Александра Рипли
Чарлстън (1)

1.

Широката улица се простираше тиха и спокойна под изпепеляващото слънце. Листата по лозите и дърветата в градините висяха отпуснато; дори птиците нямаха сили да пеят в тежкия лепкав въздух.

Изведнъж тишината се разчупи от камбанен звън, който отекна четирикратно. Масивна камбана удари четири пъти и силен глас обяви: „Четири часа и всичко е наред!“.

Малко по-късно, в далечината се разнесе тропот на галопиращи копита. Наблюдателят на църковната камбанария проследи внимателно облечения в сива униформа ездач, който мина точно под него. Наистина всичко беше наред. Той позна младия офицер. Беше Ендрю Енсън, който бързаше към дома си на „Мийтинг стрийт“.

 

 

„8-и август 1863“ — написа майор Уилям Елис в малкия си джобен бележник. Почеркът му беше прецизен, добре оформен и буквите излизаха равни. „Успяхме в усилията да останем незабелязани“, маршируваха думите по тънката страничка, „и сме готови да се защитаваме срещу бунтовниците, когато разберат за нас. Те ще бъдат много, а ние — малко, но ние вярваме, че Бог ще ни помогне, защото нашата кауза е справедлива. Оръдието, което донесохме от кораба, е насочено в самото сърце на бунта. И привилегията да бъде смачкано в пръстта арогантното семе на така наречената Конфедерация, ще бъде наша. И нека Бог поиска раната да бъде смъртоносна.“

 

 

— Ендрю! — протегна ръце към мъжа си Люси Енсън. Той я целуна с бързи целувки по лицето, очите, устните, косата, докато Люси направо се задъха. След това взе ръцете й в своите и ги поднесе до лицето си. Очите му сияеха.

— Толкова си красива! — прошепна той.

Широките сиви очи на Люси плувнаха в щастливи сълзи.

— Колко отпуск ти дадоха? — попита тя. — Трябваше да ми се обадиш, преди да тръгнеш, за да се подготвя. Не, все едно че не съм го казала. Изненадата беше чудесна.

Тя притисна буза на гърдите му и вдъхна от аромата му. Беше подлудяващ. Първоначално не разбра какво й каза Ендрю. Нямал отпуск. Поискал доброволно да отнесе спешно съобщение от Уилмингтън за Савана, просто за да мине през Чарлстън и да види жена си и детето. Трябвало да смени коня и да потегли незабавно. Може би на връщане щял да остане една нощ…

— Не, не мога да го понеса! — обхвана Люси врата му с ръце. — Не е честно. Няма да те пусна.

— Ш-шт-ш. Тихо, мила. Не прави нещата по-трудни за мен — гласът му беше суров като глас на войник.

— Ще бъда добра — прошепна тя. — Ела да видиш сина си.

Малкият Ендрю спеше в покритата с мрежа люлка до леглото на Люси. Ендрю го виждаше за първи път. Той погледна удивено мъничката фигура.

— Мисля, че съм най-щастливият мъж на света — каза той тихо. Люси спусна ръцете си около кръста му.

— А аз бих могла да бъда най-щастливата жена — прошепна тя. — Прегърни ме. О, мили, сега е едва четири часа! Няма да се стъмни преди десет. Не трябва да потегляш веднага — и тя повдигна ръката му върху гърдите си.

 

 

Майор Елис прочете онова, което беше написал, и кимна със задоволство. Затвори бележника, сложи го в джоба на изкаляните бричове, по които бяха избили петна от пот, и облече куртката от груба вълна. Последваха ръкавиците и шапката. Той едва дишаше в почти тропическата жега, но имаше усещане за историческа мисия и искаше да бъде облечен подобаващо за съдбата, която го очакваше. Накрая вдигна сабята си, артилерийският взвод зае позиция и момчетата запалиха факлите. Елис погледна за последен път през военния бинокъл. От другата страна на спокойните води на пристанището старият град Чарлстън потрепваше като мираж под омарата и високите му тесни къщи противопоставяха на слънцето белите си, сякаш нематериални стени и скритите зад кепенци прозорци. Над скосените керемидени покриви и комините се издигаше деликатната остра и още по-бяла стрела на църквата „Сейнт Майкъл“, открояваща се на фона на белите облаци, които обещаваха да охладят горещия въздух с наближаващата лятна буря.

Камбанарията беше целта на майора. Той даде знак, разсичайки въздуха със сабята си.

Гюлето беше боядисано в черно. То се стрелна като лешояд над широкия залив, увисна за миг в най-горната точка на траекторията си и след това лениво започна да пада към града. Беше 4:12 часа следобед.

Изстрелът беше неточен. Гюлето попадна в блатото, което граничеше с града откъм запад и потъна в лепкавата синьо-черна тиня, останала след отлива. Майор Елис изруга и се зае да преизчислява.

В камбанарията на „Сейнт Майкъл“ Едуард Пъркинс разтри очи. Той заемаше поста на дневен наблюдател почти двайсет години и смяташе да работи поне още двайсет. На трийсет и осем годишна възраст зрението му беше „по-остро от това на орел“, както бе написано в градския вестник „Мъркюри“ в очерк, посветен на него. Основното му задължение бе да наблюдава за дим, но не за тънките струйки бял пушек, които постоянно се издигат от комините на кухненските пристройки, а за черните кълбета, които означават пожар. Пренаселеният стар град бе унищожаван вече цели пет пъти след основаването си през 1670 година; хората пазеха спомена и страхът от подобно бедствие беше в кръвта им. Но благодарение на орловия поглед на наблюдателя и двете блестящи червени цистерни в пожарната, жителите на Чарлстън можеха да си позволят лениво да придремват зад кепенците в горещите летни следобеди.

В този момент се разнесе втори изстрел. Едуард Пъркинс се наклони напред, правейки сянка над очите си с длан. Някаква тъмна точка се издигна над остров Джеймс и започна бързо да се уголемява, носейки се над водите. Когато започна да пада, Едуард Пъркинс се хвърли, препъвайки се, към дебелото въже, което висеше под най-голямата камбана. Тънките му ръце се напрегнаха от усилието, после той отпусна въжето, когато камбаната го повдигна над платформата в своя ход нагоре. Над града отекна сигнала за тревога.

 

 

Мери Ашли Трад „имаше разговор“ с десетгодишния си син Стюарт. Нещата не се развиваха добре. Когато бащата на Стюарт и по-големия му брат Пинкни заминаха за Вирджиния в началото на Войната, те му казаха, че той става мъжа в семейството. Стюарт реши, че това означава, че може да прави каквото си поиска, без да пита майка си нито за мнение, нито да иска разрешение за каквото и да било.

Мери погледна упоритото луничаво лице на Стюарт и почувства отчаяние. Той представляваше миниатюрно копие на баща си, Енсън Трад. „Инатът личи дори в косата му“, помисли си тя. Дълбоко в себе си винаги беше ненавиждала къдравата, златисто — медна коса на фамилията Трад и се беше надявала децата й да приличат на нея. Но за нейно най-голямо огорчение това не се случи с нито едно от тях. „Сякаш не са мои — мислеше си тя. Те приличаха на Енсън, дори и малката Лизи, и са също така безразсъдни и упорити като Енсън и не искат да се вслушат в това, което им се казва, освен ако не го казва Енсън, а Енсън е мъртъв, след като единствено от магарешки инат млад — зелен поведе кавалерийска атака, оставяйки ме сама със сбирщина негодни слуги и устати деца, без да има кой да ми помогне.“ Големите й тъмни очи започнаха бавно да се пълнят със сълзи, а малката й пълничка ръка се повдигна, за да докосне брошката, която бе сложила в знак на опечаленост. Стюарт неспокойно размърда крака. Подобно на всеки мъж, независимо от възрастта му, той не знаеше как да постъпи с една ридаеща жена. Затова, когато камбаната удари тревожно, той скочи на крака с облекчение.

— Ураган! — извика той радостно.

— Пожар! — изписка ужасено Мери.

Двамата изскочиха на дългата, подпряна върху колони веранда на втория етаж, която се простираше по цялата дължина на къщата.

В другия край на „Мийтинг стрийт“ Ендрю Енсън надигна глава.

— Какво е това?

— Нищо, скъпи — прошепна Люси. — Старият Ед Пъркинс си е помислил, че вижда пожар. — Тя мушна пръсти в гъстата коса на Ендрю и се надигна, за да посрещне устните му.

Навсякъде из града кепенците на прозорците започнаха да се разтварят и от тях занадничаха глави. Хората душеха въздуха и гледаха към небето. Не се виждаше нищо необичайно. Кепенците започнаха да се затварят.

Освен тези по „Мийтинг стрийт“. Гюлето беше паднало в една от градините и беше разцепило на две стеблото на огромна магнолия. Едрите листа се разхвърчаха наоколо, спускайки се в спирали от тъмнозелено и бронзовокафяво в зависимост от това коя страна на листата се виждаше.

— Какво става, за бога? — сграбчи ръкава на сина си Мери Трад. В двете посоки на улицата жени и възрастни мъже наизлязоха по своите веранди. Под тях започнаха да се отварят вратите на домовете. Изпратени да разберат какво се е случило, слугите се изсипаха на групи по гладките гранитни плочи на площадките пред къщите и по калдъръма на улицата. — Стюарт, кажи на Илайджа да види какво има!

— Отивам аз, мамо!

— Не, не ти. Изпрати Илайджа!

Но Стюарт беше тръгнал.

 

 

На остров Джеймс майор Елис свали бинокъла от очите си и за пръв път през тази седмица се усмихна.

— Този път не улучихме за съвсем малко, момчета. Още малко барут на следващото и може да отнесем върха на онази камбанария! — В този миг покрай ухото му изсъска куршум и той инстинктивно сниши глава. Край стените, издигнати от хората му около техния укрепен пункт, започваше битка. Майорът напрегнато се вслуша. През острата пукотевица той долавяше грохота на корабните оръдия. „Добре се справя Адмирала, помисли си той. Докато обсипва Форт Джонсън с непрекъснат артилерийски огън, бунтовниците няма да могат да изпратят много от хората си срещу нас.“

 

 

В пожарните командирите крещяха заповеди на пожарникарите, които запрягаха конете и проверяваха оборудването на помпаджиите.

Най-младият от тях отиде с най-бързия кон до „Сейнт Майкъл“.

— Къде е? — извика той, събрал ръце във фуния пред устата си. Едуард Пъркинс лудешки размаха ръце и се хвана отново за въжето. Момчето извика отново. И когато пак не получи отговор, скочи от коня и изтича през вратата към спиралата на тясното стълбище с железни стъпала.

Малко по-надолу, на „Мийтинг стрийт“, започваше да се събира тълпа. Хората се струпаха пред високата порта от ковано желязо с орнаменти и надзъртаха в пространството между фигурите. „Сигурно е било светкавица“ — обясняваха онези в предната редица, които се бяха хванали с две ръце за железните прътове, за да устоят на напора на другите, които се блъскаха отзад. Геометричната подреденост на градината зад порталната врата оставаше почти непокътната. Пътеките от бледорозови плочи се пресичаха, за да образуват пет ромба. Този мотив се повтаряше до задната стена, до привързаните за колчета крушови дръвчета. Късни летни рози отрупваха лехите покрай южната стена.

Четирите ромба по ъглите бяха засадени с трева и в центъра на всеки имаше по една висока магнолия. С изключение на един от ромбовете, където се виждаше остатъка от прекършеното стебло, около което бяха изпопадали клоните, някои от които бяха рухнали върху ниските плетове по дължина на пътеките.

Камбаната продължаваше тревожно да бие, но градът не знаеше защо. В няколко дома звънът разбуди децата, чийто плач се добави към шума. В други къщи хората се върнаха до прозорците, за да видят отново каква би могла да бъде причината.

Но нямаше какво да се види. На остров Джеймс хората на майор Елис бяха здраво притиснати от атакуващите войски на Конфедерацията. Един от артилеристите беше застрелян. Той падна върху дулото и всичко трябваше да спре, докато не го отнесат. Накрая на мястото му застана изплашен войник. Лицето на майора беше огненочервено.

— Огън! — извика той.

И докато гюлето все още беше във въздуха, малкият стар град започна да се събужда за живот. Младият пожарникар изхвръкна през страничната врата на „Сейнт Майкъл“, крещейки:

— Янки! Янките ни обстрелват! — Но гласът му се губеше под отекващия звън на камбаната. Той изтича към тълпата, която хаотично се разпръскваше от входа на градината. Възбудата му прикова вниманието на всички. — Янки! — произнесе той задъхано и посочи нагоре. След което се втурна да съобщи новината.

Няколко момчета в тълпата погледнаха нагоре навреме, за да видят гюлето, в мига преди да попадне в една конюшня на „Чърч стрийт“, през една пряка в източна посока. След това заскачаха от крак на крак, полуужасени, полупощурели от възбудата на случилото се. „Янки!“ закрещяха и те. За няколко секунди най-близките до тях в тълпата разбраха думата и я предадоха съответно украсена: „Янките идват. Минали са покрай фортовете“. Хората се пръснаха във всички посоки, блъскайки се едни в други и панически крещейки.

Един от товарните коне в конюшнята на „Чърч стрийт“ имаше колики. Конярят беше започнал да приготвя гореща каша от трици, само секунди преди гюлето да пръсне на парчета керемидения покрив. Пламъчето под котела избухна в огнен език под ударната вълна. Езикът докосна прясно положената слама по пода. Подивели, конете се изправиха на задните си крака и се стовариха връз вратата на обора, но тя беше здрава. Конярят не можа да ги пусне — бе ударен от гюлето в главата.

Сърцераздирателното цвилене на горящите коне накара слугите да се разтичат, но вече беше късно. Огромни пламъци изскачаха от всеки прозорец и всяка врата на конюшнята. Снопчета горяща слама излитаха през отвора в покрива и се пръскаха по тясната уличка, падайки върху хората, които при ужасяващите звуци бяха изскочили от домовете си.

През острата миризма на горяща вълна се разнесе сладникавия мирис на овъглена животинска плът. Той се спусна над уличката, притиснат надолу от кълбетата дим. Навсякъде се носеше цвиленето на коне. Конярите във всеки дом на улицата се опитваха да изведат конете на свобода, но изплашените животни се мъчеха да скъсат въжетата. Копитата им по опасен начин разсичаха въздуха.

— Къде е проклетата помпа? — изрева белобрад мъж от прага на дома си. — За какво плащам на пожарната?

Помпата скоро се появи с екип, който неспокойно я следваше. Но момчето, което бе изтичало да разбере къде се намира пожара — още преди да има пожар — се намираше на половин миля, галопирайки по улиците и крещейки „Янки!“ към главите, които се появяваха по прозорците.

Зад него започваше вълна на паника. Хората, черни и бели, изскачаха от къщите, крещяха въпроси към отдалечаващия се ездач и след като не получаваха отговор от него, започваха да крещят един на друг.

Огънят започна да се разпространява. Помпаджиите, блокирани сред обезумялата тълпа, не можеха да се захванат с работата си. „Стюарт!“ извика Мери Трад, надвесена през перилата на верандата, търсейки червенокосата глава на сина си във водовъртежа под нея. „Стюарт!“ Зад нея тригодишната Лизи се размърда в сигурните обятия на гледачката си Джорджина. Събуди се и се изплаши от бъркотията наоколо. Започна да плаче и Джорджина притисна главичката й към подобния си на възглавница бюст.

Общ вопъл на ужас се изтръгна от тълпата на „Мийтинг стрийт“. Всички лица се обърнаха към падащата върху тях черна топка. Тълпата с писък се разпръсна. Гюлето изора бразда в калдъръма и спря в голяма черна дупка.

Ендрю Енсън едва не се препъна в него, когато изскочи от дома си. Той опита да спре едно от тичащите и пищящи черни момичета, които минаваха покрай него, но то го блъсна. Тогава Ендрю Енсън се заби в тълпата.

От другата страна на улицата Мери Трад за миг забрави за страха си.

— Не знаех, че Ендрю Енсън си е у дома — обърна се тя към Джорджина. — Помниш ли Ендрю? Баща му е втори братовчед на мистър Трад. Пинкни му беше кум, когато Ендрю се ожени за Люси Медисън.

Люси се показа на верандата на отсрещната къща. Беше по измачкан пеньоар. Мери се изкиска и погледна към Джорджина, която не реагира. След това махна на Люси. Но и Люси не прояви желание за общуване. Тя следеше Ендрю с поглед.

Някакъв грохот разтърси въздуха. Всички погледнаха нагоре. Небето беше покрито от плътния, смърдящ пушек на пожара само на една пряка от там. Никой не можеше да види присветването на светкавиците. Гръмотевицата бе взета за тътена на артилерийския обстрел.

Мери Трад гневно крачеше по верандата.

— Къде е този Стюарт?

Изведнъж се появи самия той, минавайки по ръба на стената и покрива на входа за карети. Той зърна майка си и се ухили с много бяла усмивка на покритото със сажди лице.

— Фалшива тревога, мамо! — извика той весело. — Янките изобщо не са пробили, имат едно-единствено оръдие на остров Джеймс и няма да е за дълго. — Той запази равновесие разпервайки ръце, докато измина по цялата дължина на стената, излизаща на „Мийтинг стрийт“. След това седна на ръба, размаха крака и започна да крещи новината на щуращите се под него хора.

— А пожара? — извика Люси Енсън. — Стюарт! Хей, погледни насам. Разкажи за пожара.

— О, здрасти, Люси. Как си?

— Пожарът, Стюарт?

— Пожарът е чудесен. Бях там. Какви искри само хвърчаха из въздуха! Точно като на четвърти юли. Но пожарникарите успяха да пробият. Скоро ще го изгасят. — Разочарованието на Стюарт беше очевидно.

Люси престана да стиска парапета на верандата. „Ето, каза си тя сама на себе си, ето глупачко — тревожиш се за нищо. Ендрю няма да бъде пленен от янките, скъпоценното му донесение е в безопасност и той дори няма да закъснее. Но дори да закъснее, ще отнесе повече новини, отколкото има в остарялото вече съобщение. Ще може да разкаже за оръдието, което янките са закарали в блатата. Това определено си заслужава закъснение от един час.“

Тя гледаше с презрение възбудата по улицата. Никой не обръщаше внимание на виковете на Стюарт. „Боже господи, помисли тя. Какъв хаос! Защо просто не се разотидат по домовете, където им е мястото?“ И тогава откри Ендрю на половин пряка от нея. Той разблъскваше хората, за да си пробие път обратно. Люси вдигна ръце и оправи косата си около усмихнатото си лице.

Наближавайки, Ендрю направи с длани фуния около устата си:

— Не се безпокой — извика той, — всичко е наред!

Люси кимна, че е разбрала.

Хората около него спряха, приближиха се и започнаха да задават въпроси. Униформата му явно правеше информацията, изхождаща от него, по-достоверна. Ендрю се превърна в център на първоначално малка, но все по-нарастваща група. След малко хората се разпръснаха, клатейки глави с облекчение и засрамени усмивки заради паниката, на която се бяха поддали. Изведнъж отекна гръмотевица. От небето рукна проливен тропически дъжд. Разпръскващите се хора се втурнаха към домовете си.

Ендрю също се затича. Люси, застанала под навеса на верандата, се засмя на спринта му към прикритието на дърветата по края на тротоара. Тя не видя гюлето. Черната топка, която се спускаше на фона на внезапно потъмнялото небе, остана незабелязана и от суетящите се под дъжда хора.

Гюлето се стовари с трясък върху мраморния портал на къщата на Клей. Люси отклони поглед от Ендрю само за миг, изплашена от искрите при удара. Във въздуха се разлетяха парченца бял мрамор, образувайки за миг ореол за вратата под портала. И тогава бавно, наистина й се стори безкрайно бавно, двете колони на портала се наклониха в противоположни посоки.

— Не! — изпищя Люси. — Ендрю!

Сгушил глава под дъжда, Ендрю за миг вдигна поглед към жена си, без да престава да тича. Той по-скоро почувства, отколкото видя, сянката на колоната. Опита да се затича по-бързо. Но някаква непосилна тежест се стовари върху гърба му и го запрати напред. В следващия миг лицето му се озова в някаква локва. Той опита да се извърти, но не можа.

 

 

Джорджина съпроводи Лизи и майка й на сушина още при първия пристъп на дъжда. Стюарт, който се наслаждаваше на възбудата, остана, без да помръдва, приличайки на някакъв засмян, червенокос Питър Пан. Когато колоната падна върху Ендрю, усмивката замръзна на лицето му. Той скочи на улицата и се затича по пътеката между къщите, която излизаше на „Чърч стрийт“. Беше видял доктор Перигрю там да се занимава с обгарянията на пожарникарите.

След малко се върна с доктора — възрастен човек, който пухтеше от бързината, с която бе изминал краткото разстояние. Люси седеше в локвата, взела главата на Ендрю в скута си. Тялото й, надвесено над неговото, го защитаваше от плющящия дъжд. В краката му няколко мъже се опитваха да вдигнат с въжета колоната, паднала върху тях. Това бяха слуги от околните къщи, повикани от Джеремая — иконома на Ендрю. По лицето на Джеремая сълзите се смесваха с дъжда.

Доктор Перигрю провери пулса на Ендрю и внимателно погледна пепелявото му лице.

— Сигурно много те боли, синко?

Ендрю поклати глава и опита да се усмихне:

— По-скоро страшно съм изплашен.

— Е, сега ще се погрижим както трябва за теб — и докторът се обърна, за да провери защо се бави преместването на колоната.

— О, Ендрю, много ли страдаш? Боли ли те?

— Не. Мила, наистина не ме боли. Но съм вир-вода. И ти също. Не трябваше да излизаш в този дъжд.

Люси се разтресе в ридания и извърна лице през рамо.

— Ш-шт, успокой се! Недей да плачеш. Искаш ли да ти разкажа нещо смешно?

Люси преглътна с мъка и дълбоко пое дъх. После кимна.

Разнесе се тихия, но ясен глас на доктор Перигрю:

— Започвам да броя. Когато кажа „три“, дърпайте с всичка сила тези въжета. Наистина с всичка сила. Не искам колоната да се влачи.

Ендрю стисна ръката на Люси по-силно.

— Обзалагам се, че не знаеш как са нарекли оръдието — каза той. — Не знам кой го е измислил, но това си е чист войнишки хумор. Наричат го „Блатния ангел“.

— Три!

Ендрю и Люси се притиснаха един в друг. Над тях се показа главата на доктор Перигрю.

— Е, не е чак толкова зле, колкото би могло да бъде, момчето ми. — В гласа му се долавяше нескрито облекчение. Люси почувства как менгемето, стиснало сърцето й, се разтваря. — Сега може страшно да те заболи, когато опитаме да те пренесем. Ако боли, викай. Няма защо да си играеш на герой. — Старецът приклекна до главата на Ендрю. Мушна ръка под раменете му и го повдигна колкото да освободи Люси. — Вие, млада госпожо, отивайте вкъщи и наредете да приготвят малко гореща супа. Извадете и малко бренди. Съпругът ви и аз ще имаме нужда от него. Джеремая, хвани го през тялото, а ти, Джубило, се хващай за краката му. Когато кажа „хоп“, леко и внимателно го повдигнете… Хоп… хайде сега да го отнесем у дома. Как си, Ендрю?

— Докторе, аз не чувствам нищо. Абсолютно нищо.

 

 

На остров Джеймс майор Елис гневно крачеше през водата, която запълваше средата на укреплението.

— Проклет дъжд. Нищо не може да се направи с мокър барут. Просто отблъсквайте бунтовниците, момчета, а утре ще опитаме пак. Само един нещастен пожар! Дявол да го вземе. Изобщо не им нанесохме никакви щети.

От другата страна на залива блясъкът на светкавица озари камбанарията на „Сейнт Майкъл“ на фона на притъмнялото небе.

— Проклятие — каза майорът.