Томас Пинчън
Гравитационна дъга (44)

□ □ □ □ □ □ □

Ето го Слотроп, спи и сънува Ландидно^[1], където някога бе прекарал един дъждовен отпуск в пиене на бира в леглото с дъщерята на капитан на буксир. А също и където Луис Каръл е написал оная „Алиса в страната на чудесата“. Тъй че в Ландидно издигнали паметник на Белия Заек^[2]. С когото Слотроп водеше сериозен и много важен разговор, но докато се събуди, всичко вече е изфирясало от главата му, както обикновено. Той лежи вторачен в улеи и кабели над главата му, облицовани с азбест щуцери, тръби, манометри, резервоари, разпределителни табла, фланци, муфи, ръкохватки за вентили и всичките им сенчести гъсталаци. Ужасно шумно е. През люковете се процежда слънчева светлина, което трябва да означава, че е сутрин. С периферното си зрение той улавя потрепване на червено.

— Моля ви, не ме обаждайте на Маргерита. — Тази Бианка. Косата спусната чак до бедрата, бузите изпоцапани с протекъл туш, очите пламтят. — Тя ще ме убие.

— Колко е часът?

— Слънцето изгря преди няколко часа. Защо питате?

Защо пита. Хммм. Може би ще иска да си доспи, тук.

— Майка ти се сърди или що?

— О, направо е полудяла, преди малко ме обвини, че въртя любов с Танац. Което е лудост, с него сме добри приятели разбира се, но това е всичко… ако ми обръщаше изобщо някакво внимание, щеше да е наясно.

— Със сигурност обръщаше внимание на дупето ти, малката.

— О, Божичко — тя повдига роклята и се извръща така, че да може и да наблюдава Слотроп през рамо. — Още го усещам. Оставила ли е белези?

— Е, трябва да дойдеш по-близо.

Тя пристъпва към него, усмихната, с изпънати напред пръсти в шпиц на всяка крачка.

— Наблюдавах ви докато спите. Знаете ли, много сте красив. Майка ми каза също, че сте жесток.

— Гледай сега. — Той се накланя и нежно ухапва бузата на дупето й. Тя настръхва леко, но не се отдръпва.

— Ммм. Там има цип, ще можете ли… — Тя свива рамене, извива се докато той дърпа ципа, червената тафта се плъзга надолу, свлича се напълно и не щеш ли върху идеално оформеното и сметановогладко дупе на Бианка вече се очертават две-три синкави ивици. Макар и дребна, тя е допълнително овързана в миниатюрен черен корсет, който пристяга талията й до диаметъра на конячена бутилка и избутва нагоре момичешките гърдички в малки бели полумесеци. Атлазени жартиерни ленти украсени с бродирани плетеници изобразяващи порнографски сцени се спускат надолу по всяко бедро, за да захванат чорапи, завършващи с тъмна алансонска дантела. Голите тилове на краката й леко погалват лицето на Слотроп. Сега той започва да прави огромни гъзоентусиастки захапки, междувременно протягайки ръка да играе с устните на путката и клитора, мъничките стъпала на Бианка се извиват в нервен танц и остри като игли алени нокти се провират под дантелените ръбове на чорапите и впиват в краката й, а той се захваща да отпечатва смучки, червени мъглявинки по всички нейни чувствителни места. Тя мирише на сапун, цветя, пот, путка. Дългата й коса пада до нивото на Слотроповите очи, мека, черна, цъфтящите й крайчета шептят върху белия й кръст ту видими ту невидими като дъжд… тя се е обръща и отпуска на колене, за да разкопчае панталоните му. Леко приведено, малкото момиче отмята коса зад ушите си и начервената й уста налапва главата на Слотроповия хуй. Очите й проблясват през гъстия папратник на миглите, миши лапички обхождат тялото му, разкопчават и галят. Такова нежно дете: гърлото й преглъща, изопнато до стон, когато Слотроп я сграбчва за косата, усуква я… тя го е изчислила и преценила от край до край. Знае точно кога да отдръпне уста, да се изправи, чехлите на висок ток стъпили от двете му страни, поклаща се, косата й леко се полюшва напред и образува около лицето й рамка, повторена от тъмното ограждение на корсета около венериния хълм и корема й. Извивайки голите си ръце малката Бианка повдига дългата коса, разклаща главица, за да остави потрепващата грива да се спусне по гърба й, заострени като игли пръсти бавно се отпускат надолу, карат го да чака, надолу по атлаза и всичките блестящи кукички, закопчалки и дантели, чак до бедрата й. После нейното лице, закръглено и по детски пухкаво, с огромни затъмнени като нощта очи, стремително връхлита и го приближава, когато тя коленичи, въвежда пениса му в себе си и мъчително бавно се отпуска докато той прониква в нея, изпълва я, натъпква я докрай…

И сега май става нещо, о-о-о, доста забавно. Не че Слотроп наистина го осъзнава в момента, докато то се извършва, — но по-късно ще му дойде наум, че го е усещал — може и да звучи странно, обаче той някак си е бил, ами, вътре в собствения си кур. Ако изобщо може да си представи човек такова нещо. Да, изцяло вътре в метрополийния орган, а всичката останала колониална тъкан е била забравена и оставена да се грижи сама за себе си, ръцете и краката му сякаш са вплетени в кръвоносни съдове и канали, спермата му бучи по-силно и по-силно, готви се да изригне, някъде под стъпалата му… като единичен лъч проникнал в отвърстието на върха, до него стига кестенява и вечерна путкосветлина, пречупва се през бликащите около него бистри сокове. Той е обгърнат отвсякъде, затворен. Всичко заплашва да се разрази, да заструи неправдоподобно, и тук Слотроп е безпомощен в това експлодиращо чувство за преследване и параноя^[3]… ехтяща червена плът… необикновено усещане за лошо предчувствие, очакване нещо да се надигне, да изкипи.

Тя, неговата красива ездачка, подскача нагоре-надолу, разтърсвана от тръпки, с лице вирнато към тавана, бедрени мускули изопнати и твърди като обтегнато въже, момичешките гърдички се измъкват от деколтето… Слотроп я придърпва към себе си за зърната на гърдите и хапе много силно поред всяко от тях. Бианка плъзга ръце около врата му, прегръща го и започва да се празни, той също, взаимният им задружен разлив го подема, издига и после го извежда от състоянието на очакване, от окото на върха на кулата и в нея с една-единствена детонация на докосването. Какво ако не царственият глас на самия Агрегат би могло да известява за празнотата?

Някъде сред тяхното неподвижно излежаване сърцето й блъска като синигер в снега, косата й обгръща и приютява лицата на двамата, езичето й трепти ли трепти върху слепоочията и очите му, копринените й нозе потъркват хълбоците му, хладната кожа на обувките й опира бедрата и глезените му, лопатките й се надигат като криле всеки път, когато тя го прегръща. Какво бе станало тук? Слотроп е готов да се разплаче.

Двамата остават прегърнати. Тя казва, че е наложително да се укрият.

Разбира се. Но ще трябва да слезем от кораба по някое време, на Свинемюнде или другаде.

Не. Има начин да се измъкнем. Аз съм дете и знам как да се крия. Мога също да скрия и вас.

Слотроп знае, че тя е способна да го направи. Знае го. Точно тук и тъкмо сега, под грима и луксозното бельо тя съществува, любов, невидимост… за Слотроп това е важно откритие.

Но сега вече неспокойно предчувствие отдръпва ръцете й от шията му. Напълно основателно. Той, разбира се, ще остане известно време, ала накрая ще замине, и затова все пак ще може да бъде включен в загубите на Зоната. Папският жезъл^[4] ще остава навеки изсъхнал, като неразцъфтелия хуй на Слотроп.

И затова той се освобождава от прегръдката й с разточителна церемониалност. Опакова тръгването в бюрократична тържественост, ваксини против забвение, изходни визи подпечатани с любовни ухапвания… но завръщането вече е забравено, излязло му е от ума. Оправя папионката си, изчетква атлазените ревери на смокинга, закопчава панталона и, нагласен в униформата за деня, обръща гръб на Бианка и се изкачва по стълбата. Последният миг, при срещата на очите им, вече е отминал…

Останала сама, коленичила върху боядисаната стомана, подобно на майка си тя знае, че ужасът ще настъпи, когато следобедът е най-ведър и светъл. И също както при Маргерита, най-лошите видения й се явяват в черно-бяло. Тя усеща, че с всеки ден приближава още повече нечия периферия. Често мечтае за едно и също пътешествие: с влак, между два познати града, осветено от същото седефено набръчкване, което във филмите внушава дъжд зад прозореца. Настанена в луксозен пулманов спален вагон, диктува своята история. Съзнава, че ще съумее най-после да сподели един лично неин ужас, да разкаже за него ясно и по такъв начин, щото и другите да го изпитат. Това може да попречи на страховете й да я прекарат отвъд края и навътре в сребристо-солния мрак обвиващ мъчително бавно периферията на разсъдъка й… по времето, когато бретонът й се удължаваше, ако тя стоеше в тъмни стаи, непривичната за нея коса около очите й нарастваше застрашително като чуждо присъствие… В развалините на нейните кули сега камбаните се клатят звънко напред-назад на вятъра. Въжета, протрити и раздърпани, се люлеят или плющят там, където нейните кафяви качулки вече не се реят над камъните. Нейният вятър гони даже праха. Дневната светлина преваля: закъсняла и прохладна. Ужас в най-светлия час на следобеда… платната в морето са твърде малки и доста отдалечени, за да имат някакво значение… водата е прекалено стоманена и студена…

Сега погледът й — това усилващо се възпиране — вече бе разбил прозиращото сърце на Слотроп: беше го разбил и отново разбил, същият този поглед, хвърлен докато той се изнизваше край нея, запратен в здрачините на мъхове и ронещи се колонии, газови компресори с изтънели грапави цилиндри, ламаринени рекламни табла за газиран сок „Мокси“ горчиво-сладки като съставките му тинтява и кучешко грозде, чийто вкус те бяха дошли да издирват по разнебитените стени на хамбари, колко Последни Пъти търсен в огледалото за обратно виждане, всички те навлезли прекалено дълбоко в метал и вътрешно горене, предоставяйки на мишените за деня повече истинност, отколкото всевъзможните изненади според Закона на Мърфи, който би могъл да предложи спасение… Пропаднал отново и отново, покрай злощастния Бекет, залят вследствие на скъсаната язовирна стена и удавен^[5], нагоре-надолу по землисто кафявите склонове, сенните гребла ръждясват в следобеда, виолетово-сивото небе, тъмно като използвана дъвка, мъглата започва да рисува бели ивици във въздуха, насочени към земята на сантиметър, на половин сантиметър… тя го погледна веднъж, разбира се той все още помни, отдолу откъм стойката в края на бюфета, дим от скарата прилепваше към прозорците търпелив като смазка за обувки към дъжда за сгушените вътре в карирани наметки дузина недискретно дърдорещи зрители, джубоксът проблясва бързешком при изблейването на тромбона, платиковата секция забива суингови ноти точно в браздата между безмълвната среда на паузата и следващия такт, внезапен скок, па (хмм) па (хмм) па, тъй точно в браздата и ти знаеш, че е малко избързва, ала и двамата от двата края на стойката усещате, че закъснява, чувствате го, чувствате, че възрастта ви е предоставена на някакъв нов вид време, което може да ви е позволило да пропуснете останалото, безсрамните очаквания на стареца, който с бифокално и сополиво безразличие, наблюдава как милиони като вас с танцова стъпка скачат в ямата, скачат толкова милиони, колкото е нужно… Разбира се, Слотроп я загуби и продължаваше да я губи, — това беше американско изискване, — от прозорците на междуградския автобус, навлизайки в скосена каменна зидария, позеленяла и нагъната като бряст поради невъзприемане, или в един по-зловещ смисъл, слабоволие (преди ти знаеше какво означават тези думи), тя бе продължила нататък, безметежна, прекалено много Тяхна и никакви изгледи край нейния път да се появи бежов летен призрак…

Оставя Слотроп с неговите градски рефлекси и харвардски спортни чорапи — между другото и двата се оказват всъщност белезници с червени кръгове, окови от комикс (въпреки че самият комикс практически не е бил разпространяван, а е бил случайно намерен привечер от един берач на хмел в някаква бъркшърска плитчина. Името на героя, или на съществото, е Съндайъл^[6]. Той, или то, никога не е попадал достатъчно дълго в кадър, за да бъде разпознат. Съндайъл се мярка и изчезва отново, появява се „иззад вятъра“ под което читателите разбират „от другата страна на някакъв въздушен поток, общо взето плътен и вертикален въздушен поток: стена в непрестанно движение“ — зад нея има друг свят, където Съндайъл е зает с напълно непонятни за читателите дела).

Отдалечени, да, тези са доста отдалечени. И още как. Приближиш ли се много и желанието да я върнеш започва да ти причинява болка. Но съществува тази фиксация по Евридика^[7], това извеждане на някого от… въпреки че колко по-лесно би било просто да я остави там, сред вонящия карбид и гъстата тежка смрад на умрели канарчета, и да излезе и се успокои достатъчно, за да потърси приемливо нейно копие „Защо да я връщам? Защо да опитвам? Разликата е само между истинския капак на кутията и този, който рисуваш за Тях.“ Не. Как може да го повярва. Именно това искат Те от него, да повярва, но как може Слотроп да го приеме за истина? Ясно е, че никаква разлика няма между капака и изображението върху него, нали цялата им икономика се основава на това… но Бианка трябва да е нещо повече от един образ, продукт, обещание за заплащане…

От всичките предполагаеми нейни бащи — Макс Шлепциг и разни маскирани статисти от една страна на движещата се кинолента, и от другата страна Франц Пьоклер и безспорно всевъзможни ръце заети с драпане през плата на панталона в онази вечер на филма „Кошмар“ — в този последен възможен момент под палубите зад свирепия чакал, Бианка чувства теб най-близък, ти, който се появи в ослепителни разцветки, отпуснат сам на твоя стол, ти, който през цялата нощ изобщо не си бил заплашван нито хоризонтално/перпендикулярно от топ, нито диагонално от офицер, ти, чието отлъчване от чистата и прозрачна като вода любов на нейната майка е абсолютно, ти, единствено ти, казваш познавам ги разбира се, пропусна да добавиш с подхилкване включи и мен, безсилен, мислиш сигурно е някоя проститутка… Тя е благосклонна към теб, предпочита те пред всички. Повече няма да я видиш. Значи, някой трябва да ти каже.