Томас Пинчън
Гравитационна дъга (8)

□ □ □ □ □ □ □

В такива обичайни вечери в Болница Света Вероника двамата седят заедно, точно до отделението за военни неврози. Изящна плетеница от стоманени кости къкри в автоклава. Парата се издига плавно към сиянието от настолната лампа, от време на време силно проблясва, а сенките на човешките жестове я разсичат с остри като нож стремителни ръкомахания. Но и двете лица обикновено са затворени, пределно сдържани и потайни в кръговрата на нощта.

От тъмнината на отделението, полуотворена картотека на болката, където всяко легло е отделна папка, долитат викове, дрънчащи викове, като издавани от студен метал. Кевин Спектро ще вземе своята спринцовка и ще боде напосоки десетина-петнайсет пъти тази вечер в мрака, за успокоение на Лисицата (така нарича той всеки пациент — обходиш ли три пъти цялата сграда, без да помисляш изобщо за лисица, значи можеш да излекуваш каквото пожелаеш). И всеки път Пойнтсман ще седи и ще чака да продължат техния разговор, и ще се радва на отдиха в тези мигове сред полумрака, меко проблясващите от гърбовете на книгите поизтъркани златни букви, обсадената от хлебарки ароматна кафеена утайка, зимния дъжд във водосточната тръба до прозореца отвън…

— Не ми изглеждаш никак добре.

— Ами онова дърто копеле пак направо ме разсипа. Тези спорове, караници, Спектро, всеки ден, аз не… — смръщено гледа надолу към очилата, които изтрива с края на ризата си, — има нещо потайно и неясно в проклетия Пудинг, той непрекъснато ме хвърля в недоумение… с неговите изкуфели дъртофелски изненади.

— Това е от възрастта. Наистина.

— О, с възрастта му лесно бих могъл да се оправя. Обаче Пудинг е толкова проклет… такъв ненормалник, изобщо не спи, а само интригантства…

— Това не е старческо изкуфяване, не е. Всъщност, такава му е длъжността. Пойнтсман ли? Засега ти все още нямаш неговите приоритети, нали? Не можеш да рискуваш тъй както него. Ти си работил с хора на неговата възраст, сигурно знаеш, че за тях е типично едно такова особено… самодоволство…

Персоналната Лисица на Пойнтсман чака в града, военен трофей. А миниатюрната канцелария тук е оракулска пещера: облаци пара, пророчески крясъци цепят тъмнината… Абреакции^[1] на Властелина на Нощта…

— Щом като ме питаш, Пойнтсман, ще ти кажа, че това не ми харесва.

— Защо да не ти харесва? — Мълчание. — Смяташ, че е неетично, а?

— Етично ли е това, моля ти се?! — и вдига ръка към изхода на отделението в почти хитлеристки поздрав. — Не, аз просто търся начин да го оправдая, експериментално. И не намирам. Става дума само за един човек.

— Но това е Слотроп. Много добре знаеш какво представлява той. Мексико даже смята… всъщност, обичайното. Прекогниция^[2]. Психокинеза.^[3] Имат си техни проблеми, тази компания… Но да кажем, че ти се удаде възможност да проучиш истински класически случай на… някаква патология, идеален механизъм…

Една вечер Спектро попита:

— Ако той не беше едно от подопитните морски свинчета на Ласло Джамф, щеше ли да бъдеш толкова ентусиазиран по него?

— Разбира се, че щях.

— Хм-м.

Представете си ракета, чието приближаване чуваш едва след експлозията. Разместването на причина и следствие! Прецизно изрязан къс от време… няколко метра филмова лента върната назад… взривът на ракетата, стоварил се по-бързо от звука — и от него се разраства тътенът на нейното падане, догонва това, което вече е смърт и изгаряне… призрак в небето…

Павлов е бил очарован от „понятията за противоположност“. Да допуснем, че някъде в мозъчната кора имаме група клетки. Помагат за различаването на удоволствие от болка, светлина от тъмнина, господство от подчинение… Но ако по някакъв начин ги подложите на глад, травматизиране, ако ги поразите, кастрирате, запратите в една от преходните фази, отвъд пределите на техните бодърстващи личности, извън „уравнителните“ и „парадоксални“ фази^[4], вие ще отслабите това понятие за противоположност, и тук съвсем внезапно се озовава параноичният пациент, който би трябвало да е господар, но се чувства роб… Който би трябвало да е любимец, но страда от безразличието на неговия свят, и „Аз смятам — пише Павлов на Жане, — че именно ултрапарадоксалната фаза е основанието за отслабването на понятието за противоположност у нашите пациенти“.^[5] Нашите откаченяци, параноици, маниаци, шизофреници, нравствено слабоумни…

— Ти слагаш реакцията пред дразнителя — клати глава Спектро.

— Съвсем не. Я помисли. Той е там и е способен да усети, няколко дни предварително, че те летят, че идват. Но това е рефлекс. Рефлекс спрямо нещо, което тъкмо сега витае във въздуха. Нещо, което ние не сме в състояние да възприемем, защото сме твърде грубо сглобени, обаче Слотроп може да го усеща.

— Но това е всъщност екстрасензорно възприятие.

— А защо да не кажем „Сетивно подсещане, на което ние просто не обръщаме внимание“. Нещо, което открай време е било там и сме могли да го видим, обаче никой не е гледал. Често в нашите експерименти… Мисля, че М. К. Петрова го е забелязала първа… тя е една от жените, включили се действително съвсем рано в играта… самото действие, довеждането на кучето в лабораторията, особено при нашата експериментална работа с неврозите… първият поглед към изпитателния стенд, към лаборанта, една блуждаеща сянка, полъхът на въздушното течение, определен условен сигнал, който ние едва ли бихме разпознали изобщо и това ще е достатъчно, за да бъде запратено кучето в състояние отвъд пределите на болкопоносимостта…

— И така, Слотроп. Евентуално. Самата атмосфера, обстановката в града — да кажем, че приемаме войната за един вид лаборатория? и когато Фау-2 удари, първо взривът, а после воят от падането… нормалната поредност на дразнителя обърната наопаки… и значи той може да завие зад определен ъгъл, да излезе на дадена улица и съвсем безпричинно изведнъж да почувства…

Настъпва мълчание, изваяно от разказани сънища, от изпълнени с болка гласове на съседни жертви на ракетната бомбардировка, деца на Властелина на Нощта, гласовете увисват в застоялия медицински въздух на отделението. Отправят молитви към техния Повелител: рано или късно абреакция, за всяко от тях, в целия този измръзнал и изтерзан град…

… и подът отново се превръща в грамаден асансьор, който без предупреждение те изтласква нагоре към тавана — и, докато стените се изкорубват навън и пръскат наоколо тухли и мазилка, повтаря внезапната ти парализа, когато смъртта идва да те обгърне и зашемети — нямам представа сър изглежда съм припаднал и когато се освестих, от нея нито следа, а всичко наоколо гори и главата ми пълна с дим… и гледката на собствената ти кръв шуртяща от провисналия остатък от артерията, леглото ти наполовина затрупано от заснежени керемиди, екранната целувка недовършена, ти си прикован и цели два преизпълнени с болка часове гледаш втренчено някакъв смачкан пакет от цигари, чуваш ги как викат от редиците от двете ти страни, обаче не можеш да се движиш… внезапната светлина заляла стаята, ужасяващата тишина, по-ярка от която и е да е друга сутрин през изтънелите и рехави като марля одеяла, изобщо никакви сенки, само неописуемо разсъмване в два часа сутринта… и…

… този скок отвъд пределите на търпимостта, тази капитулация и примирение. Където понятията за противоположност се сливат и губят своята противоположност. (А за експлозия на ракета ли всъщност се настройва Слотроп или тази вечер из всички отделения просто вилнее някаква изнервяща и смущаваща „бъркотия“?) Кога най-после ще отекнат и заглъхнат тези сипещи се повторения, преживяването отново и отново на взрива, кога ще отшуми страхът да разхлабиш ръце, защото отпускането им ще бъде тъй окончателно и безвъзвратно откъде да знам докторе ще се върна ли изобщо някога? и отговорът имайте вяра в нас, е толкова неискрен след ракетата, само подигравка — вяра във вас ли? — и двамата го знаят… Спектро се чувства като мошеник, но упорства… само защото болката продължава да бъде истинска…

А онези, които най-после отпускат ръце: от всеки катарзис изникват нови деца, те не усещат болка и са безлични, докато трае едно пулсиране на Междувремието… плочицата е изтрита, след малко започва ново изписване, ръката и тебеширът застинали в зимния сумрак неподвижни над клетите човешки палимпсести треперещи под техните казионни одеяла, упоени, омазани в сълзи и сополи от скръб, тъй истинска, изтръгната толкова отдълбоко, че удивлява и изглежда не само тяхна, но и нещо повече от това…

С какво похотливо въжделение бленува за тези красиви деца Пойнтсман. Предницата на мръсните му сиви гащи е издута до пръсване от изтънчената мрачна наложителност да употреби невинността им, да изпише върху тях свои собствени нови думи, свои индивидуални кафяви мечти за Реална Политика^[6], а обещаната любов причинява непрекъснато болезнено трептене в някаква психическа простатна жлеза, ах досега само намеци… колко съблазнително лежат подредени на техните железни креватчета застлани с девствени чаршафи, миличките, тъй неподправено еротични…

Тяхна пресечна точка и сборен пункт е Централната автогара обслужваща болница Света Вероника (току-що пристигнали на този фалшив паркет, осеян с настъпени катранено черни дъвки, бледо жълти и чисти като кръвта на боговете лъскави следи от нощно повръщане, непрочетени от никого раздрани на зигзаг изхвърлени вестници или пропагандни листовки, стари засъхнали сополени топченца, сиво-черна мръсотия, която вяло се отдръпва навътре при всяко отваряне на вратата…)

Чакал си на такива места до ранна утрин, слят с постепенно избледняващия интериор, знаеш наизуст разписанието на пристигащите автобуси, главата ти пълна с лицемерни помисли, сърцето — с лъжи. И откъде са избягали тези деца и че в този град няма кой да ги посрещне. Впечатляваш ги с твоята доброта и нежност. Никога не си сполучвал да установиш със сигурност дали взорът им може да проникне до твоя вакуум. Все още не желаят да те погледнат в очите, тъничките им крака постоянно шават, не спират на едно място, трикотажните им чорапи свлечени (всичкият ластик е отишъл за войната), ала някак очарователно: токчетата им неспокойно подритват брезентовите торби, оръфаните куфарчета под дървената пейка. Високоговорителите на тавана обявяват заминаващите и пристигащите автобуси на английски, после на други езици на изгнанието. Тазвечерното момиченце е пътувало дълго дотук, не е спало. Очите й са зачервени, рокличката й е измачкана. Палтенцето й е служило за възглавница. Усещаш нейната умора, чувстваш невъобразимата шир на спящия пейзаж зад гърба й, в този миг ти наистина си безкористен, безполов… обмисляш само как да я подслониш, ти си Приютителят.

Зад теб униформени мъже наредени в дълги, чакали цяла нощ опашки пристъпват бавно, почти безшумно подритват раници, към боядисания в бежово изход, чиито ръбове са размазани до тъмнокафяви прощални параболи от няколко поколения ръце. Врати, които само от време на време се отварят, за да пуснат студения въздух, да изведат някоя група хора и се затварят отново. До вратата стои шофьор или касиер и проверява билети, пропуски, отпусни. Един след друг хората излизат на този абсолютно черен нощен правоъгълник и изчезват. Изгубени, войната ги отнема, човекът зад теб вече подава своя билет. Навън реват мотори: ала не като от транспортно средство, а повече наподобяват шум от някакъв стационарен агрегат, много ниски земетръсни честоти примесени със студ — някак внушаващи, че след яркото осветление вътре там, навън ще почувстваш слепотата си като неочакван удар… Войници, моряци, авиотехници, летци, морски пехотинци. Един по един, изчезват. Онези, които случайно пушат, могат да останат секунда повече, слабото огънче се разлюлява в оранжева арка веднъж, два пъти и потъва в мрака. Седиш, наблюдаваш ги полуобърнат, твоята изпоцапана и сънена любимка започва да хленчи, напразно — как е възможно похотта ти да се вписва в същата бяла рамка обхванала тъй многобройно и безкрайно отпътуване? Днес хиляди деца излизат през тази врата влачейки крака, но много рядко някое влиза в твоя дом с разбрицана и колосана от сперма кушетка, стенещ вятър над тръбите на газовата инсталация, силна миризма на плесен от мокра кафеена утайка и котешки лайна, проядени от молци светли пуловери хвърлени на куп в един ъгъл, в някакъв случаен жест, постелка за недоносени кученца или ебално кътче. Тази безмълвна, полюшваща се опашка от хора… хиляди заминават… само заблудената единична аномална частица случайно плава срещу основното течение…

И все пак, въпреки всичките му терзания, засега Пойнтсман може да разчита да получи само една сепия — да, гигантски октопод като от филм на ужасите, казва се Григорий: сив, слизест, непрекъснато плъзгащи се насам-натам пипала с треперливи бавни движения в неговата импровизирана клетка до кея на Ик Реджис… този ден около Ламанша духаше ужасен вятър, Пойнтсман беше с неговия плетен подшлемник, измръзнали очи, а д-р Поркиевич с вдигната яка на балтона и нахлупена над ушите кожена шапка, дъхът им смърдеше на изядената преди часове риба, и какво, по дяволите, може да прави Пойнтсман с това животно?

Отговорът вече расте от само себе си, от аморфно безлично ембрионално петно в един момент, до нещо започващо да се оформя и видоизменя в следващия…

— Просто ми е любопитно дали ще се чувстваш по същия начин без всички тези кучета наоколо — бе подметнал между другото Спектро онази вечер, именно в онази вечер. — Ако от самото начало бе започнал да експериментираш с живи хора.

— И тогава сигурно щеше да ми предложиш един-двама души, вместо… ама ти сериозно ли?… тези гигантски октоподи. — Лекарите се споглеждат внимателно.

— Интересно, какво ще направиш.

— И на мен ми е интересно.

— Вземи октопода. — Да не би да иска да каже „зарежи го Слотроп“? Напрегнат момент.

Но тогава Пойнтсман избухва в неговия знаменит смях, служил му успешно в една професия, където много често положението е или-или.

— Все ми подмятат, че трябва да вземам животни. — Той има предвид, преди години един негов колега, вече покойник, му бе казал, че ще стане по-сърдечен и по-човечен, ако си отглежда свое куче извън лабораторията. Пойнтсман бе опитал, Бог му е свидетел, ловджийски спринджър-спаниел, казваше се Глостър, доста приятно животно според него, но опитът трая по-малко от месец. В крайна сметка бе изгубил търпение, защото кучето изобщо не знаеше как да контролира поведението си в обратен ред. То бе способно да отваря вратата, за да влизат пролетните насекоми и дъждът, ала не му идваше наум да я затвори… събаряше кофата с боклука и повръщаше на пода, но така и не се научи да почиства… как може човек да живее с такова същество?

— Октоподът е податлив на хирургическа намеса — придумва го Спектро. — Способен е да оцелее след отстраняване на голям обем мозъчна тъкан. Безусловният му рефлекс спрямо евентуалната жертва е много надежден, достатъчно е да му покажеш рак и, ХОП!, веднага пуска пипалото, отравя плячката и вечерята му е готова. И освен това Пойнтсман, октоподът не лае.

— Обаче. Не… аквариуми, помпи, филтри, специална храна… Това може би става за Кеймбридж, приемливо е, но хората там са толкова стиснати, че за да бъдат убедени е нужна офанзива най-малкото като тази на проклетия Рундщет^[7]… АПП^[8] ще финансира нещо само ако се изплаща тактически, и то веднага, за миналата седмица, нали разбираш, ако не и по-скоро. Не, октопод, това е прекалено сложно, дори самият Пудинг, с неговата отколешна мания за величие, няма да се съгласи.

— Няма предел за това, на което можеш да ги научиш.

— Спектро, ти не си дявол — вглежда се по-внимателно — или си? Знаеш, че по принцип ние използваме звукови стимули, и в проекта „Слотроп“ ударението трябва изцяло да пада върху слуховите възприятия, ответната реакция е слухова… По мое време съм виждал и някой друг октоподски мозък, приятел, и бъди сигурен, че съм забелязал тези огромни зрителни лобове. Нали? Ти опитваш да ми пробуташ някаква зрителна твар. Какво толкова има да гледам, когато проклетите ракетни бомби се снижават?

— Сиянието.

— Какво?

— Огнено червено кълбо. Пада като метеор.

— Глупости.

— Оная вечер Гуенхидуи видял една, над Дептфорд.

— Аз пък искам… това, което наистина ми е нужно… — сега Пойнтсман се накланя и застава в центъра на осветения от лампата кръг и бялото му лице е по-уязвимо отколкото гласа му, шепнещ над блестящия връх на иглата в изправената вертикално върху бюрото спринцовка, — не е куче, нито октопод, а една от твоите прекрасни лисици. По дяволите. Една лисичка.