Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338


□ □ □ □ □ □ □ □

„Обикновено в поведението си, ние не реагираме еднозначно, а комплексно, в съответствие с постоянно присъстващото съдържание на окръжаващата ни обстановка. При старите хора — Павлов е на 83 години, когато чете тази лекция, — положението е съвсем различно. Съсредоточавайки се върху един дразнител, ние, посредством отрицателно умозаключение, изключваме въздействието на други паралелни и едновременни дразнители, защото в повечето случаи те не съответстват на обстоятелствата, не представляват допълнителни реакции в дадената обстановка.“[1]

И ето [Пойнтсман изобщо не показва тези свои поетически упражнения никому[2]], посягайки към някое цвете на масата,

Аз знам: прохладната мозайка в моята стая

Започва своето бавно, продължително разтваряне

Около цветето, дразнителя, нуждата

Що гори по-ярко, когато блясъкът

погълнат бързо от околните предмети

Слива се в тоз миг (ала не е съвсем обречен),

Фокусиран в пламък.

Докато там все още в хипнотичната вечер на стаята,

Другите вещи се спотайват — инструменти, книги,

Дрехите на стареца, вехта палка за „городки“[3],

Призрачно безизразни, но излъчват невидима сила.

Духът им или спомените ми за местата гдето били потулени,

Са временно погълнати от пламъка:

Протегната ръка към крехкото и очакващо цвете…

И тъй, една от тях — писалка или празна чаша —

бива съборена от мястото си,

Може би за да се изтърколи отвъд

Заличените граници на паметта…

Но все пак това, да бъдем наясно, не е „старческа разсеяност“,

А съсредоточеност, каквато младите лесно отбягват със смях,

Защото техният свят им предоставя

неизмеримо повече отколкото една скъперническа загуба…

И ето ме тук, на осемдесет и три, с размекната мозъчна кора,

И стимулиращи процеси превърнати в пепел

От разраняващите мазолести пръсти на Възпирането,

Всеки път щом стаята започва да се размазва в очите ми,

Аз сякаш гледам някой град провеждащ учебно затъмнение

(Каквито неизбежно ще настъпят,

Продължи ли Германия по този безумен път).

Една след друга чезнат всички светлини…

Освен накрая едно упорито ярко цвете

Което Надзирателите не могат да угасят. Или поне засега.

Ежеседмичните инструктажи в „Бялото видение“ са кажи-речи отменени. В последно време почти никой не се вижда със стария бригаден генерал. В изографисаните с херувими зали и кътчета на агенция РИБИ са започнали да проникват симптоми на бюджетна нестабилност.

— Дядката се паникьосва — вика Майрън Грънтон, самият той не особено стабилен напоследък. Групата за Слотроп е събрана на редовната среща в крилото на ЛАИ[4]. — Той ще провали целия проект, достатъчна е само една тежка нощ…

Сред присъстващите определено се усеща благовъзпитана паника. На заден план обикалят лаборанти, чистят кучешки лайна и калибрират инструменти. Насам-натам в стотици клетки с потракващи колела сноват плъхове и мишки, бели, черни и в различни оттенъци на сивото.

Пойнтсман е единственият тук запазващ спокойствие. Той изглежда невъзмутим и силен. Напоследък лабораторните му престилки са започнали да придобиват характерното за „Савил Роу“ сдържано спокойствие[5], вталени, развяващи се пешове, от по-фин плат, твърде екстравагантно заострени ревери. В това сгърчено от студ и занемара време, Пойнтсман излъчва благополучие. След като най-после лаят утихва, той проговаря, успокояващо:

— Няма опасност.

— Как да няма опасност? — крещи Аарон Троустър и всички започват отново да се оплакват и роптаят.

— Само в един ден Слотроп прогони Додсън-Трък и момичето!

— Всичко се разпада, Пойнтсман!

— Откакто сър Стивън се върна, „Фицморис Хаус“ е изолирана от проекта и от Дънкан Сандис[6] идват неудобни въпроси…

— Той е зет на премиер-министъра, Пойнтсман, лошо, лошо!

— Ние вече започнахме да изпадаме в дефицит…

— Средства — АКО можеш да запазиш спокойствие[7] — има и те ще започнат скоро да постъпват… положително още преди да ни налегнат някакви сериозни неприятности. Сър Стивън, който изобщо не е бил „прогонван“, съвсем случайно работи във „Фицморис Хаус“ и Приема Гости, ако някой от вас пожелае да се увери в това. Госпожица Боргезиус все още участва активно в програмата, а господин Дънкан Сандис получава отговори на всички свои въпроси. Но най-приятното е, че имаме разходен бюджет чак до финансовата ’46, преди да започне да се очертава нещо като дефицит.

— Отново твоите Заинтересовани Страни, а? — включва се Роло Гроуст.

— Да, а онзи ден забелязах, че се уединихте с Клайв Мосмун от „Импириал Кемикълс“ — отваря дума сега Едуин Трийкъл. — Ние с Клайв изкарахме един-два курса органична химия някога в Манчестър[8]. ИКИ[9] също ли е наш спонсор, Пойнтсман?

— Не — спокойно и без запъване отговаря Пойнтсман. — Всъщност Мосмун в последно време работи на „Мейлет Стрийт“. Боя се, че най-зловещия ни замисъл се състои в обикновено съгласуване на работата по „Черната Команда“.

Те кръстосват погледи. Единият лъже или блъфира, или двамата лъжат или блъфират, или всички гореупоменати. Но каквото и да е, Пойнтсман има леко предимство. Сблъсквайки се пряко със закриването на неговата програма, той бе придобил много Мъдрост: ако в Природата действа някаква жизнена сила, то в бюрокрацията не може да бъде открито нищо подобно. Нищо толкова загадъчно няма в бюрокрацията. Всичко се свежда, както е редно, до желанията на отделните мъже. И на жените също, разбира се, Господ да поживи кухите им главички. Но оцеляването зависи от силата на желанията, от познаването, по-добре от другите хора, на Системата и как да я използваш. Това е работа и нищо повече, и няма място за някакви извънчовешки тревоги, които само изнежват и отслабват волята: човек или им се поддава, или се бори с тях и побеждава, und so weiter[10].

Ще ми се ИКИ да финансират част от работата — усмихва се Пойнтсман.

— Крайно неубедително, неубедително — мърмори по-младият д-р Гроуст.

— Има ли някакво значение — вика Аарон Троустър. — Ако дядката се заинати в неподходящ момент, цялото това начинание може да пропадне.

— Бригаден генерал Пудинг няма да пренебрегне своите ангажименти. — Пойнтсман е непоколебимо спокоен. — Ние сме се договорили с него. Подробностите не са важни.

На тези провеждани от него инструктажи подробностите никога не са важни. Трийкъл беше целесъобразно отклонен и пренасочен към Проблема Мосмун, заядливите реплики на Роло Гроуст никога не прерастват в сериозна опозиция и улесняват създаването на впечатление за открита дискусия, както и истеричните изблици на Троустър спомагат за отвличане вниманието на другите… И така, оперативката приключва, конспираторите тръгват за кафе, съпруги, уиски, сън, безразличие. Уебли Силвърнейл остава, да прибере аудио-визуалната апаратура и претараши пепелниците. На кучето Ваня, за момента върнато към обичайното състояние на духа, ала не и на бъбреците (които след известно време стават уязвими за бромидната терапия[11]), е предоставена кратка почивка от изпитателния стенд и сега то започва да души около клетката на Плъха Иля, който долепва муцунка в галванизираната телена мрежа, и двете животни замират в това положение, опрели нос в нос, живот и живот… Помъкнал 16-мм проекционен апарат, с димящ в устата му закривен като кука фас, Уебли Силвърнейл минава край дълга редица клетки и излиза от ЛАИ, а тренировъчните колела проблясват на пресекулки под флуоресцентната светлина. По-внимателно момчета, идва оня шибаняк надзирателят. Не се коркай Луи, той е готин, свестен пич. Другите се смеят. Тогава ’кво прави тук, а? Дългите бели осветителни тела над главите им жужат. Лаборанти в сиви престилки разговарят, пушат, убиват си времето с различни служебни занимания. Пайсе, Лефти, тоя път идват за тебе. Ти само гледай, киска се Мишока Алексей, когато той ме вземе, ше се изсера в ръката му! По-добре недей, нали знаеш ’кво стана със Слъг, а? Той направи същото и направо го опекоха, когато за първи път не успя да мине по оня лабиринт. Сто волта. Било „нещастен случай“, казаха. Точно така… разбира се, че беше!

На Уебли Силвърнейл му хрумва, че гледана отгоре, от монтирана под ъгъл на тавана камера, тази лаборатория също представлява един лабиринт, нали… из проходите между масите и стойките досущ като плъхове и мишки потичват бихейвиористи[12]. За тях стимул не е допълнителното топче храна, а успешният експеримент. Но кой наблюдава отгоре, кой записва техните реакции? Кой слуша животинките в клетките, докато те се чифтосват, или хранят малките си или общуват през сивите квадрати, или, както сега, започват да пеят… излизат от клетките, всъщност нараснали до размерите на Уебли Силвърнейл (въпреки че изглежда никой от лаборантите не забелязва това) и танцуват с него по дългите проходи и в металната апаратура, а енергичен и зноен тропически оркестър и конга-барабани подхващат много популярния ритъм и мелодия на:

ПАВЛОВИЯ (бейгин)[13]

 

Беше пролет в Павловия-я-я-я,

И блуждаех аз в лабиринт…

А въздухът ухаеше на лизол,

Търсех те от много дни

И те намерих в глуха уличка,

Зашеметена също като мен —

Допряхме носове, и внезапно

Сърцето ми се научи да лети!

Заедно намерихме пътя,

Споделихме мъничко храна…

Все едно че някоя вечер

Бяхме отишли в кафене,

Освен теб нищо друго не искам…

Есента дойде в Павловия-я-я-я

И отново (съм) съвсем сам —

Заварвам миливолтова печал,

Завръщам се при неврони и кости.

И мисля за нашите мигове тогава,

Така и не разбрах твоето име —

Не остава нищо в Павловия,

Освен лабиринта и играта…

Танцуват на плавно движещи се групички. Плъховете и мишките образуват кръгове, подвиват и изправят опашки, за да очертаят хризантеми и разпръскващи лъчи слънца, а накрая всички се събират заедно и подреждат във формата на една огромна мишка, в чието око се настанява усмихнатият Уебли Силвърнейл, навирил V-образно ръце и, заедно с безброен гризачески хор и оркестър, удължава последната нота на песента. В последно време една от класическите пропагандни листовки на ОПВ[14] призовава фолксгренадирите[15]: SETZT V-2 EIN![16], с бележка под линия, поясняваща, че „V-2“ означава да вдигнат ръце в знак на „почетна капитулация“ — отново черен хумор — и ги съветва как да произнесат фонетично правилно „предавам се“. А в случая с Уебли, какво точно означава това V — победа или предавам се?

Те са имали техния миг свобода. Уебли е бил само гостуваща звезда. А сега обратно към клетките и ефикасно организираните форми на изтребление — смърт в служба на единствения биологичен вид, прокълнат с осъзнаването, че ще умре…

— Бих ви пуснал да си ходите по живо по здраво, ако знаех как. Но тук наоколо няма свобода. Всички животни, растения, минерали, дори други видове хора, ежедневно биват натрошавани на парчета и сглобявани отново, за да бъдат запазени неколцина избраници, които най-гръмогласно теоретизират на тема свобода, но самите те са възможно най-малко свободни. Дори не мога да ви обнадеждявам, че в един прекрасен ден положението ще бъде по-различно и все някога Те ще излязат навън, ще забравят смъртта, ще се отърсят от претенциозния страх от Тяхната технология и ще прекратят безпощадното използване на всички други форми на живот, за да поддържат на поносимо ниво човешките страхове и тревоги и да бъдат като вас, просто тук, просто живи… — Гостуващата звезда се оттегля из коридорите.

С изключение на няколко работещи лампи тук-там, в „Бялото видение“ няма осветление. Тази вечер небето е тъмно синьо като моряшки шинел, а облаците в него са изумително бели. Духа пронизващ студен вятър. Старият бригаден генерал Пудинг, треперейки се измъква от неговата квартира през задното стълбище, по маршрут познат единствено нему, прекосява осветената от звездите празна оранжерия, минава по галерия издигната, за да свързва баровци, коне, жени с очи като твърдо сверени яйца, по неголям полуетаж (най-опасното място…), влиза в килер, където купищата вехтории и произволни тъмни участъци, дори толкова отдалечени понастоящем от неговото детство, не са изгубили своето обезсърчително въздействие, после отново навън и надолу по металната стълба, тананикайки, полугласно както се надява той, за кураж:

Изплакни ме с водата,

С която миеш твойта мръсна дъщеря,

И ще стана по-бял от варосана стена…

и накрая влиза в крило Д, където са останали безумците от 1930-те. Нощният дежурен спи покрил глава с „Дейли Хералд“. Той е грубоват на вид човек и е чел уводната статия. Предсказва ли тя бъдещи събития, резултати от следващи избори? О, Господи…

Ала нарежданията са бригадният генерал да бъде пропуснат. Старецът минава на пръсти, задъхан. Дълбоко в гърлото му клока слуз. Той е на възраст, когато слузта е ежедневен спътник, съществува култура на слузта сред старите хора, слуз в хиляди изражения и проявления, появяваща се напълно изненадващо като сплъстени петна по покривката на масата у приятеля, задръства дихателните му пътища с твърди полипи, достатъчни, за да замъглят очертанията на сънищата, да го пробудят и накарат да умолява…

— Аз съм благословеният Метатрон — напява глас от някоя стаичка, прекалено много отдалечена, за да определим местонахождението й. — Аз съм пазителят на Тайната. Аз съм блюстителят на Трона[17]… — Тук вътре най-смущаващите разточителства на Вигите са били отстранени или замазани. Няма смисъл да бъдат обезпокоявани пациентите. Всичко е в неутрални тонове, меки драперии, репродукции на импресионисти по стените. Оставена е само мраморната подова настилка и под голите крушки на осветлението тя лъщи като вода. Старият Пудинг трябва да преодолее допълнително шест-седем канцеларии или преддверия, за да стигне до своето местоназначение. Още не са изминали две седмици, но в тези негови действия вече се долавят зачатъци на ритуал, на повторение. Всяка стая ще подготвя индивидуално за него специфично премеждие: изпитание, което той трябва да превъзмогне. Интересно дали Пойнтсман не е инициаторът и за това също. Разбира се, разбира се, че той трябва да е… как изобщо този млад непрокопсаник е разбрал? Да не би да съм говорил насън? Или те се промъкват нощем с техните серуми на истината, за да… и при първата явна поява на мисълта, ето това е първото му изпитание за тази вечер: на масата е оставен набор спринцовки. Много ясно очертан и хвърлящ отблясъци, а останалата част от стаята леко разфокусирана. Да, сутрин обикновено се чувствах ужасно зашеметен, не можех да се събудя след тези сънища — а бяха ли сънища? Говорех нещо… Това е всичко, което помни той, че говори докато някой друг там го слуша… Трепери от страх и лицето му е по-бяло от вар.

Във второто преддверие е сложена празна червена тенекиена кутия, в която е имало кафе. Марка „Саварин“. Според него това би трябвало да значи „Северин“[18]. Охо-о, мръснишкият му негодник, подиграва се… Ала това не са типичните злобни каламбури отправени към набелязан потърпевш, а състрадателно вълшебство, масово повторение на някаква преобладаваща формалност (както например знаем, че никой здравомислещ експерт по разрушително дело няма привечер да пъхне в миялната машина лъжица между две чаени чаши или даже между чаша и чиния, поради страх от електрическия Прекъсвач… защото фактически това ще означава, че в действителност с болящите го от тъй внезапното напомняне пръсти, той държи котвата на релето, разположена между неговите два смъртоносни контакти)… В третото преддверие едно картотечно чекмедже е оставено зейнало, в него се вижда купче анамнези и разтворен екземпляр от Крафт-Ебинг[19]. В четвъртото преддверие, човешки череп. Възбудата му нараства. В петото преддверие, бамбуков бастун. Участвал съм в повече войни за Англия, отколкото мога да си спомня… не съм ли платил достатъчно? Хиляди пъти съм рискувал за всички тях… Защо им е притрябвало да измъчват един старец? В шестото преддверие, от тавана виси парцалив труп на британски пехотинец от Билото Бял Покров[20], бойната му униформа изрешетена с дупки от „Максим“[21] по краищата черни като очите на Клео де Мерод[22], лявото му око е простреляно, трупът е започнал да смърди… не… не! шинел, това е нечий стар шинел и нищо повече, оставен провиснал на една кука в стената… обаче не го ли бе подушил? Ето нахлува иприт и с гибелно бръмчене го блъска направо, както въздействат нежеланите сънища или когато се задушаваме. От немска страна запява картечница, дум диди дада, отговаря й английско оръжие, дум дум, и миг преди да удари часът за начало на атаката, пръстените на нощта се увиват около тялото му стягат го…

В седмото преддверие, с немощни стави на фона на тъмния дъб, той чука. Бравата, контролирана дистанционно с електричество, се отваря с леко прищракване, следвано от ехо. Той влиза и затваря вратата зад себе си. Стаята тъне в полумрак, само в един далечен ъгъл гори ароматизирана свещ, която изглежда сякаш отстои на километри. Тя го очаква, седнала на висок стол „Адам“[23], бяло тяло и черна униформа специално подбрана за нощта. Той пада на колене.

— Домина Ноктюрна… сияйна майка и последна любов[24]… твоят слуга Ърнест Пудинг се явява, съгласно заповедта ти.

През настоящите военни години фокусът на женското лице е устата. Сред тези грубовати и много често повърхностни момичета, червилото тържествува като кръв. Очите са оставени на произвола на природните стихии и сълзите: в последно време, когато толкова много смърт е скрита в небето, в морските дълбини, сред петната и капките върху снимките от въздушното фоторазузнаване, очите на повечето жени са чисто функционални. Но Пудинг е от друга епоха и Пойнтсман е отчел и тази подробност също. Дамата на бригадния генерал е прекарала цял час пред огледалото с грим за клепки, сенки, молив, лосиони и ружове, четчици и пинсети, от време на време сверявайки резултата с един албум на спирала пълен със снимки на най-високо ценените красавици отпреди трийсет-четиридесет години, тъй че господството й през тези нощи да бъде, ако не напълно легитимно, то поне автентично, заради нейното, а също и неговото душевно състояние. Русата й коса е изтеглена нагоре, захваната с фиби и прибрана под гъста черна перука. Когато тя седи със сведена глава, забравила за царствената поза, косата се отпуска напред върху рамената и стига под гърдите й. Сега тя е гола, с изключение на дълга самурена наметка и черни ботуши с тънки високи токчета. Единственото й бижу е сребърен пръстен със синтетичен рубин, нешлифован и оставен в първоначалната полукръгла форма, надменна капка кръв, протегната към него сега, очакваща целувката му.

Подрязаните му мустаци настръхват, треперят докосвайки пръстите й. Тя е изпилила ноктите си в силно заострени върхове и ги е лакирала в същия червен цвят като нейния рубин. Техният рубин. На това осветление ноктите изглеждат почти черни.

— Достатъчно. Приготви се.

Наблюдава как той се съблича, медалите му леко подрънкват, колосаната риза шумоли. Ужасно й се иска да запали цигара, обаче пушенето е било изрично забранено в указанията.

— За какво мислиш, Пудинг?

— За нощта, когато се срещнахме за първи път. — Калта вонеше. Зенитната артилерия бумтеше в мрака. Неговите войници, неговото клето паство бе обгазено тази сутрин. Той беше сам. През перископа, под увисналия в небето осветителен снаряд той я видя… и макар да беше скрит, тя също видя Пудинг. С бледо лице, облечена изцяло в черно, застанала на Ничия Земя между окопите на двете воюващи страни и навсякъде около нея се забиваха куршумите от картечниците, но тя нямаше нужда от защита. — Познаваха те, Повелителке. Те бяха от твоите хора.

— И ти също.

— Ти ме призова, ти каза: „Аз никога няма да те напусна. Ти ми принадлежиш. Ще бъдем заедно, отново и отново, въпреки че между срещите ни може да изминават години. И ти винаги ще ми служиш“.

Той отново е на колене, гол като новородено. Тръпки побиват осветяваната от свещта загрубяла старческа плът. Нови подутини и стари белези разкрасяват тук-там кожата му. Пенисът му е щръкнал в стойка „за почест“. Тя се усмихва. По нейна команда той пропълзява напред, за да целуне ботушите й. Подушва кожа и вакса и усеща как под езика му и през черната кожа се раздвижват пръстите на краката й. С крайчеца на окото той зърва масичка с остатъците от нейната ранна вечеря, ръба на чиния, гърлата на две бутилки, минерална вода, френско вино…

— Бригаден генерал, настана време за болка. Ако тази вечер твоето жертвоприношение ми хареса, ще получиш дванайсет превъзходни удара. — Това е най-неприятният за него момент. Тя му бе отказвала преди. Спомените му от Салиен[25] изобщо не я интересуват. Като че ли хич не я е грижа за масовите кръвопролития, за нея по-важни са легендата, митът и личният ужас… но моля… умолявам, нека тя да приеме…

— В Бадахос — смирен шепот — по време на Испанската война… войниците от един бандера[26] от Легиона на Франко настъпвали към града и пеели химна на техния полк. Те пеели за невестата, която били взели. Това си била ти, Повелителке: те-те провъзгласявали теб за тяхна невеста…

Тя мълчи известно време, кара го да чака. Накрая се усмихва, без да сваля очи от неговите, и частта от злото, за която е установила, че той трябва да се погрижи, остава непроменена, както обикновено:

— Да… Много от тях наистина станаха мои женихи в този ден — шепне тя и леко огъва лъскавия бамбуков бастун. В стаята като че ли прониква зимен вятър. Образът й заплашва да се разпръсне на отделни снежинки. Приятно му е да слуша говора й, той е уверен, че именно нейният глас, идващ от разнебитените стаички на фламандските села го е открил, той знае и може да различава по произношението израсналите в Ниските Земи момичета, чиито гласове са заръждевявали с преминаването от младост към старост, от веселие към безразличие, докато тази война се проточваше, от един мъчителен сезон в друг още по-мъчителен… — Аз приех техните смугли испански тела в моето. Те бяха с цвета на праха, на сумрака и на месо изпечено до идеална текстура… повечето от тях бяха тъй млади. Летен ден, ден на любов: един от най-трогателните в живота ми. Благодаря ти. Тази вечер ще получиш желаната болка.

Тази част от нейния церемониал поне й е приятна. Макар изобщо да не е чела класическа британска порнография, тя се чувства уверена като риба в местното течение на общоприети практики. Шест по задника и още шест през зърната на гърдите. Пляс, къде е сега тази Тиквена Изненада? А? Харесва й как избива кръвта и пресича снощните белези. Често й се е налагало с усилие да възпира своите стонове при всяко негово изгрухтяване от болка, два гласа в дисонанс, който ще се окаже съвсем не толкова случаен колкото звучеше… Понякога нощем тя му затъква устата с офицерски шарф и го овързва с плетен шнур със златни пискюли или с неговия портупей. Но тази вечер той лежи изгърбен на пода в краката й, с надигнат сбръчкан задник в очакване на бастуна, овързан единствено от нуждата от болка, от нещо истинско, нещо чисто. Отвели са го толкова далеч от неговата простодушна нервна система. Натъпкали са военни евфемизми и хартиени илюзии между него и тази истина, това рядко благоприличие, това мигновение в нейните добросъвестни крака… не, тук няма вина, а по-скоро недоумение — че е могъл толкова много години да слуша свещеници, учени, доктори, и всеки е поднасял своите точно определени лъжи, когато през цялото време тя е била тук, уверена във владението на неговото слабеещо тяло, на истинското му тяло: незамаскирано от униформа, незадръстено от медикаменти, които да скриват от Пудинг нейните известия за световъртеж, гадене и болка… Преди всичко болка. Най-ясната поезия, възможно най-ценната привързаност…

Той се надига с мъки на колене, за да целуне инструмента. Сега тя стои права над него, обкрачила го е, с издаден напред таз, кожената наметка е разтворена на бедрата й? Той се осмелява да погледне нагоре към путката й, този страховит вихър. Окосмяването й е боядисано черно, специално за случая. Той въздъхва и изпуска тих засрамен стон.

— Аха… да, разбирам. — С усмивка. — Знам, горкичкият ми простосмъртен бригаден генерал, знам. Това е моята последна загадка — прокарва нокти по долните си устни. — Не можеш да искаш от една жена да ти разкрие своята последна тайна, нали?

— Умолявам те…

— Не. Тази вечер, не. Коленичи тук и приеми това, което ще ти дам.

Против волята си — вече рефлекс — той хвърля мигновен поглед към бутилките на масата, чиниите изцапани с месни сокове, холандски сос, късчета хрущял и костици… Сянката й закрива лицето и гърдите му, кожените й ботуши поскърцват тихо при движението на бедрата и коремните й мускули, и после тя бързешком започва да пикае. Той отваря уста да улови струята, дави се, опитва да продължи да преглъща, усеща, че топлата урина капе от ъгълчетата на устата му, стича се надолу по шията и раменете му, залети от съскащата струя. Когато тя привършва, той облизва от устните си последните капки. Още няколко са полепнали, златисто бистри, по лъскавите вагинални косми. Лицето й, показващо се между голите гърди, е гладко като стомана.

Тя се обръща.

— Повдигни наметката ми. — Той се подчинява. — Внимавай. Не докосвай кожата ми. — По-рано в първите сеанси на тази игра тя нервничеше, измъчвана от запек, и се питаше дали не е същото като при мъжката импотентност. Но тактичният Пойнтсман бе предвидил това и заедно с храната за нея изпращаше таблетки разхлабително. Сега червата й тихичко простенват и тя усеща как лайното започва да се плъзга надолу и изхлузва. Той коленичи с вдигнати ръце, придържа настрани и нагоре разкошната наметка. От процепа, от абсолютната тъмнина измежду белите й бутове се появява тъмно говно. Той разтваря непохватно колена, докато те допират кожата на ботушите й. Накланя се напред, за да обхване с устни горещото лайно, засмуква го нежно, облизва отдолу… и мисли, разкайвайки се, по-силно е от него, мисли за негърски пенис, да, той знае, че това обезсилва част от поставените условия, обаче няма да бъде отхвърлено, образът на груб африканец, който ще го застави да се държи прилично… Смрадта на говна залива носа му, притиска го, всеобхватна. Това е вонята на Пашендейл и Салиен. Примесена с калта и разложението на труповете, това беше пълновластната миризма на тяхната първа среща и емблема на Домина Ноктюрна. Лайното се плъзга в устата му, надолу към хранопровода. Той се задавя, но храбро стиска здраво зъби. Хляб, който само щеше да плава в порцеланови води някъде, невидян, невкусван — втасал и опечен в непримиримата чревна Пещ, вече е познатият ни хляб, пухкав като домашен уют, усамотен като последно издихание в леглото… Спазмите в гърлото му продължават. Болката е ужасяваща. Той разплесква с език говна в небцето си и, примлясквайки сочно-гъсто, започва да дъвчи, единственият звук в стаята…

Има още две лайна, по-малки и, когато ги изяжда, трябва да излиже остатъците от говна по ануса й. Той моли за разрешение да се напъха под наметката, да бъде допуснат в подплатения с коприна мрак, да остане там за малко със своя покорен език устремен нагоре в нейния анус. Но тя се отдръпва. Козината изчезва от ръцете му. Тя му заповядва да мастурбира в нейна чест. Наблюдавала е Капитан Блицеро с Готфрид и знае правилния начин.

Бригадният генерал се изпразва бързо. Плътната миризма на сперма изпълва стаята като дим.

— Сега върви. — Избива го на плач. Но той я е молил и преди, предлагал й е, каква нелепост, живота си. Сълзи изпълват очите му, стичат се. Той не може да погледне в нейните. — Цялата ти уста е оплескана с лайна. Може би ще те снимам както си така. За всеки случай, ако някога се умориш от мен.

— Не. Не, само от това съм уморен — тръсва рязко глава по-далеч от Крило Д, за да обхване останалата част на „Бялото видение“. — Тъй ужасно уморен…

— Обличай се. Не забравяй да си изтриеш устата. Ще те повикам, когато ми потрябваш отново.

Разрешено му е да се оттегли. Навлича обратно униформата, затваря вратата на стаята и се връща по същия път назад. Нощният дежурен все така спи. Студеният въздух блъска Пудинг като вълна̀. Той изхлипва, прегърбен, самотен, бузата му опира за момент грубите каменни стени на къщата в неокласически стил. Постоянното му жилище се бе превърнало в място на изгнание, а истинският му дом е у Повелителката на Нощта, с нейните меки ботуши и твърд чуждестранен глас. Той няма какво да чака, освен късна чаша супа, обичайните документи за подпис и доза пеницилин, която Пойнтсман му бе наредил да приема, за неутрализиране въздействието на Escherichia coli[27]. Въпреки че, навярно утре вечер… вероятно тогава. Струва му се непосилно да издържа повече. Но, може би, в часовете преди разсъмване…

Бележки

[1] Цитатът е от „Книгата“, И. П. Павлов Лекции, т.2, лекция 52 „Опит за физиологично разбиране (и обяснение) на симптомите на истерията“. Лекцията е изнесена пред Академия на науките на СССР в 1932 г., когато Павлов е на 83 години. — Б.пр.

[2] Опит за драматически монолог в маниера на Т. С. Елиът. Темата е старостта. — Б.пр.

[3] „Городки“ („чуканчета“) — древна руска народна игра, представляваща хвърляне на пръчка по предварително наредени фигурки. — Б.пр.

[4] Лаборатория за абреакционни изследвания. — Б.пр.

[5] Т.е. спокойната увереност на консервативната мода, характерна за дрехите изработвани по поръчка в реномираните шивашки ателиета на ул. „Савил Роу“ в Лондон. Названието на улицата е синоним на елегантни и скъпи дрехи. — Б.пр.

[6] Дънкан Сандис (1908–1987) — член на английския парламент от 1935 г., инвалидизиран ветеран след 1940 г., парламентарен секретар на Министерство на снабдяването след 1941 г. и съпруг на дъщерята на Уинстън Чърчил. В 1943 г. е избран за председател на комисията към военния кабинет, която събира и обработва информация за германската програма за оръжията Фау. — Б.пр.

[7] Алюзия за стихотворението „Ако“ (1910) от Ръдиард Киплинг, чиято начална строфа гласи:

Ако можеш да запазиш спокойствие

Когато всички около теб(наоколо)

Губят своето и обвиняват теб за това,

Ако имаш вяра в себе си, когато всички се съмняват в теб

Но проявяваш снизхождение към тяхното съмнение

И завършва:

Ако можеш да запълниш непокорната минута

Със цели шестдесет секунди пробег

Твой е Светът и всичко в него

И нещо много повече,

Ти ще станеш Мъж, сине мой!

Б.пр.

[8] Т.е. „Виктория Юнивърсити“ в Манчестър. — Б.пр.

[9] ИКИ — Импириал Кемикъл Индъстрийс. — Б.пр.

[10] И тъй нататък (нем.). — Б.пр.

[11] За да успокоява дори най-раздразнените кучета, с които експериментирал, И. П. Павлов използвал инжекции с калиев бромид за подпомагане процеса на забавяне скоростта на реакцията. — Б.пр.

[12] От бихейвиоризъм (от англ._ behaviour_ — поведение) — направление в психологията, отдаващо първостепенно значение на инстинктивните действия и основаващо се на предпоставката, че поведението може да бъде изследвано и обяснено научно, без да се познават вътрешните умствени състояния. Бихейвиоризмът изучава причинно-следствените връзки: „Ако,… то…“, стимул — реакция и прилага класическо кондициониране (условен рефлекс) и оперантно кондициониране (стимулиране, поощряване на желаното поведение). За поощряване на поведението се използват т.нар. положително подкрепление (стимул) и отрицателно подкрепление (наказание). — Б.пр.

[13] В 1930 г. руското село Колтуши, където били разположени лабораториите на И. П. Павлов, е преименувано в негова чест на Павлово.

Бейгин — популярен латиноамерикански бавен танц в ритъм болеро и наподобяващ фокстрот. Названието произлиза от френското béguin (флирт, увлечение). — Б.пр.

[14] Отдел Психологическа Война. — Б.пр.

[15] Volusgrenadier (нем.) — народно опълчение. Германски армейски дивизии формирани през есента на 1944 г. Професионални военни формации, добре въоръжени с ефикасни оръжия и оборудване. Състав: ядро от опитни ветерани, допълнени с бивши служители на флота и авиацията, ранени войници от разформировани части, възрастни мъже и тийнейджъри. — Б.пр.

[16] Setzt V-2 Ein! (нем.) от Einsetzen (нем.) — слагам в нещо, пъхам, мушкам и когато е използвано с определени предлози, означава „изправям се“ или „еригирам“. В случая може да бъде преведено като „Надърви Фау-2!“ или „Забий (начукай) Фау-2 вътре“. — Б.пр.

[17] „Аз съм благословеният Метатрон… блюстителят на Трона“ — архангел Метатрон или този „Който стои до трона на Бога“ — архангел в юдаизма. Метатрон е този, чрез чиито напътствия е било възприето познанието за Дървото на живота, като инструмент за проучване на видимата и невидимата Вселена. На Метатрон се приписва виолетов цвят. Отговаря за връзката между физическото тяло и телата ни в по-фините измерения, за тялото от светлина и за процеса на Възнасянето. Също така той съдейства за връзката между Земята и Небето, понеже той е единственият Архангел, който е бил в човешко превъплъщение. Предполага се, че едно от превъплъщенията на Метатрон е Енох, като „книгата на Енох“ се е смятана за основен труд за опознаване на Вселената, законите и йерархията в нея. В кабалистичната традиция Метатрон е най-висшият ангел и служи като небесен писар или „ангел, който записва човешките дела“.

Тук започва сатирична инверсия (преобръщане) на кабалистичното възнесение до Меркаба (Божият трон-колесница в пророческите видения/прозрения). В кабалистичната митология Метатрон е най-важният архангел и понякога бива изобразяван като стоящ до трона на Яхве (Меркаба) или като негов „пазител“. Въображаемото Възнесение до трона превежда посветения през седем преддверия, като всяко от тях подлага кандидата на изпитание. Първото е благочестие, второто — непорочност, третото — искреност, четвъртото — единение с Бог, петото — святост пред Бог, шестото — изпълнение на химн в прослава на Бог, седмото — кандидатът трябва да застане прав и треперещ пред Бог. Тоест проследява се възнесението на душата от земята и нейното завръщане, което включва преминаването през враждебните преддверия и стига до Божията цялост и светлина, като всичко това олицетворява процеса на изкупление.

Авторът саркастично обръща наопаки този процес. Героят (бригаден генерал Пудинг) попада в личен ад, в мрака символизиран от калта около Пашендейл и от самата Домина Ноктюрна. И всяко от седемте преддверия, през които минава Пудинг, обръща наопаки сравняемата тема в кабалистичната наука. Читателят може да направи съпоставка на гореизброените изпитания и случващото се с героя (бригаден генерал Пудинг). В първото преддверие „набор спринцовки“ не говори за благочестие, а за склонност и пристрастяване (към наркотици), във второто преддверие намекът за Северин разкрива поквара, а не непорочност, в третото преддверие героят не среща искреност, а научна обективност, в четвъртото преддверие празният череп осмива идеята за „единение с Бог“, в петото преддверие „светостта пред Бог“ е съпоставена с бамбуков бастун, в шестото преддверие — вместо да славослови Бог с химн, героят вижда трупа на войник (или нечий стар шинел), в седмото преддверие, вместо да стои прав и треперещ пред Бог, героят е коленичил в унизителна раболепност (но силно възбуден сексуално) пред въплъщението на божеството Шекина (майка на чувствения живот и на развратната смърт). — Б.пр.

[18] „Саварин… Северин“ — марката кафе „Саварин“ била често рекламирана в английската преса през военните години. Северин е действащо лице от романа „Венера в кожи“ (1878) на Леополд фон Захер-Мазох (1836–1895). По настояване на Северин, героинята Ванда (Венера) го взема за неин роб. През 1895 г., когато фон Захер-Мазох умира, терминът „мазохизъм“ е вече назован от д-р Крафт-Ебинг в неговия труд „Сексуална психопатия“. И до днес смисълът на думата не е променен — изпитване на удоволствие от болката. — Б.пр.

[19] Т.е. „Сексуална психопатия“ (1886), обемисто изследване на сексуалните отклонения от немския психоневролог Рихард фон Крафт-Ебинг (1840–1902) — основополагащ труд за развитието на модерната сексология. — Б.пр.

[20] От историята на І Световна война. Много важен хълм за битката при Месине (Белгия), предмостие към Третата Битка при Пашендейл. Германските войски държат билата Бял Покров и Пилкем, а Ипър остава по средата. На 7 юни 1917 британската армия започва атака и два часа по-късно германците са изтласкани от билото Бял Покров. — Б.пр.

[21] Първата истинска, самозареждаща се картечница (скорост от 600 изстрела/мин.), изобретена през 1885 година от Хайръм Стивънс Максим (1840–1916). — Б.пр.

[22] Клеопатра Диана де Мерод (1875–1966) — прочута със своята красота и изящество талантлива френска балерина, любовница на белгийския крал Леополд ІІ. — Б.пр.

[23] Стол в неокласически стил, проектиран и създаден от архитектите и мебелисти братя Джеймс Адам (1730–1794) и Робърт Адам (1728–1792). — Б.пр.

[24] Domina Nocturna (лат.) — букв. Нощна Жена. Източникът за това название е „Тевтонска митология“ (изд. 1835 г.) от Якоб Грим (1785–1863), който описва сатанинската „нощна езда“ на вещиците: „Нощните жени в услуга на Госпожа Холда (тевтонска богиня на зимата или богиня на времето и природните явления) в определени нощи блуждаят из въздуха, яхнали зверове; на нея се подчиняват те, на нея извършват жертвоприношения… Тези нощни жени, сияйни майки, Домини Ноктюрни първоначално са били демонични самодивски същества, които се явявали в женски облик и правели добрини на мъжете.“ За подозираните във вещерство се смятало, че „яздят заедно с Холда“ и че Домини Ноктюрни, подобно на Валкириите, кръжали над бойните полета, за да отведат душите на мъртвите. В описваната по-нататък сцена Катье се (по)явява на Пудинг в костюма на Бялата Богиня, „сияйна майка“ в нейния унищожителен облик. — Б.пр.

[25] Салиен — областта около Ипър (Белгия) където по време на І световна война се водят тежки и продължителни сражения и за първи път в историята е използвано химическо оръжие, газ получил името си от това на града — Иприт. — Б.пр.

[26] „В Бадахос… бандера“ — Испанският град Бадахос е място на една от най-ранните и най-безмилостни масови екзекуции по време на испанската гражданска война. На 16 август 1936 г. армията на Франко обградила отстъпващите лоялиски опълченци в Бадахос, където оставащите 2000 от тях били събрани в градската арена и разстреляни с картечници. Bandera (исп.) — национален флаг, полково знаме. В случая — батальон, полк. — Б.пр.

[27] Escherichia coli (лат.) — грам-отрицателна бактерия, бацил, обитаващ долния чревен тракт на топлокръвните организми, включително и човека. Причина за заразяването най-често е фекално замърсяване на хранителни продукти. — Б.пр.