Александра Рипли
Чарлстън (46)

46.

— Братовчеде Джосая, имам нужда от помощта ти. — Пинкни постави желязната кутия, която носеше, върху бюрото на г-н Енсън. — И бих искал и Люси да знае за това, ако нямате нищо против, сър. Нуждая се от нейния съвет.

— Разбира се, синко. Ще направим всичко по силите ни. Ще извикам Люси. Седни.

Пини се строполи в едно кресло.

— Мисля, че ще се нуждаем и от бутилка да ни е подръка, братовчеде Джосая. Тази дебела кутия е пълна с големи изненади.

Предвиждането на Пинкни беше правилно. Преди да изтече следобедът дори, Люси пълнеше чашата си с мадейра.

Кутията беше принадлежала на Лукас Купър — тя съдържаше документи и кореспонденция, твърде лични, за да се съхраняват в сейфа в кантората. Те изграждаха отблъскваща картина на дългове и безчестие. Имаше неизплатени сметки на шивача, майстора на ботуши, месаря, бакалина, магазина за вино, чарлстънския клуб и д-р Де Уинтър. Почти година Лукас не беше плащал на никого от тях.

Но той беше плащал наема на една къща на „Стейт стрийт“.

— Отидох да я видя — каза Пинкни. — Там живее в удобства една млада жена. Включително и тези. — Той посочи платените сметки на бижутера и един магазин за дамско облекло. — Лукас я е преместил там от „Чалмърс стрийт“.

Плащанията по ипотеката на къщата, където беше живял с Елизабет, също бяха пресрочени и скоро щяха да ги изхвърлят оттам.

— Това — каза Пинкни — е най-лошото. — Той взе едно измачкано квадратно картонче. — Заложният документ за диамантената огърлица на Елизабет. Лукас купи къщата с парите, които получи за нея. Не беше я заложил доскоро, докато не са му потрябвали пари и за другата къща. Това беше сватбената огърлица на майка ми. Като си помисля, че сега е в някакъв долнопробен заложен магазин! Баща ми е дал едно време тази огърлица на майка ми.

„И Шед Симмънс я даде на Елизабет“, помисли си Люси, но не каза нищо. Шед беше тема на разговор, която Пини отказваше да обсъжда дори и с нея.

Парите не били основният проблем по думите на Пинкни. Той щял да намери начин да посрещне задълженията на Лукас, даже това да му струвало години. Най-силно се притеснявал за Елизабет. Тя не можеше да бъде предпазена да не научи, че съпругът й я е оставил без пукната пара, защото родителите му търсели сметка от нея.

— Разбирате ли, той е заемал пари от тях и те си ги искат обратно. Отказват да повярват, че той е оставил след смъртта си дългове. Или поне отказват да повярват на мен. Заплашват да съдят Елизабет. Те обвиняват нея за нещастния случай, казват, че тя го е карала да пие. Просто не знам какво да правя. Тя не може да понесе повече, бедната. Заприличала е на призрак. Премести се при мен веднага след като Лукас беше намерен — просто хвана Кетрин за ръка и дойде. Стои затворена в старата си стая на третия етаж, люлеейки се на един стол на балкона. Напомня ми за времето, когато се върнах от войната. Напълно се е затворила в себе си.

Люси остави чашата си с такъв трясък, че почти счупи столчето й.

— Не трябва нещата да остават така — каза тя. — Лошо е за нея, лошо е за Кетрин, лошо е и за бебето, което ще дойде. — „И за теб, скъпи Пини, помисли си тя, е много по-тежко, отколкото за Елизабет.“ — Аз ще говоря с нея. Кажи й, че утре ще мина да я видя.

— Ти си ангел, Люси — каза Пинкни. — Винаги си й била по-близка от който и да е друг. Но какво ще й кажеш?

— Остави това на мен. Женски работи. Вие двамата мъже направете каквото трябва да се направи по паричната част.

— Тя иска да продадеш къщата и всичко в нея — каза Люси, когато на следващия ден се появи от стаята на Елизабет, — и ме покани да остана на обяд. Ще се оправи.

После, виждайки умолителния поглед на Пинкни, Люси му разказа за маратонския разговор със сестра му. Отначало изглеждало като че ли Елизабет не чува какво й говори Люси. Била като статуя.

— Предполагам, че не искаше да се раздели с представата си за своя съпруг герой. Мислех, че изобщо не успявам да установя какъвто и да е контакт с нея. Трябва да ти призная, Пини, че това ме подлуди. В края на краищата тя не е първата млада вдовица на света. Скръбта е лукс, когато има други хора, за които трябва да се грижиш. Така че направо й отсякох: „Съпругът ти си е поддържал жена, някаква проститутка мулатка. За нея е харчил всичките ви пари“. И, да ти кажа, главата й подскочи, като че ли й бях зашлевила плесница. Сигурна бях, че съм прекалила. После тя започна да задава въпроси за жената и все едно че леда се разтопи. Не знам по каква причина, но тя изглежда се чувстваше по-добре. Предполагам, че ревността е убила част от скръбта й. Тя положително се усмихваше, когато започнахме да разговаряме за огърлицата. Затова се възползвах и й разказах историята, свързана с нея, на което тя искрено се смя. Тя ще се оправи. Пини, наистина ще се оправи.

— Каква история?

— Е, хайде, Пини, знаеш я.

— Не я знам. Хайде, разкажи ми.

— За бога, всеки в Чарлстън знае тази история. Ема ми я разказа преди много години. Баща ти я окачил на врата на майка ти и казал, че е толкова голяма, та майка ти няма да се нуждае от нощница, за да скрива с нея тялото си, и достатъчно тежка, та да не може да му избяга с нея. Тя я носела в леглото, без да слага нищо друго върху себе си… Я, Пини, та ти се изчерви! Почакай да разкажа и на Елизабет… Добре, добре, не се мръщи така. Няма да й разкажа.

Горе, в стаята си, Елизабет седеше на стола и веждите й бяха сключени в съсредоточен размисъл. „Значи в края на краищата не е било с моя приятелка. Няма защо да продължавам да си мисля, че всеки ми се присмива. Няма нужда да се хиля като глупачка, за да убеждавам хората, че съм щастлива и че приказките им не ме притесняват. Те нямат за какво да приказват. Тази тежест се е смъкнала… Предполагам, че никога няма да се освободя от товара на извършеното убийство, но мога да се науча да го нося. Поне го нося сама. Ако Лукас ни беше разорил, ако бяхме изхвърлени от къщата, срамът щеше да падне върху всички — Пини, Кетрин, цялата фамилия. Радвам се, че е мъртъв. Ще бъда изпратена в ада за това, но съм доволна. Благодаря ти, мили боже, че ми изпрати Люси да ми разкаже. Ще бъда благодарна на теб и на нея до края на живота си.“

Елизабет заведе Кетрин на Острова тази година по-рано откогато и да било преди. Малкото момиче беше разтърсено от смъртта на баща си: плачеше за него непрекъснато и когато минаваше покрай старата им къща на път за парка, толкова се разстройваше, че Хати не смогваше да я успокои. Крайбрежието, надяваше се Елизабет, щеше да й подейства като лекарство. Кетрин обичаше да играе на пясъка и във водата; а и Лукас беше престоявал толкова за кратко в къщата на брега, че в нея нямаше останали трайни следи от него. „Аз ще стигна до сърцето ти, Кетрин, шепнеше тя, след като Кетрин заспиваше вечер, изтощена от плач, — обещавам. Ще те спечеля.“

Докато тя насочи усилията си да поправи вредите, които смъртта на Лукас беше нанесла на дъщеря й, Пинкни и Джосая Енсън се заеха усърдно да отстранят последиците от финансовото му разорение. Катедралата „Св. Финбар“ купи къщата Ръсел и я превърна в женски манастир. Един антиквар от Балтимор взе мебелировката. С получените суми Пинкни успя да откупи огърлицата, която заключи в сейфа в кантората. Кредиторите на Лукас се съгласиха да приемат разписки, носещи им лихва, които Пинкни щеше да им изплати при първа възможност. Затруднението идваше от семейство Купър. Джосая Енсън беше в ежедневни схватки с техния адвокат.

— Той не се жали и се изтощава — каза Пинкни на Люси. — Не трябваше да го въвличам в това.

— Глупости — отвърна тя. — То е най-доброто, което можеше да направиш за него. В очите му се появи пламък, а по бузите му — цвят. Няколкото години, които минаха от смъртта на Ема, бяха тежки, той беше като изгубена душа; после пък, след като отново намери себе си, почти нямаше с какво да се занимава. Част от клиентите му си бяха намерили други адвокати, докато той не беше в състояние да им помогне, други бяха умрели, а повечето от тях бяха прехвърлили делата си на своите деца и те се обръщаха за помощ към свои приятели, занимаващи се с право. Поколението на г-н Джосая е на края на жизнения си път. Все пак той е на седемдесет. Сега ти му даваш добра възможност да се прояви, изискваща много енергия от него. Това го кара да се чувства отново млад. Не съм го виждала така изпълнен с живот от последния празник на Света Сесилия. Той все още се въодушевява, когато наближи времето за бала. Хубаво е, че е президент. Другите директори трябва да идват тук на срещите за планиране на дейността. Това не му позволява да се почувства далеч от събитията.

Пинкни усети позната болка. Той се дразнеше от мисълта, че Люси е изолирана, и дълбоко в себе си считаше, че Джосая Енсън греши, като остава в къщата на „Шарлот стрийт“, само защото жена му го е помолила за това. Но той знаеше, че Люси не би понесла никаква критика, насочена към свекъра й. А и той никога не би се осмелил да говори с г-н Енсън. Гордостта поддържаше изправена стойката на стареца и дори и да го правеше докачлив, беше опора, която никой не искаше да види да се сгромолясва.

Той поне имаше малкия Ендрю. Момчето беше щастливо в Цитаделата, далеч от болестната атмосфера на собствения си дом и бързата разруха на съседните. Той точно беше завършил втората си година и се радваше на пораснало самочувствие като „стара пушка“ с офицерска нашивка на ръкава на униформата си. Беше и красиво момче, което, изглежда, щеше да стане любимец на младите дами в обществото през следващия сезон.

В същото време баща му бавно умираше, почти напълно парализиран от втори сърдечен удар. Пинкни се опитваше да не мисли за това, но смъртта на Ендрю беше неизбежна. „Когато Люси и аз най-накрая се оженим, ще вземем братовчеда Джосая при нас в центъра на града, независимо дали ще му се хареса, или не“, беше решил той. Сега, заедно с Елизабет вкъщи, щеше да има проблем с мястото. Но той можеше да бъде разрешен. Някак си.

Люси нещо му говореше. Пинкни се сепна.

— Съжалявам, мила, какво каза?

— Казах, че ще ти се откъсне копче от палтото. Да ти го зашия ли по-здраво, преди окончателно да си го загубил?

Пинкни се усмихна. Чувстваше се ужасно щастлив, когато някаква дребна случка, свързана с бита, хвърлеше светлина върху бъдещия им съвместен живот.

— Ще съм ви благодарен, госпожо — каза той.

Сърцето на Люси се изпълни с топлина. Тя знаеше какво си мисли той.

Битката със семейство Купър приключи, още преди Елизабет да се върне от Острова през октомври. Когато Пинкни й каза, че няма да има съдебно дело, тя само кимна; очевидно не беше особено заинтересувана.

— Те не са вече част от живота ми — каза тя. — Не желая да имам нищо общо с тях.

Елизабет не беше вече изпитото, прилично на зомби същество, напуснало града през май. Лицето й беше кафяво като на индианка, с изгорял нос и безброй лунички. Тя се беше радвала на слънцето толкова, колкото й се искаше.

Кетрин също беше загоряла. И беше преодоляла бурната си мъка. Вниманието на майка й, изцяло отдадено на нея, постепенно беше изгладила тъгата по баща й. Двете бяха станали неразделни. Дори Хати не се опитваше да налага авторитета си. Кетрин имаше нужда от майка си. Нещо повече. Елизабет се нуждаеше от малкото си момиче.

Елизабет влезе в старата си роля на дамата в къщата на семейство Трад. Отначало това не се харесваше на Клара; тя беше свикнала да се оправя с къщата и да се грижи за Пинкни, откакто Хати беше станала бавачка на Кетрин, и постепенно беше наложила свой ред. Но Делия я коткаше и по този начин успя да поеме домакинската работа от нея. Клара скоро установи, че новият режим я устройваше много добре, дори и с постоянните нахлувания на Елизабет в кухнята, за да пече сладки за Кетрин. „Това дете издуе се също кат балон“ мърмореше тя.

Делия се кискаше: „Опитва се да не изостава от мама, май.“

Бременността на Елизабет беше съвсем очевидна. Тя не би могла да се покаже пред хора, дори и да й се искаше. За което нямаше желание. Единственото, което я интересуваше, беше Кетрин.

През ноември Ейдам Едуардс телеграфира изненадващата новина, че Мери е мъртва. Станало внезапно, след конфликт. Пинкни разгласи новината на роднините, след което настана бурна размяна на телеграми по въпроса за погребението и мястото, където тя би трябвало да бъде положена. Джулия се горещеше най-много. Каквито и грешки да е допускала, сестра й си оставала Ашли, казваше тя. Трябвало да бъде положена в семейната гробница в имението. И то след погребална церемония в малката църква „Св. Ендрю“. Бяха я отключили за сватбата на Стюарт, можеха да я отворят и за погребението на майка му.

С цялата си енергия Стюарт подкрепяше позицията на леля си.

Пинкни играеше ролите на умиротворител, посредник и момче за предаване на съобщенията. След едно дълго денонощие се стигна до компромис. Фамилията щеше да отиде до Брин Мор за погребението и щеше да се върне с тялото, за да го положи в гробницата.

Поради състоянието си Елизабет, разбира се, не можеше да отиде. „Слава богу, мислеше си тя вътрешно. — Не искам да отида. Мразя погребалните церемонии и почти не познавам Ейдам Едуардс. Поради тази причина почти не познавам майка си, която изобщо не ми липсва. Колко ужасно тъжно. Аз никога няма да изоставя Кетрин така, както майка ми ме изостави. Трябва да съм била отвратително дете, щом като собствената ми майка ме заряза. Но това не означава, че непременно трябва да бъда лоша майка. Ще бъда най-добрата майка на света.“

Когато бебето се роди на двадесети декември, тя повтори обета си.

Беше момче — дебело, врещящо, гологлаво, румено малко момченце.

— Предполагам, че ще му дадеш името на баща му — каза д-р Де Уинтър.

— Лукас младши? Не, докторе. Няма да постъпя така. Погледнете тези едва забележими вежди. Цветът им е като на току-що изсечено пени. Името на това бебе е Трад.