Александра Рипли
Чарлстън (43)

43.

Младите Симмънс се завърнаха в Ню Йорк през октомври, най-добрия месец от годината за този град. Във въздуха се усещаше енергия, живителна свежест, която стимулираше активността и ускоряваше темпото на движение.

— Чувствам се страхотно — съобщи Джо на съпругата си, — готов да се впусна в движение, в действие. Обичам това място. Всичко тук е забързано, точно както е моят ритъм.

Той се хвърли във водовъртежа на „Уолстрийт“ с такава енергия, че Емили го виждаше съвсем малко, на което и не възразяваше. Тя беше точно толкова заета, колкото и той. Надзираваше построяването и обзавеждането на тяхната къща — френски замък от варовик на Пето авеню, срещу наскоро появилите се площи на Сентръл парк. Беше огромно начинание, но Емили не беше стъписана от него. Голямото внимание, проявявано към нея през шестте месеца на брака й с Джо, й бе дало увереност в себе си, която й помагаше да се справя с каквото и да било. С безскрупулна властност, равняваща се на тази на баща й в най-тираничните му периоди, тя се занимаваше с архитекти, декоратори, антиквари и градинари. До май къщата беше довършена до последния детайл на позлатените кранчета за вода на ваните от зелен мрамор. За нея говореше цял Ню Йорк; тържественият обяд за представянето й на обществото беше отразен на половин страница във всеки вестник, излизащ в метрополията.

Джо приемаше комплиментите на гостите си с истинско удоволствие. Въпреки че настояваше цялата заслуга за зашеметяващия вид на тяхната къща да бъде за Емили, той вътрешно се поздрави за успешните си сделки, чието осъществяване беше направило възможна цялата тази показност. Името му вече беше станало нарицателно по високите етажи на финансовия свят.

А фамилното име беше станало Симмънс. Той обясни на Емили промяната в правописа по причина на удобството. По-лесно беше за хората да произнасят името им правилно, след като го прочетяха на визитните им картички. Емили се съгласи, без дори да се замисли; тя се съгласяваше с всяко нещо, което Джо правеше.

Но всъщност промяната изобщо не се правеше за нечие друго удобство. То беше кръщение за Джо. Сега той беше това, което е искал да бъде, успял със собствени усилия. Той не се нуждаеше от трикове, от разгласяване на някакъв произход. Сърцето му все още подскачаше, когато му се случеше да забележи червенокосо момиче в тълпата, но беше свикнал и беше твърде зает, за да се отдава на безплодни съжаления. Чарлстън беше далеч зад него. А, искаше му се да мисли, и далеч под него. Споменът избледняваше с всеки ден.

— Защо, по дяволите, брат ти трябва да изпраща половината от жалките ни печалби на тази отрепка Симмънс? — Лукас затръшна вратата на гардероба и напъха ядно ръка в палтото, което беше извадил от него.

Елизабет се престори, че не забелязва гнева му, но ръцете й се разтрепериха и тя изпусна фибата, която се опитваше да забоде в кока си. Вече беше свикнала с избухванията на Лукас и се беше научила, че най-добрият начин да се справи с тях е като запази мълчание. Не беше я удрял отново, дори когато научиха, че съпругата на Стюарт очаква ново бебе, докато Елизабет продължаваше неуспешните си опити да забременее.

„Чудя се какво ли може да се е случило с Джо Симмънс“, помисли тя в този момент. Той беше прицел напоследък на изблиците на Лукас срещу Пинкни, подхранващ яда му от липсата на интерес у последния към разширяване на минните дейности. Лукас беше научил за запазеното завинаги положение на Джо като съдружник, след като веднъж изиска повишение на възнаграждението си и Пинкни беше принуден да му откаже.

— Вероятно той е мъртъв и адвокатът му слага парите в джоба си — гневеше се Лукас, — докато аз нося костюм, изтрит по лактите… Виж какво, цял ден ли ще се приготвяш? Предполагам си мислиш, че влакът ще те чака. — Елизабет мушна набързо последна фиба и обяви, че е готова. Отиваха в Съмървил на кръщаването на новото бебе. Беше пак момче, което щеше да се казва Кугър — на дядото на Хенриета, който беше починал през февруари.

Дългото един час пътуване беше вълнуващо за Елизабет. За първи път, доколкото можеше да си спомни, пътуваше с влак. Освен това гладкото возене на влака беше за предпочитане в сравнение с безумния начин, по който Лукас управляваше двуколката, купена наскоро от него. По причина на това, че бяха сред хора, той се държеше с очарователно внимание към нея и сърдечно с Пинкни. Винаги се представяше най-добре пред публика. Всичките й приятелки завиждаха на Елизабет за красивия, галантен съпруг и идеалния й брак.

Това я караше да се чуди за живота, който водеха всичките й познати хора. На празненството по случай кръщавката тя се вгледа по-внимателно в Стюарт и Хенриета. Къщата им беше малка и занемарена, въпреки хубавите мебели, които Джулия беше дала на Стюарт. Хенриета не беше домакиня и Елизабет забелязваше издайнически знаци за лошо поддържане, като например немарливия външен вид на прислужницата им или обраслите с джунгла от бурени цветни лехи по краищата на портала, където седяха. Но Стюарт като че ли не се впечатляваше и, както забеляза Елизабет, той получаваше всички грижи, които един мъж е възможно да получи. Ленените му дрехи бяха безупречни, ботушите му лъщяха, пурите и уискито му — на видно място близо до стола му. „Може би грешката ми през цялото време, помисли си тя, е, че твърде малко съм се грижила за удобствата на Лукас.“ Тя не допускаше съмнение, че Стюарт и Хенриета са щастливи. Колкото по-дълго ги наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше в това. И все по-ясно й ставаше, че Хенриета е поставила в центъра на своя свят единствено Стюарт. Малкият Стюарт заемаше второ място, Кугър все още беше без достатъчно значение като личност, и за къщата оставаше пренебрежима част от вниманието й. Елизабет със срам си припомни, че Пини и Джо я наричаха „командващата“. Те го казваха с любов, но определението си оставаше грозно. Тя даде негласно обещание пред себе си и Лукас да се промени.

На връщане към града тя направи първата стъпка по новия път, който беше избрала. Пинкни предложи да се отбият при семейство Енсън, тъй като къщата им се намираше само на една пресечка от гарата. Елизабет понечи да каже „не“; Кетрин подсмърчаше и тя бързаше да се приберат у дома. Но преглътна отговора си и изчака Лукас да вземе решението. Когато той се съгласи, тя си даде вид, че се радва.

Люси отвори на почукването им. Елизабет не беше я виждала с месеци и беше шокирана от външния й вид. Тя беше по-тънка от всякога и светлокафявата й коса беше прошарена със сиви кичури. И тогава, пред очите й, Люси светна и се подмлади. Това стана, когато тя забеляза, че Пинкни е между гостите й.

Елизабет отклони бързо поглед към брат си и стана свидетел на същата метаморфоза с него. Умът й бясно заработи. Никога дотогава не беше подозирала, че те са влюбени. Заслепяваше я младежкото й разсъждение, че са твърде стари, за да изпитват такива чувства, както и отклоняваше вниманието й процесът на собственото й превръщане в зрял човек. Сега тя беше на двадесет и една, с тригодишен брак — един възрастен човек в очите на когото и да било.

„Въпреки това можеше да не го забележа, ако не бях наблюдавала Стюарт и Хенриета през целия ден. Трябва да престана да мисля за себе си непрекъснато.“ Товарът й от вина натежа още.

— Толкова се радвам, че всички се отбихте — каза Люси, въвеждайки ги в гостната стая. — Имам много чудесни новини. — Тя се втурна да затвори прозорците, които гледаха към шумните наематели на Джулия Ашли, после дръпна връвта на звънеца. — Моля ви, седнете. Ще наредя на Естел да донесе чай и ще съобщя на г-н Джосая, че имаме гости. Той толкова ще се зарадва!

Елизабет едва дочуваше разговора, водещ се около нея. Вниманието й беше заето от откритието й и от наблюдението на Люси и Пинкни. Заучените маниери й помагаха да отвръща с автоматични усмивки и любезни отговори, но умът й не беше съсредоточен върху това, което хората говореха. Тя дочуваше откъслечни реплики: бъдещето на малкия Ендрю е уредено… Цитаделата се отваряла отново през есента и той бил приет… Да, армията вместо закона… Подходящо за един джентълмен и по-добро за малкия Ендрю, който нямал качества за учен… Ендрю държал свой собствен… съвсем слаб удар, едва ли можело да се каже… в момента спи… писмо от Лавиния… сега Нед е президент на неговата банка…

Тя се включи в описанието на Кугър и празненството и после се върна към ролята си на наблюдател. Това, което виждаше между Пинкни и Люси, беше толкова красиво, че й се искаше да заплаче. Те не вършеха или говореха нещо, несъответстващо на положението на двама стари приятели, събрали се за чаша чай; обръщаха повече внимание на останалите, отколкото един на друг; не си разменяха скрити думи или погледи. И все пак бяха докоснати от магия, свързани от взаимна грижа и нежност, проникващи във всеки и всичко около тях. „Това е, което аз желая“, плачеше беззвучно сърцето на Елизабет. Тя погледна към Лукас. Очите им се срещнаха и той се усмихна. Надежда проблесна ярко в нея. „Може би трябва да дам повече от себе си“, помисли си тя. Може би бе нужно време — все пак Пини и Люси бяха доста по-възрастни.

Елизабет се вкопчи здраво в надеждата си и заработи усърдно да спази обета си да стане по-смирена. За известно време й се струваше, че Лукас е по-щастлив и че животът им заедно става по-хубав. Когато се преместиха на Острова, той прекарваше повече вечери там и по-малко в града в сравнение с предишните години и тя беше сигурна, че това е награда за усилията й да прави живота му по-приятен. Те се разхождаха по плажа всеки ден след вечеря, а в края на седмицата Лукас я придружаваше, когато тя водеше сутрин Кетрин да плува в океана. Тя беше станала на три години — нисичко, пълно дете със слънчев характер и очарователен, бълбукащ смях. Дори когато плачеше, което се случваше рядко, личицето й не се зачервяваше и не погрозняваше. Тя представляваше миниатюрно копие на Мери Трад. „Слава богу, казваше често Елизабет, че е взела боята на Ашли. С тази тъмна коса няма никога да се притеснява от лунички.“ Тя самата имаше проблеми с тях непрестанно. Лукас не желаеше съпругата му да е с нашарено лице, затова й казваше да се пази от слънцето.

Но месеците си минаваха и всеки от тях носеше ново разочарование. Елизабет не зачеваше. Лукас я изпрати на доктор, когато се завърнаха в града през октомври, и тя отиде, въпреки че се чувстваше унизена да говори с някого за нещо толкова интимно, особено пък с мъж, и то с мъж, когото познаваше добре. Д-р Перигрю се беше оттеглил от практиката и всички ходеха при д-р Джеймс де Уинтър, преместил се в Чарлстън от Огъста, след като се ожени за Кити Гурдин, приятелката от детство на Елизабет. Джим беше доста по-възрастен, добър лекар, но беше човек, с когото семейство Купър непрекъснато се срещаха в обществото. След притеснението при прегледа в кабинета му Елизабет никога не можа да се отпусне в негово присъствие или дори в това на Кити.

Нещо повече — от прегледа нямаше никаква полза. Лукас започна отново с презрителните си насмешки от рода на „ялова кучка“ и Елизабет почувства как надеждата й умира.

Хати и Делия бяха наясно какво става, както обикновено е със слугите, и се тревожеха заедно с нея. Делия беше тази, която й прошепна един ден, че знае врачка, която може да я излекува.

Елизабет реагира като опарена. Тя беше изтикала спомена за лекомисленото си приключение с Керълайн Раг в дъното на съзнанието си, но изведнъж всичко изплува. Струваше й се, че надушва дяволския дим, с който завърши посещението й за купуване на любовна магия, чрез която да спечели Лукас, и вижда гротескно издутото лице на Мама Роза и чува ужасното й обещание, че врачките имат скрита цена, която е трудно дори да си представиш. „Прекалено е“, простена тя, което накара Делия уплашено да отстъпи. Същата нощ, след като Лукас се беше ядно възползвал от тялото й, Елизабет се помоли пламенно за опрощение.

— Бях толкова млада, Господи, не знаех какво правех. Моля те, не ме наказвай с безплодие; вещицата ме наказа достатъчно, като осъществи желанието ми да се омъжа за Лукас!

Никой не отговори на молитвите й.

— Така е, защото не искаш дете от мен — изсъска Лукас. — Ти си като буца смола или парче дърво. Ти умъртвяваш живота, който вкарвам в теб. — Тялото му тежеше върху нейното и задъханите му думи натежаваха от миризмата на уиски.

— Не, Лукас, не. Желая бебе повече от всичко на света. — Елизабет насили волята си да не се отскубне от грубите тласъци и разраняващите я негови пръсти на раменете й. Изглежда му доставяше удоволствие да сграбчва ръцете, краката и задните й части с настървение, което оставяше върху плътта й белези от ноктите му. Първоначално тя му беше показала белезите, очаквайки той да се разкае. Но той само беше казал, че тя няма от какво да се притеснява, тъй като не би я докоснал на място, върху което биха останали забележими за друг рани. След което беше извил меката гънка на корема й с такава жестокост, че тя почти беше припаднала.

Лукас довърши сутрешния ритуал и се изтърколи от нея в своя край на голямото легло. Елизабет слезе от леглото, изми се набързо и започна да се облича в тъмното. Лукас щеше да разтвори завесите, след като тя слезеше долу, за да провери какво става със закуската му.

Гласът му се извиси в затворената стая.

— Има една дума за твоя проблем, Елизабет. Фригидност. Една истинска жена не прилича на теб. Истинската жена посреща с радост мъжа. Тя му помага. Тя прави с тялото си неща, които го карат да се чувства така, както един мъж има право да се чувства. Имал съм много жени и го знам. Ти си бледо подобие на жена.

Елизабет закопча блузата си с вцепенени пръсти.

— Кажи ми какво да правя, Лукас, и аз ще се опитам да го направя. Говорила съм ти за това, молила съм те да ми кажеш, но ти никога не ми казваш. Ти само повтаряш непрекъснато едно и също. Че не ставам за нищо. Щях да бъда по-добра, ако знаех как да го постигна, но аз просто не зная. Съжалявам. Повярвай ми, че съжалявам.

Тя не заплака. Сълзи не й бяха останали. Обвиненията не преставаха от рождения й ден през ноември, когато Лукас потопи ръката си в купата със сладолед, казвайки й, че приличал напълно на тялото й. Неуморимото словесно бичуване от негова страна я бе накарало да се чувства нещастна в началото. По-късно то превърна сърцето й в това, с което той беше сравнил тялото й. Студено, безчувствено, възприемащо само притъпеното осъзнаване на неуспеха й. Цялата надежда, любов към него, всичката гордост, се бяха изпарили без следа. Когато беше с него, в нея нямаше живот.

Тя не го показваше, не повече от раните по тялото й, причинени от него. Поддържаше редовния график от посещения и партита, смееше се с приятелките си и флиртуваше със съпрузите им, както се очакваше от нея. Тя се забавляваше добре, участваше стриктно в кореспонденцията, красиво подреждаше цветя, дразнеше Пинкни за оредяващата му коса и вършеше всичко, присъщо на една млада чарлстънска матрона.

Единствените моменти от деня, през които тя се отпускаше, бяха за краткото време, отредено на майката да прекара с детето си. Тя хранеше Кетрин на закуска и в шест часа й прочиташе приказка, преди да я сложи в леглото да спи. Тогава можеше да зарови глава в сладката, ухаеща на сапун мекота на вратлето на Кетрин, и замръзналото й сърце позволяваше на любовен прилив да разтопи леда за кратко. Детските прегръдки, обвиващи тялото й, бяха най-важното нещо в живота й. Те й даваха сили да не се предаде. Докато имаше Кетрин, която да обича, щеше да има и сили да се съпротивлява на нарастващото привличане на зашеметяващия спирален водовъртеж, водещ към центъра на стълбището с доминиращо място в къщата.