Томас Пинчън
Гравитационна дъга (27)

□ □ □ □ □ □ □

Оказва се, че някой веселяк е насипал по-рано стотина грама хашиш в холандския сос. Вестта за това бе полетяла бързо и предизвикала оживено търсене на броколи. Печените меса изстиват на бюфетните маси дълги колкото цяла стая. Една трета от компанията вече спят, повечето от тях на пода. За да стигнеш там, където става нещо интересно, трябва да се провираш между лежащите тела.

А какво става не е много ясно. Из градините кръстосват обичайните тесни групички, уреждат сделки. Днес няма кой знае какви зрелища. Хомосексуален триъгълник е прекипял до разменени ощипвания и контраобвинения, тъй че вратата на банята е блокирана. Навън млади офицери повръщат в чиниите. Наоколо се разхождат двойки. Изобилие от момичета, кадифенопанделчести, муселиноръкавни, недохранени, широкоплещести и накъдрени, говорещи на половин дузина езици, някои силно загорели от тукашното слънце, други бледи като Наместник на Смъртта от по-източни краища на Войната. Нетърпеливи и преизпълнени с желание младежи с лакирани коси напират да съблазняват дамите, докато напълно оплешивелите по-възрастни глави предпочитат да изчакват, влагайки само минимум усилия, очи и усти шарят из стаите, като междувременно не спират деловите разговори. Един ъгъл на салона е зает от танцов оркестър и мършав естраден менестрел с много къдрава коса и силно зачервени очи, който пее:

ДЖУЛИЯ (фокстрот)

Джу-лия,

Ще ме помислиш ли за чудат

Ако те придумам

Само за целувчица една?

Джуу-лияяя,

Обичам те най-истински аз,

И като богиня ще те кича,

Само за целувчица една!

Ахх Джу-у-у-лия-я-я-я

Горкото ми сърце бие все по-буйно

За по-готина или по-страстна

Не бих могъл да копнея —

И нещо повече,

Джу-лия,

Ще викам алелуя

За да бъде моята Джу-у-у-лия-я

Навеки в прегръдките ми.

Саксофонна имитация на джаз и мелодия типична за танцувалните зали около Парк Лейн, идеална за определени душевни състояния. Слотроп зърва Хилари Баунс, явно жертва на халюциногенния холандски сос, дремещ на един огромен пуф заедно с Мишел, която през последните два-три часа е галила неговото бижу от „СИ Фарбен“. Ръкомаха им, но те не го забелязват.

Упоени и силно подпийнали гости изгубили всякакъв срам се боричкат около бюфета и в кухните, тършуват из килерите, изблизват дъната на тенджерите. Наблизо минава компания голи плажуващи и започва да слиза по широката стълба надолу към морето. Повел за юздата един „першерон“^[1], нашият домакин Раул обикаля наоколо пременен с каубойска широкопола филцова шапка с високо бомбе, риза а ла Том Микс^[2] и чифт шестзарядни револвери. Конят цопка лайна върху бухарския килим, а също и върху някои от лежащите гости. Всичко е безформено и разфокусирано, докато оркестърът не прогърмява саркастичен туш и се появява възможно най-гадният и зъл тип, който Слотроп изобщо е виждал извън филмите за Франкенщайн — в бял „зуут“ костюм^[3] с шлицове, басти и дълга златна верижка, чиито блестящи халки се поклащат, докато той прекосява помещението намръщен на всичко и всички, сякаш бързешком, но отделя достатъчно време да оглежда бавно лица и тела, методично и почти зловещо въртейки глава наляво-надясно. Накрая застава пред Слотроп, който си приготвя безалкохолен джинджифилов коктейл „Шърли Темпъл“ с черешка отгоре.

— Ти. — Пръст с размерите на царевичен кочан, на сантиметър от носа на Слотроп.

— Ми да — Слотроп изпуска една мараскинова череша на килима и я смачква, когато отстъпва крачка назад — Аз съм точният човек, да. Очевидно. ’Кво има? Търсиш ли нещо?

— Хайде, да вървим.

Двамата тръгват и навън навлизат в евкалиптова горичка, където печално известният марсилски роботърговец Жан-Клод Гонг^[4], върти търговия с бели робини.

— Хей, ти — крещи Жан-Клод сред дърветата, — искаш ли да станеш бяла робиня, а?

— Не, майната му — следва отговорът на невидимо момиче. — Искам да бъда зелена робиня!

— Лилаво-червена! — включва се някой от недалечното маслиново дърво.

— Алена!

— Мисля да се преориентирам към търговия с дрога — въздъхва Жан-Клод.

— Гледай тука — приятелят на Слотроп изважда бежов плик от амбалажна хартия, който, дори в полумрака е видно, явно е натъпкан с американски окупационни банкноти с жълт печат. — Дръж ги у тебе, докато не ги поискам обратно. Итало сигурно ще дойде тук преди Тамара, а не съм сигурен кой…

— При тая скорост Тамара^[5] ще стигне тук преди полунощ — прекъсва го Слотроп, имитирайки гласа на Граучо Маркс.

— Не опитвай да разклащаш вярата ми в теб — съветва го Мъжагата. — Ти си моят човек, трябваш ми.

— Точно така. — Слотроп напъхва плика във вътрешния джоб — Слушай, откъде го изнамери тоя костюм?

— Ти кой размер носиш?

— 42, среден.

— Ще имаш точно такъв — и с тези думи мъжагата изтрополява обратно вътре.

— А-а-а, да не забравиш и също такава готина верижка! — вика след него Слотроп.

Какво, по дяволите, става тука? Той обикаля насам-натам, подхвърля по някой друг въпрос. Мъжагата се оказва Блоджет Уаксуинг^[6], известен беглец от парижкия „Казерн Мортие“^[7], най-страшният затвор в целия европейски ТВД^[8]. Специалността на Уаксуинг е фалшифицирането на различни документи: продоволствени карти, паспорти, военноотчетни книжки, а междувременно страничното му занимание е търговия с военна техника. Понастоящем е в самоотлъчка още от Арденската офанзива^[9] и макар за това на главата му виси смъртна присъда, той продължава да се вмъква вечер в американските военни бази, за да гледа кино в столовата — при условие че прожектират уестърн, защото той обожава пустите му каубои, а долитащото, през сто метра варели с нефт и отпечатъци от гумите на два и 2½-тонните камиони върху чуждата земя, от металния високоговорител трополене на копитата кара сърцето му да пърха като подухвано от ветрец, и е възложил на някои от многобройните негови връзки да му изготвят пълно разписание на всички прожекции във всеки окупиран град в ТВД, а веднъж припалил без ключ един генералски джип и отпрашил, за да стигне до вечерта в Поатие да гледа филм с отдавнашния си любимец Боб Стийл или с Джони Мак Браун^[10]. Неговата снимка може и да е окачена на видно място във всички караулки и запечатана навеки в мозъците на хиляди кокичета^[11], но той беше гледал „Завръщането на Джак Слейд“ двайсет и седем пъти.

Днешният сюжет представлява типична за ІІ Световна война романтична интрига, а именно поредната вечер у Раул, включваща бъдеща доставка на опиум използвана от Тамара като гаранция на заем от Итало, а той на свой ред е длъжник на Уаксуинг за един танк „шерман“, дето неговият приятел Теофил опитва да вмъкне тайно в Палестина, но за целта трябва да приготви няколко хиляди фунта стерлинги за подкупи на границата и е оставил танка като залог, да може да получи заем от Тамара, която използва част от дадения от Итало заем, за да му плати. Но междувременно опиумната сделка изглежда се проваля, защото от няколко седмици от посредника ни вест ни кост, а също и от авансово наброените му пари, които тя е получила от Раул де ла Перлимпинпин посредством Уаксуинг, когото Раул притиска, тъй като Итало, решил, че танкът вече е собственост на Тамара, се появил снощи и го откарал на Тайно Място в качеството му на изплатен заем и съответно хвърля Раул в паника. Общо взето нещо такова.

Двама от сражаващите се преди малко в банята хомосексуалисти отправят непристойни предложения към задника на Слотроп. Баунс и Мишел ги няма никакви, а и онзи Уаксуинг също. Раул говори сериозно на неговия кон. Слотроп току-що се е настанил до едно момиче в предвоенна рокля от „Уърт“^[12] с лице като на Тениъловата Алиса^[13], същите чело, нос, коса, когато отвън долита страховито дрънкане, ръмжене, тракане и пращене на дърво, изпаднали в ужас момичета бягат от евкалиптовата горичка и влизат в къщата, а какво нагазва с трясък веднага след тях на бледата градинска светлина? Ами че това е самият танк „шерман“! с фарове пламтящи като очите на Кинг Конг^[14], звената на гъсеничните вериги изхвърлят трева и парчета от настилни плочи докато той маневрира и накрая спира. Седемдесет и пет милиметровото му оръдие се развърта и навлиза през остъклената врата право в залата.

— Антоа-а-а-н! — една млада дама вперва поглед в огромното дуло, — за Бога, не сега…

Отваря се люк и Тамара, — както предполага Слотроп: а не трябваше ли Итало да бъде в танка? — и-и-и-и-изскача от там и с вой проклина Раул, Уаксуинг, Итало, Теофил и посредника в опиумната сделка.

— Но сега ми паднахте всички! — крещи Тамара. — На ви сега една coup de foudre^[15]! Люкът хлопва, о Господи!, чува се как в затвора на оръдието бива подаден 75-милиметров снаряд. Момичетата хукват с писъци към изходите. Дрогираните се озъртат, примигват, усмихват се и по най-различни начини изговарят „да“. Раул опитва да яхне коня и да избяга, ала не улучва седлото, изпързулва се от другата страна и цопва във вана с купено от черния пазар малиново желе, с бита сметана отгоре.

— О, не… — Слотроп вече почти е решил да притича и заобиколи флангово танка, когато ИИИБЛААААННГГГ! оръдието изригва невъобразим грохот и от цевта бълва еднометров пламък в залата, а ударната вълна блъска тъпанчетата на ушите чак в средата на мозъка и запраща всички към далечните стени.

Една завеса е подпалена. Препъвайки се в лежащи гуляйджии, Слотроп не чува нищо, знае само, че главата го боли, продължава да тича през дима към танка, рипва на бронята, понечва да отвори люка и едва не е хвърлен на земята от Тамара, която изскача отвътре, за да крещи на всички наред. След кратка схватка, нелишена от своите еротични моменти, защото Тамара е доста готина на вид танцьорка и се извива много ловко, Слотроп успява да я издърпа навън и свали от танка. Но въпреки силния шум и останалото, хуят му определено не желае да се надигне. Хммм. Това са данни, които Лондон изобщо не е получавал, защото никой не е гледал или търсил.

Оказва се, че снарядът, халосен, е пробил дупки само в няколко стени и унищожил голяма алегорична живописна композиция изобразила Добродетелта и Порока, извършващи противоестествен акт. Добродетелта се усмихва някак неопределено и отнесено. Порокът, леко озадачен, почесва рунтавата си глава. Горящата завеса е угасена с шампанско. Раул, облян в сълзи и признателен, че е останал жив, стиска силно ръцете на Слотроп и го целува по бузите, оставяйки следи от плодово желе, където се допре. Тамара е отведена навън от телохранителите на Раул. Слотроп току-що се е освободил от прегръдката му и бърше желе от костюма си, когато нечия ръка ляга тежко на рамото му.

— Прав беше. Ти си точният човек.

— Това още нищо не е — нашият Ерол Флин поглажда мустаците си. — Неотдавна спасих една дама от огромен октопод, какво ще кажеш, а?

— С една дребна разлика — отбелязва Блоджет Уаксуинг. — Това днес наистина се случи. Но онзи октопод не се е случвал.

— Откъде знаеш?

— Аз знам много. Не всичко, но някои неща, които не са ти известни. Слушай Слотроп, ще ти е нужен приятел и то доста по-скоро, отколкото предполагаш. Тук на вилата няма вече да идваш, защото може да стане прекалено горещо… но ако успееш да стигнеш до Ница… — връчва му визитна картичка с релефно отпечатан шахматен кон и адрес на „Рю Росини“. — Сега ми върни плика. Ето ти го твоя костюм. Сполайти, братко. — И се изпарява. Притежава таланта просто да изчезва когато му скимне. „Зуут“ костюмът е сложен в кутия завързана с пурпурна лента. Верижката за ключове също е налице. И двете са принадлежали на младеж, Рики Гутиерес, който е живял в Източен Лос Анжелос. По време на Зуут-Костюмените Бунтове в 1943 година бил нападнат от цял вагон бдителни бели американци от Уитиър^[16] и пребит пред очите на лосанджелиската полиция, която наблюдавала и подхвърляла съвети, а после го арестувала за нарушаване на спокойствието и обществения ред. Съдията дал възможност на „зуут“ костюмарите да избират между затвора и войската. Гутиерес се записал в армията, бил ранен на Сайпан^[17], развил гангрена, наложило се да ампутират ръката му, сега е у дома в САЩ, женен за момиче, което работи в кухнята на една тако-закусвалня в Сан Габриел, обаче той самият не може да си намери никаква работа и денем пие много… Но старият му зуут-костюм, както и тези на хиляди други задържани от полицията в онова лято, окачени празни отвътре на всички врати в мексиканската част на Л.А., били изкупени и попаднали тук, на пазара, малко печалба никога не вреди, нали, а там просто щели да висят сред гъстия пушек и бебешки миризми, в празните и завладени от мухите стаи със спуснати жалузи заради бялото слънце заливащо непрестанно ден подир ден изсъхналите палми и мръсните водотточни канали…