Александра Рипли
Чарлстън (48)

48.

След вечерта на Света Сесилия Елизабет откри, че вече не усеща живота си като товар. Сякаш самият стар град беше споделил тежестта на вините и мъките й, вплитайки ги в тъканта на историята си, при всички останали примери на човешка слабост и неуспехи, които се бяха развили зад високите му стени. Все пак тя чувстваше, че в известен смисъл животът й е отминал. В нея нямаше ентусиазъм, нямаше за какво да гледа напред. Продължаваше да бъде отделена от света като от завеса от мъгла: зрител, а не участник. Нищо не беше от особено значение.

На което тя не се и съпротивляваше. Беше се превърнала в частица от бавния поток на времето и беше доволна да се носи по повърхността му. Можеше дори да допусне Кетрин да се отдели от нея знаейки, че не я губи, защото двете ще се носят по един и същи поток, само че през едно поколение разстояние. Един ден се качи в работния кабинет, за да си вземе книга за четене, и завари малкото момиче да оцветява полицата над камината с водните боички, получени като подарък за шестия й рожден ден.

— Исках дамите да изглеждат красиви — каза Кетрин, оправдавайки се, когато Елизабет я нахока за разлятата на пода чаша вода и за пръските боя върху престилката й. — Толкова са красиви, мамо, но всичките са толкова бледи!

Елизабет погледна размазаните рокли в синьо и жълто и мацнатите розови бузи, с които Кетрин се беше опитала да „украси“ деликатно изработените танцуващи нимфи, и гневът й се изпари. Тя взе в скута си подсмърчащото, измокрено дете и изтри сълзите му.

— Нека ти разкажа една история, как, когато мама беше малко момиче, се опита да танцува като тези дами — каза тя.

След като историята беше разказана и Кетрин разгледа пукнатината в мастилницата на бюрото, майка и дъщеря се хванаха за ръце и потанцуваха; после подсушиха локвичката на пода и измиха боичките от полицата. Елизабет изпита усещането като че ли баща й, когото тя не си спомняше, е в стаята заедно с тях и имаше ясното съзнание, че връзката между поколенията в рода не е прекъсвала, което й донесе спокойствие.

Тя се движеше като насън през кръговрата от събития, съставляващи ежедневието й — ходене на гости, приемане на гости, посещаване на забавите, достатъчно големи, така че и вдовици да могат да ги посещават. Не й липсваше по-натоварената програма от времето, когато Лукас беше още жив. Обедните партита и танци бяха предвидени само за семейни двойки. Просто така стояха нещата; тя не го подлагаше под въпрос.

Собствената й програма за през това лято беше различна от друг път. Нямаше да бъде възможно да отиде на Острова преди първи юли, като се има предвид, че Кетрин щеше да посещава училище до тридесети юни. Отначало това я подразни: беше свикнала да напуска града преди началото на горещите дни. Но после Люси Енсън потърси помощта й за организиране на голямо празненство и се оказа твърде заета, за да забележи какво е времето.

На двадесет и трети юни Ендрю младши завършваше обучението си в Цитаделата. След това щеше да бъде назначен в армията и да получи заповеди за кое място е командирован. Вероятно нямаше да бъде близо до дома. Длъжностните лица във федералното военно министерство все още изпитваха опасения по отношение на спектъра лица на въоръжена служба, идващи от Юга и по-специално от Южна Каролина. Все още беше жив споменът за „Червените ризи“.

— В тази къща не е имало празненство, откакто Ема почина преди седем години — беше се изтръгнало като стенание от Люси, — и не ми идва наум откъде да започна. Ще трябва да преобърнем всичко в това място.

Елизабет запретна ръкави, извика в съзнанието си всички организационни умения, насадени в нея от леля й Джулия, и пропъди вечната си умора от живота. Тя сновеше с трамвая до и от „Шарлот стрийт“ два или три пъти на ден, придружена от Делия и натоварена с кутии, пълни с порцелан, стъкло, ленени покривки, вази, готварски пособия и големи чинии за сервиране. Неписаните, неизказани правила разрешаваха да се заемат вещи, без да се накърнява гордостта, но и без да се приема нищо като подарък за фамилията Енсън. Щеше да им е невъзможно някога да се отблагодарят. Джосая Енсън почти нямаше работа. Окупацията на янките им беше оставила малко ценни вещи. Малкото останало беше продадено, за да се плаща за обучението на Ендрю.

В продължение на две седмици Елизабет направляваше работата на Делия и прислужницата на Люси, Естел, които миеха прозорци, дървения и излъскваха подовете с восък. Тя и Люси полираха мебелите, поправяха съдрана тапицерия и изобретяваха рецепти за оползотворяване на запасите от зеленчуковата градина на Енсънови и консервираното през зимата месо от дивеча, уловен тогава от Джосая Енсън. В деня преди завършването на Ендрю те свариха и изчистиха десетина килограма малки, сладки речни скариди и ги направиха на пастет. После изпекоха хляб за малките сандвичи, които щяха да намажат с пастета на сутринта. Елизабет преспа на „Шарлот стрийт“, за да може да стане с първия светлик и да обере цветята в градината, докато росата беше още върху тях. До десет часа всичко беше готово, кухненският килер беше напълнен с плата с храна, покрити с хладни, влажни кърпи, къщата блестеше и ухаеше приятно, съставките за пунша, който г-н Енсън щеше да смеси, бяха приготвени. Тя целуна Люси за довиждане и забърза към къщи, за да се изкъпе и преоблече. Изобщо не чувстваше умора.

Радваше се, че бяха подготвени трибуни за гостите на тържеството на завършващите. Церемониите се проточваха безкрай. Производството на първия випуск след отварянето наново на Цитаделата даде вдъхновение за много ораторстване. Елизабет погледна към кадетския корпус, строен мирно във вълнените си униформи, и им се възхити за това, че никой от тях не е припаднал. Обедното слънце беше безмилостно, лъчите му удряха и директно, и отразени от боядисаните в охра стени на приличната на крепост сграда, разположена в центъра на претъпканото парадно поле.

Внезапно по гръбнака й пробяга ледена тръпка, когато си припомни как войниците на Съюза^[1] маршируваха на мястото, където сега бяха застанали кадетите. Сякаш усещаше отново тълпата, притискаща я отвсякъде, още по времето, когато беше дете, и Софи, влачеща я по площада на Цитаделата, за да покаже приюта за сираци, където заплашваше да я изпрати. Отблъсна спомена в тъмното му кътче от паметта й. Всичко това, слава на бога, беше минало. Хати остаряваше — твърде много, за да може да се справя с неизчерпаемата енергия на един Трад, но тя поне обичаше детето. Тя беше каквато трябва да бъде една добра бавачка, а не жестока като Софи.

Най-сетне речите приключиха, изгърмя оръдие и двама кадети се отправиха с маршова стъпка към празния пилон, на чийто съседен се развяваха знамената на Южна Каролина и Съединените щати. Под приветствията на тълпата от зрители и боя на барабаните те издърпаха въжето, за да закачат знаме с емблемата на Конфедерацията — звезди и ленти. Инструментите на малкия оркестър, блестящи като златни, засвириха веселата, заразителна мелодия на „Дикси“. Зрителите по трибуните наставаха. Елизабет усети сълзи върху бузите си, тя беше твърде дълбоко развълнувана, за да се съобразява с табуто спрямо публичната изява на чувства. Тези момчета в техните предизвикателни униформи бяха толкова млади, толкова стройни, горди и смели! Последният випуск кадети преди тях беше тръгнал оттук направо към бойното поле през 1863 г.; някои от тях тогава бяха само на шестнадесет години и не се завърнаха. Сега тяхната смелост и тяхното знаме бяха отново тук, непобедени. „Ние победихме! — помисли си тя и сърцето й заби силно. — Те не могат да ни преклонят — нито със своите армии, нито с натиска на данъци, нито ако подпалват къщите ни. Ние си оставаме южняци. Ние запазваме гордостта и традициите си. Никоя сила на земята не е в състояние да ни ги отнеме!“ Тя се обърна към Пинкни и видя, че очите му блестяха, а стойката му беше на войник и водач. Главата му беше високо вдигната, сълзите му бяха като медал за доблест. Погледът й премина през тълпата. Те всички си приличаха — горди, с мършави лица, облени в сълзи. Тя ги обичаше всичките и знаеше, че те я обичат. Те носеха частица от света на красота и благост, който беше прерязан в най-голямото си величие. Но сърцевината му никога нямаше да загине. За да оцелее, Югът не се нуждаеше от разкоша, превърнал го в обект на завист. Той имаше нужда само от хората си и отказа им от всяка подправеност — материална или морална. Вещите не бяха най-важното. Една цивилизация се гради на вяра и високи изисквания, а не се крепи на вещи. Красотата намираше подслон в сърцата и душите им и щеше да продължи да живее в техните деца и децата на техните деца. Музиката спря и радостните възгласи на тълпата достигнаха до небесата. Това беше победно ликуване.

Ехото му още се носеше по широкия, открит площад, когато един от кадетите прекрачи напред, обърна се към останалите и издаде команда. Черните, блестящи пера, украсяващи киверите им, се раздвижиха, когато кадетите започнаха своя марш.

— Сега ще получат дипломите си — прошепна Люси на Елизабет. — Погледни Ендрю. Той е накрая вдясно. Не е ли прекрасен?

Елизабет се съгласи. Всъщност Ендрю не се отличаваше от високия млад мъж до него. Подбрадниците на киверите им пресичаха лицата точно под устата, а перифериите хвърляха сянка върху очите. Като цяло лицата им бяха едва различими. Надяваше се ритуалът по даването на дипломите да не продължи твърде дълго. Тя не искаше да се изпари еуфорията й от гордост под влиянието на проточило се чакане под лъчите на изгарящото следобедно слънце.

„О, господи! — помисли си тя, — още речи!“ Комендантът развиваше лист хартия. Умът й се пренесе към наближаващото празненство, чудейки се дали дотогава сандвичите ще са изсъхнали и ще са се сбръчкали. Настърганият около тях лед трябва отдавна да се е стопил. Люси я ощипа по ръката.

— Това е Ендрю! — каза тя. Висок кадет отдаваше чест на коменданта. След това получи нещо от ръцете му.

Аплодисментите продължиха четири минути. Елизабет се присъедини към тях, чудейки се дали получаването на всяка диплома ще бъде причина за такъв фурор. Почувства облекчение, когато това не се случи.

По-късно Пинкни й разказа за какво е чел комендантът от рулото хартия в ръцете си, докато тя се тормозеше за трайността на нарязания хляб. Месец преди обстрела на форт Съмтър, който повечето хора считаха за началото на Гражданската война, кораб с припаси за съюзния гарнизон на форта бил принуден да се върне обратно от артилерийския огън, произведен от батарея на Конфедерацията, разположена на остров Морис. Името на кораба било „Звездата на Запада“, а първите изстрели на войната били дадени от кадети на Цитаделата, управляващи оръдията. Започвайки с тазгодишния клас, Военната академия на Южна Каролина поставяше началото на традиция за увековечаване паметта на онези кадети. Отсега нататък всички кадети щяха да се състезават за медал, който щеше да се дава на един от завършващия клас, проявил качества при обучението и като личност въплъщаващ в най-голяма степен духа на Цитаделата. Медалът се наричаше „Звездата на Запада“ и Ендрю Енсън бил първият награден с него: най-високата почест, която кадет можеше да спечели, независимо дали по-късно би достигнал чина генерал на всички армии на Съединените щати.

Елизабет беше впечатлена. Тя поздрави Ендрю, майка му и дядо му с изключителен ентусиазъм, както това сториха всички гости на празненството.

Никой от тях не си представяше колко много повече означаваше медалът за семейство Енсън. След като всички гости си отидоха, Джосая, Люси и Ендрю Енсън младши прекараха един дълъг, щастлив час на ръба на леглото на Ендрю Енсън старши. Докато неговият баща и съпругата му държаха безжизнените му ръце, Ендрю слушаше как младият му син чете паметния лист, придружаващ медала. После момчето го откачи от униформата си и го закрепи върху одеялото там, където трябваше да е сърцето на баща му.

— Искам това да остане при теб, татко — каза той. — Спечелих го заради теб. — Той целуна парализираната буза на стария Ендрю, изправи се мирно и отдаде чест.

От устата на Ендрю Енсън не можеха да излизат думи. Но очите му можеха да говорят. Те казаха на сина му, че го обича, че се гордее с него и че душата му най-сетне се е изпълнила с покой. До този момент Ендрю никога не си беше простил за неизпълнените задачи, възложени му преди двадесет и две години.