Александра Рипли
Чарлстън (16)

16.

Пинкни се качваше по широките, ниски стъпала на сградата, известна като „Южна Каролина“, а тялото и душата му бяха в смут. Имаше проблеми дори да нагласи походката си. Цели три години — от тринайсет до шестнайсетгодишна възраст — той с неохота беше изкачвал същите тези стъпала всяка петъчна вечер в продължение на пет месеца всяка година, за да посещава уроците в танцовата школа. Сега краката му бяха много по-дълги.

И не можеше да потърси утеха в спомените. Миризмата на тебешир го върна към настоящето и ужасната дилема, пред която се беше изправил. В пет часа трябваше да бъде в Енсънови. Но какво щеше да каже на Лавиния?

Всепроникващата миризма отприщи и спомените на тялото му. Той почувства една недобре дошла възбуда да пристяга слабините му и остър пристъп на срам го прободе в сърцето. Насили краката си да продължат нагоре.

Познатата бална зала беше в окаяно състояние, с мръсни прозорци и отпечатъци от крака по едно време излъскания под. Сега върху него бяха подредени редици прясно сковани чамови чинове с все още блестящо лаково покритие. Той забеляза, че на плота на най-близкия до него чин е издълбан нечий инициал.

— Този поне се учи да пише — чу се звънкият глас на Прудънс зад гърба му. Пини рязко се извърна с лице към нея.

Тя постави изцапаните си с мастило пръсти върху устните му, за да му попречи да говори.

— Блед си като призрак. Седни на това чудесно „В“ и ме изслушай. Мога да се досетя за всичко, което смяташ да ми кажеш, и не желая да го чувам. — Пини се подчини.

Прудънс закрачи напред-назад и заговори отсечено, недоизговаряйки думите докрай. Не го поглеждаше. Тонът й беше равен, лишен от емоции:

— Забрави за извиненията и чувството си за вина, Пинкни. Не си ми причинил нищо лошо. Прелъстих те по най-лесния възможен начин. Не си първия и съм сигурна, че няма да бъдеш последния. Нищо друго на света не може да направи едно момиче така любопитно, както израстването му на постоянна диета от повторения, че човек е грешен. Загубих девствеността си на тринайсет години и никога не съм съжалявала за това. Още първия път, когато те видях, разбрах, че искам да те имам. Изпречвах се пред теб при всяка открила ми се възможност, но ти беше прекалено голям джентълмен, за да признаеш, че и ти ме искаш. Дори пред себе си. Накрая се уморих да те чакам. Въпреки девическата ти съпротива, ти в крайна сметка се оказа всичко, което очаквах да видя в теб. Предполагам, че животните от един и същ вид взаимно се подушват. Ако захвърлиш настрана чарлстънските си правила и ограничения, мисля, че и ти би го признал. Не искам отново да те изнасилвам. — И тя се изправи срещу него: — Е?

Пинкни допря устни до нейните. Тя го захапа за долната устна, след това го хвана за ръката и го отведе до дивана в стаята за преобличане. Двамата трескаво се вкопчиха един в другиго.

В топлата умора, която последва, Пинкни усещаше благодарност и желание за закрила, които едва не сбърка с любов. Той лежеше в люлката между гърдите й и шепнеше нежни думи. Когато тя отвърна на това с опитните си ръце и отново предизвика възбудата му с практикувана лекота, той я прие за такава, каквото му се предлагаше — блудница.

Легенът с вода и чистата кърпа, които му бяха предложени след това, не бяха топли и парфюмирани както при Лили, но за Пинкни те бяха потвърждение на мнението му за Прудънс. След това той си тръгна, но не преди да се уговорят за следваща среща след два дни. Идеше му да затананика, докато тичешком слезе по стълбището. По-късно поздрави Лавиния с целомъдрена целувка по веждата и за първи път възприе прозрачната й престорена невинност като нещо мило, а не досадно. Не чувстваше никаква вина.

Или поне се самоубеждаваше, че не чувства такава.

 

 

Пинкни Трад не беше човек, който би се самозалъгвал за собствените си слабости. Беше възпитан от баща и в общество, които поставяха кодекса на честта най-високо сред ценностите, с които един мъж живее. Целта може и да изглеждаше непостижима, но тя трябваше да бъде преследвана през целия живот на един мъж и когато това правило бъдеше нарушено, не можеше да има никакви извинения.

Любовната му връзка с Прудънс беше непочтена. Без значение беше, че тя бе инициаторката и че се бе представила в светлината на жените от „Чалмърс стрийт“. Той се държеше непочтено с нея. А Лавиния… Той дължеше вярност на бъдещата си жена. На практика той вършеше предателство по отношение на собствената си майка, рискувайки избухването на скандал, който щеше да унищожи щастието, което тя намираше в хладната утеха на Ейдам Едуардс и възгледите му за Бога. Ами самия Едуардс? Пинкни всъщност оскърбяваше този мъж със своето непридържане към законите на мъжкото поведение и оскверняваше Бога, представян от Едуардс. Едуардс имаше право да го убие, само че той заслужаваше нещо по-лошо.

Да, не можеше да спре. Прудънс Едуардс беше като силен наркотик в организма му. Тя доминираше над тялото и душата му. Той беше буквално обладан от нея.

Емоциите в Пинкни винаги бяха опасно силни. Освен това, той беше млад, с гореща кръв и на всичко отгоре беше лишен от сексуална активност през дългите години на войната и още по-дългите месеци на хаотичен мир, които бяха последвали. И в този момент съвсем неслучайно Прудънс му се бе предложила, точно когато самия въздух беше пропит с плодородието на чарлстънската пролет. Цъфтящи дървета, лози и храсти излъчваха аромат, от който не можеше да се избяга, и просто принуждаваха човек да се опиянява от изобилието им. Където и да погледнеше, свежата зеленина и ярките сатенено меки листа крещяха, че животът е, за да се живее, а самата земя прокламираше чувствеността, присъща на сезона.

В дните и седмиците, последвали неговото прелъстяване, Пинкни се бореше със себе си в скрит, изтощителен конфликт, който правеше дните му черни и измъчваше съзнанието му. Семейство Едуардс продължаваха да им гостуват на чай два пъти седмично. Прудънс се държеше както винаги — една мълчалива, сдържана, добре възпитана млада жена. Мери бърбореше и пърхаше наоколо. А Пинкни се пържеше в Ада. Той не смееше да погледне Прудънс, но не можеше да забрани на очите си да докосват отделните части на тялото й, а гледката напомняше на неговото тяло за тайната им. Той проклинаше вътре в себе си Едуардс като глупак и трябваше със сила да си наложи да не изкрещи за своя грях и да помоли Едуардс за опрощение.

Най-тежки бяха неделните дни. Нервите му вибрираха от мощния глас на Едуардс и някакви невидими въжета го теглеха към самотната фигура в кабинката под амвона. Внушителните думи на проповедта събуждаха в сърцето му мощна вълна от страх, вина и болка. Те удряха в главата му като светкавици, изтръгнали се от устните на Едуардс: „От злото и пакостта, от греха, от лукавостта и домогванията на дявола, от твоя гняв и от вечното проклятие“.

И Пинкни отговори в хор с останалите и с гърч в душата си: „Господи, спаси ни!“.

„От прелюбодеянието и всички други смъртни грехове, от всички измами на света, на плътта и на дявола.“

„Господи, спаси ни!“

И през цялото време докато се молеше с всичката сила на тялото си, той гореше вътре в себе си със знанието, че под възглавничката, на която бе коленичил, има бележка от Прудънс, в която пише кога ще бъде следващата им среща.

 

 

Той криеше вътрешните си терзания добре, удивлявайки се от това, че никой не вижда никаква промяна в него. Единствените външни признаци бяха тъмните сенки под очите му и постоянната му умора. Сутрин той се разхождаше с мили наред, освобождавайки част от напрежението в себе си чрез физическото усилие, за да може да седне спокоен на масата за обяд. Следобедите, ако нямаше среща с Прудънс, той се усамотяваше в кабинета под предлог, че ще работи върху счетоводните книги, регистриращи постоянното намаляване на финансовите резерви на семейството. Всъщност, седеше на големия стол пред писалището, терзан от буйния, отчаян конфликт, разразяващ се в него.

Един ден чу, че някой се опитва да отвори вратата и изпита изблик на силно раздразнение. Нямаше ли право поне на един час свобода, не можеше ли поне за миг да престане да се безпокои за парите, за караниците в кухнята, за собствените си провали във всичко, с което се бе опитал да се захване? Той се насили да се съсредоточи върху разтворените пред него страници. Може би досадникът щеше сам да се махне.

Тогава усети нечий поглед върху себе си. Бавно изви глава. Гневът му се изпари. Сериозното личице на Лизи надничаше като пълна луна зад открехнатата врата.

— Мога ли да вляза, моля?

— Разбира се! Радвам се да те видя. Какво мога да направя за теб?

Тъничкото телце на момиченцето се плъзна през пролуката.

— Търсех си книгата — обясни тя. — Онази, която ми даде да се упражнявам. Беше в стаята ми, но някъде е изчезнала. Ако я загубя, мама ще се разсърди страшно.

С лек вик на радост тя изтича до писалището и взе оръфаната червена книга върху него.

— Ето я! Пенси сигурно я е оставила тук, след като е почистила стаята ми. О, слава богу! — Лицето й сияеше.

— Не ми каза защо я искаш. За интересни неща ли се разказва в нея?

— Но аз не я чета, Пини! — Тя беше смаяна от невежеството му.

— Тогава какво я правиш, ядеш ли я? — попита Пинкни с игриво пламъче в очите.

Лизи се намръщи, но веднага разбра, че той се шегува с нея.

— О, смятам да я сложа на главата си и ще се разходя така по стълбите. Искаш ли да видиш? — предложи му тя.

— Бих искал, но съм малко изморен, за да стоя в хола. Не можеш ли да походиш тук?

— Мисля, че мога. — Тя закрепи книгата и започна да пристъпва с малки предпазливи стъпки из стаята.

— И за какво е всичко това? — поинтересува се Пини.

— Стойка. — Докато тя изричаше думата, книгата се плъзна от главата й и падна на пода. — Видя ли какво ме накара да направя? Човек не може да говори и да поддържа стойка едновременно! Не ме питай повече. — Тя се наведе, за да вдигне бремето си. Книгата лежеше наполовина сред изстиналата пепел на камината. — О, по дяволите! — възкликна Лизи. И веднага направи гримаса: — Трябва да спра да говоря така. Леля Джулия ми мие устата със сапун за пране всеки път, когато го кажа. Научих се от мистър Симмънс. Той ми харесва, Пини.

— И на мен. Леля Джулия ли те кара да ходиш с книгата на главата си?

— Не, това е от училище. Учим се да вървим изправени, да седим изправени и да ставаме като истински дами. Главата трябва да остава неподвижна. Аз го правя доста добре, но Керълайн Раг е по-добра и от мен. Затова се упражнявам.

— А, разбирам. Сигурно е много забавно да ходиш и седиш изправена.

Лизи се намръщи:

— Е, не чак толкова. Очаквам да стане забавно, когато се науча да бъда най-добрата. Искам да кажа, забавното идва, когато си най-добрия. Иначе не мисля, че да си държиш главата като някакъв лешояд е нещо кой знае какво! — Тя погледна към перваза над камината, който минаваше над главата й. — Ето, това бих искала — прошепна тя.

— Какво е това, мъничето ми?

Тя посочи с очернен показалец:

— Искам да съм като тях. Не си ли ги поглеждал? Струват ми се красиви. Измислям си разни истории за тях през цялото време.

Пини стана и се приближи до нея при камината. Той погледна статуетките на грациозните нимфи, които танцуваха по ширината на перваза. Бяха босоноги и облечени в развяващи се рокли. Разперените им ръце и отметнатите глави бяха самото олицетворение на радостта.

— Много са красиви — съгласи се той. — Сега разбирам какво искаше да ми кажеш. Знаеш ли, миличка, тук има достатъчно място, за да танцуваш!

— О, не бих могла. Ще бъда много смешна.

— Не и на мен. Много ще се зарадвам, ако едно малко момиченце се позабавлява. Опитай. Просто разпери ръце и поскачай наоколо! Хайде! Седни и нека ти помогна да си завържеш обувките.

Тя седна плахо, вдървена, сякаш книгата все още беше на главата й. И понеже Пинкни не се смееше, започна да набира смелост. И скоро след това вече се въртеше буйно, подскачаше и накрая направи пирует.

Той я наблюдаваше и кимаше окуражително. И в този миг Лизи се спъна. Преди да е в състояние да скочи и да я хване, тя се заби в писалището, изпищя и падна на пода, държейки с две ръце коляното си. Пинкни успя единствено да хване прекатурващата се лампа. Не беше достатъчно бърз за старата мастилница. Тя замръзна за миг на ръба на писалището, наклони се и падна в медното кошче за отпадъци.

— Добре ли си? Кажи на Пини къде те боли!

Лизи беше ужасена.

— Счупи ли се нещо?

— Не, нищо. Мастилото се разля, но право в кошчето. — Той протегна ръка. Пръстите му напипаха мастилницата. Някакво парче липсваше.

По изражението на лицето му Лизи разбра, че нещо не е наред.

— Счупила се е — каза тя обезсърчено. Започна да плаче, а след това се задави.

— Лизи, спри! Ще го залепим с лепило. — Пинкни изпадна в паника. Тя можеше да се задуши, ако той бързо не направеше нещо: — Соломон има цяло гърне с лепило. Но аз няма да мога да я оправя с една ръка. Ще ми трябва помощ. „Моля те, Господи, нека се хване“, примоли се той вътрешно. После се наведе закрилнически над момиченцето, проклинайки непохватността си.

Тялото й трепереше от усилието да си поеме дъх. Бавно изражението на лицето й се успокои. След малко тя вече можеше да говори:

— Страшно съжалявам, Пини.

— Знам. Но няма защо. Наистина!

— Наистина ли наистина?

— Честен кръст! — При вида на изплашеното личице на Лизи някаква буца заседна в гърлото му. Дяволите да го вземат! Как можа да се случи това в момента, когато вече беше прехвърлен някакъв мост на доверието? — Нека ти помогна. Много ли те боли коляното? — Само ако можеше да я прегърне и я утеши! Това щеше да утеши толкова много и него самия!

Но тя бързо се изправи на крака самичка.

— Никак не ме боли — каза. Лъжата беше очевидна. — Ще помоля Соломон за малко лепило. — Тя отбягна протегнатата ръка на Пинкни и изтича от стаята.

— Дяволите да го вземат! — каза той сега вече на глас.

 

 

Лизи намаза парченцата с лепило и ги нагласи с треперещите си, неумели пръстчета.

— Соломон каза да ги подържа, докато хване. Дълго ли ще бъде? Трябва да си измия лицето и ръцете, преди да ме види леля Джулия!

— Няколко минутки. Искаш ли да ти разкажа историята на тази мастилница?

— История? О, да, би ли го направил, моля?

— Добре. Чакай да видим как беше. Имало едно време…

Лизи въздъхна щастлива и почти забрави страховете си.

— Имало едно време едно малко момченце на име Енсън Трад.

— Татко ли?

— Точно така. Нашият татко, само че ти не го помниш, мисля.

— Не. Но бих искала да съм го познавала.

— И аз бих искал да си го познавала, малка сестричке. Той беше прекрасен човек, много смел и много весел. Е, когато татко бил много, много малък, неговият татко, нашият дядо, му подарил едно пони за рождения ден.

— Кой рожден ден?

— Петия. Или може би четвъртия. Честно казано, не знам. Както и да е, татко много обичал това пони.

— Как се е казвало?

— Принц. Ама искаш ли да ти разкажа тази история или не?

— Искам, искам. Вече няма да те прекъсвам.

— Ето, сега вече си добро момиче. Та, значи татко обичал Принц. Всеки ден той отивал в конюшнята още преди закуска и преследвал конярите, молейки ги да го оседлаят и да му позволят да го поязди. Когато семейството ни дошло да живее в града, нямало как — Принц трябвало също да бъде доведен. И тогава се случило нещо ужасно. Татко пораснал, но не и Принц. След известно време краката на татко започнали да се влачат по земята, когато го яхал. И той започнал да язди коне. А това много натъжило Принц, защото и той обичал татко.

— Бедният Принц!

— Да, но също и бедният татко. Било му много мъчно да гледа своя стар приятел така тъжен. И когато ездата щяла да бъде по-лека, той вземал и Принц, позволявайки му да тича в тръс до коня, на който бил татко. И продължавал да го довежда в града. Слагал му юзда и го разхождал по „Мийтинг стрийт“ до „Уайт Пойнт Гардънс“.

Лизи се закиска.

— Точно така. Всички се смеели. Но на татко не му пукало. След време Принц остарял твърде много, за да може да тича след коня на татко. Той даже остарял толкова, че татко не можел и да го извежда на разходка. Единственото, което можел да прави Принц, било да яде от триците и да дреме под сянката на някое дърво.

— И умрял.

— Да. Станал на много години за едно пони. Татко вече бил почти възрастен човек. Но на мен ми каза, че въпреки че бил голям, плакал като дете. Погребали Принц под дървото, което най-много му харесвало, а татко запазил за спомен едно от копитата му. Накарал един дърворезбар от плантацията да му изработи капак и оттогава го държал на бюрото си като мастилница.

Лизи сбърчи носле:

— О, аз не бих искала някой да държи крака ми на своята маса! Мисля, че това е тъжно и долно.

— Понитата са по-различни от хората, Лизи. А и татко направил това от любов и в знак на вярност. Но в историята има още нещо. Искаш ли да го чуеш?

— Ако не е толкова тъжно, да.

— Мисля, че дори ще те разсмее. Значи, минало известно време. Татко се срещнал с една хубава дама и се оженил за нея…

— Мама?

— Мама. И те се сдобили с едно малко момченце на име… — той зачака.

— Пинкни!

— Пинкни. Момчето било много непослушно.

Лизи се усмихна в екстаз и прошепна:

— Не.

— О, да. Било най-лошото малко момче в цяла Южна Каролина.

— И какво е правило момчето?

— А-а, най-различни ужасни неща. Няма да ти разказвам за тях, защото в малката ти главица може да се появят разни палави идеи. Но най-лошото нещо било, че момчето бягало от къщи през прозореца, когато трябвало да си учи уроците.

— В училище?

— Не, тогава не е имало училища. Момчетата имали наставници, а момиченцата — гувернантки. Някой ден ще те заведа в Карлингтън и ще ти покажа класната стая. Е, та този ужасен Пини изскачал през прозореца в мига, когато наставникът му си обърнел главата. Татко разговарял с него, карал му се, дори го набил веднъж с пръчка. Нищо не се променило. Тогава той решил да опита с хитрост. Имало едно нещо, за което Пини направо бленувал. Мастилницата.

— Защо?

— Не помня. Всичко това е станало преди много време. Може би защото татко държеше на мастилницата си толкова много. Както и да е, аз исках тази мастилница за себе си, исках я повече от всичко останало на света. И татко сключи сделка с мен. Каза ми, че когато стана достатъчно добър, за да пиша домашните си с мастило, той ще ми я подари.

— И ти стана ли добър ученик?

— Да. Е, трябваше ми известно време. Понякога прозорецът ме викаше по-силно, отколкото мастилницата. Но аз силно я желаех. Освен това, може и да бях лош, но исках да доставя удоволствие на татко.

— Значи той ти я даде?

— Да, даде ми я. И когато ти пораснеш достатъчно, за да си служиш с писалка, аз пък ще я подаря на теб.

— Ще го направиш ли, Пини? Наистина ли ще го направиш? Аз ще се уча много добре.

— Наистина, малка сестричке! — Пини гледаше с любов щастливото й възбудено личице и реши да рискува: — А ти ще ми дадеш ли нещо?

Лицето на Лизи помръкна:

— Но аз нямам нищо — обясни тя. — Освен Мечо. Не знам дали бих могла да живея без Мечо, Пини. Но мога да опитам.

Пинкни усети, че очите му парят. Що за свят беше този, в който един мъж не може да намери пари, за да купи на едно дете нещо друго, освен храна и най-евтините обувки?

— Не искам Мечо, мъничето ми. Ще бъда горд, ако ме прегърнеш.

Лизи пое дълбоко дъх. След това пребледняла, но решителна, тя остави мастилницата на писалището и се приближи до Пинкни. Малките й ръчички неуверено докоснаха коляното му, после гърдите му. Той стоеше, без да помръдва, разрешавайки си едва-едва да диша. Ръчичките й се плъзнаха около шията му. Изведнъж тя конвулсивно ги стисна и отпусна глава на гърдите му.

— Това е моят Пини — прошепна тя на себе си.

Пинкни бавно обхвана със своята ръка телцето. Той я притисна за един дълъг миг, а после също така предпазливо я освободи, сякаш държеше едно от онези безобидни диви животинки, които понякога беше намирал заловени в капаните, поставени за хищниците из горите на Карлингтън.

Лизи отстъпи и отпусна ръце. На лицето й имаше изражение като на пътешественик, който се е добрал до подслон в страшна буря.

— Мисля — каза тя с тъничко гласче, — че би ми се искало да ме гушнеш, моля.

Пинкни преглътна с труд:

— Мисля, че и на мене ми се иска — и той се опита да се усмихне. Лизи се покатери на коленете му и се сгуши в него. Пинкни я прегърна, без да казва нищо. В стаята започваше да се здрачава. Сълзите, които един мъж не може да си позволи да пролее, бавно се събираха в гърлото и сърцето му.