Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

Слотроп идва в съзнание на изплуващи и отново потъващи в сън епизоди, отмерени и спокойни диалози на руски език, ръце върху пулса му, широкият зелен гръб на излизащ от стаята човек… Бяла стая, идеален куб, въпреки че както лежи хоризонтално, известно време той не е в състояние да различава кубове, стени или каквото и да е твърде пространствено. Единствено увереността, че отново са му били Натриев Амитал. Усещането му е познато.

Той лежи на кушетка, все още в костюма на Ракетчика, шлемът е на пода до торбичката с хашиш — ох, ох. Въпреки че се изисква свръхчовешко мъжество пред лицето на съмненията ще може или не дори да помръдне, той успява да се претърколи долу и да провери какво е положението с хашиша. Един от обвитите в станиол пакети изглежда по-малък. В продължение на близо два напрегнати часа той мъчително бавно разгръща върха на пакета и естествено, открива пресен срез, сиво-зелен на калнокафявия фон на голямото парче. Отвън по железните стъпала слизат кънтящи стъпки и долу се плъзга тежка врата. Проклятие. Той лежи в белия куб, чувства се зашеметен, стъпалата му са кръстосани със сложените зад главата ръце, изобщо не му се ходи никъде… Задрямва и сънува птици, гъсто ято жълти овесарки подухвани като листопад от птици сред обилно валящия сняг. Това е в Бъркшър. Слотроп е малък и държи ръката на баща си. Множеството птици се люшва и завърта тласкано нагоре и встрани през бурята, и отново надолу, в търсене на храна.

— Горките птичета — казва Слотроп и усеща как папа стиска ръката му през вълнената ръкавица.

— Нищо им няма — усмихва се Бродерик. — Сърцата им бият много бързо. Кръвта им циркулира много бързо и като прибавим перата, всичко това им държи топло. Не се безпокой, синко. Не се безпокой…

Слотроп се пробужда отново в бялата стая. Тишината. Надига задник и няколко пъти немощно „върти педали“, после ляга и пошляпва новата отпусната гънка тлъстина, която се бе натрупала вероятно докато той беше в несвяст. Съществува едно невидимо царство на отпуснатата плът, милиони клетки на свобода и на всички им е известно кой е той — веднага щом Слотроп губи съзнание, всички до една започват да пищят с тънички ужасяващо пронизителни Мики Маус гласчета, хей, приятели! хайде всички да се прехвърлим при Слотроп, тоя мухльо нищо не прави и само лежи на задника си, хайде, уха-а-а!

— На ви един — мърмори Слотроп, — и още един!

Ръце и крака явно вече работят, той се надига с пъшкане, слага шлема на главата, грабва торбичката и излиза през вратата, която, заедно със стените, се разтърсва цялата при отварянето. Аха-а! Платнени кулиси. Това е снимачна площадка. Слотроп установява, че е в порутено старо киностудио, тъмно, с изключение на дупчиците на тавана, през които прониква жълта слънчева светлина. Ръждиви пътеки скърцат под тежестта му, изгорели до черно крушки от прожектори, тъничките слънчеви лъчи очертават като диаграми изящните нишки на паяжините… Прах се е отложил в ъглите и по останките от други декори: фалшиво-уютни любовни кътчета и нощни клубове с полегати стени и палми, назъбени крепостни стени от папиемаше за постановки на Вагнерови опери, мизерни дворове в пресилено експресионистична черно-бяла тоналност, изградени без никакво съответствие с човешките пропорции, и всички леко наклонени и смаляващи се в перспектива заради неподвижните облещени обективи, стърчали някога тук. Върху декорите са изрисувани светли петна от бликове и те смущават Слотроп, докато обикаля всред скелета на изтърбушеното старо киностудио с носещи греди почти напълно изчезнали в сенките високо на петнайсетина метра над главата му, и всеки път щом вдигне рязко очи и се озърне в търсене на несъществуващи източници на светлина, попада на някакви мътно жълти ивици, обърква се още повече, препъва се в собствените отзвуци и киха от вдигнатия от него прахоляк. Вече няма никакви руснаци, ала тук Слотроп не е сам. Той слиза по желязната стълба през накъсани паяжини, раздразнени паяци и изсъхналите им жертви, ръжда хрущи под краката му и внезапно някой дърпа отдолу наметката му. С още леко размътена глава от онази инжекция, той само потреперва буйно. Държи го ръка в ръкавица, лъскавата ярешка кожа опъната върху изискани тънки пръсти и фини стави. Жена в черна рокля парижки модел с лилаво-жълта перуника на гърдите. Дори през омекотяващото кадифе Слотроп усеща как се тресе ръката й. В очите й се вглежда той, нежно окръжени като от черна пепел, отделните прашинки ясно очертани, както и порите, които пудрата по лицето й не е успяла да запълни или е била отмита от сълзи. Ето така Слотроп се запознава с Маргерита Ердман, неговата лятна камина без огън и светлина, неговото безопасно навлизане в спомените от изцапания със страх и ужас инфлационен период — с неговото дете и неговата безпомощна Лизаура[1].

Тя минава оттук пътьом: още една от милионите изтръгнати от корените им. Издирва дъщеря си Бианка, тръгнала е на изток към Свинемюнде, ако руснаците и поляците я пуснат. В Нойбабелсберг се е отбила на сантиментална екскурзия — от много години не била стъпвала в някогашното студио. През двайсетте и трийсетте работила като киноактриса, в Темпелхоф и Щаакен[2] също, но винаги предпочитала това място, където се е снимала в няколко десетки смътно порнографски филми на ужасите, режисирани от великия Герхард фон Гьол.

— От самото начало знаех, че той е гений. Аз бях просто едно негово творение. — Изобщо не била звезда и не подавала надежди, че ще стане такава, както открито признава тя, нито Дитрих, нито жена-вамп а ла Бригите Хелм[3]. Ала все пак у нея имало по малко от нещата, което те търсели: те (Слотроп: „Кои «Те»?“ Ердман: „Ами, не знам…“) й дали прозвището „анти-Дитрих“: съвсем не унищожителка на мъже, а кукла, апатична, изтощена… — Гледах всички наши филми — припомня си тя — някои по десетина пъти. Като че ли изобщо не помръдвах. Даже и лицето ми. Ах-х, тези продължителни и безкрайни едри планове, леко замъглени, като снимани през тюл… сякаш един и същи отново и отново повтарящ се кадър. Даже и когато тичах, нали винаги трябваше да бъда преследвана, от чудовища, умопобъркани, престъпници, аз все пак бях толкова… — проблясват гривни, — безстрастна, толкова… величествена. А когато не бягах, обикновено ме привързваха с въжета или вериги за нещо. Елате. Ще ви покажа. — Повежда Слотроп към останките от стая за мъчения, дървени зъби отчупени от колело за изтезания, нащърбена и ронеща се гипсова зидария, облаци прах, угаснали факли, студени и килнати в техните стенни гнезда. Тя оставя дървена верига с почти изтрита сребриста боя да се изнизва с потракване през обгърнатите й от ярешка кожа пръсти. — Това бяха декорите за „Кошмар“. По онова време Герхарт все още беше твърд привърженик на прекалено силното осветление. — Сребриста сивота се набира във фините гънки на ръкавиците й, когато тя изтрива праха от колелото за мъчения и ляга върху него. — Ето така, — вдига ръце и моли Слотроп да пристегне тенекиените окови на китките и глезените й. — Светлината идваше едновременно отгоре и отдолу, затова всеки имаше по две сенки. Каин и Авел, както ни казваше Герхард. Това бе кулминацията на неговия символистки период. Впоследствие той започна да използва повече естествена светлина, да снима повече на открито. — Пътували до Париж и Виена. До Херенкимзее[4] в Баварските Алпи. Фон Гьол мечтаел да направи филм за Лудвиг ІІ[5]. По тази причина за малко щял да попадне в черния списък. Тогава всички били луднали по Фридрих[6]. Смятано било за непатриотично да споменаваш за някой германски владетел, че освен всичко друго, може да е бил и умопобъркан. Но златото, огледалата, километричните барокови орнаменти подлудили донякъде и самия фон Гьол. Особено тези дълги коридори… Французите наричат това състояние „коридорна метафизика“. Някогашните коридорни ентусиасти обикновено се кискат разнежено, когато им разказват как фон Гьол, след като отдавна бил изразходвал всичката отпусната му филмова лента, продължавал както преди да обикаля на операторската количка позлатените проходи с глупашка усмивка на лицето. Даже на ортохроматична лента тази топлота се е запазила в черно-бяло изображение, въпреки че филмът изобщо не бил пуснат на екран, разбира се. „Побеснялата империя“, ясно е, че не можели да оставят подобно заглавие да мине просто така. Безкрайни преговори и разправии, нахлуват стегнати човечета с нацистки значки на реверите, прекъсват снимките, блъскат лица в стъклените стени. Вместо „Империя“ били готови да приемат каквото и да е, дори „Кралство“, но фон Гьол държал на своето и не отстъпвал. Лавирал. За компенсация веднага започнал да снима „Благопристойно общество“ и, както твърдят, Гьобелс толкова много бил харесал филма, че го гледал три пъти, кискал се и побутвал съседа си, който може да е бил Адолф Хитлер. Маргерита играела ролята на лесбийката в кафенето. — Онази с монокъла, дето накрая травеститът я бичува до смърт, нали помните? — Възпълни крака в копринени чорапи лъщят с изопната и твърда наглед като шлайфана на струг повърхност, гладките колена се търкат едно в друго, споменът се връща, възбужда я. А също и Слотроп. Тя се усмихва на неговия издуващ се пакет под еленовата кожа. — Той беше красив. И в двата смисъла на думата, без разлика. Вие ми напомняте донякъде за него. Особено… тези ботуши… „Благопристойно общество“ беше вторият ни филм, но този… — Този ли? — „Кошмар“ ни беше първият. Мисля, че Бианка е негова дъщеря. Беше зачената когато снимахме този филм. Той играеше Великият Инквизитор, който ме измъчваше. Ах, ние бяхме Любимците на Райха: Грета Ердман и Макс Шлепциг, Удивително Заедно…

— Макс Шлепциг — повтаря Слотроп, опулен, — не ме занасяй. Макс Шлепциг ли?

— Това не беше истинското му име. Моето име също не беше Ердман[7]. Но всичко свързано със земята беше политически безопасно: Земя, Почва, Народ… такива бяха правилата, кодът. И те, гледащите, знаеха как да го дешифрират… Макс имаше много еврейско име, нещо завършващо на „-ски“ и Герхард сметна за по-благоразумно да му даде ново.

— Грета, някой също сметна за по-благоразумно да ме нарече Макс Шлепциг — показва й той получения от „Киселината“ Бумер пропуск.

Тя оглежда пропуска втренчено, продължително, а после хвърля бърз поглед към Слотроп. Отново трепери. Някаква смесица от желание и страх.

— Знаех си.

— Какво си знаела?

Гледа настрана, смирено.

— Знаех, че не е жив. Той изчезна в ’38-ма. Явно Те са имали много работа, нали?

Слотроп бе ставал свидетел в Зоната на предостатъчно европейски паспортни психози, за да проявява сега желание да я утешава.

— Това е фалшификат. Името е просто случайно даден псевдоним. Човекът, който го е изработил вероятно си е припомнил името Шлепциг от някой негов филм.

— Случайно. — Трагична усмивка на актриса, наченки на двойна брада, едно коляно вдигнато възможно най-високо нагоре, доколкото й позволяват оковите на краката. — Още една дума от приказките. Подписът на вашата карта е на Макс. Някъде в къщата на Стефания на Висла държа стоманена касетка пълна с негови писма. Мислите, че не мога да разпозная неговото „ц“ с инженерска заврънкулка долу и извивката като цвете, с което завършваше „г“-то? Вашият „фалшификатор“ можете да го търсите колкото си искате из цялата Зона. Те няма да ви позволят да го намерите. На Тях вие сте Им нужен точно тук и точно сега.

М-м-да-а. Какво става, когато един параноик срещне друг параноик? Кръстосване на егоцентричности. Явно. Двата десена създават трети: с вълнообразни отблясъци, нов свят на плавно преминаващи сенки, смущения…

— „Нужен съм им тук“, значи? И за какво?

— За мен. — Шепот от алени устни, отворени, влажни… Хм-м. Я гледай ти, вече е надървен. Той сяда на колелото за мъчения, накланя се, целува я, междувременно развързва панталоните и ги смъква достатъчно надолу, за да освободи в прохладното студио хуя си, който отскача нагоре с леко пружиниране. — Сложете шлема.

— Добре.

— Много ли сте жесток?

— Не знам.

— А ще съумеете ли? Моля ви. Намерете нещо, с което да ме бичувате. Мъничко. Колкото да се постопля. — Носталгия. Болката от завръщането у дома. Той рови из инквизиторския реквизит, вериги, окови, инструменти за мъчения, кожена сбруя и накрая издърпва миниатюрен бич с девет ремъчета, камшиче на феите от Черната гора, с черна лакирана дръжка с барелефна резба изобразяваща оргия, а деветте му ремъчета са обвити в кадифе, да причиняват болка, но без да разраняват до кръв. — Да, този е идеален. А сега по отвътре по бедрата…

Ала някой вече го е подготвил. Нещо… мечти, прусашки и зимуващи сред техните ливади, спотаени във всеки позагладен белег от камшик, очакват тъй нерадостни и тъжни върху плътта на тяхното небе, тъй неспособни да дадат някакво убежище, чакат да бъдат призовани… Не. Не, той продължава да казва „техните“, но вече знае. Неговите ливади, неговото небе… лично неговата жестокост.

Всичките вериги и окови на Маргерита потракват, черната й пола е запретната на кръста, чорапите стегнато опънати в класически извивки от жартиерите на черния корсет с костни пластинки, който тя носи отдолу. Как са подскачали цял век пенисите на западните мъже при гледката на тази специфична ивица непосредствено до най-горната част на дамските чорапи, този преход от коприна към гола кожа и жартиер! Лесно им е на нефетишистите да се подсмихват иронично при споменаването на Павловия условен рефлекс и да го оставят без коментар, но всеки достоен за своето нездравословно глуповато хихикане ентусиаст на дамското бельо ще ви каже, че не е толкоз просто — съществува космология[8]: на пресечни точки и на инфлексни точки[9] и оскулационни точки[10], математически целувки… сингуларни точки[11]! Например върховете на катедралите, свещените минарета, скърцането на локомотивните колела по стрелките докато проследяваш с поглед отделянето на релсите, по които не си тръгнал… планински върхове издигащи се стръмно към небето, подобно на онези, които се виждат в живописния Бертехсгаден[12]… стоманените острия на бръсначите, неизменно криещи могъща тайна… шипове на рози, които изненадващо ни бодат… дори, според руския математик Фридман, безкрайно плътното ядро, от което е разцъфнала настоящата Вселена… При всеки отделен случай преходът от точка към не-точка носи сияние и загадка, от които нещо в нас трябва да подскача и пее, или да се дърпа уплашено. Гледката на насочената към небето А4, тъкмо преди да се затвори последният превключвател за изстрелването, погледът към тази сингуларна точка на самия връх на Ракетата, където е детонаторът… Означават ли всички тези точки, както и Ракетата, унищожение?

Какво е това, което се взривява в небето над катедралата? под острието на бръснача, потайно?

И какво го очаква Слотроп, каква неприятна изненада, над края на Гретините чорапи? внезапно разбримчена бледа ивица слиза надолу по бедрото, върху лабиринтите на коляното и извън погледа… Какво го очаква след това скимтене и плясък на кадифени ремъчета върху кожата й, дълги червени белези от камшик на бял фон, стоновете й, плачещо на гърдите й лилаво-кафеникаво цвете, подрънкването на стягащите я окови? Той опитва да не разкъса чорапите на жертвата, или да не шиба прекалено близо до разтегнатата й вулва, която потръпва незащитена между широко разтворените и напрегнати бедра, всред движенията на еротичната мускулатура, покорена, „величествена“ както всеки сребрист спомен за нейното тяло, запечатано на филмова лента. Тя се празни веднъж, после може би отново, преди Слотроп да остави бича, да се покатери върху нея и да я покрие с крилата на пелерината, нейният заместник-Шлепциг, неговото най-последно напомняне за Катье… и двамата започват да се ебат и старото имитационно колело за мъчения пъшка под тях, Маргерита шепне: Господи, ах каква болка ми причиняваш и Ах, Макс… и в мига преди Слотроп да се изпразни, името на детето й: напрегнато и с все сила през идеалните й зъби, недвусмислено пропъждайки болката, която е истинска, а не за удоволствие, тя изкрещява: Бианка…

Бележки

[1] Загатване отново за мита за Танхойзер и неговата любима Лизаура. — Б.пр.

[2] След І Световна война германските филмови компании се установяват в берлинските предградия Нойбабелсберг и Темпелхоф. По-късно, в началото на 1930-те режисьорът Фриц Ланг премества своето студио в друго берлинско предградие — Щаакен. — Б.пр.

[3] Марлен Дитрих (1901?-1992) и Бригите Хелм (1906–1996) — германски киноактриси, пресъздали в много от филмите с тяхно участие образите на бляскави фатални жени. — Б.пр.

[4] Херенкимзее е последният и най-голям замък построен от безумния Лудвиг II по образец на Версай. — Б.пр.

[5] Лудвиг II Баварски (1845–1886) крал на Бавария от 1864 до смъртта си. Имал хомосексуална ориентация и бил неизлечимо душевноболен от параноя и безумие. — Б.пр.

[6] Фридрих ІІ Велики (1712–1786), крал на Прусия от 1740 до 1786 г. Бил любимият кайзер на Хитлер. — Б.пр.

[7] Erdmann (нем.) — Ердман: букв. „земен човек“. — Б.пр.

[8] Учение за устройството на вселената, за света като цяло и законите, по които се управлява вселената. — Б.пр.

[9] Инфлексна точка на една функция е точка от кривата, описваща тази функция, при преминаване през която функцията от вдлъбната се променя в изпъкнала, или обратното. — Б.пр.

[10] От osculatio (лат.) — целувам, целувка. В математиката — съприкосновение между две криви или повърхнини в три или повече точки. — Б.пр.

[11] Сингуларна (или особена) точка — в математиката: Точка, в която тангенсът на ъгъла на допирателната доближава безкрайност. — Б.пр.

[12] Градче в Южна Бавария. В близост до него се намира комплексът Оберзалцберг от бункери и резиденцията на Хитлер „Орлово гнездо“ по време на Втората световна война. Името на градчето произлиза от тевтонската богиня Берхте (която, според „Тевтонска митология“ на Якоб, е южна братовчедка на фрау Холда) и означава „блестяща, сияйна“. — Б.пр.