Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

Посвещавам на Ричард Фарина

1.
Отвъд нулата

Природата не знае ограничения, а само преобразования. Всичко, което ме е учила и продължава да ме съветва науката, засилва убеждението ми в непрекъснатостта на нашето духовно съществуване след смъртта.

Вернер фон Браун

□ □ □ □ □ □ □

Свистящ писък раздира небето. Случвало се и преди, но това сега не може да бъде сравнено с нищо. Много е късно. Евакуацията все още продължава, но всичко е само театър. Във вагоните е тъмно. Изобщо никаква светлинка наоколо. Над него трегери от времето на първото желязно легло на кралицата и стъкло някъде високо горе, което ще пропуска дневната светлина. Ала е нощ. Обхваща го панически ужас от предстоящото рухване на стъклото, това ще бъде спектакъл: сгромолясването на един кристален дворец. Но разрушението ще настъпи в непрогледна тъма, без никакъв проблясък на светлина, само чудовищен невидим трясък.

Той седи, без нито една цигара сред кадифения мрак на двуетажния вагон и долавя съприкосновението и триенето на близък и далечен метал, изпусканите кълба пара, вибрациите на шасито, тревожно очакване, неспокойствие, всички наоколо притиснати един в друг, немощни, изоставени от Бога души, всички те окаяни, изнервени: пияници, стари ветерани все още зашеметени от тътена на отдавна излезли от употреба оръдия, джебчии в елегантни костюми, несретници, уморени жени с повече деца, отколкото би могъл да има който и да е, скупчени между подлежащите на спасение останали вещи. Едва най-близките лица се виждат и то само като полупосребрени образи във визьор, оцветени в зелено физиономии на важни личности, припомнени зад бронирани стъкла на профучаващи през града коли…

Раздвижват се. Излизат в развърнат строй от централната гара, от търговската част и поемат към по-старите и по-занемарени райони. Това ли е пътят, извеждащ от града? Лицата са обърнати към прозорците, ала никой не смее да попита, не и на глас. Вали дъжд. Не, това не е освобождаване от, а заплитане във все по-стегнат възел. Навлизат в проходи под арки, тайни входове от плесенясал бетон, които само наподобяват врати към подлези… над главите им отделни подпорки от окадено дърво са били размествани с течение на времето, и миризмите, породени в много далечното минало от въглища, полъх на нафтови зими, на недели без никакво движение на влакове, на коралоподобна и загадъчно жизнена растителност край слепите завои и отделните разклонения, остатъчна кисела смрад на отсъстващи локомотиви и вагони и зрееща ръжда, се разгръща в тези изпразвани от съдържание дни, бляскава и всепроникваща, особено на разсъмване, съпроводена от индигови сенки запечатали преминаването й, в опит да бъдат сведени събитията до Абсолютната Нула… и все по-очевидна бедност колкото по-дълбоко навлизат… полуразрушени тайни градове на нищетата, поселища, чиито названия той изобщо не е чувал… порутени стени, все по-малобройни покриви и шансове за светлина. Пътят, вместо да премине в широка магистрала, става още по-тесен, по-разнебитен, с все по-остри и по-остри завои, докато изведнъж — прекалено скоро и неочаквано — стигат до крайната арка: спирачките захапват и пружинират страховито. Това е неподлежаща на обжалване присъда.

Керванът спира. Краят на линията. На всички евакуирани е наредено да излязат. Те се движат бавно, но без съпротива. Разпоредителите са неразговорливи и с оловно сиви кокарди. Това е някакъв огромен, много стар и тъмен хотел, железен придатък към довелите ги дотук релси и жп стрелки… От богато орнаментираните чугунени корнизи висят боядисани в тъмнозелено осветителни глобуси, невключвани от векове… тълпата върви безропотно, без шепот или покашляне, по коридори прави и функционални като складови проходи… кадифени черни повърхности ограничават движението: миризмата на старо дърво, на далечни секции пустеели през цялото това време, но отворени наново сега, за да поемат наплива на хора, вонята на стара мазилка погълнала всичките измрели плъхове и само призраците им, застинали неподвижно като скални рисунки, са трайно запечатани и ясно очертани в стените… евакуираните биват приемани на партиди от асансьор, открито от всички страни подвижно дървено скеле, издигано от насмолени стари въжета и чугунени скрипци, чиито спици са отлети във формата на S. На всеки боядисан в кафяво етаж слизат и се отдалечават пътници… към хиляди от тези смълчани и тъмни стаи…

Някои чакат сами или споделят техните невидими стаи с други. Невидими, да, какво значение има мебелировката при това положение на нещата? Под краката хрущи възможно най-древна градска мръсотия, последните кристализации на всичко, което градът е отказвал на своите деца, с което ги е заплашвал и лъгал. Всеки е чувал глас, който сякаш е говорел единствено нему, да казва: „Ти не вярваше, че наистина ще те спасят. Хайде, всички знаем кои сме сега. Изобщо никой нямаше да си прави труда да те спасява, приятел…“

Няма изход. Лежи и чакай, лежи неподвижно и безмълвно. Не утихва свистенето в небето. Когато долети, в мрак ли ще дойде или ще донесе своя собствена светлина? А светлината кога ще настъпи, преди или след?

Но вече се е развиделило. Откога е светло? През цялото това време светлината е прониквала заедно със студения утринен въздух полъхващ сега зърната на гърдите му и е започнала да разкрива сборище пияни непрокопсаници, някои униформени други не, стискащи празни или полупразни бутилки, увиснали на столове, сгушени в изстиналата камина или проснати върху всевъзможни дивани, непрахосмукани килими и шезлонги из различните нива на огромната стая, пъшкат, сумтят и хъркат във всевъзможни ритми и тактове, в самообновяващ се хор, а лондонската светлина, зимна и еластична светлина, се усилва между ликовете изобразени върху насечените от вертикални делители прозорци, пронизва увисналите пластове снощен цигарен дим, вече разсейващи се около навосъчените греди на тавана. Всички тези хоризонтално разположени, тези другари по оръжие, изглеждат розови като група холандски селяни, които сънуват своето абсолютно сигурно възкресение през идните няколко минути.

Той е капитан Джефри („Пирата“) Прентис. Увит е в дебело одеяло, на алени, керемидени и оранжеви карета. Усеща черепа си като метален.

Точно над него, на четири метра над главата му, Теди Блоут очевидно възнамерява да падне от хоровия балкон, явно избрал да се изсули тъкмо през мястото, където преди месец някой, под въздействието на величествен пристъп на истерия, бе изпотрошил с ритници две абаносови перила. Сега, в своето вцепенение, Блоут провира бавно през отвора глава, ръце, тяло, докато накрая го задържа само една празна бутилчица от шампанско в задния му джоб, закачила се неизвестно как за нещо.

Пирата вече е успял да седне в тясното ергенско походно легло и да хвърли бърз поглед наоколо. Какъв ужас! Какъв кошмарен ужас… до слуха му долита пращенето от късащ се плат. В Агенция Специални Операции са го обучили на бърза реакция. Той скача от леглото и с един шут го изритва на колелцата му в посока към Блоут, който, падайки отвесно, успява да улучи точно средата му, съпровождан от оглушително дрънчене на пружини. Един от краката на леглото се строшава.

— Добро утро — отбелязва Пирата.

Блоут пуска кратка разсеяна усмивка и, добре увит в одеялото на Пирата, заспива отново.

Блоут е един от съквартирантите в тази разположена недалеч от кея Челси къща, строена през миналия век от Коридон Тросп, добър познат на семейство Росети[1], който винаги носел боне на главата и любимото му занимание било отглеждането на билки на покрива (традиция възобновена напоследък от Осби Фийл), много малко от тях достатъчно жизнеспособни, за да устоят на мъглите и сланите, но повечето се завръщали в земята под формата на късчета от чудновати алкалоиди, тор от три наградени на изложения свине уесекска порода настанени там от наследника на Тросп, и придружаващите го окапали листа от множество декоративни дървета разсадени на покрива от по-късни наематели, обогатени с остатъци от несмилаема храна изхвърлена или повърната от отделни чувствителни епикурейци. Цялата тази смес впоследствие напластена от ножовете на годишните сезони в дебел трийсетина сантиметра невероятен черноземен слой в който вирееше всичко и не на последно място банани. Отчаян от военновременния бананов дефицит, Пирата бе решил да построи стъклена оранжерия на покрива и да убеди един приятел, който летеше по маршрута Рио де Жанейро — остров Асунсион — Форт Лами, да открадне за него две-три бананови фиданки, в замяна срещу германски фотоапарат, ако Пирата случайно попадне на такъв при някоя от следващите си бойни задачи, свързани със скокове с парашут.

Пирата е популярен с неговите Бананови Закуски. Тук прииждат сътрапезници от цяла Англия, а някои, дори алергични или открито враждебни към бананите, просто за да наблюдават на живо прилагането на бактериалната политика и как почвата нанизва ядра и вериги в мрежи, чийто строеж е известен единствено Богу, са виждали плодовете да нарастват на дължина до две педи, изумително, но вярно.

Пирата стои в клозета и пикае, без никаква мисъл в главата. После нахлузва вълнен халат, обърнат наопаки, за да не се вижда джоба за цигарите, не че тази маскировка е кой знае колко успешна, и заобикаля топлите тела на приятели, отива до остъклената врата, плъзва се навън, изпъшква, когато студът го удря в пломбите, изкатерва спиралната стълба до градината на покрива и остава неподвижен за минута, загледан в реката. Слънцето все още е под хоризонта. Денят се очертава дъждовен, но засега въздухът е удивително чист. Огромната електростанция и заводът за газ зад нея се очертават съвсем ясно: кристали израснали в колбата на утрото, комини отдушници, кули, тръбопроводи, къдрави струи пара и дим…

— Ххахх — Пирата надава беззвучен рев и гледа как дъхът му се претърколва над парапета — ххахх! — Покривите се клатушкат и подскачат в утрото. Огромните банани на Пирата растат на тежки гроздове, сияйно жълти, влажно зелени. Неговите другари долу точат лиги насън за Бананова Закуска. Този превъзходно изпран ден следва да бъде не по-лош от другите.

А ще бъде ли? Далеч на изток, ниско в розовото небе, току-що е проблеснало нещо много ярко. Сигурно нова звезда, иначе едва ли би забелязал. Той се обляга на парапета и гледа. Искрящата точка вече е преминала в къса бяла вертикална линия. Трябва да е някъде над Северно море… във всеки случай не по-близо… Под нея ледени простори и студеното петно на слънцето…

Какво е това? Такива неща са необичайни. Пирата все пак знае какво е. Виждал го е на филм, само преди около две седмици… това е инверсионна следа. Вече се е издигнала с един пръст. Но тя не е от самолет. Самолетите не ги изстрелват вертикално. Това е новата, и засега свръх секретна, германска ракетна бомба.

„Входяща поща“. Прошепна ли това, или само го помисли? Той пристяга опърпания колан на халата. Всъщност, предполага се, че обсегът на тези джаджи е повече от 320 километра. А инверсионна следа дълга 320 километра просто не може да има, нали?

О! О, да: иззад земната крива, по-далеч на изток, току-що изгрялото слънце, ето там, над Холандия, осветява отработените от ракетата газове, капки и кристали, и те блестят ясно видими по протежение над цялото море…

Бялата линия рязко прекратява своето издигане. Навярно е прекъснато подаването на гориво, край на изгарянето, каква е тяхната дума… Brennschluss[2]. Ние нямаме термин за това. Или ако има, е засекретен. Долната част на линията, първоначалната звезда, вече е започнала да избледнява в оранжево-червената зора. Но ракетата ще бъде тук преди Пирата да види изгрева на слънцето.

Следата виси в небето, размазана и леко разкъсана в две-три посоки. Ракетата, преминала към чиста балистика, вече се е издигнала по-високо. Но сега е невидима.

Не трябва ли да направи нещо той… Да се свърже с оперативния щаб в Станмор, те навярно вече са я засекли на радарите, покриващи Ламанша. Не: всъщност няма време. От Хага до тук е по-малко от пет минути (за толкова време ще успее да отиде само до чайната на ъгъла… слънчевата светлина стига до планетата на любовта… Изобщо няма достатъчно време.) Да изтича на улицата? Да предупреди останалите?

Да набере банани. Пристъпвайки тежко по черния компост той тръгва към оранжерията. Има усещането, че след малко ще се насере. Набралият сто километра височина реактивен снаряд сигурно вече е достигнал върха на своята траектория… и започва да се спуска… ето…

Дневната светлина пронизва фермите на покрива, млечнобелите стъкла пропускат благотворно сияние надолу. Възможно ли е да има зима — дори настоящата — достатъчно сива, за да състари това желязо, притежаващо способността да пее на вятъра, или да замъгли прозорците, отварящи се към друг годишен сезон, колкото и измамно да е съхранен той?

Пирата поглежда часовника си. Разположението на стрелките не му говори нищо. Порите на лицето му са настръхнали. Той изпразва мозъка си от всякаква мисъл, — типичен десантнически похват — пристъпва сред влажната горещина на своята бананерия и, подхванал полите на халата, за да има къде да оставя плодовете, започва да отбира най-узрелите и най-хубавите. Позволява си лукса да брои само банани и обикаля бос сред тези жълти полилеи, в този тропически сумрак…

Отново навън, посред зимата. Инверсионната следа е напълно изчезнала от небето. Потта на Пирата лежи върху лицето му почти леденостудена.

Запалва бавно цигара. Няма да чуе пристигането й. Тя лети със свръхзвукова скорост. Първото известие от нея е взривът. После, ако все още си наблизо тук и жив, чуваш звуците на долитането й.

Ами ако удари точно — ах, не — за част от секундата ще трябва да почувстваш как самият й връх, заедно с цялата ужасяваща маса, се стоварва върху темето ти…

Пирата сгърбва рамене и понася бананите надолу по извитата като тирбушон стълба.

Бележки

[1] Данте Габриел Росети (1828 — 1882) — англ. поет, илюстратор, живописец, преводач, брат на поетесата Кристина Росети (1830–1894), на лит. критик и писател Уилям Майкъл Росети (1829–1919) и на есеистката и преводачка Мария Франческа Росети (1827–1876). — Б.пр.

[2] Brennschluss (нем., ракет.) — спиране на горенето, изключване, прекратяване работата на двигател. — Б.пр.