Томас Пинчън
Гравитационна дъга (41)

□ □ □ □ □ □ □

Отново в Берлин и над града се разразява страховита гръмотевична буря. Маргерита е завела Слотроп в паянтова дървена къща край река Шпрее, в Руския сектор. Входът е охраняван от обгорял танк „Кьонигстигер“^[1], овъглена боя, смачкани вериги откъснати от задвижващите зъбни колела, сведено надолу мъртво чудовищно 88-милиметрово оръдие сочи към сивата река, чиято обсипана с дъждовни иглички повърхност леко съска.

Вътре по наклонените покривни греди гнездят прилепи, останките от леглата миришат на плесен, голият дъсчен под е обсипан с прилепови лайна и натрошена стъклария, всички прозорци заковани с дъски, с изключение на този, през който минава кюнец, защото коминът на къщата е съборен. На стол-люлка като сиво-кафяв облак е захвърлена молескинова^[2] куртка. По пода все още се различават остатъци от боя завещани от някой отдавнашен художник, сбръчкани пръски остарял пурпур, оранж, стоманено сиво, в обратна деформация на картини с неизвестно местонахождение. В далечния ъгъл виси помътняло огледало, — рамката е изрисувана от край до край с бели цветя и птици — което отразява Маргерита и Слотроп и дъжда отвън зад отворената врата. Част от тавана, отнесена при агонията на Кралския Тигър, е покрита с лекясани подгизнали картонени плакати, изобразяващи една и съща фигура с пелерина, широкопола шапка и надпис: DER FEIND HÖRT ZU^[3]. От десетина пролуки капе вода.

Грета запалва газена лампа, която стопля дъждовната светлина с шепа жълто. Слотроп наклажда огън в печката докато Маргерита слиза под къщата, където, оказва се, има солиден запас от картофи. Не може да бъде! та Слотроп не е виждал картоф от месеци. Освен това има торба с лук и даже вино. Тя ги сготвя, двамата сядат и нагъват лакомо компирите. После, без каквито и да е било помощни средства или разговори се ебат, докато заспят. Но след няколко часа Слотроп се събужда и лежи и недоумява, а сега накъде.

Накъде ли? Ами да намери онзи „Киселината“ Бумер, когато дъждът спре, и да предаде на човека неговия хашиш. Но после какво? Налице е подчертано отчуждение и разграничение между Слотроп и Черния Агрегат и мистерията Ласло Джамф/„Имиполекс“. Той наистина не бе мислил за тях от доста време. Хмм, кога беше това? В деня, когато бе седял с „Киселината“ в кафенето и бе пафкал оня рифър… о, това беше онзи ден, нали? Дъждът капе, просмуква се в подовите дъски и Слотроп чувства, че обезумява. Ако в параноята има нещо утешително и даже благоговейно, съществува още и антипараноя, при която нищо с нищо не е свързано, и такова състояние само единици от нас могат да изтърпят за по-дълго. А тъкмо сега Слотроп изпитва усещането, че се плъзга в антипараноидалната част на своя цикъл, сякаш целият град около него отстъпва с отнесени покриви, уязвим, объркан, разконцентриран като него самия и между него и мокрото небе са останали само картонени образи на Слухтящия Враг.

Или съществува някаква причина, поради която Те са го сложили там, или той просто си е там. Слотроп не е сигурен дали всъщност не би предпочел да знае тази причина… Към среднощ дъждът намалява. Слотроп оставя Маргерита, за да изпълзи навън в студения град с петте килограма, като е задържал за себе си един, част от който бе щипнал Чичерин. Руски войници пеят в техните квартири. Горчивата болка от акордеонния акомпанимент продължава да ридае като фон на песните. Появяват се силно развеселени пияни и пикаят в централните канавки на павираните алеи. Кал изпълва някои улици като плът. Дупки от снаряди запълнени догоре с дъждовна вода лъщят от фенерите на нощните наряди разчистващи развалините. Потрошен стол „бидермайер“, единичен ботуш, метална рамка за очила, кучешки нашийник (очите по краищата на виещата се следа дебнат за някакъв знак, за отблясък), винена тапа, широко разперена метла, велосипед с едно липсващо колело, изхвърлени броеве от „Tägliche Rundschau“^[4], халцедонова дръжка на врата боядисана много отдавна в пруско синьо, разпръснати клавиши за пиано (всичките бели, ако трябва да бъдем по-точни октава на В — или Н по германската номенклатура — нотите от сега отхвърления Локрийски лад^[5]), око от някакво препарирано животно на кехлибарени и черни ивици^[6]… Разпръснатата нощ. Уплашени и треперещи кучета тичат зад стените с начупени върхове като температурни диаграми на връхлетян от треска болник. Утечка на газ се вие някъде и за минута се превръща в смърт и следдъждовен аромат. Редици зеещи черни прозорци пълзят нагоре по стените на изтърбушени жилищни блокове. От пръти арматурно желязо, накъдрени като черни спагети, висят щърбави парчета бетон, цели огромни камари се полюшват зловещо над главата при най-слабия полъх на вятъра… Гладколикият Пазител на Нощта се рее зад безпристрастни очи и усмивка, бледно извит над града, и тананика своята дрезгава приспивна песен. Тъй са прекарали младежите цялата Инфлация, сами на улицата, без подслон и място, където да избягат от черните зими. Момичетата са стояли до късно по верандите или седели на пейките под светлината на лампите край реките, чакали клиенти, но младежите е трябвало да отминават, пренебрегвани, прегърбили извънмерно подпълнени рамена, парите изобщо нямаха връзка с нещо, което биха могли да купят, с увеличен обем и силно разбухнали, хартиен рак в портфейлите им… Пред бар „Чикаго“ пазят двама от потомците им, момчета с костюми „Джордж Рафт“ с няколко размера над техните, колкото и да пораснат, пак няма да ги запълнят. Единият непрекъснато кашля в неудържими предсмъртни спазми. Другият облизва устни и гледа в Слотроп. Въоръжени впедерастени хулиганчета. Когато той споменава името на „Киселината“ Бумер, двамата препречват заедно вратата, поклащайки глави.

— Вижте какво, трябва да му предам един пакет.

— Не го познаваме.

— Може ли да оставя бележка.

— Няма го тук.

Кашлящият скача напред. Слотроп се дръпва бързо, замахва рязко ветрилообразно с плаща, протяга крак и препъва момчето, което се просва на земята с яростни ругатни, целият оплетен в дългата си верижка за ключове, докато неговият другар рови под увисналото сако вероятно за нож или пистолет и Слотроп го изритва в ташаците, изкрещява „Fickt nicht mit dem Raketemensch!“^[7], за да бъде запомнен тук като Самотния Рейнджър^[8], и офейква в сенките, сред купчините от дъски, камънаци и пръст.

Тръгва по пътека, по която според него „Киселината“ го бе водил преди няколко дни, непрекъснато я губи, попада се в слепи лабиринти, плетеници от бодлива тел изпратени във ваканция от унищожителните майски бури, след това в бомбардирания и изровен паркинг за камиони, откъдето близо половин час не може да намери изхода, няколко хълмисти декара гума, грес, стомана и разлят бензин, парчета от камиони стърчащи към небето или към земята, съвсем като в мирновременна американска автоморга, споени в чудновати кафяви муцуни все едно от страниците на „Сетърдей Ивнинг Поуст“ с дребната разлика, че не са дружелюбни, а откровено зловещи… да те определено са от „Сетърдей Ивнинг Поуст“ наистина: това са лицата на вестителите с триъгълни шапки, които идват от дълъг път, покрай брястовете и бъркшърските легенди, пътешественици изгубени в периферията на Вечерта. Идват с послание. Но ако гледаш малко по-дълго, те се закръгляват и позаглаждат. Застиват в спокойни безсмъртни маски, които право на повърхността показват напълно цялата тяхна същност, докрай.

Отнема му час докато намери мазето на „Киселината“. Но то е празно и тъмно. Слотроп влиза, включва осветлението. Обстановката е като след полицейски обиск или гангстерска война: печатната преса е изчезнала, разхвърляни навсякъде дрехи, и при това много странни дрехи, например има плетен костюм от ракита, фактически костюм от жълта плетена ракита, с шарнири под мишниците, на лактите, колената и по очертанията на слабините… о, хмм, да, Слотроп извършва бързо претърсване тук, поглежда в обувките, всъщност не точно обувки, а стъпални ръкавици с отделни пръсти, и те не са ушити, а отлети от някаква неприятна шарена смола, от такава правят топките за кегелбан… зад изпарцаливените остатъци от тапетите, в навитите щори, сред щриховките на няколко фалшиви райхсмарки изпуснати от грабителите, и така петнайсет минути, ала не намира нищо… и през цялото време иззад своите вторачени сенки на масата го наблюдава един бял предмет. Слотроп усеща втренчения му поглед още преди да го види накрая, петсантиметрова шахматна фигура. Бял пластмасов кон — и-и-и-и чакайте, докато Слотроп установи каква точно пластмаса, нали!

Фигурата представлява конски череп: очните кухини са празни до самата му основа. В една от тях е пъхната стегнато навита цигарена хартийка със съобщение от „Киселината“. <Ракетчик! Скачачът моли да ти предам този негов символ. Пази го — той ще те разпознае по него. Аз съм на „Якобищрасе“ 12, 3-ти двор, номер 7. Като Д/4, Мен. Аз ли?> Трябва да е ясно, че Джон Дилинджър е завършвал писмата си с „Като Д/4“.^[9] Това лято всички в Зоната използват същия знак в посланията си, показващ на хората какво е отношението им към някои определени неща…

„Киселината“ е приложил карта, насочваща как да стигнат до него. Значи явно трябва да се връща в Британския сектор. С недоволно пъшкане Слотроп излиза обратно в калта и ранното утро. Някъде около Бранденбургската врата отново започва да ръси дъжд. По улицата все още се търкалят раздробени от снарядите и килнати нагоре към дъждовното небе парчетии от тази врата в измъчено й грандиозно безмълвие, докато той крачи леко покрай нея, Колесницата проблясва като въглен, препускаща и неподвижна, и сега е XXX-я век и дръзкият авантюрист Ракетчик току-що е кацнал тук за обиколка из руините, следи от древноевропейски архитектурен стил, оставени върху пустинното плато…

„Якобищрасе“ и околните коптори оформящи по-голямата част от района са останали незасегнати от уличните боеве, както и вътрешната й тъмнина, зидария от сенки, която ще се запази, независимо дали слънцето изгрява или залязва. Номер 12 представлява цял квартал от жилищни блокове отпреди Инфлацията, пет-шест етажни с мансарди, пет-шест вътрешни двора влизащи един в друг — кутии за подаръци от някой любител на просташки шеги, в средата няма нищо, а само един последен хлътнал двор, от десетилетия вонящ на все същите боклуци, готвено и пикня. Ха, ха!

Слотроп пристъпва разсеяно и бавно към прохода под първия свод. Уличното осветление запраща сянката на плаща му напред в поредица от тези сводове, всеки надписан с избледняла боя: Първи Двор, Втори Двор, Трети Двор и т.н., оформени като входа на „Мителверке“, параболични, но повече като отворена уста и гърло, хрущялните стави отстъпват в очакване, изчакват с надеждата да погълнат… над устата две квадратни очи, с розово-сиви склери, отгоре го гледат втренчено черни като катран ириси… киска се, както го е правил непрестанно с години, хлипащ и потракващ смях, сякаш тежки порцеланови съдове се търкалят или блъскат под водата в мивката. Малоумен кикот, ами да, това съм просто аз, познатият голям, стар и геометричен аз, няма какво да се вълнуваш, хайде влизай… Но болката, двайсет, двайсет и пет години парализиран от болка дълбоко в това издължено гърло… стар изгнаник, безучастен, вече пристрастен към оцеляването, понася годините и устоява, очаква уязвими мухльовци като пристигналия тук Слотроп, на които да се яви и разкрие, засмян и безмълвно плачещ… боята се лющи от Лицето, обгоряло, заразено, отдавна умиращо, и как може Слотроп просто така да прекрачи в подобно шизоидно гърло? Ами защото точно това иска от него стражът, могъщото Студио, естествено: тази вечер Слотроп е актьорът в ролята на юноша: да вървят неспирно цялата нощ, — той и другите, самотните берлинчани дето излизат навън само в тези евакуационен часове, те са ненужни, излишни и няма къде да отидат, — ги е подтиквала необяснимата Тяхна потребност да бъде поддържан някакъв минимален брой население в тези жалки мрачни и прокълнати краища, определена от икономически съображения, въпреки че знае ли човек, може би и поради емоционални причини също…

„Киселината“ също е в движение, макар и вътре на закрито, дебне сънищата си. Помещението изглежда като голяма стая, тъмно и силно задимено от тютюн и марихуана, пръснати ръбести парчета натрошена мазилка там, където стените са били съборени, навсякъде по пода разхвърляни сламеници, върху един от тях двойка влюбени допушват последната спокойна цигара, на друг някой хърка… лакиран блестящ концертен роял „Бьозендорфер Империал“, на който пременена само по войнишка рубашка се е облегнала Труди, отчаяна муза с изпънати дълги голи крака.

— Густав, моля те ела да спиш, вече разсъмва.

Единственият отговор е раздразнително подрънкване на басовите струни. „Киселината“ е силно наклонен на една страна, съвсем неподвижен, като смалено и изсушено дете, чието лице е било продължително обработвано с хвърляния от прозорци на втория етаж, „първи фрикции“ извършени в полицейски участъци от женствени сержантски юмруци в ръкавици, златиста следобедна светлина над хиподрума в Карлсхорст, черна светлина излъчвана от павирани среднощни булеварди изящно набръчкани като кожа опъната върху камък, бяла светлина от атлазени рокли, пирамиди от блестящи чаши пред огледалата на бар, буквите М в шрифт сан-сериф над входовете на метростанциите сочещи с безметежен магнетизъм към небето, за да свалят стоманените ангели на възвеличението, бездушна капитулация — лице, което в съня си е ужасяващо старо, изоставено на историята на неговия град…

Очите му се отварят — за момент Слотроп е само засенчени зелени гънки, силно осветен шлем, и нивата на яркост все още са несъпоставими. После кимане с мила усмивка, всичко е наред, да, привет Ракетчико, какво става? Все пак закоравелият стар наркоман не си пада много по любезността и моментално отваря импулсивно торбата и наднича вътре, с очи като дупчици от препикано в снега, за да види какво е получил.

— Мислех, че си в затвора или нещо такова.

Зойре изважда мароканска луличка и започва да размачква дебело парче от същия този хашиш, тананикайки популярната румба:

Малко нещо от Ма-ро-ко

И съвсем мъничко шо-ко

— Е, добре, Скачачът издаде нашата операцийка с фалшивите пари. Сега сме във временна пауза, нали разбираш.

— Не разбирам. Нали сте първи приятели?

— Определено не сме. А и той се върти в по-висши орбити. — Далаверата е много сложна и е свързана с американската окупационна валута, която повече не е валидна в средиземноморския ТВД^[10], а съюзническите сили тук отказват да приемат райхсмарки. Скачачът има също и проблеми с платежния баланс, а и е спекулирал на едро с лири стерлинги, и…

— Но, но тогава, хмм, къде са моите един милион марки, Емил?

„Киселината“ всмуква жълт пламък изтичащ през ръба на чашката на лулата.

— Отидоха там, където се виеха орловите нокти. — Съвсем същото, дума по дума, е отвърнал Юбилярят Джим Фиск на комисията на Американския Конгрес, която разследвала съзаклятието му с Джей Гулд да завладеят пазара на златото в 1869 година^[11]. Цитатът му напомня за Бъркшър. Тъй като няма за какво повече да се захване, на Слотроп му хрумва, че „Киселината“ не може да бъде на страната на Лошите Момчета. Които и да са Те, играта Им се състои в погасяване, а не напомняне.

— Е, поне ще мога да продавам на дребно, по грам, от това, което имам — предполага Слотроп. — За окупационна валута. Тя е стабилна, нали?

— Значи не се сърдиш. Наистина ли не се сърдиш?

— Ракетчикът стои над тези неща, Емил.

— Имам изненада за теб. Мога да ти намеря Черния Агрегат, за който ме питаше.

— Ти ли?

— Скачачът. Помолих го заради теб.

— Не се занасяй с мен. Сериозно, наистина ли? Ура-а-а, това е чудесно от твоя страна. Как мога да ти се…

— Десет хиляди лири стерлинги.

Слотроп изпуска огромно кълбо дим.

— Благодаря, Емил… — И разказва на „Киселината“ как бе попаднал на Чичерин и за срещата с Мики Руни.

— Ракетчик! Космонавт! Добре дошъл на нашата девствена планета. Тук ние само искаме да бъдем донякъде оставени на мира, ясно ли е? Ако ни убиеш, не ни изяждай. Ако ще ни ядеш, не храносмилай. Нека отново да излезем от другия край, като диаманти в лайната на контрабандист…

— Слушай — Слотроп си припомня съвета, даден му много отдавна в Нордхаузен от Гели, — да е споменавал твоят приятел Скачачът, че се навърта в Свинемюнде или на някое друго подобно място?

— Това е само цената на инструмента, който търсиш, Ракет. Половината в аванс. Той каза, че на него ще му струва толкова само за да го открие.

— Значи той не знае къде е Черния Агрегат. Мамка му, та той би могъл да хване натясно всички ни, и да повишава цените, с надеждата, че някой ще бъде достатъчно глупав да му плати в аванс.

— Споразумее ли се за нещо, той обикновено го доставя. Нали не си имал неприятности с фалшивия пропуск, който ти е направил?

— М-м-да-а-а-а… — Охо. О, егати, аха-а, да, точно исках да питам за това пропускче на името на Макс Шлепциг… — Та така. — Но междувременно Труди, която е изоставила Густав на пианото, идва при Слотроп, сяда на колената му и отърква долни бузи в мъхестия чатал на панталоните му, сладичките голи крака шепнат заедно, косата се разпръсква, войнишката рубашка е полуразкопчана, а „Киселината“ в даден момент се е претърколил и, стенейки, е заспал отново. Труди и Слотроп се оттеглят на един доста отдалечен от „Бьозензорфа“ сламеник. Слотроп се отпуска назад с въздишка, сваля шлема и оставя едрата, ласкава и сочна Труди да прави каквото пожелае с него. Ставите го наболяват от дъжда и разходките из града, наполовина е упоен, Труди го целува до изумително успокоение, той се чувства като на открито пространство тук, няма облагодетелствани сетива или органи, всички участват равностойно в играта… вероятно за първи път в своя живот Слотроп е приел, че не е задължително да бъде надървен, което е още по-добре, защото това изглежда става не толкова с пениса му колкото с… о, милост, неудобно се получава, но… ами носът му всъщност се натопорчва, слузта започва да тече, дотук имаме носово надървяне и Труди сигурно го е видяла, как да не го забележи… тя приплъзва устни върху пулсиращата муцуна и забива половинметров горещ език в една от ноздрите му… той усеща всяка отделна розова вкусова брадавичка докато Труди прониква дори още по-дълбоко, отмества настрана стените на преддверието и вътреносовото окосмяване, за да настани главата, а после и раменете си и… леле! тя е наполовина вътре и преспокойно може… повдига колена, припълзява напред като се захваща с ръце и крака за космите и успява най-после да се изправи вътре в много приятно осветената голяма червена зала, където тя не може да различи стени или таван, а по-скоро постепенно избледняване, до цвета на морска раковина и пролетни оттенъци на розовото във всички посоки…

Двамата заспиват в зала изпълнена с хъркане и ниски плътни тонове от рояла, а милионите дъждовни иглички дупчат дворовете навън. Насред разгара на Злокобния Час, когато Слотроп се пробужда, Труди и Густав са в някоя друга стая и подрънкват с чаши за кафе, а около мръсния прозорец една костенуркова котка гони мухи. А Бялата Жена чака Слотроп край Шпрее. Той не е особено предразположен да тръгва. Появяват се Труди и Густав с кафе и половин цигара с марихуана, всички сядат и дърдорят.

Густав е композитор. От месеци той води яростен спор с „Киселината“ за това кой е по-добър, Бетовен или Росини. „Киселината“ е за Росини.

— Не съм чак толкова за Бетовен като личност, колкото за него като представител на германската диалектика, за включването на все повече и повече ноти в гамата, стигащо до своята най-висока степен с додекафоничната демокрация, при която всички ноти са еднакво чуваеми и слушаеми. Бетовен е един от архитектите на музикалната свобода; независимо от своята глухота той е откликнал на изискванията и потребностите на историята. Животът на Бетовен е изпълнен с трагедия и величие, докато Росини още 36-годишен се оттегля в пенсия, за да курварува и дебелее.

— И какво от това? — е обичайният отговор на „Киселината“. — А ти какво би избрал? Работата е там, — прекъсвайки традиционният негодуващ вопъл на Густав, — че Росини е приятен за слуха, благозвучен. А когато слушаш Бетовен единственото усещане е, че те напира да превземеш Полша. „Ода на радостта“, няма що! Той изобщо не е имал никакво чувство за хумор. Казвам ти, — размахва „Киселината“ костелив стар юмрук, — в щима на страничния барабан за „Крадливата Сврака“ има много повече Възвишеност, отколкото в цялата Девета симфония. При Росини истинският смисъл е в това, че влюбените винаги се събират, изолацията е преодоляна и, независимо дали ти харесва или не, такова е великото центростремително движение на Света. Любовта се случва посредством механизмите на алчността, дребнавостта и злоупотребата с власт. Всичките лайна се превръщат в злато. Стените биват пробити, балконите изкачени… слушай! — Нощ в началото на май и в ход е последната бомбардировка. Налага се „Киселината“ да крещи с все сила. — Италианката е в Алжир, Бръснарят е в порцелановата паничка за сапуна, свраката краде всичко наред де що види!^[12] Светът се централизира стремително…

В тишината на тази дъждовна сутрин като че ли с Германската Диалектика на Густав е свършено. По някакъв таен съобщителен музикантски канал чак от Виена го бяха информирали, че Антон Веберн^[13] е убит.

— Застрелян през май от американците. Безсмислено, случайно, ако вярваш на случайности. Някакъв помощник-готвач от Северна Каролина, някакъв съвсем скорошен новобранец с 11-милиметров пищов, с който още не знаел как да борави, здравата окъснял за ІІ Световна война, ала не и за Веберн. Братът на Веберн търгувал на черния пазар и това било оправданието за нахлуването и обиска на къщата. Че кой ли не го прави? Разбираш ли изобщо, какъв мит ще произлезе от това след хиляда години? Пристигат новите варвари, за да убият Последния Европеец стоящ в далечния край на това, което е продължавало от Бах насам, разрастване на музикалното полиморфно своенравие, докато накрая всички ноти станат наистина равностойни… А накъде след Веберн? Това бе моментът на максималната свобода. Всичко трябваше да бъде разрушено. Поредният Залез на Боговете…

— Недорасъл глупак си ти! — Кикотейки се пристъпва „Киселината“, идва от Берлин, влачи калъфка от възглавница пълна с конопени съцветия, току-що пристигнали от онази Северна Африка. Изглежда ужасно: кървясали очи, подпухнали напълно обезкосмени ръце, зейнал дюкян, от който липсват половината копчета, побеляла коса и синя риза, нашарени с някаква ужасна зелена пяна. — Паднах в яма от снаряд. Хайде, по-живо, навийте по един рифър.

— Какво имаш предвид с това „недорасъл глупак“? — пита Густав.

— Имам предвид тебе и музикалните ти направления — вика „Киселината“ — Приключи ли с тия дивотии? Или да започваме da capo^[14] с Карл Орф?

— Изобщо не съм мислил за това — отвръща Густав и на мига става ясно, че „Киселината“ също е чул за Веберн и по свой заобиколен начин опитва да ободри Густав.

— Какво му е лошото на Росини? — разпалено вика „Киселината“. — А?

— Уф — крещи Густав — уф, уф, Росини — и двамата отново се счепкват, — ти си една жалка антика. Защо вече никой не ходи на концерти? Мислиш, че е заради войната? Съвсем не. Ще ти кажа защо, дъртак такъв. Защото залите са пълни с хора като теб! Претъпкани! Клюмат, дремят, кимат, усмихват се, пърдят през изкуствените си ченета, покашлюват и плюят в хартиени торбички, кроят все по-хитроумни интриги около собствените си деца, и не само против своите деца, но и срещу чуждите деца също! безделничат и мързелуват на концерта, заедно с всички други такива като тях побелели дърти мошеници, и около тях се чува само изисканото съпровождащо шумолене от хъхрене, оригване, куркане на червата, почесване, примляскване, покрякване, цялата опера е претъпкана от тях чак до сектора за правостоящи, треперливо се клатушкат из пътеките между редовете, надвесват се от най-горните балкони дето са току под тавана, и знаеш ли какво слушат всички те, „Киселина“? знаеш ли? Всички те слушат Росини! Седят там и точат лиги по някаква китка лесно предвидими мелодийки, привеждат се напред опрели лакти в коленете и мърморят: „Хайде, давай Росини, поднеси ни тази високопарна претенциозна трудносмилаема фанфарна партия, време е за истински хубавите мелодии!“ Абсолютно безсрамно поведение, все едно наведнъж да изплюскаш цял буркан фъстъчено масло. Следва игривата тарантела от „Танкреди“ и те възторжено потракват с ченетата, тропат с крака и почукват с бастуните: „Аха-а, аха-а! това вече е съвсем различно нещо! Браво!“

— Това е велика мелодия — крещи в отговор „Киселината“ — Изпуши още една от тези и ще ти я изсвиря на „Бьозендорфера“.

Под акомпанимента на въпросната тарантела, всъщност наистина много приятна мелодия, от утринния дъжд изниква Магда и започва да свива цигари с марихуана за всички. Подава една на „Киселината“, да я запали. Той прекъсва изпълнението на пиано и продължително се взира в рифъра. От време на време кима, усмихнат или намръщен.

Густав е готов за подигравателни подмятания, но в действителност се оказва, че „Киселината“ е спец в капризното изкуство папиромантия — умението да предвижда бъдещето съзерцавайки начина, по който хората свиват цигари с марихуана: формата, следата оставена от слюнката, бръчиците и гънките по хартията или отсъствието им.

— Скоро ще се влюбиш — отбелязва „Киселината“ — виж ето тази линия.

— Дълга е, нали? Това означава ли…

— Дължината обикновено означава интензивност, наситеност. А не време.

— Кратко, но сладко — въздъхва Магда. — Прелестно, нали? — Приближава Труди и я прегръща. Двете заедно са като картинка на Мът и Джеф^[15]. На токове Труди е с близо половин метър по-висока от Магда. Те знаят какво впечатление създават у околните, при всеки удобен случай обикалят заедно из града и опитват да се намесят, дори само за минутка, в чуждите мисли.

— Какво ще кажеш за марихуаната? — пита „Киселината“.

— Чудесна е — признава Густав. — Леко възкисела и може би с почти недоловимо загатване за землист послевкус под тялото и естествено това й придава твърде приятен вкус като цяло.

— Аз бих казал, че по-скоро е игрива — възразява „Киселината“, ако това изобщо би могло да бъде определено като несъгласие.

— Общо взето по-ароматна, в сравнение с миналогодишната реколта, нали?

— О, като за трева от Високия Атлас тя притежава собствен стил. Определено притежава вкус на ядки, плътен, дори автентично пикантен, който в повечето случаи силно наподобява онова чисто качество, преобладаващо в района на Уед-Нфис.

— Всъщност склонен съм да предполагам, че произхожда някъде от южния склон на Джебел Сархо — добавя „Киселината“. — Обърни внимание на игривостта, и на много мекото копринено и уханно-цветисто усещане, а даже и лек намек за плътност в нейната чувствена дързост…

— Не, не, не. Плътност е малко преувеличено, ето например Изумрудената от Ел Абид която получихме миналия месец, тя имаше плътност. А тази явно е по-фина и по-дискретна.

В действителност и двамата са толкова надрусани, че изобщо не знаят какво говорят и така е още по-добре, защото в този момент изкънтява ужасно блъскане по вратата, последвано от многогласен хор „стой!“ Слотроп изкрещява и хуква към прозореца, излиза на покрива, прехвърля го и по тенекиената водосточна тръба се спуска в граничещия с улицата двор. А в помещението на „Киселината“ нахлува полиция — берлинската, подкрепяна от американската военна полиция, изпълняваща в случая консултантски функции.

— Документите, моля! — ръмжи предводителят на хайката.

„Киселината“ му подава с усмивка пакет хартийки за цигари марка „Зигзаг“, току-що пристигнали от Париж. Двайсет минути по-късно, някъде в американския сектор, Слотроп отминава бавно едно кабаре — навън отпред и вътре се разтакават „кокичета“^[16] с безизразни физиономии, някъде радио или грамофон свири потпури от Ървинг Бърлин^[17]. Параноично сгърбен Слотроп върви по улицата, да, отекват „Бог да поживи Америка“ и-и-и „Това е армията, господин Джоунс“, т.е. еквивалентите на „Хорст Весел“^[18] в неговата страна; въпреки че именно Густав е там на „Якобищрасе“ и беснее (никому няма да позволи да му се прави на Антон Веберн) срещу някакъв премигващ американски подполковник:

— Парабола! Капан! Вие там винаги сте били уязвими от простодушната германска симфонична дъга, от тоника към доминанта и отново назад към тоника. Величие! Висше общество!

— Каква тевтонка? — чуди се подполковникът. — Каква доминанта? Войната свърши, приятел. Що за приказки са това?

От мочурливите поля на Марк^[19] подухва студен ситен дъжд. Руската кавалерия прекосява „Курфюрстендам“, подкарала към кланицата стадо мучащи мръсни крави с мигли поръсени с капчици дъжд. В съветския сектор момичета с пушки преметнати през покрити с вълна подскачащи гърди размахват ярко оранжеви триъгълни флагчета и регулират уличното движение. Ръмжат булдозери, камиони с усилие събарят клатещи се разнебитени стени, деца крещят възторжено при всяко влажно сгромолясване. Сребърни чайни сервизи подрънкват на пищно озеленени тераси, където капе вода, келнери с вталени черни сака въртят и свеждат глави. С пошляпване в калта преминава открита карета, двама руски офицери, целите окичени с медали, седят в компанията на техните дами с копринени рокли и огромни шапки с увиснали периферии, от които се развяват на вятъра дълги ленти. В реката патици с блестящи зелени глави плават сред оставените от другарките им ударни вълнички. Надупченият комин на Маргеритината къщурка разпръсква дим. Вътре първото, което вижда Слотроп, е летящата право към главата му обувка с висок ток. Той се отклонява навреме. Маргерита е коленичила на кревата, диша учестено, гледа го втренчено.

— Ти ме изостави.

— Имах работа. — Той рови сред затворените буркани на рафта над печката, открива сушени връхчета от детелина за чай.

— Но ти ме остави съвсем сама. — Косата й се вие като сиво-черен облак около лицето. Измъчват я незнайни вътрешни ветрове.

— Само за малко. Искаш ли чай? — Тръгва навън с празно канче.

— Как „за малко“? За Бога, не знаеш ли какво е да бъдеш сам?

— И още как! — Загребва дъждовна вода от варела до вратата. Маргерита лежи и трепери с безпомощно разкривено лице. Слотроп оставя канчето на печката, да заври водата. — Беше заспала много дълбоко. Тук не е ли безопасно? Това ли имаш предвид?

— Безопасно. — Ужасяващ смях, който му е неприятен. Водата започва да шуми. — Имаш ли представа какво правиха с мен? Какво трупаха на гърдите ми? Как ме обиждаха, с какви имена ме наричаха?

— Кой, Грета?

— Събудих се, когато ти излезе. Повиках те, но ти не се върна. Щом се увериха, че си тръгнал, те влязоха…

— Защо не опита останеш будна.

— Аз бях будна! — Включено, слънцето нахлува. Тя извръща лице от рязката светлина.

Докато Слотроп приготвя чая, тя седи в леглото, проклина го на италиански и немски с пресекващ се глас. Той й подава чаша. Грета я избива от ръката му.

— Слушай, успокой се, става ли? — Той сяда до нея и подухва чая си. Отказаната от нея чаша лежи килната на пода. Тъмното петно изпуска пара в дъските. Някъде далеч се надига и разсейва детелина: призрак… След малко тя хваща ръката му.

— Извинявай, че те оставих сама.

Тя се разплаква.

И плаче цял ден. Слотроп заспива, от време на време се буди от нейните хлипания и непрекъснато я усеща, неизменно в контакт, някоя част от нея, някоя част от него… В един сън от настоящото време, баща му бе дошъл да го намери. Слотроп бродеше по залез-слънце по брега на Мънгаханок, близо до една разпадаща се стара хартиена фабрика, изоставена още в края на миналия век. Силует на излитаща чапла на сияйния и вече потъмняващ оранжев фон. „Синко, — рушаща се кула от думи все пада и пада върху тях, — президентът умря преди три месеца“. Тайрън стои и хока баща си. „Защо не ми каза? Папа, аз го обичах. А ти само искаше да ме продадеш на СИ Фарбениндустри. Ти ме продаде.“ Очите на стария се насълзяват. „О, синко…“ опитва да го хване за ръката. Ала небето е притъмняло, чаплата е отлетяла, празният скелет на фабриката и тъмното пълноводие на реката говорят време е да тръгваш… а после и баща му също поема по пътя, не успяват да се сбогуват, въпреки че лицето на баща му, на Бродерик, който го бе продал, остава още дълго след пробуждането и тъгата, която донесе в него, глупавото кресливо момче Слотроп. Маргерита се привежда над него, маха с връхчетата на ноктите сълзите от лицето му. Ноктите са много остри и спират често, когато доближават очите му.

— Страхувам се — шепне тя. — От всичко. Лицето ми в огледалото… когато бях дете ми казваха да не гледам често в огледалото, защото там зад стъклото ще видя Дявола… и… — обръща се към разкрасеното с бели цветя огледало зад тях — трябва да го покрием, моля те, защо да не го покрием?… точно там те… особено нощем…

— Спокойно — Той прави движение, за да се притисне колкото може по-плътно до нея. Прегръща я. Маргерита я тресе и то силно, може би неконтролируемо: след малко и Слотроп започва да трепери, едновременно с нея — Успокой се, моля те — Каквото и да я е завладяло, то жадува допир, да бъде докосвано и да пие ненаситно от това докосване.

Тази дълбочина го плаши. Той се чувства отговорен за нейната безопасност, а и нерядко, че е попаднал в капан. Отначало двамата прекарват заедно цели дни наред, докато Слотроп трябва да излезе, за да продава марихуана или да търси храна. Спи малко. Установява, че лъже автоматично: „Всичко е наред“, „Няма за какво да се безпокоиш“. Понякога смогва да остане сам край реката, да лови риба с въженце и фиба на Грета. Успява да хване една риба на ден, а ако има късмет — две. Сега последната възможност и последната надежда на всички остават тези глупави риби или каквото и да е що плава в берлинските води. Когато Грета плаче насън по-дълго отколкото той е в състояние да слуша, налага се да я буди. Двамата опитват да разговарят или да се ебат, въпреки че Слотроп все по-рядко е в настроение и това още повече я дразни, защото й се струва, че той я отблъсква, което е чистата истина. Бичуването като че ли я успокоява и го освобождава от угризения на съвестта. Понякога е прекалено уморен дори за това. Грета непрекъснато го предизвиква. Една вечер той слага пред нея печена риба, лъчеперка с нездрава жълта окраска и явен мозъчен дефект. Тя не може да яде, ще й се догади.

— Трябва да ядеш.

Тя върти глава, наляво, после надясно.

— Баси майката, ’ква мъка! виж ’кво шундрафело, ти не си единствената изстрадала… напоследък да си била там навън?

— Разбира се. Аз все забравям колко много си бил тормозен.

— Е’гати, много сте щури германците, всички мислите, че целият свят е против вас.

— Изобщо не съм германка — току-що си е припомнила. — Аз съм ломбардка.

— Почти същото е, скъпа.

Тя изсъсква с раздути ноздри, грабва масичката, запраща я настрана, разхвърчават се прибори, чинии, рибата шляпва на стената, откъдето започва да капе долу на дъските, явно няма късмет дори и в смъртта. Двамата седят на техните твърди столове с прави облегалки и между тях има метър и половина опасно празно пространство. Навън е топлото романтично лято на ’45 година, и независимо от капитулацията, все още тържествува културата на смъртта: в отсъствието на кой знае какви особени страсти и любов към каквото и да е, „престъплението от любов“ както се изразяваше Баба му, бе превърнато в предпочитано средство за разрешаване на междуличностни разногласия.

— Почисти.

Грета изчопля от горните си зъби бледо парченце отхапан нокът и прихва, с типичния за нея очарователен смях. Разтреперан Слотроп тъкмо е готов да каже: „Представа нямаш колко близо си до…“ когато случайно забелязва изражението й. Тя, разбира се, има представа, и още как.

— Добре тогава, добре. — Той ровичка из стаята и мята напосоки бельото й, докато най-после намира черния колан, който търси. Металните закопчалки на жартиерите оставят малки тъмни извити надигнати белези върху избледняващи синини от по-раншни натъртвания. Налага се да я разкървави, преди тя да почисти захвърлената риба. След като избърсва всичко, Маргерита коленичи и целува ботушите му. Не точно желаният от нея сценарий, но почти, скъпа.

С всеки изминал ден по-близо до… и той наистина е уплашен. Никога не е виждал подобно нещо. Когато Слотроп отива в града, тя го моли да я върже с чорапите й за стълбците на кревата, с разперени ръце и крака като звезда. Понякога тя излиза и я няма с дни, връща се у дома и с надеждата да предизвика някакъв расово-сексуален отклик, нещо леко ексцентрично и по-различно, му разказва за военни полицаи-негри, които са я били с палки, ебали в гъза и колко много й е харесало…

Болестта на Маргерита, независимо каква е тя, прихваща и Слотроп. Навън сред развалините сега той вижда тъмнина, прозираща иззад краищата на всички счупени контури. Черните гълъби на светлината гнездят в косата на Маргерита. Той ще гледа тебеширените си ръце и тъмнина ще се стича и скача по крайчетата на всеки пръст. В небето над „Александерплац“ е виждал ГПЗНР-мандалата на полковник Енциан, а също и неколкократно се бе припознавал в случайно срещнати „кокичета“ вземайки ги за Чичерин. Една вечер през мъглата закриваща фасадата на „Титания Паласт“^[20] успя да разчете аления неонов надпис ДА ПУКНЕШ, СЛОТРОП. Веднъж в неделя, на Ванзее, докато армада платноходки, всичките търпеливо, призрачно еднообразно наклонени срещу вятъра се плъзгаха безконечно край отсрещния бряг, тълпа деца с войнишки шапки направени от стари военни карти бяха замислили да удавят Слотроп и да го принесат в жертва. Успя да се отърве едва след като промърмори три пъти Hauptstufe^[21].

Къщичката до реката всъщност е оградено място и изпълнява ролята на ресорно окачване за деня и лошото време, и до късна вечер допуска само леки колебания на светлина и топлина, които от сутрин до обедната кулминация се повтарят отново, но вече омекотени до нежно полюшване от земетръсния ден навън.

Когато чува стрелбата от все по-отдалечените улици, Грета си припомня звукозаписните студиа от началото на нейната кинокариера и възприема експлозиите като реплики за титаничните снимачни площадки от сънищата й, които постепенно се задръстват от хиляди статисти: кротки и смирени, подкарвани от изстрели, те се надигат и отпускат, подредени във формации съответстващи на Режисьорските представи за картинна образност — река от гримирани в жълто лица с бели устни, поради ограничената светочувствителност на тогавашната филмова лента, потни жълти преселения, заснемани отново и отново, бягат от нищо, спасяват никъде…

Сега е ранна сутрин. Дъхът на Слотроп белее във въздуха. Сънувал е и току-що се е пробудил. Част І от една поема, с гравюри на дърво илюстриращи текста: жена присъства на киноложко изложение, което същевременно е по някакъв начин и осеменителен сеанс. Тя е довела нейната кучка-пекинез с отвратително милото име Мимси или Гу-Гу или нещо такова, за да бъде обслужена. Прекарва си приятно времето в градинска обстановка с други буржоазни дами като нея, когато от близкото заграждение чува как нейната кучка се празни. Страстният вопъл продължава още и още, много по-дълго отколкото изглежда е прилично и тя внезапно осъзнава, че това е нейният глас, този нескончаем вой на кучешко удоволствие. Останалите жени изискано и учтиво се преструват, че не забелязват и не чуват. Тя се срамува, но е безпомощна, подтиквана от нуждата да излезе и да намери животни от други видове, с които да се ебе. Прави минет на един пъстър безпризорен мелез, опитал преди това да я възседне насред улицата. На някакво голо поле близо до ограда от бодлива тел, зимни огньове отвъд облаците, един висок жребец я заставя еа коленичи покорно и да целува копитата му. Котараци и норки, хиени и зайци я ебат, загубени вечер в горите и до един водопой в пустинята.

Когато започва ІІ част, тя е разбрала, че е бременна. Съпругът й, добродушен глупав продавач на мрежести врати, сключва с нея споразумение: нейното обещание изобщо не е споменато, но в замяна след десет месеца той трябва да я заведе там, където тя иска. И съответно малко преди изтичането на тези десет месеца, той е насред реката, американска река, в гребна лодка, натиска веслата, вози жена си на пътешествие. Основният цвят в тази част е виолетовият.

Част ІІІ я заварва на речното дъно. Удавена. Но утробата й е изпълнена с всевъзможни форми на живот. „Използвайки я в качеството й на русалка“ (строфа 7) те я транспортират надолу през тези зелени речни глъбини. „Отново злочестина и неволя./ Възрастният Скуалидоци, орачът на глъбините,/ Привършва сеитбата за деня/ Съзира синьо-зеления й корем сред водораслите“ (строфи 10–13), и я издърпва нагоре. Той е класически брадат Нептун с безметежно старческо лице. От тялото й сега руква поток от различни твари, октоподи, северни елени, кенгурута, „Кой може да опише всичкия живот/ Що напусна утробата й в онзи ден?“ Скуалидоци успява да зърне само мимоходом този удивителен порой, докато я изнася на повърхността. Това е спокойно и слънчево зелено езеро или рибарник, с брегове засенчени от върби и обрасли с трева. Насекоми бръмчат и жужат. Сега основният цвят е зелен. „И когато изплува на слънцето/ Тялото й намери съня във водата/ И в летните глъбини/ Тварите се разотидоха / Всяка от тях при своята любов/ В разгара на следобеда / А реката течеше спокойно…“

Този сън не го оставя на мира. Слотроп нанизва стръв на кукичката, кляка на брега, хвърля въдицата в Шпрее. След малко запалва войнишка цигара и дълго остава неподвижен, докато мъглата пълзи бавно през крайречните къщи, някъде високо горе невидими бучат самолетите, а кучетата потичват и лаят из задните улици.