Александра Рипли
Чарлстън (30)

30.

— Престани с тези лекции, Пини. Искаш ли да купиш моето корабче или не? Можеш да го използваш за влекач на твоите баржи и тогава повече няма да плащаш на Брейсуел.

— Но няма никакъв смисъл да напускаш, Стюарт. Можеш да намалиш курсовете или да го извадиш на сухо за няколко месеца.

— Аз също съм Трад, големи братко. И винаги се посвещавам с цялото си сърце на онова, което върша. Казах ти, че очаквам с нетърпение да дойде тази година. Отсега до пълната победа ще бъда денем и нощем за Хемптън и демократите.

— А след победата?

— Дотогава има много време. Като успеем, ще му мислим. Не можеш да ме спреш, Пини, и няма да ти благодаря за това, че се опита. Защото бих искал да се присъединиш към нас. Веднъж вече последва генерала, ела сега при нас.

— Имам си свои задължения.

— Така е. Но мисля, че съдбата на твоя щат е по-важна от производството на торове.

— Ще купя тази проклета лодка. Кажи цената. А след това си тръгвай, преди да съм те ударил… и всичко добро.

Изборите за губернатор на Южна Каролина щяха да се проведат на седми ноември. На седми февруари започна кампанията.

Вече десет години щатът бе под потисническото управление на радикалните републиканци. Това бяха години, в които събраните данъци изчезваха в джобовете на законодателите и техните сподвижници, години, през които над милион акри земя бяха конфискувани от нейните собственици, които не можеха да си платят данъците, и други милиони акри бяха продадени по два долара акъра — или по-малко. Съдии, назначени от същите тези законодатели управляваха в ущърб на всеки бял, който бе служил в Конфедеративната армия, независимо от обстоятелствата и истинността на обвиненията. Така наречените „изборни служби“ се продаваха на онзи, който дава най-много, и единствените коренни жители на Южна Каролина, работещи в същите тези служби, бяха доскорошните роби, които не можеха нито да четат, нито да пишат. А когато една сряда губернаторът изгуби хиляда долара на карти, още на следващия ден законодателите издадоха указ и го наградиха с хиляда долара като израз на „благодарността на гражданите на Южна Каролина за неговата вярна служба към щата“. Фосфатните залежи, които можеха да помогнат Чарлстън да израсне отново, бяха разпределени между неговите приятели с помощта на нов закон, който даваше приоритет на щатските власти върху изкопните работи в заливите и реките. И тези приятели натрупаха милиони, докато раните от войната продължаваха да зеят и красивите къщи на стария град се превръщаха в съборетини.

Всичко зависеше от гласовете на черните и изборът на новия президент.

На всеки бял се падаха средно двама черни гласоподаватели и вече близо десет години Обединената лига работеше за тяхната организация. Но имаше много такива като Илайджа, които бяха обърнали гръб на лигата и не малко бяха онези, които смятаха, че янките и републиканците не са направили достатъчно за тях, а и както винаги, имаше такива, които не разбираха, не се интересуваха и не искаха да взимат участие в предстоящите избори.

Демократите възнамеряваха да спечелят преобладаващата част от гласовете с убеждение или с насилие там, където не помагаше убеждението. Републиканците, от своя страна, бяха твърдо решени да задържат златната мина на корупцията, благодарение на която се бяха обогатявали близо едно десетилетие. И както бе предсказал Стюарт Трад, на сцената назряваше поредният кървав конфликт.

Генерал Уейд Хемптън, човекът, който оглавяваше кавалерията на Южна Каролина, след войната се оттегли в Мисисипи. И ето че сега отново се появи като кандидат за Губернатор на демократите. Беше петдесет и седемгодишен, със снежнобели коси, гъсти, завити мустаци, романтична натура и уверени движения. Двеста и деветдесет лейбъристки клубове от целия щат се бяха организирали в негова подкрепа. Дори Ку-Клукс-Клан предложи на Хемптън своята подкрепа, но получи отказ. „Моите хора нямат нужда да крият лицата си. Те са горди, че им се отдава възможност да спасят Южна Каролина от мръсните лапи на чужденците, които изстискват последните й капчици кръв. Искам всички да знаят кои сме ние.“ Едно от изискванията към последователите на Хемптън бе винаги да действат открито. Всички те носеха червени ризи и съвсем скоро околните научаваха имената им.

Като техни опоненти, републиканците разполагаха с черната щатска милиция, която бе сложила ръка върху всички арсенали. Но, страхувайки се, че тази милиция не е пропита с достатъчно републикански дух, те се осланяха на две групировки от чернокожи главорези — „хънкидорите“ и „живите дъбове“.

Обикновеният чернокож имаше нещастието да попадне по средата. Беше пионка, към която протягаха ръце и двете страни.

Напрежението продължи да расте през пролетните месеци. Съвсем неочаквано за Пинкни се върна познатото от годините преди войната ежедневие. Всяка нощ из града обикаляха патрулите на леката кавалерия, като носеха факли, за да осветяват онези места, където не стигаше светлината от лампите. А през деня пред арсенала се строяваше един въоръжен до зъби отряд, готов да се хвърли в атака при първия сигнал. Червените ризи препускаха из околностите на групи от по десет войника, предвождани от лейтенант. Спираха пред колибите или по кръстопътищата и убеждаваха чернокожите и белите да гласуват за демократите, акт, който оприличаваха на „пресичането на река Йордан“. Понякога хънкидорите ги изпреварваха, друг път идваха след тях. Но засега все още нямаше случаи на директни стълкновения и насилствените действия бяха рядкост.

В града фитилите бяха по-къси. Все още нямаше бунтове, но спорадичните сбивания принуждаваха „Райфъл клъб“ и военната полиция да са нащрек.

Една майска сутрин, малко след изгрев-слънце Пинкни се върна от нощен обход. През тази нощ неговият патрул бе разпръснал три сбивания на „Бей стрийт“ и рамото го болеше от запратен по него камък. Беше оставил коня си в конюшнята на кавалерията, а от там до вкъщи пътят бе доста дълъг. Докато отключваше входната врата, обмисляше дали да не подремне за час преди закуска. Но вратата се отвори само една педя. Завладя го тревога.

Точно зад вратата, проснат по гръб на пода лежеше Илайджа. Дишането му беше неравномерно. Пинкни избута вратата със сила и приклекна до стария негър. Когато повдигна главата му, почувства по пръстите си топлината и влагата на стичащата се кръв.

— О, божичко! — Той извика на Клара и Хети да дойдат.

Но първа на входа се появи Лизи. Тя изписка, обърна се и побягна обратно в къщата. Когато Пинкни внесе отпуснатото тяло с помощта на двете жени, Лизи вече бе запалила лампата в кабинета и бе покрила с чаршаф кушетката.

— Поставете го тук — нареди тя. — Хети, донеси ми малко топла вода и сапун. Клара, иди за легена в кухнята. Пини, ще ми трябва твоя бръснач, за да острижем косата, както и малко бренди.

Пинкни я погледна изненадан.

— Знам какво правя! — сопна се Лизи. — Доктор Перигрю ще бъде тук най-рано след час; той спи като труп. Донеси ми каквото ти казах и след това можеш да отидеш да го повикаш. Хайде, по-бързо всички! Аз ще донеса превръзки и памук. — Външният й вид контрастираше с авторитетното поведение. Нощницата й бе прекалено къса, виждаха се босите й крака, а косата се спускаше надолу в безпорядък. Но никой не помисли да й противоречи.

Когато най-сетне Пинкни доведе доктор, той обяви нейното лечение за не по-лошо от неговото. Но според него надеждата за оздравяване бе малка.

През целия ден Илайджа ту губеше съзнание, ту идваше на себе си. Все пак успя да им съобщи за случилото се — Обединената лига бе наредила всички напуснали редовете й членове да се завърнат незабавно. Малко след началото на вечерния час двамина почукали на вратата. Илайджа отказал поканата им и един от тях го ударил с железен лост.

— Миссър Пини, аз иска мои спестявания още сега. Аз иска златни монети. Аз иска види злато, аз не иска гледа само цифри в книгата.

Пинкни побърза да изпълни молбата му. И когато Илайджа отново дойде в съзнание, той погали с ръка монетите и на лицето му изгря усмивка.

— Не е ли красив гледка? — очите му се затвориха. — Аз обмислял за златни зъби каквито има Тоби, но аз радостен, че променил намерение. Аз ще има най-хубав погребение, каквото помни гробище. — Той отново се усмихна и се унесе. Пинкни не изпускаше ръката му.

Лизи тъкмо бе запалила лампата, когато Илайджа дойде на себе си за последен път.

— Погледни това голямо бебе момиче, миссър Пини. Тя прекалено чувствителен. Сега аз отива си. Не плачи. Аз получил си за всичко. Имам ги точно до мен, торба чисто злато на една страна и Исус Христос от друга и сега отива на сватбена вечеря. — Устните му за последен път се разтеглиха в усмивка и след това ръката му натежа в тази на Пинкни. Той я остави на гърдите на стареца и му затвори очите. След това прегърна разплаканата Лизи.

 

 

— Миссър Пини, най-добре вие не ходи на погребение. Много различни хора отива там, но никой не бъде бял.

— Благодаря ти, Клара… разбирам. Но ти си само от няколко години при нас и може би не знаеш някои неща. Илайджа бе част от семейството. Нямах възможността да присъствам на погребението на баща ми, но ще мога да придружа Илайджа.

И така приятелите на Илайджа Трад присъстваха на най-грандиозното погребение, което някога са виждали. Ковчегът от гладко полиран махагон бе покрит с венци, а облеченият в кадифен костюм Илайджа бе положен върху снежнобял сатен. Конете, които дърпаха катафалката, бяха черни и блестящи. Завързаните на главите им щраусови пера подскачаха, а юздите им бяха облечени в черна коприна. Пред катафалката бавно пристъпваше хорът на Африканската Методистка Епископска църква, всички бяха облечени в нови раса и носеха дайрета. Те пееха радостни песни и краката им танцуваха. Процесията бе предвождана от самия свещеник, в двуколка, теглена от бял жребец. Отзад се точеше дълга колона от талиги и каруци, изпълнени с хора, облечени в бели дрехи. Зад самата катафалка вървеше, свел глава надолу, Пинкни Трад.

Когато пристигнаха на гробищата, той с възхищение погледна към мраморната плоча, на която Илайджа бе чакал да бъде издълбана последната дата. Той хвърли първата буца пръст и после изчака да заровят гроба. След това се сбогува с приятелите на Илайджа; не искаше да остане на последното празненство, което щяха да имат заедно с Илайджа.

 

 

В края на юни Лизи завърши обучението си в училището за млади госпожици на мисис Хопсън Пинкни. Церемонията се проведе в градината на училището. Със своите дълги бели рокли и широкополи шапки единадесетте випускнички изглеждаха необикновено млади и щастливи. Пини и Шед плувнаха от пот на слънцето, но Люси успя да се спаси от жегата, като се прикриваше под сянката на чадърчето и си вееше с ветрилото. Но всичко това не повлия върху продължителността на заключителното слово на мисис Пинкни. Люси се смили над своите придружители и от време на време помахваше с ветрилото си към тях. Когато церемонията приключи, Пинкни и Шед обсипаха мисис Пинкни с комплименти. Пини напомни за роднинските им връзки и я надари с целувка по бузата, което я накара да се изчерви. Шед познаваше някои от бащите на момичетата, които бяха от новите хора. Той ги представи на Пини и Люси, а после проследи с пламъчета в очите как Люси ги надиграва в играта на вежливост. А след това всички чарлстъновци отидоха на сладоледена забава у Рагови.

На другия ден Пинкни и Шед откараха Клара, Хети, Лизи, Люси, Ендрю, малкия Ендрю и неговата бавачка на остров Съливанс. Пини бе издигнал Били в ранг капитан на стюартовия ферибот, който бе запазен само за тях по време на пътуването.

На пристана имаше въоръжена охрана. На острова не пускаха никой, който нямаше там работа. По време на предстоящите размирици той щеше да е най-безопасното място в цяла Южна Каролина.

Преместването се оказа навременно. На четвърти юли празненствата из щата завършиха със стълкновения между чернокожите републиканци и чернокожите демократи. Само след няколко дена в малкия град Хамбург избухна бой между червеноризците и щатската милиция. Хамбург беше в областта Еджфилд, роден край на Уейд Хемптън и преимуществено черното население на този край бе сред първите, които „пресякоха река Йордан“. В отговор беше докаран нов „отряд на милицията“, съставен от членове на „живите дъбове“, чийто водач бе полковник Адамс. Отрядът се състоеше от осемдесет мъже, въоръжени с уинчестъри, а щабът бе разположен в стария затвор за негри.

След това битката се пренесе в съдилищата. Водачът на Червените ризи, генерал Метю Бътлър настоя отрядът на милицията да бъде разпуснат и да се прекратят опитите за сплашване на хамбургското гражданство. Чернокожият съдия отказа. Той самият имаше чин генерал-майор в щатската милиция и с управлението си спомагаше за легализирането на групировката на „живите дъбове“.

На осми юли в града нахлу група от конни червеноризци, които започнаха да стрелят във въздуха с револвери и да призовават към бунт. На една платформа теглеха малко оръдие. От прозорците на затвора бе открит огън и един от червеноризците падна. Избухналата впоследствие битка стана известна в северняшката преса като „Хамбургската сеч“. Крепостта бе почти изравнена със земята, по време на самата битката бяха убити шестима чернокожи и неизвестно количество след това.

Губернаторът Дейниъл Чембърлейн поиска и получи незабавна военна помощ от президента Грант.

Още преди да пристигне помощта, събранията „Черно негодувание“ разпространиха мълвата за клането из целия щат. В Чарлстън събранието се проведе в Маркет хол. Говорител бе самият Деди Кейн.

Някои информатори от редиците на Обединената лига предупредиха своите бели работодатели и чарлстъновци имаха време да се подготвят.

— Слава богу — каза Пинкни, — че Стюарт и неговата група червеноризци заминаха за Кълъмбия. Знаете ли от колко време търси Деди Кейн? Ако му падне, онова, което се случи в Хамбург, ще е като детска игра.

По време на срещата по улицата около залата патрулираше леката кавалерия и членове на „Райфъл клъб“. През отворените прозорци се чуваше гласът на Деди Кейн и възгласите на публиката. Заплахите му бяха смразяващи.

— В щатите има осемдесет хиляди черни мъже, които могат да боравят с уинчестъри, и двеста хиляди черни жени, които ще запалят факли и ще извадят ножове!

Тълпата изрева възторжено, след това широката порта се разтвори и развълнувани негри се понесоха навън. Спряха, когато зърнаха петстотинте бели мъже насреща им. После тихо се спуснаха по стълбата и се разпръснаха. Деди Кейн излезе през задната врата.

— Направо се чудя — отбеляза след това водачът на драгуните, — как се случи така, че жените им са няколко пъти повече от мъжете. Слава богу, че нямат право на глас. Вдигам тост за това, джентълмени! — и той надигна манерката си.

 

 

До живеещите на острова не достигаха политически новини. Не получаваха дори ежедневните вестници. В началото Лизи бе малко обидена, че Енсънови ще останат в къщата. Ендрю я изнервяше. Годините на неподвижност бяха превърнали красивия млад офицер в планина от сланини, бавното, но неумолимо затъване в душевна депресия бе придружено с непрекъснато пиене и към тлъстините на Ендрю се прибави и отпуснатата, влажна кожа. Приличаше й на голяма бяла жаба. Когато седеше отпуснат в креслото, плътта му се подаваше през страничните пречки и винаги преди да заговори имаше отвратителния навик да надуе бузи. А тринадесетгодишният малък Ендрю беше прекалено млад, за да заинтересува една шестнадесетгодишна лейди, каквато бе Лизи. Вече бе твърде голям, за да има бавачка. От доста време Люси бе пренасочила усилията на Естел към домакинството, но независимо от това тя продължаваше да гледа на малкия Ендрю като на свое най-важно задължение и прекомерната й загриженост дразнеше Лизи не по-малко, отколкото самото момче.

— Изяж си зеленчуците… не забравяй шапката… не влизай в дълбокото…

И малкият Ендрю избягваше Естел, доколкото можеше. Лизи не го винеше, но изпитваше ревност. Момчетата разполагаха с толкова много свобода, можеха да се покатерят на количката за лед и да си правят снежни топки от разтрошени ледени парчета, в които поставяха шишета с подсладена вода. Можеха да се возят съвсем сами с конския трамвай, който пресичаше острова от единия край до другия. А ако случайно нямаха пари, за да си платят пътуването, тогава се възползваха от услугите на каруците със зеленчуци, бутилирана вода и риба, които обикаляха всяка сутрин. А най-хубавото от всичко беше, че можеха да се къпят и пекат на слънце колкото пожелаят, без да се страхуват от лунички.

На Лизи й позволяваха да се къпе само рано сутрин и късно следобед. През останалото време се готвеше за своето въвеждане в обществото.

— Съжалявам, мила — рече й Люси, — но дори да прекараш есента в пълна с мляко вана, пак ще имаш лунички през януари. Тези от миналото лято изчезнаха едва тази пролет. Ако искаш да си хубава трябва да се научиш да търпиш.

Лизи се съгласи, че си заслужаваше да търпи. Всичките й мечти бяха концентрирани върху красивия принц, който щеше да я зърне на бала и да се влюби в нея.

— Това се случва понякога, нали братовчедке Люси?

— Да, мила, случва се. — На Лизи се стори, че гласът на Люси прозвуча малко странно.

— Разкажи ми пак за бала, моля те, само още веднъж!

— Добре, чакай да помисля. Пинкни ще наеме каляска…

— С врата.

— С врата, която се затваря достатъчно шумно, та всички да се обърнат и да видят кой е дошъл. Над входа ще е опъната тента, достатъчно дълга, за да стига до каляската в случай че завали, а пътеката и стълбите ще бъдат покрити с бяло платно, за да не се изцапат полите на роклята ти.

— Защото и тя ще е бяла.

— О, да, най-бялата на света. А също и твоите ръкавици. Всеки ще получи по един чифт бели ръкавици като подарък от Обществото.

— Стига с тия ръкавици! Разкажи ми за списъка за танци.

Люси се усмихна.

— Обещах ти, Лизи. Няма да забравя. Ще се погрижа мистър Джошуа да запише в твоя списък за танци само високи джентълмени.

— Да не е само Джон Купър, че направо ще умра. О, майчице! Като говорим за дявола… — Джон се беше върнал вкъщи за лятната ваканция и освен това бе изобретил брилянтен начин да я вижда всеки ден. Всяка сутрин и всеки следобед той взимаше малкия Ендрю да плуват, а после го връщаше обратно. Люси беше благодарна за помощта му. В някои дни подводното течение бе необичайно силно и синът й не бе привикнал с океана. Лизи продължаваше да гледа на Джон като на напаст божия, но по никакъв начин не можеше да срещне разбиране от страна на Люси.

— Отнасяш се ужасно с него, Лизи, и крайно време е да престанеш. Свикнала си да се разпореждаш с мъжете. На Пинкни и Шед това може да им се струва забавно, но едва ли ще се понрави на джентълмените, с които ти предстои да се запознаеш. Те очакват от момичетата да се държат по определен начин и ти ще трябва да научиш този начин. Аз ще те науча, ако не се правиш на магаре и ме слушаш. А сега върви да се поупражняваш с Джон. Когато се появи на верандата, ще се престориш на изненадана и ще кажеш: „О, Джон Купър, каква приятна изненада, че ви виждам!“.

— Това е тъпо. Нито ще е изненада, нито пък приятна.

— Няма значение. И ще се усмихваш, когато го казваш.

— О, по дявол… Божичко, братовчедке Люси, погледни! Та това е Джон Купър! Колко е приятно да ви видя!

Бедният Джон бе толкова изненадан, че се препъна болезнено.

 

 

Когато научи, че Деди Кейн е бил в Чарлстън, Стюарт ядно изруга.

— Този черен копелдак е плъзгав като сурово яйце, но аз ще го спипам.

— Внимавай какво говориш, Трад. Под червената ми риза се крие едно чувствително място.

Алекс Уентуърт избухна в смях, като видя изненаданото изражение на Стюарт.

— О, боже, Алекс, моля те да ми простиш. Забравих.

— Само се шегувам. Не го приемай навътре. Хайде, ела да пием по едно в кръчмата и ще подслушаме какво си говорят републиканците.

Двамата стари приятели се бяха срещнали съвсем случайно на улицата в Кълъмбия. Майката на Алекс го бе изпратила да живее при нейното семейство след скандала в Чарлстън относно произхода на Деди Кейн. Не бяха се виждали близо осем години. Също като Стюарт и Алекс бе на двадесет и три и запален демократ. Съвсем наскоро се бе оженил за едно момиче от Кълъмбия, но предпочиташе да си прекарва времето със своите приятели от отряда на червеноризците, вместо със своята млада съпруга и нейните родители, които работеха в една застрахователна компания, притежание на нейния чичо. Стюарт беше лейтенант, Алекс — капитан. Все още водач.

— Искам да ми разкажеш за Чарлстън — рече Алекс. — Липсват ми местата от детството, но моята мила мама категорично отказва да ме покани на гости у дома. Понякога си мисля, че татко извади късмет, като загина геройски по време на битката при Бъл рън. Ако беше останал жив, обзалагам се, че тя щеше да превърне живота му в истински ад. Жените са страшно глупави. Смятам да науча Хелън на някои по-добри неща.

— Липсваше ми, Алекс. Защо не се върнеш в Чарлстън с мен? Не е необходимо майка ти да знае. Можеш да останеш у нас.

— Не. Тя заслужава по-добро отношение. Пък и Кълъмбия наистина се превърна в мой дом… Слушай, имам по-добра идея. Генералът събира нещо като почетна гвардия, която да го придружава по време на пътуванията му из щата. Кампанията започва идния месец, веднага след като Демократичната конвенция го излъчи за свой официален кандидат. Ще те взема с мен. Какво ще кажеш?

— Какво бих могъл да кажа? За мен това е изненада. Наистина ли можеш да го направиш?

— Хелън е братовчедка на Хемптънови. Смятай въпроса за уреден. А сега, какво ще кажеш за по един малък бърбън?

Алекс наистина удържа на думата си. На петнадесети август генерал Уейд Хемптън бе официално обявен за кандидат от страна на демократите за поста губернатор. В Кълъмбия вече беше събрана почетна гвардия, която да го ескортира. На следващия ден започнаха обиколката на щата.