Александра Рипли
Чарлстън (56)

56.

Когато учебната година на Трад завърши на първи юли, всичко беше приготвено за преместването на Острова, което идваше тъкмо навреме. Беше й дошло до гуша да слуша за г-н Фицпатрик от Трад — сякаш всяка втора дума, излизаща от устата му, беше името на този човек. Положението на Кетрин беше същото и даже по-лошо. Възхищението й беше на романтична основа. Тя говореше за неговия чар, екзотичното му минало и къдравата му коса. Поетичен — така го описваше тя. Той идваше всеки вторник на чай, когато Кетрин приемаше гости, а отделно в други дни го водеше Трад, за да разглеждат вкаменелости, събрани в Карлингтън. Те ги разнасяха при случаи, за да ги показват в Портър.

Елизабет не можеше да отрече, че държанието на Фицпатрик беше безукорно. Но той я притесняваше, а и реакцията на Кетрин към него я тревожеше. Стаята се пръскаше от енергия с влизането му в нея и Елизабет усещаше някаква опасност. Когато приключиха с настаняването си в къщата на океанския бряг, тя се почувства спокойна за първи път, откакто Фицпатрик се беше появил в безметежния им живот.

Един следобед тя си подремваше в хамака, когато чу пеещия му глас. Помисли, че сънува и се усмихна на красивата непозната мелодия, която звучеше по много стар и странен начин.

„… гребени, с които да хвана косата си… и обувки от хубава зелена кожа…“

Тя се протегна продължително и отвори очи. Песента от съня не престана да звучи.

— Небеса, какво правите тук? — Тя се опита да седне в хамака.

Той спря люлеенето му.

— Дойдох да говоря с вас за сина ви. Знаете ли, че приличате на красива котка, когато се протягате? Бих ви предложил паничка сметана, ако знаех къде мога да я намеря.

 

 

Елизабет се изправи. Беше толкова ядосана, че почти беше загубила способността си да говори.

— Как смеете? — беше всичко, което успя да каже.

Фицпатрик се усмихна, от което я напуши още по-силен бяс. Тя беше решила, че са се отървали от него, а той имаше наглостта да се промъкне в къщата им, да прави нахални забележки и като връх на всичко — да й се смее. Досегашният й живот не я беше подготвил как да се справя с такава безочливост.

— Не може да се отрече — царствено поведение — каза той. — Величествено. Можете да ми вземете главата, но първо изслушайте какво имам да ви казвам за момчето. Ако сте загрижена за него.

В този момент се възвърна способността й да говори.

— Всяко ваше дихание ме оскърбява, нахалнико! Как смеете да предполагате, че не съм загрижена за сина си? Кажете, каквото имате за казване, и се измитайте от къщата ми.

— Но аз имам много за казване, а вие не сте в настроение за слушане. Какво ще кажете да дойда друг път?

— Никога кракът ви няма да бъде допуснат повторно да стъпи тук.

Той поклати глава.

— Не говорите сериозно. Ще ви тормози мисълта, че може би сте сбъркали, като не сте ме изслушали. Какво решавате? Да дойда отново или да ви поднеса смирените си извинения и да остана? Момчето скоро ще се върне от плуване — заоблачава се.

Елизабет потисна гнева си.

— Важно ли е това, което имате да казвате?

— Извънредно много. Момчето е изключително.

— Тогава сядайте и говорете.

— Без скромни извинения?

Нервите й пак се опънаха.

— Не бъдете магаре — каза тя.

— Ще се опитам — отвърна той, — но не гарантирам нищо. — Той се сви върху един стол. Подвижните черти на лицето му станаха сериозни и той придоби вид на по-възрастен. Елизабет никога не го беше виждала сериозен. Тя седна срещу него. Гневът й се беше изпарил пред загрижеността за Трад.

— Говорете — помоли тя.

— Не се притеснявайте — каза бързо той. — Нямах намерение да ви изплаша. Всичко, което ще ви кажа, е хубаво. Наистина синът ви е изключително момче. — Гласът на Фицпатрик звучеше като продължение на пеенето му — с музикални издигания и спадове и думите му звучаха странно за ухото й. Той не употреби „смел“, „мъжествен“ или „силен“, както хората обикновено говореха за млади момчета. Трад, по думите му, се отличавал с интелигентност, чувствителност и жажда за знания. — Заради това, че ги притежава, той е попаднал в неподходяща среда. Той предпочита да чете, отколкото да играе на войници като останалите момчета. Което крие и го крие добре. Другите не надушват, че той е различен. Но той го знае и съществува вероятност самоцелно да кривне от пътя към знанието. Тогава ще изгуби всички отличаващи го качества.

Веждите на Елизабет бяха събрани. Тя мислеше усилено, опитвайки се да разбере.

— Нямам предвид, че той е различен в смисъла, влаган от класическите гърци — каза нетърпеливо Фицпатрик. — Когато поотрасне, ще харесва момичета, ако това ви притеснява.

Тя не разбираше за какво става дума. Объркването й беше очевидно.

— О, света невинност! Няма значение. Опитвам се да ви кажа следното: синът ви е умствено с една глава над всичките си приятели. Той е по-интелигентен и от повечето възрастни. Липсва му образование, но то може да се оправи.

— Какъв е проблемът тогава? Той ходи на училище.

— Той посещава училище, където считат, че армиите са по-важни от учените и поетите. Той е сред общество, в свят, който цени повече победата от стремежа. Той е твърде млад, за да може сам да се насочи към удоволствията на разума. Все още вярва в ценностите на стадото. — Фицпатрик се наведе напред с изпънато тяло в усилието си да бъде разбран.

— Мислете — подтикна я той. — Спомняте ли си кога се научихте да четете?

Тя кимна.

— Беше ли вълнуващо? Вярваше ли, че си попаднала на магия?

Поток от спомени я накара да се усмихне.

— Да — каза тя. — Точно така. Магия.

— Кога изчезна магията?

Усмивката й се стопи.

— Не знам. — Почувства опустошителна тъга.

— Ето това е — каза Фицпатрик. — Повечето хора загубват допира с магията. Има толкова много други задължения, други работи за свършване, хора, на които трябва да бъдем приятни. Избледнява радостта от придобиването на знания, а хората дори не забелязват как тя ги напуска. Обикновено се случва много рано. Трад все още не я е загубил съвсем. Има късмет. Аз искам той да я съхрани. Ще помогнете ли? Грижа ли ви е?

— Да! — Беше готова на всичко.

Той взе ръцете й в своите.

— Толкова тъжно. Разбирам. Не бъди тъжна, Бес. Можеш да върнеш магията, ако опиташ.

Пръстите й изтръпнаха. Той преминаваше всякакви граници. Тя издърпа ръцете си.

— Говорихме за сина ми, г-н Фицпатрик, не за мен. Какво трябва да направя за Трад?

— Най-важното вие вече го сторихте. Дадохте си сметка колко значима е магията. Следващото нещо…

— Мамо, може ли да отида у Роджър за вечеря? — прозвуча гласът на Трад откъм портала.

Но Роджър беше забравен, когато той видя учителя си. Двамата с Хенри Фицпатрик започнаха да говорят за облаците отвън. Елизабет погледна сина си с нови очи. Този път й направи впечатление не фактът, че банският му костюм му е умалял и че ще има притеснения с намирането на пари за нов, а нетърпеливите му въпроси за скоростта на ветровете и причините за възникване на гръмотевични бури. Отговорите на Фицпатрик бяха не по-малко емоционални. Тя забеляза, че любимите му думи са „очарователно“ и „вълнуващо“.

Кетрин се върна от гостуване в приятелска къща, седна на един стол близо до Фицпатрик и отдаде пълното си внимание на разговора, чиято тема се беше изместила към бурите в открито море. Фицпатрик беше изкарал година в търговския флот. Тя откликваше на коментарите му, мърморейки „очарователно“ след всеки негов анекдот. Елизабет беше наясно, че тя има предвид мъжа, а не историите му. Това възбуди у нея нови притеснения. Ако тя защитеше Кетрин от омайващото му влияние, щеше да лиши Трад от магията, която той му предлагаше. Ако се налагаше да пожертва едно от децата си, кое от тях щеше да избере?

Отразявайки хаоса вътре в нея, небето се покри с бързо придвижващи се черни облаци. Въздухът натежа и застина, морският бриз напълно утихна. Всичко се скова в напрегнато очакване. Дори океанът стана още по-гладък. Разговорът секна. Елизабет почувства предупредително ускоряване на пулса си.

Самотна светкавица изскочи от облаците и някак си нереално бавно се вряза в морето. След нея дойде раздиращият звук на гръмотевицата и всичко се скри зад непроницаема завеса от дъжд.

— Браво! — извика Фицпатрик. Елизабет се засмя.

Бурята беше грандиозна. Различните й шумове се наслагваха един върху друг — шумът на дъжда върху ламаринения покрив, трясъкът на гръмотевиците, извисяващият се рев на прибоя. Сини и жълти искри пукаха и пращяха. Кетрин се измъкна, за да се свие под завивките на леглото си. Трад не се поддаваше на такъв страх; той затвори очи и се отпусна във възглавниците на едно канапе. Елизабет се разхождаше от единия до другия край на покритата тераса, отдавайки се на усещането от изпълнилата вените й електрическа енергия. Хенри Фицпатрик се беше проснал на канапето до Трад и се подсмихваше. Всеки от тях беше насаме с бурята.

Тя отмина толкова внезапно, колкото беше започнала, оставяйки след себе си силен вятър и хоризонт, покрит от безредно търкалящи се облаци. Елизабет вдъхна наситения с озон въздух. Почувства се пречистена и силна.

— Погледнете! — Трад сочеше надясно. В отдалечения край на брега се образуваше дъга.

Фицпатрик отиде до вратата и я отвори. Той отметна глава назад и изкрещя към небесата:

— Разкрасяването вече наистина стана прекалено! Бурята беше достатъчно добро представление за един ден!

Елизабет зяпна от такова светотатство. Но разбра какво искаше да каже той. Човек не можеше да понесе толкова много красота наведнъж. Дъгата беше допълнителен товар за изострените й усещания. Той се обърна към нея и ъгълчетата на очите и устата му се оформиха в линиите на смеха.

— По-добре седнете на вечеря вътре — каза той. — Картината на залеза съвсем ще ви довърши.

— Така ще направя — каза тя. — Можете ли да останете с нас? Можем след това да довършим разговора си.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие. Благодаря.

— Ще отида да предупредя Делия. Тя сигурно все още е под масата. Гръмотевиците не са й прекалено по вкуса.

Трад си намери хиляди извинения, за да не си легне в обичайното за него време. Кетрин също се мотаеше в дневната стая, вместо да се заеме с редовното си занимание по това време на вечерта — да сресва косата си на кичури, които да навива с парцалчета. Тя седна до Фицпатрик и Елизабет с ужас забеляза, че дъщеря й докосва ръката му всеки път, когато той я разсмееше. Твърде често. Той беше забавен, но не чак дотолкова.

— Г-н Фицпатрик — каза Елизабет, — бихте ли желали да се преместим на верандата? Залезът няма да ни притеснява, вече се смрачи достатъчно.

Той се изправи. Същото направиха и Трад, и Кетрин.

— Аз имам дори още по-добра идея, госпожо Купър. Нека двамата си направим разходка по брега. — Той се усмихна на Кетрин и Трад. — Не може да дойдете с нас. Вие ще бъдете тема на разговора. — След което подканващо подаде ръката си на Елизабет, пренебрегвайки протестите на Трад и нацупването на Кетрин.

Хубаво беше, че може да разчита на опората му. Нощта беше ясна, но мрачна, осветявана само от звездите и лунния сърп. Елизабет се спъна по стъпалата от павирания път към брега и щеше да падне, ако не бяха бързите му реакции — той овреме стегна мускулите си и я придърпа към себе си.

— Благодаря ви.

— За мен е удоволствие.

Щом стъпиха на пясъка, тя пусна ръката му. За миг се почувства сякаш тя беше подкрепяла него. Изглежда коленете му не го държаха.

— Добре ли сте, г-н Фицпатрик? Какво стана? — Тя не можеше да го различи — беше се превърнал в едно по-тъмно петно на фона на тъмния пясък.

— Свалям си обувките. Подпрете се на рамото ми и аз ще развържа връзките на вашите.

— В никакъв случай. Вие наистина сте шокиращ млад човек, г-н Фицпатрик. Боя се, че сте рискована компания за сина ми. — „И за дъщеря ми“, помисли си тя. Искаше й се да не образуваха такава привлекателна двойка. Кетрин й беше обърнала внимание на приликите между тях — и двамата с тъмни коси и наситено сини очи. Много щяло да й хареса да застане начело на котильон^[1] заедно с него. Всички щели само тях да гледат.

— Той е във възраст за рискове — отвърна Фицпатрик. — Твърде малко такива е поемал досега. Оставам с впечатление, че вие съзнателно сте го предпазвали от тях.

Елизабет призна правотата на думите му. Тя се ужасяваше от възможни болести или произшествия. Лесно беше да се говори на неясната фигура, вървяща до нея. Гласът му беше топъл и показваше заинтересованост. Усещането й беше като от разговор със самата себе си.

Вървяха в продължение на повече от миля, придържайки се успоредно на едва забележимата граница между пяната от вълните и пясъка. Фицпатрик й разказа неща за сина й, които тя никога не беше знаела — за интересите и страховете му, за криволиците и тежестите на живота между тухлените стени, заобикалящи училището. Тя беше впечатлена и трогната от загрижеността и привързаността му към момчето. Каза му, че ще направи всичко, което той препоръча за доброто на Трад.

В края на Острова те се обърнаха и поеха по обратния път.

— Най-доброто, което можете да направите за него, е да го насърчавате да опитва силите си. Необходимо му е да разчита в по-голяма степен на себе си. Аз ще се погрижа за образоването му. За времето, когато ще бъда тук. Преди да дойде време да си отида, той ще е открил какво най-много го интересува. — Сърцето на Елизабет изтръпна. Тя не искаше Трад да го загуби.

— Кога ще стане това, г-н Фицпатрик?

— Не желаете ли да ме наричате Хари, както всичките ми приятели правят?

— Хари. Отива ви. Да, аз искам да бъда ваш приятел. Много сте великодушен към Трад.

Той изчака. Тя направи следващата стъпка.

— Името ми е Елизабет.

— Знам. Мислено ви наричам Бес. Знаете ли, много приличате на нея от ранните й портрети. Добрата кралица Бес. Една от най-големите ми любимки.

— Поласкана съм.

Те продължиха в приятна, дружеска тишина. Пясъкът проскърцваше под краката им. Елизабет лениво се чудеше какво ли би било усещането да се ходи с боси крака. Тя винаги носеше плажни обувки, дори във водата. Влиянието на Хари Фицпатрик определено беше обезпокоително.

Което върна мисълта й към Кетрин. Беше се опитала да й пречи да се вижда с него. Заради Трад това беше невъзможно. Пое си дълбоко дъх, преди да заговори.

— Да? — каза Хари.

— Трябва да говоря с вас за другото си дете. Не одобрявам вниманието ви към Кетрин, но знам, че това звучи глупаво при положение че толкова се радвам за вас с Трад. Предполагам знаете, че тя ви намира за привлекателен…

— За намеренията ми ли питате?

— Мисля, че да.

Хари се засмя гръмогласно. Всички страхове на Елизабет бяха потвърдени. Тя се подчини на импулса си и се затича към къщи, за да заключи вратите и така да защити дъщеря си.

Хари лесно я настигна. Той сграбчи китката й и я спря.

— Пуснете ме, вие…

— Простак? Мерзавец? Безобразник? — предложи той. — Не, няма. Изслушайте ме, Бес. Идеята, че ухажвам очарователната ви дъщеря е абсурдна. Не разбираш ли, глупава жено, че съм влюбен в теб?

— Вие сте луд.

— Не ми го казват за пръв път. Но то няма нищо общо в случая. Обожавам ви — това е положението. Що се отнася до Кетрин, на нея й се ще да си играе игрички с мен, но погледът й е стабилно насочен към младия Уилсън. Не познавате дъщеря си. Умът й е прекалено прозаичен, а сърцето — прекалено лишено от страсти, за да се залъгва с хора като мен. — Той направи дълга пауза; хватката, в която държеше китката й, се охлаби, но ръката му не я пусна. — От друга страна, вие, кралице моя, имате диво сърце и ум на комарджия. Нека сваля обувките и заедно с тях наочниците ви. Можем взаимно да си дарим много щастие. — Той я стисна по-силно, привлече я към себе си и се наведе да я целуне.

В тъмнината той беше само една мержелееща се, нападаща фигура. Елизабет забрави кой е той и къде се намираха. Обхвана я паника; тя се пренесе отново в миналото, в ужасния кошмар на брака си. Започна да се задушава; после припадна.

Върна я в съзнание нещо хладко и мокро върху челото й. Тя отвори очи и погледа й срещна златистобелите премигващи летни звезди. До ушите й достигаше неясния звук на разбиващите се вълни. Върна се споменът, а с него и страхът. Тя започна да се тресе.

— Тихо, Бес. Всичко е наред. Никой няма да ти стори нищо. — Гласът на Хари беше нежен като приспивна песен. Той продължи да разтрива слепоочията й с навлажнената си носна кърпа, докато тя се успокои. После я попита: — Може ли да ти помогна да се прибереш?

Чувстваше се глупаво. Така да припадне. Мъже непрекъснато се опитваха да целуват жени, това й беше известно. В такъв случай едно „не“ беше достатъчно. Въпреки това тя не възнамеряваше да даде някакво обяснение. Изобщо нямаше да отваря дума за това. Тя му разреши да й помогне да се изправи, след което се облегна на ръката му и двамата се отправиха към къщата.

В началото на павирания път той се спря.

— Съжалявам.

— Моля ви, нека не говорим нищо.

— Само кажете, че ми прощавате. Аз не знаех.

„Казала ли съм нещо, викала ли съм името на Лукас?“ Елизабет изстина от страх.

— Какво не сте знаели? — настоя тя.

— Колко наистина невинна сте. Наистина най-истински съжалявам и ви поднасям извиненията си. Ще ми простите ли?

Тя се почувства толкова облекчена, че каза да. Започнаха да се изкачват по стъпалата. Тя искаше да разговарят, по някакъв начин да се върне предишното нормално положение.

— Къде пребивавате на Острова? — попита тя.

— Не съм решил.

— Но сигурно сте на гости при някого. Тук няма хотел.

— Спя в дюните. Донесъл съм си одеяло.

Тя не му повярва. Хората не правеха просто така такива неща. Каза му го.

— Това е ужасно.

— Даже никак. Чудесно е. Небето за покрив и събуждане с изгрева. Къщата застава между теб и красотата.

Елизабет повдигна рамене. Трябва да беше луд.

По-късно обаче, в леглото си, тя се взря в тавана на стаята и се опита да си представи небето. И въпреки желанието да не го върши тя се замисли над думите на Хари, преди да си тръгне: „Нямам намерение да те изплаша отново, но ще те накарам да се влюбиш в мен. Нищо, което ще кажеш или направиш, няма да ме спре. Ако заключиш вратата, ще се покатеря на някой прозорец. Ако си отидеш, ще те последвам. Ще ти отдам всичкото време, което е необходимо, Бес, но смятам да те спечеля“.

 

 

Делата му не се разминаваха с думите. Той се появяваше в къщата в странни часове, главата му изскачаше до нейната във водата, когато тя плуваше, мяташе се на ферибота винаги, когато тя отиваше в града да свърши някаква работа. Той никога не я докосваше и проявяваше същото внимание и към Трад и Кетрин. Но погледът в очите му, насочени към нея, говореше, че наистина е имал предвид това, което й бе казал.

Поведението му я ядосваше през първите седмици. После се почувства объркана. По-нататък присъствието му стана толкова неотменно, че тя се чувстваше неспокойна в дните, когато той не идваше. Към края на лятото призна пред себе си, че възхищението му й се нрави. Никога преди това тя не беше ухажвана, дори от Лукас. Никой досега не й беше оставял като изненада диви цветя в домашния хладилник, не й беше правил гердан от миди, нанизани на син конец, който да носи, докато плува, и не беше пял на семейството й стари песни, хвърляйки коси погледи към нея. Когато се улови, че се опитва да разбере възрастта му по историите, които разказва, тя осъзна, че има опасност да се влюби.

В края на септември Хари им помогна да се пренесат обратно в града. Елизабет очакваше и се страхуваше, че всичко ще се промени. Той щеше да преподава, тя щеше да работи и да се занимава с ангажиментите си в обществото. Вероятно нямаше да има възможност да го вижда изобщо, с изключение на дните за гости на Кетрин. Щеше да бъде прекалено да го покани на обяд или вечеря. Пазеше се да не го окуражи с дума или постъпка. Убедена беше, че той си играе с нея. Игра, родена от лятото.

Когато се прибраха у дома, тя откри, че всички чаршафи, сложени да предпазват мебелите от прах, са махнати и цялата къща свети. Във всяка стая бяха поставени вази с хризантеми и богородички, камините чакаха само да бъдат запалени и леглата бяха оправени. Тя веднага погледна към Хари. Той завъртя погледа си нагоре и започна да си подсвирква.

— Ти си ангел — каза тя. — Винаги съм се бояла да вляза в къщата, когато се прибирам от Острова.

— Впечатлена си от почистването ми? Радвам се. Ръководех се от скрити подбуди. — Според думите му той искал да наеме стаите в слугинското отделение над кухнята. Мразел да живее в пансион. Трад изрази шумно одобрението си. Кетрин придоби самодоволен вид. Тя беше абсолютно убедена, че Фицпатрик е лудо влюбен в нея.

Елизабет изреди мислено една дузина причини за отказ и каза „да“.

Фицпатрик се усмихна.

— Успокоих се — каза той. — Защото вече пренесох нещата си. Няма да имате тревоги с мен. Сам си чистя, а кухнята ще използвам само когато няма да преча на Делия. Тя даде съгласието си.

Елизабет поклати глава.

— Ужасно си самоуверен.

— Знаех, че дама с добро сърце като теб няма да изхвърли на студа един беден трубадур.

Не можеше да не се засмее с него. Денят беше необичайно топъл за сезона, дори в Чарлстън.

 

 

— Но, Елизабет, той ще се мотае непрекъснато в краката ти! — Тя беше споделила новините с Люси Енсън още на следващия ден.

— Плаши ме, че нямам нищо против това. Губя всякакво приличие. В него има толкова живот, Люси, и е толкова смешен и интересен! Най-добрият приятел е на Трад, а също и мой.

— Влюбена ли си в него?

— Не знам. Не мисля. Сърцето ми не се разтуптява така, както беше с Лукас. Той просто ми доставя радост. Всичко изглежда смешно, когато е наоколо.

— Тогава не виждам нищо опасно. Забавлявай се. Категорично е полезно за Трад присъствието на друг мъж около него. За теб също. Изглеждаш чудесно. — Люси се вгледа по-отблизо в нея. Не, очите й нямаха замаяния блясък, присъщ на влюбените. „Лошо“, помисли си тя. Елизабет беше живяла твърде дълго без любов.

Впоследствие се оказа, че Хари Фицпатрик изобщо не се мотае в краката на когото и да било. За разлика от честите му, неочаквани появявания на Острова той чакаше да бъде поканен в къщата на „Мийтинг стрийт“. Но оставяше цветя в канцеларията на Елизабет всеки ден и пъхаше бележки в счетоводната книга, чекмеджето на бюрото или пишещата машина. Често това бяха куплети от стихотворения, които му харесваха особено много. Понякога бяха рисунки с молив на океана или на дивия овес, който растеше на дюните на остров Съливан. От време на време на тях просто пишеше „Хари обича Бес“, заградено в сърце.

Той идваше на чай в дните, в които Кетрин приемаше гости, и завладяваше всеобщото внимание. И продължаваше да работи по специални задачи с Трад. Но разрешаваше на Елизабет да определя времето, което прекарваше с нея. Тя полагаше усилия да го ограничава. Приблизително веднъж седмично той вечеряше с тях, а на обяд беше канен в неделя. Това не им даваше възможност да останат сами и тя се чувстваше в безопасност.

През ноември Елизабет отпразнува тридесет и седмия си рожден ден. Тя покани Хари на обяд, съобщавайки му повода.

— Можеше просто да кажеш, че се притесняваш от възрастта си, Бес. Аз щях да ти отвърна, че това са глупости. И ти нямаше да се трепеш да приготвяш торта.

— Умнико, купих я от пекарната на Теъс. И не е глупост. Ти си просто момченце. Не би трябвало да оставяш любовни послания в бюрото ми.

— Ти си едно момиченце, а аз обичам любовните послания. Ти също. Шоколадова ли е?

— Разбира се, че е шоколадова. Не бих проявила екстравагантността да купя жълта торта. Не можеш ли веднъж да бъдеш сериозен, Хари? Струва ми се, че не разбираш, че ти говоря сериозно. Съкрушаващото чувство, което твърдиш, че изпитваш към мен, е абсурдно.

Погледът му спря дъха й. Преливаше от чувство, от желание. Беше поглед на мъж.

— Обичам те, мое момиче. И не се съкрушавам от чувствата си. Защо не ме попиташ? Аз нямам тайни от теб. На шести януари навърших тридесет. Което изобщо не е от значение. Детето си ти, Бес. Кралицата — девственица. Спящата красавица. Принцесата, затворена в кула. Аз съм хиляда години по-стар от теб. Няма нищо страшно, ако ме обичаш. Знаеш, че така ще стане. Не губи времето, което е отредено за нас двамата, в глупави пресмятания… Дай ми ръцете си.

Тя повдигна едната си ръка.

— И двете — каза Хари. Чувстваше, че с двете би дала прекалено много, но другата й ръка сякаш се задвижи от само себе си. Той взе ръцете й в своите, без да ги притиска или сграбчва прекалено силно. — Сега, любов моя, затвори очите си и почувствай ръцете си в моите. Не се страхувай. Довери ми се. Отдай се на чувството.

Тя направи, както й беше казано. Кожата на Хари беше топла и суха. Енергията му се преля в дланите й и оттам се разля нагоре. Тя чувстваше движението й, въпреки че той изобщо не помръдваше.

Той постави дланите й обратно в скута й.

— Така — каза след това. — По кое време трябва да дойда за обяда по случай рождения ден?

Елизабет отвори очи. Хари стоеше близо до нея, но тя не се отдръпна.

— В два часа — каза тя. — Благодаря ти, Хари.

Той се усмихна и сбърчи нос.

— Ти още не си видяла подаръка си. Ще ми благодариш утре. — Вече беше научила, че смешно изразителният му нос й казваше, че той я дразни. Тя също знаеше, че той разбира за какво му благодари.

Връщайки се назад в събитията, години по-късно Елизабет стигна до заключението, че краткото, самостоятелно движение на лявата й ръка е било всъщност едно от най-важните неща, извършени от нея през живота й.