Александра Рипли
Чарлстън (25)

25.

Мистър Енсън посрещна Нед Пенингтън на североизточното железопътно депо на „Чапъл стрийт“. Той огледа с тревожно изражение двата сандъка и трите чанти, които придружаваха младия човек. След това загледа Едуард Пенингтън Трети със зле прикрито удивление.

— Здравей, Нед. Нали нямаш нищо против един стар приятел на семейството да те нарича просто Нед? Държал съм те на колене много пъти, когато още носеше пелени. Почакай за малко; ще уредя една кола да откара багажа ти. Двамата с теб ще се поразходим. От къщата ни дели само един квартал и пътят е покрит с дебела сянка от дърветата.

Но тайно в себе си предпочиташе и момчето да се качи на колата. Според големия термометър на стената на депото температурата наближаваше тридесет градуса, а младият Пенингтън бе облечен с вълнено сако и носеше кожена шапка. Твърдата му яка бе добре изпъната и гладка, което означаваше, че я е сменил, преди да слезе от влака. Нед избърса потното си лице и врата си с кърпа и вежливо се съгласи да почакат на място.

„На припек слънце, когато ей там е сянката“, помисли си с отвращение Джошуа Енсън. „Той е не само мамино детенце, но и глупак. Е, няма да е тук за дълго. Трябва да оправя документите по кредита, преди да го убие тази жега.“

Но този път находчивият мистър Енсън си бе намерил майстора. Нед Пенингтън се отнасяше с безкрайно внимание към своите задължения. Това бе първият случай, когато му поверяваха самостоятелна задача от банката и той беше добросъвестен до степен, която потискаше мистър Енсън. Искаше да знае всичко за фосфатите, включително химическото им съдържание и геологичните теории за възникването им в чарлстънска област. След като научи това, той се зае със счетоводните книги, които изучи изключително подробно. Естествено, наложи се и да отиде собственолично в Карлингтън, за да види как вървят работите. Поиска да се извършат няколко пробни сондажа на по-голяма дълбочина, за да е сигурен, че изкопните работи няма да бъдат преустановени скоро, поради изчерпване на находището. Баща му бе уверен, че един месец ще е достатъчен за изпълнение на задачата. Но не и Нед.

Докато се доберат до къщата на Енсън, гърбът на Нед бе покрит с мокри петна, а якичката му бе смачкана. Джошуа хвърли поглед към момчето, което се подпираше уморено на вратата и си спомни, че е син на негов приятел.

— Трябва да впишеш още нещо в утрешното си разписание, Нед, — рече му той с омекнал глас. — Утре ще те заведа на шивач и ще поръчаме няколко ленени костюма. По тези места лятната жега може да стопи човек.

— Не знам само как ще го храним — обърна се на вечеря мистър Енсън към жена си. Беше изпратил Нед в стаята си, за да събере сили и да си отдъхне след пътя. — Видя ли колко много яде това момче?

— Яде колкото трябва — отвърна Ема. — А като привършим храната, ще гладува заедно с нас. Няма да му навреди много.

— Ема, не бива да го правим нещастен. Пинкни разчита на този кредит.

— Тогава нека Мери Трад го храни. Още утре сутринта ще й кажа.

Мери беше очарована. Тя покани на вечеря и Ейдам Едуардс.

— Вие ще си имате ваш янки, а аз ще си имам мой, Ема. Така никой от нас няма да се чувства обиден. Освен това, дъщерята на мистър Едуардс е много привлекателно момиче и това ще се понрави на момчето на Пенингтън. Чакай да видим — ти и Джошуа, Пини и Лавиния, семейство Едуардс, аз, мистър Пенингтън. О, не се получава. Имам нужда от още една лейди. Знам, че Пини ще покани и Шед и това напълно ще обърка разположението на масата. Ще помоля Люси да дойде. Тя е такова добро момиче и винаги ми помага.

Към края на обяда Енсънови се извиниха и станаха от масата. В края на краищата, Нед имаше работа с Пинкни, а не с Джошуа. А и без това всяка вечер бяха заедно с него. Шед и Люси също споменаха, че имат други ангажименти. По обичай масата на семейство Трад бе подредена за шестима. Мери се бе погрижила всичко да е наред — менюто, цветята на масата, нейната рокля и състоянието на салфетките. И беше прекалено заангажирана с тези неща, за да забележи напрегнатата атмосфера, която цареше сред по-младите на масата. Прудънс измъчи себе си и Пинкни, като докосваше крака му под масата, докато разговаряше с Нед Пенингтън за правата върху солниците. Но Нед почти не я чуваше, защото не можеше да откъсне очи от трапчинката на Лавиния, винаги когато тя се усмихваше на Пинкни или на самия него.

Нед Пенингтън беше на двадесет и шест години. Не една и две млади дами му се бяха усмихвали многозначително — той беше добре възпитан и добре образован син на преуспяващ банкер. Но нито една от тях не притежаваше усмивката на Лавиния Енсън. Имаше нещо особено привлекателно в меките й, сочни устни и в сините очи над тях, които сякаш му обещаваха нещо или го омагьосваха, без самият той да осъзнава това. За първи път в живота си Нед се сблъскваше с мекия южняшки акцент на девойки, които при това не скриваха и възхищението си пред превъзходството на мъжа. А и никога досега Едуард Пенингтън Трети не се бе отделял от къщи за толкова дълго време. Израсъл бе под наблюдението на грижливи учители и бе обиколил Европа в компанията на един възрастен свещеник. Отначало се чувстваше потресен от привидно объркания живот, който водеха тези южняци, от липсата на ред в офисите им и склонността им към безгрижни удоволствия. Пинкни се бе извинил, че не може да го покани на нито едно от партитата, които сякаш се организираха непрестанно, а Лавиния бе настояла за компенсация да си направят и те такова. В ранния следобед Мери Трад се зае да свири на пиано, докато „младите хора“ потанцуват. Беше направо потресаващо. Почувства се засрамен от своите собствени мисли, докато се носеше обгърнал тънката снага на Лавиния, а от косите й се издигаше омаен аромат.

Но поне работата вървеше добре. Беше се запознал подробно с всички книги, заети му от мис Едуардс, и беше уверен, че знае достатъчно за минералните свойства на фосфата, за да може да се ориентира в обстановката, когато пристигне в Карлингтън. А това предстоеше да стане съвсем скоро. Нед затвори счетоводните книги на компанията и погледна своя масивен златен часовник. Седеше на бюрото на Пинкни, в неговия офис и го очакваше да се появи всеки момент. Трябваше да уточнят програмата за посещения на плантацията. Пинкни искаше това да стане след 4 юли. Смяташе, че на следващия ден след празненството работниците ще са по-склонни да спират за малко работа и да отговарят на въпросите на Нед. За Нед това беше типична проява на южняшка мудност. Днес бе едва 29 юни. Нямаше никакъв смисъл да се губят цели пет дни. Той отново вдигна капака на часовника. Пинкни закъсняваше.

През два квартала от него Пинкни също погледна към окачения на стената на склада часовник. Чувстваше се обиден, но не и обезпокоен от това, че Нед закъснява. „Сигурно се е изгубил, помисли си Пини. Бедният нещастник! Нужно му е да повтори всяко нещо поне шест пъти, докато го научи както трябва, а досега само два пъти е идвал тук.“ Зачуди се защо ли Нед бе променил намерението си да се срещнат в офиса. В бележката не се споменаваше нищо повече. Не че това имаше някакво значение. Пинкни се облегна на стената, кръстоса дългите си крака и се помъчи да прогони от главата си мислите за Прудънс Едуардс.

 

 

Двуколката на Джошуа Енсън закова пред входа на малката сграда с офиси.

— Вие иска мене занесе друго писмо, мис Лавиния? — запита Джеремая.

— Не, благодаря. Ще ме почакаш тук. Аз ще се кача горе, за да се видя с мистър Трад.

— Но, мисʼър Пинкни той в Арсенал. Аз оставил това писмо само един час назад и джентълмен на врата ми казал, мисʼър Пинкни бил вътре.

— Остави на мен да се грижа за това къде е мистър Пинкни — изкикоти се Лавиния. — Стой тук и ме чакай докато се върна.

— Мис Ема, тя стане бясна, ако държа много дълго тази двуколка навън. Тя казва, аз закарам нея на чай. Тя не казала нищо да ходя по офиси.

— Млъквай. От това, че мама не знае, никой няма да пострада. От теб се иска да чакаш, това е всичко. — Лавиния приглади косата си и слезе от двуколката. Докато се изкачваше нагоре по стълбите към офиса на фосфатна компания „Трад-Симмънс“ тя си свали ръкавиците. След това облиза устни и разтвори вратата.

— Мистър Трад, тук ли сте? О, мили боже, това не сте ли вие, мистър Пенингтън? Каква приятна изненада! — Лавиния му поднесе своята напарфюмирана, разголена до лакътя ръчичка. Той склони глава над пръстите, които бяха стиснали неговите, после се изправи. Лавиния изчака точно толкова, колкото сметна за необходимо, преди да издърпа ръката си от неговата, малко по-бавно, отколкото трябваше. Тя вдигна ветрилото си, разтвори го и помаха с него пред лицето си. — Струва ми се, че се изчервявам, сигурно ще е от жегата тук. — Нед се втурна да отвори прозореца, при което си удари болезнено крака в ръба на бюрото.

Докато беше с гръб към нея, Лавиния направи три крачки и застана между него и креслото за посетители. Когато Нед се извърна, ветрилото се вееше още по-тревожно.

— Много сте мил, мистър Пенингтън — произнесе тя с отпаднал глас. — Сигурна съм, че онова, от което имам нужда, е малко свеж въздух. — Тя лекичко се залюля. — Мога ли да поседна за малко?

Нед почти се затича. Ами ако припадне? Колко невъзпитан е, че не я покани веднага да седне.

— Моля — опита се да каже, но се задави и махна с ръка към креслото, докато бързаше към Лавиния. В същия миг тя пристъпи и за негов най-голям ужас ръката му докосна гърдите й. Слава богу, изглежда, че тя не забеляза това. Сред шума на полите си, Лавиния се отпусна грациозно в креслото и се облегна назад. Нед продължаваше да я придържа за ръката. Лавиния тихичко изпъшка.

— Простете — измърмори объркано Нед. — Аз не исках…

Тя се приведе напред и Нед отстъпи. Ръката му бе изтръпнала и сякаш в нея се бореше някакво страстно желание да се протегне отново и да докосне меката, закръглена плът, допирът от която се бе отпечатал дълбоко в съзнанието му.

— О, не се извинявайте, мистър Пенингтън. Грешката е изцяло моя. Пинкни — искам да кажа, мистър Трад, — все ми се присмива за това колко съм неловка.

— Но това не е вярно, мис Енсън. Когато танцувах с вас, имах чувството, че се нося из облаците.

Лавиния го погледна с широко отворени очи. Сетне сведе поглед към сгънатото на скута й ветрило. Усмихна се, трапчинката цъфна на брадичката й и Нед Пенингтън почувства, че коленете му омекват. „О, божичко, рече си той. Как бих искал да докосна с върха на езика си тази трапчинка! Май съм извратен.“ В този миг като през мъгла до него достигна звънливият смях на Лавиния.

— Не бива да ми говорите така, мистър Пенингтън. Ще ми завъртите главата. — Тя хвърли поглед към влажното му чело и изпълнени със страст очи и после се наведе. — Ако кажа на мистър Трад, че сте флиртували с мен, той ще бъде ужасно разгневен. — Отново се очерта трапчинката й. — В края на краищата, макар и само да сме сгодени, трябва да се спазва благоприличие. — Тежките й клепачи се вдигнаха бавно, сякаш за да дадат възможност на Нед да осъзнае онова, което е казала, след това сините й очи го фиксираха, големи и невинни.

— Аз… аз само си помислих… аз не знаех… — заекваше Нед.

— Искате да кажете, че не сте знаели? Но разбира се, откъде ще знаете? — Големите й очи се изпълниха със сълзи. — Виждате ли, всичко стана заради войната. Имаше едно момче — аз бях много малка, още носех плитки — което обожавах. И когато ми казаха, че е загинал, това разби сърцето ми. В края на краищата всяко малко момиче има сърце. — Две едри сълзи се спуснаха надолу, едната пое към треперещата й устна. Последва измъчена усмивка и сълзата потъна, пленена от трапчинката. Нед почувства, че устата му е пресъхнала. — Предполагам, че ме мислите за глупава. Такава бях. Но след това просто не можех да се накарам да мисля за други момчета. По-късно, когато войната отмина, вече бях достатъчно голяма, за да ме сгодяват. Но това означава хората сами да се представят, а това не беше благопристойно. Разказах за затрудненията си на братовчеда Пинкни, който винаги ми е бил като баща. — Лавиния притисна ръце към гърдите си. — И той ми даде своята дума. Обещах му да го освободя от нея, веднага щом пожелае да се ожени. Аз самата не вярвах, че някога ще пожелая да го сторя. — Тя притисна устата си с ръка, после лекичко я отвори и прехапа показалеца си. За миг Нед зърна блестящите й зъби и розовото й езиче отзад. Усещаше, че диша все по-трудно. Отчаяно се мъчеше да каже нещо.

Лавиния изхлипа. От очите й бликнаха сълзи.

— Моля ви, недейте! — Нед протегна умолително ръце. И някак от само себе си тръпнещото тяло на Лавиния се озова в прегръдките му.

— Успокойте ме! — прошепна тя в ухото му.

Нед почувства, че губи контрол. Устните му се плъзнаха по измокрената от сълзи буза, спуснаха се към трапчинката и после, не срещайки никаква съпротива, се спряха върху отворената уста на Лавиния. Главата му се завъртя, ръцете му докоснаха влажното й лице, косата и после забранените полукълба на нейните гърди.

— Кажи, че ме обичаш, Нед!

— Обичам те, обичам те!

— Кажи, че си луд по мен.

— Да. О, боже, да!

Лавиния се усмихна и го целуна по ухото.

— Толкова съм щастлива! — каза тя.

 

 

Когато не след дълго се появи Пинкни, Нед вече си беше отишъл. Молбата на Лавиния да й прости и да я разбере, прозвуча безстрастно. Отговорът на Пини беше такъв, какъвто трябваше да бъде. Когато разказа на Шед, че Лавиния и Нед ще се женят, приятелят му само лекичко кимна. Но след като Пинкни излезе, той се смя, докато го заболя коремът. През цялото време на срещата той се бе намирал в съседния офис, зад леко открехнатата врата, незабелязан от двойката.

— По-чисто изпипана работа не бях виждал — превиваше се той. — Тази малка хитруша трябва да се захване с политика. Онези тлъсти мошеници ще има какво да научат от нея…

 

 

Джошуа Енсън не изпита никакви угризения, когато узна, че трябва да даде благословията си на Лавиния и Нед. Не харесваше момчето, но също така не харесваше кой знае колко и Лавиния, което призна с изпълнена със съжаление усмивка пред жена си. Смяташе я просто за безсърдечна двуличница. Докато Нед бе все още замаян от своя късмет, той уреди с Ейдам Едуардс да ги венчае в салона на къщата на „Шарлот стрийт“, купи им билети за Филаделфия и си осигури всички необходими подписи за получаване на кредита.

— А сега, скъпа Ема, мисля, че е време да посетим този твой братовчед в Савана. Дори ако трябва да се настаним в хотел. Нека събитията малко се поохладят. Хората ще ни одумват поне още месец, след онова, което направи дъщеря ни.

На „Мийтинг стрийт“ Мери лежеше в стаята си с влажна кърпа на главата и за всички посетители „не си беше у дома“. Пинкни замина за Карлингтън, за да проучи най-удобното място на реката за построяване на промивен цех и да потъне поне за седмица в пиянска забрава.

Бащата на Шед отново беше болен.

А Люси Енсън покани Прудънс Едуардс на чай. Надяваше се да намери подходящ начин, за да задвижи нещата между Пинкни и нейната приятелка. Сега, когато Лавиния си бе отишла, нямаше никаква причина да не се оженят. Един Трад би могъл да се ожени дори за дъщерята на Ейб Линкълн и тя щеше да бъде приета от всички в мига, в който си смени името.

Но още с първите й настоятелни думи Прудънс я прекъсна.

— Пинкни и аз? Ти си луда! — Тя избухна в плач. Да, призна си, обича го; а след това изля цялата си болка и отчаяние. Никога не бе вярвала, че може да обича когото и да било; отначало не го обичаше, вярно, желаеше го, но не го обичаше. Дори не знаеше, какво е това любов. Докато не бе станало късно.

— Но, Прудънс, Пини сигурно те обича. Той никога не би си… искам да кажа, сигурно е прекалено завладян от чувствата си, иначе щеше… — Резкият смях на Прудънс прекъсна обърканите й обяснения. После тя й разказа набързо за своята кариера преди Пинкни. И след това.

— Готова бях да легна с всеки червенокос мъж, който ме пожелаеше. Пък дори и да е еднорък. Представях си, че това е Пинкни. Все си мислех, че някой ден ще се спусне самият Архангел, за да ме накаже със смърт. Най-често подобни мисли ме спохождаха в църквата.

Люси мъчително си пое дъх.

Прудънс погледна към своята единствена приятелка, на чието лице бе изписано отвращение.

— Каквото и да си мислиш за мен, Люси, аз самата си мисля два пъти по-лоши неща за себе си. Отгледана съм с мисълта, че мъжът е греховно създание. Всичко, което съм вършела през живота си, като се започне от това, че при раждането си съм убила собствената си майка, всичко е било грях. Така и продължих: бях мързелива, алчна, не уважавах баща си, не обичах Бог — бях грешна във всичко. Мисля, че това дори ми допадаше. Идваше ми отвътре. Така че, както сама разбираш, когато се влюбя в някого, най-доброто, което мога да направя за него, е да съм далеч. А този го обичам. Дори не мога да се преборя със себе си. Какво да сторя?

Люси я прегърна и двете заплакаха заедно. Когато сълзите им пресъхнаха, тя взе ръцете на Прудънс в своите.

— Нали ми каза, че училището ти е било полупразно? — рече тя.

Прудънс кимна.

— Не само моето. Всички. Мислехме си, че знаем всичко. Мислехме, че е достатъчно да свалим оковите на черните и те ще пламнат от желание за знания. Че достатъчно ще е да ги образоваме и те ще ни обичат. Ще ни обичат много. Е, да, изпратиха децата си да учат. Но те спряха да идват, още щом се научиха да четат „котка“ и да пишат имената си. А по улиците бандите им пребиваха от бой всеки попаднал им бял, пък бил той и янки мисионер аболиционист. Какво си мислехме, като дадохме свободата на тези бедни създания, без дори да разполагаме с необходимите средства, за да се грижим за тях? Бяхме престъпно безгрижни. И несправедливи. Дори Архангелът започва да се съмнява в себе си. Това е чудо, в сравнение с което отдръпването на Червено море изглежда детска работа. Божичко, Люси, всичко, с което се захващам, се проваля. Толкова съм ядосана. Искам да направя нещастен целия свят.

— Дори и Пинкни.

— Най-вече Пинкни. Защото той е прекалено благороден, за да продължи да спи с мен. Все още го иска, макар не както преди, но няма да го стори. Защото е джентълмен до мозъка на костите си. И аз го мразя.

Люси я слушаше мълчаливо.

— Добре — проплака Прудънс. — Не го мразя. Обичам го, желая го, но не мога да го имам. Какво да сторя? Да се хвърля от кулата, веднага след като оня тъп караулен извика своето „всичко е наред“?

— Най-доброто, което можеш да направиш, е да се махнеш от тук. Иначе само измъчваш себе си от желание към него. А когато разбереш, че е неизпълнимо, постепенно ще се примириш, а после, след известно време желанието ще угасне. — Гласът на Люси беше равен и уверен.

Прудънс вдигна очи към тавана. Чувстваше в себе си някакъв нов, различен от досегашния срам. Съвсем беше забравила за Ендрю.

— Как мога да говоря така с теб, Люси? Искрено съжалявам. Ще ми простиш ли?

Люси се усмихна.

— Няма какво да ти прощавам. Стига да ме послушаш. Страшно се привързах към теб, Прудънс, и не бих искала да те виждам, че страдаш. Искам просто да ти предам малко от моя опит. Сигурна съм, че ако успея да ти помогна, тогава няма да се чувствам толкова зле и самата аз.

Този път Прудънс бе тази, която прегърна своята приятелка.

— Знаеш ли — отрони тихо тя, — веднъж казах на Пинкни, че не искам да се ангажирам с него, защото го обичам прекалено много. Мисля, че тогава бях искрена и говорих разумно. Време е вече да изпълня това, което му бях казала. — Тя се изправи решително. — Ще ми липсваш, Люси.

— И ти ще ми липсваш. Ще ми пишеш ли?

— Не. Не искам и ти да ми пишеш. Иначе ще ми се прииска да се върна.

— Къде ще отидеш?

— Не зная. Църквата има мисионерски училища на най-невероятни места. Ще те видя отново преди да замина. Необходимо им е известно време, за да ми намерят ново място.

— Аз почти винаги съм тук. Ако имаш нужда от приятел.

— Бог да те благослови, Люси. — Прудънс се засмя. — Чуй ме само как говоря — като самия Архангел. Но наистина го мисля. — Тя целуна Люси по бузата и бързо излезе.

Шест седмици по-късно Мери Трад даде прощален обяд по случай заминаването на Прудънс Едуардс. Вече никой не говореше за скандалната раздяла между Лавиния и Пинкни. Хората бяха далеч по-заинтересувани от новия Губернатор, който назначиха янките. Робърт Скот беше бивш полковник в едно подразделение от Охайо, след това се бе издигнал до важен пост в администрацията на Фридман. Говореше се, че понякога така се натрясквал, че трябвало да го носят до кабинета му и че дори черното мнозинство в Палатата на представителите обмисляло как да го дискредитира. Не по-малко цветист бе човекът, когото черните бяха избрали за конгресмен, макар да не беше такъв пропаднал пияница. Боун бе професионален комарджия и картоиграч от остров Роуд.

По време на споменатия обяд Мери не пропусна да подразни добронамерено Ейдам Едуардс за този политик от неговия роден щат. В отговор Едуардс избухна в смях. Дъщеря му изглеждаше изумена.

— Направо ще припадна — прошепна тя на Люси. — Той се засмя. Той наистина се засмя!

На следващия ден тя отпътува за Балтимор, а там се качи на кораб за Сандвичевите острови, където имаше англиканска мисия.

А в къщата на Традови отново настъпиха спокойни летни вечери зад дебелите завеси, които отблъскваха топлината. Мери и Пинкни бяха еднакво щастливи от настъпилите спокойни дни.