Александра Рипли
Чарлстън (29)

29.

— Миссър Пини! — в гласа на Илайджа се долови болка. Пинкни захвърли писалката и се втурна към вратата.

От очите на черния мъж струяха сълзи. Лицето му беше посивяло от болка и шок.

— Лайджа, какво е станало? Боли ли те нещо? — Пинкни го прегърна през рамото. Вместо отговор, внезапно остарелият мъж му подаде с трепереща ръка тъничка, облицована в червена кожа книжка.

— Те затворили, миссър Пини. Помолил някои джентълмени да ми прочетат какво пише на вратата. Те затворили докрай. Всички мои спестявания отишли.

— Може би е грешка, Лайджа. Сигурно не са прочели както трябва. Или банката е затворена за обедна почивка. Ще отида да проверя. А сега спри да се тревожиш.

Но „Националната спестовна банка на свободните хора“ и компанията „Тръст“ бяха затворили вратите си завинаги. В отговор на многобройните телеграми и писма Министерството на финансите на Съединените щати излезе с кратко изявление. Банката бе обявена за фалирала. Вносителите нямаше да получат обратно своите спестявания.

— Проклети да са — кипеше от гняв Пинкни. — Подкрепяше ги Федералното правителство и те измамиха всички нещастни негри, които си вложиха парите при тях. Първо им дадоха земя и веднага след това я взеха. След това им дадоха училища и им ги взеха. А сега им откраднаха парите. Когато трябваше да преизберат Линкълн, бяха ужасно загрижени за своите черни братя. Как могат сега да се отнасят по този начин с тях? Направо ми се иска да се върна обратно в Гетисбърг и да започна отново.

— Не и аз — рече Шед. — Колко пари имаше в сметката си Илайджа?

— Над осемстотин долара. Спестявал е практически всяко пени, което е получавал през последните девет години. Лично аз разкрих тази проклета сметка на негово име. Ще трябва да изпразня собствената си сметка, за да платя на стария човек и да покрия данъците. В Карлингтън цените отново са скочили.

— Аз ще върна на стареца неговите пари.

— Не мога да ти позволя да го сториш.

— На мен не са ми нужни.

— Но отговорността за Илайджа е моя, а не твоя.

— Не се прави на магаре, капитане. Някога да си ми взимал наем за стаята? Щом мога да го приема като подарък, и ти ще приемеш от мен няколко банкноти.

Пинкни склони най-вече заради „капитане“. Шед не беше го използвал от години. Той потупа по рамото своя приятел.

— Благодаря. Ще кажа на Илайджа.

— Не му казвай, че парите са от мен. Илайджа е такъв сноб, че това ще го сломи. Бях бял боклук, нека такъв да си остана за него.

Пинкни се ухили.

— Това е само защото никога не си го молил да потанцува. Младите госпожици те мислят ако не за самия крал Артур, то поне за сър Ланселот.

Откакто Люси бе пуснала слуха, че имал банка и че майка му е от стар вирджински род, който навремето притежавал плантацията Шедуел, Шед се бе придвижил далеч напред в социално отношение. Последното естествено бе измислено в момента, за да направи впечатление още на когото е нужно.

Пинкни бе разтревожен от машинациите на Шед и Люси. Ако отидеха твърде далеч, цялото местно общество може да се обърне срещу тях. За Шед едва ли имаше някакво значение, но това беше единствената среда за Люси. Колкото и да се бореше с това, мислите му непрестанно го отнасяха към личния живот на Люси и Ендрю. Не биваше да забравя Илайджа. Старецът бе съвсем смазан.

— Ах, благодаря, миссър Пинкни, но аз не заслужава — бе отвърнал Илайджа на предложението да си получи парите. — Аз взимал от вашите ръце с една ръка и заклевал се против вас с другата прекалено много време. — Сълзи потекоха от очите му и той забърбори съвсем неразбрано. Пинкни с мъка успя да различи думите „Обединена лига“ и „Деди Кейн“.

— Лайджа — рече той. — Това е минало. Ти ходеше на твоите събрания, слушаше речите, но винаги си ни правил само добрини. Нека най-добре да го забравим.

Но Илайджа не се примири толкова лесно. Той разказа на Пинкни за тайните ритуали, назова имената на слугите, които се бяха заклели да изгорят къщите на своите господари и разкри истинската самоличност на Деди Кейн.

— Лицето му е като на миссър Уентуърт, приятелят на миссър Стюарт, само дето минали много години през него. Той онзи, който счупил глава на миссър Стюарт. Той нарочно го избрал. Той казал следващия път разцепи я на две. Той излъгал за това момче, миссър Пинкни.

— Аз ще се погрижа, Лайджа. Не се притеснявай. Но най-добре ще е да не ходиш вече на тези събрания.

— Аз вече спрял. Онези янки джентълмени дето идвали, те казвали, че единствени приятели на черния народ. Аз питам кой единствен приятел открадва на черен човек само каквото има. Не, сър, миссър Пини. Аз и лига разделени завинаги.

Пинкни кимна.

— И само ще спечелиш от това. Утре ще те заведа до банката на белите, която ползвам аз. Там парите ти ще са на сигурно място.

Илайджа стисна ръката на Пини в своята.

— Аз благодаря много. Вие винаги бил добро момче.

Пинкни избухна в смях.

— Стари лъжецо. Бях ужасен и ти го знаеш добре.

— Висок дух, миссър Пини. Това, което било винаги. Освен може би два, три пъти. — Пинкни го прегърна и излезе. Чувстваше се далеч по-добре.

Инцидентът с Илайджа го накара да се вглежда по-внимателно в политическата борба, която кипеше в Южна Каролина и в цялата страна. Досега просто я беше игнорирал, като по този начин избягваше излишна конфронтация и си повтаряше, че това няма нищо общо с него. Предполагаше, че Шед е по-запознат с обстановката, но това, което истински го изненада, бе новината, че Стюарт е член на Демократическия клуб.

— След две години — обясни той на Пинкни, — ще има избори за президент на Съединените щати и за щатското управление на Южна Каролина. Вече сме започнали активна подготовка и каквото и да стане, смятаме, че ще победим. Юлисис Грант ще бъде изхвърлен от Вашингтон и този път няма да може да избяга. Възнамеряваме да изхвърлим неговата продажна армия извън пределите на щата.

— Как?

— Ако се наложи, дори намазани с катран и перушина. Но ще си идат. Съвсем наскоро са се изтеглили от осем конфедеративни щата. Вече десет години са във Флорида, Луизиана и Южна Каролина. Прекалено дълго е.

— Борбата няма да е лесна — намеси се Шед. — Нали помните какво обичаше да повтаря нашият почетен сенатор?

— Не помня — отвърна Пинкни.

— Става дума за Дж. Дж. Патерсън. Сигурно главата ти е била заровена прекалено дълбоко в пясъка, щом не си забелязал появата му тук след изборите през седемдесет и седма. Пристигна от Пенсилвания. Един приятел го попита на следващия ден как смята да почисти клоаката на щатската управа. Патерсън едва не падна от смях. „Но защо — отвърна той, — поне още пет годинки ще си тъпчем джобовете от Южна Каролина.“ Нямаше никакво намерение да си тръгне, ако не го изхвърлят насила.

— Точно това ще направим — рече Стюарт. — Трябва само да изчакаме до седемдесет и шеста и ще направим нашия ход.

— А дотогава? — попита Пинкни.

— Ще си вършим работата колкото се може по-безшумно.

— А Деди Кейн? Нали разбра какво ми съобщи Илайджа.

— Той също чака изборите. Нали е любимото момче на републиканците! Не се безпокой за Деди Кейн. Аз ще се погрижа за него.

Пинкни се почувства по-уверен. Нямаше и най-малка престава какви сътресения ще има през тази година на „Мийтинг стрийт“.

Той отново потъна в ежедневните си занимания, които с годините се бяха превърнали в навик: на закуска четеше вестник, след това придружаваше Лизи до училището, после отиваше в офиса, следобед се отправяше към склада, за да проследи как се разтоварват лодките от Карлингтън, прибираше се за вечеря, от време на време посещаваше някоя забава, не пропускаше неделната църква, винаги във вторник се виждаше с драгуните, имаше веднъж в месеца събрания в Търговската камара, а също коледните празненства в семейството и напрежението, което винаги съпровождаше посещенията на Джулия, сезонът на баловете, надпреварванията, поканите за чай и танци. Много рядко напомняше за себе си с по някой слаб пристъп блатната треска. И тогава нямаше нищо против Лизи и Люси да се повъртят загрижено около него, а след това изпращаше Илайджа при доктор Трот за хинин и използваше дните на болестта за почивка, прехвърляйки не без задоволство задълженията си на своя заместник. Шед неведнъж го обвини в небрежно отношение, в писмата си майка му се оплакваше, че е забравена от собствените си деца, защото нито едно от тях не отивало да я види в Пенсилвания, а Лизи го хокаше, че вечно е недоволен. Струваше му се, че животът си тече край него, но това не го тревожеше. Познал бе война, грижи, бунтове, страст и отчаяние, още преди да стане на тридесет. А сега, когато бе навършил тридесет и една, бе доволен от този спокоен и безгрижен живот.

През 1875 Пинкни се поддаде на непрестанните настоявания на Лизи и закупи парцел на остров Съливанс. Пролетта бе изпълнена с активност, чести обсъждания с фирмата, която се бе заела със строежа, и непрестанно сипещи се от всички страни съвети. Най-малко два пъти в седмицата Лизи променяше желанията си относно вратата на нейната стая и броят на рафтовете в скрина. Но независимо от тази неразбория, къщата бе готова още преди да свърши училището на мисис Пинкни на трийсети юни и по нищо не се отличаваше от другите къщи на острова.

Преди войната островът беше курортно място за жителите на Чарлстън, които не искаха да пътуват до Саратога или Нюпорт, за да избегнат лятната горещина. Наричаха тамошното селище „Мултривил“, на името на форт Мултри, който се намираше на южния край. В големите хотели се предлагаше всякакъв лукс и няколкостотин семейства имаха просторни къщи с пристройки за прислугата отзад. В хотелите имаше оркестри, които свиреха на забавите, а по алеите отпред непрестанно се разхождаха тълпи от хора. Всичко това сега бе разрушено от оръдията на блокадния флот, но онези, които обичаха почивка с дъх на море, се бяха заели през седемдесетте да го построят отново. Все още нямаше хотели и оркестри, нито алеи и красиви къщи, ала просторният пясъчен плаж и океана си бяха все същите. Но и това бе съвсем достатъчно.

Лизи обожаваше къщата на острова. Със своята простота тя й напомняше за лятната къща в имението, но беше далеч по-приятна, защото вятърът духаше през нея ден и нощ. Беше издигната на високи обли колони, за да може въздухът отдолу да циркулира свободно и по такъв начин къщата се издигаше високо над пясъчните дюни. Една дълга и тясна стая бе разположена успоредно на бреговата линия и тя служеше едновременно за гостна и всекидневна. От двете й страни няколко по-малки стаи водеха до пътечки от натрошени морски черупки. В едното крило се намираше спалнята за гости, заедно със спалните на Лизи, Пинкни и Стюарт. В другото бяха кухнята, килерът и спалнята на Хети и Клара. Веднъж или два пъти в седмицата Шед също идваше на острова; през август спалнята за гости бе във владение на Джулия, защото по това време нямаше кой знае какво да се върши в имението, освен да се чака поредната буря.

От три страни къщата бе заобиколена от просторна, покрита с покрив веранда, която всъщност бе истинската всекидневна, освен когато се задаваше някоя буря. Тук имаше дълги, покрити с меки възглавници кушетки, кресла и маси, направени от бамбук, който растеше край Карлингтън. Но онова, което Лизи най-много харесваше, бе големият въжен хамак, какъвто досега никога не бе виждала. Когато Джулия идваше на гости, Лизи взимаше възглавницата и завивките и спеше отвън в хамака, полюшвайки се лекичко от нощния бриз.

От верандата започваше широка пътека, която пресичаше дюните и се спускаше към една покрита с покрив платформа, построена до знака за най-висока точка на прилива. Тук се криеха на сянка, когато слизаха да се къпят в океана. Но независимо от дебелата сянка и дрехите, които непрестанно носеше на слънце, само два дни след пристигането кожата на Лизи вече бе зачервена и покрита с лунички. Лизи стенеше от болка, докато я мажеше с крем, но удоволствието бе прекалено голямо, за да обръща кой знае какво внимание на това. Семейство Раг имаха къща съвсем наблизо; двете с Керълайн се щураха непрестанно по пясъка, досущ като пясъчните крабове, които живееха в приливните плитчини.

Преди зазоряване Пинкни и Стюарт взеха новия трамвай, който стигаше чак до фериботния пристан в южния край на острова. Там Стюарт поемаше командването на своя кораб. Екипажът вече го очакваше напълно готов. Обикновено Пинкни бе единственият бял пасажер. Още на следващата спирка фериботът се изпълваше с негри, които товареха своята продукция, за да я изложат на градския пазар. От пристанището на „Маркет стрийт“ Пини извървяваше пеша разстоянието до своя офис на „Броуд“. Люси му готвеше обяд, а също и на Шед, ако не беше в Симмънсвил. В края на деня Пини поемаше обратния път. Стюарт правеше своя последен курс в шест и двамата се прибираха тъкмо навреме за вечерното къпане.

В къщата рядко се палеха газени лампи. След вечеря излизаха на верандата и там си приказваха тихо, докато паднеше здрач, наслаждавайки се на багрите на вечерното небе, а после палеха свещите над леглата си. Равномерният тътен на блъскащите се вълни и тихият шепот на вдигания от вятъра пясък ги приспиваха за минути.

През най-горещите часове на следобеда Лизи и Керълайн се опъваха в хамака и си мечтаеха за бъдещето, докато банските им костюми изсъхваха на телата им.

— Аз ще се омъжа за милионер като мистър Симмънс, само че някой по-висок — каза Керълайн. — Ще имам цяла дузина бебета, най-малко сто рокли и каляска с кадифени седалки.

— А аз ще се омъжа за някой красив и храбър, като Айвънхоу, който ще ме спаси от ужасна участ.

— Като каква например?

— Не зная. Може би разбеснели се коне. Той ще ме забележи на улицата и веднага ще се влюби в мен, но няма да посмее да ме доближи, защото… защото нещо ще му попречи, а сетне конете ще се откъснат от впряговете и ще се понесат надолу по „Маркет стрийт“, а аз тъкмо ще си идвам от леля Люси, където съм вършила добри, благородни дела, като например да не позволя на малкия Ендрю да подпали къщата и той ще се навърта наблизо с надеждата, че ще успее да ме зърне за миг и…

— Мой ред, мой ред е. Аз ще стана прочута певица в Операта и кралицата на Англия ще ме покани да пея пред нея и макар да съм най-добрата певица на света, аз ще приема поканата от добро сърце и ще я ощастливя. А после принцът ще…

— Грабне обувката ти и ще избяга с нея!

Възхитени от гения на своето въображение, те започнаха да се въргалят и да пискат като малки кученца, а въжетата на хамака скърцаха мъчително. И двете бяха почти на шестнадесет години, но не знаеха за света много повече, отколкото когато бяха на шест.

Понякога се занимаваха с разгадаването на онези мистерии, които ги измъчваха най-много. Разменяха мнения за това как хората имат деца. Керълайн бе уверена, че знае точния отговор.

— Погледни пъпа си и ще видиш, че е бил завързан с конец. Сигурно това е направено с цел. И каква друга, ако не, за да можеш да имаш бебе? Докторът прерязва конеца, тумбакът ти се отваря и той изважда бебето отвътре. — Керълайн говореше с уверен глас. Предишната година нейната омъжена сестра бе родила и тя бе наблюдавала как се променят формите й, докато расте малкото бебе в корема й.

— Значи ли това, че момчетата нямат пъп? Предполагам. Нямам братя. Ти имаш.

— Не съм ги виждала без дрехи.

— Защо не попиташ някого от тях?

— Не мога!

Керълайн се изкиска.

— Можеш да попиташ Джон Купър. Той с удоволствие ще ти го покаже, стига да има.

— Керълайн! Ти си ужасна. Махни си я! — Тя отблъсна ръката на своята приятелка.

— Ооох! Взимам си я.

След това двете се заеха да обсъждат недостатъците на Джон Купър. Той беше проклятието на Лизи, единственото високо момче в училището по танци и неин ентусиазиран и неизбежен почитател. След близо три години активни упражнения той все още я настъпваше по краката, докато танцуваха валс, а после се извиняваше зачервен, мъчейки се да поведе разговор.

— Е, добре — рече Керълайн. — Тази година няма да те притеснява. Миналият юни завърши Портър и не след дълго ще замине за Вирджиния, където ще учи за проповедник.

— Но това ще е чак в края на лятото. — По някакъв неизвестен начин Джон Купър винаги се появяваше наблизо, когато момичетата отиваха да се къпят, макар къщата му да бе на цяла миля от тяхната. — А и какво ще правя следващата година в училището по танци? По-добре Джон Купър, отколкото никой.

— Може би дотогава Били Уилсън ще е пораснал. Доста е висок за годините си.

— Уф, той е ужасен. Пуши цигари. Можеш да го подушиш отдалеч. Какво ли ще стане с мен, Керълайн? По-висока съм от всички наоколо, с изключение на Пинкни. Гледам на Стюарт отгоре, а той вече е голям мъж. Надвишавам дори Шед.

— Не се безпокой. По̀ догодина приключваме училище и тогава ще почнем да се срещаме с големи момчета, а те ще са и по-високи. Как мислиш, дали Стюарт въобще знае, че съществувам? Такава късметлийка си, че имаш красив брат!

— Ха-ха. Но не умее нищо друго, освен да приказва за политика. Ако си падаш по възрастни мъже, по-добре хвърли око на Пини. Той е точно толкова сладък, колкото изглежда.

— Не, потрябва ли ми някой по-възрастен, бих предпочела това да е мистър Симмънс. Той ще е ужасно щастлив в къщата му да се разпорежда млада жена и сигурно всеки ден ще ми подарява бална рокля… — И двете продължиха мечтанията си в този дух.

 

 

Когато училището по танци отново възобнови заниманията, Лизи откри, че Били Уилсън не е израснал достатъчно, ала Хенри Симънс и Бен Огайър са се превърнали в кльощави гиганти. Колкото и да се стараеше, тя не можеше да си внуши, че някой от двамата заслужава да стане герой на нейното сърце, но те бяха добри танцьори и петъчните вечери се превърнаха във връхна точка на седмицата.

На шестнайсетия си рожден ден Лизи проби ушите си и си постави мъничките перли, които Мери Едуардс й бе изпратила от Филаделфия. И тогава вече се почувства като истинска лейди.