Александра Рипли
Чарлстън (59)

59.

— Лизи — каза Джо, — искам да си поговорим насаме, затова изпратих Нед Раг напред. Той ще ни очаква там. — Те бяха в бъгито на Джо на път за Карлингтън за новогодишната среща с работниците.

„Бих искала Джо да престане да ме нарича Лизи, помисли си Елизабет. Сто пъти му го напомних.“ Тя потисна раздразнението в гласа си, когато му отговори.

— Карай нататък, Джо. Имаме предостатъчно време, докато стигнем.

— Искам да знам дали възнамеряваш да се омъжиш за този Хари Фицпатрик. Не ми казвай, че не ми е работа. Аз си я направих моя работа.

Елизабет беше поразена от въпроса на Джо. Тя самата никога не си го беше задавала недвусмислено. Хари беше всепоглъщаща част от живота й. Тя беше създадена от него; тя му принадлежеше; подчиняваше се на решенията му без възражения; отдаваше му тялото, любовта и ума си. И все пак той не беше целият й живот. През деня тя беше майката на Кетрин и Трад, президентът на фосфатна компания, уважаваната вдовица, от която други дами и джентълмени се възхищаваха. Само през вълшебните часове на нощта и редките моменти, когато успяваха да се скрият някъде, тя ставаше неговата Бес. Как, чудеше се тя сега, не се е запитвала по-рано какво ще излезе от всичко това? Как двойственият й живот беше започнал да изглежда толкова естествен и неизбежен? Когато мъж и жена се обичаха, те се оженваха. Така беше възпитавана. Защо в такъв случай не беше се замисляла досега за това? Защо Хари не беше мислил по въпроса?

Джо говореше нещо от известно време. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху думите му.

— … грешка. Нямаше ме, когато се омъжи за Купър. Никога не съм го познавал. Но знам, че те е направил щастлива. Трябва да говорим за Фицпатрик. Не искам отново да бъдеш нещастна, мила моя. Проучих някои неща за него. Не е стока, Лизи. Той те използва, живеейки в къщата ти по този начин. Ако беше мъж на място, щеше да се занимава с нещо стабилно, да гради някакво бъдеще. Един детски учител не печели колкото да изхранва домашно животно, камо ли съпруга.

— Един милион пъти те помолих да не ме наричаш Лизи, Джо. Не съм дете. На тридесет и осем години съм и името ми е Елизабет. — Тя почти му крещеше. — И ще бъда благодарна, ако оставиш личния ми живот на самата мен. — Тя се обърна с гръб към него. Пътуването й се стори безкрайно от възцарилото се помежду им мълчание.

Когато наближиха разклонението за Карлингтън, Елизабет се обърна с лице към неговото.

— Джо — каза тя, — моля те, не допускай да се сдърпваме. Това ме докарва до сълзи. — Тя облегна глава на рамото му. — Ти си един от най-старите и най-скъпите ми приятели. Не мога да понеса да изливам яростта си върху теб. Трябва просто да ми разрешиш да бъда голям човек. Част от което е да правя грешки. Аз трябва да го науча по отношение на Трад, ти трябва да свикнеш по отношение на мен… Съгласен ли си?

Ръката му беше стегната като от желязо.

— Никога не съм можел да ти откажа нещо, скъпа. Не мисля, че ще започна отсега. Но не мога да кажа, че всичко е наред. Просто ще си държа устата затворена. Така добре ли ще бъде?

Елизабет целуна ухото му — бърза и лека целувка, чието отражение тя никога не би могла да предположи.

— Благодаря ти, скъпи Джо. Кажи ми, наистина ли мислиш, че цените скоро ще се покачат? Бих искала да бъда сигурна, че ще мога да обещая да не намаляваме отново заплатите.

 

 

Докато работниците в Карлингтън празнуваха с фойерверки Нова година и новите договори, остров Куба се тресеше от бунтове и схватки между про- и анти испански настроени тълпи. Американските бизнесмени и семействата им се барикадираха в къщите и канцелариите си. Оттам пращаха панически телеграми до Вашингтон.

В края на януари американският боен кораб „Мейн“ акостира в пристанището на Хавана, като нагледно предупреждение, че Съединените щати ще защитят поданиците си и тяхната собственост.

Оттогава новините от Куба се появиха и в чарлстънските вестници. Трад се връщаше всеки ден от Портър, възбуден от всеобщото вълнение. У Хари то се проявяваше чрез обръщане на вниманието му към изучаване на времето, когато Куба е била наричана „Перлата на Антилите“ и пирати са дебнели отвъд хоризонта за испанските флоти, натоварени със съкровища, които отплували от там. Пиратите бяха почти толкова интересни, колкото и разговорите за война, особено онези от тях, които бяха плячкосвали и Чарлстън. Хари и Трад отидоха няколко пъти до парка Уайт Пойнт, за да проверят дали могат да намерят някакви следи от бесилката, на която е бил окачен Стийд Бонет.

За пръв път Елизабет не взе участие в екскурзията им. Според думите й тя имала твърде много работа покрай определянето на поправките и покупките на машини с най-голямо значение за Карлингтън. Цените на фосфата наистина се бяха леко вдигнали, но тя ги излъга, като им каза, че остава заради работата. Това, от което имаше нужда, беше време за размисъл. Беше загубила спокойствието си, откакто Джо й зададе неудобния въпрос за женитба с Хари. Когато оставаха сами с Хари, тя забравяше всичките си притеснения. Те се обичаха един друг по всички възможни начини. Какво можеше да не е наред?

Когато бяха разделени, дори и само от присъствието на Трад, тя се разкъсваше от напрегнатост и съмнения. Търсеше знаци, загатващи, че той си играе с нея, както й беше намекнал Джо; мислеше за скрити значения във всяка негова забележка; изучаваше се в огледалото за бръчки или сивееща коса. Започна да го ревнува от всяко хубаво момиче от партитата, на които ходеше. Партита на младите, на които не я канеха.

Отново и отново взимаше решение да говори с Хари открито, да научи най-лошото и да свикне с него. Но отново падаше нощ и тя отиваше в неговите стаи, в обятията му, отдаваше се на щастието си и прогонваше всички лоши мисли.

В деня на Свети Валентин Хари й подари емайлиран медальон — виолетов овал, върху който с перлени зърна беше инкрустирана буквата „Б“. По думите му това бил кралски цвят. Той се съчетаваше и с парниковите теменужки, с които тя беше обсипала възглавницата си.

— Искам да ги видя заплетени в косата ти — каза той — като на горска нимфа. Обеща ми гоненица между боровете, ако не си забравила.

— Нищо такова не съм обещавала. Ти заплаши, че ще ме подгониш, когато бяхме в имението.

— Скоро ще бъде пролет. Ще си намерим подходяща гора за гоненица.

Елизабет протегна ръце към него. Това беше бъдещето, което той градеше. А в медальона бяха поставени преплетени негови и нейни кичури. Всичко беше наред…

Хари се дръпна и изтича да отвори прозореца.

— Исусе! Някой ще събори от тропане входната врата. Дрехите ти тук ли са? Слава богу. Ти отвори вратата. Аз ще задържа през това време Трад. — Беше нахлузил ризата и панталоните си, докато говореше. Закопча ги, спринтирайки към къщата.

Болките на Кетрин започнали, съобщи силно обезпокоеният Лорънс на Елизабет, когато тя му отвори. Искала майка й да бъде при нея.

— Веднага идвам, Лорънс. Само да наметна пелерината си. Хайде, хайде, успокой се малко. Има още време, преди да започне раждането. Ще се забавя само минутка.

Хари и Трад бяха на стълбите.

— Ще ставаш чичо — каза тя на Трад. — Марш в леглата, и двамата. Ще се прибера утре вкъщи. — Забеляза, че Хари е закопчал накриво панталоните си в бързината и се усмихна. „Не е зле за една баба“, каза си тя.

За разлика от това при Елизабет при Кетрин раждането се проточи. Малкото й момче се роди вечерта на следващия ден. Името му, каза тя на майка си, щяло да бъде Лукас Лорънс Уилсън. След което се унесе в дълбок сън.

Най-сетне един „малък Лукас“, помисли си Елизабет. Вероятно ще мога да свикна с името. Може би ще го наричаме „Люк“. Чувстваше се изтощена, както и Лорънс. Той я изпрати до къщи и по пътя и двамата залитаха от изтощение.

Първоначално, след като Трад й отвори вратата, тя не можа да разбере какво й говори. Думите му бяха неразбираеми от обзелото го вълнение.

— Говори по-бавно — помоли го тя. — И недей да крещиш така.

— Корабът „Мейн“, мамо. Испанците са го взривили. Убили са стотици наши моряци. Това е плесница в лицето на Америка.

— Разбирам — каза Елизабет. Погледът й беше замъглен. — Новината е много интересна, скъпи. Сега си лягам и ще взривя всеки, който се опита да ме събуди.

 

 

През следващите седмици плакати и заглавия напомняха: „Помнете «Мейн»!“. Неизбежно беше, по причина на времето си на раждане, бебето на Кетрин да не получи прякора Мейн. Той беше хубаво, дебело бебе и Елизабет откри, че ролята на баба й носи само удоволствие. Всеки следобед тя отиваше на „Уотър стрийт“ по времето за къпане и получаваше от бавачката му чистичкото, намазано, приятно ухаещо малко създание за поредната порция бебешко гукане и гушкане. Когато и внукът, и бабата се уморяваха от игри, тя го връщаше за хранене на мръщещата се майка.

— Съвсем ще го разглезиш, мамо — каза Кетрин. — Докторът каза да не го държим толкова на ръце. Ще започне да го иска непрекъснато.

— Каквото и да правя, той пак ще го иска — отвърна спокойно Елизабет. — Такива са бебетата. — За нея беше много приятен часът, прекаран с бебето и Кетрин, въпреки нейната раздразнителност. Имаше нещо много удовлетворяващо във факта, че трите поколения са събрани в една стая, в старата къща, в стария град. Така беше правилно и така трябваше да бъде. Дори неуместните оплаквания на Кетрин изглеждаха като нормална част от процеса на смяната на поколенията. Според Кетрин майка й била нетърпимо егоистична. Тя нямала нужда от толкова място на „Мийтинг стрийт“. Редно било да отстъпи къщата на младите Уилсън.

— Ние дори нямаме градина тук, мамо. Къде бебето ще има възможност да играе и да тича?

— Ще трябва да се научи да ходи. Имаше още доста време, преди да стане нужно да се безпокоиш за по-голяма къща. — Елизабет не желаеше да се впуска в спорове. Посещенията й при бебето бяха най-спокойният период на деня за нея; тя не би допуснала никакво нарушаване на това спокойствие.

Извън този час спокойствието й беше нарушавано във всеки момент. Дори в тихите, покрити с пролетни цветя улици в търговската част на града напрежението се усещаше във въздуха. Хората спираха моряци по „Бей стрийт“ да ги разпитват дали са били в Карибския басейн при последното си пътуване; параходите, пристигащи всяка седмица от Севера, бяха обсаждани за вестници. Пред сградата на телеграфа на „Броуд стрийт“ през всеки час от денонощието имаше тълпа, очакваща нетърпеливо бюлетини. А населените следобедни концерти на оркестъра в парка Уест Пойнт смениха репертоара си от Щраус на Соуса. Докато президентът Маккинли разменяше „дипломатически бележки“ с краля на Испания, Америка и Чарлстън очакваха война.

Очите на Трад блестяха от вълнение. Досегашното подобие на военно обучение в Портър беше увеличено на половин учебен ден. Беше произведен „лейтенант“ и гордо носеше нашивката си. Разказваше, че Стюартовият син Кугър организирал по-големите момчета, така че да са готови да потеглят да се сражават във всеки момент. Хари преподаваше испански, а не история.

— Не знам много — казваше той с усмивка, — само че останалите не знаят нищо, така че кой би могъл да ме разобличи? — Бил прекарал пет месеца в пещерите на Барселона с цигани. Испанският му беше повече разговорен, отколкото литературен. Беше епизод от миналото му, за който той не беше споменавал по-рано, и я караше да се чувства неловко, сякаш беше влюбена в непознат. Всеки следобед той водеше Трад на „Кърхун стрийт“, за да наблюдава кадетите от Цитаделата по време на строевото им обучение. Военният колеж беше вече обявил, че всички кадети са готови да се запишат като доброволци.

— Точно както постъпиха по време на войната между щатите — каза Люси Енсън. Тя беше много притеснена за Ендрю. Армията досега му беше осигурила някакъв стабилен живот, от който тя беше доволна, дори и при положение че това го задържаше далеч от къщи. Сега той й пишеше писма, че най-накрая е получил възможност за издигане. Генерал се ставаше на бойното поле.

Напрежението беше почти непоносимо. Когато Конгресът обяви война на 25 април, сякаш буря избухна след твърде продължително очакване. Облекчението беше всеобщо.

Цитаделата делеше парадното си поле с попълнения, изливащи се в града от всички ферми и градчета в Южна Каролина. Трите момчета на Стюарт бяха сред първата дузина доброволци. Самият Стюарт беше близо до нервен припадък. — Прекалено стар? Как смее тоя недорасъл капитан да ми каже, че съм прекалено стар? Що за възраст е четиридесет и четири години? По дяволите, онзи приятел Рузвелт във Вашингтон е напуснал управлението на флота, за да организира бойни отряди, а той е на четиридесет. Това е проклето фаворизиране на републиканците, ето какво е. Те никога няма да забравят, че ние — „Червените ризи“ — ги прогонихме от този щат! — Той и Хенриета решиха да се преместят при Елизабет на „Мийтинг стрийт“. Стюарт искаше да бъде под ръка, за да дава кураж на армейските попълнения; Хенриета искаше да бъде близо до децата си. Разрешено им беше да напускат казармите за вечеря, но времето беше недостатъчно, за да пътуват до и обратно от имението.

 

 

— Здравей, Кетрин. Ти цъфтиш като пролетта. Какво има, Бес? — Хари държеше в ръка бележката, с която тя го молеше настойчиво да дойде в къщата на Кетрин. Беше я закрепила на вратата на стаята му.

— Исках да ме изпратиш до къщи. Трябва да говоря с теб за Трад. — Елизабет целуна набързо дъщеря си и внука си. — Довиждане, мили мои. Ще се видим утре.

— Какъв е проблемът с Трад? — попита Хари, когато излязоха на улицата.

— Никакъв. Проблемът е свързан с теб и мен. — Тя го уведоми за предстоящото преместване на Стюарт и Хенриета. — Няма вече да смея да идвам в стаите ти, Хари. Стюарт ще те убие, ако се досети и в най-малка степен.

— И вероятно ще окачи главата ми на стената при еленовите си трофеи. — Хари й се усмихна, откъсна дълъг грозд от орлови нокти, висящи на съседна стена, и й го поднесе. — Останали са няколко късни цвята на него — каза той. — Нека изпием сока им, докато вървим. Ще отидем в парка.

Те се изкачиха по стъпалата, водещи към алеята за разходки покрай защитната стена на Ийст Батъри и се заразхождаха бавно. Беше времето на прилива и духаше силен бриз откъм морето. Вятърът издигаше пяната от разбиващите се в стената вълни и я хвърляше в лицата им. Зад тях, едва различимо, се чуваха удари на чукове и извиквани команди в посока на казармите. Над главите им цветът на небето беше ослепително син, без нито едно облаче.

Хари беше притиснал към себе си дясната ръка на Елизабет. Тя усещаше как пулсира сърцето му.

— Свали тази ужасна шапка — каза той. — Искам да видя слънцето в косите ти.

— Хари, няма да е прилично.

— Какво общо имаме ние с приличието? Ако ти не я свалиш, аз ще го сторя.

— Аз ще я сваля. Ти само ще изпогубиш фибите ми. — В момента, когато я сваляше, една вълна ги окъпа в пръските си.

— Изглеждаш прекрасно — каза Хари. — Слънцето превръща капките в косата ти в диаманти. Винаги трябва да бъдеш коронясана така. — Той пусна ръката й и взе от нея грозда орлови нокти. — Отвори устата си, Глориана, и аз ще я напълня с нектар. — Погледът му беше напрегнат. Елизабет отхвърли мисълта, че хора, които познаваше, можеха да я наблюдават иззад цветята по верандите си от отсрещната страна на улицата. Тя наведе назад главата си и протегна език, за да поеме сладките капки.

След като всичкият сок беше изпит, Хари пусна зеленото клонче във вълните. Те отидоха до края на Хай Батъри. Хари я спря, преди тя да слезе по стъпалата към по-долната алея и парка.

— Обичам да гледам оттук — каза той. На известно разстояние пред тях ниският масив на форт Самтър отбелязваше излаза на пристанището към океана. Отвъд него, на хоризонта, те зърнаха стакселите на висока шхуна, очакваща пристанищният лоцман да се качи на нея и да я вкара в пристанището. Широката му акватория се простираше далеч надясно от тях и навсякъде се виждаше танцът на вълните. — Красиво е — каза Хари.

Елизабет изпита дълбоко задоволство. Шумът от казармите остана далеч зад тях, заменен от звуците на играещи в парка деца и смеха на техните бавачки. Това беше Чарлстън — какъвто винаги е бил и щеше да бъде. Някога тя беше едно от играещите деца, след нея — Кетрин и Трад, а скоро тук щяха да се появят и детето на Кетрин, и децата на Трад. И децата на нейните внуци, и техните деца, и поколения след тях.

— Аз си отивам оттук, Бес. — Думите на Хари направиха нейния свят на парчета.

— Не — каза тя. — Ти ме дразниш. Отново някоя от твоите игри.

— Не е игра, любов моя. Трябва да си вървя. От известно време чувствам гъдела.

— Заради глупавата война е, нали? И ти си като всички останали мъже.

— Отивам на война. Но не като всички останали мъже. Нямам желание да застрелям някое нещастно испанско селянче, което е било изпратено да се бие за величието на Испания на остров, чието име не е чувало преди това. Искам само да я видя, това е всичко. Войните правят историята, а аз никога не съм виждал война. Наел съм се на работа като военен кореспондент за един вестник от Сан Франциско. Така съм си осигурил транспорт и място в първите редове.

— Ще те убият.

— Не и такова късметливо ирландче като мен… Аз няма да се връщам, Бес. Когато краката ме засърбят в Куба, ще взема кораб за някъде другаде. Никога не ще те забравя. Обичал съм те повече от която и да е жена преди това.

Искаше й се да заплаче, да изкрещи от болка, да удря лицето и устата, които обичаше толкова много. Но бяха на публично място. Не можеше да направи сцена.

— Защо — каза тя. Гласът й беше прекършен. — Защо ще си тръгваш, ако ме обичаш?

— Тук е като в затвор, Бес. Ти знаеш чарлстънската шега: това е мястото, където реките Ашли и Купър се срещат, за да образуват Атлантическия океан. — Той се загледа в неспокойната вода, където се сблъскваха различни течения. — За жителите на Чарлстън това почти е истина. За известно време — което за моите мащаби е доста време — аз също бях на път да го повярвам. Това е митично и очароващо място, където живее кралицата на феите. Ти и твоят Чарлстън ме омагьосахте. Никога по-рано не съм се спирал толкова продължително.

— Тогава остани, Хари. Бъди омагьосан. Не е нужно да си тръгваш.

— Трябва. Никога не съм се опитвал да бъда нещо по-различно от това, което съм всъщност. Аз съм скитник, Бес. Винаги си го знаела.

Не можеше нищо да му каже. Знаеше го, но не го вярваше. Сега не й оставаше нищо друго. Гласът му издаваше, че решението е безвъзвратно.

— Кога заминаваш?

— В полунощ. Ще хванем следващия прилив.

Нямаше да има сбогувания в такъв случай, нямаше да има последна нощ в ръцете му. Щяха да се приберат почти по едно и също време с пристигането на Стюарт и Хенриета. Те нямаше да заспят до много късно.

Нямаше да има дори дълга прощална целувка. На това място бяха изложени пред погледите на целия свят, не можеха и да се докоснат.

Горчивина затъкна гърлото й.

— Колко точно си пресметнал всичко — каза тя. — Сигурно често ти се е случвало да си взимаш довиждане.

Той не го отрече.

— Надявам се испанското селянче да те простреля в сърцето, Хари. Ще се моля за това. Преди да умреш, ще имаш време да усетиш това, което сега аз чувствам… Ще се прибера до къщи сама. Ти недей да идваш. Изнеси си нещата, след като се мръкне, по пътеката към пристройката. Не желая Трад повече да те види.

Гордостта насочи стъпките й надолу по стълбите и след това през парка. В края на „Мийтинг стрийт“ тя не можа да се удържи да не се обърне, за да го зърне още веднъж.

Хари беше изчезнал.