Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Александра Рипли

Заглавие: Чарлстън

Преводач: Иван Златарски; Юлиян Стойнов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Теодор Михайлов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11903

История

  1. — Добавяне

10.

По някакъв необясним начин в края на юли градът намери равновесие. След годините на размирици той с облекчение се върна към извечния си ритъм, характерен за изискванията на климата. В ранните часове хората се размърдваха в леглата си, без да се събуждат, под тихите, кухи звуци на свирките от морски раковини, използвани от чернокожите лодкари, които се предупреждаваха един другиго за присъствието си в ранноутринните дрезгавини. Когато слънцето изгрееше, първите му плахи лъчи докосваха върховете на мачтите и едва малко по-късно озаряваха със студената си розова светлина платната. Зеленчуци, риба, стриди, раци и цветя, поръсени с капчици роса, блестяха в цветовете на дъгата в кошници, поставени в лодките. Богатствата на плодородната земя на остров Джеймс бяха на път за пазара, както ставаше винаги през летните месеци, а и какво значение имаше за сезона, че земята може би има нов собственик?

Към пет сутринта пазарът започваше да се събужда: сънливи чернокожи слуги и готвачи започваха да пристигат с празни кошници от сплетени палмови листа, които трябваше да се напълнят от пъстроцветните купчинки, подредени на дълги сергии под арките на покритата площ. Събитието имаше както търговска, така и социална страна. Провлечените носови гласни в силно акцентираните срички в говора на негрите от крайбрежните райони на Южна Каролина се смесваха със смях и викове в музика, разбираема само за кореняците, която действаше опияняващо на участниците в този объркан, но вечно движещ се менует на купувачи и продавачи. Дузини лешояди пристъпваха по покрива, разпервайки и прибирайки огромните си, подобни на платна криле. Те изпълняваха функцията на боклукчии за стария град и пазарът, който приключваше към седем сутринта, бе само първата им спирка за деня.

Бяха по-малко от преди. Безразсъдното прахосничество на плантаторските времена беше история. В седем сутринта излишъците не бяха оставяни, както в миналото, да изгният. Вместо това черните предприемачи ги натоварваха в теглени от мулета каруци и започваха обиколката из града, минавайки по улиците след количките на уличните търговци на скариди, донасяни от лодките, обикаляли порозовелия под зората Атлантик, отвъд защитата на крайбрежните острови. Във все още свежия утринен въздух се разнасяше скърцането на колелата и песните, долитащи от отворените прозорци на старите къщи.

— Стриди! Кой ще купи прясната стрида… Има пресен зеленчук… Ягода… Женски рак…

Малко по-късно прозорците се затваряха и кепенците се придръпваха, за да се задържи прохладния нощен въздух, а слънцето се издигаше над главите и си пробиваше път в невъзможно синьото почти тропическо небе. Щяха отново да бъдат отворени в късния следобед, когато откъм морето се надигнеше югозападния бриз, за да донесе облекчение на домовете, издигнати сред градините под такъв ъгъл, че да го пресрещнат. Вятърът беше благословия и управник на града, останал непроменен през мир, война, преуспяване и бедност. Той бе определил мястото, избрано от първите заселници и живота на потомците им след това, приспивайки ги във високите стаи, помагайки на големите платноходи да намерят пътя до оживените докове, разтърсвайки ги от благодушието им с демонстрации на своята мощ.

Офицерите от окупационната армия под ръководството на Сикълс се потяха и се мъчеха в униформите си, проклинаха горещината, презираха чарлстънци като лениви южняци, продължаваха да работят през целия ден и припадаха на дузини. Чернокожите войници бяха по-издръжливи и по-мъдри. Когато контрола над тях отслабнеше, те изоставяха работата и се отправяха към уличките на удоволствията край доковете, които трябваше да възстановят. Там имаше град сред града, който пулсираше с живот и музика, град без бели и без правилата на белите, град, където черните мъже се чувстваха истински свободни. Там централната улица бе прекръстена на „Прави каквото ти се иска“ и се говореше за светлокожия младеж, пристигнал неотдавна от областта около река Ашепу — той се наричал „Татко Каин“ и проповядвал за Юниън Лийг. Там говорел каквото мисли и думите му намирали път право в сърцата на другите: „Подпалете къщите на белите с всички в тях — белите и продажните черньовци, които им слугуват. Присъединете се към Юниън Лийг. Когато се съберете достатъчно хора, никой няма да може да ви спре“.

Но неумолимото покачване на термометрите действаше на чарлстънци по-силно, отколкото окупаторите им можеха да забележат. Зад кепенците те водеха най-тежката битка на войната. Нямаше кризи, нямаше героични поводи хората да се надигнат. Имаше недоимък, безпокойство и бедност, с която никой не беше свикнал. Врагът вече не беше Сикълс и неговите воини, а беше собствената им раздразнителност под тежестта на натрупващите се малки проблеми, които грижите им бяха попречили да забележат досега.

Домът на Трад не бе изключение. Пинкни изпитваше ужас от прибирането вкъщи всеки ден. Още от ранно утро той бе ангажиран в „Чарлстънски Стрелкови Клуб на Леките Драгуни“ и към обед вече чувстваше умора, беше му горещо и бе обезсърчен. Той жадуваше за спокойствие и едно добро ядене, а вместо тях трябваше да се занимава с разправии и оплаквания.

Сикълс бе поискал от ветераните на Чарлстън да се организират в клубове. Той имаше нужда от помощта им, за да възпре потенциалния източник на насилие, който се зараждаше около доковете. Всеки район в града имаше свой клуб и свой собствен арсенал, охраняван денонощно от членовете на клуба на смени от по осем часа. Генералът не се страхуваше, че членовете на клубовете могат да обърнат оръжията си срещу него и неговите мъже — тези хора бяха бивши войници и джентълмени и те всички бяха положили клетвата за вярност, както бе поискано от всички победени граждани на Юга.

Без Джулия Ашли. Те бе отказала. Поне веднъж седмично на „Мийтинг стрийт“ се появяваше юнионистки офицер и за пореден път настояваше и тя да положи клетва. Седмици наред Джулия го приемаше в дневната и седеше като императрица във висок стол, с лице като издялано от слонова кост. Тя го гледаше внимателно в устните, докато той, заеквайки изричаше указанията си, след това отсичаше „Не“ и се изправяше в знак, че разговорът е приключил. Ако куриерът беше толкова глупав, че да се опита да спори, тя напускаше стаята без нито дума повече.

Сценката се превърна в основна тема на разговор за съседите. Мери беше потисната, защото Ейдам Едуардс я бе помолил да се намеси, а тя не беше успяла да разубеди сестра си. Стюарт беше страшно горд с леля си. От него не бяха поискали да положи клетва, тъй като беше твърде малък. Това го вбесяваше — щеше също да откаже, дори ако го обесеха за това, твърдеше той. И го повтаряше, докато Пинкни, на когото това започна да досажда, не му нареди да млъкне.

Но не можеше да нареди по същия начин и на прислугата. Те го издебваха индивидуално, оплаквайки се, че им се възлага прекалено много работа, разказваха измислици за недостатъците на останалите, изтъкваха нуждата от дрехи, пари или искаха да вземе страна в уреждане на споровете. Илайджа беше най-тежкият случай. Неговото достойнство изискваше власт, каквото той не притежаваше по отношение прислугата на Джулия и неговото отмъщение се състоеше в това да изчезва за часове, обяснявайки, когато се върнеше, че е бил на училище, учейки се да чете. Пинкни нямаше основание да му вярва, но не можеше да отрече на възрастния мъж правото да се развива. А и не можеше да го уволни. Илайджа принадлежеше на дома Трад и бе тяхна отговорност. Беше избрал да остане лоялен на дома и за семейството нямаше алтернатива на това да се отплаща за тази лоялност.

Също както Илайджа и Шед отсъстваше с часове, без да дава обяснение. Пинкни знаеше, че той работи като колар за трудовите бригади. Не одобряваше това, но признаваше, че няма право да му забранява, така че не коментираше въпроса. Нито пък отваряше дума за това, че Шед най-вероятно прахосва спечелените пари в бордеите на „Чалмърс стрийт“, сега преименувана на „Мулатката“. Само веднъж се опита да предупреди Шед за опасността да прихване нещо там, но когато очите на Шед се скриха зад мрежа от бръчици, се отказа. Единствено рязкото разглаждане на бръчките показваше, кога Шед се усмихва. Държеше устата си затворена, за да крие кривите си, пожълтели от тютюна зъби.

Шед поне си мълчеше и Пинкни му бе благодарен за това. Когато сядаше на масата, той изяждаше храната си методично, без да взема участие в непрекъснатите спорове. Сякаш изобщо не присъстваше. Когато не бе излязъл по своя работа, си намираше нещо да върши под навеса за каретата или в градината, поправяше стари вещи, изровени от него в склада, или търпеливо плевеше бурените, пропуснати от Соломон. Не говореше с никого, само дъвчеше вечния си тютюн и плюеше сока в основата на розите, които избуяваха от това.

Малката Лизи бе другата мълчаливка, но нейното мълчание безпокоеше Пинкни повече от шумните конфликти между останалите членове на семейството. Тя стоеше в стаята си самотна и правеше изключение за яденето и двете посещения на църква в неделя, към които Пинкни отказваше да се присъедини. На масата тя се бореше с ножа и вилицата под непрестанните корекции от страна на Джулия и изяждаше храната си, както й се казваше. Отговаряше вежливо само когато някой се обръщаше към нея и не забравяше да направи книксен и да каже „Благодаря“, когато я освобождаваха. Но оставаше гротескно слаба и изплашено се дръпваше всеки път, когато някой се доближеше до нея. Пинкни съумяваше да прекара всеки ден по малко с нея, но не можеше да измисли за какво да говори с петгодишно дете, а и Лизи с нищо не му помагаше.

Отказа се да прави каквото и да е било по въпроса, докато не минеше изпитанието, свързано с Четвърти юли. Постоянните тренировки на Стрелковите клубове бяха свързани най-вече с подготовката за този ден. Сикълс беше предупредил, че Татко Каин проповядвал за Ден на независимостта, която ще означава истинска независимост, в смисъл ликвидиране на всеки бял в Чарлстън. Генералът беше контрирал по гениален начин, обявявайки целодневен празник в Уайт Пойнт Гардънс, завършващ с фойерверки.

— Хляб и зрелища — обясни той сухо на подчинените си. — След като е било от полза за Цезарите, надявам се да помогне и на Американската армия.

Стрелковите клубове получиха задача да се разположат незабелязано по входните пунктове на всички улици в жилищните райони. Юнионистките офицери водеха парада, с който се откриха тържествата, и държаха под око както хората си, така и празнуващата тълпа след парада, усмирявайки юмручните схватки и груповите надвиквания, преди те да могат да се превърнат в масови размирици. Беше един кошмарен дълъг и горещ ден, а след него и нощ, но всичко завърши мирно.

Сега Пинкни можеше да се появява в клуба по служба само два пъти седмично. Вече имаше време да се занимае с непреставащите търкания вкъщи. Една вечер той се присъедини към майка си и леля си на верандата. Те спореха за Бога, като Мери цитираше доктор Едуардс, а Джулия цитираше Волтер. Пинкни отклони поканата да се включи в спора. „Аз само ще изпуша една пура, ако дамите не възразяват, и ще се насладя на бриза.“ След това наклони стола си назад, докато облегалката се подпря на перилата, кръстоса крак връз крак и затвори очи.

Спорът загуби остротата си и угасна. Озоваха се в един кратък оазис на спокойствието. След това Мери подсмръкна:

— Татко ти седеше по същия начин, Пини. Понякога излизахме след вечеря, за да попуши и просто оставахме без да говорим, докато се стъмнеше. Беше толкова спокойно… Той така ми липсва!

— Той липсва на всички ни, мамо.

— О, как искам нещата да са както бяха!

— Само с желание няма да облечем децата — отсече Джулия. След това се изправи: — Ще отида да обърна яките на здравите ризи на Стюарт.

— Моля те не тръгвай, лельо Джулия. Искам да ми помогнеш за нещо.

Джулия се върна при стола си.

— Безпокоя се за Лизи. Тя е много тиха и плашлива. Не ми се струва съвсем нормално, но нищо не разбирам от деца. Аз съм само мъж и вие като жени трябва да ми помогнете.

Мери закърши ръце:

— Правя всичко каквото мога, Пини, но тези деца просто ме надвиват. Какво да направя? Учителят на Стюарт си замина още преди да започне войната, защото беше от Масачузетс. И при това от добро семейство. Нямах друг избор, освен да оставя Стюарт да учи заедно с Алекс Уентуърт. Не можеше да се намери друг учител, а човекът на Уентуъртови беше твърде възрастен, за да го мобилизират. Знам, че е див. Такъв е и Алекс. Онзи старец просто не можеше да го контролира.

— Не говорех за Стюарт, мамо. Той е като всяко останало момче на неговата възраст. Говорех за Лизи.

— Но Лизи е перфектното дете и изобщо не създава проблеми.

— Точно за това става дума, мамо. Не създава проблеми и затова никой не й обръща внимание. Беше такова лъчезарно малко създание, а сега е като изплашена мишка.

— Тя се учи как да се държи, това е всичко. Малките момиченца трябва да бъдат малки госпожици.

— Но, мамо, тя никога не напуска стаята си. Това не може да бъде добро за нея. И изглежда толкова тъжна.

— Тя има нужда от гледачка, ето това е. Казах на Софи да започне да я води в градината да си играе, но на нея не й остава време. Всички малки деца имат нужда от гледачка. Струва ми се, Лизи все още тъгува за Джорджина.

— Глупости — обади се Джулия. — Детето е твърде голямо за гледачка. Ще стане на шест през ноември. Трябва да започне да ходи на училище. Пинкни, трябва да намериш пари, за да я изпратим на мадам Талванд.

— Джулия — възрази Мери, — казах ти, че още не съм готова да разговарям с мадам Талванд. Елинър Олстън смята да открие училище у дома си и най-добре е Лизи да ходи там. Елинър е чудесен човек и е добър пример за подражание.

— Елинър Олстън няма и най-малка представа как се преподава. А мадам Талванд има училище от години. Не говори без акцент, но поне е французойка. Всяка млада дама трябва да научи френски колкото е възможно по-рано.

— Аз не знам нито дума, независимо от това какво правеше нашата мадмоазел. И не ми се струва, че френският е толкова важен.

— Причината е, че си малоумна. Всички културни хора говорят френски.

— Аз просто не знам…

Пинкни не им обръщаше повече внимание. Той мислеше за онова, което майка му беше казала. Разбира се, че Лизи трябваше да има гледачка и трябваше да може да си играе с други деца на нейната възраст. Нищо чудно, че беше тъжна. Тя живееше в дом, пълен с възрастни хора. Дори Стюарт сигурно й изглеждаше възрастен.

— Мамо — прекъсна ги той, — ще наредя на Софи да извежда Лизи всеки ден след обяд. Не й позволявай да те разубеждава. — Той усети, че някаква тежест падна от сърцето му.

— Мис Трад, вечерята е сервирана — обади се Илайджа от полумрака в хола.

— Благодаря, Лайджа, веднага слизаме — въздъхна Мери. — Загубих чувството си за времето. Мислите ли, че отново ще чуем камбаните на „Сейнт Майкъл“ някога?

— Попитай архангел Гавраил. Неговите приятели янките ги начупиха на парчета в Кълъмбия. — Джулия беше намерила нов по-дразнещ прякор за преподобния доктор Едуардс. Прозвището вбесяваше сестра й. Пинкни бързо се намеси.

— Дами, дами. Северната Епископална църква заплати транспорта до Англия, да бъде отлята камбаната наново. Не можем да виним църквата за деянията на армията.

Мери хлипаше като опечалена гълъбица:

— Не понасям, когато богохулстваш.

— Но, мамо, това, което казах, едва ли е богохулство.

— Но, леля ти…

— Не ме замесвай в тези извъртания, Мери. Ходя на служба всяка неделя, както съм правила през целия си живот. И не съм длъжна да харесвам това, с което се сблъсквам тези дни.

— Джулия! Д-р Едуардс е наистина един одухотворен мъж.

— Одухотворен, дрън-дрън. Колко одухотворен щеше да ти се стори, ако имаше заешка уста?

Мери се разплака на сериозно. Пинкни сложи ръка през пълничките й рамене. Както много мъже по-възрастни и по-мъдри от него, той също беше готов да направи всичко, за да спре плача на една жена.

— Не се разстройвай, мамо — каза той с отчаяние в гласа. — Ще те заведа на църква следващата неделя. Сега по-добре ли се чувстваш?

 

 

Още от следващия ден Софи започна да извежда Лизи всеки следобед през две дълги преки до Уайт Пойнт Гардънс. Първоначално се цупеше, но когато се вля в редиците на другите гледачки, седящи по скамейките, и откри сред тях няколко стари приятелки, настроението й се повиши. Другите жени й правеха комплименти за външния вид на Лизи, която наистина се открояваше в твърдо колосаната си престилка. Към края на първия следобед Софи се поздрави сама. За разлика от другите деца Лизи беше все още чиста. Докато те тичаха, играеха и се търкаляха по тревата под клоните на старите дъбови дървета в парка, Лизи седеше до един олеандров храст и правеше малки купчинки от окапалите листа и цветове. Тя изобщо не й създаваше проблеми.

Пинкни ги чакаше да се върнат.

— Добре ли прекара, малка сестричке?

Лизи кимна механично:

— Да, сър.

Лицето на Пини посърна.

— Малките деца имат нужда от време, за да свикнат едно с друго, мист Пинкни — каза авторитетно Софи.

— Да, надявам се да е така. Благодаря ти, Софи. — Той се усмихна на Лизи, която изобрази подобие на усмивка в отговор. Но преструвката беше достойна за съжаление.

Пинкни отиде в дома на Енсънови. Къщата от другата страна на улицата се превръщаше в убежище за него. Вежливостта изискваше да посещава Лавиния всеки ден; така правеха всички сгодени. И тъй като венчавката по необходимост се отлагаше за неопределено време, другите правила, имащи отношение към годениците, също претърпяха известни изменения, за да са в тон с по-специалните обстоятелства. Пинкни можеше да води Лавиния по партита, а у дома можеше да седи до нея на дивана и да я държи за ръката. Но дамата винаги имаше своя придружителка: Мери Трад за партитата и Люси Енсън у дома. Формулата бе предложена от Джосая Енсън:

— Ти може и да не намериш средствата да се ожениш, Пини; човек не знае какво може да стане на този свят. Не би искал Лавиния да бъде компрометирана, нали?

Пинкни отговори, че наистина не би искал това да се случи. И действително не го желаеше с цялото си сърце. Той вече дълбоко съжаляваше, че бе загубил контрол над себе си, когато я бе целунал онзи първи път и беше доволен, че бе избавен поне от изкушението, тъй като никога не оставаха сами. Лавиния може би нямаше представа колко бе опасно за нея да флиртува по този начин с него, мислеше си той. Тя беше толкова красива и така доверчива, мушвайки ръката си в неговата и облягайки се на рамото му, когато погледът на Люси бе върху ръкоделието, с което тя никога не се разделяше!

„Люси винаги изглежда уморена“, мислеше Пинкни. Горката. Грижите за Ендрю не биха могли да бъдат нещо обикновено. Пинкни се качваше в стаята му всеки ден след часа, прекаран с Лавиния и Люси. Ендрю пиеше вече по-малко и поради това външно изглеждаше по-здрав, но за сметка на липсата на уискито, което консумираше като анестетик, беше навъсен повече от нормално. Джосая Енсън беше започнал да го учи на основите на правото; един адвокат нямаше нужда да ходи. Но Ендрю бе слаб ученик и съзнаваше това.

— По дяволите, Пини. Аз никога не съм можел да правя нещо наистина добре, освен да яздя и да танцувам валс. Учителят ми трябваше насила да ми набива различните таблици в главата. Какво мога да разбера от всички тези „страни по втория дял“ и други адвокатски термини? Наистина се старая. Люси ми помага часове наред, а татко се е въоръжил с търпението на светец, но това не помага.

Пинкни не можеше да каже нищо. Той нямаше отговор нито за Ендрю, нито за себе си. Единственото, което оставаше и на двамата, бе да изкарат поредния ден по най-добрия възможен начин. И понякога този „най-добър“ начин означаваше да се хванат за гарафата в стаята на Ендрю. За да забрави, че земята край река Уапо беше продадена практически на безценица. Да забрави, че нищожната сума се топеше с всеки изминал ден, въпреки че се ограничаваха във всичко. И най-вече да забрави, че приближава деня, когато щеше да се наложи да продаде и Карлингтън.

Сърцето му се късаше за Карлингтън. Той бленуваше за това място, спейки и вървейки. Но нямаше смелостта да измине късото разстояние, което го отделяше от най-съкровеното за него нещо. Беше му твърде ценно. Само Шед знаеше какво му е на душата. Той беше обърнал внимание на нежеланието на Пинкни да разговаря за плантацията, когато майка му повдигаше въпроса.

— Какво има, кеп? — попита той тихо. — Да не те е страх, че старият Шърман я е заграбил?

Пинкни набързо разказа за страховете си, благодарен, че може да се освободи от това бреме пред мълчаливия ненатрапващ се младеж.

— Ако къщата я няма — каза той на Шед, — за мен ще бъде сякаш никога не съм съществувал, както баща ми или неговия баща преди. Янките вероятно са я опожарили, но аз не знам със сигурност. И не искам да знам. Искам само да си мисля, че там всичко е както си беше, когато аз и татко заминахме за Вирджиния. Има голяма разлика между това да разбираш, че онзи живот вече го няма и да го узнаеш със сигурност. Аз трябва да разбирам, но не е необходимо да знам. Не съм готов да го науча.