Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

По времето, когато белите инженери спореха за качествата на бъдещата система за подаване на гориво, един от тях дойде при Енциан от Блайхероде и рече:

— Не можем да постигнем съгласие за налягането в горивната камера.

Изчисленията ни показват, че за предпочитане е работно налягане от 40 атм. Но всичките известни нам данни, са групирани в порядъка на стойност от само около 10 атм.

— В такъв случай вие очевидно трябва да се вслушате в данните — отвърна Нгуарореруе[1].

— Но това няма да бъде най-оптималната или най-ефективната стойност — възрази немецът.

— Горделивецо, какво представляват тези данни, ако не явно откровение — заяви Нгуарореруе. — Откъде са получени те, ако не от бъдещата Ракета? Как се осмеляваш да сравняваш число получено единствено на хартия, с число, възникнало от самата Ракета? Отхвърли високомерието и проектирай, изхождайки от някаква компромисна стойност.

— От Приказки за Черната Команда, събрани от Стив Еделман

В планините около Нордхаузен и Блайхерьоде, дълбоко в изоставените минни шахти, живее Черната Команда. Понастоящем това вече не е военно подразделение, а народ, Зоналните Херерос, от две поколения насам прогонени от Югозападна Африка. Първите рейнски мисионери започнали да ги изпращат в огромния унил зоопарк наречен Метрополия, като представители на една вероятно обречена раса. С тях провеждали внимателно експерименти: подлагали ги на въздействието на катедрали, вагнерови музикални вечери и егерско термобельо, опитвали да пробудят интерес към собствените им души. Други от тях били отвеждани в Германия като прислужници от войници участвали в потушаването на голямото херероско въстание от 1904–1906 г. Но болшинството от настоящите им ръководители пристигат едва след 1933 г., като част от един замисъл — категорично непризнаван от нацистката партия — за установяване на чернокожи хунти, правителства в сянка за евентуалното поемане на контрола върху британските и френски колонии в черна Африка, по модела на германския план за Магреба[2]. По онова време Югозападна Африка е протекторат управляван от Южноафриканския Съюз, но действителната власт все още е упражнявана от старите немски колонизаторски фамилии, и те сътрудничат.

Днес около Нордхаузен/Блайхерьоде има няколко подземни общности. В окръга те са известни съвкупно като „Ердшвайнхьоле“[3]. Херероска шега и то горчива. „Ердшвайн“ или мравояд е тотемното животно, почитано като родоначалник и издигано в култ от Оватджимба, най-бедните херероси, без собствен добитък или село. Те са приели името от него, никога не ядат от неговата плът и подобно на него изкопават храната си от земята. Смятани за презрени, втора ръка хора, те живеят на полето, на открито[4]. Можеш да попаднеш на тях нощем, когато огньовете им храбро пламтят на вятъра, на повече от един изстрел разстояние от железопътната линия: изглежда единствено тази сила е в състояние да обозначи местоположението им. Знаеш от какво се страхуват, ала не и от какво имат нужда или какво ги вълнува. А имаш работа на север, в мините: така че скоро, докато светлините и огньовете им искрят и пращят плъзгайки се назад в нощния мрак, така и отпада всякаква потребност човек да мисли за тях…

Но когато се отдалечаваш бързо, коя е тази жена, съвсем сама на света, заровена до раменете в дупката на мравояда? Главата й, посадена в пустинната равнина, гледа втренчено, а зад нея във вечерната далечина се издигат тъмно надиплените планини. Километрични слоеве хоризонтален пясък и глина натискат ужасно силно корема й. На пътеката чакат светещите призраци на четирите й мъртвородени деца, тлъсти червеи без надежда за утешение лежат един до друг сред дивия лук, плачат за мляко по-свято от онова, което е вкусвано и благославяно в селските кратуни. Прокълнатото им родословие е посочило нея за осъществителка на връзката със земната дарба на началото и съзиданието. Жената усеща как във всеки вход се влива енергия: река между бедрата й, светлина прескача между върховете на пръстите на ръцете и краката й. Уверена и питателна като сън. Това е топлина. Колкото по-ускорено чезне дневната светлина, толкова повече жената се подчинява на мрака, на падащия от въздуха дъжд. Тя е семе в земята. Свещеният мравояд е изровил нейното легло[5].

В Югозападна Африка някога Бърлогата на Мравоядите е била могъщ символ на плодородието и живота. Но тук в Зоната нейното обществено положение не е толкова ясно.

В Черната Команда понастоящем има сили, които предпочитат безплодие и смърт. Борбата е предимно мълчалива, нощем, изразява се в гадене и спазми на бременните и аборти. Но е политическа борба[6]. Най-силно обезпокоен от нея е Енциан. Той е Нгуарореруе тук. Думата не означава точно „предводител“, а „човек, който се е доказал“.

Енциан е известен също, макар да не му го заявяват право в лицето, и като „отийкондо“, Мелезът[7]. Баща му беше европеец. Това съвсем не го прави уникален тук сред обитателите на Бърлогата на Мравоядите: в тях вече има примесена германска, славянска и циганска кръв. В продължение на две поколения задвижвани от непознати за предимперското време ускорения, те са култивирали такава самоличност, за която само единици допускат, че ще приеме окончателна, завършена форма. Ракетата ще придобие окончателна, завършена форма, но не и обслужващия я персонал. Тук „еанда“ и „орузо“ са изгубили силата си[8] — бащините и майчини кръвни линии са били изоставени в Югозапада. Дори още преди да напуснат своята страна, много от първите емигранти бяха преминали към проповядваната от Рейнското Мисионерско Дружество вяра. Във всяко село, когато жаркото обедно слънце залепваше плътно сенките към техните обладатели, в тези минути на ужас и прибежище, омухона изваждаше от своята свещена торба една след друга душите на приелите нова вяра, кожените пъпни върви съхранявани в торбата още от раждането на човека, и развързваше възела.[9] Развързаният възел означаваше още една душа мъртва за племето. И затова днес в Бърлогите на Мравоядите всички Празни Хора носят кожени връвчици без възел: парченца от предишния символизъм, за който бяха установили, че е полезен.

Наричат се Отукунгуруа[10]. Да, според хората с дългогодишен африкански опит, трябва да им казват „Омакунгуруа“, но те винаги предпазливо — по-скоро не толкова положително, колкото загрижено — отбелязват, че „ома-“ се отнася само за живи и човешки същества. „Оту-“ е предназначено за неодушевените и възкръсващите: за каквито смятат себе си. Те, революционерите на Нулата възнамеряват да продължат започнатото от старите херероси след неуспешния бунт в 1904 година. Стремежът им е да постигнат отрицателен прираст на населението. По същество тяхната програма представлява расово самоубийство. Те ще довършат унищожението започнато в 1904 година от германците.

Едно поколение по-рано, намаляващият брой на живородените херероски деца беше тема на медицински интерес в цяла южна Африка. Белите продължаваха да гледат тревожно, сякаш имаше чума по рогатия добитък. Колко непоносимо е да наблюдаваш как от година на година намалява числеността на подвластното население. Що за колония е това, без нейните мургави туземци? Какво му е забавното, ако всички те измрат? Само едно голямо парче пустиня, нито прислужници, нито ратаи, нито строителни работници или миньори, един момент, стоп, това е Карл Маркс, този лукав стар расист бяга, стиснал зъби и, вдигнал високо вежди, опитва да се преструва, че става дума единствено за Евтина Работна Сила и Отвъдморски Пазари… Не, не, колониите са нещо много повече. Колониите са отходните места на европейската душа, където човек може да свали гащи, да се отпусне и наслаждава на вонята на собствените си лайна. Където може да нападне своята крехка немощна жертва, да реве както му скимне и да лочи кръвта й, без да крие насладата си. Така ли е, а? Където може просто да се въргаля, разгонва и заравя в меката и податлива тъмнина на крайниците, на вълнесто-къдрава коса като собственото му генитално окосмяване. Където изобилно растат мак, канабис и кока, зелени и сочни, неприличащи по форма и цвят на смъртта, както моравото рогче и мухоморката, тези присъщи за Европа главня и гъба[11]. Християнската Европа винаги е означавала смърт, Карл, угнетение и смърт. А там, далеч в колониите, можеш да се наслаждаваш на живота, на живота и чувствеността във всичките им проявления, без абсолютно никаква вреда за Метрополията, нищо няма да оцапа тези катедрали, бели мраморни статуи, благородни помисли… Нито думичка няма да стигне до Метрополията. Тукашните безмълвия са предостатъчно обширни, необятни и поглъщат всякакви постъпки, колкото и мръснишки да са те, колкото и животински…

Някои от по-благоразумните медицински специалисти приписват намаляването на раждаемостта при хереросите на недостига на витамин Е в тяхната храна, други — на слабата възможност за оплождане поради необикновено дългата и тясна матка на херероските жени. Ала независимо от тези логични обяснения и научни теории, нито един бял африканер не би могъл категорично да отхвърли изпитаното усещане… Нещо злокобно мърдаше из полето: белият започваше да се вглежда в лицата им, особено в женските лица строени зад трънените огради, и противно на логиката осъзнаваше, че тук е възникнало племенно съзнание и то е предпочело да извърши самоубийство… Озадачаващо. Вероятно не сме били достатъчно почтени, вероятно сме им отнели добитъка и земите… а после разбира се трудовите лагери, бодливата тел и загражденията… Може би те съзнават, че не искат повече да живеят в един такъв свят. Все пак типично за тях, да се предадат и изпълзят настрана, за да умрат… защо дори не опитват да преговарят? Ще можем да намерим решение, някакво решение… За хереросите това е прост избор между два вида гибел: племенна смърт или християнска смърт. Племенната смърт е разбираема. Християнската смърт е абсолютно безсмислена. Струваше им се някакъв ненужен ритуал. Но за подлъганите от Мошеничеството на собствения им Младенец Иисус европейци, случващото се с хереросите беше загадка, както слонските гробища или паническото бягство на лемингите в морето.

Макар и да не го признават, Празните Хора, сега прокудени в Зоната, европеизирани в език и мислене, откъснати от старовремското племенно единство, са установили, че причината е също тъй загадъчна. Но са вкопчени в нея, като болна жена в амулет. Те не изчисляват цикличност или завръщания, не, те са влюбени в привлекателността на самоубийството на цял един народ — осанката, поведението, твърдостта, доблестта. Тези Отуконгуруа са пророци на мастурбацията, специалисти по абортите и стерилизацията, търговци на орални и анални, крачни и пръстови, содомистични и зоофилски действия — удоволствието се състои в техния подход и в тяхната игра: те го възхваляват настойчиво и убедително, и обитателите на мравоядските бърлоги слушат.

Празните Хора могат да гарантират, че ще настъпи ден, когато последният Зонален хереро ще умре, една заключителна нула в изживяната докрай колективна история. Определена привлекателност има в това. Не се води открита борба за власт. Всичко е съблазън и противосъблазън, разгласяване и порнография, а историята на Зоналните хереро се решава в леглото.

Всички вектори в нощното подземие опитват да се отдалечат от центъра, от силата, която изглежда е Ракетата: някаква откровеност на странстването или на съдбата, способна да събира яростни политически противоположности в Бърлогата на Мравояда, тъй както тя смесва гориво и окислител в своята горивна камера: дозирани, проверени, насочвани, в името на предначертаната й парабола.

Тази вечер Енциан седи в подножието на неговата планина, оставил зад себе си още един ден на планиране, изпращане на документи, извършване на нововъведени канцеларски операции — формуляри, които той успява да унищожи или до края на деня да превърне в умело сгънати по японски маниер хартиени газели, орхидеи, ловни соколи. Ракетата расте и придобива своята работна форма и завършеност, а заедно с нея и Енциан се развива и придобива нова цялостност. Той го усеща. Още един повод за безпокойство. Късно снощи почти затрупаните от хелиографни копия Мйечислав и Кристиян вдигнаха глави, внезапно усмихнати и замлъкнаха. Явно, демонстративно благоговение. Изучават чертежите, сякаш са правени от него и съдържат божествени откровения. Той определено не се чувства поласкан. Това, което Енциан иска да създаде, ще бъде лишено от история. То изобщо няма да има нужда от конструктивни изменения. Вътре в това ново нещо времето, такова каквото е познато на другите нации, ще изсъхне съвсем. Бърлогата на Мравоядите, за разлика от Ракетата, няма да бъде обвързана с времето. Хората ще намерят Центъра отново, Центърът без време, пътешествието без хистерезис, където всяко отпътуване е завръщане на същото място, единственото място…

По този начин се бе получило странното сдобряване на Енциан с Празните Хора: особено с Йозеф Омбинди[12] от Хановер. Вечният Център лесно може да бъде разглеждан като Окончателната Нула. Наименованията и методите се променят, но движението към неподвижността остава неизменно. То бе повод за странни разговори между двамата.

— Знаеш ли — Омбинди извръща очи настрана и гледа към видимия единствено за него огледален образ на Енциан — има… ами има нещо, което обикновено не би го сметнал за еротично, но всъщност е най-еротичното нещо на света.

— Така ли? — усмихнат кокетничи Енциан — Нямам представа какво може да бъде то. Подсети ме.

— Това е действие, което не може да бъде повторено.

— Изстрелване на ракета?

— Не, защото винаги ще има някоя друга ракета. Обаче няма… всъщност, остави, няма значение.

— Ха! Обаче няма с какво да бъде последвано, това ли искаше да кажеш?

— Предполагам, че мога още малко да те подсетя.

— Съгласен. — Но Енциан вече е познал: това личи от начина, по който издава челюст напред и е готов да се разсмее…

— То обединява в едно действие всички отклонения. — Енциан въздиша раздразнено, обаче не заяжда Омбинди за употребата на „отклонения“. Позоваването на миналото е част от играта на Омбинди. — Например хомосексуалността. — Енциан не кълве. — Садизъм и мазохизъм. Онанизъм? Некрофилия…

— Всички тези неща обединени в едно действие?

Да, всички, но и нещо повече. И двамата вече знаят, че става дума за акта на самоубийство, който включва също и скотоложство („Представи си колко мило ще бъде — подкокоросва другият — да покажеш милост, сексуална милост към това плачещо животно“), педофилия („Широко разпространено е твърдението, че тъкмо когато наближаваш определена възрастова граница, с теб настъпва очевидно подмладяване“), лесбийство („Да, защото когато вятърът продухва всичките опразнени купета, двете жени-сенки най-после могат да се измъкнат от техните покои в умиращата черупка и да стигнат до последния пепелив бряг, където да се срещнат и прегърнат…“), копрофилия и уролагния[13] („Последните конвулсии…“), фетишизъм („Широк избор от фетиши на смъртта, естествено…“). Естествено. Двамата седят там, подават си един на друг цигара, докато не я изпушват до микроскопичен фас. Какво е това, Омбинди се опитва да сваля Енциан или разменят неангажиращи празни приказки? Енциан трябва да бъде сигурен какво точно е положението, преди да направи своя ход. Ако изтърси: „Ти ме сваляш, нали?“, а се окаже, че не е така, х-м-м… Но другата възможност е толкова странна, че Енциан в известен смисъл е

СЪБЛАЗНЕН ОТ САМОУБИЙСТВО

Хич не ми пука какво ям,

Писна ми от този буги-вуги такт —

Но ме изкушава самоубийството!

 

Дръжте си го за вас Бинг Кросби,

С неговото проклето „бу-би, бу-би, дуу“,

Защото ме запленява самоубийството!

 

О, не си падам много по продуктови талони,

Или по прелъстителки дето се правят на момиченца,

Но каузата на самоубийството е моя!

 

В бейзбола пет пари не давам

За Кардиналите нито за Кафявите[14],

Да й пикая на страната, да му пикая на града.

Но аз съм С.О.С.[15], да, и това фактически продължава, куплет след куплет, доста дълго време. В пълния му вариант представлява твърде безпристрастно и любезно отричане от всичко земно. Неговият проблем е, че според теоремата на Гьодел[16] неизбежно ще се намери нещо, което човек е пропуснал да включи в списъка, безсилен е да си припомни веднага какво е то, съответно най-вероятно започва отначало, като междувременно в движение поправя грешки и неизбежни повторения и добавя нови обекти, които естествено са му дошли наум, и лесноразбираемо е, че „самоубийството“ в заглавието може да бъде отлагано до безкрайност!

Напоследък разговорите между Омбинди и Енциан се свеждат до поредици от реклами обявления, а Енциан не е чак толкова мишена, колкото принудително подставено лице, заменящо останалите мръсници, които вероятно подслушват, а може би не.

— Ах, какво виждам, надървяш ли се, Нгуарореруе?… не, не, ти навярно мислиш единствено за някой, когото си обичал, някъде, много отдавна… още там, в Югозапада, нали? — За да дадеш възможност на племенното минало да се разсее, всички спомени трябва да станат обществено достояние и одържавени, няма смисъл в очакване на онази Окончателна Нула да бъде запазвана историята… Обаче Омбинди цинично проповядва това в името на предишното Племенно Единство, което определено е слабост на неговите увещания, изглежда лошо, изглежда сякаш той се преструва, че християнската болест изобщо не ни е засегнала, когато е всеизвестно, че е заразила всички нас, а някои е погубила. Да, леко непочтено от страна на Омбинди е да се озърта за невинност, за която в действителност само е чувал, и в която не вярва, подразбиращата се чистота на противоположностите, селото построено във формата на мандала[17]… Все пак той ще проповядва за нея и ще я провъзгласява като изображение на някакъв граал, който се плъзга през стаята, въпреки че шегаджиите около масата подпъхват Пърдящи Възглавнички на Гибелния Стол[18], под самия отпускащ се гъз на търсача на граала, и макар че в наши дни граалите вече са пластмасови по десет цента дузината, пени за дванайсет дузини, Обинди понякога самоизмамен както всеки християнин, възхвалява и предрича тази ера на невинност, през която съвсем за малко е пропуснал да поживее, един от последните острови на Предхристиянската Изключителност на планетата: — Империята целенасочено е обособила Тибет като свободна и неутрална територия, не познаваща екстрадицията Швейцария на духа, където Алп-Хималаите ще възнасят душите нависоко, а опасностите настъпват достатъчно рядко и са общо взето поносими… Един от истинските земни меридиани свързва Швейцария и Тибет, истински като меридианите, с които китайците разграфяват телата си… Ще трябва да изучим тези нови карти на Земята и тъй като пътуването в Земните Недра става нещо обикновено и картите отразяват нови измерения, ще ни се наложи също да… — И той разказва за Гондваналанд, отпреди разделянето на материците, когато Аржентина била плътно долепена до Югозапада… хората слушат и един по един се връщат в пещерите, в леглата и към семейната кратуна, от която гълтат студената белота на неосветеното мляко, студена като севера…

И тъй, между тези двамата, дори обичайните поздрави не минават без известно смислово натоварване и надеждата за бърза съкрушителна атака над разсъдъка на събеседника. Енциан знае, че го използват заради името му. Името притежава някаква магия. Но той е бил недосегаем и безпристрастен толкова дълго… всичко е отминало, с изключение на името. Енциан, припев за песнопения. Той вярва, че когато настъпи часът, името му ще бъде достатъчно вълшебно за едно дело, едно добро дело, колкото и да бъде то недостатъчно за Центъра… Какво представляват тези постоянства за един народ, тези традиции и задължения, ако не клопки? сексуални фетиши, с които християнството знае как ефектно да ни примами, и предназначението им е да ни напомнят за най-първата младенческа любов… Може ли неговото име, може ли „Енциан“ да преломи тяхната власт? Може ли неговото име да възтържествува?

Бърлогата на Мравояда е възможно най-коварният капан, диалектика на въплътеното слово, плът устремена към нещо друго… Енциан вижда ясно клопката, ала не и изхода от нея… Ето го, седнал между две току-що запалени свещи, разкопчал сивата полева куртка, брадата му изтъняваща върху тъмното гърло до по-къси и по-редки лъскави черни косми като железни стружки виещи се около южния полюс на адамовата му ябълка… полюс… стъбло… ос… дърво… Омумборомбанга… Мукуру… първи прародител[19]… Адам… все още запотен, ръцете му след работния ден некрасиви и изтръпнали, той разполага с минутка, през която да се отнесе и припомни същото време на деня там в Югозапада, горе на земната повърхност, слят със залеза на слънцето, гледа как се сгъстява маранята, отчасти мъгла отчасти прах от добитъка що се връща в краала за доене и сън… много отдавна неговото племе е вярвало, че всеки залез-слънце е битка. На север, където слънцето залязва, живеят едноръките воини, еднокраки и еднооки, които всяка вечер се бият със слънцето, пронизват го до смърт, докато кръвта му изтече върху небето и хоризонта. Но под земята, през нощта, слънцето се ражда отново, за да се завърне при всяко разсъмване, ново и същото като преди. Обаче ние, подземните Зонални херероси, колко дълго ще чакаме в този север, на тази територия на смъртта? Ще се възроди ли слънцето? или сме били погребани за последен път, заровени с лица обърнати на север както всички наши покойници, както всичкия свещен добитък поднесен в жертвоприношение за нашите предци? Северът е област на смъртта. Там може и да няма богове, но има образец: имената сами по себе си може да не притежават нищо магическо, но самото действие на назоваването, физическото изговаряне, се подчинява на образеца. Нордхаузен означава „северни жилища“. Ракетата трябваше да бъде изработена в град наречен Нордхаузен. Съседният град се казва Блайхерьоде, като потвърждение, донякъде излишно, за да не се изгуби посланието. Историята на старите херерос е история на изгубените послания. Възникнала е още в митическите времена, когато живеещият на Луната хитър заек, донесъл смърт на хората, вместо истинското послание от Луната. Истинското послание изобщо не пристигнало. Може би на Ракетата е предопределено да ни закара някога там и тогава Луната най-после ще ни каже истината. Там долу в Бърлогата на Мравоядите има по-млади хора, които познават само клонящата към есента бяла Европа и вярват, че Луната е тяхна съдба. Но по-възрастните помнят, че Луната, както и Нджамби Карунга, е приносител на злото и същевременно отмъщава за него…

А Енциан намира, че името Блайхерьоде звучи достатъчно близко до „Blicker“[20], прозвището, което древните германци давали на Смъртта. В представите им тя била бяла: обезцветяване и празнота. По-късно името било латинизирано на „Доминус Блицеро“. Очарованият Вайсман го бе възприел за свое есесовско кодово име. Тогава Енциан вече беше в Германия. Вайсман донесе новото име у дома при своя любимец, не да се изперчи, а по-скоро да подскаже на Енциан каква следваща крачка да направи към Ракетата, към една все още неотличима за него съдба, поради тази зловеща криптография на именуването, рехава структура, ала няма да бъде грубо отречена и отхвърлена, тя се заяжда, крещи и му натяква, че се е провалил също тъй лошо, както и преди 20 години…

Някога той не можеше да си представи живот без завръщане. Още преди да се зародят неговите съзнателни възпоминания, нещо го пренасяше във и извън майчиното му кръгло село в Какау Велд, на границите на земята на смъртта, отпътуване и завръщане… За това му разказаха години по-късно. Скоро след като беше роден, майка му го взе от Швакопмунд и върна в нейното село. В обикновени времена тя сигурно щеше да бъде изгонена. Беше родила извънбрачно дете, от руски моряк с непроизносимо име, Но в условията на германското нахлуване, протоколът бе значително по-маловажен от взаимопомощта. Въпреки че убийците в синьо идваха отново и отново, неизвестно как всеки път Енциан биваше пропускан. Както в мита за Ирод, който неговите почитатели все още обичат да споменават, за негово неудоволствие. Той ходеше от няколко месеца, когато майка му го взе и се присъедини към голямото преселение на Самюъл Махереро през пустинята Калахари.

От историите разказвани за онези години, тази е най-трагичната. Изгнаниците бяха в пустинята от много дни. Кама, царят на бечуаните изпрати водачи, волове, товарни коли и вода в тяхна помощ. Онези, които бяха дошли първи, предупредиха: пийте водата малко по малко. Но докато пристигнат изостаналите, всички други вече спяха. Никой не ги бе предупредил. Още едно изгубено послание. Пили, докато умрели, със стотици. Сред тях беше майката на Енциан. Той бе заспал под волска кожа, изтощен от глад и жажда. Събуди се сред мъртъвците. Казват, че бил намерен от група оватджимба[21], приели го и се погрижили за него. Оставили го на края на майчиното му село, за да влезе сам. Те бяха номади и са можели да поемат във всяка друга посока на тази пустинна област, но го върнали там, откъдето бил тръгнал. В селото не бил останал почти никой. Много се били преселили, някои били отведени на крайбрежието и събрани в оградени места или насочени да работят на жп линията, която германците прокарвали през пустинята. Много други били умрели, защото се хранели с месо от чумави животни.

Нямало завръщане, нямало път назад. Шейсет процента от хереросите били унищожени. Останалите били използвани като впрегатни животни. Енциан бе израснал в свят завладян от белите. Пленничество, внезапна смърт, отпътуване без завръщане, това бяха обичайни неща, ежедневие. Когато въпросът изникна пред него, той не можа по никакъв начин да си обясни своето оцеляване. Изобщо не вярваше в процеса на естествения подбор. Нджамби Карунга[22] и християнският Бог бяха много, много далеч. Нямаше никаква разлика между поведението на един бог и въздействието на чистата случайност. Вайсман, европеецът, чието протеже той стана, неизменно вярваше, че е отклонил Енциан от религията. Но боговете бяха заминали: боговете бяха изоставили хората… Той позволяваше на Вайсман да мисли каквото иска. Неговото чувство за вина и апетит за провинения бяха неутолими, като жаждата на пустинята за вода.

Двамата не се бяха виждали отдавна. За последен път бяха разговаряли при преместването от Пенемюнде тук, в „Мителверке“. Вайсман най-вероятно беше мъртъв вече. Дори и в Югозапада, 20 години по-рано, още преди да научи немски, Енциан бе видял това: любов към последната експлозия — излитането и извисяващия се отвъд пределите на страха крясък… Защо му е на Вайсман каквато и да е охота да надживее войната? Без съмнение винаги ще се намира нещо достатъчно великолепно, достойно за неговите копнежи. Невъзможно е той да завърши като спретнат, експедитивен и кротък човечец, подобно на стотиците негови остъклени канцеларии пръснати из мрежата на СС — разположен във времето и пространството така, че неизменно да пропуска съвсем за малко величието, да се влачи единствено в неговия вакуум, леко придърпван от неговата въздушна вълна, но накрая да бъде изоставен да лежи неподвижно сред няколко потъмнели изпаднали в дирята на славата пайети. Буржоазна драма изиграна на мелодичния фон от Вагнерова оперна партитура, духовите инструменти колебливи и присмехулни, гласовете на струнните се носят неустойчиво ту в съзвучие ту се разминават…

Напоследък тук долу, неизвестно защо Енциан се буди много често нощем. Наистина ли Той, пронизаният Иисус, дойде, за да склони глава над теб? Тяло мечта на белия педераст, стройни нозе и премрежени златисти европейски очи… успя ли да видиш маслинен на цвят кур под дрипавата бедрена препаска, поиска ли да се протегнеш и да близнеш потта от неговите груби дървени окови? Къде е той тази вечер, в коя част на нашата Зона, проклет да бъде до върха на този нервно потрепващ императорски жезъл…

Малко останаха такива острови от кадифе и пух, където да лежи и мечтае неспирно, и то не в тези мраморни коридори на властта. Енциан е изстинал: обаче не толкова заради угасването на огъня, а по-скоро като начало на простуда, и горчивина плъзва по небцето на първите любовни надежди… Това започна, когато Вайсман го доведе в Европа: откритието, че любовта между тези мъже, веднъж преминала елементарните опипвания и оргазмите, се гради на мъжествени технологии, договори, победи и поражения. И изискваше, в неговия случай, той да започне да служи на Ракетата… Освен проста стоманена ерекция, Ракетата представляваше цяла система, отвоювана от женствената тъмнина и противопоставена на ентропийния безпорядък в симпатичната, но разсеяна Майка Природа: това бе първото нещо, което Вайсман го задължи да научи, първата му стъпка към гражданството в Зоната. Беше му внушено, че проумявайки Ракетата, той наистина ще разбере своята мъжественост…

— Някога си въобразявах, наивно, сега вече не мога така, че всичките възторзи и вълнения в онези дни бяха някак преувеличени специално за мен, като подарък от Вайсман. Той ме бе пренесъл през прага на своя дом и това бе животът, в който той искаше да ме въведе, тези мъжки стремежи, преданост на Вожда, политически интриги, тайно превъоръжаване в демонстрация на твърдоглаво незачитане на застаряващите плутокрации навсякъде около нас… тях ги обхващаше немощ, а ние бяхме млади и силни… ах, колко хубаво е да бъдеш тъй млад и силен в такова време! Просто невероятно, толкова руси младежи, потта и прахът облепваха телата им докато те строяха аутобани ден след звънлив ден: ние карахме сред тръбачи, копринени знамена скроени безупречно като костюми… жените сякаш се движеха покорни, безцветни… Представях си ги коленичили в редици по четири и ги доят в блестящи стоманени кофи…

— Той ревнуваше ли от другите младежи, от отношението ти към тях?

— О, тогава за мен всичко беше още много силно свързано с физическите усещания. Но той вече се отдалечаваше от тази част на отношенията ни. Не. Не. Мисля, че той нямаше нищо против… Тогава аз го обичах. Не можех да го разбера, нито да проумея нещата, в които той вярваше, но исках. Ако Ракетата бе неговият живот, тогава аз трябваше да принадлежа на Ракетата.

— А не си ли изпитвал някакви съмнения в него? Той явно не е бил особено принципна личност.

— Слушай, не знам как да се изразя… ти бил ли си някога християнин?

— Ами… за известно време.

— Случвало ли ти се е някога, на улицата, да видиш човек, за когото моментално осъзнаваш, че трябва да е Исус Христос. Изобщо не се надяваш това да е той, не забелязваш и не търсиш някаква прилика, а просто знаеш. Спасителят се е завърнал и е тръгнал сред хората, точно както обещават древните легенди… приближаваш го и с всяка крачка увереността ти расте, не забелязваш абсолютно нищо, което да опровергава това първоначално изумление… вече сте съвсем близо и се разминавате, изпадаш в ужас при мисълта, че той може да те заговори… очите ви се вкопчват… потвърдено е. И, което е най-ужасно, той знае. Той прониква в душата ти: всички твои преструвки вече нямат значение…

— Значи… каквото се е случило от първите ти дни в Европа насам, може да бъде описано с фразата на Макс Вебер, почти като „привикване с чара“[23].

— Outase — отбелязва Енциан, една от многото думи на херероски за „лайнарска работа“, което в случая е едно голямо току-що цопнато кравешко говно.

Недалеч в скалната ниша Андреас Орукамбе седи пред радиостанция в защитен зелен цвят и с вълнообразна повърхност. Ушите му са закрити от гумени слушалки. Черната Команда предава и приема в 50-сантиметровия диапазон — на тази вълна „Хаваи ІІ“ насочват Ракетата. Кой друг, освен ракетните маниаци, ще прослушва 53-сантиметровия обхват? Черната Команда поне може да бъде сигурна, че ще бъде следена от абсолютно всички конкуренти в Зоната. Емисиите от Бърлогата на Мравоядите започват около 03:00 и продължават до зори. Другите станции на Черната Команда имат собствени разписания. Радиообменът се извършва на херероски език и включване от време на време по някоя дума на немски (което е много лошо, защото обикновено това са технически термини и ценни насочващи подсещания за подслушващите).

Андреас кара второ нощно двучасово дежурство поред, общо взето приема съобщения и отговаря, ако се налага. Излъчването с какъвто и да е предавател е покана за светкавична параноя. Моментално възниква мрежа от антени, хиляди квадратни километри пълни с врагове в техните нощни лагери в Зоната, безлики, подслушват, проследяват. Въпреки че са във връзка един с друг — Черната Команда също опитва да подслушва, когато е възможно — и въпреки че не може да има никакви илюзии относно техните планове за Черната Команда, те все пак се въздържат, за да не бъдат прихванати, и изчакват най-удобния момент, за да нападнат и унищожат напълно всичко… Енциан смята, че те се спотайват докато първата африканска ракета бъде окончателно сглобена и готова за изстрелване: ще изглежда по-добре ако те настъпят срещу действителна заплаха, действително съществуващо оръжие. Междувременно Енциан се старае да поддържа строги охранителни мерки. Тук на централната база това не е проблем: с по-малко от полк ще бъде невъзможно да направят пробив. Но по-навътре в Зоната, в ракетните градчета като Целе, Еншеде и Хахенбург, те могат да ни изтрепят един по един, отначало изтощителна блокада, после съгласувана атака… и накрая остава само да удушат тази обсадена метрополия…

Това може би е само театър, но изглежда те повече не са Съюзници… макар че историята, която са измислили в тяхна полза, да ни повелява инстинктивно да очакваме „следвоенно съперничество“, а в действителност всичко това може да е един гигантски картел, включващ победители и победени, в любезно споразумение да разпределят каквото е останало за делене… И все пак, Енциан насъсква един срещу друг тези враждуващи лешояди… и това изглежда напълно искрено… Майор Марви навярно вече е с руснаците и с „Дженерал Илектрик“ също, когато го изхвърлихме от влака спечелихме колко, един-два дни, а доколко ползотворно използвахме това време?

Всичко се свежда до това заплитане на интриги и разгадаване ден след ден, маловажни успехи и незначителни поражения. Хиляди подробности и всяка от тях носи вероятността за фатална грешка. Енциан би предпочел да бъде малко по-отдалечен от процеса, за да има поглед върху неговото развитие и направление, в реално време, да знае при всяко разклонение по пътя на решението кое е правилно и кое не. Обаче това е тяхното време, тяхното пространство и Енциан продължава да очаква, наивно, резултати, на които бялата неизменност е престанала да се надява още преди векове. Детайлите — клапани, специални инструменти, съществуващи, а може би не, завист и заговори в Бърлогата на Мравоядите, изгубени работни инструкции, техници-бегълци от Изток и Запад, дефицит на хранителни продукти, болни деца — се завихрят като мъгла, всяка частица със своя индивидуална система от направления и сили… невъзможно е да се справя едновременно с всички тях, ако обърне прекалено много внимание на една, рискува да изпусне останалите… Но работата не е само в детайлите. В моменти на унесеност или искрено отчаяние той има странното усещане, че изговаря словосъчетания, подготвени някъде много далеч (не като пространство или разстояние, а на далечни властови нива) и че решенията му изобщо не са лично негови, а реплики на актьор изпълняващ ролята на вожд. Той бе сънувал, че го сковава безмилостната власт на нещо, от което не може да се пробуди… често е на борда на кораб в широка пълноводна река и предвожда въстание, обречено на провал. По политически съображения на бунта е позволено да продължава известно време. Енциан е преследван, дните му са изпълнени с рисковани изплъзвания от преследвачите в последната минута, които са за него вълнуващи и физически елегантни… а самият Заговор! В него има сурова напрегната прелест, музика, Северна симфония, арктически пътешествия отвъд морски носове от яркозелен лед, до подножията на айсберги, коленопреклонни във властта на тази невероятна музика, окъпани в морета по-сини от синьото, безкраен Север, необятна страна заселена с народ, чиято древна култура и история са оградени от останалия свят с благородно мълчание… названията на техните полуострови и морета, на дългите им могъщи реки са непознати в умерения свят на въздържаността… това плаване е завръщане: той е остарял вътре в своето име, той самият е съчинил буйната всеобхватна музика на пътешествието, толкова отдавна, че напълно я е забравил… но сега тя отново го намира…

— Нещо е станало в Хамбург… — Андреас пише трескаво, повдигнал едната слушалка, за да може едновременно да бъде от двата края на линията, а престилката му е подгизнала от пот. — Май пак са намесени разселените. Слаб сигнал. Съвсем заглъхва…

След капитулацията непрекъснато възникваха сблъсъци между освободените концлагеристи и германски граждани. Разселени поляци, чехи и руснаци бяха превзели северните градове, оплячкосали арсеналите и хамбарите и нямаха никакво намерение да върнат заграбеното. Обаче няма яснота по въпроса какво да бъде отношението към местната Черна Команда. Някои виждат само дрипавите СС униформи и реагират нееднакво; други ги смятат за мароканци или индийци преминали някак от Италия през планините. Немците още помнят окупацията на Рейнланд преди 20 години от френските колониални части и плакатите крещящи SCHWARZE BESATZUNG AM RHEIN![24] Поредно напрежение в схемата. Миналата седмица в Хамбург бяха застреляни двама Черни Командоси. Други бяха пребити. Британската военна администрация изпрати някаква войска, но след убийствата. Изглежда най-много ги интересуваше налагането на полицейски час.

— Онгуруве[25] е — Андреас предава слушалките и се извърта, за да направи място на Енциан.

— … не съм сигурен дали нападат нас или нефтената рафинерия… — гласът пращи, заглъхва, появява се — … стотина, може би двеста… толкова много са… пушки, тояги, пистолети…

Бли-блип и съскащ взрив, после на вълни един познат глас:

— Мога да доведа около десетина души.

— Отговарят от Хановер — шепне Енциан, като че развеселен.

— Искаш да кажеш Джоузеф Омбинди. — На Андреас не му е до смях.

А призоваващият за помощ Онгуруве спазва неутралитет по въпроса за Празните Хора, или поне се опитва. Обаче ако Омбинди успее да откара подкрепления в Хамбург, може да реши да остане там. За него Хановер, включително и завода „Фолксваген“, е само трамплин. Хамбург ще осигури на Празните Хора по-солидна подкрепа и това би могло да се окаже удобният случай. Във всеки случай северът би следвало да бъде тяхната естествена среда…

— Ще трябва да отида — връща той слушалките на Андреас. — Какво има?

— Може би руснаците опитват да те предизвикат.

— Няма нищо. Престани да се тревожиш за Чичерин. Мисля, че той не е там.

— Но твоят европеец каза…

— Той ли? Не знам доколко мога да му имам доверие. Нали помниш, във влака го чух да говори с Марви. Сега той е в Нордхаузен с момичето на Чичерин. Ти щеше ли да му се доверяваш?

— Но ако Марни го преследва сега, значи той може да е важна клечка.

— Ако е така, ние положително ще го видим пак.

Енциан грабва войнишката торба, глътва два „первитина“[26] за из път, напомня на Андреас две-три задачи за утре, изкатерва дългите стъпала от камък и каменна сол и излиза на повърхността.

Навън той вдъхва вечнозеления и свеж въздух на Харц. В старите села по това вечерно време доят кравите. Показала се е първата звезда, оканумайхи[27], малката любителка на току-що издоено сладко мляко…

Но това сигурно е различна, северна звезда. Няма утеха, няма облекчение. Какво е станало с нас? Ако никога не сме имали право на избор, ако на Зоналните херероси им е било писано да живеят приласкани в лоното на Ангела, който опита да ни унищожи в Югозапада… тогава: дали сме били пропуснати или избрани за нещо дори още по-ужасно?

Енциан трябва да бъде в Хамбург преди копията да пронижат отново слънцето. Охраната във влаковете е досадна и заядлива, но караулните го познават. От „Мителверке“ денонощно се точат дълги товарни композиции с оборудване за А 4, на запад за американците, на север за англичаните… и скоро, когато новата окупационна карта влезе в сила, ще тръгнат също и на изток за руснаците… Нордхаузен ще бъде под руска администрация и тогава трябва да се задействаме… ще му се удаде ли възможност за Чичерин? Енциан изобщо не е виждал този човек, но им е съдено да се запознаят. Енциан е негов природѐн брат. Те са една плът.

Сега вече седалищният му нерв пулсира. Животът му е прекалено заседнал. Той куцука, сам, все още леко приведен, в Бърлогата на Мравоядите галериите са ниски, кой знае какво ги очаква тук хората с високо изправени глави? По пътя към жп надлеза, висок и сив на фона на усилващата се звездна светлина, Енциан държи курс на Север…

Бележки

[1] Nguarorerue (хереро) — „човекът, който е бил подложен на изпитание/ проверен“. — Б.пр.

[2] По време на ІІ Световна война Германия планирала, при условие че генерал Ромел успее да задържи Северна Африка (страните от Магреба — Либия, Тунис, Мароко и Алжир), да използва гарнизони като бази, от които да си възвърне своите бивши колонии в Югозападна Африка. — Б.пр.

[3] Erdschweinhöhle (нем.) — бърлога на мравоядите. Erdschwein (нем.) — мравояд. — Б.пр.

[4] Оватджимба били смятани за група презрени хора, тъй като не притежавали необходимия брой добитък, който би им придавал обществена значимост. Това обяснява и факта, че те не живеят в села както останалите членове на племето. Те живеят разпръснати из полето. Притежават много малко добитък, недостатъчен за препитание, те са принудени да изкопават от земята храната си. „Ова“ на езика на хереро е представка означаваща „народ“, а „джимба“ означава „мравояд“ и съответно името им означава „мравоядни хора“ и те не ядат месото на мравояда, заради тяхната духовна и тотемична връзка с него. — Б.пр.

[5] Значението и силата на мравояда като тотем сред оватджимба са подсказани от един племенен мит разказващ как една жена, чиито деца винаги бивали мъртвородени, била изцелена, след като я поставили в бърлогата на мравояд. — Б.пр.

[6] За хереросите план включващ „племенно самоубийство“ може да бъде тълкуван като акт на „политическа борба“. Това е защото за хереросите самоубийството може също да бъде акт на кръвно отмъщение. Човек, който се самоубива при такива обстоятелства също е подтикван от мисълта, че мъртвите много по-сполучливо от живите са способни да докарат злини и смърт. — Б.пр.

[7] Отий-кондо (хереро) — мулат. — Б.пр.

[8] Херероското общество е било организирано около система на двоен произход, съчетание от бащини и майчини родове. При „еанда“ всички проследяват своя произход до един матриарх; при „орузо“ — до един патриарх. Тези родови названия играели ключова роля при разпределението на добитъка. — Б.пр.

[9] След раждането на дете, вече падналата пъпна връв бива предадена на жреца-вожд на племето („омухона“) за да бъде запазена в свещена кожена торба. В торбата има кожени върви с възли и всеки възел се отнася за определен член на „орузо“. Възелът бива развързван ако детето умре или премине към християнска вяра. — Б.пр.

[10] „кунгуруа“ (хереро) — празни съдове, напр. кратуните за мляко на хереросите. Замяната на неодушевената представка „оту“ с одушевената „ому“ показва, че „Празните хора“ вече смятат, че са сред мъртвите. — Б.пр.

[11] Моравото рогче е паразитна гъба съдържаща психоактивни алкалоиди (ерготамин) от него се получава кръвоспиращо лекарство, използвано в медицината. Тази гъба също дава изходния материал за ЛСД. Мухоморката преди е била използвана като очистително, като сгъстител(коагулант) в медицината и като фиксатор на бои. — Б.пр.

[12] Името произлиза от „ombinda“ (хереро) — диво прасе. — Б.пр.

[13] Копрофилия (от гръцки κόπρος, kópros — екскремент и φιλία, filía — харесване) — сексуално отклонение, което представлява изпитване на сексуално удоволствие при наблюдаването на фекалии или от самия процес на изхождане.

Уролагния (от гръцки uro — урина и lagneia — страст) — уриниране, особено на публично място, върху други хора; подлагане на уриниране от страна на друго лице. — Б.пр.

[14] Кардиналите и Кафявите — бейзболни отбори от гр. Сейнт Луис, САЩ. — Б.пр.

[15] Съблазнен от самоубийство. — Б.пр.

[16] Курт Гьодел (1906–1978) — австрийски и американски логик, математик и философ. Теорема на Гьодел за непълнота е общо наименование за две теореми. Съгласно първата Теорема за непълнота, ако една формална система S на аритметиката (изградена според строгите правила на математическата логика) е непротиворечива, то в нея съществува такава формула F, че нито F, нито „не F“, е теорема на S. Съгласно втората Теорема за непротиворечивост, F може да бъде избрана така, че да изразява непротиворечивостта на S. Общото заключение от тях е, че във всички логически системи винаги ще има нерешими твърдения, които не могат да бъдат доказани или отхвърлени, понеже за целта трябва да бъдат използвани отново такива логически системи и следователно всички са „непълни“. Тоест, няма главна математическа система, която да може да докаже или отхвърли всички твърдения. — Б.пр.

[17] Мандала (санскрит: मण्डल, mandala „същина“ + „има“ или „съдържа“, също се превежда като „диск“, „кръг-обиколка“ или „завършване“, отговарящо на тибетския термин дкил кхор) — в индуизма и будизма: образна картина на света, условна структурна схема на микро- и макрокосмоса. Мандалата символизира сферата, обитавана от божествата, чистите земи на будите. Представлява геометричен символ и концентрична диаграма със сложна структура, която може да бъде интерпретирана като модел на Вселената или карта на Космоса. Типичната й форма — външен кръг, вписан в него квадрат, в който е вписан вътрешен кръг, най-често разделен на множество части или с очертанията на лотос. — Б.пр.

[18] В легендата за крал Артур това е мястото на кръглата маса, което може да бъде заето само от рицаря, комуто е предопределено да намери Свещения граал, и е гибелно за всеки друг. — Б.пр.

[19] В херероския мит за сътворението „Омумборомбанга“ е голяма смокиня, приемана за средище на всички прародители и дърво на живота, от което води началото си всичкия живот; то се намира на Север. „Мукуру“ (хереро) — „старият“, е смятан за първия прародител, подобно на юдео-християнския Адам. Като бог Мукуру произхожда от голямото дърво (смокиня). Окраската му е червена и той е тясно свързан със свещения огън и свещения добитък. Хереросите приемат, че той ще бъде в гроба с тях, също както присъства във всекидневния им живот посредством своето продължение в патриархалните родове (символизирано от „родилните възли“). — Б.пр.

[20] Избелител (нем.). — Б.пр.

[21] Оватджимба (хереро) — мравоядни хора. — Б.пр.

[22] Нджамби Карунга — херероско божество, призовавано само в благодарност за някой неочакван късмет или в случаите, когато всички други начини за получаване на помощ са били неуспешни. — Б.пр.

[23] В оригинала routinization of charisma (англ.) — букв. „рутинизация на харизмата“. Charisma (от гръцки χάρισμα /_khárisma_/) — грация, чар, благодат, талант, божествена дарба, божи дар, необикновена способност, качество на индивида отличаващо го от останалите.

Максимилиан Карл Емил Вебер (1864–1920) — германски юрист, икономист и социолог. Признат класик в областта на социологията и един от основателите й? като научна дисциплина. Трудовете на Вебер продължават да оказват своето въздействие върху развитието на социологията и в наши дни. В началото на XX в. Макс Вебер дава следното класическо определение за харизма: „качество на личността, признато като необикновено, благодарение на което тя бива оценена като надарена със свръхестествени, свръхчовешки или най-малкото специфични особени сили и свойства, недостъпни на другите хора“. Приема се, че харизмата значително усилва властовия потенциал на лидера. — Б.пр.

[24] Черен гарнизон (окупационни войски) на Рейн! (нем.). — Б.пр.

[25] Onguruve (хереро) — букв. „Диво прасе“. — Б.пр.

[26] Первитин — търговското название на амфетаминов стимулант пуснат на пазара в 1938 г. от германската фармацевтична компания „Темлер“. По време на ІІ Световна война германските войници, моряци и летци били снабдявани с обилни количества первитин, който ги поддържал будни за продължителни напрегнати периоди от време и им давал енергия и сила. — Б.пр.

[27] Оканумайхи (хереро) — вечерната звезда (планетата Венера), която се появява по времето, когато стопаните доят животните