Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338


□ □ □ □ □ □ □

Най-първото докосване: той дърдореше някакви тъпи баналности, обичайните за Мексико самообвинения от типа на: о, ти изобщо не ме познаваш, аз съм истински негодник.

— Не — понечи Джесика да сложи пръсти на устните му, — не говори така… — Когато тя го доближи съвсем, Роджър, без да се замисля я хвана за китката и отмести ръката й, чиста самозащита, но продължаваше да я държи, за китката. Двамата стояха очи в очи и не показваха никакво желание да се извърнат. Тогава Роджър вдигна ръката й към устните си и я целуна, без да отпуска погледа й. Пауза, сърцето отсечено блъска в гърдите му… — О-о-о… — изтръгна се от нея шумна въздишка, тя го прегърна, съвсем неудържимо, открито, трепереща, и двамата замряха притиснати един в друг. Впоследствие тя сподели с него, че още щом той бе хванал ръката й онази вечер, тя се бе изпразнила. И когато за първи път Роджър бе допрял путката й, бе стиснал леко през гащичките меката путка на Джесика, високо между бедрата й треперенето се бе възобновило, усилило и я бе обхванало цялата. Преди изобщо курът да бе официално въведен в путката, Джесика се бе изпразнила два пъти, и това е важно и за двамата, въпреки че никой от тях не бе разбрал точно защо.

Обаче, всеки път, когато става така, светлината неизменно силно почервенява за тях. Веднъж се срещнаха в една чайна: тя беше с червен пуловер с къси ръкави и отпуснатите й отстрани ръце грееха в червено. Никаква козметика, за първи път Роджър я виждаше такава. На път към автомобила тя хваща ръката му и я пъха за секунда между своите движещи се крака. Сърцето на Роджър моментално се надървя и изпразва. Наистина така го чувства той. Рязко нагоре до нивото на кожата, като знака V около неговата осова линия, облива зърната на гърдите му… това е любов, това е изумително. Даже когато Джесика я няма, след като е сънувал или при вида на нечие женско лице на улицата, което изобщо не би могло да бъде нейното, Роджър никога не съумява да я сдържа, той е във властта на любовта.

Що се отнася до Бобъра, или Джереми, както е известен на своята майка, Роджър опитва да не мисли за него, ако не се налага. Естествено, особено мъчителни за него са някои технически въпроси. Невъзможно е тя — или е много вероятно? — да Прави С Джереми Същите Неща. Например, Джереми целува ли изобщо путката й? Може ли наистина този позьор… протяга ли ръка тя, докато се ебат, и-и-и завира ли немирен пръст, в неговата английска роза, в гъза на Джереми? Стига, стига, престани (налапва ли тя кура му? Пъхал ли е той някога традиционно наглата си физиономия между възхитителните й бедра?), няма смисъл, това е период на младежка безразсъдност и по-добре ще е да отидеш в кино „Тиволи“ да гледаш Мария Монтес и Джон Хол[1] или да търсиш леопарди или диви свине в зоологическата градина „Риджънс Парк“ и да се чудиш дали ще завали преди четири и половина.

Времето, което Роджър и Джесика са прекарали заедно възлиза само на няколко часа. И всичките изречени от тях думи са по-малко от една средно дълга паметна записка на ВКСЕК[2]. И за първи път в своята кариера статистикът не може да открие някакъв смисъл в тези цифри.

Заедно те двамата са една дълга допирна повърхност на кожите, лееща се пот, мускули и кости притиснати колкото е възможно по-плътно, почти нито дума произнесена, освен нейното или неговото име.

Поотделно това е за техните несериозни диалози с размяна на реплики от филми, за съчинени от тях сценарии, които да разиграват сами нощем, когато зенитките „Бофорс“ блъскат по нейните небесни порти, а неговият вятър фучи из спиралите бодлива тел на морския бряг. Хотел „Мейфеър“.

Направо реактивни сме, а? Само половин час закъснение.

— Е — момичета от интендантството и от женската спомагателна служба, окичени с бижута млади вдовици им хвърлят коси погледи, — сигурна съм, че докрай оползотворяваш времето.

— Остава ми достатъчно време за няколко срещи[3] — отвръща той, поглеждайки демонстративно скришом часовника си, който, по модата от ІІ Световна война, е завъртян към вътрешната страна на китката, — и, бих казал, засега една-две потвърдени бременности, ако не и…

— Ах — игриво подскача тя (нагоре, а не върху него) — това ми напомня за…

— Я-а-а-а-х-х! — Роджър се люшва назад към саксия с някакво растение, акомпаниран от саксофоните на Роланд Пийчи и Неговия Оркестър, изпълняващи „Ето, казах го отново“[4], и прикляка. — Значи това си наумила. Ако изобщо е подходящо да използвам дума свързана с ума.

Те объркват всички. Изглеждат тъй невинни. Околните веднага изпитват желанието да ги закрилят: в присъствието на Роджър и Джесика се въздържат от разговори за смърт, работа, лицемерие. Само дефицит, песни, гаджета, филми и блузки…

С пригладена зад ушите коса, и плавно извита брадичка, тя изглежда девет-десет годишна, сама до прозорците, примигва срещу слънцето, извърнала глава върху леката завивка, просълзена се празни, детското зачервено и сбръчкано лице още малко и ще се разплаче, ох, ох…

Една нощ в тъмното юрганено-студено убежище на леглото им, задрямвайки на пресекулки, той бе приспал Джесика с лизане. Когато усети началните повеи на диханието му да докосват срамните й устни, тя потрепери и извика като котка. Две-три ноти, като че слети, хрипкави, призрачни, издухани заедно със запомнените още от привечер снежинки. Дърветата навън пресяваха вятъра, невидимите за нея камиони фучаха неспирно по улици и пътища, зад къщите, през каналите и/ли реките, отвъд скромния парк. О, и кучетата и котките, що оставяха следите си върху ситния пухкав сняг…

 

 

— … пред очите ми непрекъснато пробягват картини, по-точно сценки, Роджър. От само себе си, тоест не са плод на въображението ми… — Ято от тях прехвърча на фона на слабото равномерно мъждукане на тавана. Двамата лежат и дишат, устите им са обърнати нагоре. Омекналият хуй капе, леко увит около бедрото му, долното, което е по-близо до Джесика. Обгърнатата от нощта стая изпуска тежка въздишка, да Въздиша Тежко — старомодна смешна стая, о колко съм безнадеждна, веселячка по рождение и такава ще си остана, кокетничи със себе си през рамката на огледалото, в някаква дреха на зелени райета, с панталони, разчорлена. Ала междувременно, колкото и странно да е, но днес повечето стаи откровено казано някак бръмчат, и освен това е известно, че „дишат“, точно така, и даже изчакват с притаена надежда и това би трябвало да е една доста зловеща традиция тук, издължени тънки същества, тежък парфюм и наметки в обгърнатите от нощната тъмнина стаи, пронизани от спираловидни стълби, градински беседки обрасли със сини венчелистчета, среда, където никой, колкото и да го предизвикваш, колкото и да е откачен, моя скъпа млада госпожице, никога не Въздиша Тежко. Не е прието така.

Но сега тук. Ах, тази млада госпожица. Евтин кариран плат. Рошави вежди, стърчащи във всички посоки. Червено кадифе. Веднъж, в отговор на някакво предизвикателство, тя бе съблякла блузката си, докато пътуваха по магистралата край Долни Бийдинг.

— Божичко, тя сигурно е полудяла, какво е това, защо всички се вторачват в мен?

— Ами, ха, ха, ха — Джесика усуква вратовръзката на своята униформена блуза като стриптийзьорка, — ти нали каза, че ме е страх да го направя. Нали? Нарече ме „бъзлива, бъзлива лайнарка“ или нещо подобно, доколкот’ помня. — Естествено, няма и следа от сутиен, тя никога не носи.

— Виж ’кво — отправя свиреп кос поглед към нея, — знаеш ли, че могат да те арестуват? Пък и остави теб, — идва му наум в този момент, — но ще арестуват и мен.

— Ще хвърлят цялата вина върху теб, ла, ла. — Долните й зъби се оголват в усмивка на зло момиче. — Аз съм само едно невинно агънце, а този… — изпъва напред тънка ръка, фините косъмчета по нея сякаш се запалват, а малките гърди подскачат освободени, — тоя перверзник Роджър! тоя ужасен звяр! ме принуждава да правя такива срамни и унизителни…

А междувременно възможно най-огромният камион, който Роджър е виждал през живота си, е успял да изманеврира своята потръпваща стоманена грамада съвсем наблизо и сега не само шофьорът, но и няколко противни на вид… джуджета в странни оперетни костюмчета, нещо като емигрантско правителство от Централна Европа, всички до един натъпкани кой знае как във високо разположената кабина, и всички зяпат отгоре, блъскат се като прасенца върху свиня-майка, та да заемат по-добра позиция, пулят се, мургави, разлигавени, за да видят спектакъла разиграван от неговата скандално гологърда Джесика Суонлейк, а той прави отчаян опит да забави и да поизостане от камиона, обаче в този момент зад Роджър се е появила, и даже го притиска със същата скорост както камиона отпред, о, мамка му, това наистина е кола на военната полиция. Той не може да забави, а ако ускори, те наистина ще го заподозрат…

— Ъмм, Джеси, миличка, хайде да се облечеш, а? — Той демонстративно рови из джобовете за гребен, който, както обикновено, е изчезнал някъде, заподозреният е известен като отявлен ктенофил[5]

Сега шофьорът на грамадния шумен камион опитва да привлече вниманието на Роджър, а струпаните край прозорците джуджета подвикват „Хей! Хей!“ и се хилят гърлено-мазно. Техният водач говори английски с някакъв плавен и неописуемо противен европейски акцент. А също много побутване с лакти и намигане: „Ми-и-и-стер! ’Ей, ти! Чака едъна минутъка, а?“ Още смях. В огледалото за задно виждане Роджър съзира порозовели от високонравствена добродетелност лица на английски полицаи, наклонени червени пагони, подскачат, съветват се, от време на време се извръщат рязко вторачени в двамата в „ягуара“, които се държат толкова…

— Какво правят, Пригсбъри, можеш ли да видиш?

— Изглежда това са мъж и жена, сър.

— Глупак! — И изважда черния бинокъл.

 

 

През дъжд… след това през съня за вечерно позеленяло стъкло. И сама в креслото, със старомодна шапка боне, гледа на запад през Земната палуба, адът е поръбен в червено, а по-навътре плават кафяви и златисти облаци…

После изведнъж е нощ: Празният стол-люлка ярко осветен в тебеширено синьо — от луната или от някое друго небесно светило? само твърдия стол, вече празен, в много ясната нощ и тази студена светлина отгоре…

Картините се сменят, разцъфтяват, свиват се и разширяват, някои от тях прекрасни, други просто ужасни… но Джесика е сгушена тук в нейното агънце, нейният Роджър, и колко обича тя цялата извивка на шията му… а ето го тилът му, точно тук, неравен и на бубунки, като на десетгодишно момче. Тя целува навсякъде, където може да достигне тъй силно запленилата я кисело-солена кожа, покорилото я в нощната светлина протежение на напрегнатите сухожилия, целува го тъй сякаш целувките излизат безкрайно заедно с дъха й.

 

 

Една сутрин — не бяха се виждали около две седмици — той се пробуди в неговата отшелническа килия в „Бялото видение“ с ерекция, сърбящи клепачи и заплетен в устата дълъг светлокестеняв косъм. Не беше негов. Не беше и на никой, за когото можеше да се сети, освен на Джесика. Но това е невъзможно — не беше я виждал отдавна. Подуши го два-три пъти, после кихна. През прозореца навън се разгръщаше утрото. Десният кучешки зъб го наболяваше. Той разви дългия косъм, обточен с капчици слюнка, зъбен камък, езикови обложения на спящ с отворена уста, и се вторачи в него. Как бе попаднал тук? Истинска загадка. Донякъде je ne sais quoi de sinistre[6]. Пикае му се. Докато се влачеше към тоалетната, с небрежно подпъхната посивяла униформена фланела в пояса на пижамата, нещо го осени: ами ако това е някаква готина розовичка приказка, от началото на века, за гибелно зловещо отмъщение и попадналият в устата му косъм е своего рода Първа Стъпка… О, параноя? Да го бяхте видели как анализира всички възможни комбинации докато се мотае насам-натам извършвайки обичайните за тоалетната дейности сред обитателите на Сектор Пси, които залитат, пърдят, стържат лица със самобръсначки, порязват се, изчоплят втвърдени корички от носовете и кихат. Доста по-късно, с напредването на тези свещенодействия, той дори почна да се замисля за Джесика — за безопасността й. Загриженият Роджър. Ами ако, ако тя е умряла през нощта, злополука в артилерийските погреби… и този косъм е единственото сбогуване, което нейната призрачна любов е успяла да промъкне до него, до единствения човек, означаващ нещо за нея… това ми било експерт по дисперсионния статистически анализ: очите му наистина се бяха просълзили, преди да го осени Следващата Идея — о, уха-а. Затвори кранчето, Панчо, признай си го. Той стоеше приведен над мивката, парализиран, временно поставил на Пауза своята тревога за Джесика, изгарящ от желание да погледне назад през рамо, право в старото огледало, нали, да види какво замислят, но бе просто замръзнал на място, напълно блокирал, за да рискува дори това… сега… о, да, семената на умозаключителната възможност бяха попаднали в лехата на мозъка му и ето, моля. Ами ако всички те, всички тези откаченяци от Сектор Пси са в таен сговор против него? Нали? Точно така: да предположим, че могат да четат мислите! ами ако… ами ако това е хипноза? А? Господи Боже мой: тогава всевъзможни други окултни идиотщини като: астрална проекция[7], контрол върху мозъка (нищо окултно няма в това), тайни проклятия за импотентност, циреи, безумие, да-а-а-а — отровни билета! (най-после той става, мислено се завръща в своята канцелария и сега поглежда много предпазливо към столовата, о Господи…) екстрасензорно единство и взаимозаменяемост между него и Контролиращата Агенция, да-да, в главата му се блъскат множество такива идеи, коя от коя по-неприятни, особено в тоя клозет за личния състав, където лицето на Гавин Трефойл днес е ярко пурпурно като разлюляван от вятъра цвят на детелина, а Роналд Черикоук изкашля в плювалника жилести кехлибарени на цвят храчки — какво е всичко това, кои са всички тези хора… Ненормалници! Урррооодддиии! Обкръжили са го отвсякъде. В продължение на цялата война денонощно прослушват мозъка му, телепати, вещици, всевъзможни сатанински агенти се включват към всичко — даже когато те двамата с Джесика се ебат в леглото…

Споко, мой човек, задръж малко, паникьосвай се ако трябва, но по-късно и не тук… Когато Роджър завърта глава, мъждивите слаби лампи в умивалнята открояват струпаните на рояци върху огледалата хиляди стари петна от вода и сапун и ги превръщат в перушина от кожа, дим и облаци, лимонено жълти и бежови, опушено черни и сумрачно кафяви тук, много рехаво раздробени, такава е текстурата им…

Здравей, Втора световна война, прекрасна утрин, нали. Пред съзнанието се задържат само думите: искам преместване, нещо като беззвучно мънкане срещу огледалото, точно така сър, ще подам рапорт веднага. Ще кандидатствам като доброволец за служба в Германия, точно така. Дум ди дум, ди дум. Съвсем наскоро, в сряда имаше съобщение в рекламната страница „Нацисти в новините“, сместено между обявата на Мърсисайдското звено на лейбъристката партия[8] което търси журналист/прес агент и на една лондонска рекламна агенция, предлагаща, по думите им, свободни работни места веднага след демобилизацията. Това междинно разположено съобщение бе поръчано от неупоменат филиал на бъдещия Г-5[9], в опит да подбере и събере няколко експерти по „превъзпитанието“. Жизнено необходима, съдбоносна дейност. Да разяснявам на Германския Звяр текста на Магна Харта[10], спортсменството и принципите на спортния дух, общо взето такива неща, а? Някакви същества преобразени на елфи щъкат нощем насам-натам из горите около тяхното село, представляващо механизъм на баварски селски часовник с невротична кукувица, и оставят подривни листовки пред вратите и прозорците…

— Каквото и да е! — Роджър се връща пипнешком в своята тясна килийка. — Все ще бъде по-добро от това…

Толкова зле беше положението. Той знаеше, че в обезумялата Германия ще се чувства повече като у дома, заедно с Врага, отколкото тук в Сектор Пси. А годишното време допълнително влошаваше всичко. Коледа. Бляяяааагггххх, хваща се за стомаха. Единствено присъствието на Джесика очовечаваше обстановката и я правеше донякъде поносима. Джесика…

И тогава в продължение на половин минута той се прозяваше и трепереше в дългото бельо, меко, почти невидимо в обкръжението на ранната декемврийска утрин, сред толкова много остри ръбове на книги, топчета листа и разни бумаги, диаграми и карти (и главната, с червени белези върху чистата бяла кожа на лейди Лондон, надзирава всичко… чакай… кожна болест… тя дали не е приносител на фаталната инфекция? предопределени ли са местата на попаденията, наистина ли полетът на ракетата е следствие от все още непроявения в града предрешен обрив… но той не може да го предотврати, както и не може да проумее фиксидеята на Пойнтсман за смяната на звуковия дразнител и моля, ако обичате за известно време да оставим тази тема…), терзан, без да го осъзнава, докато усещането не затихна, колко ясно виждаше той честната половина от своя живот, състоящ се понастоящем изключително от Джесика, колко фанатично майка му Войната сигурно порицава нейната красота, нейното дръзко безразличие към институциите на смъртта, в които той до неотдавна бе вярвал — невъзмутимата й вяра (въпреки че тя не обичаше да изготвя планове), прокуждането й от детството (макар тя да отказваше категорично да остава вярна на спомените)…

Неговият живот бе обвързан с миналото. Той бе възприемал себе си като една точка върху настъпващия гребен на вълната, разпростряна по протежение на стерилната история: известно минало, предначертано бъдеще. А Джесика беше вълноломът. Внезапно се появяваше бряг, непредсказуемото… нов живот. Миналото и бъдещето спираха на този бряг: ето по този начин го бе разтълкувал. Но искаше му се и той самия да вярва в това, по същия начин както я обичаше, въпреки целия брътвеж: да вярва, че колкото и неподходящ да е моментът, нищо не е твърдо установено, всичко подлежи на промяна и тя винаги ще бъде способна да отхвърли тъмното море зад гърба му, да го разлюби. И че (егоистично) от мрачен младеж, определено зависим от Смъртта — решил да яхне Смъртта — с Джесика той ще може да намери своя път към живота и радостта. Роджър изобщо не го бе споделял с нея, избягваше да го казва и на себе си, но такова бе мерилото за неговата вяра, когато седмата военновременна Коледа връхлиташе в нова атака срещу мършавия му треперещ фланг…

 

 

Тя се препъва неспокойно из общата спалня, крънка от другите момичета по някое дръпване от фас „Удбайн“ или несесер за кърпене на найлонови чорапи и подхвърля глупавички войнишки остроумия, минаващи според нея за съчувствие. Ще прекара вечерта с Джереми, нейният лейтенант, но тя иска да бъде с Роджър. Обаче всъщност не иска. Така ли е? Не помни да била някога толкова объркана. Когато е с Роджър, всичко е само любов, но ако са раздалечени — на каквото и да е разстояние, — Джесика установява, че той я угнетява и дори плаши. Защо? Покачена върху него в необузданите безумни нощи, скачаща нагоре-надолу, неговият кур станал нейна ос, тя полага върховни усилия да остава достатъчно изправена и неразмекната, за да не се разтопи като сметанена свещ от оргазма и разтече по завивката, а там място има само за Роджър, Роджър, о, любими, до последно издихание. Но извън леглото, когато вървят и разговарят, неговата непримирима язвителност и мрачно озлобение стигат по-дълбоко от Войната, от зимата: Роджър мрази тъй силно Англия, презира „Системата“, непрекъснато мърмори, заявява, че ще емигрира щом Войната свърши, заврял се е в неговата пещера на книжен циник, ненавижда себе си… а иска ли тя наистина да го изведе от там? С Джереми не е ли по-сигурно? Джесика опитва да не допуска такъв въпрос прекалено често, но той неизменно витае. Три години с Джереми. Все едно че са женени. Три години би трябвало да означават нещо. Всекидневни смешки и незначителни сръдни. Тя носеше старите халати на Бобъра, вареше му чай и кафе, търсеше очите му из паркинги за камиони, стаи за отдих и подгизнали от дъжда кални ливади, когато всички безславни и угнетителни поражения от деня могат да бъдат спасени с един поглед — доброжелателен, непринуден и доверчив, в сезон, когато до словото се прибягва, за да бъде изречено нещо странно, чудато или за да бъде предизвикан лек смях. И да зареже всичко? три години? заради това опърничаво, самовлюбено момче — точно така, момче. Жалка история, та той сигурно минава трийсетте, с доста години е по-голям от нея. Все нещо би трябвало да е научил, нали? Опитен мъж ли?

Най-лошото е, че Джесика няма с кого да сподели това. Обичайните противоречиви взаимоотношения в тази смесена батарея, професионалното кръвосмешение, болезненото пристрастие и вманиачаването относно кой какво и на кого е рекъл през пролетта на 1942-ра край село Графти Грийн, графство Кент, или някъде другаде, и кой е трябвало да отговори, обаче не отвърнал, а вместо това казал нещо друго на някого и по този начин е разпалил омраза, която процъфтява чудесно до наши дни — шест години честолюбие, злословия и истерия превръщат споделянето на каквото и да е с когото и да е тук в проява на чист неподправен мазохизъм.

— Момичето е под стрес, а Джес? — Маги Дънкърк тръгва към вратата, опъвайки ръкавиците си.

От „таноя“[11] бумти разпалващо синкопирана коледна музика изпълнявана от суинг оркестъра на Би Би Си.

— Да имаш цигарка, Дънкърка? — вече почти автоматично, като как си днес, Джес?

Ами-и-и…

— Мислех, че тук е почти като в някой противен филм с Грета Гарбо, а то било обичайният никотинов глад, но извинявай, май пак съм сгрешила, чао…

Хайде тръгвай, де.

— Мислех да напазарувам за Коледа.

— И какво ще подариш на Бобъра?

Съсредоточена в закопчаването на жартиерите за найлоновите чорапи, по-старите, отпред по-високо и отзад по-ниско, механично потрива гънки между пръстите си, набръчканата след изпирането бяла ластична ивица вече е добре изпъната и допира меката предна извивка на бедрото й, закопчалките на жартиерите проблясват сребристо под или зад червените лакирани нокти, преминават бързо като далечни фонтани зад обагрени в алено обезклонени дървета, Джесика отвръща:

— О. М-м-м. Лула, предполагам…

 

 

Някъде в графство Кент, близо до нейната батарея една вечер с колата Роджър и Джесика се бяха натъкнали на църква, издатина върху тъмния хълм, осветена от лампи, като изникнала от земята. Неделята преваляше, наближаваше вечерня. Мъже с мушами, шинели и тъмни барети, които сваляха пред входа, американски летци в кожени якета подплатени с овча вълна, няколко жени с потракващи боти и три четвърти палта с широки рамена, но без деца, не се виждаше нито едно дете, само възрастни, влекат се от техните самолетни площадки, аеростатни лагери, крайбрежни бункери, през обрасла със зимни лози норманска портална арка. Джесика каза:

— О, да, помня… — ала не довърши. Тя помнеше други Коледни пости и плетове обсипани със сняг като овци що бе гледала от нейния прозорец, и Звездата, която може отново да бъде залепена на небето.

Роджър отби от пътя и двамата започнаха да наблюдават военните в протрити сиво-кафява дрехи, които отиваха на вечерна молитва. Вятърът миришеше на нов сняг.

— Трябва да се връщаме, — каза тя след малко, — вече е късно.

— Можем да се отбием само за минутка.

Ето ти изненада, ами да, след толкова седмици пренебрежителни подмятания? Безбожническото му раздразнение от другите в Сектор Пси, които според него изглежда целят да го подлудят, и Свидливостта му, нарастваща все повече с намаляване броя на оставащите до Коледа пазарни дни…

— Не те смятах за такъв — рече му Джесика. Но тя искаше да влезе, снежното небе тази вечер бе натежало от носталгия, а гласът бе готов да я издаде и да се присъедини към коледарите, чиито химни сме тъй склонни да чуваме в далечината в тези окапващи един след друг дни на коледните пости, гласове пеещи над замръзналите хълмове нагъсто засети с мини като стафиди в кекс… често над звуците на топящия се сняг, ветрове, които трябва да духат не през коледния въздух, а през субстанцията на времето, донасяха до нея тези детски гласове, пеещи детски песнички, и ако сърцето й не бе готово да поеме натоварването на нейната собствена и тяхната тленност, поне оставаше страхът, че тя започва да ги губи: че някоя зима тя ще изтича навън да погледне, навън до портата, за да ги намери, ще тича чак до дърветата, ала напразно, гласовете им вече ще заглъхват…

Двамата минаха по следите на всички останали в снега, тя опряна сериозно и тържествено на ръката му, вятърът подухваше и разбъркваше косата й, токовете й се подхлъзнаха веднъж на леда.

— Да послушаме музиката — обясни Роджър.

Тази вечер импровизираният хор бе изцяло мъжки, в широките отвори на белите халати се виждаха пагоните на рамената, и много лица бяха почти толкова бели от умората натрупана из подгизналите кални полета, нощните караули, удържането с дебели въжета на клатещи се от нерви аеростати, които ловят риба-луна сред облаците, палатки, чиито вътрешни лампи по здрач излъчват през мрежестите стени подобно на душа ядрено сияние и превръщат брезента в тънка марля, докато вятърът фучи навън. Все пак там имаше и едно черно лице, контратенорът, ефрейтор от Ямайка, взет от неговия топъл остров и докаран на този — цялото му детство минало в пеене по задимените и вмирисани на ром кръчми по Хай Холборн Стрийт[12], където моряците хвърлят през летящите врати огромни червени фойерверки, направо четвърт палка динамит брато, и кикотейки се тичат на отсрещната страна на улицата, или се разхождат с момичета с къси полички, момичета от острова, китайки или французойки… смачкани в канавките лимонени кори изпълват с ухание ранните утрини там, където той често пеел, О, не сте ли виждали моята Лола, с форми на бутилка от кока-кола, моряци подтичват насам-натам под кафявите сенки на алеите с развяващи се крачоли и шалчета, момичетата събрани на групички шепнат нещо, смеят се… всяка сутрин той отброява половин джоб монети от всички страни на света. Сложно преплетените нужди на Англо-Американската Империя (1939–1945) го бяха поели от цветущия палмов Кингстън и довели в тази студена и обитавана от мишки църква, достатъчно близо, за да чува едно северно море, което едва е забелязвал по време на прекосяването му, за вечернята, чиято програма включва грегорианско пеене на английски, задълбава от време на време в полифония: Томас Толис, Хенри Пърсел и даже в немската макароника от петнайсети век, приписвана на Хайнрих Сузо[13]:

In dulci jubilo

Nun singet und seid froh!

Unsers Herzens Wonne

Leit in praesipio,

Leuchtet vor die Sonne

Matris in gremio.

Alpha es et O.[14]

Високият му негърски глас се носи над останалите и ги надпява, не е главен фалцет тук, но е съвършен, излизащ от честна гръд баритонов глас, постигнал този диапазон след години на потайни упражнения… той кара мургавите момичета да се полюшват захласнато сред тези нервни протестанти, по проправените от музиката древни пътеки, Голямата Анита и Малката Анита, „Камата“ Мей, Плонжет, на която много й харесва между гърдите и е готова да го прави безплатно, а да не говорим за латинския и немския? в една английска църква? Всъщност не толкова ереси, а, както и присъствието на негъра, по-скоро необходими имперски последствия от прояви на незначителен сюрреализъм и взети като съвкупност те се превръщат в самоубийствен акт, но в своята патология, в своя несънуващ вариант на действителността, Империята ги извършва хиляди пъти ежедневно, изобщо без да осъзнава какво прави… Чистият глас на контратенора се извисява и прониква в Джесика, за да обнадежди нейното сърце, а също и сърцето на Роджър, както предполага тя, рискувайки по време на речитативите или паузите да поглежда лицето му отстрани и през кестенявите призраци на своята коса. Не се забелязва никакъв нихилизъм у него, даже и пошъл. Той е…

Не, Джесика никога не е виждала лицето му такова, на светлината на няколко окачени газени лампи, пламъчетата им равномерни и много жълти, на най-близката два издължени отпечатъка от пръстите на църковния прислужник оформят с фин цветен прашец знака „V — това е победа“ върху издутото коремче на стъклото, кожата на Роджър е повече детски розова, очите му блестят по-ярко, това не може да се дължи само на светлината от лампите, нали?, или на нея така й се иска да бъде, а? Църквата е студена толкова, колкото и вечерта навън. Мирише на мокра вълна, на горчива бира в дъха на тези професионалисти, на пушек от свещи и топящ се восък, на безшумно изпуснати пръдни, на тоник за коса, на самата изгаряща газ, която обгръща майчински всички други миризми, по-близко свързана със Земята, с дълбоките слоеве, с другите времена, и слушай… слушай: това е вечернята на Войната, дневният молитвен час на Войната, а нощта е истинска. Черни шинели се тълпят, празни качулки изпълнени с плътни сенки от вътрешността на църквата. По брега на морето работят до късно жените от ЖССФ[15], в опразнени и студени помещения, а техните сини горелки са нови звезди в приливната вечер. В небето като огромни листа се полюшват стоманени плочи, увиснали на пресекливо скриптящи кабели. Нетрепващи и равномерни, замрели в готовност, смекчените пламъци на горелките изпълват с оранжево-розова светлина кръглите стъклени циферблати на измерителните уреди. В бараките на водопроводчиците, се търкалят хиляди празни стари туби от паста за зъби, заледени и потракващи, когато в Проливите има буря, често натрупани в купчини до тавана, хиляди навъсени човеко-сутрини направени поносими, превърнати в ментови па̀ри и нерадостна песен, оставяща бели петна по живачните огледала от Хароу до Грейвсенд, хиляди деца, които преживят пяна в меките хаванчета на устите и с лекота губят хиляди пъти повече думи сред тебеширено бледите мехурчета — оплаквания и хленчове преди лягане, плахи признания в любов, известия за дебели или прозрачни, мъхнати или кротки същества от околността под завивката — безчислени сапунено-лакрични мигновения изплюти и отмити в канализацията и сивото бавно пенещо се речно устие, сутрешните зловонни усти обрастват с дневния тютюн и рибешка козина, пресъхват от страх, задръстени от безделие, задавени при мисълта за невъзможни трапези, но задоволяващи се със седмичната баница с дреболии, дехидрирано „Домакинско мляко“, начупени бисквити за половината ненормирани купони, и не е ли ментолът едно прекрасно изобретение, което всяка сутрин отнася надолу достатъчно от тези неща, за да се превърнат в мозайка от гигантски прашни мехури неподвижно застояли посред катраносаните брегови линии, сложните плетеници и разклонения на захранващите ги и размножаващи се до самото море оттоци, докато една по една тези стари туби от паста за зъби биват изстискани и върнати на Войната, купища неопределено ароматен метал, ментови призраци в зимните бараки и всяка туба сбръчкана или вдълбана от неодушевените ръце на Лондон, изписана с пресичащи се шарки, ръка срещу ръка, изчакваща сега, — това е истинско завръщане, — да бъде разтопена за припой, за пластини, сплавена за отливки, за лагери, уплътнения, за скрити пищящо-димящи спирачни накладки, които децата от онова друго домашно въплъщение никога няма да видят. Обаче последователността, от плът към сродни метали, от дома към безпределното море, се е запазила. Не е смъртта, която разединява тези въплъщения, а хартията: характерните особености на хартията, приложението на хартията. Войната и Империята ще издигнат такива прегради между нашите животи. На Войната е необходимо да разединява по този начин и след това да подразделя, въпреки че нейната пропаганда винаги ще изтъква значението на единство, сътрудничество, съюз. Войната като че ли не желае народностно самосъзнание, дори от вида изнамерен от германците, ein Volk ein Führer[16], на нея й трябва машина сглобена от множество отделни части, не единство, а сложносъставност… Но кой ще се осмели да предположи какво точно иска Войната, толкова огромна и надменна е тя… толкова отчуждена. Може би Войната дори не е осъзнаване и въобще не е живот. В нея може да има само някакво жестоко, случайно подобие на живот. В „Бялото видение“ отдавна пребивава един шизофреник, който смята, че е Втората световна война. Не получава вестници, отказва да слуша радио, обаче в деня на десанта в Нормандия, кой знае как и защо, но температурата му скочи до 40º С. Сега, когато клещите от изток и запад продължават бавно и рефлекторно да се стягат, той говори за мрак, който овладява съзнанието му, за изтощение на личността… Все пак офанзивата на Рундщет[17] го поободри малко и посъживи: „Прекрасен коледен подарък — сподели той с ординатора — сезон на рождество, на нови начала.“ Всеки път, когато ракетите удрят — онези, което чуваш — той се усмихва, тръгва да обикаля с отмерени крачки отделението, сълзите аха-аха да рукнат от ъгълчетата на веселите му очи, обхванат от цветущ висок тонус, който неизбежно окуражава неговите събратя-пациенти. Дните му са преброени. Той ще умре в Деня на победата[18]. Ако той всъщност не е самата Война, значи е нейно дете-заместител, което известно време живее нашироко, но трябва много да внимава, когато настъпи ритуалния ден. Истинският цар може да бъде сполетяван само от мнима смърт. Помнете това. Докато истинският цар, този хитър дърт негодник, продължава да живее, вместо него ще бъдат избрани да умрат произволен брой младежи. Ще се появи ли той под Звездата, притворно коленичил заедно с другите царе, докато това зимно слънцестоене все повече ни доближава? Ще донесе ли в сарая подаръци от волфрам, кордит, високооктанов бензин? Ще погледне ли тогава младенецът от неговата свилено-сламена постилка, ще втренчи ли взор в очите на стария цар, който мъчително бавно се разгъва и надвесва над него, накланя се, за да предложи своя дар, ще се срещнат ли очите им и какъв завет, какво вероятно приветствие или съглашение ще произлезе между царя и младенеца-принц. Усмихва ли се младенецът или това е просто райски газ? Кой от тези варианти предпочитате?

Пришествие подухва от морето, което в залеза днес блести зелено и гладко като железисто стъкло: духа ежедневно към нас, цялото небе горе е натежало от светии и елегантно издължени глашатайски тръби. Още една година на сватбени рокли изоставени по средата на зимата, повече непотърсени, сега висят на тихи атлазени редици, омачканите им бели воали започнали да пожълтяват, поклащат се леко само когато минаваш край тях, зрителко… посетителка в града на всички безизходни положения… Един два пъти зърва в роклите собственото си отражение, полуизлязло от сянката, само замъглени и неясно очертани телесни оттенъци по матово лъскавата коприна, подтиква те натам, където можеш да подушиш първото неприятно докосване на плесента, какъвто всъщност беше замисълът — прикриване на всички следи от собствената й миризма, потяща се бъдеща заможна младоженка, изискана пудра и сапун. Но девственица по душа и в надеждите си. Нищо кристално прозрачно или ведро швейцарско няма тук, а сезон на мрачно подпухнали дни с облаци в небето и сняг падащ като провинциални рокли, зимни рокли, сипещ се нежен и тих нощем в почти безветрено дихание около теб. На градските гари пристигат от Индокитай бивши военнопленници, кажи-речи безтелесни като звездобройци или лунни хора, разхождат жалките си ясно личащи кокаляци сред гласовито екливи като барабани бебешки колички от черна кожа с хромирани пружини, високи розови и сини столчета за хранене от светло дърво облепени с изподраскани и нацапани с каша ваденки на цветя, сгъваеми легла и мечета с червени филцови езичета, детски завивки образуващи светли пастелни облаци сред миризми на въглища и па̀ра, металните пространства между чакащите, оставилите се на съдбата, спящите тревожен сън, надошли със стотици за празниците, въпреки предупрежденията, строгостта на г-н Морисън[19], вероятността германска ракета да пробие сега тунела на метрото под реката дори в момента още докато изричаме тези думи, навярно очакващите ги отсъствия, сигурно вече несъществуващите градски адреси. Очите от Бирма, от Тонкин[20] наблюдават тези жени със стократна упорита настойчивост — блещят се от потъмнели почти до черно орбити, през главобол, който никакъв аспирин не може да облекчи. Италиански военнопленници псуват изпод чувалите с писма, които пухтят и кънтящо подрънкват сега вече на всеки час, в многократно кресчендо, задръстват като гъби заснежените железопътни състави, сякаш влаковете са прекарали цялата нощ под земята, прекосявайки страната на мъртвите. Ако тези макаронаджии тананикат сега, значи можете да се обзаложите, че не пеят „Джовинеца“[21], а вероятно нещо от „Риголето“ или „Бохеми“ — Министерството на пощите даже обмисля публикуването на списък на Неприемливи Песни с акорди за хавайска китара като помагало за своевременното им разпознаване. Мелодичната жизнерадост на тези хора е донякъде неподправена — но с течение на времето оргията от ежедневни коледни поздравления надвишава здравословните предели без изгледи за уталожването й преди Коледа, и те преминават към по-типично професионално италианско поведение, хвърлят сластни ко̀си погледи към евакуираните дами, намират начини да уравновесяват чувала с една ръка, докато другата се преструва на „умряла“ — cioe[22], условно жива — там, където безцелно пристъпващите жени сгъстяват тълпата… многообещаващо. Животът трябва да продължава. Това признават и двата типа военнопленници, обаче никаква mano morta[23] няма за пристигналите от КБИ[24] англичани, няма скок от мъртво към живо в резултат от обикновено съгласие на някое апетитно бедро или дупе — и за Бога, никакви игрички с живота и смъртта! Те не искат повече приключения: само възрастната дама да шета около старата печка или да топли стария креват, а крикетистите през зимата, на тях им дай неделна дрямка сред окапалите листа на пресъхналата градина близнак с тази на съседа. Ако трябва също да настъпи прекрасният нов свят, нещо като неочакван късмет, те сигурно ще имат време да се приспособят към положението… Но за тази седмица им се е приискал почти следвоенния разкош да придобият комплект електрическо влакче с железопътна линия за момчето и по този начин да опитат всеки от тях да запали своя персонална гирлянда от гладички личица тук, да провери и класифицира своята странност, всички добре познати фотографии, сега оживели, ах и ох, ала още не, не тук на гарата, без каквито и да било наложителни телодвижения: Войната ги е отклонила, приземила е тези непредпазливи унищожителни сигнали на любовта. Децата са разопаковали миналогодишните играчки, намерили преродени кутии от месни консерви „Спам“, те са наясно, че това може да се окаже обратната и, кой знае, неизбежната страна на коледната игра. През изминалите месеци — пролети и лета на село — те са играли с истински консерви „Спам“: танкове, самоходни оръдия, бункери, военни кораби, и оставяли месно-розови, жълти и сини петна по прашните подове на килери и складове за провизии, под детските креватчета или леглата на тяхното изгнание. Сега отново е дошло време. Гипсовото бебе, златоваракосаният бивол и овцата с човешки очи отново стават истински и боята се превръща в жива плът. Децата не заплащат с вяра — тя идва от само себе си. Той е Новият Младенец. През вълшебното навечерие животните ще заговорят, от небето ще потече мляко. Баби и дядовци, които преди са очаквали всяка неделя Радио-Докторът[25] да запита „Какво представляват хемороидите?“, „Какво е емфизема?“, „Какво е инфаркт?“, ще се застояват дълго след безсъницата, отново нащрек да не се повтори ежегодно-невъзможното, но с някаква противна утайка — това е склонът на хълма, небето е способно да ни разкрие една светлина — като нервен трепет, като силно желано приятно прекарване, загубата не е пълна, но общо взето е твърде далеч от чудото… навлечени с пуловери и шалове продължават с техните нощни бдения, театрално непримирими, но утайката в тях всяка изминала година претърпява нова зимна ферментация, всеки път малко по-слаба, но винаги достатъчно добра за съживяване и подем в този сезон… Сега всички са почти голи, блестящите костюми и вечерните рокли от гуляйджийските им години отдавна са изподрани на парцали за изолация на радиатори и тръби за топла вода на техните наемодатели, за чужди хора, за да устои на зимата индивидуалната цялост на къщите. Войната има нужда от въглища. Те са предприели предпоследните мерки, присъствали са, когато Радио-Докторът е удостоверявал какво им е известно за собствените им тела, а по Коледа вече са голи като оскубани гъски под тези вълнени, тъмни, евтини старчески повои. Електрическите им часовници избързват, дори Големият Бен сега ще избързва[26] докато не дойде следващата пролет, всички бързат и като че ли никой друг не разбира или не му пука. Войната има нужда от електроенергия. Бърза и напрегната игра тече между „Електрически монопол“ от енергийните компании и Централното електроразпределително управление и другите военни ведомства за поддържане на синхронизацията на часовото време на електроразпределителната мрежа с това по Гринич. Нощем, в най-дълбоки бетонни шахти на нощта, динамомашини със засекретено местоположение се въртят по-бързо и съответно в отговор часовниковите стрелки в близост до всички стари безсънни очи забързват, наслояват в техните минути скимтене и хленч и надават все по-пронизителни вопли доближаващи се до шеметния вой на сирена. Това е Разюзданият Нощен Карнавал. Веселие лудее под сенките на минутните стрелки. Истерия по белите циферблатни пространства между числата. Електроенергийните компании говорят за натоварвания, военновременните загуби на електроенергия по трасето са толкова големи, че ако не се възползват потайно от това нощно предимство, часовниците отново ще започнат да изостават, но липсват очакваните ежедневни натоварвания, и Енергосистемата постепенно набира все по-висока скорост и старите лица се обръщат към часовниковите циферблати, убедени, че има заговор, и цифрите се устремяват вихрено към Рождество Христово, към насилие, към нова звезда на сърцата, призвана да промени всички нас, да ни превърне навеки в самите забравени корени на тези, които сме. Но тази вечер мъглата над морето все още е безгласна перла затворена в мида. В града дъговите лампи пращят яростно, в приглушено сияние по протежение на уличните осови линии, прекалено бледосини като за свещи, обсипани с твърде много ледени капчици като за всесъжение… поклащат се високите червени автобуси, всичките им фарове, вече незатъмнени съгласно новите разпоредби, се сблъскват, кръстосват, пресичат и заслепяват, наоколо прехвърчат големи парцали влага, унили като безлюдните плажове обгърнати от седефена мъгла, чиято бодлива тел непознаваща вътрешното ужилване на електричеството само е лежала безучастно и се е окислявала в нощта, а сега се преплита като подводна трева, запримчва се, леденостудена, остра като жилото на скорпион, всичките тези гладки и без никакви следи километри пясък покрай изоставени през последните мирновременни лета екскурзионни кораби, които някога са прекарвали безкрайни ваканционни празници из целия свят, вечери с вино, дим от лула и маслинови горички от другата страна на Войната, сега одрани до ръждясали валове, скоби и вътрешности смърдящи на същата саламура, както и този бряг, по който всъщност не можеш да вървиш поради Войната. А прехвърлиш ли хълмовете, след прожекторите — там през есента прелетните птици всяка нощ препречват лъчите им, които ги задържат в своя пагубен обсег, докато те не падат изтощени от небето, дъжд от мъртви птици — в неотоплената църква енориашите седят за вечерната служба, треперещи и безгласни, когато хорът ги попита: къде са радостите? Къде другаде, ако не там дето Ангелите пеят нови песни и в Кралския двор камбаните звънят. Eia — странна хилядагодишна въздишка — eia, warn wir da![27] бяхме ние ако не там… Уморените мъже и техният чернокож водач със звънец стигат докъдето могат, на такова разстояние от техните овчи кожи, колкото годината ще им позволи да се отдалечат. Хайде! Оставете за малко вашата война, на хартия или наистина, желязна, война за нефт или за плът, влезте с вашата любов, със страха да не загубиш, с умората ви от нея. Цял ден ви е атакувала, принуждавала, заблуждавала, изисквала доверието ви за толкова много неистини. Това ти ли си, тази смътно криминална физиономия на личната карта, чиято душа е била изтръгната от държавната фотокамера при затварянето на гилотината на диафрагмата — или душата ти заедно със сърцето е останала в Столовата „Вход за артисти“[28], където момичетата на име Ейлийн от военното интендантство броят нощния улов, внимателно разпределят в охлаждани преградки еластичните червено-кафяви органи с дантели от жълта мазнина — о, Линда, ела да пипнеш тук, пъхни пръст в тази камерка, о, направо ще припадна, то още пулсира… В това са замесени всички изобщо неподозирани от теб хора, всички освен теб: капеланът, докторът, твоето мамче живеещо с надеждата да си закичи Златната звезда[29], унилото сопрано от снощната радиопрограма по Би Би Си „Предавания за страната“, а да не забравяме г-н Ноел Кауърд, толкова стилен, толкова интелигентен и остроумен в разсъжденията си за смъртта и задгробния живот, вече четвърта година пълни „Дъчис“[30], момчетата от Холивуд все повтарят колко прекрасно е тук, колко забавно е, Уолт Дисни е накарал слона Дъмбо да хване онова перце[31] подобно на кой знае колко трупове под снега тази вечер сред боядисаните в маскировъчно бяло танкове, кой знае колко вледенени ръце и всяка вкопчена, стиска безмълвно Чудотворен медальон[32] с изображение на Дева Мария или амулет от изтъркана кост или монета от половин долар с ухилено слънце надникнало изпод тънката мантия на Свободата, когато е ударил 88-милиметровия снаряд: как мислиш, това детска приказка ли е? Такива приказки не съществуват. Децата са някъде другаде и сънуват, но в Империята няма място за сънища и тази вечер е Само За Възрастни, тук в това убежище, където лампите догарят в предкамбрийско[33] издихание, ароматно като приготвяна в момента храна, плътно като сажди. А сто километра на север в продължение на един неизмерим миг ракетите увисват над черното Северно море преди снижаването, все по-бързо и се превръщат в оранжева горещина, в безвъзвратно устремена към земята Коледна звезда. Малко по-ниско в небето и летящите бомби са в готовност и реват като Сатаната, търсят кого да погълнат. Дълъг ще бъде пътят към дома тази вечер. Чуй песента на този фалшив ангел, нека поне изслушването й да бъде твоето причастие, дори ако тя не изразява точно надеждите ти, твоя истинен, най-мрачен ужас, послушай. Би трябвало да има вечерна молитва много преди вестта за Христос. Щом е имало подобни лоши вечери, нали би трябвало да съществува нещо, да повишава вероятността за настъпването на друга нощ и да й предлага възможността да освети с песен на петли и любов пътя към Дома, да прогони Врага, да премахне границите между нашите земи, нашите тела, нашите фалшиви докрай истории за това кои сме: колко е продължавала единствената нощ оставила ни само чистия път към дома и спомена за този тъй крехък младенец, прекалено много лайна има по улиците, камили и други зверове пристъпват тежко навън, всяко копито е риск да бъде унищожен младенеца, да бъде превърнат най-малкото в нов Месия, и някой сигурно вече приема залози за това, докато тук в този град евреите колаборационисти разпространяват полезни за Имперското Разузнаване слухове и местните курви поддържат доброто настроение на необрязаните нашественици таксувайки ги колкото да не е без хич, както и хотелиерите, естествено във възторг от това изискване за регистрация, а в столицата се чудят дали пък не трябва всички да бъдат номерирани, да, така ще бъде подобрена отчетността на SPQR[34]… и Ирод[35] или Хитлер, момчета (капеланите в Издатината[36] са мъжкари, необуздани, сериозни пияници), що за свят е този („Забравяш Рузвелт, падре“, долитат гласовете от задните редове, добрият отец никога не може да ги види, тормозят го тези изкусители, даже и насън: „Уендър Уилки!“, „Ами Чърчил?“, „Хари Полит!“[37]) за бебе дето се пръква и накланя везните марка „Толедо“ на 3,400 кг. с мисълта, че ще го спаси от греховете му, ами той явно не е наред с главата и ще трябва да се прегледа… Обаче на път за къщи тази вечер ти изпитваш угризения на съвестта, че не си го взел в ръце и приласкал за малко. Само да го подържиш съвсем близо до сърцето, бузката му да опре във вдлъбнатината на ключицата ти, спящо. Сякаш именно ти си човекът, който би могъл да го спаси по някакъв начин. В момента не те е грижа с кое име би трябвало да се регистрираш. Във всеки случай поне за момента ти повече не си този, който Кесарите твърдят, че си.

O Jesu parvule

Nach dir ist mir so weh…[38]

И тази поемна сбирщина, тези изгнаници и похотливи хлапета, навъсени цивилни граждани мобилизирани на средна възраст, мъже дебелеещи въпреки гладуването и в резултат от него страдащи от газове, предязвеници, прегракнали, сополиви, със зачервени очи, възпалени гърла, препълнени пикочни мехури, измъчвани от радикулит и целодневен махмурлук, желаещи смъртта на дълбоко омразните им офицери, намръщени мъже в пеши строй, виждал си ги в града, но си ги забравил, мъже които също не те помнят и знаят, че трябва да си откраднат малко сън, обаче не и тук докато изнасят представление за непознати, даряват ти вечерня, стигаща в момента до своята кулминация с този възходящ фрагмент от някоя древна гама, гласовете се застъпват по три по четири, все по-високи, отекват, изпълват целия неф на църквата, никакви фалшиви младенци, никакви провъзгласявания на Царства, не е направен дори опит да бъде затоплена или осветена църквата в тази ужасна вечер, само, проклети да сме, това наше небрежно задължително пожелание — благословен да е Господ! — което да отнесеш на твоя военнополеви адрес, твоята военна самоличност, през следите от крака и гуми в снега накрая до пътеката, която трябва собственолично ти да проправиш, сам в тъмнината. Независимо дали го искаш или не, каквито и морета да си преплавал, на път за Дома…

Бележки

[1] Кинотеатър „Тиволи“ е бил разположен в централен Лондон и от 20.ХІ. до 10.ХІІ.1944 там е бил прожектиран филмът „Палавата циганка“, режисьор Рой Уилям Нийл (1887–1946), с участието на Мария Монтес (1912–1951) и Джон Хол (1915–1979). — Б.пр.

[2] ВКСЕК — Върховно Командване на Съюзническия Експедиционен корпус. — Б.пр.

[3] Шеговита импровизация по поемата на Т. С. Елиът Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок „… време за стотици колебания, видения / и решения, и отрицания накрая, / докато (си) изядем препечения хляб с чая.“

[4] Популярна песен (1945) от Ред Евънс (1912–1972) и Дейвид Фридман (1916–2002). — Б.пр.

[5] Любител (обожател) на гребени. От гръцки „kten-“ (гребен) и „-philos“ (обичам). — Б.пр.

[6] Общо взето зловеща история (фр.). — Б.пр.

[7] Астралната проекция е спорно тълкувание на осъзнатото сънуване, постигнато съзнателно или чрез ясно халюциниране, дълбока медитация или употребата на халюциногени от типа на LSD. — Б.пр.

[8] Т.е. от Ливърпул, който е разположен на брега на река Мърси. — Б.пр.

[9] Сектор Г-5 — Окупационно Управление. — Б.пр.

[10] Великата харта на свободите наричана също Магна Харта (от латински: Magna Carta Libertatum) е акт, подписан от английския крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г. С него се гарантират и защитават правата и интересите на феодалната аристокрация, бароните и гражданите от действията на представителите на кралската власт. Това е първият документ в английската история, който ограничава кралската власт и представлява началото на демократичното конституционно право. — Б.пр.

[11] Таной — марка британски високоговорители, радиоапарати и радиоточки, произвеждани от компанията Тълсмиър Манифакчъринг Къмпани. — Б.пр.

[12] Улица в центъра на Кингстън, столицата на Ямайка. Названието е заимствано от името на улица в Лондон. — Б.пр.

[13] Томас Толис (1505–1585) — английски композитор и органист.

Хенри Пърсел (1659–1695) — английски композитор от епохата на барока. Характерно за музиката му е съчетаването на елементи от френския и италианския барок с такива от английския.

Макароника — поезия характеризираща се със смесица от простонароден език и думи на латински или с латинизирани окончания или думи от други езици. Произлиза от macaronique (фр.) или macaronicus (лат.) заимствани от поемата Макаронея, от италианския автор Тифи Одаси (1450–1492), съдържаща такива стихове и осмиваща хората, които използват неправилен латински език и превзето латинизират италианския език, от итал. maccherone — макарони (смятани за храна за прости селяни).

Хайнрих Сузо (1295–1366) — германски доминикански монах, най-популярният автор на поезия и проповеди през ХІV в. Писал на латински и старогермански. Обявен за блажѐн от Католическата Църква в 1831 г. — Б.пр.

[14]

В сладко ликуване

Нека Го възпеем!

Радост за сърцата ни

Той лежи на яслите

И сияе като слънце

В майчиния скут

Начало е Той и край (на всичко).

Б.пр.

[15] ЖССФ — женска спомагателна служба към Военно морския флот

[16] Един народ, един вожд (нем.). — Б.пр.

[17] Ръководена от фелдмаршал фон Рундщет (1875–1953) германска контраофанзива в Нидерландия/Белгия, известна като Арденска офанзива или „Сражения при издатината“. Проведена от 15.ХІІ.1944 до 16.І.1945 в Ардените (югозападна Белгия) с цел промяна в обстановката на Западния фронт, разгром на съюзническите армии в Белгия и Нидерландия, и освобождаване на сили, които да бъдат предислоцирани на Източния фронт. — Б.пр.

[18] Осми май 1945 г. — Б.пр.

[19] Хърбърт Станли Морисън (1888–1964) — министър на вътрешните работи и сигурността в коалиционното правителство на Англия по време на ІІ Световна война, а по-късно заместник министър-председател и министър на външните работи. — Б.пр.

[20] През септември 1944 г. около 20 000 британски военнопленници били освободени от концлагери в Сиам (сега Тайланд) и върнати в Англия. Повечето имали сериозни психологически проблеми, както личи от техните „очи от Бирма, от Тонкин“. — Б.пр.

[21] „Джовинеца“ (Giovinezza — „младост“, итал.) — официалният химн на Италианската Фашистка партия и неофициален (де факто) национален химн на Италия между 1924 г. и 1943 г. и впоследствие официален химн на Италианската Социална Република (известна като Република Сало — оглавяван от Бенито Мусолини марионетен режим на германците в Северна Италия след десанта на съюзниците в Сицилия през ІІ Световна война, просъществувал от 23 септември 1943 до смъртта на Мусолини през април 1945 г. — Б.пр.

[22] Тоест (ит.). — Б.пр.

[23] Мъртва ръка (ит.) — според народните поверия мъртвата ръка (mano morta) притежава различни способности за омайване, омагьосване и чудотворно изцеление. — Б.пр.

[24] Театър на военните действия Китай-Бирма-Индия — (ТВД КБИ). — Б.пр.

[25] Радио-Доктор — ежеседмична петминутна радио програма по Би Би Си (на медицински теми), водена от д-р Чарлс Хил, барон на Лутън (1904–1989). — Б.пр.

[26] Часовникът на кулата Биг Бен в Уестминстър, Лондон отбелязва кръглите часове с ускорено биене. — Б.пр.

[27] Виж ти… виж ти, бяхме ние, ако не там (лат., нем.) — още един стих от In dulci jubilo (В сладко ликуване) от Хайнрих Сузо (1295–1366). — Б.пр.

[28] На 22 март 1942 г. театралната организация Подразделение Американски Театър открива в Ню Йорк т.нар. Столова „Вход за артисти“, където на всички американски военни, независимо от раса и пол, били сервирани безплатни сандвичи, кафе и сладки. Главната атракция на Столовата било обслужването по масите и развлечението на посетителите, за което били привлечени най-популярни нюйоркски театрални и киноактьори. В 1943 г. мюзикълът „Това е армията“ от Ървинг Бърлин включва песента Оставих сърцето си в Столова „Вход за артисти“, цитирана от автора. — Б.пр.

[29] „Обединени майки за златна звезда“ е неправителствената оправомощена в 1928 г. американска организация на майки, чиито синове са били убити на военна служба. Тези майки били награждавани с черни ленти със златна звезда. — Б.пр.

[30] Става дума за пиесата „Палавият дух“ (1945) от Ноел Пиърс Кауърд (1899 — 1973) играна няколко години подред в лондонския Дъчис Тиътър. Действието се развива около писателя Чарлс Кондамайн, който провежда спиритически сеанс и настъпва пълен хаос, когато се явява покойната му съпруга. — Б.пр.

[31] Анимационен филм от 1941 г. на Уолт Дисни — главният герой, слончето Дъмбо, мисли, че едно бяло перо ще му даде способността и силата да лети. — Б.пр.

[32] Смята се, че моделът за този медальон бил разкрит на 27 ноември 1830 от (самата) Дева Мария на Св. Катерина Лабуре в параклиса на (женския) манастир на Милосърдните Дъщери на Св. Венсан дьо Пол в Париж. От няколко месеца Катерина имала видения, които споделила само с нейния изповедник и в 1832 г. той организирал сеченето на медальона. В 1836 г. комисия в Париж одобрила и приела свръхестествения произход на медальона. На лицевата страна той изобразява Дева Мария стъпила на земното кълбо и смачкваща с крак змийска глава. На обратната страна е изобразена буквата „M“ преплетена с пръчка, върху която е изправен кръст. Тези два символа са заобиколени от 12 звезди. Под символите има две сърца — едното с трънен венец, другото пронизано от меч. — Б.пр.

[33] От Камбрий (лат. Cambrium) — първият геоложки период от палеозойската ера, чието начало е преди 542 ± 0,3 милиона години и край преди 488,3 ± 1,7 милиона години. — Б.пр.

[34] От Senatus Popolusque Romanus (лат.) — „Сенатът и народът на Рим“, отнасящ се до правителството на древната Римска република и използван като официално лого на правителствените документи. Също акроним от Small Profits, Quick Returns (англ.) — „Ниски приходи, бърза печалба“. — Б.пр.

[35] Ирод I Велики (74–3 пр.н.е.) — цар на Юдея, Галилея, Самария и др. територии от 37 пр.н.е. до 3 пр.н.е. Както християнският Нов завет, така и еврейски автори като Йосиф Флавий, описват подробно извършваните от него династични убийства, обичайни за елинистичните владетелски дворове. В същото време описаното в Новия завет масово убийство на деца при раждането на Иисус Христос не е отбелязано в други източници и вероятно е базирано на старозаветната история за детството на Моисей. — Б.пр.

[36] Т.е. Ардените (югозападна Белгия) — където през декември 1944 — април 1945 г. е проведена германска контраофанзива в Нидерландия и Белгия, известна като Арденска офанзива или „Сражения при издатината“. — Б.пр.

[37] Уендъл Уилки (1892–1944) — изненадващ кандидат за президент на САЩ в изборите в 1940 г. Уинстън Чърчил (1874–1965) — министър-председател на Великобритания от 1940–1945 г. Хари Полит (1890–1960) — генерален секретар и председател на Британската комунистическа партия от 1929 до 1960 г. — Б.пр.

[38]

О мъничък Иисусе

Толкова ми е жал за теб…

Още едно двустишие от In dulci jubilo (В сладко ликуване) от Хайнрих Сузо (1295–1366) — от (лат., нем.). — Б.пр.