Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338


□ □ □ □ □ □ □

Миналата седмица, някъде в британския сектор, Слотроп най-глупашки беше пил вода от едно декоративно езерце в Тиргартен[1] и естествено се разболя. Понастоящем всеки берлинчанин знае, че водата трябва да се изварява преди пиене, въпреки че някои хора след преваряването на водата запарват с нея чай от различни неща, като например луковици от лалета, а това е вредно. Върви слух, че сърцевината на луковицата е смъртоносно отровна[2]. Но въпреки това продължават да запарват такъв чай. Някога Слотроп — или както скоро ще стане известен, Ракетчикът — смяташе, че трябва да ги предупреждава за такива неща като луковиците на лалетата. Да привнася малко американско просвещение. Но го отчайва непрекъснатото им прикриване зад маскировъчната мрежа на европейска болка: той отмята и отмята слой подир вълнист слой от нея, ала винаги остава още един, непроницаем…

И ето го, под сянката на дърветата по лятному разлистени и разцъфнали, много от тях потрошени хоризонтално или раздробени на отломчици и трески — ситен прах от конските пътеки се издига от само себе си в слънчевите лъчи, призраци на коне все още правят ранноутринни обиколки в кръг из мирновременния парк. Тук немигналият цяла нощ и жаден Слотроп лежи по корем и лочи вода, като дърт странстващ каубой на водопой… Глупак! Повръщане, спазми, диария и кой е той, за да чете нотации за луковици на лалета? От една разрушена църква с мъка успява да допълзи през улицата до някакво празно мазе, свива се на кълбо там и следващите няколко дни минават в треперене, висока температура, изтичащи от гъза му прогарящи като киселина редки лайна: полумъртъв, насаме с пълновластния юмрук на онзи фашизиран кинозлодей стискащ червата му, да, сега ще сереш, да? Чуди се дали някога ще види отново Бъркшър. Мамо, мамо! Войната свърши, защо да не мога да се върна у дома сега? Налин стои усмихната до прозореца, без да отвръща, а отблясъкът от нейната „Златна звезда“ освежава като лютиче брадичката й…

Ужасен период. Халюцинациите му са изпълнени с „ролс-ройси“ и среднощно трополене на ботуши, които идват за него. На улицата забрадени жени апатично и мудно копаят траншеи за натрупаните на бордюра черни чугунени водопроводни тръби. Те бърборят по цял ден, смяна след смяна, чак до вечерта. Слотроп лежи на мястото, където слънчевата светлина навестява за половин час мазето и донася скъпернически локвички топлина, преди да отмине другаде: извинявай, трябва да вървя, имам да спазвам график, ще се видим утре, ако не вали, ха-хе…

Веднъж Слотроп се пробужда от маршируващ по улицата американски работен наряд, негърски глас отмерва такта: раз-два, раз-два, раз-два, леви-десни, леви-десни… някакво подобие на немска народна мелодийка с леко преливащи високи тонове нагоре по гамата на думата „десни“ — представя си водещия и неговото превзето отмятане на ръката и главата му наляво, когато той рязко удря десния крак, тъй както ги обучават като новобранци… вижда усмивката му. За минутка му хрумва наистина шантавата идея да изтича на улицата и да ги помоли да го вземат с тях и да поиска политическо убежище в Америка. Но се чувства много слаб. Стомашно, сърдечно. Лежи и слуша отдалечаващите се гласове и трополене, затихващия звук на родината… Тези дни някогашните разселници се топят като призраците на БАСП[3], влачат се бездомни и безродни по пътищата водещи все по-далеч от паметта му, тълпят се по покривите на товарните влакове на забравата, с раници и бедни изгнанически джобове натъпкани с брошури, които никой няма да чете, и търсят друг стопанин: отказват се, безвъзвратно и окончателно от нашия Ракетчик. Някъде между пожара в главата и този в ануса му, ако е възможно да бъдат лесно разграничени и да бъде определена скоростта на този утихващ ход, на него му хрумва фантазия, в която африканецът Енциан го намира отново — идва да му предложи изход.

Защото изглежда бе минало доста време преди да се срещнат отново, край обраслия с тръстика бряг на тресавището южно от столицата. Небръснатият, потен и вмирисан Ракетчик явно не го сдържа на едно място и нетърпеливо се размотава из предградията помежду своите хора: омара закрива слънцето, а вонята на гниещо блато е значително по-силна от благоуханието на Слотроп. За последните два дни му се събираха най-много два-три часа сън. Натъква се на Черната Команда, те старателно копаят и търсят парчета от ракета. Из небето сноват бойни формирования от тъмни птици. Африканците имат вид на партизани: тук-там стари СС и вермахт униформи, дрипави цивилни дрехи, само един отличителен знак е общ, винаги носен на възможно най-видно място, ето такава боядисана в червено, бяло и синьо стоманена значка:

thomas_05_znachka.png

Преправена от отличителния знак, който немските войници са носили в Югозападна Африка, когато дебаркирали в 1904 година, за да потушат въстанието на хереросите — с него са закопчавали перифериите на широкополите шапки. Доколкото разбира Слотроп, за хереросите от Зоната този знак се е превърнал в нещо много сериозно, а вероятно и донякъде мистично. Въпреки че разпознава буквите — Готовност, Продухване, Запалване, Начална степен, Работна степен[4], отговарящи на петте позиции на стартовия превключвател в камиона за управление на изстрелването на А4, — той не се издава пред Енциан.

Двамата седят на склона и ядат хляб и наденица. Наоколо градски деца тичат във всички посоки. Някой е опънал войнишка палатка, друг е донесъл буренца с бира. Смесен оркестър от кол и въже, дузина свирачи на медни духови в протрити червено-златисти униформи с пискюли изпълняват откъси от Die Meistersinger[5]. Гъст пушек се носи из въздуха. Пиянски хорове в далечината от време на време подхващат песен или смях. Това е Възкресение Ракетно: нов за тази страна празник. Скоро народът ще съобрази колко близо е рожденият ден на Вернер фон Браун до Пролетното Равноденствие, и същият германски импулс, който е карал някога през градовете карнавални лодки с цветя и устройвал показни битки между младата Пролет и мъртвешки бялата стара Зима, ще издига насред сечища и ливади чудновати кули от цветя, и младият помощник-учен ще обикаля ли обикаля с Достолепния Старчок или някой подобен смешник, а на децата ще им бъде забавно и ще се кискат…

Затънали до коленете в кал се бъхтят Черните Командоси, напълно завладени от акцията по спасение, от момента. Ракетата А4, която след малко ще разкрият, е била използвана в последната отчаяна битка за Берлин — неуспешно изстрелване, неексплодирала бойна глава. Около нейния гроб те забиват укрепващи дъски и започват да предават назад по човешката верига кофи и бурета с кал, за да бъде изсипана на брега, край пирамидите с техните пушки и раници.

— Значи Марви беше прав. Не са ви разоръжили, момчета.

— Не знаеха къде да ни търсят. Ние бяхме изненада за тях. Даже и сега в Париж има влиятелни фракции, които не вярват, че съществуваме. А и самият аз не съм много сигурен в това.

— Защо така?

— Ами, според мен, ние присъстваме тук само статистически. Ето онази скала например е близо 100% определена, знае, както и всички други, че е там. А нашите изгледи да се намираме точно сега и точно тук надвишават съвсем мъничко нулевите. При най-леката промяна на вероятностите и нас няма да ни има. Щрак! И край.

— Странни приказки, полковник.

— Не и ако сте били на наше място. Преди четиридесет години, в Югозападна Африка, ние бяхме почти унищожени. Без абсолютно никакво основание. Можете ли да разберете това? Без причина. Дори Теорията за Божията Воля не ни донесе утешение. Това бяха германци с имена и служебни характеристики, мъже в сини униформи, които убиваха непохватно и с угризения на съвестта. Ежедневно издирване и унищожаване. Продължи две години. Заповедите идваха от едно човешко същество, от старателния касапин фон Трота. Пръстът на милосърдието нито веднъж не бе докосвал блюдата на неговите везни.

— Ние имаме една дума, която нашепваме, мантра за времената заплашващи да бъдат неблагоприятни. Мба-кайере. На вас предполагам също може да ви свърши работа. Мба-кайере. Означава „размина ми се“. За онези от нас, които оцеляха от фон Трота, това означава също, че привикнахме да се отстраняваме от нашата история и да я наблюдаваме, без да чувстваме нещо особено. Леко отчуждение, затваряне в себе си. Усет за статистиката на нашето битие. Една от причините да се сближим толкова с Ракетата, според мен, беше мъчителното осъзнаване колко непредвидим, също като нас, може да бъде Агрегат 4, колко зависим е от всевъзможни дреболии… от праха, който прониква в брояча и прекъсва електрическия контакт… от незабележимия филм смазка, всъщност мазнина от докосването на връхчетата на човешки пръсти, който се е задържал в клапана за подаване на течен кислород и пламва в секундата, когато той навлиза и взривява всичко, виждал съм такива случаи… входящите изолатори на сервомоторите набъбват от дъжда или водата прониква в превключвателя и следва корозия, късо съединение, заземяване на сигнала, преждевременно прекъсване подаването на гориво, и отново жив остава само Агрегатът, един Агрегат от парчета мъртва материя и нищо в него не може да се движи или да има оформена Съдба… Престанете да мърдате така вежди, Скъфлинг, Възможно е малко да съм се увлякъл и да звуча като туземец, но нищо повече. Ако останете достатъчно дълго в Зоната и вие ще започнете също да си внушавате какво ли не за Съдбата.

От блатото долита вик. Птици политат нагоре, закръглени и черни, грубо изрязани зърна черен пипер на фона на небе с цвят на рибена чорба. Децата рязко спират и духовият оркестър млъква посред такта. Енциан скача и хуква с дълги скокове надолу, където се събират останалите.

— Was ist los, meinen Sumpfmenschen?[6] — Другите се кикотят, пълнят шепи кал и я хвърлят по техния Нгарореруе[7], който се извърта, навежда, загребва от същата кал и я хвърля по тях. Немците на брега стоят и примигват, учтиво поразени от тази недисциплинираност.

Долу, в дъсченото заграждение от блатото вече стърчат два кални уравновесителя[8] отстоящи на 4 метра кал един от друг. Целият изпоцапан и капещ, Енциан прескача през заграждението в ямата и хваща лопатата, а междувременно бялата му усмивка го е изпреварила с няколко метра. Настава почти церемониален момент: Андреас и Кристиан приближават от двете страни, за да му помогнат да стърже и копае докато не се покажат към две педи от повърхността на стабилизатора. Това е церемонията по Определянето На Номера. Нгуарореруе прикляка избърсва калта и открива част от наклонена черта плюс бяла цифра 2 и 7.

— Outase[9] — И мрачни лица наоколо.

Подозрение осенява Слотроп.

— Очаквахте der Fünffachnullpunkt[10], а? — изрича той гласно на Енциан своето предположение. — Петорната нула, нали? А-хаа! — Паднахте ми…

— Това е лудост — вдига ръце Енциан. — Не вярвам да съществува такава.

— Вероятност нула?

— Мисля, че ще зависи от броя на търсачите. Вашите хора издирват ли я?

— Не знам. Аз чух за нея случайно. И нямам никакви мои хора.

— Черен агрегат, Черна Команда. Скъфлинг, да предположим, че някъде има азбучен списък, нечий списък, например с данни предназначени за определена разузнавателна служба. Няма значение от коя държава. Но да предположим, че в този списък случайно се оказват двете названия, Черен агрегат и Черна Команда, едно до друго. Това е всичко, случайно азбучно съвпадение. Не е казано непременно, че ние трябва да бъдем реални, нито пък списъкът, нали?

Нашарени от светли петна, мочурищата пробягват надалеч под млечните облаци. Негативни сенки мъждеят в бяло иззад всевъзможните периферии.

— Мм-да, тук и без това е предостатъчно зловещо, полковник — отбелязва Слотроп. — Така изобщо не ми помагате.

Енциан се втренчва в лицето на Слотроп, с някакво подобие на усмивка под брадата.

— Добре тогава, кой я търси тази петорна нула? — Един такъв потаен, не желае да отговаря. С ченгел трябва да му вадиш думите.

— Онзи майор Марви — изказва предположение Слотроп, — и-и-и онзи Чичерин също!

Ха! Точно така, хвана се! Лицето на Енциан моментално превключва на абсолютна безучастност, все едно току-що е козирувал и чукнал токове.

— Ще ви бъда задължен… — почва той, но почти веднага решава да смени темата — Били сте долу в „Мителверке“. Как се разбират хората на Марви с руснаците?

— Стори ми се, че много добре.

— Имам усещането, че окупационните сили почти са сключили споразумение за общ фронт против Черната Команда. Не знам кой сте, нито как са били формулирани разграниченията ви. Но те опитват да ни неутрализират. Току-що се върнах от Хамбург. Там имахме неприятности. Беше инсценирано като нападение на разселници, но зад това стоеше британската военна администрация и руснаците им съдействаха.

— Съжалявам. Да ви помогна с нещо?

— Не ставайте безразсъден. Хайде всички заедно да почакаме и да видим. За вас е известно само, че непрекъснато се появявате и изчезвате.

Привечер черните птици, милиони черни птици се спускат и накацват по клоните на околните дървета. Дърветата натежават от черните птици, клоните им се удебеляват като дендрити в Нервната Система и потъват сред чуруликащия нервен сумрак, в подготовка за някакво важно съобщение…

По-късно в Берлин, долу в мазето в паузите между трескавите придремвания съпроводени от изтичащи от него литри на час лайна, прекалено слаб, за да отправя, с нефокусиран сериозен поглед, нещо повече от символични ритници към щъкащите наоколо плъхове, опитвайки да си внуши, че сред берлинчаните те не заемат по-ново и по-почетно положение и заслужават минимален брой точки в таблицата илюстрираща собственото му душевно здраве, когато слънцето се е скрило толкова дълбоко, сякаш завинаги, безмълвно работещото на празен ход сърце на Слотроп казва: Черният Агрегат не е никакъв Граал, мой човек, и буквата Г в Имиполекс Г няма никаква връзка с Граала. А и ти не си достоен за рицарство герой. Най-доброто, с което можеш да се сравняваш, е Пеещият Мухльо Танхойзер — бил си под една планина в Нордхаузен, известно е, че си изпял две-три песни под съпровод на хавайска китара, и не усещаш ли, че тук си засмукан от едно блато на греха, а Слотроп? вероятно не същото, което е имал предвид повръщалият по-голямата част от 1630 година през борда на „Арбела“ твой предтеча Уилям Слотроп, когато е изрекъл „грях“… Но всъщност ти се намъкваш в нечие чуждо пътешествие — някоя си госпожа Холда, някоя си Венера в някоя планина — за да се развличаш с нейната или неговата, на това същество, игра… а знаеш, че по някакъв невъзстановим начин въпросната игра е пагубна. Играеш, от нямане какво да правиш, но от това играта не става редовна или чиста. А и къде е Папата, чийто жезъл ще разцъфне специално за теб[11]?

В действителност съвсем скоро и той също ще се натъкне на своята Лизаура, с която ще прекара известно време и после отново ще я напусне. Минезингерът изоставил горката жена и тя се самоубила. Не е много ясно на какво Слотроп ще остави Грета Ердман. Тя чака в Нойбабелсберг[12] на брега на река Хавел, по-безлична и незначителна от собствените й образи, които ще оцелеят като неопределено брой филмови копия тук-там из Зоната и дори отвъд океана… Всички отзивчиви и любезни осветители, които някога са слагали специално за нея пурпурен филтър на основния прожектор са отишли на война или на смърт, и на нея й остава единствено безразличната Божия слънчева светлина носеща пълно обезцветяване и ужас… Вежди оскубани до тънки дъги, дълга нашарена със сиви нишки коса, ръце натежали от множество грозни пръстени с всевъзможни разноцветни полупрозрачни камъни, тъмни костюми „шанел“ отпреди войната, без шапка, шалове, винаги с цвете: непрекъснато преследвана от централноевропейски нощен шепот, който подобно на берлинските кожени завеси обгръща още по-призрачно нейната дебелееща опустошена красота, колкото повече приближават един към друг тя и Слотроп…

Ето как се запознават. Една вечер Слотроп излиза да пообере зеленчуковата градина в парка. Хиляди хора живеят на открито. Предпазливо заобикаля техните огньове… Нужна му е само шепа зеленчуци, някой друг морков или глава кръмно цвекло, колкото да залъже глада. Забележат ли го, хвърлят камъни, парчета дърво, а веднъж неотдавна запращат по него стара граната, която не експлодира, но в замяна на това Слотроп се насира моментално, тъй както стои.

Нея вечер той броди в кръг някъде близо до Гросер Щерн. Комендантският час отдавна е започнал. Над града се стелят миризмите на изгнило и пушек от изгоряло дърво. Сред останките на разбити на прах каменни глави на маркграфове и курфюрсти, по време на огледа на една перспективна на вид зелева леха, Слотроп внезапно улавя миризмата на, съвсем ясно и несъмнено, не, не може да бъде, ама да, може, това е МАРИХУАНА! И-и-и въпросната цигара гори някъде съвсем близо. Тук са долетели посипаната с преливащо златисто зеленина от полегатите хълмове на Ер Риф[13] и смолисто-благоуханните летни цветя, които запленяват обонянието му по пътя през изпотъпкана трева и храсти, под изпотрошените дървета и това, което е накацало по клоните им.

Точно така, в яма от изтръгнато дърво, чиито дълги корени украсяват сцената като аванпост на гномове, Слотроп открива някой си Емил („Зойре“) Бумер[14], преди години най-прословутият обирджия и наркоман във Ваймарската република, и по една красавица от двете му страни, които си предават в кръг някаква приятна на вид оранжева звездичка. Пустият му развратен старчок. Още преди да се опомнят, Слотроп скача върху тях. Бумер се усмихва, протяга ръка и предлага остатъка от това, което са пушили на Слотроп, който го получава с дългите си мръсни нокти и кляка. Уха-а!

— Was ist los?[15] — пита Зойре. — Попадна ни огромно количество марихуана. Аллах ни се усмихна, всъщност той се усмихна на всички, обаче ние се случихме точно на неговата пряка линия на прицела…

Прякорът, означаващ на немски „киселина“, му бил лепнат още през двайсетте, когато той винаги носел бутилка ракия, с която, ако се окажел на тясно, да блъфира, представяйки я за димяща азотна киселина. И сега той изважда още една дебела ръчно свита цигара с мароканска марихуана. Огънче за нея им дава вярната слотропова запалка „зипо“.

Блондинката Труди и знойната баварка Магда цял ден са мародерствали в склада за костюми за вагнеровите опери. Сега разполагат с островръх шлем с рога, дълъг зелен кадифен плащ, панталони от еленова кожа.

— Брех, тоя костюм изглежда много стилен! — отбелязва Слотроп.

— За вас е — усмихва се Магда.

— О… не. В обменния център ще ви дадат повече за тях.

Но „Киселината“ настоява.

— Забелязали ли сте, че когато ви бомбардират така и искате някой да се появи, той винаги се появява?

Огънчето на цигарата с марихуана отново снове между момичетата, които се любуват на отражението му върху блестящия шлем, променящо форма, яркост, оттенъци… хмм. На Слотроп му хрумва, че без рогата този шлем ще изглежда точно като носовия обтекател на Ракетата. И ако може да изнамери няколко триъгълни парчета кожа и съответно начин да ги прикрепи върху ботушите на Чичерин… да-а-а, и-и-и ако пришие на гърба на плаща една голяма алена главна буква Р… По своята многозначителност този миг може да бъде сравняван с момента, когато след легендарната засада Тонто опитва да…[16]

— Raketemensch![17] — крещи „Киселината“, грабва шлема и развива с отвертка рогата. Имената по само себе си може нищо да не означават, но самият акт на именуване…

— И на вас ли ви дойде същата идея? — О, много странно. Зойре внимателно полага шлема на главата на Слотроп. Момичетата тържествено намятат плаща на рамената му. Тролски разузнавателни екипи вече са изпратени да информират техния народ за събитието.

— Добре. А сега слушай, Ракетчико. Аз малко съм го закъсал.

— А? — Слотроп си е представял Грандиозна Шумотевица в чест на Ракетчика: хората му доставят кльопачка, вино, девици съгласно четирицветна схема включваща много подскачане и напяване „Ла-ла-ла-ла“, от обрулените лица разцъфват бифтеци, и върху Берлин се изсипва градушка от печени пуйки, сладки картофи, а от земята кълколят разтопени бели ружи…

— А войнишки цигари имаш ли? — интересува се Труди.

Слотроп или Ракетчикът й подава силно омачкан наполовина пълен пакет.

Рифърът върви непрекъснато в кръг: пробива и пронизва това укритие от корени. Всички вече са забравили за какво са говорили. Мирише на земя. Щъкат проветряващи се буболечки. Магда запалва една от войнишките цигари на Слотроп, подава му я и той вкусва малиново червило. Червило? Кой може да има червило сега? Изобщо, в какво са забъркани тези хора?

Берлин е достатъчно затъмнен и се виждат звездите, обичайните звезди в небето, които никога досега не са били подреждани така ясно. Възможно е също да бъдат групирани индивидуални съзвездия по желание.

— О, ами че аз имах проблем — припомня си „Киселината“.

— Много съм гладен — идва му на ум на Слотроп.

Труди разказва на Магда за нейния приятел Густав, който искал да живее вътре в пианото.

— Само краката му стърчаха навън и той непрекъснато повтаряше „Всички ме мразите, мразите това пиано!“ — Кискат се.

— Струните ли дърпа? — пита Магда. — Параноик от класа!

Труди има голе-е-е-ми пруски руси крака. Русите косъмчета подскачат нагоре-надолу в звездната светлина, нагоре под полата и обратно, през сенките на колената й, в ямките под тях, истинско звездно трептене… Коренищата се издигат над тях и сякаш ги похлупват, една гигантска нервна клетка, дендрити простиращи се до града, в нощта. Сигнали от всички посоки, вероятно и от минало време, ако не и от бъдещето…

Зойре, който е делови човек и никога не отлага работата, се претъркулва, плавно става на крака и стиска един корен, докато главата му не реши къде да се положи. Магда е допряла ухо в отвора на шлема на Ракетчика и удря в него с пръчка. Шлемът кънти на акорди. А и отделните ноти не са достатъчно високи: съчетанието им звучи много странно…

— Не знам колко е часът — оглежда се „Киселината“ Бумер. — Не трябваше ли да сме в бар „Чикаго“? Или това беше за снощи?

— Не помня — хихика Труди.

— Слушай мой човек, действително се налага да говоря с онзи американец.

— Не се безпокой, миличък Емил — шепне Труди. — Той ще бъде в „Чикаго“.

Спират се на сложна система за маскировка. „Киселината“ отстъпва на Слотроп сакото си. Труди наметва зеления плащ. Магда обува ботушите на Слотроп, а той върви по чорапи, напъхал нейните обувчици в джобовете си. Известно време събират достоверен реквизит, подпалки и зеленина, за да ги натикат в шлема и „Киселината“ го слага на главата си. Магда и Труди коленичили помагат на Слотроп да се напъха в панталоните от еленова кожа, а ръцете им галят неговите крака и задник. Тъй като е знайно, че в катедралата „Свети Патрик“ няма танцувална зала, следователно това в панталоните не е църковна камбанария, а надървеният кур на Слотроп, нарастващ болезнено като гръм.

— Добре го давате, хора.

Момичетата се смеят. На излизане от Тиергартен четиримата минават край обезобразени от снарядите липи и кестени, а когато навлизат в улиците или в това, което ги заменя, импозантният Слотроп куцука най-отзад, мрежа от бистри преплитащи се вълнички обгръща изцяло полезрението му като дъжд и усеща ръцете си като вкаменени. Наоколо сноват непрекъснато патрули от всякакви нации и този нехаен квартет трябва често да заляга и да обуздава смеха си. Чорапите на Слотроп подгизват от росата. По улицата маневрират танкове и сдъвкват успоредни бразди асфалт и каменен прах. Сред откритите пространства играят тролове и дриади. Още през май експлозиите са ги изтръгнали и освободили от мостове и дървета и сега те вече са погражданени. „Я го виж оня капещия — подхвърлят малолетните тролове за онези, които не са чак толкова стилни — за нищо на света няма да слезе от дървото.“ Осакатени статуи лежат под въздействието на минерални приспивателни: нагласени в рединготи мраморни торсове на бюрократи се търкалят пребледнели в канавките. Да, хммм, ето ни в самия център на Берлин, наистина, а-а-а, малко, Исусе Христе, какво е това…

— По-внимателно тук, защото е малко нещо еластично — съветва го Зойре.

— Какво е това?

Ами, какво е това, какво „е“? Кинг Конг или някое друго аналогично същество, клекнало и явно чисто и просто сере право на улицата! и тъй нататък! и-и-и никой не му обръща внимание, покрай него със скърцане минават камион след камион с руски войници с елегантни пилотки и захласнати усмивки… На Слотроп много му се иска да извика: „Хей! я гле’йте каква грамаданска маймуна! или каквото е онова там. На вас говоря, момчета. Хей…“ Но, за щастие, не вика. При внимателно разглеждане отблизо, клечащото чудовище се оказва бомбардираната, продухвана, обгорена до черни сажди сграда на Райхстага, с разкъртени от взривовете издатини и заоблености, тежко ехтящи овъглени вътрешности, покрити с гъсто изписани на кирилица инициали и множество имена на убити през май другари.

В Берлин такива фокуси под път и над път. Огромна хромлитография на Сталин например и Слотроп е готов да се закълне, че тя изобразява едно момиче, с което бе ходил известно време в Харвард, мустаците и косата са просто случайни като всеки грим, проклет да съм ако това не е, как се казваше… но още преди да успее да чуе неясното бързо дърдорене на тъничките гласчета „хайде, побързай, сложи го на място“, той вече е отминал зад ъгъла и пред него на паважа са наредени огромни хлябове, тестото оставено да втаса и набухне под чисти бели кърпи, уха-а, всички ли са гладни: мигновено и същевременно осенени от една и съща мисъл, о чудо! Сурово тесто! Хлябове за онова чудовище там… о, не, точно така, онова беше сграда, Райхстагът, и значи това не са хлябове… сега вече е ясно, че това са човешки тела, изровени изпод днешните отломки, и всяко от тях е напъхано в своя индивидуален войнишки чувал прилежно маркиран с етикетче на конец. Но това е нещо повече от оптическа измама. Те набъбват, преосъществяват се[18], и кой знае, когато лятото отмине и настъпи гладна зима, с какво ще се храним по Коледа?

Каквото е прословутият клуб „Фемина“ за берлинските търговци на тютюневи изделия, същото е и клуб „Чикаго“ за наркоманите. Но ако във „Фемина“ сделките обикновено се извършват около обед, тук в „Чикаго“ игричките започват едва след обявяването на комендантския час в 22:00. Слотроп, „Киселината“, Труди и Магда влизат през задния вход, изникнал сред стърчащи развалини и тъмнина, осветени само тук-там, като село насред полето. Вътре тичат насам-натам военни медици и санитари, стиснали в ръце шишенца с пухкави бели кристални вещества, мънички розови хапчета, прозрачни ампули с размерите на топчета за игра. Из цялата зала се диплят и шумолят окупационни и райхсмарки. Някои търговци демонстрират изцяло химически ентусиазъм, други са олицетворение на деловитостта. Стените са украсени с големи фотопортрети на Джон Дилинджър, сам или с майка си, с приятели, с автомат. Светлините и споровете са приглушени, за всеки случай ако нахлуе военната полиция.

На стол с облегалка от плетена тел седи американски моряк с орангутанска физиономия и гъсто окосмените му ръце с дебели квадратни пръсти тихо дърпат струните на китара. И с непукистки маниер пее в такт ¾:

НАРКОМАНСКИ СЪН

Снощи сънувах, че съм включен право

В едно много дълго бълбукащо наргиле

И внезапно някакъв арабски дух

Скочи срещу мен, смигна ми и

Още докато търсех думи, казва:

„Тук съм да изпълня всички твои желания“

„Приятел — викам аз — ще съм ти много задължен

Ако ми бутнеш малко дрога!“

С широка усмивка ме хвана той за ръка

И моментално полетяхме в небето

И първото, което видях, щом кацнахме,

Бе цяла висока планина хашиш!

Дърветата цъфтяха с розови и лилави хапчета,

Там река от „Ромилар“ течеше и

Вълшебни гъби необуздани като дъга,

Толкова красиви, че ме докарваха до плач.

Всички момичета ни поздравяват

Като на забавен каданс,

Цветя-грамофончета вплетени в косите им,

Носят с шепи снежнобял кокаин,

И всичката дрога с такова желание споделят,

И така цяла седмица ебане и пушене,

Сред разцъфтялата червена панамска марихуана,

Нагъваме пейот и мускатов чай,

И онези шоколадови ореховки

Дето са толкова полезни за главата.

Можех да си прекарвам тъй приятно навеки

И наистина се гласях да остана,

Обаче онзи дух се оказа полицай под прикритие,

И ме арестува и затвори тук дето съм.

И ме върна в този студен, студен свят,

Сега, където и да отида, все е затвор за мен…

Все сънувам хубавите дни в Дрогаландия

И се чудя кога ли ще бъда свободен?

Певецът е матрос Бодайн от американския есминец „Гаднярът Джон“, и той е свръзката, с която „Киселината“ има среща тук. „Гаднярът“ е на док в Куксхафен, а Бодайн е в полусамоотлъчка в Берлин отпреди два дни, за първи път след началото на американската окупация.

— Положението е толкова кофти — пъшка той. — Потсдам, просто умът ми не го побира. Нали помниш какво беше на Вилхелмплац? Часовници, вина, скъпоценни камъни, фотоапарати, хероин, кожени палта, всичко де що го има на света. И на никого не му пукаше, нали? А сега да го видиш! Руска охрана и часовои навсякъде. Истински гадове ти казвам. Изобщо не можеш да припариш там.

— Не трябваше ли някакво събитие да става там сега? — пита Слотроп. Подочул е някои слухове. — Конференция или нещо такова.

— Решават как да нарежат на парчета Германия — пояснява „Киселината“. — И да я разделят между всичките Велики Сили. А трябва да привлекат немците, приятелю, ние правим това от векове.

— Човече, сега там и комар не може да прехвръкне. — Морякът Бодайн поклаща глава, като междувременно умело свива цигара с марихуана от хартийка, която е разкъсал наполовина с непроницаема виртуозност.

— Ами ако нашият Ракетчик успее? — усмихва се „Киселината“ и прегръща през рамо Слотроп.

— Това ли е Ракетчикът? — скептично гледа Бодайн.

— Горе-долу — признава Слотроп, — обаче не съм сигурен, че точно сега искам да ходя в този Потсдам…

— Да знаеш само! — вика Бодайн. — Слушай, брато, точно в тая минута, само на около 20 километра от тук има шест кила! възможно най-пречистен висококачествен непалски хашиш! Забърсах го от едно приятелче в КБИ[19], с държавни пломби и всичко друго, както си му е редът, собственоръчно го зарових още през май, на толкова сигурно място, че без карта никой изобщо няма да го намери. Ти само трябва да прелетиш над това място или каквото там правиш, отиваш направо там и го вземаш.

— И това ли е всичко?

— Едно кило за теб — предлага „Киселината“.

— Могат да го изгорят заедно с мен. Всичките му тези руснаци ще се съберат около пещта и ще се надрусат.

— Вероятно хубавият американец не е любител на зелените блокчета „хърши“[20], м-м-м? ха-ха-ха… — отбелязва минаващата покрай тях млада жена с възможно най-декадентска външност каквато Слотроп е виждал в живота си: индигово сини флуоресцентни сенки на очите и черна кожена мрежа за коса.

— Един милион марки — въздъхва „Киселината“.

— Откъде ще намериш…

„Киселината“ изправя вълшебен елфски пръст и се привежда напред:

— Аз ги печатам.

Печата ги и още как. Всички излизат от „Чикаго“, катерят се цял километър през купища отломки и камънаци по пътеки криволичещи в тъмнината, невидими за тях и видими единствено за „Киселината“ и накрая стигат до мазе (без сграда над него) с канцеларски шкафове, креват, газена лампа, печатна преса. Магда се сгушва до Слотроп и ръцете й подхващат танц върху ерекцията му. Труди проявява необяснима привързаност към Бодайн. „Киселината“ почва да върти потракващия маховик на пресата и в изходящата тава политат трептящи листове райхсмарки, хиляди и хиляди.

— Матриците ни са автентични, хартията също. Единственият липсващ детайл е леко вълнообразното нагъване по полетата. Имаше специална щамповъчна преса, която никой не успя да задигне.

— Уф — отбелязва Слотроп.

— Хайде стига де — намесва се Бодайн. — Голяма работа, Ракетчик! Опиташ ли, повече нищо друго няма да искаш да правиш.

Помагат на „Киселината“ да очука и подравни листата и той ги разрязва на банкноти с дълъг блестящ книговезки нож. Подава на Слотроп дебела пачка стотачки.

— Сигурно до утре ще можеш да се върнеш. Няма трудна работа за Ракетчика.

След два-три дни на Слотроп ще му дойде на ум, че в този момент е могъл да възрази: „Но само допреди няколко часа аз не бях Ракетчик“. Ала точно сега го мами перспективата за килограм хашиш и милион почти истински марки. От такова нещо не се отвръщаш и не бягаш със самолет или по какъвто и да е начин, нали? Ето защо той взема няколко хиляди като аванс и прекарва нощта в кревата на „Киселината“ в обятията на закръглената и стенеща Магда, докато Труди и Бодайн палуват във ваната, а междувременно „Киселината“ се измъква по някаква друга задача навън в ранноутринната пустош, която подобно на океан напира към тяхното капсулирано вътрешно пространство…

Бележки

[1] Голям парк в центъра на Берлин. — Б.пр.

[2] В луковицата на лалето се натрупва жълтеникава алкалоидна смола „колхицин“, която може да причини гастроентерит, кома и смърт. — Б.пр.

[3] Бял протестант от англосаксонски произход. — Б.пр.

[4] Или Klar — Готовност, Entlüftung — Продухване, Zündng — Запалване, Vorstufe — Начална степен, Hauptstufe — Работна степен (нем.). Петстепенна процедура по изстрелването на ракетата. „Готовност“ означава, че всички кабели и тръбопроводи са изключени и прекъснати от ракетата и стартовата площадка е опразнена от хора. „Продухване“ означава, че първия поток от алкохол и течен кислород е бил пропуснат в горивната камера. „Запалване“ означава запалването на горивната смес със запална свещ. „Първа степен“ означава, че притокът на спомагателни горива (водороден прекис и калциев перманганат) е започнал да задвижва турбопомпите за увеличаване притока на алкохол и течен кислород. „Работна степен“ означава, че тези основни горива са започнали да издигат ракетата. Съкр. — ГПЗНР. — Б.пр.

[5] Нюрнбергските майстори певци (нем.) — опера от Рихард Вагнер(1867). — Б.пр.

[6] Какво има, блатари мои? (нем.). — Б.пр.

[7] Човек, който е бил проверен, доказан (хереро). — Б.пр.

[8] Уравновесител — направляваща плоскост към задния край на всеки от опашните стабилизатори на ракетата Фау-2. — Б.пр.

[9] Проклятие, по дяволите (хереро) — букв. „кравешко изпражнение“. — Б.пр.

[10] Петорна/петкратна нула (нем.). — Б.пр.

[11] Пеещият мухльо Танхойзер… г-жа Холда… Венера… Папата, чийто жезъл ще разцъфне. В тевтонската легенда Танхойзер е минезингер (трубадур) който се е поддал на изкушенията на чувствените удоволствия и прекарва цяла година в една пещера във Венерината планина край Айзенах заедно с Венера (в някои варианти с Дамата Хулда или Госпожа Холда). След това се завръща у дома и решава да тръгне с други богомолци на поклонение в Рим, където да измоли от папата прошка за греховете си. Но преди да замине, е поканен да вземе участие в голямо състезание на рицарите-певци. По време на състезанието Танхойзер скандализира всички присъстващи, включително и влюбената в него Елизабет (Лизаура), като изпява възторжен химн на Венера. После Танхойзер отива в Рим, но там папата му отказва опрощение на греховете с думите: „Както тоя сух жезъл никога няма да цъфне, така никога няма да бъде опростен твоят грях.“ Междувременно Елизабет страда силно и умира от скръб по Танхойзер. На погребалното шествие Танхойзер умира пред нейния ковчег. Идват други поклонници, които с вълнение разказват как жезълът на папата разцъфтял. Тоест, това, което църквата не успява да направи, извършва саможертвената, беззаветна и чиста любов на девойката Елизабет. — Б.пр.

[12] След І Световна война берлинският район Нойбабелсберг се превръща в център на германската филмова индустрия. — Б.пр.

[13] Ер Риф — хълмист район в Северно Мароко, близо до средиземноморския бряг, известен с отглеждането на марихуана. — Б.пр.

[14] Säure (нем.) — Зойре — киселината. — Б.пр.

[15] Какв има? / какво става? (нем.). — Б.пр.

[16] В радиосериала „Самотен рейнджър“ излъчван по американското радио (1930–1954), Тонто е „верният индиански спътник“ на маскирания тексаския рейнджър Дан Рейд. Историята на Самотния рейнджър разказва за група от 6 тексаски рейнджъри, които преследват банда разбойници и са предадени от техния водач. Засадата на разбойниците избива рейнджърите с изключение на Дан Рейд (който е тежко ранен). Местният индианец Тонто случайно се натъква на разстреляните в засадата, открива, че един от тях е полужив и го излекува. Впоследствие двамата заедно със самотния рейнджър се борят против закононарушители и разбойници. — Б.пр.

[17] Ракетчик (нем.). — Б.пр.

[18] Тайнството на превращението, т.е. преосъществяването на едно вещество в друго, преосъществяването на божественото в човешко в чашата на Светия Граал. Пример за транссубстанциация е преосъществяването на светите дарове (хляба и виното) в тялото и кръвта на Христос по време на евхаристията. От транссубстанциация (гр. Μετουσιισώις, лат. transsubstantiatio, англ. transubstantiation) от думата субстанция (вещество). — Б.пр.

[19] Китайско-Бирмански-Индийски театър на военните действия. — Б.пр.

[20] В случая не става дума за шоколадово десертно блокче „хърши“, а — на криминален жаргон — за пресован и опакован къс непалски хашиш. — Б.пр.