Александра Рипли
Чарлстън (26)

26.

В имението не оставаше време за почивка. Наближаваше жътва. На десети септември водата от оризищата бе източена, за да засъхне калта. И всеки път, когато поради дъждовното време се налагаше да ги наводнят отново, Джулия започваше страстно и ядно да кълне едновременно на няколко езика, които Стюарт и Лизи не познаваха. И всички непрестанно се оглеждаха за признаци на ураган.

А в същото време прибраха реколтата от грах и вече узрялото жълтеникаво грозде, от което Лизи беше направо очарована. Зърната бяха толкова едри, че само едно от тях можеше да изпълни устата й, а сладкият сок, който потичаше, когато спукваше със зъби обвивката, й се струваше като божествен нектар. Не можеше да се спре да яде. Още по-забавно бе да гледа как се прави гроздово вино. Дилси й позволи да затвори една от бутилките, напълнени с готовото вино. Само след половин ден то избухна с невъобразим трясък. Освен това я научи как да прави сладкиш със сушени праскови, мек и ронлив. Джулия, която непрестанно бързаше нанякъде, намери време при едно от минаванията си през кухнята да й разкаже съкратената версия на „Али Баба и четирийсетте разбойника“. На следващия ден започна беритбата на фъстъци. Лизи и Дилси свариха част от тях, а друга част изпекоха във фурната. По-голямата част от реколтата се пазеше за храна на прасетата. Същата нощ двамата със Стюарт се хванаха на бас кой ще събере повече празни черупки от фъстъци. Лизи спечели от Стюарт едно пени, но сетне се превива цяла нощ от страшни болки в стомаха. Изяла бе прекалено много. Така че на следващия ден загуби пенито при утрешното надбягване до реката. Вече се отнасяше с ентусиазъм към къпането; любимото й занимание бе да се залюлее на въжето и после да тупне във водата, стиснала нос с пръсти. Но никак не обичаше да си потапя главата. Стюарт почти винаги я изпреварваше, както под, така и над водата.

А после дойде октомври. Опасността от ураган отмина. Нощите взеха да стават хладни, а дните вече не бяха така горещи и лепкави. Семейството отново се върна в голямата къща, Джулия официално закри сезона за къпане и отново се зае с учебните занимания на Лизи.

Само на три пъти Лизи бе освободена от тях — първия ден на жътвата, първия ден на вършитбата и първото веене.

За Лизи жетвата беше като бавен и красив танц. Жени и мъже пристъпваха през високите оризови класове, сякаш се носеха през море от слънчева светлина. Разтваряйки се пред тях, оризът се полюшваше на вълни, после, когато отминеха, отново се затваряше. Почти невидими бяха малките ръжени в ръцете им, само от време на време остриетата им проблясваха под слънчевата светлина. Изглеждаше, сякаш косят с магия златокосите глави из полето. Движеха се с бавен, неуморен ритъм и не спираха да пеят. Всеки от тях изпълняваше най-малко две норми. Реколтата бе повече от изобилна, времето се задържа добро и когато приключеха с жетвата, чакаше ги голямо празненство.

Жетвата отне близо две седмици. По-голяма част от купите бяха прекарани с плоскодънни лодки до хамбара и там бяха складирани за по-нататъшен транспорт. Джулия обясни на Стюарт, че ще ги превържат на вързопи и така ще ги закарат в града. Останалата в полето слама ще бъде събрана за храна на животните. Джулия тържествуваше. Оризът бе с отлично качество, сигурно на бушел се събираха най-малко четиридесет и седем фунта. За среден добив се считаха четиридесет и пет, а четиридесет и шест фунта вече означаваха много добър такъв. Реколтата беше великолепна.

— Обзалагам се, че ще съберем по четирийсет бушела от акър. Цената през тази година ще достигне долар и четвърт за бушел, защото миналата реколтата бе слаба. Това означава близо петдесет долара на акър. Дори татко не е мечтал за нещо по-добро!

— Ще бъдем ли отново богати, лельо Джулия?

— Не, Стюарт. Съмнявам се, че някога пак ще сме богати. Но поне ще можем да покрием загубите си от миналата година. И ще имаме добро зърно за следващата сеитба. За мен и това е достатъчно.

— А сега какво предстои, лельо Джулия?

— Утре е вършитбата. Винаги я правим на ръка. Мелницата може да смачка зърната.

Лизи бе щастлива, че поне за ден ще се отдели от книгите и ще отиде в хамбара. Гледаше как жените вършеят с камшици над разхвърляните по земята снопи и подвикваше от удоволствие, когато отделни зърна подхвръкваха във въздуха. Помоли се да й позволят и тя да опита и почти всички спряха работа, докато една едра жена с широка усмивка й показа как се прави. Беше доста по-трудно, отколкото изглеждаше. Когато се върна обратно на платформата, беше неутешима. След като приключиха с разслояването на оризовите снопи, жените се отдръпнаха, а на тяхно място застанаха мъжете с тежки дървени млатила. Те се заеха да удрят с всичка сила, докато се отделят и онези зърна, които не бяха паднали от ударите на камшиците. Този път Стюарт бе този, който поиска да опита. Но той се провали още по-драстично от Лизи. Тя се почувства доста по-добре. Джулия ги изпрати вкъщи да вечерят. А тя остана, докато всичкото зърно бе прибрано в горната част на плевника, за да чака следващата сеитба.

На следващия ден Дилси продуха първият ориз и го сготви за обяд. Винаги след това, когато си спомняше за прекараната в имението една година, пред очите на Лизи изникваше преди всичко този момент — на веенето.

Церемонията беше проста и примитивна. Изсипваха оризовите зърна в един дълбок хаван, издълбан от кипарисов дънер, след това ги начукваха с един дълъг дървен чукан, докато се напука обвивката. После зърната се пресипваха в широки и плитки кошници. Дилси подемаше някоя бавна песен, докато полюшваше кошницата в бавен кръг и от време на време я подрусваше, при което оризът подскачаше във въздуха. Вятърът отнасяше плявата встрани, а пречистеният ориз се спускаше като бял дъжд обратно в кошницата.

Както в града, така и в плантацията всеки ден за обяд поднасяха сготвен ориз. Когато вятърът бе подходящ, Дилси продухваше достатъчно количество, за да ядат една седмица. Хипнотизиращата магия на полюшващата се кошница и блестящият сребрист ориз, който се спускаше сред дъжд от плява, бяха очаровали Лизи още първия път, когато присъства на тази сцена и продължаваха да я очароват всеки следващ път. Дилси обеща да я научи, но ръцете на момичето бяха твърде къси, за да държат голямата кошница. Знаеше обаче, че расте и измерваше темповете на този растеж именно по това докъде достигат ръцете й, когато обгърне кошницата.

При първото веене на зърната, едвам можеше да я задържи. През ноември дойде деветия й рожден ден и Дилси й подари една кошница, която бе изплел за нея Соломон. Беше доста голяма, но все пак вече можеше да я хване здраво. Това бе най-добрият подарък, който получи, по-хубав дори от илюстрования атлас, подарен й от Джулия, или еленовите рога, които пожертва за нея Стюарт. Бяха най-големите в неговата колекция от простреляни животни. В кухнята имаха повече дивечово месо, отколкото можеха да сготвят.

Вярна на думите си, Дилси посвещаваше по един час всеки ден, за да научи Лизи да вее ориз. Джулия забеляза това, но нямаше нищо против. Вече наближаваше краят на тази година. Нека детето се радва на всичко в плантацията, докато може. Поработила бе здраво и дори ако упражненията й по пиано да пострадаха малко от честите посещения в кухнята, в това нямаше нищо лошо. Лизи съвсем не бе надарена в музикално отношение. А даваше признаци да стане добра готвачка. Така или иначе второто може би щеше да й е нужно повече, когато се пренесеше в света извън имението.

В средата на декември Джулия върна децата у дома, на „Мийтинг стрийт“. Стюарт беше мълчалив и през цялото време се бореше с напиращите в очите му сълзи. Лизи пееше коледни песнички на мечо. Прибрала бе в куфара си дрехите за езда, които бе ушила за нея Пенси и които се надяваше никога вече да не облече, една книга, между чиито страници бяха притиснати изсушени цветя и растения с грижливо изписани имена, гума — подарък за Пинкни, с гравирани върху й неговите инициали, една бродирана кърпа за майка й и малко сладко от ягоди, запечатано с парафин, който едва ли би спрял Софи. Беше се научила, макар и доста зле, да свири на пиано, да убива с боен вик водни костенурки, да бродира сравнително добре, да говори малко френски, да подрежда масата за обяд, да плува безстрашно и още на две много важни неща: че оризът трябва не само да се яде, но и да се уважава и че момчетата са по-важни от момичетата. На всичко това я бе научила Джулия.

 

 

Елинър Олстън направи Лизи героиня на деня, когато момичето се върна в училището през януари, като й позволи да демонстрира уменията си в поднасяне на чай и разговорен френски. После всичко продължи постарому. На следващата сутрин бе наказана в ъгъла, за това, че предаде бележка на Керълайн Раг в часа по аритметика.

Стюарт се радва на популярност значително по-дълго време. Той също ходеше на училище. Нямаше вече уроци при Уентуърт. През 1867 преподобният доктор А. Туумър Портър, известен чарлстънски свещеник, откри училище с помощта на епископските църкви от масачузетската епархия. Нарекоха го Църковно училище на Светото обединение и бе предназначено специално за децата на плантаторите, като осигуряваше не само образование, но и спане и прехрана. Вноските бяха минимални; малко бяха онези плантатори, които можеха да си позволят лукса да отделят средства за училище, когато трябваше да възстановяват опустошената от армията на Шърман земя.

Когато Стюарт се върна в града, доктор Туумър бе издействал от Федералното правителство да му бъде преотстъпен един неизползван арсенал, който се намираше в съседния на църквата квартал. Това беше голяма тухлена сграда и трите етажа бяха достатъчно просторни, за да поберат всички класни стаи и ученици. Пред самия арсенал имаше просторен двор с пилон за знаме в центъра. Не след дълго момчетата зарязаха топката и започнаха да играят на войници, марширувайки с пръчки на рамо, сякаш носеха пушки. Когато през 1868 година Джулия, в качеството си на плантатор, записа Стюарт в училището, то вече носеше неофициалното название Академията на Портър. Образователният стандарт бе доста висок и учениците от класа, в който изпратиха Стюарт, бяха с две години по-млади от него. Но това не го притесняваше. Чувстваше се като лъва на лагера. Всички бяха чували за побоя, който му бяха нанесли хората на Деди Кейн и момчетата слушаха с благоговение заканите на Стюарт за кървава разплата.

— Веднага, щом порасна, ще приключа с деянията на тази отрепка — повтаряше непрестанно Стюарт. Никой не се съмняваше, че ще го стори. Беше само на петнадесет и доста слаб за възрастта си, но въпреки това никой не се съмняваше в думите му.

През тази година доктор Портър бе важен фактор в живота на Мери Трад, също както и в живота на сина й. Той я бракосъчета с Ейдам Едуардс. Посещението на Нед Пенингтън не бе завършило само с неговия роман. Никога преди това Ейдам Едуардс не бе изпитвал такова щастие, както по време на обедите у Традови, давани в чест на Нед. И причината не бе само в чудесните ястия, защото пътят към сърцето на Едуардс съвсем не водеше през неговия стомах. По-скоро се дължеше на чувството за уют и спокойствие в една добре поддържана къща. Прудънс никога не бе обръщала внимание на онова, което яде. И никога нямаше цветя на масата им. А обядите при Мери Трад бяха като едно откровение. И когато преустановиха така внезапно и дълго време Мери „не си беше у дома“, Ейдам Едуардс се почувства сякаш е бил изхвърлен на улицата. Изведнъж осъзна, че в Мери е събрана цялата топлина, която бе липсвала в живота му. Обясни й се в една дълга и стилна реч. Мери поплака малко и после сложи ръката си в неговата. Ожениха се през май.

Разбира се, преди това Мери се посъветва с Пинкни. В края на краищата, той беше глава на семейството. Пини й даде благословията си и настоя да остави Лизи и Стюарт в Чарлстън. Едуардс възнамеряваше да приеме поканата на една църква в Брун Маур, Пенсилвания. Мери поплака малко, но за Пини бе съвсем ясно, че ще се съгласи с радост.

— Така и не знаех как да постъпя с децата — призна си неочаквано тя.

Лизи се зарадва на оживлението, което настъпи покрай сватбата на майка й. Джулия преотстъпи Пенси, за да помогне в подготвянето на сватбените дрехи. И без това модата бе отишла далеч и роклите сега изглеждаха съвсем различно. Налагаше се да прекроят почти всички дрехи на Мери, които все още можеха да се носят. Онези, които бяха прекалено износени, скъсиха за Лизи. Така тя се оказа притежателка на пет рокли с ръкави достатъчно дълги да покрият китките й и поли, стигащи до ботушите. Лизи побърза да се покаже с тях на Пинкни и Шед, като се завъртя елегантно, без дори да падне книгата от главата й.

Но най-хубавата вест бе, че Мери възнамерява да вземе Софи със себе си, когато тръгне. Лизи призна на Шед, че това е най-щастливият миг в живота й. А когато малко по-късно му разкри някои от методите за отглеждане на деца, които бе приложила спрямо нея Софи, Шед я придърпа и мълчаливо я притисна към себе си.

След като Мери замина, Лизи автоматично стана господарка на къщата. Това беше ръководна позиция. Тя се разположи на онзи край на масата, който беше обслужван пръв, звънеше на Илайджа, когато трябваше да се поднася следващото меню, обмисляше какво да се готви, важничеше, когато пиеха чай и нареждаше на всички наоколо.

Всичко изглеждаше много ексцентрично — двама млади мъже под чехъла на едно малко момиче, но Чарлстън открай време беше толерантен към ексцентричността. А и нещата вървяха добре. Уроците на Джулия очевидно си казваха своето и веднага щом слугите се увериха, че малкото момиче знае какво прави, те й отдадоха дължимото уважение, без да губят от любовта, която изпитваха към нея. Пинкни и Шед все още гледаха на нея като на малко дете и изглежда не можеха да разберат онова, което върши.

И двамата бяха прекалено заети със собствените си грижи, за да се запитат защо толкова често Лизи търси успокоение, сядайки на коленете ту на единия, ту на другия. Пинкни пътуваше често до Карлингтън. Новата промивна техника бе увеличила толкова много ефикасността на работата, че се налагаше да се разширят изкопните операции. А и беше засипван с многобройни покани. Един двадесет и шест годишен ерген, носещ фамилията Трад и занимаващ се с проспериращ бизнес беше примамка, която караше всички майки на неомъжени момичета да тръпнат. Самите девойки обръщаха внимание единствено на неговата едра, мускулеста фигура, блестяща усмивка и галантни маниери. Те бяха още по-запалени от майките си. Пини знаеше добре правилата: внимаваше да не обърне прекалено внимание на някое от момичетата. Подобно нещо би довело незабавно до предпоставки за обявяване на годеж, а той нямаше никакво желание да се опари втори път.

Приемаше поканите, но знаеше добре, че в никакъв случай няма да позволи да го оженят.

Що се отнася до Шед, идеята за брак никога не бе измъчвала мислите му. Единственото, което го занимаваше, беше строежът на памукопредачната фабрика и градът около нея. Наричаше го Симмънсвил и това го караше да се чувства като крал. Така се чувстваше и момичето, което бе настанил в една от първите завършени къщи. Името й беше Гарнет Пърл Честър, Шед наричаше къщата й „бижутерска кутия“, а тя намираше определението му за едно от най-елегантните, които някога е чувала.

Гарнет притежаваше онази мургава, ранно напъпила красота, с която се отличаваха момичетата от планинския район, откъдето идеше. Беше избягала от къщи с един мъж, който я бе зарязал след няколко месеца, а сетне се бе отправила да скита из щата, докато накрая се подреди на опашката от хора, които чакаха за работа пред офиса на симмънсвилската памукопредачница. Шед я издърпа от опашката, купи й нови дрехи, настани я в бижутерската кутия и я заплаши, че ще я убие, ако позволи на някой друг мъж да я докосне. Тя сметна, че й е излязъл късмета. Желанията му бяха прости и никога не я биеше — две качества, които не бе срещала при мъжете, с които досега се бе сближавала. Освен това, той прекарваше по-голямата част от времето си из помещенията на фабриката, където непрестанно се изпитваха новозакупените машини.

Стюарт, единственият, който би могъл да оспори властта на Лизи в къщата на Традови, рядко се вясваше в семейството. Почти всички ваканции, давани от Портър, прекарваше в имението, с изключение на коледната, когато самата леля Джулия дойде в града и отне водещата роля на Лизи. Последвалите две седмици бяха единственият мрачен период в живота на Лизи. Вече с лекота се справяше с училищните си задължения, двете с Керълайн Раг бяха станали неразделни приятелки и Лизи гледаше на задълженията си в къщата като на естествено продължение на онова, което бе научила в имението. Дори и да се появеше нещо, с което да не може да се справи, винаги можеше да потърси помощ при Шед и Пини или да се оплаче на красивата кукла, която й бе изпратила Мери от Пенсилвания. „Клариса“ беше най-добрият слушател.

Независимо от всичко, животът течеше щастливо в тази малко странна къща. Заедно с всички жители на юг от Броуд и нейните обитатели бяха развълнувани, когато през 1869 инсталираха уличното осветление; почти не обръщаха внимание на новите сгради, които се издигаха в покрайнините на града. Това си беше работа на „новите“, не на чарлстънци. Макар че много от коренните жители на Чарлстън намираха препитание в новосъздадените там офиси, те се връщаха да обядват в центъра, а и вечер не се задържаха.

Независимо от проблемите по изграждането на фабриката, Шед все по-често обръщаше внимание на съобщенията за странната организация, която била създадена в северната част на щата. В началото всички се смееха на името Ку-Клукс-Клан и на причудливата идея мъже да носят островърхи шапки. В чарлстънския ежедневник почти нищо не се споменаваше за нея или за щатската милиция от черни, която губернаторът Скот бе събрал като отговор на появилата се организация. Надигна се недоволен ропот, едва когато през 1870 губернаторът получи подкрепления от Вашингтон, макар че нито едно подразделение не бе изпратено в Чарлстън. В интерес на истината, янките в града дори бяха почнали да намаляват. През същата година бяха затворени и всички училища за ликвидиране на неграмотността.

През 1871 година Скот беше дискредитиран. Неговите съпартийци си затвориха очите пред факта, че бе натрупал щатски дългове в размер на над петнадесет милиона долара. Възмутиха се едва, когато научиха, че е подписал нов заем, без дори да се консултира с тях, както изискваше процедурата. Принудиха го да напусне опозорен поста си, под ескорта на същите тези подразделения, които бе поискал предишната година. А на негово място дойде Франк Моузес, който крадеше с далеч по-голям финес.

 

 

— Пини!

— Да, мадам. Да не възнамеряваш да ми се караш, че не си изядох обяда? Много е жилав.

— Пини, не ме ядосвай! Трябва да говоря с теб за нещо много важно.

Той остави вестника и направи опит да се усмихне. „Началническите“ пристъпи на Лизи винаги го забавляваха, но той знаеше, че тя ги взима на сериозно. Разпореждаше се из къщата като някоя стара госпожа.

— Какво има, бебче?

— Погледни ръцете ми. — Тя ги протегна към него. Пинкни се изправи разтревожен.

— Какво има? Обрив? Удари ли се?

— Не, глупчо. С подобни неща и сама мога да се справя. Това, което не е наред, е пред очите ти. На показ. Пини, не виждаш ли, че раста като гъба?

Той осъзна изумен, че тя е права. И как досега не го бе забелязал? Роклята й стигаше едва до коленете, а ръцете й се показваха на три инча отвъд края на ръкавите, които бяха доста прокъсани.

— Миличка! На колко години е тази рокля?

— Получих я, когато мама се омъжи.

— Но това беше преди повече от две години! От тогава не си ли получавала нови дрехи?

— Обувки. Само от това имах нужда. Но сега изведнъж започнах да раста ужасно бързо. И вече имам нужда от всичко.

— И ще го имаш… Единственият проблем е, че не зная от какво се нуждае едно малко момиче. Знаеш ли откъде да го купим?

— Не знам.

— Да попитаме братовчедката Люси Енсън. Тя сигурно ще знае. Какво ще кажеш да отидем при нея?

— Трябва да помисля. Тя самата не се облича кой знае колко добре.

— Облича се като лейди.

Лизи сбърчи вежди. Пини знаеше какво означава това. Зачака я да вземе решение.

— Кога най-рано можем да отидем? — запита Лизи. — Ах, Пини, още нещо…

— Да? Какво е то?

— Искам рокля за голямо момиче, а не бебешки дрешки. Скоро ще съм на дванайсет, знаеш нали?

— Да, мадам, тоест мис Трад…

 

 

Люси беше тази, която отвори, когато почукаха на вратата.

— Вървете си — проплака тя. — И не се приближавайте. Ендрю е болен. Доктор Перигрю се опасява, че е хванал жълтата треска.

Пинкни метна Лизи на рамо като чувал с картофи и побягна по улицата. Веднага, щом се прибра, извика на слугите:

— Никой да не излиза навън, докато не ви кажа. И никого няма да пускате в къщата. В града има жълта треска! — При тези думи Клара и Хети нададоха уплашени писъци. — Илайджа, отведи ги в кухнята и се опитай да ги вразумиш.

Лизи остана в креслото, където я бе стоварил Пинкни. Очите й бяха разширени, устните й трепереха. Пини коленичи до нея.

— Съжалявам, че те уплаших, бебче. Но трябваше да се действа бързо. Знаеш ли какво е това жълта треска? — Лизи поклати глава. — Една ужасна болест. Никой не знае откъде идва, нито каква е причината, но покосява много хора. Някои от тях умират. Не исках да те хване и теб, затова побягнах. Щом Ендрю я има, всеки, който влезе в къщата, може да я прихване.

— А защо Люси не избяга?

— Защото Люси веднъж вече я е преболедувала. Втори път няма да я хване. Аз също съм я изкарал, още преди ти да се родиш. И мен няма да ме хване. А сега трябва да свършим някои работи.

— Ще трябва ли да напуснем града?

— Не знам къде бихме могли да отидем. Започне ли веднъж, треската може да се появи навсякъде. Мисля, че най-безопасно ще е да си останем у дома. Ще отскоча до доктор Трот за малко пиретрумова пудра. А ти ще си вържеш кърпа на устата и после ще поръсиш пудрата навсякъде из къщата. Да не забравиш да си сложиш и ръкавици. А като престанат да се вайкат слугите, можеш да ги накараш да ти помагат.

— А защо ти не ми помогнеш?

— Мъничка моя сестричке, вече си достатъчно голяма, за да го направиш сама. Аз трябва да помогна на Люси. Щом сама отваря вратата, сигурно е останала без прислужници. Ендрю е моят най-стар приятел и сега се нуждае от помощта ми.

— Ами ако се разболея, Пини?

— Моя миличка Лизи, достатъчно е само да почнеш да подсмърчаш и аз веднага ще дотичам при тебе.

— Наистина ли?

— Честен кръст.

— Добре тогава. Побързай, защото Люси изглеждаше много изморена.

Пинкни я прегърна и излезе забързан.