Томас Пинчън
Гравитационна дъга (61)

□ □ □ □ □ □ □

И така: Чичерин бе проследил батареята на Вайсман от Холандия през солените блата, вълчия боб и кравешките кости, за да намери това. Има късмет, че не е суеверен. Тогава би го приел за пророческо видение. Разбира се, има напълно смислено обяснение, но Чичерин не е чел „Мартин Фиеро“^[1].

Той наблюдава от своя временен команден пункт в хвойнова горичка на нисък хълм. През бинокъла вижда двама мъже, бял и черен, с китари. В кръг около тях има граждани, но тях Чичерин може да ги изреже от кадъра и да остави в своето елипсовидно зрително поле само сцена със същата композиция като при певческото дуо на младежа и девойката сред равната средноазиатска степ отпреди повече от десет години — обединяване на противоположности, което тогава съобщаваше за неговото приближаване до Киргизката Светлина. Какво известява този път?

Небето над главата му е на ивици и на вид твърдо като стъклено топче. Той знае. Вайсман е инсталирал Черния Агрегат и е изстрелял 00000 някъде наблизо. Енциан не може да е изостанал. Всичко ще се случи тук.

Но ще се наложи да изчака. Някога това би било непоносимо. Но откакто майор Марви изчезна от полезрението, Чичерин бе станал малко по-предпазлив. Марви беше ключова фигура. В Зоната съществува противодействаща сила. Кой е съветският разузнавач, дето се бе появил тъкмо преди провала в сечището? Кой е предупредил Черната Команда за подготвяното нападение? Кой е премахнал Марви?

Той бе опитвал да не вярва прекалено много в Ракетния картел. След просветлението в онази вечер, когато Марви беше пиян и Проклетия Чиклиц превъзнасяше добродетелите на Хърбърт Хувър, нашият Чичерин дебнеше внимателно за улики. Герхард фон Гьол, чийто корпоративен октопод бе обхванал с пипалата си всички парични потоци и разплащателни документи в Зоната, сигурно е замесен, съзнателно или не. Миналата седмица Чичерин бе готов да лети обратно в Москва. В Берлин той се видя за кратко с Мравенко от ВНИИАМ^[2]. Срещнаха се в Тиргартен, двама офицери повидимому разхождащи се на слънце. Работници запълваха дупките в паважа с асфалтов бетон и ги изравняваха, потупвайки отгоре с лопати. Наоколо минаваха с потракване велосипедисти, скелетно-функционални като техните машини. Под дърветата се бяха върнали групички цивилни и военни, седяха на повалени стебла или гуми от камиони, ровеха в чанти и куфари, търгуваха.

— Загазил си — осведоми го Мравенко.

През 1930^-те той също беше емигрант-държанец и възможно най-маниакалният и безсистемен шахматист в цяла Средна Азия. Склонностите му бяха дотолкова принизени, че да включват дори блинд^[3], което руската чувствителност приема за неописуемо вулгарно. Всеки път, когато сядаше срещу него пред шахматната дъска, Чичерин се разстройваше още повече от предишния, полагаше усилия да бъде любезен, да пуска шеги на безумеца, да го накара да играе поне до известна степен благоразумно. В повечето случаи губеше партията. Но трябваше да избира: или Мравенко или зимата в Седморечието.

— Имаш ли някакво понятие какво става?

— А разбира ли изобщо някой? — засмя се Мравенко. — Молотов не споделя с Вишински^[4]. Но са им известни разни неща за теб. Помниш ли Киргизката Светлина? Помниш, разбира се. Е, те разбраха за нея. Не съм им го казал аз, но те са успели да стигнат до някого.

— Това е много стара история. Има ли смисъл отново да се занимават с нея сега?

— Смятат те за „полезен“ — поясни Мравенко.

После двамата дълго се гледаха. Това бе смъртна присъда. Тук полезността завършва бързо като официално съобщение. Мравенко се боеше, и не само за Чичерин.

— Ти какво ще правиш, Мравенко?

— Ще опитам да не бъда много полезен. Макар че те не са съвършени. — И двамата знаеха, че това е опит за утешение, не много успешен. — Всъщност те не знаят кое те прави полезен. Водят се по статистиката. Според мен те смятаха, че няма да оцелееш във Войната. А след като остана здрав и читав, бяха принудени да се вгледат по-внимателно в теб.

— Вероятно ще преживея и това също. — Именно тогава му хрумна да отлети в Москва. Но почти по същото време пристигна известие, че батареята на Вайсман не може да бъде проследена по-нататък от Люнебургското поле. Спря го също и подновената надежда да срещне Енциан, съблазнителната надежда, която с всеки изминал ден го отдалечава от каквато и да е възможност да развие нещата отвъд другата страна на това вероятно общение. Той никога не е предполагал, че ще може да продължи. Истинският въпрос е: ще го хванат ли преди той да хване Енциан? Има нужда само от още мъничко време… единствената му надежда е ако те също търсят Енциан или Черния Агрегат, и го използват по същия начин, по който той смята, че използва Слотроп…

Хоризонтът е чист все още, такъв беше през целия ден. В ръждиво замъглените далечини стърчат неподвижни като паметници хвойнови дървета с формата на кипариси. Първите лилави цветчета се показват върху пирена. Това не е оживеното спокойствие на късното лято, а тишината на гробище. Такава е била тази земя сред древните германски племена: територия на мъртвите.

Дузина националности, облечени като аржентински estancieros^[5], се тълпят около походната кухня. Ел Нято е стъпил на седлото на коня, в стил „гаучо“ и гледа към германската пампа. Фелипе е коленичил на слънце, отправя своята обедна молитва към живото присъствие на някаква скала сред пущинаците на Ла Риоха, на източните склонове на Андите. Според една аржентинска легенда от миналия век, Мария Антония Кореа^[6] последвала своя любим в тази суха земя, с тяхното новородено дете. Седмица по-късно пастири я намерили мъртва. Но бебето оцеляло, понеже сукало от нейното мъртво тяло. От тогава насам скалите около мястото на чудото станали обект на ежегодно поклонение. Но персоналната скала на Фелипе въплъщава също и една интелектуална система, защото той (подобно на М. Ф. Бийл и други) вярва в някаква форма на минерална способност за мислене^[7], неразличаваща се особено от тази на растенията и животните, освен по мащаба за време, който е много по-разтегнат. „Става дума за брой на кадри за столетие“ и както всеки друг тука, напоследък Фелипе се увлича по киножаргона, „за хилядолетие!“ Колосално. Но Фелипе бе започнал постепенно да осъзнава, а това се случва много рядко с онези, които не са Чувствителни Скалофили, че историята, такава каквато е била натрапена на света, е само един откъслек, повърхностен и видим откъслек. Че сме длъжни да се вглеждаме в неизреченото в заобикалящата ни тишина, в движението на следващата забелязана от нас скала: към нейните еони от история под неспирното и женско упорство на водата и въздуха (кой ще бъде на точното място, веднъж или дваж на столетие, за да отвори блендата на фотоапарата?), да се вглеждаме надолу към низините, където вашите пътища, човешки и минерални, най-вероятно ще се пресекат…

Грациела Имаго Порталес, тъмна коса на път по средата, опъната назад от челото, с дълга черна ездитна пола и черни ботуши, седи и размесва картите, реди флошове, карета, фулове, просто за забавление. Статистите не бяха донесли почти нищо, подходящо за игра. Тя знаеше, че ще се стигне до това: някога бе мислила, че като използва парите само при игра, те ще се лишат от своята реалност. Ще изгубят своето значение. Станало ли е вече това или тя играе със себе си? Откакто дойдоха тук, Белаустеги изглежда я наблюдава още по-внимателно. Тя не иска да застрашава неговия проект. Няколко пъти бе спала с мрачния инженер (макар и отначало, още в Б.А.^[8] тя бе готова да се закълне, че не би искала да го изпие дори със сребърна тръбичка) и знае, че той също е играч. Хубава двойка, свързани лице в лице: Грациела бе усетила това още при първото негово докосване. Човекът е наясно със своите преимущества, очертанията на рисковете са му познати като обичани тела. Всяко мигновение притежава своя стойност и свой вероятен успех срещу други мигове в други ръце, и за него размесването на картите винаги е от момент към момент. Той не може да си позволи да помни други промени в подреждането, пропуснати възможности, само настоящето, определено му от нещо, което той нарича Шанс, а Грациела нарича Бог. Готов е да заложи всичко на този анархистки експеримент и ако загуби, ще намери нещо друго. Но няма да се възпира. Това я радва. Белаустеги е източник на сила. Грациела не знае колко силна ще бъде, ако настъпи мигът. Често нощем тя прониква през фина мембрана от алкохол и оптимизъм и вижда наистина колко голяма нужда има от другите, колко малко полза е способна да принесе, ако не е подкрепяна.

Декорите и снимачната площадка за бъдещия филм помагат донякъде. Сградите са истински, нито една симулирана фасада. Кръчмата е заредена с истински спиртни напитки, продоволствения магазин — с истински храни. Овцете, добитъкът, конете и загоните са истински. Колибите са солидно изградени, подсигурени срещу лошо време и обитаеми. Когато фон Гьол отпътува, — ако изобщо дойде — нищо няма да се разнебити или срине. Пожелае ли някой от статистите да остане там, ще бъде добре дошъл. Много от тях искат само да отдъхнат малко в очакване на нови разселнически влакове, нови илюзии за дома им преди разрушаването му и неопределена мечта да отидат някъде. Те ще заминат. Но ще пристигнат ли други? И на какво мнение ще бъде военната администрация за една такава общност посред тяхната гарнизонна държава?

Това не е най-странното село в Зоната. Скуалидоци се бе върнал от своите скитания с истории за палестински подразделения разпръснати чак от Италия, които се заселили на изток и създали хасидски комуни^[9] по примера отпреди век и половина. Съществуват бивши фирмени градчета, попаднали под нестабилното, изнервено управление на Меркурий, понастоящем обречени на една-единствена индустрия, доставка на поща на изток и обратно, за руснаците и от тях, по 100 марки на писмо. Едно Мекленбургско село е било превзето от армейски кучета, „добермани“ и „овчарки“, обучени да убиват всеки човек, освен техния дресьор. Но дресьорите вече са или мъртви или загубени. Кучетата се движели на глутници, нападали крави в полето и после завличали труповете им назад с километри, до бърлогите си. Нахлували като Рин-Тин-Тиновци^[10] в продоволствени складове и отмъквали хранителни порциони, замразени кюфтета, кашони с шоколад. Всички подстъпи към този кучешки град са осеяни с трупове на селяни от околните села и ревностни социолози. Да го приближиш е невъзможно. Там отишъл един експедиционен отряд въоръжен с пушки и гранати, но кучетата се разпръснали в нощта, слаби и жилави като вълци, и никой не се решил да унищожи къщите и магазините. А и никой не желаел да превзема селото. Съответно отрядът се оттеглил. И кучетата се върнали. Не е ясно дали между тях съществуват силови линии, любов, вярност, ревност. Възможно е някой ден от Г-5^[11] да изпратят редовна войска. Но кучетата едва ли ще узнаят това, защото те вероятно не изпитват германския страх от обкръжение и навярно живеят изцяло в светлината на единствения, внушаван от човека рефлекс: Убий Чуждия. Като че ли те не разполагат с метод да го отличат от другите зададени величини в техния живот, да го различат от глада, жаждата или секса. Доколкото им е известно, това Убий Чуждия им е вродено. Ако някои от тях са запомнили ръчкането, шляпането, електрическите удари, навитите на руло още непрочетени вестници, ботушите и мушкането, тяхната болка сега е свързана с Чуждия, с омразния. Ако сред кучетата има отстъпници или разколници, те ще се позамислят сериозно, преди да намекнат гласно за някаква извънкучешка причина за тези внезапни пориви към убийство, които при първия полъх на Чужда миризма завладяват всички, даже и замислените еретици сред тях. Но скритом извличат от паметта си образа на този единствен посещавал ги от време на време човек, в чието присъствие те са били спокойни и предано любещи — от когото е идвала храната, гальовните милвания и почесвания, играта на „донеси пръчката“. Къде е той сега? Защо за едни той е по-различен, а за други не.

Има вероятност, засега непроявена, тъй като все още не е била подложена на сериозна проверка, сред кучетата да изкристализират секти, всяка от тях около образа на техния дресьор. Всъщност дори в момента Г-5 провежда предварително проучване сред своя персонал, за да установи дали не могат да бъдат открити първите дресьори и така да бъде положено началото на кристализацията. Възможно е някоя секта да опита да защити своя дресьор от атаки на другите. Отчитайки правилните комбинации и приемлива цифра на убити дресьори, може да се окаже по-евтино кучетата да бъдат оставени да се изтребят взаимно, вместо да бъде изпращана редовна войска. Проучването е възложено, изненада!, на господин Пойнтсман, който сега е ограничен в една канцеларийка в Дванайсетия Дом, предоставена му главно от съчувствие, а цялата останала площ е превзела някаква агенция изследваща вариантите за национализиране на въгледобива и стоманодобива. Пойнтсман официално е в немилост след кастрирането на майор Марви. Клайв Мосмун и сър Маркъс Скамони седят в техния клуб, сред изхвърлени стари броеве на „Британски пластмаси“, пият любимото на рицаря „Химпорто“, кошмарна смес от хинин, телешки бульон и портвайн с няколко капки кока-кола и обелено лукче. Привидно срещата е за уточняване на плановете за Следвоенно Производство на Поливинилхлориден Шлифер, обект на всевъзможни корпоративни шеги и закачки напоследък („Представи си физиономията на някой жалък мухльо, когато целият ръкав се откъсне право от рамото му…“, „И-и-и-ли, какво ще кажете да примесим нещо, така че шлиферът направо да се разтвори от дъжда?“). Но Мосмун наистина иска да обсъждат Пойнтсман:

— Какво ще правим с Пойнтсман?

— На „Портобело Роуд“ намерих удивително прелестни ботуши — чурулика сър Маркъс, който обикновено много трудно превключва на сериозни теми. — Ще ти стоят просто изумително. Кървавочервена щавена кожа и до средата на бедрата ти. На голите ти бедра.

— Ще ги премерим — отвръща Клайв, колкото е възможно по-неопределено (макар че идеята не е лоша, напоследък нашата Скорпия е ужасно раздразнителна). — Ще ме поотпусне след този мой опит да обясня действията на Пойнтсман пред Висшите Началства.

— А-а, това е човекът с кучетата, нали? Слушайте, а мислили ли сте за санбернар? Големи, рунтави симпатяги.

— Случвало се е — Клайв все своето си знае, — но предимно мисля за Пойнтсман.

— Не ти отива, скъпа. Изобщо не ти подхожда. А той продължава, завалията.

— Сър Маркъс, — последен опит, защото обикновено грациозният рицар изисква да бъде наричан Анжелика и като че ли няма друг начин да бъде привлечено вниманието му, — ако това представление се провали, можем да очакваме национална криза. Всевъзможни политически групировки ми досаждат непрекъснато, задръстват телефона ми и пощенската кутия денонощно…

— М-м-м, ще ми се аз да ти задръстя мъжката кутийка, Клайви…

— … и „Комитетът от 1922“ ни притиска от всички посоки. Бракън и Бивърбрук, както знаете, продължават все тъй да лаят, сякаш изобщо не са загубили изборите^[12]…

— Драги ми младежо — с ангелска усмивка — няма да има никаква криза. Лейбъристите не по-малко от нас искат да намерят американеца. Ние го изпратихме да унищожи черните и сега е очевидно, че той няма да свърши работата. Ще причини ли някому вреда, като обикаля из Германия. Кой знае, може да се е качил на някой параход за Южна Америка и всичките му там очарователни мустачки. Тъй да бъде засега. Когато настъпи подходящият момент, ние разполагаме с армията. Слотроп беше един добър опит за намиране на умерено решение, но в края на краищата винаги опираме до армията, нали?

— Откъде сте толкова сигурен, че американците ще простят и се примирят с това?

— Клайв, — продължителен отблъскващ кикот, — такова детенце си. Не познаваш американците. А на мен те са ми пределно ясни. Знам как да се оправям с тях. Американците ще поискат да видят как се справяме с нашите очарователни черни животни, (о Божичко, ex Africa semper aliquid novi^[13], те просто са тъй едри, тъй силни), преди да опитат същото с техните собствени, х-м-м, целеви групи. Ако претърпим неуспех, те могат да ни наговорят много неприятни и остри думи, но санкции няма да има.

— Ще се провалим ли?

— Всички ние ще се провалим, — сър Маркъс разбухва къдрите си, — обаче Операцията няма.

Да. Клайв Мосмун има усещането, че се възнася от блатото на обикновените маловажни неуспехи и разочарования, политически страхове, парични проблеми: и е запратен на трезвия и спокоен бряг на Операцията, където всичко е твърдо под краката му и собственото „аз“ е дребно отстъпчиво животинче, което някога е скимтяло в своята унизителна тъмнина. Но тук, вътре в самата Операция, няма плач, няма хленч. Няма низше „аз“. Темата е прекалено важна, за да бъде намесвано низшето „аз“. Даже в „Пръчките“, тоест стаята за наказания в имението на сър Маркъс, встъпителните ласки са игра за това кой държи истинската власт извън тези оковани стени, кой я е притежавал винаги от самото начало, независимо че може да е овързан с вериги и стегнат в корсет. Униженията на хубавичката „Анжелика“ са градуирани в съответствие със силата на тяхното въображение. Без радост, без удоволствие, без истинска капитулация или подчинение. Само изискванията на Операцията. Всеки от нас има своето място, наемателите идват и си отиват, но жилищата остават…

Невинаги е било така. В окопите на Първата Световна война, отчитайки повишената вероятност за внезапна смърт, англичаните се заобичвали един друг благопристойно, без преструвки или срам, и откривали в лицата на други младежи доказателства за посещения на инопланетяни, някаква слаба надежда, която навярно е помагала да бъдат компенсирани даже калта, лайната и разлагащите се парчета човешко месо… Това е бил краят на света, абсолютна, тотална революция (макар и не точно такава, като обявената от Валтер Ратенау): всеки ден хиляди аристократи, нови и стари, все още окръжени с ореола на техните представи за доброто и злото, се отправяли против гръмката гилотина на Фландрия, работеща непрекъснато, ден след ден, обслужвана от невидими ръце, определено не от народни ръце — една английска класа била покосена, въодушевени доброволци умирали за онези, на които им е било известно нещо и съответно не проявявали същия доброволчески ентусиазъм, и въпреки всичко това, въпреки че някои от тях са знаели за предателството, докато Европа умирала безчестно в собствените си отпадъци, мъжете обичали. Но живителният призив на тази любов отдавна бил преминал в затихващо съскане и останала само безцелната и безпътна педерастия. В тази последна Война смъртта не е била враг, а помощник. Хомосексуализмът във висшето общество сега е просто едно похотливо допълнение, а истинското и същинско ебане се извършва на хартия…