Александра Рипли
Чарлстън (62)

62.

Въпреки твърдото си желание Елизабет имаше малко време за размисъл преди Коледа. Трад правеше живота й труден. Той беше по-настойчив дори от Хари, говорейки непрекъснато на Елизабет за досадната еднообразност на живота им, четейки й от книги за Европа, въртейки подчертано показно стария избелял глобус в работния кабинет и мечтаейки на глас за земи със странно звучащи названия. Той я прекъсваше по време на работа, дразнеше я, когато тя се опитваше да намери малко спокойствие, късаше сърцето й с жадуваното от него завръщане на Хари.

Самата Елизабет тъгуваше за Хари, не й беше необходимо Трад да предизвиква това у нея. Мислите й я караха да се изчервява и оставяха дълбоко, разрушаваща болка в тялото й.

Тя се хвърли с цялата си жар на приготовленията за Коледа. Така се отърваваше от тежки мисли и забравяше за необходимостта да вземе решение, което все й се изплъзваше. Цялата фамилия се събираше в къщата на рода Трад; церемонията беше се превърнала в ежегодна и никой не мислеше за други начини, по които би могъл да отпразнува Коледа. Елизабет обичаше събиранията, въпреки че изискваха седмици работа. Тя опаковаше подаръци, проверяваше запасите, мелеше подправки, печеше сладки и с нарастващо нетърпение украсяваше къщата.

Денят на Коледа не я разочарова. Камелиите и пойнсетиите в градината блестяха под лъчите на топлото слънце.

Чорапче за Мейн се присъедини към редичката върху полицата на камината в кабинета. Той беше озадачен, но доволен почти колкото по-възрастните членове на фамилията от нещата, скрити в издутите чорапчета. Стаята се тресеше от смях и викове на изненада, когато подаръците бяха измъквани оттам. В продължение на час всеки се забавляваше да бъде отново дете. Те наблюдаваха усмихнати, как за Мейн от пръста на чорапчето беше извадена мандарина. Той сбръчка комично носа си от острата миризма и всички се изкикотиха на повтарящата се сцена, в която и те бяха изпълнявали същата роля като деца. На обяд Мейн им изигра още един спектакъл, сблъсквайки се с първата си кълка от пиле. Това предизвика нови шумни спомени и нежни чувства.

След приключване на обяда Трад и братовчедите му излязоха в градината, откъдето гърмът на фишеци накара по-възрастните да затворят прозорците, въпреки че денят беше толкова топъл. Стюарт и Лорънс седнаха пред купа с осолени орехи и бутилка порто да обсъждат политика. Кетрин качи горе Мейн за следобедния му сън, а Елизабет с помощта на Хенриета подготви хола за очакваните гости.

— Елизабет — каза Хенриета, — защо не пуснеш Трад да дойде с нас в имението? Момчетата ще половуват и той ще може да застреля малко дивеч за тук. Сигурно днес сме излапали всичките ти запаси.

През ума на Елизабет проблесна спомена за летните месеци, когато къщата беше изцяло нейна. Тя стресна Хенриета с неочаквана прегръдка и целувка.

— Ти спасяваш живота ми — каза тя. — Трад ще хареса идеята, а и на мен тя ми се харесва.

— Честита Коледа! — извикаха гласове откъм верандата.

Елизабет изтича до стълбището.

— Качвайте се! — пропя тя към първата група гости. — Знаете пътя. Честита Коледа!

Когато рано падащият зимен мрак започна да се сгъстява, си тръгнаха последните от гостите. Фамилията остана за лека вечеря от студена шунка, пуйка и други вкуснотии. След това и те си тръгнаха, натоварени в сърито на Стюарт, крещейки коледни пожелания за сбогом.

Елизабет затвори вратата и сложи резето. Тишината на старата къща я обгърна в благодатта си. Тя отиде в библиотеката и се отпусна удобно във високия стол зад бюрото. В стаята беше твърде светло. Сподавяйки стона си, тя се изправи на подутите си крака и се придвижи из нея, като гасеше светлините. Огънят в камината даваше светлина, колкото й беше необходимо. Тя се върна на стола, събу обувките си и пъхна краката си в ъгъла на широката му седалка. Веждите й се сключиха. Коледа беше отминала — трябваше да реши какво да прави.

Стъпалата й пулсираха; щеше й се Хари да е там, за да ги разтрие. И други неща й се искаха. Тялото й реагира на мислите с надигащ се глад за наслади. „Престани, заповяда му тя, трябва да мисля.“ Дисциплинираният й мозък пое командването. „Ти си почти четиридесетгодишна, каза й той, а Хари е на тридесет и две.“ Познати аргументи се сблъскаха в главата й, примесени с потиснато сексуално желание. Хари беше най-вълнуващият мъж и най-вълнуващата личност, която познаваше. Не приличаше на никого другиго. Стръвта му към приключения, безгрижието му, хедонизмът му… я привличаха и плашеха. Ако тя тръгнеше с него, животът им би бил забележителен. Толкова дълго, колкото продължеше съвместно. Хари не беше от хората, даващи гаранции. Той беше порядъчен и грижовен; в никакъв случай нямаше да я изостави в някое отдалечено кътче на света. Но можеше да се умори от нея и да я изпрати у дома. Тя се опита да избегне мисълта, че вероятността беше неизбежна, без значение какво казваше той.

„Не ме е грижа — каза си Елизабет. — Не мога да го оставя да си отиде сега. Прекалено силно боли. Ако ме напусне по-късно, тогава нека ме боли. Но не сега.“

А възможно беше и никога да не се умори от нея. Все пак беше се върнал от Куба. Никога не го бил правил преди. Той щеше да се ожени за нея.

„Всъщност какво от това, че съм по-стара? Мога да спазвам диета, да се поддържам слаба, да пазя здравето си.“

Щяха да живеят бедно — парите, които вестникът би плащал за статиите му от местата, където щяха да отидат, нямаше да са много. Това нямаше значение. Елизабет беше прекарала целия си живот в бедност. Непрестанна грижа, с която се беше научила да се справя.

Да, щеше да бъде невероятен хазарт да се омъжи за него и да отплава далеч от всичко, което познаваше. Но представителите на рода Трад винаги са били смели. Винаги беше съжалявала, че като дама нямаше възможност да извърши толкова много неща, които й се искаха. Дори и да се повози на шейна, когато беше дете. Същата година Стюарт се научи да се придвижва из тръбите, за да може да гледа реката по време на дъждовна буря. А от нея се искаше да се научи да бродира. Момчетата и мъжете ходеха на лов, на риболов, плаваха. Момичетата и жените носеха корсети и подреждаха цветя. Тя беше не по-малко Трад от Пинкни и Стюарт. Не по-малко дива по сърце. Хари забеляза това и го насърчаваше. Той й беше разкрил усещането от пясъка между пръстите на краката й, от лунната светлина и водата, хлъзгаща се по голото й тяло. Той искаше да й даде още повече — целия свят, нов живот: далеч от вододелите на Ашли и Купър, от даването на пример, от задълженията й на баба, от приемането на гости във вторниците до края на живота й, от битието й на чарлстънска дама. Даваше й се шанс да стане личност от неопределена марка, скитник, търсач на приключения.

„Виж Неапол и умри… от умора и глад“, помисли си тя. Засмя се високо. Звукът я стресна. Нямаше да има тихи стаи в живота на един търсач на приключения. Предизвикателства, вълнения, тръпката, която изпитваше, когато Хари беше наблизо, безкрайните й изненади от самата себе си — физически и психически; препълнена чаша живот, вечно свързан с промяна, движение, освобождаване от стари кожи. В багажа й нямаше да има място за миналото. Те сами щели да си изградят нови традиции, нямали нужда от старите, бе казал той.

Дали всъщност се нуждаеше от тях? Тя се огледа наоколо във високата, притъмняла стая. Колцина ли от рода Трад са седели тук, където тя седеше сега, и огънят им е догарял в камината? В съзнанието й изплува Кетрин, боядисваща дрехите на изрязаните в старото дърво танцуващи нимфи; самата тя, опитваща се да имитира танца им и чупейки мастилницата на баща си. Може би сестрата на баща й е носела своя мечта, вдъхновена от същите танцьорки, а преди нея същото да се е случило последователно на няколко мили момиченца. Те всичките бяха част от нея — Лизи-Елизабет-Бес. Последното й име нямаше значение — Лукас или Фицпатрик — тя щеше да си остане госпожица Трад от Чарлстън.

Дори ако станеше г-жа Симмънс с две „ем“? Това беше равносилно на по-голяма промяна, отколкото ако избягаше с Хари в Италия. Петте пресечки, отделящи „Броуд“ от „Уентуърт стрийт“ бяха по-широки от Атлантическия океан. На Чарлстън щеше да се наложи да се примири със сватбата й с Джо: на един Трад всичко беше позволено. Но за него нямаше да има прошка. Неодобрението щеше да бъде скрито под пластове безупречно държане и приятни маниери. Обидите щяха да бъдат толкова изкусно нанасяни, че формално едва ли щяха да могат да бъдат считани за такива. Те нямаше да я притесняват. При необходимост тя умееше да се бори със същото деликатно оръжие. Но Джо щеше да усети, интуицията му беше твърде силна. Отново щеше да бъде наранен от неизменната си позиция на отхвърлен. Не искаше да го подлага на подобно изпитание. Просто трябваше да си намерят нови приятели. Сред хората.

Смешно. Притесняваше се как да защити Джо, когато главната му грижа беше да защитава нея. Всеки един от тях се притесняваше за уязвимостта на другия. Не беше ли това най-солидната основа за съвместен живот? Не беше ли това същината на магията, съществувала между Пини и Люси? Беше толкова красиво! Може би същата магия щеше да се прояви при нея и Джо. Тя благоговееше пред дълбочината на чувствата му. Освен това той я познаваше така, както на Хари никога нямаше да се удаде, въпреки че също я обичаше. Заради Джо нямаше да се наложи да пази гръбнака си изправен или кръста си тънък; нямаше да се тревожи, че остарява.

Какъв разкош!

Имаше и други удобства. Можеше да изпрати Трад в който колеж пожелаеше, с обиколка на света след това, ако все още го искаше… Щеше да се наложи да приложи някои хитрини, за да промени малко вкусовете на Джо. В противен случай той щеше да продължи да й подарява прекалено натруфени неща като диамантената огърлица.

Тя се усмихна на приятно лукавата мисъл. Джо можеше да си вярва, че я познава от „а“ до „я“, но тя самата беше научила някои неща за себе си, които трябваше да му покаже. Щеше да бъде здравата изненадан.

О, боже! Споменът за тялото на Хари я накара да се изплаши от идеята да дели легло с Джо. Тя си спомни изхвръкналото му шкембе и тънките, прегънати под тежестта му крака. Кожата му щеше да е бяла като мляко. Беше и по-нисък от нея. Отблъскващо. Невъзможно.

Но имаше го и емоционалният момент, когато му призна за Лукас. Ръцете на Джо около кръста й бяха силни, а докосването до косата й — нежно. Той нямаше да я пришпорва. Без да му казва, той щеше да знае, че тя трябва да определи необходимото й време. Вече го знаеше. Винаги знаеше и винаги е знаел какво чувства тя. Когато ръцете му я бяха обвили, тя се чувстваше в безопасност. Когато я докосваше, тя се чувстваше обичана. А и тя го обичаше. По всички начини, освен плътския. Можеше ли от любовта да разцъфти страст? Тя си помисли за щастието, което му беше дарила с целувката си, спомни си за удоволствието, което беше изпитал при вида й. Това беше чудо — способността да правиш щастливо друго човешко същество. Какво щеше да означава тялото й за него?

Елизабет откри, че плаче, смазана от представата за невероятно високата стойност, която имаше тя в очите на такъв джентълмен като Джо Симмънс.

— Да — прошепна тя, — да, може би е възможно. Може би бих могла да го обичам по всички възможни начини. Най-скъпият ми Джо.

„Помисли — каза й разумът, — за теб ще се грижат като за новородено.“

Тя обърса очите си с ръкава и се спря на тази мисъл. Реши, че ще бъде нечестно. Джо щеше да я обвие в пашкул от богатство и удобства. Нямаше да иска нищо от нея, щеше да посвети живота си на нейното щастие. Но щеше също и да й позволява всяка свобода, просто защото я е пожелала. Ако станеше мързелива и доволна от живота, грешката щеше да е негова.

Мислите й отново се върнаха към Хари. Той никога нямаше да я затвори в ограничено пространство. Напротив — винаги я е подтиквал към все по-голяма волност, да опитва силата на крилата си.

Защо се задушаваше тогава? Нерви. Глупости. Тя разтърси глава, после пое дълбоко въздух, докато се проникна от спокойствието на тихата къща. Тишина. Затвори очите си и се потопи в нея, вдъхвайки празничния аромат на бор и кора от мандарина. Препускащите й мисли започнаха да се движат по-бавно, избледняха, изместени от осезаемата ведрина в старата, красива стая и в стария, красив град отвъд стените й. Камбаните на „Св. Михаил“ удариха за половин час. Последният тон продължи да трепти в неподвижния въздух.

„Мога ли да изоставя всичко това?“ — размишляваше Елизабет. Малкият свят, изтъкан от история и гордост, ценена грация и красота — още повече ценна сега, когато беше проявила уязвимостта си във всичко, освен в духа.

И нейният собствен дух. Можеше ли да го превие, за да се промени? Беше живяла сама повече от десет години — беше свикнала с това; харесваше й. Моментите на самота бяха горчиви, но спокойствието на усамотяването беше с несравнима сладост. Тя беше едно цяло, не половинка на някой друг, дори и това да беше „по-добрата половина“. Беше се сблъскала с трудности и ги беше преодоляла; беше научила силата си и способността си сама да избира своя път. Грешките, които правеше, бяха нейни грешки, и успехите, които постигаше, бяха нейни успехи.

Решението й не се изчерпваше с избор между Джо и Хари. Имаше и други противници — поколенията Трад срещу жената, която беше триумфирала в преодоляване на препятствията пред успеха в бизнеса.

„Все пак, коя съм аз? Лизи? Бес? Елизабет? Президент на компания? Госпожица Трад от чарлстънската фамилия Трад? Коя искам да бъда?“

Тя потрепери. Огънят беше загаснал. „Уморена съм — помисли тя, — и съм по-объркана в сравнение с началото. Нуждая се от сън.“

Светлина не й беше необходима, ако и стаята да беше тъмна. Знаеше я стъпка по стъпка. Докато отиваше към вратата, „Св. Михаил“ удари кръгъл час. От наблюдателницата в камбанарията викът на стража заплува под покривите, верандите и лющещите се стени на гордия стар град:

— Единадесет часът и всичко е наред!

— Но вероятно би могло да е и по-добре — каза Лизи-Елизабет-Бес. Тя постави съвсем внимателно отеклото си стъпало върху стълбището, за да се изкачи по него до студеното си, празно легло.