Александра Рипли
Чарлстън (14)

14.

— Тъпи глупаци! — смачка Пинкни вестника.

Джулия промърмори „едно и също“ и продължи да шие.

— Какво има, Пини?

— Политика, мамо, няма да те заинтересува.

— О! — отговорът задоволи Мери. — Извинявай, скъпи, защо не го обсъдиш с Ендрю? Вие мъжете разбирате тези неща толкова по-добре!

Вечното й гукане беше нещо, което Пинкни с мъка издържаше. Той излезе от стаята. Шед му даде няколко минути и се присъедини към него на верандата.

— Да запалим, кеп. — Пини взе пурата и изръмжа някаква благодарност.

— Значи, знаеш какво се случи. Това ще ни довърши.

— Да. — Шед знаеше, че това е неизбежно, беше дочул разговора на мъжете, които бяха замесени. Военното правителство бе позволило на щатската законодателна власт да поднови работата си и група южнокаролинци със сигурност щяха да направят точно онова, за което се съобщаваше във вестника. С пламенно ораторство те бяха приели серия закони, обединени в така наречения „Черен кодекс“, които обявяваха извън закона гласуването от страна на негрите и създаването на отделни съдилища и закони за бели и черни.

— Каква е следващата стъпка, Шед? Ти винаги знаеш.

— В Кълъмбия ще изплуват нагоре нови хора. И единствените между тях, родени в Южна Каролина, ще бъдат черни фигуранти. Онези, които наистина ще въртят нещата, са в хотела. Приготвили са си багажа и са готови да заминат от една седмица.

Както обикновено, прогнозата му се оказа точна. В течение на една седмица Джеймс Ор — временният губернатор бе заменен с полковник от армията. Още преди края на октомври бяха избрани нови законодателни органи, две трети от състава на които бяха чернокожи. Повечето бели бяха бивши агенти на Бюрото на Фридман. Настана времето на Радикалната Реконструкция.

Официалните формуляри, използвани от Военното правителство, бяха разпратени в тънки жълти пликове. Когато дойде първият понеделник на ноември, по всяка улица минаха с маршова стъпка униформени бригади; те спираха пред всеки дом и оставаха в стойка мирно, докато младшите офицери раздаваха известията за оценка на собствеността и дължимите данъци, грижливо сгънати в пликовете с цвят на канарче. Чарлстънци трябваше да платят до края на месеца.

Във вторник се появиха спекулантите. Лично, когато можеха да минат покрай тези, които отваряха врата на почукванията им, чрез бележка под вратата или използвайки тиради, произнасяни от тротоарите. Те бяха готови да помогнат на вдовици, на сираци или на ранени, съумели да се доберат до дома. Можеха да купят къщата за сто, триста или петстотин долара. И така снемаха от данъкоплатеца бремето на неизплатения данък.

— Лешояди! — изсумтя Джулия. — Но как разбират кого да измъчват? Те се залепват за най-слабите като Сюзана Адисън, останала сама с трите си деца. Забележи, че нито един от тях не посмя да дойде тук. Щях да отрежа нахалника веднага.

— Това е проклятие върху нас, Джулия. Бог ни наказва за всичките ни грехове и цялата ни суетност.

— Просто спри глупавите си брътвежи, Мери, или ще ти ударя шамар. — Мери погледна сестри си и реши, че е най-мъдро да продължи четенето на „Книгата на Йов“. Вече беше набелязала няколко пасажа, които имаше нужда да й бъдат разтълкувани от д-р Едуардс.

Джулия излезе да намери Пинкни. Трябваше да има някакъв начин драгуните да се намесят срещу възмутителното нарушаване на реда.

На практика се оказа, че те могат да направят твърде малко срещу шума, който спекулантите вдигаха. Но гражданите разполагаха с някои средства. През този месец в много домове из целия град се състояха събрания. Най-изплашените и безпомощните намериха успокоение в посещенията на свои приятели, запазили спокойствие. Адвокатите се хванаха на работа и започнаха да проучват нотариални актове, завещания и прехвърляния на права. Жените подготвяха списъци на нещата, които можеха да бъдат продадени. Хората се молеха заедно и един за друг. Спонтанно възникналата солидарност на града намери изражение в думи, изкристализира в успокоение и надежда за бъдещето.

Много хора се оказаха в състояние да отложат края, давайки на Пинкни за продан скъпоценни семейни антики. Ролята му в тези сделки го докарваше до отчаяние и гняв. Но той продължи да изпълнява противните си задължения, давайки на Шед анонимни пакетчета и получавайки от него притеснително малки суми за приятелите, които представяше. Той можеше да понесе това да знае, че те са безсъвестно мамени от купувачите. Реалността беше горчива, но поне безпристрастна. Ала искрената благодарност, която му засвидетелстваха, го докарваше до лудост. Това го изкарваше извън нерви, почти до състояние да забрави, че единственото, което бе по силите му, е да намали размера на измамата поне с малко. Сърцето му се късаше да се сблъсква със стоицизма на жените, които му благодаряха с такава топлина, сякаш не им беше взел скъпоценностите, а им ги беше дал.

През тези дни на отчаяние, продължили докъм декември, Пинкни продължи да посещава ежедневно Лавиния. Тя оживено бърбореше за последните малки успехи на Ендрю, за плановете за следващото „гладно парти“, за хитрата идея на Люси да преработи една от роклите за Лавиния, различни клюки за нейните приятелки и техните флиртове. Разсеяността на Пинкни я дразнеше. В крайна сметка тя прекарваше цял ден, за да се направи красива за посещението му и да измисли всички тези неща, с които да го развесели. И когато, както обикновено, той се извиняваше, че е време да се качи и поговори с Ендрю, тя винаги беше гневна, макар да изпитваше облекчение.

Да си сгодена не се оказваше толкова лесно, колкото си беше мислила. Другата алтернатива, обаче, беше още по-лоша. В много от момичетата можеше да се забележи отпуснатостта и примирението, характерни за старите моми. Наоколо просто нямаше достатъчно мъже, включително такива, повредени от войната. Що се отнасяше до Микел Джонсън, беше се оказала права. Той беше поискал ръката на Сара Лесли. Пини беше всичко, на което можеше да се надява. Щеше да се оправи по някакъв начин. Щом Ендрю беше готов, нека той се оправяше с настроенията на Пинкни. Това не я интересуваше.

За разлика от това на Лавиния гостоприемството на Ендрю бе съпроводено от мълчаливост от негова страна. Двамата си подаваха гарафата край леглото на Ендрю, докато тя се изпразнеше или той заспеше. След това Пини си тръгваше, за да си легне и да стои с часове буден в тъмнината на спалнята, копнеейки за малко сън.

Декември настъпи точно навреме, за да го спаси. Ако беше продължил, макар и само с още няколко дни да споделя отчаянието на приятелите си, щеше да рухне психически. Но дните на сметките бяха изтекли, данъците или бяха платени, или — в най-лошия случай — бяха издадени съдебни решения за отнемане на имотите и бездомните получаваха право на подслон другаде. Чарлстън се бе адаптирал и беше оцелял и след тази криза както толкова много пъти преди, надигайки се от пепелта на руините, от разрушенията след ураганите, от пораженията след епидемиите, от нападенията на индианците и испанците в далечното минало и преди по-малко от век — два пъти на британците в продължение само на четиридесет години. На първи декември беше организирано най-голямото „гладно парти“ и те продължиха да танцуват до късно през нощта, въпреки комендантския час и правителството, което го беше наложило.

Населението на Чарлстън беше намаляло, но солидарността между останалите беше станала непобедима. Те черпеха сила от факта, че бяха оцелели.

— Много съм доволна, че отново си същия, Пини — каза Лавиния. — Сега, след като с тези ужасни данъци е приключено, всички се подготвят за Коледа. Ще прекараме чудесно.

Шед погледна малкия оранжев глобус в ръката си. Той не знаеше какво представлява това, нито разбираше защо Пинкни толкова се зарадва като намери точно такъв в своя чорап. Всъщност, Шед не разбираше какъв изобщо е смисълът на това да се коват пирони по перваза в кабинета и да се окачват тези изпоядени от молците стари чорапи по тях. Чорапът, предназначен за него, беше единственият в що-годе добро състояние. Не беше задавал въпроси за церемонията, неговият стил бе в това да се учи чрез наблюдение. Когато след закуска, семейството се събра и почна да цъка с език над предметите в чорапите, тогава той разбра, че те правят това заради Коледа. Това и, разбира се, непрестанните посещения в църквата — бяха ходили снощи и отново се канеха да отиват преди обед. Хубавото беше, че поне не очакваха от него да ходи с тях. Дори майката на Пинкни, колкото и религиозна да беше, знаеше, че няма смисъл да се опитва да го кара да прави това.

— Аз не знам какво е това — трепереше тъничкото гласче на Лизи. Тя държеше мистериозното си съкровище. — Мирише силно. Да не е лекарство?

— Глупачка! — изсумтя презрително Стюарт. — Това е мандаринът. Винаги намираме мандарини в нашите чорапи.

Лизи прехапа устни.

— Един джентълмен не може да говори по подобен начин с една дама — обади се Джулия.

Мери прегърна Лизи.

— Милото детенце — започна тя да го успокоява, — то не помни — момиченцето замръзна в прегръдката на майка си.

Пинкни леко издърпа Мери настрана.

— Нека й покажа аз — предложи той. — Това е едно удоволствие, което винаги си доставяме на Коледа, Лизи. До момента, когато Дядо Мраз не беше в състояние да минава през блокадата. — Той се замисли как би могъл да обясни подаръците през годините на войната.

— Аз знам, че Дядо Мраз не съществува — възрази Лизи сериозно. — Стюарт ми каза.

Момчето отстъпи назад пред гневния поглед на майка си и брат си.

Пинкни отново погледна Лизи:

— Мандарините са много вкусни. Сладки са. И вътре са подредени на малки хапки. Това, което трябва да направиш, е да обелиш своята. Ето така — той подмушна палец под кората на своя плод и го обели. Добитата с много практика ловкост изглеждаше приложена без никакво усилие. — Опитай едно парченце от моята, бебчо. Обещавам, че ще ти хареса.

Възползвайки се от това, че вниманието на всички беше приковано върху Лизи, Шед бързо обели свята мандарина. Подредеността на парченцата го очарова. Той пое дълбоко екзотичния аромат, разнасящ се от отворения плод. Изведнъж сърцето му се изпълни с някаква усещане, което не можеше да назове. Тези хора, това семейство Трад, с всичките им разлики от другите хора, които беше познавал, преди да се срещне с тях, с всичките си безпокойства относно спазването на различни правила, с непрекъснатото повтаряне на „дамите правят това, джентълмените не правят онова“ — тези хора го бяха допуснали сред себе си по съвсем естествен начин, сякаш той не беше онова, което те, а и той също, знаеха, че е беден бял боклук — наричан презрително така даже от прислужниците, които пет пари не даваха дали някой ще ги чуе да го казват. Той не можеше да разбере всичко това. „Ще трябва да постъпя като малката, каза си той. Ще трябва да обмисля това.“

— Не обичаш ли мандарини, Шед? — попита го Пинкни. — Ако е така, аз и Лизи ще изядем твоята.

— Харесват ми, кеп — и Шед сложи парченце в устата си. С облекчение установи, че наистина много му харесва.

През седмицата след Коледа чарлстънци съумяха да организират серия чествания, които можеха да се сравнят с предвоенния период поне по брой, ако не по великолепие. Старият кон на Джосая Енсън и каретата му бяха непрекъснато на път, откарвайки и връщайки членовете на семейства Енсън и Трад по безкрайна поредица от балове и партита. Шед знаеше, че макар отношенията му с Трад да бяха по-специални, той няма да бъде добре дошъл в домовете на безбройните им роднини и приятели. Така че спокойно отказваше на всяка покана да отиде с тях. И наистина не искаше, защото имаше свои планове.

Излизаше да изучава града всеки ден. Не както по-рано — търсейки центровете на делова активност. Този път той търсеше начин да разбере семейството, в което живееше. Баща му беше казвал, че чарлстънци са по-различни от останалите хора. Казваше го с омраза. Но, от друга страна, той мразеше всичко и всички и затова Шед не му беше обръщал внимание. Сега беше готов да приеме, че баща му е бил прав. Не за омразата. За разликата. Шед се опитваше да сортира наблюденията, които бе натрупал. И докато се мъчеше да проумее скритата логика в тях, той бавно се разхождаше из улиците на стария град, подбирайки по-тихите, където не се движеха хора, нямаше партита, нямаше бизнес, нямаше нищо, освен високи стари дървета и къщи. По някакъв необясним начин, ходенето по такива улици беше в хармония с мислите му.

И също както разходките му винаги завършваха обратно в дома на „Мийтинг стрийт“, така и мислите в главата му винаги стигаха до Пинкни. Той не мислеше за безусловната лоялност, на която се беше обрекъл още от първата им среща. Това беше факт и нямаше какво да се занимава с него. Вече беше сторено. За капитана.

Но Пинкни не беше кепа. Всъщност, беше и не беше. Онзи кеп бе един блестящ кавалерийски офицер. Пинкни Трад бе нещо повече. Този човек имаше много страни: беше глава на семейство и в същото време добър син и племенник; беше денди, кавалерстващ на своите дами вечер, но денем можеше да работи до изпотяване, помагайки, макар и непохватно на ремонтите, с които се занимаваше Соломон; пиеше чай като жена от порцелановите чаши тънки като черупка на яйце, до които Шед се ужасяваше да се докосне, а после вкарваше в себе си, без да му проличи и в най-малка степен, алкохол в количество, достатъчно да убие нормален мъж; можеше да се вбеси за някоя дреболия и да не мигне за нещо важно; имаше правила, които Шед все още не можеше да проумее, а се бе хвърлял в боя с безразсъдство, което макар и при невъзможно съотношение на силите, го бе извеждало от битката победител. И въпреки всички тези противоречия, въпреки изпадането от едно настроение в друго — радост, депресия, нежност, гняв, объркване, апатия, дружелюбност, неодобрение — въпреки всичко това, той изглеждаше някак едно цяло. От Пинкни се излъчваше усещането за монолитно непоклатимо единство. В многото му различни проявления дълбоко в себе си той оставаше един и същ. Това беше някаква загадка.

Шед реши, че отговорът е свързан с това място. Защото и мястото беше загадка. Той отдавна беше преодолял първата си смаяност, когато извисяващите се къщи само с размерите си го бяха направили да се почувства незначителен, изпълвайки го с агресивност. Сега той наблюдаваше как е организиран самият град, как тази стара част се различава от останалата, как всяка постройка в нея има индивидуалност и в същото време е част от някакъв неопределимо единен организъм. Сякаш гледаше човек, сложен човек, труден за разбиране и пълен с изненади. Винаги изникваше нещо неочаквано. Що за място бе това, където имаше къщи боядисани в синьо, розово и зелено без никаква причина, и те се редуваха с тухлени къщи и къщи с бели стени? И на всичко отгоре би ли живял и най-смахнатия човек, който Шед някога бе виждал — включително баща му — би ли той живял в дом, който е боядисан в бледорозово като кутия за сладкиши?

Той поспря, за да погледне масивното чукче с форма на лъвска глава на вратата на къщата, до която беше стигнал. Чукчето беше излъскано до блясък. Колко много внимание обръщаха тези чарлстънци на дреболиите! Човек би помислил, че намерението им е било да не се привлича внимание към вратата — боята по нея беше олющена.

Той знаеше, че вратата извежда на верандата, а не води към вътрешните помещения. Дори верандите им не бяха като на другите хора — веранди, на които да седнеш и да гледаш минаващите. Не, техните веранди имаха врати, от които се слизаше надолу, и спуснати щори на горния етаж, с които да се оградят от улицата. Тези хора много държаха на уединението. Високи тухлени стени заграждаха градините им. И къщите бяха издигнати под ъгъл, така че към улицата гледаше страничната стена. Но, Господи, дори това имаше своята функция! Тази сутрин той се бе натъкнал на един лейтенант — янкито огледа смълчаните къщи около себе си и изруга: „Дори и те се извръщат от теб!“.

Шед го беше зърнал и по-късно да се навърта около една масивна врата от ковано желязо, поставена в стената. Лейтенантът се опитваше да надникне към опустошената градина. След това се беше отдалечил тъжен, а не триумфиращ, от гледката на развалините. Мястото излъчваше някаква неумолима прелъстителност, сякаш нареждаше: „Гледай, без да пипаш!“. Ако градовете бяха като хората, Чарлстън беше — и в това не можеше да има никакво съмнение — жена.

Той прекоси „Легер стрийт“, за да погледне отблизо порталната врата, за която му беше казал капитана. Много хора твърдяха, че това е най-красивата порта в града. Шед вдигна поглед нагоре, после го спусна, докосвайки с пръст извиващите се спирали, след което опипа остриетата на тежките мечове, кръстосани в рамката. Реши, че не са чак кой знае какво. Даже му се стори, че мечовете на вратата са проява на лош вкус. Погледна избелялата табела, прикрепена към вратата. Буквите едва се различаваха: „Затворено по заповед на военните власти“. Тук живееше старата французойка. Шед беше доволен, че на малката не й се наложи да идва на училище, скрита зад тези мечове.

А момиченцето наистина беше голяма работа. Той виждаше с какво нежелание отива на училище всеки ден, макар никой от останалите да не го забелязваше. Но тя го правеше и не се оплакваше. Освен това сериозно се занимаваше с уроците вкъщи. Учеше и него. Поне тази дейност беше забавна за нея. Грешките, които той правеше, й доставяха огромно удоволствие. А беше една добра малка учителка, по-добра, отколкото можеше да си даде сметка, че е. Когато двамата седяха на масата, той я гледаше и копираше каквото тя прави. Когато майка й и леля й я поправяха, а те се занимаваха с това през цялото време, той се учеше и от това. Жалко, че упреците отнасяше Лизи, но по този въпрос не можеше нищо да се направи. Освен да я разсмива от време на време. Изглежда бе единственият, с когото тя се смееше. Много се плашеше от останалите, дори от кепа. Изглежда усещаше, че Шед е готов да умре за нея, ако се наложи. И нямаше от какво да се плаши в него.

Шед чу чаткането на копита по паважа и възобнови разходката си. Патрулите на янките не бяха особено благоразположени към шляещи се бели, така както не им допадаха и шляещите се черни. И освен това, вече наближаваше време за обяд. Надяваше се, че скоро отново ще има пържени стриди. Когато спреше да мисли какво всъщност яде, вкусът им ставаше страшно приятен.