… да, кучко, да, малка кучко, жалка безпомощна кучко празниш се не можеш да спреш сега ще те шибам до кръв… Такава е цялата лицева повърхност на Пьоклер, от очите до колената: облята от тазвечерния образ на завързаната върху нейното колело за мъчения в тъмницата възхитителна жертва, който изпълва целия екран, — близки планове на нейното извиващо се лице, а удивително настръхналите зърна на гърдите под копринената рокля опровергават лъжите й, че я боли — кучка! ах колко много й харесва… и Лени вече не е сериозната наперена съпруга, озлобеният източник на сила, а под него сега е Маргерита Ердман, отдолу за разнообразие, докато Пьоклер й го мушка отново и отново, да, кучко, да… Едва впоследствие опита той да определи точно времето. Перверзно любопитство. Две седмици след мензиса й. Онази вечер той бе излязъл от кино „Уфа“ на Фридрихщрасе надървен, с единствената мисъл, както и всички други, да се върне у дома и наебе някоя, да я ебе докато тя се покори и капитулира… Господи, наистина прекрасна беше Ердман. Колко много други мъже, излизат от киното разсеяно тътрейки крака, потъват отново в захлупения от депресията Берлин и занасят на техните раздърпани дебели карикатури на невести един и същи образ от „Кошмар“? Колко въображаеми деца ще бъдат създадени с Ердман тази нощ?

Пьоклер никога не бе приемал за действителна вероятността Лени да забременее. Но връщайки се назад в спомените, той знаеше, че трябва да е било именно онази нощ, нощта на „Кошмар“, когато Илзе е била зачената. Те вече толкова рядко се ебяха. Не бе трудно да определи точно. Ето как стана. Един филм. Как иначе? Не направиха ли тъкмо това от моето дете, един филм?

Тази вечер Пьоклер седи край накладения от плавеи огън в мазето на увенчаната с купол във формата на луковица църква Николайкирхе и слуша морето. Сред пролуките във Виенското колело висят звезди, ненадеждни според него и зависещи от нечия чужда воля и прищевки, като свещите и цигарите преди сън. Покрай брега се набира студ. Там, отвъд стената, изложени на вятъра бродят детски призраци — бяло свирукане, сълзи непролети. Ниско над земята се гонят завъртулки обезцветена разтегателна хартия и прескачат старите му обувки. Прах, под току-що появилия се лунен полумесец, блещука като сняг, а Балтийско море пълзи като породилия го ледник. Сърцето на Пьоклер се свива в неговата алена мрежа, еластично, изпълнено с надежда. Той очаква неговото кино-дете Илзе да се върне в „Цвьолфкиндер“^[1], както тя е правила всяко лято по същото време.

Сред двукраки и трикраки коне, ръждясали механизми и нацепен покрив на детска въртележка спят щъркели, чиито глави треперят нервно от въздушни течения и жълта Африка, а на трийсетина метра по надолу изящни черни змии се вият на слънце между камъните и пресъхналите блата. Довеяни от вятъра огромни солни кристали сивеят в пролуките между паветата, в бръчките на кучето с очи колкото чинии пред кметството, в брадата на козела на моста, в устата на трола под него^[2]. Свинята Фрида^[3] търси ново място, където да се настани удобно и подремне на завет. Гипсовата вещица, по чиито гърди и бедра ясно личи телената мрежа, е приведена пред пещта, застинала навеки, тъй както мушка с ръжен в разядения от времето Хензел. Очите на Гретел^[4] са широко отворени като застопорени в това положение, изобщо не мигат, натежалите от солни кристали мигли леко потракват при поривите на метежните ветрове от морето.

Ако има някакъв музикален съпровод към гледката, това са строените по протежение на брега ветрени секции на струнните и дървените духови инструменти със светли нагръдници и черни вратовръзки. До поочукания и покрит с подобие на кора от прибоите вълнолом стои наметнат с мантия латернаджия, чиито платици и мундщуци сбират и оформят ехтящите звънливи привидения, спомените от пламъчетата на свещите и всички частици, вълни и следи, от шейсетте хиляди преминали веднъж или дваж оттук и вече включени в списъците за отвеждане. Ходила ли си някога на ваканция в „Цвьолфкиндер“? Държала ли си ръката на баща ти докато седите във влака от Любек, свела поглед в колената или вторачена в другите деца, като теб със сплетени плитки, изгладени дрехи, миришещи на белина, боя за обувки, карамел? Подрънквали ли са в портмонето ти пфениги, когато се люлееш на Виенското колело, крила ли си лице в бащините вълнени ревери, коленичила ли си на седалката опитвайки да зърнеш Дания отвъд водата? Примирала ли си от уплаха, когато джуджето е понечвало да те прегърне, дращила ли те е роклята в топлия следобед, какво си казвала и чувствала, когато момчета са тичали край теб и дърпали кепетата от главите си, прекалено улисани, за да ти обърнат внимание?

Тя сигурно винаги е била дете в нечий списък. Пьоклер просто избягваше да мисли за това. Ала нейното изчезване неизменно се проявяваше в умърлушеното лице и скованата й походка и ако той не изпитваше толкова голяма нужда да бъде защитаван от нея, вероятно щеше навреме да разбере колко малко е способна тя да защитава каквото и да е, дори скромното им гнезденце. Разговорите с нея бяха невъзможни, все едно да спориш със собствения си призрак отпреди десет години, същият идеализъм, юношеският бяс, неща, които го бяха очаровали някога, — ето това се казва пламенна жена! — но които започваше да оценява като доказателства за нейната непоколебимост, дори, би могъл да се закълне, за някакво желание наистина да бъде унищожена… Всеки път тя отиваше на нейния уличен театър с очакването да не се върне, обаче Пьоклер не знаеше това. По улиците левичари и евреи, няма страшно, шумни и неприятни на вид, но полицията ще ги удържа в определени рамки, не е опасно за нея, освен ако тя не пожелае… По-нататък, след като тя замина, една сутрин Пьоклер се понапи и, обхванат от леко сантиментално настроение, най-после излезе навън, за първи и последен път, с надеждата, че натискът на Съдбата или хидродинамиката^[5] на тълпите ще могат да ги съберат отново. И се озова на улица пълна с бежови и зелени униформи, палки, кожа, плакати развявани неустойчиво по всички възможни начини, само не и надлъжно, тълпи паникьосани граждани. Някакъв полицай посегна да го удари, но Пьоклер се отдръпна и ударът попадна върху един старец, непримирим брадат дърт троцкист… той видя прозиращи под черната гумена обвивка жици на укрепващия стоманен кабел, напрегната усмивка на лицето на полицая при замаха, свободната му ръка някак по женски хванала отсрещния ревер, кожената ръкавица на ръката с палката разкопчана на китката, а в най-последния възможен момент погледът му трепна, сякаш едни и същи нерви командваха и палката и нея можеше да я заболи от съприкосновението с черепа на стареца. Примрял от страх, Пьоклер успя да се шмугне в един вход. Дотичаха още полицаи като танцьори, с прибрани лакти и стърчащи под ъгъл напред ръце. Накрая разпръснаха тълпата с пожарникарски маркучи. Жените се пързаляха като кукли по хлъзгавия паваж и трамвайните релси, плътната водна струя ги блъскаше в кореми и глави, и съкрушително жестоката й права линия ги мачкаше. Всяка от тях можеше да бъде Лени. Пьоклер наблюдаваше треперещ във входа. Неспособен бе да излезе на улицата. Впоследствие той мислеше за нейния строеж, за мрежата от браздички между паветата. Единственото безопасно място там беше с мравешки мащаб, надолу и бегом по улиците на Мравешкия Град, подметките трещят над главата ти като черен гръм, а ти и твоите пълзящи съседи по улично движение мълчите, блъскате се, тръгвате надолу по сивите притъмняващи улици… Пьоклер знаеше как да намери безопасно място на закрито сред абсцисите и ординатите на диаграмите: да открие нужните му точки не с тичане по самата крива, не с катерене по високи камънаци и разкриване на уязвимостта си, а с търпеливо следване на хиксовете и игреците, P (атм), W (м/сек), Ti (ºК)^[6], да се движи винаги под безопасен прав ъгъл по протежение на почти незабележимите линии… Когато започна относително често да мечтае за Ракетата, това понякога изобщо не беше ракета в буквалния смисъл на думата, а улица, за която знаеше, че е в определен район на града, улица в някакъв малък участък на мрежата, съдържащ нещо, от което той смяташе, че има нужда. Координатите бяха ясно очертани в съзнанието му, но улицата му се изплъзваше. С годините докато Ракетата наближаваше своята завършеност и почти достигаше пълна бойна готовност, координатите преминаваха от лабораторните X и Y на Декартовата правоъгълна координатна система към азимута и далекобойността на изведеното на позиция оръжие съгласно полярната двумерна координатна система^[7]: веднъж той бе коленичил във външния клозет на старата си мюнхенска квартира, осъзнал, че ако застане с лице към определена посока на компаса, молитвата му ще бъде чута и ще бъде в безопасност. Тогава бе облечен в златистооранжев брокатен халат, който бе единственият източник на светлина там. След напускането на клозета, макар и да знаеше, че всички стаи на къщата са заети от спящи хора, той рискува да влезе в нея, защото бе завладян от усещането, че тя е изоставена. Посегна да запали осветлението и когато ръката му натисна ключа, осъзна, че в стаята вече е светло и той бе изключил всичко, всичко…

Приведената най-после в пълна боеготовност А4 не бе го обсебила. Осъществяването й не се превърна в кулминация. Смисълът изобщо не бе в това.

— Използват те, за да убиват хора — заяви му Лени възможно най-ясно. — Те друга работа си нямат, а ти им помагаш.

— Някой ден всички ще я използваме, за да напуснем земята. Да се възвисим.

— „Да се възвисите“ от Пьоклер ли? — изсмя се тя.

— Някой ден вече няма да им се налага да убиват — чистосърдечно опитва той. — Границите ще станат напълно излишни. Ще разполагаме с цялото пространство на открития космос…

— О, ти се сляп — ядно и злобно изтърсва тя, по начин, по който ежедневно е оплювала в лицето му неговата слепота и „Kadavergehorsamkeit“^[8], чудесна дума, която той вече не вярва, че може да чуе изречена от нечий друг глас…

Но в действителност неговото покорство не беше робско или сляпо. До известна степен той разполагаше с политически основания, защото там на ракетната площадка имаше предостатъчно политика. Отдел Армейски въоръжения проявяваше все по нарастващ интерес към любителите-ракетчици от Дружеството за Космически Полети, а ДКП от своя страна в последно време бе започнало да предоставя на Армията документацията по своите експерименти. Корпорациите и университетите, според Армията, не желаели да рискуват капиталовложения или работна сила по разработването на нещо толкова фантастично като ракетите. За съдействие армията можеше да се обърне само към частните инвеститори и клубове като ДКП.

— По дяволите — изруга Лени. — Всички са свързани. Ти май не го забелязваш, а?

Вътре в Дружеството границите бяха ясно очертани. Без пари ДКП се задушаваше. Армията разполагаше с парите и вече ги финансираше по заобиколни начини. Изборът беше: да строят това, което Армията иска, тоест приложимо на практика въоръжение, или да продължават с експериментите в хроническа нищета и да мечтаят за експедиции до Венера.

— Откъде мислиш, че армията получава парите? — попита Лени.

— Има ли значение? Парите са си пари.

— Не!

Майор Вайсман бе един от няколкото сиви кардинали около ракетната площадка и притежаваше дарбата да говори сякаш еднакво благоразумно и съчувствено и с организирания мислител и с маниакалния идеалист. Съвсем нов тип военен, отчасти търговец, отчасти учен, в отлични отношения с всички. Пьоклер, всевиждащият, непреклонният, сигурно е знаел, че на заседанията на комитета на ДКП влизат в действие същите шмекерии като онези, които се разиграват на жестоката и незащитена улица на Лени. Цялото му обучение бе развило у него вярно око за аналогиите — в уравненията, в теоретичните модели — и все пак той упорстваше в схващането си, че ДКП е нещо специално, неподвластно на времето. Той знаеше също от собствен опит какво става с мечтите, неподкрепени от пари. Скоро Пьоклер стигна до извода, че отказвайки да вземе страна, той се е превърнал в най-надеждният съюзник на Вайсман. Погледът на майора винаги се променяше щом го насочеше към Пьоклер: привидно строгото му лице се разхлабваше и започваше да наподобява физиономията на Пьоклер, забелязвана в случайни витрини и огледала, когато биваше с Лени. Празният поглед на човек, който приема другия за даденост. Вайсман беше тъй уверен в ролята на Пьоклер колкото и Пьоклер бе уверен в ролята на Лени. Но Лени го бе изоставила най-после. Пьоклер едва ли би имал волята да го направи. Той се възприемаше като практичен човек. Около ракетодрума хората говореха за континенти и обкръжения, и години преди Генералния Щаб осъзнаваха нуждата от оръжие, което да разтрогва политически съглашения, да прескача, като шахматен кон, танкове, пехота, дори авиация. Плутократически нации на запад, комунисти на изток. Пространства, модели, игрови стратегии. Идеология или страст в ограничен размер. Практични хора. Докато военните биваха отрупвани с още неспечелени победи, ракетните инженери трябваше да мислят нефанатично за германски отстъпления, германски поражения, изтощението на бойната авиация и нейния упадък, отдръпването на фронтовете, нуждата от оръжия с по-голяма далекобойност… Но други имаха парите, други даваха заповедите и опитваха да наложат своите желания, страсти и препирни върху нещо притежаващо собствена жизнеспособност, върху една техника/технология, която те изобщо нямаше да започнат да проумяват. Докато Ракетата беше на етап научноизследователски и опитно-конструкторски работи, на тях не им се налагаше да вярват в нея. Впоследствие, когато А4 щеше да наближи пълна боеготовност и те да установят, че разполагат с истинска налична ракета, борбата за власт щеше да се развихри сериозно. Пьоклер разбираше положението. Те бяха атлетични, безмозъчни мъже с отсъстващо въображение и далновидност. Обаче разполагаха с власт и на него му бе трудно да не ги смята за по-висши, макар и същевременно да ги презира донякъде.

Но Лени грешеше: никой не го използваше. Пьоклер беше придатък на Ракетата много преди тя да бъде построена. Заслугата за това бе на Лени. Когато тя го напусна, Пьоклер буквално се разпадна. Отделните парчета се разсипаха по задния двор, в канализацията, и бяха издухани от вятъра. Той дори не можеше да отиде на кино. Само рядко излизаше след работа да лови плаващи в Шпрее буци въглища. Засядаше в мразовитата стая и пиеше бира, а есенната светлина от сивите облаци проникнала през омазнените и потъмнели от мръсотия щори идваше до него вече изтощена и обезцветена от стените на двора и канализационните тръби, изцедена от всякаква надежда, докато стигаше мястото, където той седеше треперещ и разплакан. В продължение на месец плачеше ежедневно около час, докато получи възпаление на синусите. Пъхна се в леглото и прогони с изпотяване треската. После се премести извън Берлин, в Кумерсдорф, за да помага на своя приятел Мондауген на ракетодрума.

Начеваха да се прокрадват завихрености, конфигурации на стабилизатори и корпус, налягания, скорости и температури, и да заместват това, от което бе избягала Лени. Сутрин през прозорците се виждаха борови гори, вместо тъжния градски двор. Отказваше ли се от света той, в монашески орден ли влизаше?

Една нощ той запали двайсет страници изчисления. Интегралите се виеха като омаяни кобри, забавни нагънати „d-та“ напредваха като гърбушковци през края на пламъците и се превръщаха в талази дантелена пепел. Но това бе негово единствено повторение на болестното състояние. Отначало той помагаше в групата за силовата уредба. Все още нямаше разграничения и специализация. Това стана по-късно, когато нахлуха бюрата и параноите, и органиграмите заприличаха на гледани отгоре затворнически килии. Курт Мондауген, чиято специалност бе радиоелектрониката, можеше да предлага решения на проблемите с охлаждането. Пьоклер намери призванието си в усъвършенстването на контролно-измервателната апаратура за локално налягане. Впоследствие това му свърши много добра работа в Пенемюнде, когато често се налагаше да извеждат стотици измерителни тръбички от модели с диаметър не повече от 4–5 сантиметра. Пьоклер помагаше в разработката на решението за полумащабния модел: разделяш надлъжно модела, прикрепяш го с плоската му страна за стената на изпитателната камера, и извеждаш тръбичките през стената към всичките манометри отвън. Според него всеки мизерстващ берлински парий умееше да мисли в полудажби… но това беше един рядък момент на гордост. Всъщност никой не можеше със 100%-ва увереност да твърди, че дадена идея е само негова, тук в действие влизаше един общ разум, специализацията бе почти без значение, а класовите различия още по-малко. Общественият спектър се простираше от пруския аристократ фон Браун до такива като Пьоклер и подобните му, които хрупат ябълки на улицата^[9], обаче всички те бяха предоставени еднакво на благоволението на Ракетата: заплашваха ги не само експлозии или рухващо тежко оборудване, но също и нейната инертна маса и немота, нейната упорита и осезаема тайна…

През онзи период по-голямата част от вниманието и финансирането биваха отделяни за групата разработваща силовата уредба. Проблемно беше дори просто да постигнат откъсване от земята, излитане на каквото и да е, без то да се взриви. Имаше дребни злополуки — алуминиевите кожуси на двигателя прогаряха, някои типове дюзи предизвикваха резонантно изгаряне, при което горящият двигател опитваше с яростен вой да се разпадне на парчета, — а после в ’34^-та стана и тежка авария. Доктор Вамке реши да смеси пероксид и алкохол преди впръскването в камерата на ракетния двигател и да види какво ще се получи. Запалващият пламък се върна по тръбопровода назад в резервоара. Експлозията унищожи изпитателния стенд и уби д-р Вамке и още двама. Първа кръв, първо жертвоприношение.

За Курт Мондауген това бе поличба. Представител на германските мистици, израснали с писанията на Хесе, Стефан Георге и Рихард Вилхелм^[10], готов да одобри Хитлер въз основа на Демяновата метафизика^[11], той изглежда възприемаше горивото и окислителя като свързани противоположности, мъжко и женско начало, обединени в загадъчното яйце на горивната камера: съзидание и унищожение, огън и вода, химически плюс и химически минус…

— Валентност — възразяваше Пьоклер, — състояние на външните обвивки, това е всичко.

— Обмисли го — съветваше го Мондауген.

При тях бе също и аеродинамикът Фарингер, който в Пенемюнде ходеше в боровата гора със своя Зен лък и вързоп пресована слама, за да се упражнява в дишане, изпъване и отпускане на тетивата, отново и отново. Въпросното занимание изглеждаше доста грубо и неуважително по време, когато проблемът с тъй наречения „Folgsamkeitfaktor“^[12], направо подлудяваше неговите колеги, защото трябваше да изработят конструктивно решение, при което надлъжната ос на Ракетата да следва допирателната към нейната собствена траектория. Ракетата за този Фарингер представляваше една дебела японска стрела. Необходимо бе човек по някакъв начин да стане едно цяло с Ракета, траектория и мишена — „да не й налага своята воля, а да отстъпи, да излезе от ролята на изстрелващ. Това е единно, неделимо действие. Ти си едновременно агресор и жертва, ракета и параболичен път и…“ Пьоклер нямаше представа за какво говори този човек. Но Мондауген го бе разбрал. Мондауген беше бодхисатвата^[13] тук, пристигнал от изгнание в Калахари и от озарилата го там светлина, завърнал се в света на хората и народите, за да продължава да играе съзнателно избрана от него самия роля, но без изобщо да обяснява защо. Докато бил в Югозапада той не е водил дневник, не е кореспондирал с дома. През 1922 година бонделшварците вдигнали въстание и в страната настъпила всеобща бъркотия. Радиоекспериментите на Мондауген били прекъснати, той заедно с още петдесетина други бели намерил убежище във вилата на местния земевладелец Фопъл. Вилата представлявала истинска крепост, заобиколена от всички страни от бездънни клисури. След няколкомесечна обсада и разврат, Мондауген, „изпълнен с дълбоко отвращение към всичко европейско“, излязъл от вилата, отишъл съвсем сам в полупустинята и накрая заживял при Оватджимба, мравоядните хора, които са най-бедните херероси. Те го приели без въпроси. Той мислел за себе си, там, а и тук също, като за един вид радиопредавател и вярвал, че каквато и информация да е предавал по радиото онова време, тя поне не ги е застрашавала. В неговия електромистицизъм триодът заемаше такова основополагащо място, както и кръстът в християнството. Да предположим например, че електрическата мрежа е неговото „его“, неговото „аз“, което страда от обвързана с времето лична история. Протичащият между катода и анода ток представлява по-дълбокото и по-истинско „аз“. Постоянният, чист поток. Сигналите — данните за усещанията, чувствата, скачащите през времето спомени — са подадени в електрическата мрежа и модулират тока. Ние водим живот съставен от непрекъснато променящи се във времето форми на импулси, ту положителни, ту отрицателни. Само в моменти на дълбока безметежност е възможно да бъде открито чистото безинформационно състояние на изходния нулев сигнал.

— В името на катода, анода и светата електрическа мрежа, така ли? — поинтересува се Пьоклер.

— Да, това бе добре казано — усмихна се Мондауген.

Навярно измежду тях най-близо до нулата бе покровителстваният от майор Вайсман африканец Енциан. В опитната станция, зад гърба му го наричаха Чудовището на Вайсман, вероятно не толкова като проява на расизъм, а защото те двамата представляваха забавна гледка: Енциан стърчеше с глава и половина над оплешивяващия Вайсман, който обикновено гледаше умно нагоре към африканеца през очилата с дебели колкото дъно на бутилка стъкла, подтичваше от време на време, за да се изравни с него, докато двамата крачеха по асфалта и през лаборатории и канцеларии, и в онези начални Ракетни дни Енциан господстваше във всяка стая и сред всеки пейзаж… Най-ясният спомен на Пьоклер за него е първият, в изпитателната зала в Кумерсдорф, заобиколен от електрикови цветове — зелени азотни бутилки, гъста плетеница от червени, жълти и сини тръби, и кафяво-червеното лице на Енциан със същото ведро и спокойно изражение, което понякога озаряваше и лицето на Мондауген — и наблюдаващ в едно от огледалата отражението на ракетен двигател зад предпазната преграда: в спарения въздух на онази стая, прорязван от опасения и внезапни тревоги в последната минута преди стартирането, никотинов глад и безразсъдни молитви, Енциан беше напълно спокоен…

През 1937 година Пьоклер, заедно с около 90-ина други, се премести в Пенемюнде. Нахлуваха в самата Гравитация и трябваше да бъде подготвен брегови плацдарм. Никога дотогава през своя живот, дори и като черноработник в Берлин, не беше се трудил Пьоклер тъй усилено. Цялата пролет и лятото челният отряд бе зает с превръщането на един малък остров, Грайфсвалдер Ои, в опитна станция: ремонт на пътя, прокарване на кабели и телефонна линия, построяване на жилищни помещения, тоалетни и складови бараки, изкопаване на бункери, бъркане на бетон, безкрайно пренасяне на сандъци с инструменти, торби цимент, варели с гориво. За превоз на товарите от континента до острова използваха един много стар ферибот. Пьоклер още помни протрития червен плюш и изподраскания лак в мрачните каюти, занемарените месингови детайли, астматичния вопъл на корабния парен клаксон, вонята на пот, цигарен дим и дизелово гориво, неудържимо треперещите мускули на ръцете и краката, морните шеги, пълното изтощение в края на всеки ден, новите мазоли оцветени в златисто от залязващото слънце…

Онова лято морето бе предимно тихо и синьо, но с настъпването на есента времето се развали. От север връхлетяха дъждове, температурата падна, вятърът нахлуваше в складовите палатки, грохотът на огромни вълни разтърсваше острова цяла нощ. На петдесет метра от брега морската вода беше изцяло бяла. Пръски от високите къдрави гребени на вълните обсипваха ветрилообразно сушата. Разквартируван в една рибарска къщурка, той се връщаше от вечерните разходки покрит с тънък пласт сол. Жената на Лот.^[14] Кое бедствие бе предизвикало дързостта на Пьоклер да се озърне назад? Той знаеше кое.

Онзи сезон Пьоклер обръщаше взор към детството, към нараненото куче. През тези мокри самотни разходки той се отдаваше на мрачни размисли за Лени: съчиняваше сценарии, в които двамата щяха да се срещнат отново, в някаква елегантна и драматична обстановка — министерство, театрално фоайе — той плътно заобиколен от две-три окичени с бижута красавици, генерали и индустриалци се надпреварват да запалят американските му цигари и да слушат неговите импровизирани решения на проблеми, които остават неразбрани от Лени. Най-удовлетворителната от тези фантазии обикновено идваше, когато Пьоклер седеше в тоалетната — обхванат от познатото приятно очакване, той потропваше с крака и фанфари шепнеха от устните му…

Но бремето на неговото окаяно берлинско „аз“ не го оставаше. Пьоклер му говореше, слушаше го, проучваше го, и все пак то отказваше да се разсее, разтвори или да избяга, то упорстваше, просеше милостиня на всички входове към неговия живот, умоляваше безмълвно и настоятелно с очи, с ръце напълно уверени в своето умение да внушават угризения на съвестта и вина. Симулирането на усърдна трудова заетост в Пенемюнде и приятната компания в кръчмата на господин Халигер на остров Ои — всичко това отмерваше времето докато настъпят подходящи за изстрелване атмосферни условия — и Пьоклер ставаше по-беззащитен от всякога. Неговите уединени студени нощи, картите и шахмата, изцяло мъжките пиянски сбирки, кошмарите от които трябваше да се избавя собственолично, защото нямаше друга ръка, която да го разтърси и събуди, нямаше кой да го прегърне, когато сенките заиграят по завесите — всичко това го застигна в онзи ноември, вероятно с неговото съгласие. Защитен рефлекс. Понеже се случваше нещо плашещо. Защото веднъж или дваж, преди разсъмване сред предизвиканите от ефедрина^[15] ранноутринни кимания да, да, добре, да, при мисълта за някоя конструкция, която носиш не в главата, а върху нея, и усещаш как тя се поклаща извън периферното ти зрение, поклаща се в напразен стремеж да постигне равновесие — той осъзнаваше, че се отнася… биваше допуснат до изчисленията, чертежите, диаграмите и дори до наличните недовършени машинарии… всеки път, веднага щом се случеше нещо подобно, той се паникьосваше и отдръпваше в крепостта на будния Пьоклер, с блъскащо сърце, отмалели ръце и крака, накъсано тихо дишане хънх… Нещо заплашваше да му създаде проблеми, нещо тук, сред книжата. След като страхът от изчезване бе назован, Пьоклер вече знаеше, че това е Ракетата, която го примамва. Но макар и да знаеше също, че нещо като това изчезване ще му даде възможността да се освободи от своя провал и самота, той все още не бе напълно убеден… Ето защо той сновеше из цялата Зона, като шибър на сервомеханизъм с шумно подаване, между двете желания, лична идентичност и безлично спасение. Мондауген виждаше и разбираше всичко това. Той може да вниква в душата на Пьоклер. Не бе удивително, че въпреки проявеното от него състрадание, той не разполагаше с безплатен съвет за своя приятел. Пьоклер трябваше да търси собствен път към своя нулев сигнал, към своята вярна посока.

В ’38^-ма обектът в Пенемюнде вече приемаше някакви очертания и Пьоклер се премести на континента. Разчитайки практически само на монографията на Марк Щода за парните турбини и на полезните данни, постъпващи от време на време от университетите в Хановер, Дармщат, Лайпциг и Дрезден, групата за разработване на силовата уредба тестваше ракетен двигател с тяга 1½ тона, налягане в горивната камера 10 атмосфери и продължителност на действие 60 секунди. Получаваха скорост на изтичане 1800 метра в секунда, но целта им бе стойности от порядъка на 2000 м/сек. Наричаха го вълшебно число и то напълно сериозно. Както някои борсови играчи знаят точно кога да направят стоп-поръчка^[16], инстинктивно чувствайки не напечатаните цифри, а скоростите на изменение, усещайки с кожата си още от първите и вторите деривативи^[17] кога да се включат, дали да останат или да излязат, така и инженерните рефлекси се настройваха винаги, във всеки един момент, да знаят какво точно, при наличие на достатъчно ресурси, може да бъде включено в един действащ агрегат, какво е „изпълнимо“. В деня, когато постигнаха скорост на изтичане 2000 м/сек, изведнъж А4 се оказа съвсем близо, достижима. Ала не бе преминала опасността да бъдат съблазнени от някои технически твърде усъвършенствани подходи. Нямаше застраховани. Едва ли бе останал дори един проектант, а Пьоклер не бе изключение, който да не бе предложил някаква чудовищна конструкция, някаква Горгонска глава цялата в преплетени тръби с различни диаметри, електронни лампи, сложни джаджи за регулиране на налягането, индукционни бобини монтирани върху шибри на сервомотори, върху спомагателни клапани, върху резервни възвратни клапани — стотици страници спецификации на клапани биваха отпечатвани като приложения към тези шантави предложения, всички до едно обещаващи огромни разлики в налягането между вътрешността на горивната камера и изходното сопло — много красиви на вид, стига да не те тревожи особено факта, че тази съвкупност от милиони подвижни части се държи прекалено стабилно. Обаче, за да бъде конструиран надеждно работещ двигател, какъвто военните биха могли да използват в полеви условия за избиването на хора, истинският конструкторски проблем бе как всичко да бъде възможно най-опростено.

Предвиденият за изстрелване сега модел беше А-3, който закачливите техници кръстиха не с разбиване на бутилка шампанско, а с колби течен кислород. Ударението бе започнало да се премества от силовата уредба към системата за насочване. При първите изпитания телеметрията^[18] бе все още примитивна. Термометри и барометри биваха запечатвани във водонепроницаем отсек заедно с кинокамерата. По време на полета камерата заснемаше колебаещите се стрелки на датчиците. След полета изваждаха филма и данните биваха възпроизвеждани. Инженерите седяха и гледаха филми за циферблати. Освен това междувременно самолети „Хайнкел“ пускаха от 7000 метра железни модели на Ракетата. Заснемаха падането с наземни фототеодолитни инсталации „Аскания“. На ежедневните оперативки гледаха кадрите заснети от 1000 метра, когато моделът преодоляваше звуковата бариера. Поне от два века съществуваше някаква странна връзка между германския разум и бързото пробягване на последователни кадри при имитация на движение — откакто в процеса на създаването на висшата математика, Лайбниц използвал същия подход, за да раздроби траекторията на изстреляното гюле във въздуха. И сега Пьоклер щеше да получи доказателство, че тези методи бяха излезли извън рамките на заснеманите на лента образи и бяха намерили приложение в човешкия живот.

Беше се завърнал в квартирата към залез-слънце, прекалено уморен или умислен, за да изпитва с пълна сила въздействието на пожара от багри в цветните градини, ежедневните промени в хоризонта на Станцията, даже и днешното отсъствие на шум от изпитателните стендове. Усещаше океана и почти си внушаваше, че живее целогодишно на морски курорт, обаче много рядко ходи на плаж. От време на време в Пенемюнде-Вест излиташе или кацаше изтребител, моторите му приглушени до спокойно мъркане от разстоянието. Полъхваше късен бриз. Никакво предизвестие нямаше за Пьоклер с изключение на усмивката на един колега и съсед живеещ през няколко къщурки, който слизаше насреща по стълбището на казармата и двамата се разминаха. Пьоклер влезе в квартирата и я видя седнала на кревата, носовете на обувките до платнената пътна чанта, полата опъната върху коленете, очите й устремени тревожно, фатално към неговите.

— Господин Пьоклер? Аз съм вашата…

— Илзе. Илзе…

Сигурно я бе прегърнал, повдигнал, целунал и дръпнал завесите. Някакъв рефлекс. Косата й бе прихваната с кафява кадифена лента. Бе запомнил косата й като по-светла, по-къса — но нали е нормално да расте и да потъмнява. Той я погледна косо в лицето и цялата негова празнота отекна. Един силен напор на любовта заплашваше да наруши вакуума на живота му. Пьоклер опита да му противодейства с уплътняващите изолатори на подозрението, търсейки сходства с лицето, което преди много години бе видял за последен път над майчиното и рамо, с все още леко подпухнали от съня очи гледащи под ъгъл надолу над покрития с шлифер гръб на Лени, двете излизат през врата, която той мислеше, че е затворена навеки — и се престори, че не открива никаква прилика. Може би само си даваше вид. Наистина ли беше същото лице? толкова много се бе изтрило от паметта му през годините, това пълничко детско лице без особени индивидуални отличителни черти… Сега той се боеше дори да я прегърне, страх го бе, че сърцето му ще се пръсне. Попита:

— Откога ме чакаш?

— От пладне. — Обядвала в столовата. Майор Вайсман я довел с влака от Шчечин, по пътя играли шах. Майор Вайсман играел много бавно и не успели да довършат партията. Майор Вайсман й купил сладкиши, помолил я да предаде поздрави и се извинил, че няма да може да остане достатъчно дълго, за да се види с Пьоклер…

Вайсман? Какво е това? Мъждукаща колеблива ярост се надигаше в Пьоклер. Те сигурно са знаели всичко, през цялото това време. Никакви тайни няма животът му, както и тази жалка къщурка, с леглото, шкафа и нощната лампа.

И така, за да бъде предпазен от любовта, която наистина не можеше да изложи на риск, той разположи своя гняв между себе си и това невъзможно завръщане. Един обстоен разпит на дъщеря му би могъл да се окаже достатъчен. Срамът, който чувстваше, бе приемлив, срамът и студенината. Но тя изглежда го бе доловила, защото вече седеше съвсем неподвижно с изключение на нервно потрепващите стъпала, а гласът й бе толкова приглушен, че Пьоклер само отчасти разбираше отговорите й.

Изпратили я тук от едно място в планината, където било студено даже през лятото, оградено с бодлива тел и непрекъснато ярко светещи цяла нощ лампи с козирки. Нямало момчета само момичета, майки и старици, настанени в общежитие, спели на триетажни нарове, често по две на един сламеник. Лени била добре. От време на време в общежитието идвал един мъж в черна униформа, Мами излизала с него и отсъствала по няколко дни. Когато се връщала, отказвала да говори, дори да прегърне Илзе, както обикновено. Понякога плачела и молела Илзе да я остави на мира. Илзе отивала да играе с Йохана и Лили, под съседното общежитие. Там си били изкопали скривалище и го обзавели с кукли, шапки, рокли, обувки, празни бутилки и илюстровани списания, намерени край телената ограда, в камарата със съкровищата както я наричали, огромно непрекъснато тлеещо сметище, ден и нощ: червената му жарава се виждала през прозореца от най-горния нар, на който спели двете с Лили, когато Лени отсъствала… Но Пьоклер слушаше само с половин ухо, защото вече бе получил единствения факт от някакво значение за него: тя е на някакво определено, действително съществуващо и отбелязано на картата място, и има органи на властта, с които може да бъде осъществена връзка. Ще може ли да я намери отново? Глупак. Ще съумее ли да договори освобождаването й? Някакъв мъж, някой си Червен сигурно я е забъркал в това… Можеше да се доверява единствено на Курт Мондауген, макар още преди да бяха говорили, Пьоклер знаеше, че избраната от Мондауген роля няма да му позволи да помага.

Наричат ги „превъзпитателни лагери“. Управлявани са от СС. Бих могъл да говоря с Вайсман, обаче едва ли ще се получи нищо.

Мондауген познаваше Вайсман още от Югозападна Африка. Двамата бяха прекарали във вилата на Фопъл няколкомесечна обсада: Вайсман беше един от хората, които в края на краищата бяха принудили Мондауген да отиде да живее в степта. Но тук сред ракетите, двамата бяха подновили дружеските отношения, дали вследствие на непонятни за Пьоклер аргументи на слънчасалия аскет Вайсман, или заради някаква по-дълбока връзка, която винаги е съществувала между тях…

Те стояха на покрива на един от монтажните корпуси и на десет километра отвъд пролива се виждаше ясно островчето Ои, което означаваше промяна на времето утре. Някъде на слънце удряха с чук по стомана, удряха в такт, в мелодия изчистена като песента на птица. Докъдето стигаше погледа във всички посоки наоколо синьото Пенемюнде потрепваше в маранята, като сън за бетон и стоманени грамади, отразяващи обедната горещина. Въздухът се къдреше на дипли като камуфлажно прикритие. Някъде зад него нещо друго като че ли продължаваше да се извършва тайно. Във всеки момент илюзията, върху която стояха, щеше да се разсее и двамата щяха да паднат на земята. Пьоклер гледаше втренчено през блатата и се чувстваше безпомощен.

— Редно е да направя нещо. Нали?

— Не. Само да чакаш.

— Не е честно това, Мондауген.

— Прав си.

— Ами Илзе? Ще трябва ли да се върне?

— Не знам. Но сега тя е тук.

И тъй, както обикновено, Пьоклер предпочете мълчанието. Ако бе избрал нещо друго, тогава докато още имаше време, всички те вероятно щяха да се спасят. Дори да напуснат страната. А сега, прекалено късно, когато най-после искаше да действа, нямаше какво да направи. Е, откровено казано, той не бе размишлявал дълго за миналите неутралитети. Във всеки случай не бе толкова сигурен дали ги е надраснал.

С Илзе двамата се разхождаха по овявания от бурите морски бряг, хранеха патиците, изследваха боровите гори. Дори й позволиха да гледа изстрелване на ракета. Това бе послание за него, но Пьоклер проумя смисъла му значително по-късно. Това означаваше, че не е установено нарушение на безопасността: нямаше човек от значение, на когото тя да го разкаже. Грохотът на ракетата ги прониза и разтърси. За първи път Илзе дойде съвсем близо до него, прегърна го. Той усети, че се притиска до нея. Двигателят изключи много скоро и Ракетата се разби някъде в Пенамюнде-Вест, на участъка на ВВС. Мръсната колона дим предизвика необуздан парад на виещи пожарни коли и камиони с работници. Илзе въздъхна дълбоко и стисна ръката му.

— Ти ли я накара да направи така, Папи?

— Не, това не беше предвидено. Трябваше да лети в голяма дъга — той очерта с ръка: параболата, извитата зад изпитателните стендове и монтажните корпуси, ги обхващаше като кръстове, които свещениците рисуват във въздуха и по този начин разделят на четири и на половина опуленото паство зад тях…

— А накъде лети?

— Накъдето й заповядаме.

— Може ли и аз да полетя някога в нея? Ще се събера вътре, нали?

Тя задаваше невъзможни въпроси.

— Някога — отвърна Пьоклер. — Навярно в един прекрасен ден, към Луната.

— Луната… — като че ли той щеше да й разкаже приказка. Когато такава не последва, Илзе съчини своя приказка. Инженерът от съседната къщичка беше закачил на талашитената стена карта на Луната и тя я разглеждаше с часове, за да реши къде иска да живее. Минаваше над ярките лъчи на Кеплер, над скалистата уединеност на Южните Възвишения, драматичните изгледи от Коперник и Ератостен, и избра красивото кратерче „Мискелайн Б“ в Морето на Спокойствието. Ще си построят къща точно на окръжността, Мами тя и Пьоклер, през единия прозорец ще се виждат златните планини, а през другия — широкото море. А небето ще бъде почти запълнено от Земята, синя и зелена…

Имаше ли смисъл да й обяснява какво всъщност представляват Лунните „морета“? Че там няма какво да се диша? Плашеше го собственото му невежество, нескопосаността му като баща… Нощем в къщурката, с Илзе свита на кълбо върху брезентово походно легло на метър от него, като сива катеричка под одеялото, Пьоклер се питаше не й ли е всъщност по-добре под опеката на Райха. Беше чувал за лагерите, но не виждаше нищо зловещо в това: вярваше на даденото от Правителството определение, „превъзпитание“. Така съм объркал всичко… те държат квалифициран персонал там… те знаят от какво има нужда едно дете… загледан втренчено нагоре в електрическото разсейване от тази част на Пенемюнде, което разчертаваше върху неговия участък от тавана карта на приоритети, несбъднати мечти и благосклонност в очите на берлинските майстори на фантазиите, докато Илзе понякога му нашепваше приспивни приказки за луната, където щеше да живее, докато той не се пренасяше безмълвно в свят, който все пак не беше този: карта без национални граници, ненадеждна и ободряваща, където летенето беше естествено и нормално като дишането, но ще паднем… не, издигаме се, погледни надолу, няма от какво да се боиш, сега летим добре… да, устойчив полет, всичко е наред… да…

Тази вечер на Пьоклер е позволено да бъде само наблюдаващ или наистина да бъде участник. Не са му показали точно. Гледай сега. Скоро ще се сбъдне сънят на Фридрих Август Кекуле фон Щрадониц от 1865 година, великият Сън, който е революционизирал химията и направил възможно съществуването на СИ „Фарбениндустри“^[19]. За да може нужният материал да стигне до подходящия съновидец, всичко и всеки замесен и имащ някакво отношение към това, трябва да бъде разположен точно на място в схемата. Много мило от страна на Юнг да ни даде идеята за наследствен фонд, в който всички споделят един и същи съновидчески материал^[20]. Но как става така, че на всеки от нас поотделно му се явява точно и единствено сънят, от който има нужда? Не предполага ли това наличието на някакъв превключвателен контур? Бюрокрация? Защо СИ „Фарбениндустри“ да не участва в спиритически сеанси? Те би трябвало да са в много близки отношения с бюрокрациите от другата страна. Сега тук сънят на Кекуле бива насочен така, че да минава през точки, които да очертават дъга през безмълвието, в ярко нежелание да съществуват вътре в движещия се миг, несъвършена, човешка светлина, тук кръстосана със сериозните бинарни решения на тези служители, които в момента позволяват на космическата Змия, великолепна в своята тъмнолилава излъчваща определено нечовешко сияние люспеста кожа, да премине — без разчувстване, без удивление, след като поседи малко там вътре, каквото и да означава това тук, — един такъв прототип заприличва много на който и да е друг, о, чуваш как сред тълпата пристигнали в първия ден скорошни наемници с крепонени костюми, бяло на сини райенца, някои подвикват: „Егати! Т’ва е Дървото на Сътворението! А-а? Сериозно! Не мо’е да бъде!“ но сравнително бързо мирясват, усвояват рефлексите на Склонността да Гледат Тъпо, нали знаете, самокритиката е удивителен метод, не би трябвало да функционира, но действа безотказно… Ето, ето го накратко проблемът на Кекуле. Започнал да учи архитектура, но вместо това станал един от Атлантите^[21] на химията, и на главата му навеки тегне по-голямата част от органическото крило на тази полезна не само за СИ „Фарбениндустри“ но и за целия Свят сграда, при условие че съумеете да направите разграничението, хе, хе… И отново тук съзираме влиянието на Либиг, великият професор по химия, на чиято едноименна улица живееше Пьоклер докато учеше в Политехниката. Либиг преподавал в Гисенския университет, когато Кекуле бил приет студент там. Той вдъхновил младежа да промени специалността си. И тъй, Кекуле въвел архитектурната мисъл в химията. Това било много важно пренасочване. Самият Либиг изглежда бил възприел ролята на регулатор или на демон-разпределител, подобен на този, който неговият млад съвременник Кларк Максуел бил предложил в помощ на съсредоточаването на енергията в една предпочитана стая на Сътворението за сметка на всичко друго (впоследствие някои свидетели изказват предположението, че Кларк Максуел бил замислил своя Демон не толкова като помагало при обсъждането на една термодинамична идея, а по-скоро като притча за действителното съществуване на служител от типа на Либиг… ние можем да получим известна представа докъде се е разраснало навремето това ограничаване, ако уточним до каква степен Кларк Максуел се е чувствал задължен да шифрова своите предупреждения… някои теоретици, по правило онези, които съзират зловещ смисъл даже в знаменитата фраза на г-жа Кларк Максуел „Време е да се връщаме у дома, Джеймс, започва да ти става приятно“, били изказали крайното предположение, че самите Уравнения на Полето^[22] съдържат злокобно предупреждение и като доказателство цитират обезпокоителната близост на Уравненията с поведението на двойно интегралната схема в насочващата система на ракетата А4, същото двойно сумиране на плътностите на токовете, което бе подтикнало архитекта Етцел Йолш да проектира за архитекта Алберт Шпеер подземна фабрика в Нордхаузен с именно такава символична форма…). Младият бивш архитект Кекуле започнал да търси сред молекулите на времето скритите форми, за които знаел, че са там, форми, които той не желаел да възприема като действителни физически структури, а като „рационални формули“ обясняващи взаимоотношенията възникнали при „метаморфозите“, неговият старомоден в стила на XIX век начин да каже „химически реакции“. Но той е могъл ясно да си ги представя. Кекуле видял четирите химически връзки на въглерода, образуващи тетраедър^[23] и показал как въглеродните атоми могат да се свързват един с друг в дълги вериги… Но когато стигнал до бензола, попаднал в задънена улица. Знаел, че там има шест въглеродни атома и към всеки от тях е присъединен водород, обаче не успявал да съзре формата. Докато тя не му се присънила: докато не бил заставен да я разпознае, така че и други да бъдат съблазнени от нейната физическа красота и да започнат да я възприемат като чертеж, като основа за нови съединения, нови комбинации, за да възникне нова област на органичната химия, свързана със светската власт, за да бъдат открити нови методи на синтез, да се зароди германска багрилна промишленост и да се превърне тя в СИ „Фарбениндустри“…

Кекуле сънува Голямата Змия захапала опашката си, сънуващата Змия, увита около Света. Но с каква подлост, с какъв цинизъм ще бъде използван този сън. Змията, която обявява „Светът е нескончаемо възвратна, затворена, резонансна, циклична структура“, ще бъде внедрена в система, чиято единствена цел е нарушаването на Цикъла. Системата взема, без да връща, изисква „производителност“ и „приходи“ да нарастват непрекъснато с времето, отнема от останалия Свят тези огромни количества енергия, за да може нейният миниатюрен безнадежден дял да носи печалба: и същевременно не само по-голямата част от човечеството, но и по-голямата част от животинския, растителния и неорганичен Свят бива опустошен. По всяка вероятност Системата разбира, а може би не, че само печели време. И че времето поначало е изкуствен ресурс, не представляващ ценност за никой друг, освен за самата Система, която рано или късно трябва да претърпи фатален крах, когато пристрастяването й към енергията надвиши това, което е в състояние да й доставя останалия Свят, и ще завлече със себе си невинните души по цялата жизнена верига. Животът вътре в Системата е като пътуване из страната с автобус шофиран от самоубийствен маниак… въпреки че той е много симпатичен и непрекъснато пуска шегички по микрофона, „Добро утро, приятели, ето сега навлизаме в Хайделберг, нали знаете стария припев «Оставих сърцето си в Хайделберг», е, аз имам един приятел, който остави и двете си уши тук! Не ме разбирайте погрешно, градът е наистина хубав, хората са приветливи и чудесни, когато не се дуелират. А ако говорим сериозно, те ще ви приемат добре, ще имат превъзходно отношение към вас, и не само ще ви поднесат ключа от града, но и ще ви дадат дървеното чукче за избиване на канелките от буретата с бира!“ и т.н. Продължавате пътуването през местността, където светлината непрекъснато се променя, идват и отминават замъци, купчини камънаци, луни с различни форми и цветове. Има спирки в странни утринни часове, по необявени причини: слизате да се разтъпчете в дворове осветени от друмондови лампи, където старци седят около масата под огромни евкалипти, чийто аромат долавяте в нощта, и размесват омазани и поизтъркани тестета карти, шляпат купи и спатии и терци майорни от козове в потрепващата светлина, докато зад тях автобусът стои на празен ход, чака — моля пътниците да заемат местата си и колкото и да ви се иска да останете, точно тук, да научите играта, да откриете своята старост около тази спокойна маса, няма смисъл да настоявате: той, Повелителят на Нощта, с изгладена униформа, чака до вратата на автобуса, проверява билетите, личните карти и командировъчните заповеди, и тази вечер господстват скиптрите на предприемчивостта… с кимане на главата ви пропуска да минете и мимоходом забелязвате лицето му, безумните очи, втренчения поглед, и тогава в продължение на няколко ужасни пулсирания на сърцето си припомняте, че това разбира се ще завърши за всички вас безславно, с уплаха, душевен потрес, кръв и позор, но междувременно пътешествието трябва да продължи… над мястото ви, там, където би трябвало да има рекламна табелка, е залепен цитат от Рилке: „Веднъж, само веднъж…“^[24] Един от Техните предпочитани лозунги. Няма завръщане, няма спасение, няма Цикъл — това съвсем не е смисълът, който Те, или Техният блестящ служител Кекуле са придавали на Змията. Не: Змията означава, например че шестте въглеродни атома на бензола са извити в затворен пръстен, точно както онази змия е захапала опашката си, ЯСНО ЛИ Е? „Известният ни понастоящем ароматичен пръстен“ в този момент от своята лекция Ласло Джамф, някогашният професор на Пьоклер, изважда от малкото джобче на панталоните си златен шестоъгълник с тевтонски кръст в средата, почетен медал от СИ „Фарбен“, и шеговито подхвърля в типичния за него добродушен маниер на изкуфял дядка, че предпочита да смята кръста не толкова за германски колкото за изображение на четиривалентността на въглерода… „Но кой“ — повдига той разтворени ръце на всеки такт, като диригент на джазов оркестър, — „кой е изпратил Съня?“ — Невъзможно е да разбереш доколко риторични са въпросите на Джамф. — Кой е изпратил тази нова змия в нашата опустошена градина, вече прекалено осквернена и пренаселена, за да претендира да бъде някакво кътче на невинността, освен ако невинността не се изразява в неопределеността на нашата епоха, в нашето безмълвно навлизане в механизмите на безразличието, нещо, до което е стигнала Змията на Кекуле, да не унищожава, а да показва, че сме я загубили… били са ни дадени определени молекули, определени комбинации, а не други… ние използвахме това, което намирахме в Природата, без да задаваме въпроси, безсрамно може би, но Змията прошепна „Те могат да бъдат променени, и от останките на предоставените ни молекули да бъдат сглобени нови молекули…“ Може ли някой да ми каже какво друго ни е прошепнала Змията? Хайде, знае ли някой? Вие. Кажете ми, Пьоклер…

Собственото му име се стовари върху него като гръм и естествено това все пак не беше проф. д-р Джамф, а един колега от залата, който бе дежурен по събуждане тази сутрин. Илзе разчесваше косата си отправила усмивка към Пьоклер.

Дневната работа започваше да става по-поносима. Колегите вече не бяха тъй резервирани и не отбягваха погледа му. Бяха се запознали с Илзе и останали очаровани от нея. Ако виждаше нещо друго в лицата им, той не му обръщаше внимание.

После една вечер той се върна от остров Ои подпийнал, леко възбуден от тревогата за предстоящото на другия ден изстрелване и завари къщичката празна. Илзе, нейната чанта на цветя, дрехите, които тя обикновено оставяше разпръснати върху леглото, бяха изчезнали. Бе останал само един жалък лист логаритмична хартия (която Пьоклер намираше толкова полезна за укротяване на ужаса от експоненциални криви до линейността, безопасността), такава, върху която тя рисуваше картинки на нейния Лунен дом. „Папи, те искат да се върна. Може би ще ми разрешат да те видя отново. Надявам се. Обичам те. Илзе.“

Курт Мондауген завари Пьоклер проснат върху нейното легло и вдишващ от възглавницата това, което си въобразяваше, че е ароматът на косата й. Известно време той беше като обезумял, заплашваше, че ще убие Вайсман, ще саботира ракетната програма, ще напусне работа и ще търси политическо убежище в Англия… Мондауген седеше, слушаше всичко това, един-два пъти докосна ръката на Пьоклер, пушеше лулата си, докато най-после към три часа сутринта, Пьоклер вече бе надрънкал куп нереални варианти, плакал, псувал и пробил с юмрук дупка в стената към съседа, през която се чуваше неговото несмущавано блажено хъркане. И вече поохладен до жлъчна инженерска елитарност: „Глупаци! Ами че те даже нямат представа какво е синус и косинус, а ще ми говорят за…“, Пьоклер се съгласи, че да, трябва да изчака и да ги остави да правят каквото са решили да правят…

— Ако ти уредя среща с Вайсман, ще съумееш ли да се държиш прилично? спокойно? — предложи Мондауген.

— Не. Не и с него… Още не.

— Когато смяташ, че си готов, извести ми. Когато си готов, ще знаеш как да постъпиш. — Беше ли си позволил заповеден тон? Навярно бе разбрал колко силно се нуждае Пьоклер да бъде командван от някого. Лени бе съумявала с лицето си да подчинява своя мъж, знаеше какви жестоки реплики очаква той да излязат от устата й, от каква интонация има потребност… когато го напусна, тя остави един безработен слуга, готов да тръгне с първия поканил го господар, просто една

ЖЕРТВА ВЪВ ВАКУУМ!

Nur… ein… Op-fer!

(Просто… една… жертва)

Sehr ins Vakuum,

(Във вакуум)

Wird niemand ausnut-zen mich, auch?

(Няма ли кой да се възползва от мен?)

Nur ein Sklave, ohne Her-rin, (ya-ta ta-fez)

(„Аз съм просто роб, що няма на кого да робува,“)

Wer zum Teufel die Freiheit, braucht?

(А пък и кой по дяволите иска да бъде свободен?)

(Сега всички заедно, мазохисти такива, и особено онези от вас, останали без партньор тази вечер, сами с фантазиите, които изглежда никога няма да се сбъднат — няма ли да се приобщите към вашите братя и сестри тук, нека всички наоколо да знаят, че сте искрени и живи, опитайте да нарушите тишините, опитайте да преминете и се свържете…)

О, натриевите лампи не светят тъй ярко в Берлин,

Обикалям по баровете, скъпа, но те са празни!

О, предпочитам да съм в гръцка трагедия-я-я,

Отколкото да бъда ЖЕРТВА ВЪВ ВАКУУМ тази вечер!

Минаваха дни, които за Пьоклер не се различаваха един от друг. Сега еднаквите сутрини потъваха в унило и мрачно като зима ежедневие. Той се научи да запазва спокойствие, поне външно. Научи се да усеща нарастването на напрежението, порива към война, типичен и неповторим, що се отнася до програмите за разработка на въоръжение. Отначало този порив симулира угнетеност или неопределена тревога. Възможни са спазми на хранопровода и невъзстановими на другия ден сънища. Улавяш се, че първата ти работа сутрин е да пишеш бележки до себе си: спокойни, разумни уверения, отправени към крещящия ненормалник вътре в теб — 1. Това е комбинация. 1.1 Това е скаларна величина^[25]. 1.2 Нейните отрицателни аспекти са разпределени изотропно^[26]. Това не е заговор. 2.1 Това не е вектор. 2.11 Той не е насочен против някого определено. 2.12 Той не е насочен против мен… и т.н. Кафето придобива все по-металически вкус. Сега всеки краен срок е криза, и всеки е по-напрегнат от последния. Изглежда зад тази работа-като-всяка-друга се крие нещо недействително и празно, нещо отдалечено, нещо приближаващо се с всеки изминал ден към проявление… („Новата планета Плутон^[27]“, — някога много отдавна бе прошепнала тя, легнала в зловонната тъмнина, широката й а ла Аста Нилсен^[28] горна устна извита като луната, която я управляваше, — „Плутон сега е в моя знак, стиснат здраво в ноктите му. Движи се бавно, много бавно и е толкова далеч… но ще избухне. Това е мрачният феникс, който създава собственото си всесъжение… преднамерено възкресение. Инсценирано. Контролирано. Няма състрадание, няма Божия намеса. Планетата на Национал-Социализма я наричат някои хора, Брунхюбнер^[29] и подобните му, сега всички те опитват да се подмазват на Хитлер. Те не съзнават, че казват чистата истина… Буден ли си? Франц…“)

С приближаването на войната, играта на приоритети и политиканстване все повече се разгорещяваше: сухопътните сили срещу Луфтвафе, Управлението по въоръженията против Министерството на бойните припаси, СС, отчитайки техните домогвания, срещу всички останали, и дори едва сдържано недоволство, което щеше да прерасне през следващите няколко години в дворцов преврат срещу фон Браун, заради неговата младост и няколкото неуспешни изпитания, а Бог е свидетел, че такива случаи винаги е имало предостатъчно, те са суровината за ръководство и управлението на всички изпитателни полигони… Въпреки това резултатите от изпитанията ставаха общо взето все по-обнадеждаващи. Разсъжденията за Ракетата неизбежно са свързани с мисълта за Съдбата, за развитието и стремежа към една предначертана и вероятно донякъде неосезаема, свръхестествена форма. Екипите проведоха несанкционирана поредица от изстрелвания на модела А-5, като някои биваха спускани на земята с парашути, и ракетите достигаха височина осем километра и почти скоростта на звука. Въпреки че на инженерите-конструктори на системата за насочване все още им предстоеше дълъг път, по това време те вече се бяха ориентирали към използването на графитни стабилизатори, бяха смъкнали колебанията в ъгъла на рискаене до към пет градуса и показваха задоволство от стабилността на Ракетата. Някъде по средата на зимата Пьоклер започна да чувства, че ще издържи евентуална среща с Вайсман. Той завари есесовеца нащрек, зад очилата със стъкла колкото щитове от постановка на Вагнерова опера, подготвен за нежелателни крайности — гняв, обвинения, цяла минута учрежденско насилие. Сякаш срещаш съвсем непознат човек. Не бяха говорили от дните в Кумерсдорф, от стария Ракетенфлугплац. Пьоклер се усмихваше през този четвърт час в Пенемюнде повече отколкото през цялата предишна година: споделяше възхищението си от работата на Пьолман по проектирането на охлаждащата система за силовата установка.

— Ами точките на локално прегряване? — попита Вайсман. Напълно логичен въпрос, но същевременно подразбираше някаква интимност, тесни приятелски връзки.

Пьоклер осъзна, че този човек пет пари не даваше за прегряването. Това, както бе предупредил Мондауген, бе игра — ритуализирана като джиу-джицу.

— Получаваме плътности на топлинния поток от порядъка на три милиона ккал/м²h°C — подобно усещане Пьоклер обикновено изпитваше, когато пееше. — Тъкмо сега най-удачното временно решение е прилагането на регенеративно охлаждане, обаче Пьолман^[30] има нов подход — показва нагледно с тебешир върху дъската, опитвайки да демонстрира професионализъм. — Той смята, че ако използваме спиртно покритие върху вътрешната повърхност на горивната камера, ще можем съществено да намалим топлопренасянето.

— Ще го впръсквате.

— Точно така.

— Колко гориво ще пренасочвате по този начин? Как ще се отрази това на КПД^-то на двигателя?

Пьоклер разполагаше с цифрите.

— Положението с впръскването е кошмарно точно сега, но при такива графици на доставките…

— Ами двустадийният процес на горене?

— Дава ни повече обем и по-добра турбулентност, но същевременно и неизотропно спадане на налягането, което намалява КПД-то ни… Опитваме всякакви подходи. Ако можем да разчитаме на по-добро финансиране…

— А-а-а, това не зависи от моята служба. Един по-щедър бюджет добре би ни дошъл и на нас също. — И двамата се засмяха тогава, благородни учени еднакво засегнати и страдащи от скъперническата бюрокрация.

Пьоклер разбираше, че бе преговарял за детето си и за Лени: че въпросите и отговорите не са определени кодирани знаци за нещо друго, а служат за оценка на самия него. От него очакваха да се държи по определен начин — не просто да играе роля, а да се вживява в нея. Всяко отклонение към завист, метафизика, неопределеност ще бъде засечено веднага: ще го смъмрят и върнат към правилния път или ще му позволят да падне. Цялата зима и пролетта двамата с Вайсман беседваха редовно. Пьоклер израстваше в своето ново притворство — Преждевременно Остарял Вундеркинд — и често установяваше, че то наистина може успешно да го замества, давайки му възможност да се задържа повече при справочниците и данните от изстрелванията, да произнася от негово име реплики, които той никога не би могъл да планира предварително, с изненадващи за него спокойна интонация и ерудиран език на ракетен маниак.

В края на август той бе посетен за втори път. Или по-скоро би трябвало да каже „Илзе се върна“, обаче Пьоклер не бе сигурен. Както преди, тя се появи сама, без предупреждение, изтича до него, целуна го, нарече го „Папи“. Но…

Но, първо, косата й определено бе тъмно кафява, а прическата съвсем друга. Очите й бяха по-издължени, разположени по-различно, кожата не беше тъй светла. Изглеждаше пораснала с една глава. Обаче на тази възраст те се източват за една нощ, нали? Ако това действително беше „тази възраст…“ Перверзният шепот започна още докато той я прегръщаше. Това същото момиче ли е? Не са ли ти изпратили различно дете? Защо миналия път не се вглеждаше по-внимателно?

Този път Пьоклер запита колко дълго ще й разрешат да остане.

— Те ще ми кажат. И аз ще опитам да ти съобщя. — А ще разполага ли той с достатъчно време, за да превключи от малката му катеричка, която мечтаеше да живее на Луната, към това мургаво дългокрако южно същество, чиито непохватност и потребност от баща са толкова трогателни, толкова ясни дори за Пьоклер, по време на тази втора тяхна (а може би първа, или трета?) среща?

От Лени почти никакви вести. През зимата ги разделили, каза Илзе. Чула някакъв слух, че майка й била преместена в друг лагер. Така значи. Предлагат пешка, изтеглят дамата. Вайсман чака да види как ще реагира Пьоклер. Този път беше прекалил: Пьоклер завърза обувките си и достатъчно спокойно излезе да търси есесовеца, приклещи го в ъгъла на кабинета му, разобличи го в присъствието на група любезни мрачни правителствени дейци, и речта му завърши убедително с хвърлянето на шахматната дъска и фигурите в надменно примигващото лице на Вайсман… Пьоклер е твърде поривист, да, бунтар, но господин Генерален директор, точно от такъв плам и честност имаме нужда…

Детето внезапно се бе хвърлило в обятията му, за да го целуне отново. Съвсем непринудено. Пьоклер забрави своите неприятности и я притискаше дълго до сърцето си, безмълвно…

Но през нощта в къщурката — от леглото й само дишане, никакви лунни желания тази година — той лежеше буден и се питаше, една дъщеря една самозванка? същата дъщеря два пъти? две самозванки? Започваше да разработва комбинации за трето гостуване, четвърто… Вайсман и хората зад него разполагаха с хиляди такива деца. Те ще израстват с годините, все по-зрели и женствени, и ще се влюби ли Пьоклер в някоя от тях, — ще извади ли късмет тя да спечели по този начин благоразположението му и да стане царица — заместница на изгубената, на забравената Лени? Противникът знаеше, че подозрението на Пьоклер винаги ще бъде по-силно от всякакви опасения за истинско кръвосмешение… Те могат да измислят нови правила, да усложняват играта до безкрайност. Как може човек, толкова кух колкото се бе чувствал Пьоклер в онази нощ, да бъде достатъчно приспособен за такова преживяване?

По дяволите — просто нелепо — не беше ли я виждал от всички възможни ъгли в старата им градска квартира? Носена на ръце, заспала, плачеща, засмяна, пълзяща, гладна. Често се бе връщал у дома прекалено уморен, за да успее да се добере до кревата, лягаше на пода напъхал глава под дървената маса, свит на кълбо, сломен, питащ се дали ще може изобщо да заспи. Първият път, когато Илзе забеляза това, тя допълзя и седна, загледана продължително в него. Никога не го бе виждала неподвижен, в хоризонтално положение, със затворени очи… Той бавно се унасяше в сън. Илзе се приведе и го захапа за крака, тъй както захапваше хлебни корички, цигари, обувки, всичко, което може да бъде храна. — Аз съм баща ти — Ти си неподвижен и ставаш за ядене. Пьоклер изкрещя и се претърколи по-далеч от нея. Илзе се разрева. Той бе прекалено уморен и изобщо не му беше до възпитание и дисциплина. В края на краищата Лени я успокои.

Той познаваше всички плачове на Илзе, първите й опити да проговори, какъв цвят са лайната й, звуците и формите, които я успокояваха. Трябваше да знае дали това дете е негово или не. Ала не знаеше. Прекалено много неща се бяха случили в промеждутъка. Прекалено много история и сънища…

На другата сутрин неговият ръководител група връчи на Пьоклер заповедта за отпуск и заплатата плюс отпусната премия. Никакви ограничения в маршрута, но срокът беше за две седмици. В превод: Ще се върнеш ли? Ще посмееш ли да не се върнеш? Той опакова някои вещи и заедно с Илзе се качи на влака за Шчечин. Хангарите и монтажните корпуси, бетонните монолити и стоманените портални кранове очертали картата на неговия живот просветваха назад, притъмняваха до огромни възморави камари, изолирани из цялата блатиста местност, в паралакс една от друга^[31]. Ще посмее ли да не се върне? Способен ли е да прави толкова далечни планове?

Пьоклер бе предоставил на Илзе да определи докъде ще пътуват. Тя избра Цвьолфкиндер. Беше краят на̀ лятото, почти краят на мирното време. Децата знаеха какво предстои. Те играеха на „бежанци“, тъпчеха се във вагоните — по-кротки и тихи, по-сериозни отколкото Пьоклер бе очаквал. Налагаше му се да потиска импулса да задърдори всеки път, когато Илзе извръщаше взор от прозореца и го поглеждаше. Пьоклер виждаше едно и също в очите на всички деца: той им беше чужд, на тях и на нея, и ставаше все по-чужд, и не знаеше как да отмени това тяхно усещане…

В една корпоративна Държава трябва да бъде отделено място за невинността и многообразните ползи от нея. Културата на детството се е оказала неоценима за разработката на официалния вариант на невинност. Игри, приказки, исторически легенди, целият инструментариум на въображението и фантазията може да бъде приспособен и даже въплътен в някое физическо място, като например в „Цвьолфкиндер“. С течение на времето той се бе превърнал в детски курорт, едва ли не балнеолечебен санаториум. Ако си възрастен, не можеш да влезеш в градчето без придружител-дете. Кметът беше дете, дванайсет деца съставляваха градския съвет. Деца събираха хвърлените на улицата хартии, вестници, обелки и кори от плодове и празни бутилки, деца бяха екскурзоводи в Зоопарка и Съкровищницата на нибелунгите, деца те приканват да пазиш тишина по време на внушителната инсценировка на удостояването, през 1871 година, на Бисмарк с благородническата титла принц и имперски канцлер… деца-полицаи те мъмрят, ако те хванат сам, без твоя придружител-дете. Които и да управляваха действително градските дела — а бе невъзможно това да са деца — оставаха добре прикрити.

Късно лято, закъснял ретроспективен цъфтеж… Навсякъде хвърчаха птици, морето се постопли, слънцето светеше до девет вечерта. Случайни хлапета те хващаха погрешка за маншета на ризата и вървяха редом с теб няколко минути докато не откриеха внезапно, че ти не си техния възрастен човек, след което се отдръпваха с неохотни усмивки. Стъклената Планина искреше в розово и бяло под жаркото слънце, всеки ден по пладне кралят на елфите и неговата кралица организираха кралско шествие с великолепна свита от джуджета и феи, раздаваха сладки, торти, сладоледи и бонбони. На всяко кръстовище или площад свиреха оркестри — маршове, народни танци, темпераментен джаз, Хуго Волф^[32]. Навред деца, сипеха се като конфети. При шадраванчетата, където искряща сода извираше от зъбати челюсти на дракони, диви лъвове и тигри, всяка опашка от деца изчакваше опасния за Пьоклер момент, когато наполовина обхванат от сянката, той ще се наведе към миризмите на мокър цимент и престояла вода идващи от пастта на звяра, за да пие. В небето се въртеше голямо виенско колело. Бяха пътували 280 километра от Пенемюнде, което по съвпадение щеше да бъде практическата далекобойност на А4.

Измежду всичко, от което можеше да избира — виенско колело, митове, диви зверове, клоуни — Илзе се отправи към Антарктическата Панорама. Две-три момчета не по-големи от нея обикаляха из фалшивата делекосеверна полярна пустош, увити в тюленови кожи, трупаха каменни пирамиди и забиваха флагове. Само при вида им Пьоклер се изпоти. Няколко „полярни кучета“ страдаха излегнати върху гипсов сняг в сянката на заслон от папиемаше, който бе започнал да се напуква. Скрит прожектор хвърляше отблясъци от полярно сияние върху бял памучен екран. Из пейзажа бяха разпръснати също и половин дузина препарирани пингвини.

— Значи… искаш да живееш на Южния полюс. Толкова лесно ли се отказваш — По дяволите, какъв съм идиот, изтървах се… — от Луната? — До този момент бе успявал да се въздържа от кръстосани разпити. Не можеше да си позволи да узнае коя в действителност е тя. Сред фалшивата Антарктика и в пълно неведение какво точно я е привлякло там, притеснен и плувнал в пот, той чакаше отговора й.

— О, кой ли пък ще иска да живее на Луната? — прости му опущението тя със свиване на рамене.

Повече не засегнаха темата.

Когато се върнаха в хотела ключът им бе подаден от осемгодишно момче-администратор, до техния етаж се изкачиха с жално скърцащ асансьор управляван от униформено дете, а стаята им бе все още топла от следобедната горещина. Тя затвори вратата, свали шапката си и я захвърли на нейното легло. Пьоклер рухна върху неговото. Илзе пристъпи, за да му свали обувките.

— Папи — тържествено развързвайки връзките — може ли довечера да спя до теб? — Едната й ръка опря леко голия му глезен. Погледите им се срещнаха за половин секунда. После няколко неясноти се размърдаха за Пьоклер и наместиха в определено усещане. За негов срам първото му чувство беше гордост. Не бе предполагал, че е толкова важен за програмата. Дори в този начален момент той гледаше на положението от Тяхна страна: всяко хрумване бива включено в досието, комарджия, стъпален фетишист или футболен запалянко, всяко нещо е много важно и може да влезе в употреба. Точно сега трябва да поддържаме тяхното задоволство или поне да унищожим огнищата на недоволството им. Може и да не разбираш какво точно представлява тяхната работа, не и на равнището на данните, но ти си администратор в края на краищата, ръководител, и твоята работа е да получаваш резултати… Сега Пьоклер бе споменал „дъщеря“. Да, да, ние знаем, че това е отвратително, изобщо не можеш да разбереш какво е заключено там горе заедно с уравненията, обаче всички ние трябва засега да отложим нашите мнения и преценки, след войната ще имаме достатъчно време да се върнем на Пьоклер и мръсните им тайнички…

Той я зашлеви силно по темето с отворена длан, страховит и звучен удар, който сне гнева му. После, още преди тя да успее да извика или да проговори, Пьоклер я бе издърпал горе до него на леглото, зашеметените й ръчички вече играеха по копчетата на панталоните му, бялата й рокличка вече бе запретната над талията. Под нея тя не носеше абсолютно нищо, нищо цял ден… о, как те желаех, прошепна тя докато бащиният плуг заораваше в дъщерната бразда… и след часове удивително кръвосмешение двамата се облякоха мълчаливо, всичко, от което имаха нужда, бе опаковано в нейната чанта на цветя, и излязоха навън в зараждането на възникващата бледорозова зора, покрай спящи деца, обречени до края на лятото, покрай контрольори и кондуктори, и най-после се спуснаха до водата и рибарските лодки при един грижовен стар морски вълк с капитанска фуражка с ширит, който ги прие на борда и ги скри в една каюта под палубата, където, след като потеглиха, тя се настани върху койката и на фона на бумтенето на машината му прави минет с часове, докато капитанът не извика: „Излезте горе да видите новия си дом!“ Това беше Дания, сива и зелена през мъглата. „Да, тук народът е свободен. Всичко хубаво и късмет на двама ви!“ И там на палубата тримата се прегърнаха…

Не. Всъщност Пьоклер предпочиташе да вярва, че онази нощ тя е търсела утеха, просто не е искала да остава сама. Независимо от Тяхната игра, от Тяхната явна злост, и въпреки че основанията му да вярва на „Илзе“ да бяха още по-малки, отколкото да се осланя на Тях, не смелост или убеденост, а желанието му за самосъхранение го караше да взема за истина това. Даже в мирно време и с неограничени ресурси Пьоклер не би могъл да докаже коя в действителност е тя, не и с абсолютната точност, гарантирана от нулевия допуск изискван от неговото прецизно око. Годините, вероятно прекарани от Илзе между Берлин и Пенемюнде, бяха тъй безнадеждно объркани за цялата Германия, че безспорна действителна верига от събития изобщо не би могла да бъде установена и доказана, даже с Пьоклеровото интуитивно подозрение, че някъде в хипертрофирания хартиен мозък на Държавата специално нему е било приписано и най-прилежно съхранено някакво особено извращение. Нацистката партия създаваше дублиращ орган за всяко правителствено ведомство. Всевъзможни комитети се деляха, сливаха, зараждаха самопроизволно, изчезваха. Никой не би си позволил да покаже на даден човек досието му…

В действителност Пьоклер дори не осъзнаваше, че бе направил своя избор. Но в тези звънтящи моменти в стаята с аромат на летен ден, чието осветление все още никой не бе запалил, с нейната кръгла сламена шапка наподобяваща крехка луна върху кувертюрата на леглото, когато навън огньовете на виенското колело отново и отново бавно изливаха червено и зелено сияние в тъмнината и компания ученици крещеше на улицата един отдавнашен напев, от много преди тяхното разпродадено и жестоко манипулирано време: Juch-heierasas-sa! o tempo-tempo-ra!^[33] — онази шахматната дъска и фигурите и схемата на ходовете поне му се изясниха и сега Пьоклер бе уверен, че докато участва в играта, неговият избор ще трябва да бъде Илзе — наистина негово дете, толкова, че по-истинска не може да я направи. Това беше същинският момент на зачатие, когато, с многогодишно закъснение, той бе станал неин баща.

Останалата част от отпуска те се разхождаха из „Цвьолфкиндер“, неизменно хваната за ръка. Пътя им осветяваха фенери поклащащи се от хоботите на слонски глави покачени на високи колони… над крехки мостчета, от които се виждаха долу снежни леопарди, маймуни, хиени… по протежение на миниатюрната железопътна линия, между сребристите тръбни крака на динозаври от стоманена мрежа, надолу към парчето африканска пустиня, където точно през два часа коварните туземци атакуваха лагера на храбрите воини на генерал фон Трота в тъмносини униформи, като всички роли биваха изпълнявани от темпераментни момчета, а участието в това занимание бе любимо патриотично развлечение на децата от всички възрасти… на самия връх на тъй оголеното и лишено, от каквото и да е изящество огромно виенско колело, чието разположение там се оправдаваше само от ясната цел: да издига и да плаши…

В последната вечер — макар Пьоклер да не знаеше това, защото щяха да я вземат тъй внезапно и незабележимо, както и преди — двамата отново стояха и гледаха препарираните пингвини и фалшивия сняг, а около тях мъждееше изкуственото полярно сияние.

— Другата година ще дойдем пак тук, ако искаш — стисна ръката й.

— О, да. Всяка година, Папи.

На следващия ден тя бе изчезнала, прибрана обратно в наближаващата война, а Пьоклер остана сам в тази детска страна, за да се върне все пак в Пенемюнде, сам…

И така шест години оттогава. По една дъщеря ежегодно, всяка от тях с година по-голяма, и всеки път започваха отначало. Единствената последователност беше в нейното име, и „Цвьолфкиндер“ и любовта на Пьоклер — любов подобна донякъде на дълго продължаващо трептене на картината, защото Те я бяха използвали, за да създадат за него филма за една дъщеря и му показваха само тези нейни летни кадри, а сътворението на илюзията за единственото дете бяха предоставили нему… какво значение би имала скалата на времето, една 24-та част от секундата или година (не повече, мислеше инженерът, отколкото в аеродинамична тръба или осцилограф, чийто въртящ се барабан можеш да ускоряваш или забавяш по желание…)?

В Пенемюнде той често отиваше нощем при аеродинамичната тръба, заставаше до голямото 15 метра високо кълбо, заслушан как задъханите помпи извличат въздуха от бялата сфера, пет минути нарастваща празнота и после едно ужасяващо издихание: 20 секунди свръхзвуково течение… после затварянето на клапата, и помпите започват отново… Пьоклер бе слушал и бе започнал да го възприема като загатване за неговия собствен цикъл на изолирана и отстранена любов, целогодишно нарастваща празнота заради две също тъй старателно проектирани седмици в август. Беше се усмихвал, вдигал наздравици и споделял казармен хумор с майор Вайсман, докато през цялото време, зад музиката и кискането, той чуваше движението на плътта на фигурите в мрак и насред зима през блатата и планинските вериги на шахматната дъска… бе следил при изхода на аеродинамичната тръба резултатите от безброй изпитания на полумодела, показващи как равнодействащата осова сила ще се разпределя по цялата дължина на Ракетата при стотици различни числа на Мах^[34] бе виждал истинския профил на Ракетата деформиран и окарикатурен, ракети от восък сгърбени като делфини в зоната около профил 2, извити надолу към опашката, която после бяха разтеглили до невъзможност така, че върхът стигаше до долния кърмов опорен пръстен; и бе виждал как може да бъде изобразено графично собственото му лице, ала не със светлина, а с въздействащи му резултантни сили, възникнали от енергийния поток на Райх^[35], от принуждение, от любов, през които това лице се придвижваше… и знаеше, че то трябва да бъде подложено на същото разтление, тъй както смъртта изтрива плътта от лицето, за да го превърне в оголен череп…

В ’43 година Пьоклер пропусна британското въздушно нападение на Пенемюнде, понеже бе заминал в „Цвьолфкиндер“. Още със завръщането му в станцията, веднага щом видя в Трасенхайде разрушените и изравнени със земята бараки на „чуждестранните работници“ и труповете, които продължаваха да изваждат изпод развалините, в него започна да се оформя едно ужасно подозрение и то не можеше да бъде потушено. Вайсман го пазеше за нещо: за някаква изключителна и необикновена съдба. Неизвестно как той бе разбрал, че британците ще ги бомбардират тази нощ, бе го знаел даже още в ’39 година и бе положил традицията на августовските отпуски, година след година, само за да предпази Пьоклер от една-единствена лоша нощ. Малко неуравновесена… леко параноична, да, да… но мисълта продължаваше да бръмчи в мозъка му и той имаше усещането, че се вкаменява.

Пред очите му се просмукваше дим от земята и овъглени дървета падаха при най-лекото подухване от морето. При всяка стъпка се надигаше ситна прах, дрехите побеляваха, лицата се превръщаха в прашни маски. Колкото по-навътре в острова, толкова по-малко поражения. Странна разлика между смърт и разрушения, между юг и север, при която най-бедните и най-безпомощни бяха изпатили най-много, каквато разлика се получи след година в Лондон между изтока и запада, когато започнаха да падат ракетите. Най-много загинали имаше сред „чуждестранните работници“, както иносказателно наричаха цивилните пленници, докарани от териториите под германска окупация. Аеродинамичният тунел и измервателният пост бяха недокоснати, цеховете за малкосерийно производство на детайли само леко повредени. Колегите на Пьоклер бяха около бомбардирания жилищен комплекс за учени — блуждаеха в още неразсеяната утринна мъгла като призраци и се миеха с кофи бира, защото все още нямаше вода. Гледаха втренчено Пьоклер и достатъчно на брой от тях не успяваха да прикриват упрека от лицата си.

— Ще ми се да бях пропуснал това.

— Доктор Тил загина.

— Как беше в страната на феите, Пьоклер?

— Извинявайте, съжалявам — прошепна той. Вината не беше негова. Другите мълчаха: някои го гледаха, други все още не бяха се отърсили от нощния шок.

— Преуморени сме — заяви току-що появилият се Мондауген. — Ще дойдеш ли с мен в малкосерийния цех? Много неща трябва да бъдат разпределени и класифицирани, имаме нужда от помощ. — Затътриха се натам, всеки в собствения си прашен облак. — Беше ужасно — добави Мондауген. — Всички бяхме под сериозно напрежение.

— Говорят тъй, сякаш аз съм го направил.

— Имаш ли угризения на съвестта, затова че не беше тук?

— Питам се защо не бях тук. Това е всичко.

— Защото беше в „Цвьолфкиндер“ — отвърна просветленият. — Не си изнамирай усложнения.

Пьоклер опитваше да възприеме съвета. Това е работа на Вайсман, нали. Вайсман е садистът, той отговаря за прокарването на нови варианти на играта, развитието й до максимална жестокост, при което Пьоклер ще бъде разчленен на кръвоносни съдове, нерви и сухожилия, всички до една мозъчни гънки ще бъдат загладени в сиянието на черните свещи, няма да има къде да се укрие, напълно притежаван от своя господар… мигът, когато най-после ще се самоопредели… Сетивата на Пьоклер в този момент бяха настроени за такова очакване — стая, която никога не е виждал, церемония, която не би могъл да наизусти предварително…

Имаше и лъжливи тревоги. Пьоклер почти се увери в това веднъж през зимата, по време на изпитателните стартове в Близна. Бяха ги преместили на изток, в Полша, за да изстрелват ракетите над сушата. От Пенемюнде всички изстрелвания бяха към морето и нямаше начин да наблюдават връщането на А4 в атмосферата. Близна, почти изцяло проект на СС, бе част от строящата се империя на генерал-майор Камлер. По това време бе възникнал проблем с Ракетата, която се взривяваше във въздуха в крайната фаза на полета: апаратът експлодираше преди да стигне целта. Всеки имаше някаква идея защо се получава така. Можеше да е поради свръхналягане в резервоара за течен кислород. Вероятно понеже снижаващата се Ракета беше олекнала с 10 тона гориво и окислител, изместването на центъра на тежестта я правеше нестабилна. Или, кой знае, дефект в изолацията на спиртния резервоар, който по някакъв начин, при връщането на Ракетата в атмосферата, позволяваше на остатъчното гориво да се възпламенява. Затова бе отишъл там Пьоклер. По това време той вече не беше член на групата за силовата уредба, дори не работеше като конструктор, а беше на щат в отдел „Материали“ и се занимаваше с доставката на различни пластмаси за изолация, амортизация, уплътнения, с други думи вълнуваща служба. Командировката в Близна беше достатъчно странна, явно по препоръка на Вайсман: в деня, когато замина да клечи из полските ливади точно там, където се предполагаше, че ще падне Ракетата, той бе убеден.

Зелена ръж и ниски хълмове на километри наоколо: Пьоклер стоеше до един малък окоп в Сарнаки, т.е. в района на целта и както всички други бе насочил бинокъла си на юг, към Близна — чакаше. Очакване в координатното кръстче на визьора, току-що поникналата ръж се полюшва, вятърът разчесва нежната й мъхавост… погледни тези простори, нататък през Ракетни километри утринно пространство: множеството оттенъци на горската зеленина, белите и кафяви къщи на полските чифлици, тъмните змиорки на реките улавят слънцето в техните извивки… а в самата среда там, в святото X — Пьоклер, разпънат на кръст, на пръв поглед невидим, но само след миг… ето, сега, започва да се отделя с ускоряването на спускането…

Но как да вярва, че там горе всичко е действително, истинско? Бръмчат насекоми, слънцето е почти топло, той може да гледа червената земя и милионите разлюлени стъбълца и почти да изпадне в лек транс: по риза, костеливите му колена стърчат обърнати нагоре, невъобразимо измачканото сиво сако, не виждало гладене вече няколко години, свито на топка и напъхано под задника му, да попива росата. Другите, с които бе дошъл, са разпръснати наоколо из цялата Нулева Взривна Точка, безгрижни и весели нацисти-лютичета — бинокли се полюшват от шиите им на сиво-черни ремъчета от конска кожа, бригадата от „Аскания Верке“ се суети около тяхното оборудване, а един от СС офицерите за свръзка (Вайсман го няма тук) често-често поглежда часовника си, после към небето, после отново часовника, чийто защитен от стъкло циферблат с поредица къси проблясъци включен/изключен се превръща в седефено кръгче, свързващо заедно часа и къдравото небе.

Пьоклер почесва наболата сивееща двудневна брада, хапе силно напукани устни, сякаш е прекарал по-голямата част от края на зимата на открито: видът му е зимен. Около очите, с годините, се е разпростряла съкрушителна мрежа от спукани капиляри, сенки, гънки, бръчици — пласт, който вече се е оформил в откровените искрени и простосърдечни очи на неговите млади и бедни дни… не. Дори още тогава имаше нещо в тях, нещо, което другите виждаха и знаеха, че то ще им послужи и намираха начин да го използват. Нещо, което Пьоклер бе пропуснал. Той бе прекарал достатъчно продължителна част от своя живот загледан в огледала. Наистина е длъжен да си припомни…

Взривяването във въздуха, ако се случи, ще бъде в пределите на видимостта. Абстракции, математика, модели, всичко това е прекрасно, обаче, когато е наложително да бъде изпълнена задачата и всички наоколо крещят и настояват проблемът да бъде решен, постъпваш ето така: отиваш и сядаш точно върху мишената, прикрит само от някакви мизерни плитки окопчета, наблюдаваш безмълвното огнено разцъфване на нейните последни няколко секунди и се постараваш да видиш това, което трябва. Разбира се, вероятността за идеално точно попадение е астрономически нищожна, и затова най-безопасно е да стоиш в центъра на района на целта. Предполагаме, че ракетите са като артилерийските снаряди, разсейват се в гигантска елипса около прицелната точка — Елипсата на Неопределеността. Обаче Пьоклер, макар и да вярва в неопределеността както всеки учен, не се чувства особено спокоен или напълно в безопасност. В края на краищата става дума за собствения му задник, чийто потрепващ сфинктер е разположен буквално върху Нулевата Взривна Точка. И въпросът не е само в балистиката. Тук е намесен Вайсман. Всеки химик или снабдител знае за изолационните материали колкото и Пьоклер… тогава защо са избрали именно него, освен ако не… в този момент някъде в мозъка му две фокусни точки се кръстосват и превръщат в една… нулева елипса… една-единствена точка… функционална бойна глава, тайно заредена, специални бункери за всички останали… да, ето това иска той… всички допуски в насочването се обединяват за постигането на идеално попадение, точно в темето на Пьоклер… ех, Вайсман, доста грубичък е твоят ендшпил, но през цялото това време нямаше никакви зрители нито съдии, а и кой изобщо е казал, че краят няма да бъде толкова брутално жесток? Параноя връхлетя Пьоклер, заля го до слепоочията и скалпа. Може и да се бе насрал, не е много сигурен. Пулсът му блъска тежко в шията. Болят го ръцете и стъпалата. Русокосите контрольори в черни униформи наблюдават. Металните им отличителни знаци блещукат. Ниските склонове на хълмовете лежат под ранното слънце. Всички полеви бинокли гледат на юг. „Агрегатът“ лети по своя курс и нищо не може да бъде променено. Тук на никой друг не му пука изобщо за потайностите или последните загадки на момента: бяха изминали прекалено много благоразумни години. Прекалено много книжа се бяха натрупали нависоко и надълбоко. На Пьоклер му е невъзможно да примири своя сън за образцово измамените с насърчаваната и подхранвана у него самия потребност да мисли за работа, нито да проумее как тези две неща могат да бъдат приравнявани. Все пак, нужно е А4 да бъде изкарана съвсем скоро в полеви условия, тази честота на отказите безспорно трябва да бъде намалена, тези хора затова са дошли тук, и ако днес на полската ливада възникне сериозна зрителна недостатъчност, ако никой, даже и най-изявените параноици, никой не може да види нищо друго освен определените Изисквания, което безспорно не е рядко срещано за това време и място, където очите, притиснати в черните бинокли очакват и търсят единствено появата на днешната „неотстъпчива девица“ — както остроумните ракетчици бяха кръстили техните несполучливи ракети — за да отбележат къде точно, от върха до опашката, може да е възникнал дефекта, формата на кондензационната следа, звука от взрива, каквото и да е, стига да помогне…

В Сарнаки, според наличната документация, този ден падането на ракетата бе съпроводено от обичайната двойна експлозия и ивица бял кондензат в синьото небе: още едно преждевременно взривяване във въздуха. На около трийсетина метра от Нулевата Взривна Точка се посипаха стоманени отломки и накълцаха ръжта като градушка. Пьоклер видя от експлозията не повече от това, което видяха останалите. Повече не го изпращаха никъде. Есесовците гледаха как той става на крака, изпъва ръце и тяло и бавно се отдалечава заедно с другите. Вайсман ще получи отчета. Ще последват нови видове мъчения.

Но вътре в живота на Пьоклер, зарегистрирана единствено в душата му, в неговата измъчена германска душа, оста на времето се разтегли и забави: Идеалната Ракета е все още там горе, все още се снижава. Той продължава да чака, даже и сега сам в „Цвьолфкиндер“, чака „Илзе“, чака връщането на това лято, а заедно с него и една експлозия, която ще го свари неподготвен…

Напролет, когато вятърът в Пенемюнде бе задухал от югозапад и първите птици се бяха завърнали, Пьоклер бе преместен в подземната фабрика в Нордхаузен, в планината Харц. След британското въздушно нападение, работата в Пенемюнде бе започнала да намалява. Планът — отново на Кемлер — целеше разпръскването на изпитанията и производството из цяла Германия, за да бъде предотвратена нова и вероятно пагубна съюзническа атака. Служебните задължения на Пьоклер в „Мителверке“ бяха обикновени: материали, снабдяване. Спеше на тясно легло до боядисана в бяло, издълбана от динамит каменна стена, а една крушка над главата му светеше цяла нощ. Сънуваше, че крушката е представител на Вайсман, същество, чиято блестяща нажежаема жичка е нейната душа. Двамата с нея водеха продължителни диалози насън, чието съдържание Пьоклер никога не успяваше да запомни. Крушката му разясняваше с подробности заговора, който се оказваше по-внушителен и по-широкообхватен отколкото Пьоклер бе предполагал, и в продължение на много нощи създаваше в него усещането за чиста музика, и съзнанието му се мяташе като обграден звяр из звуковия пейзаж, наблюдаваше, отстъпчиво, все още едва-едва здрав и читав, ала не задълго.

По това време имаше слухове за нарастващо отчуждение между Вайсман и неговото „чудовище“ Енциан. Черната Команда вече се бе отделила от структурата на СС, тъй както се бе отделила СС от вермахта. Понастоящем тяхната сила бе не в притежанието на абсолютното оръжие, а в информацията и опита. Пьоклер със задоволство разбра, че Вайсман има свои неприятности, обаче недоумяваше как да се възползва от тях с някаква изгода. Когато нареждането да замине за Нордхаузен излезе, Пьоклер изпита мигновено отчаяние. Значи играта е прекратена? Той може никога повече да не види Илзе. Но пристигна служебна записка разпореждаща му да отиде в кабинета на Вайсман.

Косата по слепоочията на Вайсман бе прошарена и разчорлена. Пьоклер забеляза, че рамката на очилата му над ухото бе счупена и захваната с кламер. Върху бюрото му цареше сериозен безпорядък от разхвърляни документи, отчети, справочници. Изненадващото бе, че Вайсман изглеждаше не толкова зъл или проклет, колкото изтормозен, както всеки подложен на натиск чиновник. Очите му бяха обърнати към Пьоклер, но стъклата на очилата ги изкривяваха.

— Разбираш, че този превод в Нордхаузен е доброволен.

С облекчение и след двусекундна истинска любов към своя покровител, Пьоклер разбра, че играта продължава.

— Това ще бъде нещо ново за мен.

— Така ли? — Леко предизвикателно, а също и заинтригувано.

— Там е производството. Тук сме прекалено увлечени в проекто-конструкторска и развойна дейност. За нас това е по-скоро „летяща лаборатория“, а не оръжие, както доктор Тил каза веднъж…

— Липсва ли ти доктор Тил?

— Да. Той не беше в моята секция. Не го познавах добре.

— Жалко, че попадна под бомбардировката. Всички ние кръжим в една Елипса на Неопределеността, нали?

Пьоклер си позволи да погледне отрупаното бюро, достатъчно бързешком, за да бъде изтълкувано като нервност или остра реакция: „Аха-а, Вайсман, ти изглежда притежаваш твоя персонална Елипса.“

— Е, аз обикновено нямам време да се тревожа. Все пак „Мителверке“ е под земята.

— Тактическите участъци няма да бъдат под земята.

— Мислиш ли, че може да ме изпратят…

— Драги мой Пьоклер, в състояние ли е някой да предскаже къде ще бъдеш изпратен? — сви рамене Вайсман и награди Пьоклер с широка изкуствена усмивка. — Ще видим как ще се развият нещата.

Впоследствие, в Зоната, с вината му най-сетне превърната в някакво плътско-чувствено явление, боцкащо очите и мембраните му като алергия, на Пьоклер ще му се струва, че още тогава, онзи ден в кабинета на Вайсман, вече е трябвало да знае истината. Че е знаел истината със сетивата си, но е позволил всичките доказателства да бъдат препратени в друга папка и на друго място, откъдето няма да го тревожат. Знаел е всичко, но се е въздържал от единственото действие, което би могло да му донесе избавление. Трябвало е да удуши Вайсман още там на място, бръчките и гънките по тънкото гърло и адамовата ябълка да заиграят под ръцете на Пьоклер, очилата с дебели стъкла да се плъзнат надолу докато нерешителните очички се замъгляват безпомощно след техния окончателен помрачител…

Пьоклер бе помогнал със собственото си заслепление. Той знаеше за Нордхаузен и за концлагера Дора: виждаше изпосталелите от глад тела, очите на чуждестранните затворници отвеждани на работа в четири часа сутринта във вледеняващия студ и тъмнина, хилядите тътрещи крака в техните раирани униформи. И през цялото това време той бе знаел, че Илзе живее в превъзпитателен лагер. Но едва през август, — когато отпусната заповед пристигна както обикновено в ненадписания крафтхартиен плик и Пьоклер тръгна на север през сивите километри на Германия, която вече не можеше да познае, бомбардирана и обгорена, през военните села и дъжделивата виолетова пустош и най-после завари Илзе да го чака във фоайето на хотела в „Цвьолфкиндер“ със същия мрак в очите (как не го бе забелязал досега? изпълнените със сълзи и болка очни орбити), — той най-после съпостави фактите и направи съответното заключение. Месеци наред, докато баща й бе зает със своята нискоквалифицирана работа, тя е била затворница само на няколко метра от него, пребивана, може би насилвана… Ако трябва да проклина Вайсман, тогава значи трябва да проклина и себе си. Жестокостта на Вайсман бе не по-малко изобретателна от инженерните умения на Пьоклер, които представляваха Дедалова дарба позволяваща му да създаде необходимия за целта лабиринт между себе си и неудобствата от полагането на грижи за своята дъщеря. Бяха му продали комфорт, толкова много, изцяло на кредит, и понастоящем Те си удържаха неговите задължения.

В опит, малко закъснял, да бъде достъпен за болката, която би трябвало да е чувствал, сега той започна да я разпитва. Знае ли тя името на лагера? Да, Илзе потвърди — или й бе наредено да отговори — че лагерът се казва „Дора“. Вечерта, преди да тръгне за тук, тя била свидетел на обесване. Обикновено бесели вечер. Иска ли той да чуе за това? Иска ли да чуе…

Тя беше много гладна. Първите няколко дни двамата само ядяха, всичко каквото се продаваше в „Цвьолфкиндер“. В много по-малки количества от миналата година и много по-скъпо. Но анклавът от невинност продължаваше да бъде приоритетен обект, тъй че все пак имаше по нещо.

Обаче тази година децата бяха по-малко на брой. Фактически инженерът и момичето разполагаха с целия парк за тях. Виенското колело и повечето от другите атракции стояха неподвижни. Недостиг на гориво, обясни едно дете-пазач. Над главите им ревеше военната авиация. Почти всяка нощ виеха сирените и двамата гледаха как във Висмар и Любек се включват прожекторите и понякога чуваха бомбите. Какво правеше Пьоклер в тази страна на приказките, в тази лъжа? Неговата родина очакваше да бъде съкрушена между завоеватели от изток и запад: още там в Нордхаузен, докато подготвяха първите ракети за полеви изпитания, за изстрелване и осъществяване на старите като мира проектантски пророчества, истерията се бе развихрила до епични пропорции. Защо бяха пуснали в отпуск Пьоклер в такъв критичен момент? Кой друг получаваше отпуск в тези времена? И какво прави тук „Илзе“, не се ли предполагаше, че е твърде голяма вече за детски приказки? скоро напъпилите гърдички ясно личат под роклята, очите й едва ли не съвсем празни, се плъзгат без особен интерес по случайни момчета предопределени за „Фолксщурм“, по-големи момчета, които повече не проявяват интерес към нея. Те мечтаеха за заповеди, колосални експлозии и смърт, и ако я забелязваха, това бе изкосо, периферно, потайно… баща й ще я укроти… зъбките й ще гризнат дръвцето… някой ден ще имам цяло стадо такива като нея… но първо трябва да намеря моя капитан… някъде във Войната… но първо трябва да ме освободят от това местенце…

Кой мина точно тогава край тях, кое беше това стройно момче, що потрепна на пътя й, тъй русо, тъй бяло, че оставаше почти невидимо в горещата мараня захлупила „Цвьолфкиндер“? Видя ли го тя, припозна ли го като нейна втора сянка? Тя беше зачената, защото една вечер баща й бе гледал филма „Кошмар“, и бе излязъл надървен от киносалона. Похотливо запленен от ставащото на екрана, Пьоклер не бе схванал проникновения гностически символизъм на режисьора в осветителната схема за двете сенки^[36], на Каин и Авел. Но Илзе, някоя Илзе, бе издържала повече от нейната киномайка, бе превъзмогнала завършека на филма, а и сенките на сенките също бяха устояли. В Зоната всичко ще се движи съгласно Древната Повеля, в светлината и пространството на каинистите: не поради някаква префинена режисьорска идея на Герхард фон Гьол, а защото Двойната Светлина винаги е присъствала там, извън всякакъв филм, и онзи хитруващ и подскачащ кинаджия беше единственият, който преди години случайно я бе забелязал и приложил, макар и без да съзнава и осмисля, тогава и сега, какво точно прожектира на тази нация опулени зяпачи… И онова лято Илзе отмина край себе си, прекалено съсредоточена върху някаква вътрешна пладнина без сенки, за да обърне внимание на линията на пресичането или да мисли за нея.

Този път Илзе и Пьоклер почти не разговаряха: най-мълчаливата им ваканция заедно. Тя вървеше замислена, свела глава, косата й закриваше лицето, загорелите й крака подритваха отпадъци, пропуснати от непопълненото звено боклукчии. В такъв период от живота ли се намираше тя или негодуваше, че й е било заповядано да прекара определено време с такъв скучен и стареещ инженер на място, което е надраснала още преди години.

— Никак не ти се ще да бъдеш тук, нали? — Седяха до някакъв силно замърсен поток и хвърляха хляб на патиците. Пьоклер имаше стомашно разстройство от ерзац-кафе и развалено месо. Главата го болеше.

— Все едно, тук или в лагера — с неотстъпчиво извърнато настрана лице. — Всъщност никъде не искам да бъда. Не ме е грижа.

— Илзе.

— Харесва ли ти тук? Искаш ли да се върнеш там, под твоята планина? Разговаряш ли с елфите, Франц?

— Не, не ми е приятно там, където съм — какво, Франц ли? — но се налага, това ми е работата…

— Да. И моята също. Работата ми е да бъда пандизчийка. Аз съм професионална затворница. Знам как да печеля снизхождение, от кого да открадна, как да доноснича, как…

Ще го каже, всеки момент ще го каже…

— Моля те, достатъчно, Илзе — този път Пьоклер се вбеси и я зашлеви силно. Стреснати от резкия плясък, патиците отведнъж завиха кръгом и с поклащане се отдалечиха. Илзе го гледаше втренчено, без сълзи, очите й обхождаха сенките в стая след стая на старата довоенна къща, където той би могъл да броди с години, да чува гласове и да открива врати и да търси себе си, своя живот, какъвто би могъл да е бил… Непоносимо бе за него равнодушието й. И тогава, почти в невъзможност да се владее, Пьоклер демонстрира своята смелост. Той излезе от играта. — Ако не искаш да се върнеш тук догодина — въпреки че на този етап „догодина“ означаваше толкова малко в Германия — няма нужда да го правиш. Ще бъде по-добре, ако не се върнеш.

Илзе веднага разбра какво бе направил той. Вдигна едно коляно, опря чело в него и се замисли.

— Ще се върна — много тихо каза тя.

— Ти ли?

— Да. Наистина.

И тогава той даде воля на бушуващите в него чувства и изгуби всякакъв контрол върху себе си. Неудържимо разтреперен се остави на вятъра на продължителното свое уединение. Заплака. Тя го хвана за ръцете. Бавно плаващите патици ги наблюдаваха. Морето изстиваше под замъгленото слънце. Някъде в града свиреше акордеон. Иззад разпадащите се митически статуи осъдени деца крещяха едно на друго. Лятото свърши.

Когато се върна в „Мителверке“ той опитваше отново и отново да проникне в лагера „Дора“ и да намери Илзе. Вайсман нямаше вече значение. Есесовските охранители всеки път биваха учтиви, съчувстващи и не пускаха никого.

Сега работата беше страшно много. Пьоклер едва успяваше да поспи час и половина-два на денонощие. Военните новини проникваха под планината само под формата на слухове и различни дефицити. Философията на снабдяването беше „триъгълна“ — три възможни различни доставчици за всяка част, в случай че някой бъде унищожен. В зависимост какво не пристига или с какво закъснение пристига, разбираш кои фабрики са били бомбардирани, кои жп линии са били прекъснати. Накрая трябваше да опитваш да произвеждаш на място много от компонентите.

Когато Пьоклер имаше време да мисли, той се сблъскваше с нарастващата загадъчност на Вайсмановото мълчание. Пьоклер правеше всичко възможно, за да го предизвика или да повика спомена за него, и в търсене на новини се впускаше в разговори с офицерите от охранителната служба на майор Форшнер. Всички те реагираха на него само като на някакъв досадник. Бяха чували слухове, че Вайсман повече не е там, а в Холандия, където ръководи собствена ракетна батарея. Енциан бе изчезнал, заедно с множество важни черни командоси. Пьоклер ставаше все по-уверен, че този път играта наистина е приключила, че войната ги е хванала всички тях, посочила е нови живот-смърт приоритети и не им оставя свободно време за измъчване на маловажни инженерчета. Той смогваше да се отпусне малко, справяше се с ежедневната работа, изчакваше края, дори си позволяваше надеждата, че хилядите лагерници от „Дора“ ще бъдат освободени скоро, и сред тях ще бъде Илзе, някоя приемлива Илзе…

Но през пролетта той видя отново Вайсман. Беше се пробудил от сън за спокоен „Цвьолфкиндер“ който същевременно е и Нордхаузен, град на самодиви произвеждащи играчки лунни ракети, а до леглото му лицето на наблюдаващия го Вайсман. Изглеждаше остарял с десет години и Пьоклер едва го позна.

— Няма много време — прошепна Вайсман. — Ела с мен.

Тръгнаха през бялата безсънна суматоха на тунелите. Вайсман вървеше бавно и сковано, двамата мълчаха. В една канцелария ги очакваха половин дузина офицери, а също и някакви хора от СС и СД^[37].

— Вече получихме разрешение от началниците на твоите групи да бъдеш освободен за работа по един много специален проект — поясни Вайсман. — Това ще бъде възможно най-високата степен на секретност. Ще бъдеш разквартируван отделно, ще се храниш отделно и освен с хората, които присъстват в тази стая, няма да разговаряш с никой друг. — Всички се огледаха да видят кой е този „друг“. Тук никого не познаваха. Отново всички обърнаха погледи към Вайсман.

Той искаше в ракетата да бъде вмъкната една промяна, само една. Серийният й номер бе свален и на негово място бяха изписани пет нули. Пьоклер моментално разбра, че именно за това го е предпазвал Вайсман: ето в какво ще се състои неговата „особена съдба“. Според него заданието беше напълно безсмислено: трябваше да разработи за отсека за силовата уредба на ракетата пластмасов обтекател с определени размери и изолационни свойства. Инженерът, който проектираше силовата уредба, беше най-заетият човек в проекта, разместваше паропроводи и тръбопроводи за гориво, сменяше местата на различни възли. Никой не бе виждал новото устройство, каквото и да бе то. Според слуховете, произвеждали го някъде другаде и поради заобикалящата го висока потайност било наречено Черен Агрегат. Дори теглото му бе засекретено. Приключиха за две седмици и „изолиращото устройство“ бе изпратено на полево базиране. Пьоклер се яви обратно при своя постоянен надзорник и обичайната текуща работа продължи както преди. Повече не видя Вайсман.

Първата седмица на април, когато очакваха всяка минута американските части да пристигнат, повечето от инженерите опаковаха своите вещи, събираха адреси на колеги, вдигаха тостове за прощаване, обикаляха из пустеещите товарителни площадки. Общото настроение бе като пред дипломиране, абсолвентско. Трудно бе човек да не подсвирква „Gaudeamus igitur“^[38]. Изведнъж наближаваше краят на затворения отшелнически живот.

В прашната столова млад охранител-есесовец, един от последните останали на обекта, връчи на Пьоклер плик и си тръгна, без да каже нито дума. Вътре имаше обичайната заповед за отпуск, — вече обезсмислена от предстоящата смърт на правителството — и пропуск за пътуване до „Цвьолфкиндер“. На мястото на датите някой бе написал, почти неразбираемо: „след края на военните действия“. На обратната страна, със същия почерк (на Вайсман?), бележка до Пьоклер. Освободиха я. Ще се видиш с нея там. Пьоклер разбра, че това е възнаграждението за извършената от него работа по модификацията на 00000. Колко дълго Вайсман съзнателно го е държал в изолация и неведение, само за да разполага с надежден специалист по пластмасите, на когото да може да разчита, когато му дойде времето?

В последния ден Пьоклер излезе от южния край на централните тунели. Навсякъде камиони, всички двигатели работят на празен ход, сбогуване в пролетния въздух, огряна от слънцето зеленина по високите дървета на планината. Когато Пьоклер влезе в лагера „Дора“, оберщурмбанфюрерът^[39] не беше на поста си. Пьоклер не търсеше Илзе, или по-точно казано, не съвсем. Може и да бе чувствал, че най-после трябва да я потърси. Но още не бе готов за това. Не беше знаел. Да, разполагаше с данните, обаче не беше го осъзнал, със сетива или сърце…

Смрадта на лайна, мор, пот, бълвоч, плесен, пикня, диханието на „Дора“ го обгърна докато Пьоклер крачеше предпазливо из лагера, вторачен в голите трупове, които сега, при тъй близката Америка, биваха извозвани и нахвърляни на купища пред крематориумите, увисналите мъжки пениси, пръстите на краката сбрани на кичури, бели и закръглени като перли… всяко отделно лице тъй идеално, тъй характерно, устни разтеглени в смъртно ухилване, цялата безмълвна публика застигната от смисъла на шегата… и живите, подредени по десет на сламеник, немощно плачещи, кашлящи, неудачници… Всички негови вакууми и лабиринти са били обратната страна на това. Докато той бе живял и рисувал ченгелчета на хартия, това невидимо царство е съществувало непрекъснато, в тъмнината навън… през цялото време… Пьоклер повърна. Поплака малко. Стените не се разтопиха, никоя затворническа стена не се разтопява, не и от сълзи, не и от откритието, върху всеки сламеник, във всяка килия, че в края на краищата тези лица са му познати и скъпи, както и самият той, и е неспособен да ги остави да се върнат към това безмълвие… Но може ли изобщо да направи нещо за тях? Как да ги запази? Безсилието и огледалното редуване на скръб го изморяват ужасно, сърцето му блъска тежко като на галопиращ дезертьор, и почти няма изгледи той да освирепее с доброкачествен гняв, или за връщане назад…

Там, където бе най-тъмно и вонеше най-силно, Пьоклер видя лежаща жена, случайна жена. Поседя около половин час до нея и подържа костеливата й ръка. Жената дишаше. Преди да тръгне той свали златната си венчална халка, надяна я на тъничкия й пръст и сви ръката, за да не изпадне. Ако оживее, пръстенът ще стигне за няколко обеда или за одеяло, или да пренощува на закрито, или за пътя до дома…

Бележки

[1] Zwölfkinder (нем.) — „Дванайсет деца“ — Въображаем детски парк-лагер и също мним град намиращ се около църквата Николайкирхе в Северна Германия на Балтийския бряг. — Б.пр. ↑

[2] В приказката „Огнивото“ от Х. К. Андерсен, кучето пази съкровището, което войникът трябва да намери, за да угоди на вещицата. В приказката „Трите сърдити козела“ от Петер Асбьорнсен, третият козел убива трола, който дебне под моста и заплашва да изяде един от тях. — Б.пр. ↑

[3] Наречена на тевтонската богиня на плодородието Фрея, чието име произлиза от Friede (нем.) — мир, покой, закрила, покровителство. В тевтонската митология богинята Фрея често се появява яхнала свиня или глиган, понякога със златна четина. — Б.пр. ↑

[4] Виж приказката „Хензел и Гретел“ от Братя Грим. — Б.пр. ↑

[5] Хидродинамика (от гръцки — движение на водата) — раздел от механиката, който изучава законите за движението на течностите под действието на външни сили и изследва механичните взаимодействия между течността и отделените от нея твърди тела. — Б.пр. ↑

[6] P (атм) — атмосферно налягане; W (м/сек) — скорост; Ti (ºК) — температура по Келвин. — Б.пр. ↑

[7] Декартовата (правоъгълна) координатна система — с нейна помощ се определят положенията на точките в равнината чрез числа и геометричните фигури се описват с алгебрични уравнения. Полярна координатна система е двумерна координатна система, в която всяка точка в равнината се определя с две числа — полярен ъгъл и полярен радиус. — Б.пр. ↑

[8] Сляпа покорност (нем.). — Б.пр. ↑

[9] „Които хрупат ябълки на улицата“ — т.е. невъзпитани хора, без маниери и обноски. Произлиза от стара германска поговорка. — Б.пр. ↑

[10] Херман Хесе (1877–1962) е германски поет и прозаик, лауреат на Нобелова награда за литература. Прозата му често засяга темата за свързани противоположности. Стефан Георге (1868–1933) е германски поет, чийто твърде освободен поетичен език е уравновесен от придържането към най-строги правила за стихотворна метрика, ритмика и структура. Рихард Вилхелм (1873–1930) — автор на „Умението да говорим“ и преводач на „Идзин: Книга на промените. Източна мъдрост.“ ↑

[11] Демианова метафизика — отнася се за романа „Демиан“ от Херман Хесе, в който Демиан — духовен ментор на разказвача Емил Синклер — твърди: „Човек не избира на кое движение да служи и кой да го насочва. Истински важно е известното на отделните личности един за друг, от което произлиза чувството за общност и възможност за преобразяване на света“. С помощта на своя ментор главният герой намира себе си възприемайки дуалистичната идеология, която определя войната като логична и необходима последица от мира. От перспективата на приемащия Демиановата метафизика, Хитлер въплъщава обединяващата енергия, той е водач, който ще запълни икономическите, политическите и социалните пукнатини, зейнали в Германия след края на І Световна война. — Б.пр. ↑

[12] Фактор „подчинение“ или „желание да следваш“ (нем.). В балистиката германските изследователи обозначават с този термин проблеми с постигането на устойчива траектория на ракетния полет. — Б.пр. ↑

[13] В будизма бодхисатва (санскрит) се превежда като „просветлено съществуване“, „същество на мъдростта и просветлението“, или „героично-мислещ човек за просветление“. Традиционно това е всеки, който, подтикван от състрадание, изпитва спонтанно желание да стане Буда за доброто на всички съзнателни същества. Будите винаги показват целта, а бодхисатвите показват пътя до нея. — Б.пр. ↑

[14] Когато семейството на Лот напускало унищожения Содом, въпреки предупреждението да не се озъртат, жената на Лот се обърнала и погледнала назад. Затова била превърната от Йехова в солен стълб. Виж Битие 19:26. — Б.пр. ↑

[15] Ефедрин — препарат стимулиращ нервната и мускулно двигателната активност. — Б.пр. ↑

[16] Стоп (лимитирана, ограничаваща) поръчка — нареждане на брокера да извърши покупко-продажба, когато цената достигне определено равнище. — Б.пр. ↑

[17] Дериватив — финансов инструмент, чиято стойност зависи от промяната в конкретен лихвен процент, валутен курс, цена на ценна книга и пр., не изисква първоначална нетна инвестиция и се заплаща на бъдеща дата. — Б.пр. ↑

[18] Техника за измерване на разстояния. — Б.пр. ↑

[19] Кекуле сънувал „космическата змия“ Оуроборос, която поглъщала собствената си опашка. Все още под въздействието на съня, той по интуиция съчинил цикличната шестогранна структура на бензоловата молекула, полагайки началото на изучаването на „ароматните“ съставки в органичната химия. — Б.пр. ↑

[20] Отпратка към швейцарския психоаналитик Карл Густав Юнг (1875–1961) и неговата теория за „колективното подсъзнание“, подобие на наследствена семиотична среда, от която възникват първоначалните структури на сънищата. — Б.пр. ↑

[21] Атлант (от гръцки Атлас, по името на митологичния титан Атлас от древногръцката митология) в изкуството е скулптурна мъжка фигура, служеща като колона, подпираща издадени архитектурни части: балкон, навес над портал или еркерна част от етаж. — Б.пр. ↑

[22] Поредица от 4 уравнения съставени от Кларк Максуел, които описват как електрическите и магнитните полета се разпространяват, взаимодействат помежду си и как им въздействат околните обекти и предмети. — Б.пр. ↑

[23] Тетраедър — многостен с формата на триъгълна пирамида с 4 върха, 6 ръба и 4 стени. — Б.пр. ↑

[24] От девета „Дуинска“ елегия на Райнер Мария Рилке. — Б.пр. ↑

[25] Скаларът (на латински: scalaris, от scala — стълба) е величина, чиято стойност може да се изрази с едно число. Най-често за скалари се взимат полетата на реалните или комплексните числа. Примери за скалари са дължина, площ, време, маса, плътност, температура и т.н. — Б.пр. ↑

[26] Равномерно разпределение. От изотропия (на старогръцки: ίσος — равен, еднакъв + на гръцки: τρόπος — характер, направление) е равнопоставеността, еднаквостта на физичните свойства във всички направления, с други думи симетрия по отношение на избора на направлението. — Б.пр. ↑

[27] В 1930 г. астрономът Клайд Уилям Томбо (1906–1997) потвърждава предишните изчисления на Пърсивал Лоуъл (1855–1916), който, въз основа на трептения под въздействието на гравитациите на съседните планети, бил предсказал присъствието на небесно тяло с размерите на планета. Това „ново“ (или новооткрито) небесно тяло било наречено Плутон в 1930 г. — Б.пр. ↑

[28] Аста Нилсен (1881–1972) — датска филмова актриса от епохата на немите филми, една от първите международни кинозвезди. Специфични за нея били големите очи, изразителната горна устна и изпъкналите скули. — Б.пр. ↑

[29] Т.е. астролозите работили в нацистка Германия. Фриц Брунхюбнер (1894–1965) е автор на книгата Плутон (1934) и е първият, който изказва предположение за астралното влияние на тази новооткрита планета. — Б.пр. ↑

[30] Мориц (Ернст) Пьолман — германски ракетен конструктор, открива метод за оросяване (поливане) със спирт на вътрешната повърхност на горивната камера на ракетата. — Б.пр. ↑

[31] Паралакс — видимото изместване на положението на един наблюдаван обект, дължащо се на неговото наблюдение от две различни точки. — Б.пр. ↑

[32] Хуго Волф (1860–1903) — австрийски композитор известен предимно с вокалното си творчество, автор на повече от двеста песни и много инструментални пиеси. — Б.пр. ↑

[33] Хип-хип ура за времето (нем./лат.). — Б.пр. ↑

[34] Число на Мах (или само мах, означава се с M) е отношението на скоростта на дадено тяло към скоростта на звука в средата, в която то се движи. Тъй като изразява отношение на две скорости, то е безразмерна величина. — Б.пр. ↑

[35] Вилхелм Райх (1897–1957) австрийски психиатър и психоаналитик, автор на теорията за вселенски енергиен поток. — Б.пр. ↑

[36] Т.е. осветяване на обект или предмет отдолу и отгоре, при което се получават две сенки. — Б.пр. ↑

[37] SS или SchutzStaffel (нем.) — охранителен отряд, военизиран корпус за охрана на висшите функционери на нацистката партия в Германия, а също за охрана на концлагерите; SD или SicherheitsDienst (нем.) — служба за сигурност на Райхсфюрера на СС. — Б.пр. ↑

[38] Да се веселим, докато сме млади (лат.). Счита се, че студентският химн Gaudeamus igitur датира от XIII век и авторите му са неизвестни. Съвременният текст е написан от скитащия немски поет К. В. Киндлебен през 1781 г., а за мелодия е използвана по-рано създадена (1717) песен от Я. Г. Гюнтер. — Б.пр. ↑

[39] Оберщурмбанфюрер (нем.) — чин в СС равностоен на полковник. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Томас Пинчън Гравитационна дъга (40)

Метаданни

Данни

Гравитационна дъга

Информация

История

Сваляне / Връзки

□ □ □ □ □ □ □

ЖЕРТВА ВЪВ ВАКУУМ!

Томас Пинчън
Гравитационна дъга (40)