Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338


□ □ □ □ □ □ □

С двукратно освобождаване на амбреажа, пета̀-пръсти, пета̀-пръсти, Роджър Мексико потегля. Съпровождан от глухото ритмично бумтене на температурните фуги на настилката под гумите той пришпорва по летния аутобан един предхитлеров „хорх 870Б“ през лилаво-червеното вълнисто Люнебургско поле. Над челното стъкло го облъхва мек вятър с аромат на хвойна. Люнебургските овце сред полето лежат неподвижни като паднали на земята облаци. Мочурища и зановец бързо отминават. Бързо плаващите облаци в небето над главата му са в непрекъснато движение, като жива плазма.

Масленозеленият „хорх“ с изрисуван в средата на предния капак дискретен нарцис, бе спотаен в един камион на западния край на бригадната автобаза в Хамбург, целият засенчен с изключение на усмихнатите към Роджър фарове, като прикрепени на стълбчета очи на приятелски инопланетянин. Добре дошъл там, земни човече. Когато вече пътуваше, той откри, че подът е осеян с търкалящи се стъклени бурканчета без етикет с нещо приличащо на бебешка храна, зловеща и нездравословно оцветена материя, която никое земно дете не би могло да яде без опасност за живота, зелено с розови жилки, повръщано бежово с неподлежащи на определение пурпурни примеси, всички капачки украсени с ангелски усмихнато дебело бебешко лице, а под блестящото стъкло гъмжат ужасни ботулизмени токсини и трупни отрови… от време на време изпод седалката внезапно се появява ново бурканче, противно на всякакви закони на ускорението се изтърколва между педалите и причинява сериозно объркване в краката му. Той знае, че трябва да погледне назад и надолу, за да разбере какво става, обаче е неспособен да си наложи да го направи.

На пода се търкалят и потракват бутилки, под предния капак един-два клапана чук-чукат тяхната история за притеснения. По средата на аутобана префучава див синап, идеално двуцветен, само жълто и зелено, пророческа река съзирана само от двата вида вълнообразна светлина. Роджър пее на едно момиче в Куксхафен, което все още носи името Джесика:

Сънувам, че съм открил нас отново,

С пролет отдалечена на толкова

Много животи на непознати хора

А ние, тъй свободни,

Разхождаме се край морето,

И говорим думи написани от друг

Отведоха ни до портите

На зеленото завръщане

А ние бяхме вече се загубили съвсем

И не можехме да спрем

И да ги попитаме защо —

Срещат ли се отново децата?

Остава ли някаква следа,

На юлските супершосета?

И внезапно навлиза в толкова ярко златисти кичест склон и поле, че едва не пропуска да вземе завоя между насипите…

Седмица преди да си тръгне, тя дойде за последен път в „Бялото видение“. С изключение на незначителната РИБИ, там отново бе истинска лудница. Из подгизналите ливади се търкаляха и ръждясваха кабели за преградни балони, превръщаха се в люспи, йони и земя — сухожилия, които пееха в яростните нощи сред сирените, виещи през равни интервали гладко като далечен вятър, под барабанния тътен на бомбите, и сега лежаха халтави и стари, на твърди извивки от метална пепел. Навсякъде под краката избуяват незабравки, суетнята на мравки създава усещането за тяхно царство. Над термоклините[1] край скалите се реят множество пеперуди — ъглокрилки, лимонници, дяволски. Откакто Джесика и Роджър се бяха видели за последен път, тя бе постригала бретона си и сега, както подобава за такива случаи, е нервна:

— Изглеждам наистина ужасно, няма нужда да ми го казваш…

— Направо зашеметяващо — заявява Роджър. — Много ми харесва.

— Подиграваш ми се.

— Боже мой, Джес, защо говорим за прически?

В същото време някъде, отвъд Ламанша — преграда непреодолима като стената на Смъртта за начинаещ медиум — лейтенант Слотроп, фалшифициран, отхвърлен и отписан от всички, пълзи върху лика на Зоната. Роджър не желае да се отказва от него: Роджър иска да направи това, което е почтено и справедливо.

— Не мога просто да изоставя горкия загубеняк. Те опитват да го унищожат…

Но:

— Роджър, — ще се усмихне тя, — сега е пролет. В мир сме.

Не, не сме. Това е само пропаганда. Пробутана от АПП[2]. А сега, джентълмени, както сте видели от проучванията, нашето оптимално време е 8 май, точно преди традиционното масово отпътуване от града за Петдесетница, училищата излизат във ваканция, метеорологичните прогнози обещават отлични реколти, започва сезонното понижение в търсенето на въглища, което ни дава няколкомесечна отсрочка, за да изправим отново на крака нашите капиталовложения в Рур — не, той вижда само неизменните силови потоци, същото обедняване, около което се бъхти още от ’39-та. Неговото момиче ще бъде отведено в Германия, въпреки че подлежи на демобилизация, както всеки друг. Няма канал нагоре, който да им даде поне малка надежда за бягство. Все още става нещо, не го наричайте „война“ ако това ви нервира, може би нивото на смъртността е поспаднало с един-два пункта, бирата в кутии най-после се върна на пазара и една вечер неотдавна на Трафалгар Скуеър имаше много хора… но Тяхното начинание е действено и продължава.

Печалният факт, който раздира сърцето му и изважда наяве неговата празнота е, че Джесика има доверие в Тях. „Войната“ бе нужното й условие, за да бъде тя с Роджър.

„Мирът“ й дава възможност да го напусне. В сравнение с Техните ресурси, неговите са прекалено оскъдни. Той няма достатъчно думи, не предлага технически изпипана до съвършенство прегръдка, за да я задържи. Не е удивително, че симпатягата Бобър ще координира противовъздушната отбрана там и двамата ще бъдат заедно в романтичния Куксхафен. Чао, луди палавнико Роджър, прекарвахме си отлично, приятна военновременна забежка, оргазмите ни бяха неописуемо експлозивни, обятията ти са широки като крилата на летяща крепост, имахме си наши военни тайни, направо побърквахме дебелите дърти полковници както си искахме, но рано или късно за всички идва време за отбой, пфу! Трябва да бягам, мили Роджър, всичко беше приказно…

Той е готов да падне в коленете й ухаещи на глицерин и розова вода, да облизва пясъка и солта от униформените й обувки, да й предложи свободата и заплатата си за следващите 50 години постоянна хубава служба, и горкия си тежко пулсиращ мозък. Но е много късно. Ние сме в Мир. Параноята, опасността, безжизненото подсвиркване на действащата наоколо Смърт са приспани, останали са назад във Войната, назад в нейните Години с Роджър Мексико. Денят, когато спряха да падат ракетите, отбеляза началото на края за Роджър и Джесика. Докато ставаше ясно, ден след безопасен ден, че никога повече няма да падат, новият свят се промъкваше и я завладяваше като пролет — става дума не толкова за осезаемите промени в светлината и въздуха, в тълпите в универмага „Улуърт“, а като пролет от лош филм, пълна с изкуствени хартиени листа и цветове от памук и фалшиво осветление… не, никога повече Джесика няма да стои пред тяхната кухненска мивка с поскърцваща в пръстите й порцеланова чаша, която издава тихички беззащитни кротко отекващи звуци на плачещо бебе, буквално ОТВЕНИ ОТ ФОКУСА НА ВНИМАНИЕТО ИМ ОТ ЕКСПЛОЗИЯТА НА ПАДНАЛАТА РАКЕТА, и чашата се разпръсва на дрънчащи по пода бели и сини остриета…

Ракетите на смъртта са останали в миналото. Този път Джесика ще бъде на огнева позиция, тя и Джереми — не е ли било предопределено винаги така? Да изстрелват ракети през морето: няма смърт, има само спектакъл, огън и гръмовен рев, вълнение без убийство, не отправяше ли Джесика молитви точно за това? преди време в избледняващата къща вече върната на собствениците, обитавана отново от човешките придатъци към пискюлите на завесите, снимките на кучета, викторианските мебели, тайните купчини „Световни новини“ в килера на горния етаж. Предопределено й е да замине. Заповедите идват от недостижими за нея висоти. Нейното бъдеще е свързано с бъдещето на Света, а перспективата на Роджър е единствено със странния вариант на Войната, който все още мъкне със себе си. Той не може и крачка да направи, клетият сладур, Войната не го пуска. Все още е пасивен, както е бил под ракетите. Жертвата Роджър. Стрелецът Джереми. „Войната е моята майка“, бе казал той първия ден и Джесика се бе чудила какви дами в черно изникват в сънищата му, какви пепелно-бели усмивки, какви ли ножици ще идват потраквайки през стаята, през цялата тяхна зима… толкова много от него тя изобщо не опозна… толкова непригоден е той за Мир. Джесика вече започва да мисли за прекараното заедно с него време като за поредица от експлозии, лудост присъединена към ритмите на Войната. Сега той иска да спаси Слотроп, още едно ракетно същество, вампир, чийто полов живот наистина се подхранва от ужаса на тази Ракетна Блиц Война — пфу, гадост, гадост. Длъжни са да го затворят, а не да го освобождават. На Роджър този Слотроп изглежда му е по-скъп отколкото Джесика, нали двамата са един дол дренки, както и да е, тя се надява двамата да бъдат щастливи заедно. Нека седят и пият бира, да си разправят истории за ракети и посвещават уравнения един на друг. Колко забавно. Тя поне няма да го остави във вакуум. Роджър няма да бъде самотен, ще има с какво да си запълва времето…

Тя се бе отдалечила от него и тръгнала по брега. Слънцето днес е толкова ярко, че сенките от ахилесовите й сухожилия се очертават ясни и черни като ръбове на копринени чорапи над петите. Главата й както винаги е наклонена леко напред и встрани, оголеният й тил, който той изобщо не е преставал да обича и никога повече няма да види, е незащитен, както и нейната красота, за която тя в своята наивност не осъзнава, че шества из Света неизменно изложена на опасност. Джесика вероятно поназнайва нещичко и се смята за „хубавичка“ в тяло и лице… но той никога не би могъл да й каже останалото, колко много други живи същества, птици, ухаещи на трева и дъжд нощи, слънчеви мигновения на истински покой включва онова, което е тя за него. Беше. Той губи нещо повече от Джесика: отнета му е цяла една сфера от живота, изгубил е изпитаното за първи път успокоение от Сътворението. Сега се връща в зимата, оттегля се в своята самотна черупка. Необходимото усилие, за да продължи напред превишава многократно способността му да се справи сам.

Бе решил да не плаче, когато тя си тръгне. Но заплака. Кубически метри сополи, карамфилно червени уши. Скоро, всеки път, когато лявото му стъпало докосваше земята, остра болка пронизваше половината му череп. Аха, сигурно това имат предвид, когато казват „болка от раздялата“! Пойнтсман непрекъснато го затрупваше с работа. Роджър не можеше да забрави Джесика и все по-малко мислеше за Слотроп.

Но един ден при него се отби Милтън Глоуминг и го извади от равнодушието му. Глоуминг току-що се бе върнал от пътуване из Зоната. Бил включен в екип с особено назначение заедно с някой си Йозеф Шлайм, средно интелигентен дезертьор, който някога работил в СИ „Фарбен“ в управлението на д-р Райтингер, НСО[3] — статистическия отдел на СЗ-7[4]. Там Шлайм бил назначен в американския сектор да събира за СИ „Фарбен“ икономическа информация за СИ Фарбен чрез филиалите и притежателите на лицензи като „Кемнико“, „Дженерал Анилайн енд Филм“, „Анско“, „Уинтроп“. В 1936 година той пристига в Англия, за да работи в „Импириал Кемикълс“ на длъжност, която оставала твърде неопределена. Бил чувал за Слотроп, разбира се… помнел го от преди. Когато Лайл Бланд поел на своето последно трансмурално[5] пътешествие, из кабинетите на СИ Фарбен със седмици се развявали строго поверителни „Зелени Отчети“, слухове се сливали и делели като молекули на каменовъглен катран под налягане, всичко това във връзка с бъдещия избор на подходящ човек, който след кончината на Бланд да поеме наблюдението над Слотроп.

Това ставало още в началото на голямата борба за разузнавателния апарат на СИ Фарбен. Искали да го прилапат както икономическият отдел на министерството на външните работи така и международният отдел на министерството на икономиката. А също и военните, особено Военно Икономическия Щаб, подразделение на Генералния Щаб отговарящо за връзката на ВКВС[6] с промишлеността. Собствената връзка на СИ Фарбен с ВКВС се осъществявала чрез Координационна служба W под ръководството на д-р Дикман и д-р Гор. Картината се усложнява още повече от обичайното дублиране на учрежденията на нацистката партия и организациите на абвера, размножени след 1933 г. в цялата германска промишленост. Нацисткото звено по контрола на изразходваните средства в СИ Фарбен се нарича „Отдел А“, разположен е в същата административна сграда и в действителност изглежда напълно аналогичен на Координационната служба W, т.е. собствената група на СИ Фарбен за свръзка с армията. Но Техниката, уви, тази златистобедрена девица с корона от плитки, винаги се появява така, да докопа нещо. Най-вероятно заяжданията, възмущението и оплакванията на армията от партията в края на краищата в много по-голяма степен са подтикнали Шлайм да дезертира, отколкото някакви нравствени скрупули свързани с Хитлер. Във всеки случай той помни, че наблюдението на Слотроп е възложено на една новосформирана „Секция ІV“ под контрола на Координационната служба W. Секция І води азот и бензин, ІІ — багрилни вещества, химикали, синтетичен каучук, медикаменти, ІІІ — филмова лента и влакна, ІV се занимава изключително със Слотроп и нищо друго, освен, както бил подочул Шлайм, с един-два комбинирани патенти придобити чрез някакви сделки със СИ „Хими“ в Швейцария. Аналгетик, чието название бе забравил и една нова пластмаса, някакво име като „Миполам“… „Полимекс“ или нещо такова…

— Тъй както ми звучи, май би трябвало да я води „Секция ІІ“ — бе единственият коментар на Глоуминг тогава.

— Някои директори се разтревожиха — съгласи си Шлайм. — Тер Меер беше енергичен, а и Хьорлайн също, и двамата бяха инициативни, решителни мъже. Може да са възвърнали при тях тази пластмаса.

— А Партията назначи ли в тази Секция ІV човек от абвера?

— Сигурно са назначили, обаче не знам дали е бил абверовец или есесовец. Навсякъде имаше колкото щеш техни хора. Помня някакъв доста слаб човек, очилат, с дебели стъкла, да излиза два-три пъти от сградата. Но той беше с цивилни дрехи. Не знам името му.

Абе ’кво става тука…

— Наблюдение ли? — Ръцете на Роджър се впускат в усърдни движения, приглаждат косата, нагласяват вратовръзката, опипват носа, ушите, ставите — СИ Фарбен са наблюдавали Слотроп, така ли? Преди войната? Защо, Глоуминг?

— Странно, нали? — Чао до скив, фют през вратата без нито дума повече, и оставя Роджър насаме с възможно най-неприятна, започваща да се усилва светлина, челно острие на едно ослепително ярко сърповидно прозрение в периферията на мозъка му. СИ „Фарбен“ значи, а? Напоследък господин Пойнтсман е поел курс на активно сближаване изключително с висшите кадри на ИХП[7]. А ИХП има картелно споразумение със СИ Фарбен. Мръсно копеле. Ами да, той сигурно е знаел за Слотроп от самото начало. Историята с Джамф е била само прикритие на… абе, ’кво по дяволите става тук?

На половината път за Лондон (Пойнтсман е завладял отново „ягуара“, затова Роджър кара мотоциклет от автопарка на РИБИ, който сега включва само него и един „морис“, практически без амбреаж) му хрумва, че Глоуминг е бил изпратен при него нарочно от Пойнтсман, като някакъв неясен тактически ход в тази акция в стил Нейланд-Смит[8], в която Пойнтсман изглежда участва (той притежава пълен комплект с всички книги от великата манихейска сага на Сакс Ромър и напоследък има навика да се отбива по всяко време, обикновено когато Роджър спи или опитва спокойно да се изсере и наистина застава там пред тоалетната, и чете високо на глас съответстващ на положението откъс). Пойнтсман е способен на всичко, по-лош е и от дъртия Пудинг, изобщо няма срам няма съвест. Готов е да използва всеки — Глоуминг, Катье Боргезиус, Пирата Прентис, никой (Джесика) не е предпазен от неговите (Джесика?) макиавелийски…

Джесика. Ах. Да разбирасеразбирасе Мексико, шибан идиот такъв… не е удивително, че 137-та го баламосваше и даваше неясни отговори. Не е удивително, че нейните заповеди идват от Много Високо. Нали той самият, като агне весело палуващо около шиша, бе помолил Пойнтсман да види какво може да направи… Глупак. Глупак.

Той пристига в Дванадесетия Дом на „Голахо Мюз“ в самоубийствено душевно състояние. Крадците на велосипеди сноват из задните улички, старите професионалисти карат по три в редица с прилична скорост. Младежи с гиздави мустаци се оглеждат във витрините. Деца ровят в кофите за боклук. Из ъглите на дворовете хвърчат официални документи, сменената кожа на избягал Звяр. На улицата едно дърво необяснимо е изсъхнало до чепат черен труп. Муха каца с корема нагоре върху предния калник на Роджъровия мотоциклет, десет секунди се мята, събира прошарените с жилки чувствителни крилца и умира. Раз два и готово. За първи път Роджър вижда такова нещо. Ескадрили П-47-ки летят във формации „триъгълник“, по четири отметки на всяка, ЧервеноБялоСиньоЖълто върху неизменния фон на белезникавото небе, ескадрила след ескадрила: или се провежда някакъв авиационен парад или е нова война. Един мазач работи зад ъгъла, заглажда надупчена от бомби стена, натрупаният върху мастара хоросан е пищен и съблазнителен като сирене „империал“, той използва непозната мистрия наследена от негов покоен приятел, и все пак в първите дни непроизволно пробива и драска стената като неопитен чирак, още не е привикнал с лъскавото острие на мистрията, чиято извивка се е оказала малко по-подчертана отколкото неговата сила би могла изобщо да вложи в инструмента… Хенри беше по-едър мъж… Мухата, която съвсем не бе умряла, разперва крилца и отлита да направи за смях някой друг.

Добре тогава, Пойнтсман, връхлита трополейки в Дванадесетия Дом, блъска корковите дъски по седемте коридора и етажа, секретарки протягат ръце към телефоните къде си дяволите те взели…

Няма го в неговия кабинет. Но Геза Розавьолги е там и понечва да му създава спънки.

Ста-ва-те за смях, младежо.

— Млъквай, трансилвански глупако — ръмжи Роджър. — Аз търся шефа, разбираш ли, само да мръднеш и за последен път ще усетиш вкуса на кръвна група 0-резус отрицателен. Когато приключа с теб, зъбите ти даже овесена каша няма да могат да дъвчат… — Уплашен, Розавьолги отстъпва около водния охладител и опитва да се защити с един стол на колелца. Седалката пада и Розавьолги остава само с рамата, която за голямо негово притеснение е оформена като кръст… — Къде е той — ситуацията е без победител, Роджър скърца със зъби не отстъпвай на истерията, тя дава обратен ефект и е лукс, който, при сегашната ти сериозна уязвимост, не можеш да си позволиш… — Хайде, педераст сдухан, кажи ми или никога повече няма да видиш ковчег отвътре…

Притичва нисичка и леко топчеста, но безстрашна секретарка и започва да шляпа Роджър по пищялите с данъчните досиета от 1940-та до ’44-та година на една английска стоманодобивна компания, която притежава общ патент с Vereinigte Stahlwerke[9] за производството на сплав използвана в муфите на тръбопровода за подаване на течен кислород надолу към Черния Агрегат на А4 с номер 00000. Обаче пищялите на Роджър не са приспособени за такъв вид информация. Очилата на секретарката падат.

— Госпожице Мюлер-Хохлебен — прочита табелчицата с нейното име — с очила изглеждате просто отвратително. Сльошете ги отнофо фетнака — тази комична нацистка реплика явно е вдъхновена от фамилията й[10].

— Не мога да ги намеря — германски акцент с пълна сила, — не фиждам добре.

— Е, ще фидим дали можем да ви помогнем… аха-а, какво е това? Госпожице Мюлер-Холебен!

— Ja…[11]

— Как изглеждат тези фаши очила?

— Бели са…

— И рамките са изцяло инкрустирани с хитрички фалшиви диамантчета, нали фройлайн?

— Ja, ja, und mit…[12]

— И фалшивите диамантчета продължават покрай слепоочията и извивката за ушите, и-и даже има пера?

— Щраусофи пера…

— Да, стърчащи от краищата и боядисани в изумително паунско синьо пера от мъжки щраус, нали?

— Тофа са моите ошила, ja, — потвърждава секретарката, опипвайки слепешком пода, — къде са те, моля фи?

— Ето тук! — стоварва крак долу ХРЯС и ги смачква на ярки арктически циреи, разпръснати навсякъде по килима на Пойнтсман.

Виж ти! — обажда се Розавьолги от далечния ъгъл.

Впрочем това е единственият ъгъл, който не е ярко осветен, да, тук има някаква оптическа аномалия: нормална правоъгълна стая, в Дванадесетия Дом няма чудновати нестандартни помещения… и все пак, тази странна необяснима призма от сянка в ъгъла… не един и не двама посетители са влизали неочаквано и са заварвали г-н Пойнтсман не зад своето бюро, където би трябвало да бъде, а застанал в сенчестия ъгъл и, което е още по-тревожно, обърнат с лице към него… Лично Розавьолги не е във възторг от Ъгъла, опитвал е няколко пъти да стои в него, но винаги бе излизал поклащайки глава: „Гос-подин Пойнтсман, не ми харесва там, никак не ми харесва.“ Възможно ли е изобщо да изпита човек някаква приемлива и удовлетворителна тръпка от такова нездравословно преживяване, а? — леко повдигнал една шмекерлийски-тъжна вежда. Пойнтсман обикновено гледа тъй сякаш се извинява, обаче не заради себе си, а за нещо сторено от Розавьолги, и отвръща кротко, „Това е единственото място в стаята, където се чувствам жив“. С абсолютна сигурност една-две докладни записки по този повод са били изпратени на ниво Министерство. Ако изобщо са стигнали до самия министър, то най-вероятно е било във вариант „учрежденско развлечение“. „О, да, да“, поклаща мъдрата стара глава с къдрава като овца коса, изпъкнали почти славянски скули и сбръчква очи в небрежно-разсеян, но любезен смях, „да, знаменития Ъгъл на Пойнтсман, да… не бих се изненадал ако е обитаван от духове, а?“ Рефлекторно подхилкване от присъстващото подчинено дребно чиновничество, обаче само мрачни усмивки от по-високопоставените шефове на отдели. „Извикайте човека от ДЕМИ[13] да погледне“, кикоти се глуповато някой с пура в уста. „Горкичкият, ще помисли, че отново е на Война“. „Правилно, точно така“ и „Вярно, добре го каза, направо отлично“, кънти из пластовете тютюнев дим. Сред именно това дребно чиновничество просташките шеги са на мода, нещо като класова традиция.

Какво „виж ти“ — от известно време Роджър крещи.

Виж ти — повтаря Розавьолги.

— Ти казваш „Виж ти“, нали? Така ли е? Обаче трябваше да кажеш „Виж ти, “Виж ти"."

— Така и направих.

— Не, не… ти каза „Виж ти“ само веднъж, точно това нап…

— А-хаа! Но аз го повторих. Казах го… два пъти.

— Но едва след като ти зададох въпроса. Не можеш да настояваш, че и двете „Виж ти“ са били част от едно и също твърдение, изискващо от мен да проявя безразсъдно лековерие, което в твоята компания се явява форма на (освен ако ние двамата не сме една и съща личност и целият този диалог представлява ЕДНА ЕДИНСТВЕНА МИСЪЛ ууугггххх, а това, Розавьолги, означава) безумие…

— Ошилата ми — хленчи фройлайн Мюлер-Хохлебен и сега вече лази из стаята, а Мексико разпръсква с крак стъклените парченца, така че от време на време нещастното момиче порязва ръка или коляно и започва да оставя тъмни 5–6 сантиметрови следи като перца от кръв, които впоследствие, ако приемем, че тя ще издържи достатъчно дълго, ще нашарят килима на Пойнтсман като шлейфа на рокля изрисувана от Биърдсли.

— Добре се справяте, госпожице Мюлер-Хохлебен! — подвиква окуражително Роджър — а що се отнася до тебе, ти… — но млъква, когато забелязва, че сега Розавьолги е почти невидим в сянката и склерите на очите му пламтят в бяло, трептят и подскачат във въздуха, светват и угасват… явно Розавьолги полага сериозни усилия да се задържи в засенчения ъгъл. Това определено не е предпочитано от него място. Първо: останалата част от стаята изглежда по-отдалечена, като гледана през визьор на фотоапарат. И стените… въобще не приличат на… ами, всъщност, на плътни и твърди. Те са в плавно движение: грубо полутечно изместване и диплене, набръчкват се като изправено парче коприна или найлон, оттенъкът им е воднисто сив, но от време на време с изненадващ остров в течението, някой абсолютно нетипичен за тази стая цвят: шафранено жълти вретена, палмово-зелени овали, пурпурни тесни заливи, които прорязват като зъби на гребен нащърбени комиксово-оранжеви парчета от остров, а над тях кръжи простреляният изтребител, изхвърля горивните резервоари, после и сребристия балдахин на парашута, задкрилките са фиксирани на почти пълно убиване на скоростта, колесниците са вдигнати, а изведнъж синевата (внезапно, тъй ярка синева) връхлита непосредствено преди удара дроселът е затворен фффууппп! о мамка му рифът, ще се блъснем в… ах. О, ами че няма ли риф? В безопасност ли сме? Тооочно така! Манго, виждам манго на онова дърво там! и-и-и едно момиче… мнооого момичета! Гледай, всички са разкошни, циците им стърчат нагоре, и всички поклащат тези поли от трева, свирят на хавайски китари и пеят (обаче защо гласовете са тъй резки и груби, тъй гъгниви, като гласовете на американски кордебалетистки?)…

О, бледолики.

Добре дошъл на остров Драйф!

Близни ми папаята и няма

Да искаш да го напуснеш!

Луна като жълт банан,

Виси над моето бунгало,

И много хула-хула игрички —

О, звездите падат над остров Драйф

И лавата се стича по планината

Великолепна като черешова торта —

Даже Сладката Лейлани

в Малката Сламена Колиба

Обича хавайците и мисионерска закуска

Гледай-скивай, захарна курабийка,

ти си на остров Драйф!

Е-гати, е-гати, някоя от тези красиви младички островитянки ще ме свали, ще прекарам остатъка от живота си в ядене на папая, ароматна като путката на младия рай…

Когато раят беше млад. Пилотът се обръща към Розавьолги, който все още е овързан с предпазни колани зад него. Лицето е покрито с шлем, авиаторски очила отразяващи прекалено много светлина и кислородна маска — лице съставено от метал, кожа и слюда. Но сега пилотът повдига очилата, бавно, и чии са тези толкова познати очи, които се усмихват приветливо, аз те познавам, ти познаваш ли ме? Наистина ли не ме познаваш?

Розавьолги се измъква с крясък от ъгъла, разтреперан, заслепен от лампите на тавана. Фройлайн Мюлер-Хохлебен продължава да пълзи наоколо в кръг, отново и отново, все по-бързо и по-бързо, почти изгубила очертанията си, и кряка истерично. И двамата са стигнали точно състоянието, до което изтънчената психологическа атака на Роджър бе имала за цел да ги доведе. Тихо, но твърдо:

— Добре. А сега за последен път, къде е господин Пойнтсман?

— В кабинета на Мосмун — отговарят едновременно те.

Кабинетът на Мосмун е на един кратък пробег с ролкови кънки от Уайтхол и е охраняван в поредица стаи от момичета-стражи, всяка с престилка в напълно различен цвят от другите (и тази процесия продължава доста дълго, тъй че можем да си представим какви нестандартни и чудновати багри са те поначало, ако толкова много оттенъци могат да бъдат тъй „напълно различни“, нали — ах, да споменем само някои като например гущерово, вечерна звезда, бледа Атлантида), и Роджър ги ухажва, флиртува с тях, подкупва, заплашва, дърдори им глупости и (въздишка) пробива си път с шамари, докато най-после:

— Мосмун — започва да блъска с юмрук по гигантската дъбова врата, резбована като каменните портали на някои храмове. — Край, Пойнтсман, всичко е свършено! В името на минималното благоприличие, което ти позволява да изживееш деня без да бъдеш застрелян от някой случаен въоръжен непознат, отваряй вратата! — Предълго обръщение и по средата му вратата е вече наполовина разтворена, но във всеки случай Роджър го довършва. Той гледа в стая обгърната от сияйни лимонно-лаймови багри, драстично приглушени почти до наподобяващата мляко граница на абсент с вода, (нюансите са по-топли отколкото заслужават тези муцуни около масата, ала вероятно появата на Роджър е затъмнила леко оцветяването) след това притичва, скача на гладката маса над гладката глава на някакъв директор на стоманодобивна компания, приплъзва се 6–7 метра по излъсканата с восък повърхност и застава пред човека на края, който седи с непринудена (всъщност, надменна) усмивка — Мосмун, ясен си ми! — Наистина ли бе проникнал вътре, сред качулките, прорезите за очите, златните скъпоценности и украшения, тамяна и скиптъра от бедрена кост?

— Това не е Мосмун — прокашля се господин Пойнтсман. — Мексико, бъдете така добър да слезете от масата… джентълмени, това е един от моите някогашни колеги от РИБИ, блестящ специалист, но на моменти доста неуравновесен, както може да сте забелязали… ах, Мексико, наистина не…

Роджър е отворил копчелъка, извадил хуя си и вече деловито опикава лъскавата маса, книжата върху нея, пепелниците, а много скоро и самите мъже с непроницаеми физиономии, които, макар и заемащи ръководни длъжности и притежаващи светкавично действащи мозъци, все още не искат да приемат, че всичко това се случва, нали, в някаква вселена действително свързана в прекалено много точки с привичния им свят… и всъщност шуртящата топла пикня е доста приятна докато преминава по вратовръзки за по десет гвинеи, по брадичките придаващи творчески вид, нагоре по нашарените с пигментни петна ноздри, по армейските очила със стоманени рамки, и плющи по колосани нагръдници, ключета на „Фи Бета Капа“[14], ордени на Почетния Легион, Железни Кръстове, ордени Ленин, кръстове на кралица Виктория, верижки за джобни часовници по случай пенсиониране, значки „Дюи за президент“[15], полуизвадени служебни револвери и даже ловни пушки със скъсена цев подаващи се изпод нечия мишница…

— Пойнтсман, — решително вирнатият хуй раздразнен подскача като дирижабъл сред лилави облаци (много тъмно лилави, като кадифе в същия цвят) привечер, когато морският бриз предвещава трудно кацане, — запазих те за накрая. Но, господи Боже мой, изглежда не ми е останала никаква урина повече. Нито капка. Много се извинявам. Абсолютно нищо не е останало за теб. Разбираш ли? Ако това означава да дам живота си — думите просто излязоха и може би Роджър преувеличава, а може би не — за теб няма да има нищо никъде. Каквото и да получиш, аз ще го взема. Ако отидеш по-високо с това, аз ще дойда, ще те хвана и ще те сваля обратно долу. Където и да отидеш. Даже ако намериш свободен момент за отдих, с отзивчива жена в тиха стая, аз ще бъда зад прозореца. Винаги ще бъда съвсем наблизо отвън. Ти никога няма да ме заличиш. Излезеш ли навън, аз ще вляза и за теб стаята вече ще бъде осквернена, обитавана от духове и ще трябва да търсиш друга. Останеш ли вътре, аз така и така ще вляза, ще те преследвам от стая в стая, докато не те притисна до стената в последната. За теб ще бъде последната стая, Пойнтсман, и ще ти се наложи да прекараш остатъка от твоя мизерен проституиран живот в нея.

Пойнтсман отказва да го погледне. Отказва да срещне очите му. Точно това искаше Роджър. Охранителите се появяват като подробност силно намаляваща постигнатия ефект, въпреки че възторжените почитатели на сцените с преследване, които не могат да погледнат Тадж Махал, Уфици, Статуята на Свободата, без да помислят: сцена с преследване, сцена с преследване, ухаа, егати, Дъглас Феърбанкс бяга и подскача пред минарето на фона на лунното небе — на тези ентусиасти навярно ще им бъде интересно следното:

Роджър се пъха под масата, за да закопчае шлица си и усърдните охранители скачат един срещу друг върху масата, сблъскват се и псуват, но той е избягал в поднивото сред подкованите обуща от конска кожа, раираните крачоли и мамините карирани чорапи на тези заговорници горе, рискован преход, защото всеки крак може да го изрита без предупреждение и да го пребие, но вече е стигнал обратно при плешивия стоманодобивен магнат, докопва го за вратовръзката или за кура, което е по-лесно за хващане, и го издърпва долу под масата.

— Така! Сега ще се измъкнем оттук и вие ще бъдете мой заложник, ясно ли е? — Изскача изпод масата, затътрил посинелия ръководен кадър за вратовръзката или за хуя, дърпа го както дете шейна, полуудушен и пред мозъчен кръвоизлив, извлича го през вратата, покрай необичайната модна дъга от караулещи дами, сега с меко казано уплашен изглед, а на улицата вече пищят сирени: МАНИАК НАПАДА НЕФТЕНИ ПРЕГОВОРИ отстранен след като ----кал участниците, той вече е излязъл от асансьора и тича по задния коридор към парното вжът! над главите на двама черни параджии, които си предават един на друг ръчно свита цигара с някаква западноафриканска наркотична трева, напъхва своя заложник в гигантска пещ заредена и подготвена за пролетта (много жалко), и офейква през задния вход, минава по алея обрамчена с платани водеща в малък парк, след това се прехвърля през оградата, чао до скив, бързоногият Роджър и лондонските полицаи.

В „Бялото видение“ не е оставил нищо, което да му е нужно. Всичко там може да бъде зарязано. Дрехите на гърба му и мотоциклетът, джоб пълен с дребни монети и неограничен гняв, от какво повече има нужда един 30-годишен праведник, за да завоюва града? „Аз съм шибаният Дик Уитингтън!“ идва му на ум докато фучи по Кингс Роуд, „И дойдох в Лондон! Аз съм вашият кмет на Лондон…“[16]

Пирата е у дома си и повидимому очаква Роджър. Разхвърляни по голямата маса, части от неговата вярна „Мендоса“ блестят от смазочно масло или стоманеносини, ръцете му са заети с парцалчета, шишенца, тампони и шомполи, но очите му са вперени в Роджър.

— Не, — пресича той подхванатото разобличение на Пойнтсман, когато изниква името на Милтън Глоуминг, — това е дреболия, но спри тук. Не го е изпратил Пойнтсман. Изпратихме го Ние.

— Ние.

— Роджър, ти си начинаещ параноик — за първи път Прентис го назовава по име и това трогва Роджър достатъчно, за да прекъсне тирадата си. — Разбира се, че е необходима всестранно разработена система „Те“, но това е само половината работа. На всяко „Те“ трябва да съответства „Ние“. В нашия случай има такова „Ние“. Градивната параноя означава разработване на система „Ние“, която да е поне толкова всеобхватна, колкото системата „Те“…

— Чакай, чакай, първо къде ти е уискито „Хейг и Хейг“, постарай се да бъдеш любезен домакин, и второ каква е тази „система Те“? Аз не те бомбардирам с теоремата на Чебишев[17], нали?

— Имам предвид онова, което Те и наетите от Тях психиатри наричат „заблуждаващи системи“. Излишно е да пояснявам, че „заблудите“ винаги са официално формулирани. Действително или недействително, този въпрос няма защо да ни тревожи. Те говорят само когато им е изгодно. Единствено системата е от значение. Как се подреждат данните вътре в нея. Някои са последователни, други се разпадат. Твоето хрумване, че Глоуминг е изпратен от Пойнтсман тръгва по грешно разклонение. Без някакъв противоположен комплект от заблуди относно нас самите, които наричам „система Ние“, хрумването за Глоуминг може да е било приемливо…

— Заблуди за самите нас?

— Тези заблуди не са действителни.

— Но са официално формулирани.

— Да, ако има полза от това.

— Е, значи ти играеш Тяхната игра.

— Няма защо да се тревожиш за това. Ще видиш, че можеш да действаш превъзходно. Тъй като още не сме победили, особени проблеми няма.

Роджър е напълно объркан. В този момент влиза не кой да е, а Милтън Глоуминг придружен от черен мъж, в когото Роджър разпознава един от пушачите на ганджа в котелното под кабинета на Клайв Мосмун. Негърът се казва Ян Отиюмбу[18] и е офицер за свръзка от Черната Команда. Появява се един помощник на Блоджет Уаксуинг, апаш с неговото момиче и то не просто върви, а по-скоро танцува, много бавно и плавно, танц, в който току-що изскочилият без риза от кухнята Озби Фийл (и с татуирано на корема му Прасето Свинчо? Откога я има Фийл тази татуировка?) напълно правилно определя въздействието на хероин.

Което е донякъде смущаващо — ако това е „системата Ние“, защо тя не е замислена така, че поне да се синхронизира логично и последователно, както става при „системите Те“?

— Именно там е работата — крещи Озби с имитиращи кючек телодвижения, които разтеглят Прасето Свинчо в застрашителна широка усмивка — Благоразумните са Те. А ние пикаем на Техните смислени комбинации. Нали… Мексико?

— Ура! — викат останалите. Добре го каза, Озби.

Сър Стивън Додсън-Трък седи до прозореца и почиства автомат „Стен“. Днес навън лятното спокойствие и гърбът на Лондон усещат началните тръпки на Следвоенния Ограничителен Режим. В този момент в главата на сър Стивън няма никаква мисъл. Той е напълно погълнат от чистенето на оръжието. Вече не разсъждава за жена си Нора, въпреки че тя е там, в някоя стая, все още заобиколена от нейните планетарни медиуми и прицелена в някакво лично предопределение. В последните седмици тя по автентичен месиански начин е стигнала до извода, че нейната действителна самоличност е, буквално, Силата на Гравитацията. Аз съм Гравитация, аз съм Това, с което е принудена да се бори Ракетата, на което се покорява предисторическата пустош и бива отправена в самата същност на Историята… Кръжащите около нея уродливи маниаци, пророци, телепортьори, астрални пътешественици и трагични човешки контакти, всички знаят за нейното божие наказание, но никой от тях не вижда правилния път за нея. Сега тя трябва да докаже себе си, да намери по-прикрити форми на себеотрицание, по-престорени и по-притворни от отстъпничеството на Шабатай Цви пред Високата Порта[19]. Това положение дава известни възможности за по някоя хубава груба шега от време на време: горката Нора ще бъде подмамвана на спиритични сеанси, които не биха заблудили дори пралеля ви, ще я навестяват типове подобни на Роналд Черикоук маскиран като Иисус Христос, който ще просвисти надолу по жиците до едно прикътано миниатюрно ултравиолетово светлинно тяло и там ще започне да флуоресцира с възможно най-съмнителен вкус, в глупавия си брътвеж ще свързва заедно разнородни неподходящи откъси от Евангелието, от своята разпната висота ще се протяга наистина да опипва пристегнатия с колан за жартиери задник на Нора… силно оскърбена тя ще избяга в коридори пълни с лепкави невидими ръце, полтъргайсти ще задръстят тоалетната й, изящни дамски лайна ще подскачат в нейния девствен водовъртеж, и с крясък пфу, капещ задник и колан за жартиери отпуснат около колената, тя ще връхлети олюлявайки се в нейната собствена гостна, за да установи, че дори там не може да намери укритие, не, някой ще е материализирал специално за нея две слоници-лесбийки в поза 69, плъзгави хоботи като симетрични бутала влизат и излизат от сочни слонски вулви, и когато Нора се обръща, за да избяга от тази кошмарна сцена, ще констатира, че някое закачливо привидение е заключило вратата зад нея, а друг призрак се кани да шляпне в лицето й студено йоркширско суфле…

В мезонета на Пирата сега пеят всички, противодействена пътна песен, акомпанирани на нещо прилично на палисандрова уелска гъдулка от Томас Гуенхидуи (който все пак бе избегнал диалектическото проклятие на Книгата на Пойнтсман):

Спали са на рамото ти,

Плакали са в бирата ти

Пели са ти тъжни приспивни песни

Мислел си, че Те искат съчувствие

И за душата хич не им пука,

А Те никога нямаше да ти обяснят

Но ти казвам днес

Това не е единственият начин,

И повече няма да се унижаваш

Плащат ти, за да го харесваш

Но е дошло време да го натириш,

И това не е съпротива, а война…

— А война… — пее Роджър, надува мотоциклета към Куксхафен, и веднага се пита как ли е подстригана Джесика за Джереми и как ли ще изглежда този непоносим педант с надяната на главата му горивна камера, — а война…

Запали цигара преди да духнеш през вратата,

След като си ги прегърнал и целунал,

Обаче ние ще съборим Тяхната система,

И това не е съпротива, а война…

Бележки

[1] Термоклин — граничен слой, при който има рязка промяна на температурата на водата, причинена от контакта на двата слоя — топъл и студен. — Б.пр.

[2] АПП — Агенция за политическа пропаганда. — Б.пр.

[3] От Volkswirtschaftliche Abteilung (нем.) — НСО, т.е. Народностопански (икономически) отдел. — Б.пр.

[4] СЗ-7 — Северо-Запад 7 — Бюрото на СИ Фарбен в Берлин, където докладват и търговските посредници/шпиони. — Б.пр.

[5] Трансмурален — преминаващ през анатомична стена на орган, кухина или друга телесна структура. — Б.пр.

[6] Oberkommando der Wehrmacht (нем.) — Върховно Командване на Въоръжените Сили

[7] Imperial Chemical Industries (англ.) — Имперска Химическа Промишленост — британска химическа компания, производител на хранителни добавки, подобрители, стабилизатори, специални полимери, материали за електрониката, парфюмерия и есенции. — Б.пр.

[8] Сър Денис Нейланд-Смит — герой от романите за Фу Манчу от Сакс Ромър(1883–1959). Денис Нейланд-Смит (племенник на Шерлок Холмс) е детективът, който обикновено се противопоставя на коварните замисли на злия доктор Фу Манчу. — Б.пр.

[9] Обединени стоманодобивни заводи (нем.) базирани в Дюселдорф — основан в 1926 г. тръст свързан с картелите СИ Фарбен и Сименс. — Б.пр.

[10] Hochleben (нем.) — наздравица, дълъг живот, но и „хайлайф“. — Б.пр.

[11] Да (нем.). — Б.пр.

[12] Да, да, и с…(нем.). — Б.пр.

[13] Дружество за Екстрасензорни и Медиумни Изследвания. — Б.пр.

[14] Фи Бета Капа е най-старото академично почетно дружество в САЩ (основано в 1776 г.). Фи Бета Капа (ΦΒΚ) е абревиатурата с гръцки букви от Φιλοσοφία Βίου Κυβερνήτης („Философия биоу кибернетес“) и означава „Любовта към мъдростта движи живота“. Символът на Дружеството Фи Бета Капа е златен ключ, на лицевата му страна са гравирани сочещ пръст, три звезди и гръцките букви, от които дружеството е взело името си — ΦΒΚ. На обратната му страна са гравирани буквите SP (Societas Philosophiae), т.е. „Философско Дружество“. — Б.пр.

[15] Томас Дюи (1902–1971) от Републиканската партия кандидатства две пъти за президент на САЩ: срещу Рузвелт в 1944 г. и срещу Труман в 1948 г. Предизборната му платформа му се гради на обещанието, че ще „свали правителството от гърба на бизнеса“. — Б.пр.

[16] Според популярната легенда Ричард Уитингтън (1350–1425) е бил бедно момче от простолюдието, което тъкмо тръгнало да напуска Лондон и да търси късмета си другаде, когато чуло градските камбани да го призовават „Върни се, Дик Уитингтън, кмет на Лондон!“. След това става търговец и политик, четири пъти кмет на Лондон, член на парламента и шериф на Лондон. — Б.пр.

[17] В ежедневието, както и в статистическите проучвания от теоретично естество, е важно да знаем дали вероятността за дадено събитие (например срутване на мост или успешен ядрен синтез) доближава нулата или съответно единицата. Използвайки големи числа като модел, руският математик Павел Чебишев (1821–1894) успява да създаде формула за тези видове изчисления. — Б.пр.

[18] Подстрекател, луда глава (хереро). — Б.пр.

[19] Шабатай Цви (1626–1676) — кабалист, еврейски лъжемесия, лидер на масово движение през XVII век, обхванало много еврейски общности, еретично направление на юдаизма. На 22-годишна възраст се обявява за очаквания юдейски месия. Вярва, че ще прочисти света от злините, ще заведе всички евреи в свещения Йерусалим и там ще построи наново Храма. Впоследствие бива разобличен от евреи и мюсюлмани като лъжемесия и еретик. В 1666 г. е арестуван в Истанбул и изправен пред съда на Високата Порта (диванът или правителството на Османската империя), т.е. Султан Мехмед ІV и пред избор — да бъде екзекутиран или да приеме исляма. Лъжемесията приема исляма. По-голямата част от последователите му го изоставя, но малка група го последва и също приема исляма. Това са хора, смятани за мюсюлмани, но всъщност тайно изповядващи своята вяра в Шабатай. Известни са като шабатаисти (криптоевреи, т.е. „скрити евреи“). — Б.пр.