Александра Рипли
Чарлстън (28)

28.

Пинкни прекара само няколко месеца в спокойствие след като стигнаха до разбирателство със Стюарт. Очаквал бе да има неприятности от страна на Стюарт и когато очакванията му останаха излъгани, той заживя в измамно и опасно самоуспокоение. И се пробуди от него със силата на експлозия.

През октомври 1872 Лизи навлезе във втората година, откакто бе господарка на къщата и тогава започна да посещава училището по танци. Подготовката за това събитие приличаше на развихрил се малък ураган. Лизи за пръв път щеше да получи дълга рокля и в избора на цвета, ръкавите, кройката, шарфа, фустанелата и съответната прическа бяха привлечени всички наоколо.

— Мразя я! Мразя това наследство от Трад! Сякаш е телена. Гадна, мръсна червена тел! — Тя бушуваше в един миг, а в следващия светваше при вида на новите си обувки или панделка. Пинкни се мъчеше да намери убежище у Енсънови, но Люси бе не по-малко увлечена от предстоящото събитие.

— Това е ужасно важно, Пини! Тя става млада лейди. Първата дълга рокля в живота на едно момиче е по-важна от всичко, дори от сватбената. Пък и време е, мисля, да свикваш с шумотевицата. Дълго няма да има спокойствие в къщата ви. Ако сега ти се струва неспокойна, почакай само да видиш, като дойде първата любов!

Когато настъпи часът на великото събитие, Люси се появи, за да помогне на Лизи. След това слезе по стълбите, за да предупреди Пинкни и Шед. Очите й блестяха от вълнение.

— Прекрасна е — каза Люси. — И за бога, не й го спестявайте, кажете й го! — Всички се струпаха в основата на стълбите. Слугите надничаха любопитно откъм гостната.

Лизи се спусна надолу, сякаш държеше на главата си книга. Вместо да бе с добре познатите опашки, косата й бе накъдрена и привързана отзад с широка златисточервена панделка. Роклята й бе в син цвят. Беше ушита от фин муселин, фееричен като летен вятър, и дългите й поли се носеха около нея. Тънка бяла дантела бе пришита по деколтето и краищата на ръкавите и се спускаше отпред до сатенения шафран, който обикаляше кръста й. Ръцете и шията й бяха нежно бели и тънки, светлината се отразяваше по голите й рамене. Изглеждаше невероятно нежна, млада и невинна. Сърцето на Пинкни се сви болезнено. Искаше му се да заплаче.

— Много си красива, сестричке — рече той. — Ще ми позволиш ли да те придружа? — Той сви ръка и я вдигна към нея.

Лизи се изкиска и хвърли поглед на Люси.

— Мисля си — каза Люси, — че един джентълмен веднага би забелязал, когато една лейди има нужда от своето наметало.

Лизи се изкиска повторно. После изви глава назад и каза:

— Предполагам, че просто няма добри маниери.

Шед вдигна малката вълнена наметка от креслото близо до стълбите и се поклони несръчно.

— Той просто е заслепен от вашата красота, мадам. Ще ми позволите ли?

— О, сър, вие сте прекалено галантен — произнесе закачливо Лизи. Тя приклекна и се извърта с гръб към Шед, за да му позволи да нагласи наметката. — Колко е приятно! — В гласа й се долови задоволство.

Тя се поклони леко на Пинкни, после пъхна облечената си в бяла ръкавица ръчичка под лакътя му, погледна към Люси, усмихна се на Шед и излезе, оставяйки след себе си едва доловим аромат на рози.

— Не е ли мила, Шед?

— Какво? О, да. Тя ще е най-красивото момиче там.

Люси поклати глава.

— Не, няма. Керълайн Раг ще е най-красивата. Но нашата Лизи също се чувства като красавица, а това е най-важното.

Пинкни предаде Лизи на придружителките в залата „Южна Каролина“ и само след пет минути отново бе у дома.

— Какво си направила с нея, Люси? Това дете направо флиртуваше с нас! — Той се смееше, но в очите му се четеше раздразнение.

Люси му сипа една чаша мадейра и го настани в креслото.

— Вкиснат си, защото ревнуваш. Разбира се, че я научих да флиртува. То си върви с танцуването. Знаеш добре, че не можеш винаги да си единственият мъж в живота й. Ти или Шед. Така че престани да се зъбиш. Време е да вечеряме. Обещах на Лизи, че ще изчакам, докато я върнеш у дома. Иска да ми разкаже за танците.

В девет без четвърт Пинкни отиде да вземе Лизи и после я поведе към къщи. Тя затича пред него, нетърпелива час по-скоро да разкаже всичко на Люси. Беше влюбена и Той я бе поканил да танцуват три пъти.

Появата на този романс в къщата на Традови бе като пускането на змията в райската градина. Отиде си покоят. Лизи престана да се занимава с менюто, да бърше прах от мебелите и да напомня на Хети, че трябва да колосва яките на мистър Пинкни, а вместо това всеки ден канеше на гости Керълайн. Двете момичета се затваряха в стаята на Лизи и вместо да се занимават с домашните, по цял ден си говореха за момчета.

Люси трябваше да изтърпи безброй сълзи, гняв и заплахи за самоубийство заради онова, което Лизи наричаше „бедняшки гардероб“. Освен това тя се превърна в изповедник на съкровени мисли и съветник по желание.

Шед бе жертва на най-яростните атаки. Лизи настояваше да го учи да танцува, за да й стане партньор в упражненията. Той оказа упорита съпротива. Но един път след вечеря Лизи седна в скута му, обви шията му с ръце, целуна го и му се замоли по-настойчиво от обикновеното. Той се изправи бързо и я постави на крака.

— Ти вече си една млада лейди, момичке. Не можеш да сядаш когато си поискаш в скута на един мъж, пък дори и това да съм аз. И тъй като изглежда, че ще ме преследваш до смърт, смятам да се съглася да ме учиш.

Не след дълго упражненията вече течаха по строго определена програма. Плитките на Лизи летяха зад нея, а обутите й с черни чорапи и ботушки крака следваха ентусиазираните стъпки на Шед в ритъма на валса. За Пинкни бе почти невъзможно да работи в кабинета от непрестанното тропане над главата му.

— Нещата не могат да продължат да се влошават — оплака се той на Люси и Ендрю.

Ако бе си припомнил тези думи няколко месеца по-късно, той с радост би ги сдъвкал. През 1873, на празника на Св. Сесилия, влизайки в балната зала, той погледна над тълпата и остана поразен в самото сърце от красивото лице на една от зрелостничките. За Пинкни първата любов дойде късно, но го прониза по-силно, отколкото който и да е млад мъж.

Той незабавно се обърна към Люси за съвет и помощ. Люси бе изненадана от безумието и блясъкът в очите му. Беше й казал със спокоен и хладнокръвен глас, че с мъка контролира гнева и отчаянието си. И отначало тя дори не заподозря мащабите на страстта, която кипеше в него. Едва по-късно започна да я съзира.

— Миличък Пини! Много добре знаеш какво трябва да сториш. Бъди внимателен. Танцувай с нея. Говори й. Изпращай й цветя. Произнеси няколко красиви речи. Опознай я. За едно момиче красивото лице е най-маловажното нещо. Трябва да узнаеш дали е достойна за теб.

— Дали е достойна за мен! Люси, кой съм аз, че да е достойна тя за мен? Един недъгав стар войник! През юни ще стана на тридесет. Мили боже, в нейните очи аз съм като баща.

— Откъде знаеш това? Говорил ли си с нея по време на бала? — Той си призна, че се е страхувал дори да я доближи.

— Е, в такъв случай си голям сладур. Виж какво, Пинкни Трад, ти си мъж, в когото всяка жена би била щастлива да се влюби и да бъде обичана от теб. Ти си силен, а жените харесват това. Чувствителен си; всяка жена може да намери в теб събеседник, който да я разбере. И си мъж, Пини, а не момче. Достатъчно е само да разбере, че я забелязваш и тя ще си загуби ума. За бога, няма момиче в този град, което да не си е правило устата за теб, откакто се измъкна от лапите на Лавиния.

Пинкни знаеше, че нерядко зад това желание се криеха и финансови интереси, но той бе уверен, че може да предложи на една жена много повече от финансова сигурност.

— Не бъди магаре — изсъска Люси. Той я погледна, изумен от моментната злоба в гласа й. — Прощавай — продължи тя с нежен глас. — Просто ми е неприятно като те слушам как говориш за себе си. — Тя си помисли, че парите наистина са нещо привлекателно, но ако само някоя посмее да го вземе заради тях, тя лично щеше да я оскубе до кожа! Изведнъж осъзна, че Пинкни й говори. Беше заровил лицето си в шепи и тя с мъка го чуваше.

— … живях като монах през всичките тези години. Не зная как да живея с тези чувства. По цели нощи не спя. Не знам дали някога въобще ще успея да заспя. Тя е непрестанно пред очите ми. Никога преди не съм се чувствал така.

Люси протегна ръка към сведената му глава, но после я отдръпна. Това нямаше да помогне.

— Защо не поговориш с Шед? Може би някой друг мъж…

Пинкни вдигна глава нагоре.

— Шед! — изстреля той. — Какво разбира Шед от любов? Радва се на своята малка кукла в нейната мъничка къща, но единственото, което наистина обича, са растящите числа в неговата собствена банкова сметка. Памук! Направо не можех да повярвам, когато ми го каза за пръв път.

— Няма да ти позволя да говориш така за Шед, както не ти позволих да говориш за себе си. Той е мой и твой приятел.

— Права си — изпъшка Пинкни. — Просто не знам какво говоря. Цялата тази история направо ме побърка. Божичко, защо ли въобще ти казах…

— За „куклата“? Не се прави на гъсок. Всъщност, ти въобще виждал ли си я? Как изглежда? Гримира ли се?

— Люси, ти ме изумяваш.

— Не. Не спори с мен. Ще ми кажеш ли?

— Няма. Искам да забравиш, че говорихме за нея. И ще ти кажа само още едно нещо. — В очите му блеснаха пламъчета. — При условие че се закълнеш да не споменаваш пред никого.

— Честна дума. Какво е то?

— Е, добре, името й е Гарнет.

— Какво?

— Гарнет Пърл.

— Сега го измисли.

— Мога ли да си измислям подобни неща?

Люси се превиваше от смях. Пинкни се присъедини към нея и за миг от лицето му изчезна измъченото изражение. Но почти веднага се върна.

— А нейното име е Ан — каза той.

— Какво красиво име — отвърна Люси.

— Без „а“ накрая. — В устата му това име й бе прозвучало като нежен стих.

 

 

— Мис Люси, нуждая се от вашата помощ.

— Шед, ако посмееш само да ми кажеш, че си влюбен, направо ще те халосам по главата. Вече осем месеца участвам в преследването между Пини и Ан Гуигнард и вече се чувствам остаряла.

Очите му се присвиха.

— Нищо подобно. Имах нужда от един съвет как да постъпя с това. — Той й подаде бяла надписана картичка.

Беше покана за чай и танци в дома на мистър и мисис Уилсън Сейнт Джулиен. Люси я разгледа внимателно.

— И какво искаш да узнаеш, Шед? — рече тя, без да го поглежда.

— Искам да знам какво означава това. Не съм забелязал името ми да е губило едно „м“ през последните няколко седмици. — Гласът му бе равен и насмешлив. Едва тогава Люси забеляза и се усмихна. В старите чарлстъновски среди Симмънс и Симънс се произнасяха по един и същ начин. А Сейнт Джулиен бяха една от най-старите и горделиви фамилии в града.

— Ще ти кажа — отвърна Люси. — Сейнт Джулиен имат трима сина — най-големият иска да стане лекар, средният не го бива за нищо, а най-малкият е като треска в окото на майка си. А освен това имат и една много красива и добре възпитана дъщеря, която ще бъде представена в обществото идния януари.

Шед кимна.

— Синя кръв и добра порода, предлагани на висока цена.

— Нещо подобно, само че никога не го казвай на глас. В известен смисъл това е комплимент — те желаят да ти я покажат, още преди да я изведат на бала. Това интересува ли те?

— Може би.

Люси отвори изненадано уста.

— Не става дума за купуването на младото момиче — продължи усмихнато той. — Просто се питам какво ще стане, когато симънсите с по едно „м“ ме видят на тази забава.

— Шед! Само не ми казвай, че искаш да се изкатериш сред чарлстънското общество.

— Зависи. Колко високо може да се изкатери някой, който има дебела кожа и може да издържи да е на присмех години наред?

— Ако внимава къде стъпва и се движи бавно и предпазливо — на една трета. Но ако е подходящо оженен, ще стигне дори две трети. Не мога да повярвам, че си готов да играеш на тази игра. Пинкни ми каза, че не искаш да ходиш никъде с него и че вече се е отказал да те кани.

— Ето как гледам на всичко това. Имам нужда да раста, да се придвижвам нагоре. Трябва да завърша тази фабрика. Там някъде сред прахоляка аз построих един град, чието име също е с две „м“. Напролет ще отворя моя собствена банка в Едисто. Не мога повече да произвеждам фосфати. Пинкни отказва да построим пречиствателно съоръжение, каквото имат в Чарлстън Майнинг и аз не мога повече да настоявам. Нишката се къса.

Люси надзърна в кехлибарените му очи. Бяха замъглени, сякаш криеха нещо, която тя знаеше добре, че не ще измъкне на бял свят с въпроси.

— Щом искаш, ще ти кажа какво да правиш нататък.

— Да опитаме. Обзалагам се, че ще е доста забавно.

— Така. Ще намеря подходящ лист за твоя вежлив положителен отговор. Ще наредиш на Илайджа да го занесе лично, а на заранта преди забавата ще изпратиш букет рози и визитна картичка за домакинята. Имаш ли визитни картички?

— Разбира се, че не. Там, откъдето идвам, хората се разбираха със здраво ръкостискане.

— Тогава ще отидеш при Уолкър Еванс и ще поръчаш гравирани картички… Ето хартия и писалка. Ще ти кажа какво да напишеш.

— Мистър… Шед, всъщност как е истинското ти име? Нима си кръстен „Шед“?

— Казвам се Джо.

— Чудесно. Тогава пиши: „Мистър Джоузеф…“, а второто ти име? — той поклати отрицателно глава. — Тогава ще ти измислим едно. Какво ще кажеш за Шедуел? Звучи многообещаващо.

— Отвратително и помпозно.

— Толкова по-добре. Така ще е по-забавно. — Люси се усмихна загадъчно. — Е, добре, да продължаваме: „Мистър Джоузеф Шедуел Симмънс с удоволствие приема вашата мила покана за…“

Когато наближи началото на сезона за срещи и забави, двамата с Люси внимателно подготвиха стратегията за действие. Тези часове бяха изпълнени със смях.

Това беше необходима противоотрова за часовете, които Люси прекарваше с Пинкни. Ан Гуигнард му бе отказала. Щеше да се жени за един свой далечен братовчед от Савана, който тъкмо завършваше колежа в Чарлстън.

— Проклятието на Традови — отбеляза с горчивина Пинкни. Люси се стараеше всячески да го разведри.

— Момичето е глупаво — каза тя на Шед.

 

 

Подобно на по-голямата част от хората Пинкни също постепенно се възстанови от понесения удар. Но когато зърна Ан да води в сватбена рокля Големия парад на Света Сесилия, той се почувства сякаш са му изкарали въздуха. Някой го докосна леко по рамото и той срещна погледа на Люси.

— Хайде сега една хубава усмивка на братовчедката Люси — процеди през зъби тя. — Всички разочаровани майки се надяват да те видят смазан. — Тя се прикри зад ветрилото си и закачливо му се изплези.

Пинкни избухна в смях.

— На бала, госпожо Енсън, на който твоят свекър е президент. Не те ли е срам?

— Ни най-малко — отвърна Люси. — Чудесно го направихте, мистър Трад. Ще наградите ли тази нещастна женица с още една усмивка, преди да я залови мис Ема? — Тя отново завъртя очи.

Пинкни продължи да се смее.

— Стига. Ти си перла сред жените. Чувствам се чудесно. Ела да се присъединим към другите и да се повеселим!

— А още по-добре ще е, ако успеем да разучим на кои коне да залагаме утре. Двамата с Ендрю смятаме да се опитаме да спечелим едно състояние.

За пръв път от тринадесет години насам в Чарлстън отново се откриваше Седмица на конни надбягвания. Конната надпревара в чест на Вашингтон бе определена за гала — откриването. Нито един от конете нямаше да се състезава с цветовете на Чарлстън, по скамейките щяха да седят „новите хора“, за дългия път към горната част на града щяха да използват конски трамваи, но въпреки всичко това си беше чарлстънската Седмица на конни надбягвания. Всички щяха да отидат и всички щяха да заложат и после да тръпнат в очакване да бъде даден стартът.

Рано на следващия ден „Мийтинг стрийт“ бе изпълнена с хора. Съдбата отреди януарският ден да е като пролетен. Илайджа, облечен в нов костюм от преправена стара ливрея, която бе получил преди време като коледен подарък от семейството, се приближи величествено към мястото, откъдето тръгваха трамваите. Той отказа да се качи в първите два и едва третият получи неговото одобрение. Илайджа размени няколко думи с кочияша. След това се настани на широкото външно стъпало и го насочи да спре точно пред вратата на Енсънови. Цялото движение бе спряно, докато Били поставяше няколко широки дъски между стъпалата и платформата на трамвая и след това Шед прекара Ендрю с неговата инвалидна количка по дъските. Били прибра дъските в трамвая, постави едно яркозелено знаменце отпред и се отдръпна, докато останалата част от Енсънови и Традови се качваха на платформата. Малкият Ендрю направо подскачаше от вълнение, но баща му го смъмри. Първо се настаниха Лизи и Люси, след тях Пинкни, Шед и Стюарт. Илайджа се появи последен, нарамил голяма плетена кошница, покрита с бяла кърпа. Той я постави на една седалка и след това даде знак на кочияша. Трамваят бавно потегли.

С приближаването си към горната част на града купето се пълнеше все по-бързо, но никой от качилите се на „Мийтинг стрийт“ сякаш не забелязваха това. Илайджа стоеше на пост пред количката на Ендрю и отпъждаше всички пътници, които проявяваха интерес към скамейката с кошницата. Никой не можеше да мине назад покрай количката. Трамваят продължи бавно по „Мийтинг“, после зави по „Броуд“ и накрая излезе на „Ратлидж авеню“. Слънцето се отразяваше във водите на езерото край мелницата на Малси. Измина близо час преди да стигнат до края на линията на „Шепърд стрийт“, после още половин час, докато Шед избута количката на Ендрю до огромните мраморни пилони, които бележеха входа към хиподрума. Отзад бързаха Люси и Лизи, хванали под ръка Стюарт и Пинкни. Малкият Ендрю държеше баща си за ръката. Улицата беше изпълнена с минувачи, но никой не се блъскаше и всички изглеждаха весели.

Когато следобедния хлад напомни за наближаващия залез, фамилната процесия се върна по същия път. Изчакаха да се появи трамваят със зеленото знаменце и после наблюдаваха с възхита как Илайджа и кочияшът връщат всички останали пътници. През това време Стюарт и Шед нагласиха дъските до платформата, а после отново ги прибраха вътре. Всички бяха развълнувани и щастливи от преживяването. Ендрю бе заложил три долара и спечели пет. Пинкни заложи четири и ги изгуби. Студеният обяд им се видя много вкусен, конете им се сториха страшно бързи, ревовете на публиката — заразителни и денят бе обявен за много успешен.

Когато пристигнаха на „Мийтинг стрийт“, освен тях в купето нямаше никой. Тъкмо извиваха от „Броуд“ и видяха как един фенерджия запалва уличната лампа. Люси сръга малкия Ендрю, за да го събуди.

— Шест часа и всичко е наред — извика караулният. Пинкни подаде ръка на жените, докато слизаха от платформата.

— И едва ли би могло да бъде по-добре — промърмори той.