Томас Пинчън
Гравитационна дъга (23)

□ □ □ □ □ □ □

Гледано от морето в този час казиното е искрящо бижу на хоризонта: на отслабващата светлина контрастно очертаните палми вече се превръщат в сенки. Сгъстява се жълто-кафявата окраска на тези назъбени малки планини, морето е с цвета на меката вътрешност на черна маслина, накацали по склоновете бели вили и замъци, цели и полуразрушени, есенно зелени шарки на горички и самотни борове, всички багри се уплътняват до непроявения през целия ден в тях вечерен пейзаж. На брега палят огньове. Далечен слаб говор на английски гласове и дори от време на време песни долитат над водата до изправения на палубата д-р Поркиевич. Долу под него октоподът Григорий, вече здравата натъпкан с рачешко месо, доволно подскача из своята индивидуална клетка. Протегнатият лъч от фара на носа описва бърза дъга, а мънички рибарска лодки излизат в открито море. Гриша, приятелчето ми, номерът, който приложи, ти е последен засега… Има ли някаква надежда за подкрепа от Пойнтсман, след като Поркиевич и Неговият Изумителен Октопод бяха изиграли тяхната роля?

Той отдавна бе престанал да оспорва заповеди, бе престанал да отхвърля дори собственото си изгнание. Доказателствата свързващи го със заговора на Бухарин, за чиито подробности той изобщо нямаше представа, може по някакъв начин да са автентични — вероятно от Троцкисткия Блок са знаели за него, чували са името му, използвали са го по начини, които ще останат завинаги в тайна… завинаги в тайна: наясно е, че съществуват форми на наивност, които не могат дори да предположат какво означава това, камо ли да го приемат, както го бе приел той. Защото има вероятност все пак това да се окаже просто още един епизод от някакъв огромен патологичен сън на Сталин. На него, Поркиевич, поне му остава физиологията, тя е извън диктата на партията… а онези, чието единствено притежание е партията, за които животът се свежда изключително до партията, само за да бъдат репресирани, трябва да преминат през нещо силно наподобяващо смърт… и така и да не узнаят нищо със сигурност, да не разполагат с лабораторната прецизност… Бог му е свидетел, че вече цели двайсет години това е бил неговия собствен здрав разсъдък. Поне те никога няма да…

Не, няма да посмеят, не е имало такъв случай… освен ако не е бил потулен, такива неща в списанията изобщо не биват упоменавани, разбира се…

Ще се престраши ли Пойнтсман…

Той може. Да.

Гриша, Гриша! Сбъдна се. Връхлетя ни толкова бързо: чуждестранни градове, комедианти с омачкани шапки, канкан-танцьорки, огнени фонтани, шумен театрален оркестър… Гриша, със знамената на всички нации навити в ръцете ти… пресни раци, топли пирожки, чаши горещ чай вечер, между представленията… привикваш да забравяш Русия, да се разтушаваш със случайно попадналите ти скъпернически подправени остатъци от нея…

Ето, небето се разпъва, за да приеме една-единствена първа звезда. Но Поркиевич не си пожелава нищо. Такава е неговата линия на поведение. Не го интересуват знаците за пристигане, нито дори знаците за отпътуване… Моторът на лодката дава пълен напред, техният килватер се надига и разпенва, порозовял от слънчевия залез, за да скрие бялото казино на брега.

Днес има ток, казиното отново е включено в енергомрежата на Франция. Над главите им полилеи натаралежени от заострени ъгловидни кристали, а в градината навън лампи излъчват по-мека светлина. На влизане в залата за вечеря с Галопа и танцьорките, Слотроп спира и се опулва при вида на Катье Боргезиус. Косата й е захваната в красива тиара с изумруди, останалата част от нея е издокарана в дълга рокля от морско зелено кадифе в стил Мария Медичи. Кавалерът й е бригаден генерал с две звезди на пагоните.

— ЧНСП^[1] — напява Галопа и провлачва крака по килима очертавайки саркастични бизони — о, и то какви ЧНСП.

— Ти опитваш да ми отмъкнеш козичката — усмихва се Слотроп, — обаче неуспешно.

— Ясно, виждам — усмивката на Галопа замръзва. — О, не, Слотроп, моля те, не, тръгнали сме на вечеря…

— Е и? Знам, че отиваме на вечеря…

— Не, ще изпаднем в много неудобно положение, трябва да я махнеш.

— Харесва ли ти? Истинска, ръчно изрисувана! Гледай! Готини цици, а?

— Това е униформена вратовръзка на „Уормуд Скръбс“.^[2]

В главната ресторантска зала компанията се присъединява към масовата бъркотия на влизащи и излизащи келнери, офицери и дами. Повлечен от вихъра на движението, Слотроп най-после успява да се плъзне заедно с една млада танцьорка под ръка на две току-що освободени места: за да установи с изненада, че негова съседка отляво е Катье. Той издува бузи, пуфти, присвива очи в гримаса, старателно се вчесва с пръсти, а в това време супата вече е сервирана и Слотроп пристъпва към консумацията й така, сякаш обезврежда бомба. Катье не му обръща внимание, защото, говорейки през нейния генерал, обсъжда задълбочено с някакъв полковник неговата предвоенна професия, управител на игрище за голф в Корнуол. Дупки и неудобства на почвата. Дават представа за местността и почвата. Обаче най-много му харесвало да ходи на игрището нощем, когато язовците излизали от бърлогите си да играят…

Нещо странно се случва докато сервират и отсервират рибеното блюдо. Кадифенотоплото коляно на Катье изглежда се отърква в коляното на Слотроп под масата. Аха-а-а-а, мисли Слотроп, внимавай сега: ще приложа някоя хитрина, все пак нали съм в Европа? Той надига чаша и обявява, „Балада за Галопа Мъкър-Мафик“. Гръмват аплодисменти, свенливият Галоп опитва да сдържи усмивката си. Песента е известна на всички: един от шотландците се втурва през залата към рояла. Цезар Флеботомо, засуква лъскави от брилянтина мустаци докато им придава кинжална заостреност, изтичва зад едно буре с палма, за да усили осветлението, подава глава оттам, намига и шепнешком изсъсква на своя метр д’отел. Отекват винени гаргари, прокашляния и повечето от компанията запяват

БАЛАДА ЗА „ГАЛОПА“ МЪКЪР-МАФИК

О, италианския джин е проклятие за майката,

А бирата френска от бактерии септични бъка,

Да пиеш бърбън в Испания е занимание

Самотно на светци и епилептици.

Шльокавицата е мощно гориво за катафалки

В планината, дето живеят контрабандисти на ракия —

Таз отвара пъклена от гърне отровно идва,

Забъркана от ръжѐните адски!

 

(Припев):

О, къркан е бил Галопа на много места,

От тук, та чак до Аляска,

И откаже ли дори веднъж подадено му питие,

Дано пукна аз с пияна усмивка на уста!

Тонът наподобява пеенето на стотина — ала най-вероятно само двама — уелсци, тенорът южняк и басът северняк, нали, тъй че всякакви разговори, поверителни или не, биват ефикасно заглушени. Точно каквото е желанието на Слотроп. Той се накланя към Катье.

— В моята стая — прошепва тя, — 306, след полунощ.

— Разбрано — Слотроп става на крака навреме, за да се присъедини отново на първия такт:

Вкостеняван е бивал той в океани от грог,

В свърталищата на полюшващия се кит —

Бивал е в морета всякакви от Дърбан до Довър,

Нацепен като талпа във бури страшни.

В лондонски мъгли и сахарски жеги,

Или по снежни хребети алпийски,

Радостно налян до ватерлинията си,

Винаги готов за пируване и гуляй!

Да, къркан е бил Галопа на много места… и т.н.

След вечерята Слотроп прави дискретен знак на Галопа да тръгват. Хванати под ръка техните компаньонки танцьорките потеглят към мраморните салони, където тоалетните кабинки са оборудвани с мрежа от месингови съобщителни тръби, високо акустични, за улеснение на разговорите между кабинките. Слотроп и Галопа се отправят към най-близкия бар.

— Слушай — Слотроп говори в чашата с уиски и сода, подхвърляйки думите към ледените кубчета, за да могат да се охлаждат както му е редът, — или ме тресе някаква психоза или тук става нещо странно, какво ще кажеш, а?

— Сериозно, тъй ли мислиш? — отвръща Галопа, който имитира непукизъм, прекъсва тананикането на „На море можеш да правиш много неща, които в града не бива“^[3].

— Хайде стига си ме занасял. А какво ще кажеш за онзи октопод?

— Осмоногите са често срещани по бреговете на Средиземноморието. Въпреки че обикновено не са толкова големи. Размерите му ли те тревожат? Американците не харесват ли…

— Галоп, това не беше случайност. Чу ли го онзи Блоут? „Не го убивай!“ Той бе донесъл рак, м-м-може би в онази брезентова чанта, за да примами с него оная твар. И въобще той къде е тази вечер?

— Мисля, че отишъл на брега. Там пада здраво пиене.

— Той пие ли много?

— Не.

— Виж какво, ти си му приятел…

— О, Господи, Слотроп — пъшка Галопа, — не знам. Аз съм приятел и на теб също, обаче нали разбираш, винаги трябва да се боря с някаква част от Слотроповата параноя…

— Глупости. Никаква параноя няма тук. Нещо става, и-и-и ти знаеш какво е то!

Галопа дъвчи лед, гледа втренчено покрай стъклената пръчица за разбъркване на коктейли, разкъсва на миниатюрни парченца една малка салфетка в имитация на снежна вихрушка, всевъзможни типични за посетител на бар занимания, в което явно притежава предостатъчно опит. Но в края на краищата, съвсем тихичко:

— Той получава кодирани съобщения.

— Сериозно!

— Днес следобед видях едно в неговия мешок. Само го зърнах. Не се опитвах да го разгледам по-отблизо. Все пак той е към Върховното командване на съюзническите сили, което, предполагам, е причината да ги получава.

— Не, съвсем не е така. А какво мислиш за това… — и Слотроп му разказва за уговорената в полунощ среща с Катье. За миг те като че ли се озовават отново в бюрото на ПОЧИТ, падащи ракети, чай в картонени чаши, и отново всичко е наред…

— Ще отидеш ли?

— Какво, не трябва ли? Мислиш, че тя е опасна?

— Мисля, че е възхитителна. Ако ги нямаше Ивон и Франсоаз, които не ме оставят на спокойствие, щях да се надбягвам с теб до нейната врата.

— Но?

Но часовникът над бара изцъква само веднъж, след малко повтаря, задръжното му зъбно колело отпраща минутите една по една в тяхното минало.

— Или си прихванал нещо заразно — започва Галопа, — или аз също съм под наблюдение.

Двамата се споглеждат. Слотроп помни, че ако не се брои Галопа, той е съвсем сам тук.

— Разказвай.

— Бих искал да има какво да разказвам. Той се промени, но едва ли ще мога да цитирам каквото и да е, дори най-незначително доказателство за това. Откакто… Не знам. От есента. Вече не говори за политика. Господи, как се задълбавахме… И вече не обсъжда плановете си за след демобилизацията, а преди непрекъснато говореше само за това. Мислех, че тази Блиц офанзива може да го е стреснала… но след вчерашния случай, смятам има и още нещо друго. Дяволите го взели, това ме натъжава.

— Какво е станало?

— О, ами нещо като… не е заплаха. Или поне не е сериозна. Подметнах, само на шега, че съм й много навит на твоята Катье. А Блоут изведнъж се вледени и ми казва: „На твое място щях да стоя по-далеч от нея“. Опита се да го прикрие със смях, сякаш той също й е хвърлил око. Но тук има нещо друго. Той вече ми няма доверие. Аз съм му… усещам, че съм му полезен по някакъв начин, обаче не проумявам какъв. Че ще ме търпи само докато може да ме използва. Състуденти, нали разбираш, стари връзки от университета. Не знам дали и при теб е било така в Харвард… аз например още в Оксфорд бях започнал да долавям от време на време някаква особена структура, за която никой не признаваше, че съществува. Тя се простираше далеч отвъд Търл Стрийт и Корнмаркет^[4] и обхващаше споразумения, доставки, разчетни сметки… изобщо нямаш представа към кого и кога или как ще се опитат да ги осребрят… но аз смятах, че всичко е безцелно и само показно, само някъде по допирателната на причината, за да бъда действително там, нали разбираш…

— И още как. В онази Америка това е първото, което ти втълпяват. А Харвард има друго предназначение. „Образованието“ е само нещо като фасада.

— Виждаш колко наивни сме ние тук.

— Някои от вас може би. Съжалявам за Блоут.

— Аз все още се надявам да е нещо друго.

— Вероятно. Обаче какво ще правим ние сега?

— О, да кажем, отивай на срещата и внимавай. Дръж ме в течение. А утре навярно и аз ще имам да ти разправям за някое и друго мое приключение, за разнообразие. И ако ти е нужно съдействие — зъбите му проблясват, лицето му леко се изчервява, — е, аз ще помагам.

— Благодаря, Галоп. — Господи, имам си британски съюзник.

Надникват Ивон и Франсоаз, канят ги навън. В зала „Химлер“ на казиното играят шмен-де-фер^[5] до полунощ. Слотроп завършва начисто без загуби и печалби, Галопа губи, а момичетата печелят. Никаква следа от Блоут, въпреки че цялата вечер в залата непрекъснато влизат и излизат десетки офицери, загорели и сдържани, като изобразени на ротогравюра^[6]. И неговото момиче Гислен също го няма. Слотроп пита за нея. Ивон свива рамене:

— Дали е излязла с приятеля ти? Кой знае?

Дългата коса на Гислен, загорелите й ръце, усмихнатото й лице на шестгодишно момиченце… Ще бъде ли тя в безопасност, ако се окаже, че знае нещо?

В 11:59 Слотроп се обръща към Галопа, кима на двете момичета, прави опит да се изхили похотливо и потупва бързо и ласкаво по рамото своя приятел. Веднъж, още в подготвителното училище, точно преди да го изпрати на терена, треньорът по футбол бе тупнал по рамото юношата Слотроп по същия начин, вдъхвайки му увереност поне за петдесет секунди, докато не бе стъпкан на терена от няколко свръхагресивни играчи от отбора на „Чоут“^[7], всеки от тях с инстинктите и масата на освирепял носорог-убиец.

— Късмет — пожелава му напълно сериозно Галопа, а ръката му вече се протяга към обвитото в тюл изкусително дупе на Ивон. Минути на съмнение, да, да… Слотроп изкачва застланото с червен килим стълбище (Добре Дошъл Господин Слотроп Добре Дошъл В Нашата Структура Надяваме Се, Че Ще Прекарате Приятно Тук), безмълвните стълбищни площадки населени с парализирани в процеса на гонитба вечнозелени малахитени нимфи и сатири, нагоре към единствената облещена немигваща електрическа крушка на последния етаж…

Той спира пред нейната врата само за момент, колкото да приглади косата си. Сега тя е с бяла мантия цялата в пайети, с подплънки на рамената, назъбени щраусови пера около шията и на маншетите. Тиарата я няма: на електрическата светлина косата й е като пряспа току-що навалял сняг. Но вътре гори ароматизирана свещ и лунна светлина залива целия апартамент. Катье налива бренди в стари тумбести кристални чаши и когато той посяга да вземе своята, пръстите им се докосват.

— Не знаех, че толкова си падаш по онзи любител на голфа! — Слотроп е изискан и романтичен.

— Той беше любезен и аз бях любезна с него — едното й око като че е присвито, челото й е набръчкано. Слотроп се пита дали не е отворен копчелъкът му.

— И не ми обръщаше никакво внимание. Защо? — Много хитро го даваш, Слотроп, но тя просто изчезва още преди въпроса и подир миг се появява в друга част на стаята…

— Пренебрегвам ли те? — Тя стои до прозореца, морето долу и зад нея, среднощното море, от такова разстояние отделните вълнови потоци са непроследими, всички те обединени в окачената неподвижност на един стар морски пейзаж съзрян в отсрещния край на безлюдната галерия, където чакаш в сянката, забравил защо си там, уплашен от излъчваната от все същия нащърбен сребрист резен интензивна лунна светлина, която се плъзга по морето тази вечер…

— Не знам. Но много флиртуваш.

— Може би така и трябва да правя.

— Като „Може би ни е било писано да се срещнем“?

— О, ти ме смяташ за нещо повече от това, което съм — приплъзва се към кушетката и сяда с подвит под нея крак.

— Знам. Ти си най-обикновена холандска доячка или нещо такова. Пълен шкаф с колосани престилки и-и-и дървени обувки, нали?

— Иди да видиш. — Аромати на подправки от свещта се разпростират като нерви из цялата стая.

— Добре, ще отида! — Той отваря нейния гардероб и в отразената лунна светлина вижда претъпкан лабиринт от атлас, тафта, тънък лен и коприна, тъмни кожени яки и украшения, копчета, колани, шнурове и панделки, меки объркващи женски плетеници от тръби и фунии разпрострени вероятно с километри, в които само за половин минута може да се изгуби… мъжделеят дантели, примигват капси, крепов шал докосва лицето му… Аха-а! я чакай, оперативно-тактическата миризма тук е на карбон тет^[8], мой човек, и по-голямата част от съдържанието на този гардероб е театрален реквизит. — М-м-м-да-а. Много стилно, много шик.

— Ако това е комплимент, благодаря.

Нека те да ми благодарят, скъпа.

— Американизъм е.

— Ти си първият американец, с когото се запознавам.

— Х-м-м. Значи избягала си през Арнхайм^[9], така ли?

— Охо, схватлив си — тонът й го предупреждава да не навлиза в темата. Слотроп въздиша и прокарва пръст по ръба на чашата. В тъмната стая с парализираното и безмълвно море зад гърба си, той опитва да запее:

ОЩЕ Е МНОГО РАНО ДА ЗНАЕМ (фокстрот)

Твърде рано е да знаем,

Още не сме се целували и пламнали,

Нито сме преследвали луната

Подир замиращите танци и в нощното затишие

Чак До тихите разсъмвания

Над тайните поляни…

 

Рано е още да знаем

Дали целият този бездиханен разговор

Само допреди една въздишка

Е бил нещо повече от случаен флирт

Обречен да се разпръсне

В мъгливата сивота…

 

Как можем да кажем,

Какво можем да видим?

Любовта твори своите магии тайно

Изобщо не държи сметка за нас…

Тъй че кой ще каже

 

Дали щастливата любов е само начало,

Или докато се въртеше земята

Нейният ден се превърна просто в нощ?

Любима, може би затова

Още ни е МНОГО РАНО ДА ЗНАЕМ.

Тя е наясно какво се очаква от нея и кротува с безразлична физиономия докато Слотроп довършва песента, и настроените в една октава меко звучащи дървени духови инструменти отекват за протяжен момент във въздуха, после протяга ръка, отпуска се вяло срещу него докато той се накланя бавно към устата й с приплъзване на пера, набръчкване на ръкави, голите й ръце с подчертана от лунната светлина финозърнеста кожа запълзяват нагоре, обхващат гърба му, лепкавият й език кръжи нервно като нощна пеперуда, дланите му стържат по пайети… и ето тя притиска плътно гърди в него, а ръцете и китките й се извиват нагоре и назад, за да намерят ципа и да го издърпат с приглушено жужене надолу по продължение на гръбнака…

Кожата на Катье е по-бяла от бялата рокля, от която се въздига. Родена отново… през прозореца той почти може да види мястото, където октоподът бе изпълзял от скалите. Тя пристъпва на пръсти като балерина, с дълги леко извити бедра, Слотроп разкопчава колан, копчета, развързва връзки на обувки подскачайки на един крак, уха-а уха-а, но лунното сияние само изсветлява още повече гърба й, а тя все още има тъмна страна, нейната коремна страна отпред, нейното лице, което той вече не може да вижда, ужасяваща звероподобна промяна настъпва по муцуната и долната челюст, черните зеници се разширяват и изпълват цялото очно пространство докато бялото изчезва съвсем и остава само червеното животинско отражение, когато проникващата светлина бие в тях не се знае кога светлината… Тя потъва в дълбокото легло, придърпва го до себе си, в пух, атлаз, бродирани ангели и цветя, обръща се веднага, за да поеме неговата ерекция в своя разтворен камертон, в единна вибрация, към която нощта е вече настроена… докато се ебат тялото й се разтърсва и пулсира на километри под него в кремаво и мастилено синьо, всички тонове приглушени, очите присвити до полумесеци зад златистите мигли, дълги черни кехлибарени осемстенни обици подскачат беззвучно и удрят бузите й, черна смес от дъжд и сняг, лицето му над нейното е безучастно, погълнато от старателно прилаганите техническите похвати — в нейна чест ли? или е свързано с това нейно сливане със Слотроп, за което са й дали указания — тя ще го разпали, няма да допусне да бъде яхната от някаква пластмасова черупка… дишането й става по-хрипливо, сякаш прекосява някакъв праг и преминава в отчетлив звук… предполагайки, че Катье вероятно скоро ще се изпразни, той заравя ръка в косата й, опитва да задържи главата й неподвижна, за него е необходимо да види лицето й: ненадейно това приема характера на съвсем истинска и ожесточена схватка — тя не желае да предаде своето лице — и внезапно Катье наистина започва да се празни, а заедно с нея и Слотроп.

Неизвестно защо сега тя, за която смехът е нещо непознато, се превръща в повърхността на изскачащ от глъбините балон от смях. Малко по-късно, вече заспиваща, тя ще прошепне още „Смея се“ и отново ще се засмее.

Не него ще му се иска да отбележи „О, значи Те ви разрешават“, но в действителност може би Те не позволяват. Обаче тази Катье, на която той говори, е вече унесена в сън и скоро се затварят и неговите очи.

Като ракета, чиито дистанционно управлявани клапани се отварят и затварят в предварително зададени моменти, на определено ниво от повторното му навлизане в сън, Слотроп спира да диша през носа и започва да диша през устата. Скоро това преминава в хъркане, за което е известно, че е разтърсвало двойни прозорци, разлюлявало жалузи, разклащало полилеи с неистово дрънчене, да-а точно така… Още при първото прохъркване Катье се събужда и удря с възглавница Слотроп по главата.

— Престани!

— Х-м-м-м.

— Аз имам лек сън. Захъркаш ли пак, ще те удрям — размахва тя възглавницата.

И съвсем не се шегува. Последователността от хъркане, удар с възглавницата, пробуждане, изхъмкване и заспиване отново продължава неспирно чак до сутринта.

— Добре де — измърморва най-после той. — Стига вече.

— Ти дишаш през устата! — крещи тя.

Слотроп грабва своята възглавница и замахва към нея. Тя прикляка, претъркулва се, пада на пода, финтира с нейната възглавница, отстъпва към скрина, където е пиячката. Слотроп няма представа какво е замислила, докато тя не захвърля възглавницата и грабва сифона със сода.

Какво, сифон със сода? Това пък що за идиотщина е? Какъв друг интересен реквизит им е хрумнало на Тях да подготвят и какви други американски рефлекси издирват Те? Къде са тортите с бананов крем, а?

Той разклаща две възглавници и я наблюдава.

— Още една крачка и… — киска се тя.

Слотроп се хвърля и я блъска в задника, при което тя, естествено, го удря със сифона. Възглавницата експлодира в едно мраморно бедро, лунната светлина в стаята се задъхва от пух и пера, а скоро и с мъгла от пулверизираните струи сода. Слотроп опитва да хване сифона. Хлъзгавото момиче се измъква и кляка зад един стол. Слотроп задига от скрина гарафата с бренди, отпушва я и двукратно запраща звездообразно оформени прозрачни кехлибарени пръски през цялата стая, видими на лунната светлина и извън нея, които я плисват около шията, между черните зърна на гърдите и надолу по хълбоците.

— Ах, копеле! — отново го удря тя със сифона.

Докато двамата се гонят из спалнята бавно падащите пера полепват по кожите им, нейното нашарено тяло все отстъпва, на тази светлина то често, дори отблизо, остава невидимо. Слотроп непрекъснато се препъва в мебелите.

— Само да те докопам!

В този момент тя отваря вратата към хола, скача вътре и я затваря, така че тичащият Слотроп се блъска в нея, отскача, изругава мамка му, отваря вратата и установява, че Катье размахва пред него голяма червена жакардова покривка за маса.

— Какво е това? — пита Слотроп.

— Магия! — вика тя и хвърля покривката върху него, отчетливо нагънатите дипли се разпростират мигновено във въздуха като червени кристални разломи. — Гледай внимателно и ще видиш как един американски лейтенант изчезва в ръцете ми.

— Я стига с тези номера — Слотроп се бъхти, размахва отчаяно ръце и крака, опитва да се измъкне навън. — Как да гледам внимателно, когато съм тук вътре. — Той не може да намери никаква пролука и го обхваща лека паника.

— Точно това е идеята — внезапно тя се озовава вътре до него, устните й върху зърната на гърдите му, ръцете й пърхат в косата на тила му, придърпват го бавно към пухкавия килим. — Ах, синигерчето ми!

— Хей, къде си го виждала това? Помниш ли когато той ляга с-с-с оная коза?^[10]

— О, не питай… — Този път ебането е бързешком, спонтанно, незлобливо и добре съгласувано, и двамата са леко сънливи, покрити с лепкави пера… след изпразването лежат притиснати един в друг, прекалено втечнени, за да се движат, м-м-м, дамаска и ресни, толкова е уютно и червено тук, съвсем като в утроба… Слотроп, свит, обгърнал краката й в своите, с кур настанен спокойно в топлата гънка между бузите на нейния задник, опитва най-добросъвестно да диша през носа, и двамата заспиват.

Чуруликане на птици, шум от течаща вода на горния етаж и отразеното от морето утринно слънце, проникнало през листата на палмата отвън пред прозореца и почервеняло след преминаването през покривката за маса, разсънват Слотроп. За минута той остава да лежи докато се разбуди напълно, без махмурлук, все още като външен свидетел на собственото си участие в някакъв плодотворен кръговрат от завръщания и отпътувания. Жизнена и топла, Катье лежи с тяло леко огънато в S притиснато в неговото S и започва да се размърдва.

От съседната стая долита безпогрешно ясното потракване на катарамата на войнишки колан.

— Някой май краде панталоните ми — съобразявайки моментално отбелязва той. По килима край главата му топуркат стъпала и се чува подрънкването на монетите в джоба на панталона му. — Крадец! — изкрещява Слотроп, а Катье се пробужда и извръща към него да го прегърне. Сега той успява да открие подгъва на ръба, който снощи не бе смогнал да намери, измъква се изпод покривката тъкмо навреме, за да види как едно голямо стъпало в двуцветна обувка, тъмнокафяво и лилавосиньо, изчезва през вратата. Втурва се в спалнята и установява, че всичко, с което е бил облечен снощи, включително обувките и гащите му, вече го няма. — Дрехите ми! — тича обратно край появяващата се изпод дамаската Катье и тя опитва да го хване за крака. Слотроп разтваря вратата, изскача в коридора, осъзнава, че е съвсем гол, зърва количка с бельо за пране, грабва един лилав атлазен чаршаф и се увива в него като с тога. Откъм стълбището прозвучава кикот и топуркане на каучукови подметки. — Аха-а! — вика той и хуква по коридора. Лъскавият гладък чаршаф отказва да стои обвит около тялото му, развява се, плющи, заплита се в краката му, свлича се под стъпалата му. Нагоре по стълбата през две стъпала, само за да попадне в друг коридор, също празен. Къде са всички?

В далечината иззад ъгъла се подава мъничка глава, щръква мъничка ръка и показва на Слотроп мъничък среден пръст. След миг долита ехиден смях и той спринтира натам. При стълбището чува стъпки надолу. Голямото Лилаво Хвърчило препуска с ругатни три етажа надолу излиза през една врата на малка тераса, тъкмо навреме, за да види как някой се прехвърля през каменния парапет и изчезва сред горната половина на растящо някъде отдолу дебело дърво.

— Приклещих те най-после на това дърво! — вика Слотроп.

Първо трябва да скочи на дървото, после може лесно да се катери по него като по стълба. Попаднал в короната, сред задушливата листосветлина, Слотроп разполага с ограничена видимост само до няколко клона наоколо. Обаче дървото се клати и той предполага, че крадецът е там някъде. Усърдно продължава да се катери, а чаршафът се закача и разпаря, иглички бодат кожата му, кората го дращи. Заболяват го стъпалата. Скоро се задъхва. Постепенно конусът зелена светлина се стеснява, става по-ярък. Близо до горния край Слотроп забелязва, че стволът е прорязан наполовина от трион или подобен инструмент, ала не спира да помисли какво може да означава това, докато не стига до самия връх и там прегръща здраво клатещото се стъбло, любува се на прекрасната гледка към пристанището и морския нос, синьото море, белите зайчета на вълничките, надигащата се откъм хоризонта буря, отминаващите в далечината човешки темета. Брей. По-надолу по стъблото прозвучава пращене от започнало да се троши дърво и от своето крехко гнездо той усеща вибрациите.

— А-а-а, ехей…

Гаден подлец. Катерил се е надолу по дървото, а не нагоре! Сега стои там долу и гледа! Те са знаели, че Слотроп ще избере посоката нагоре, а не надолу — точно така, разчитали са именно на този проклет американски рефлекс, лошите, когато ги гонят, винаги лазят нагоре — а защо нагоре? и са прерязали почти докрай стъблото, и-и-и-и сега…

Те? Те?

— Е — въздъхва Слотроп, — по-добре ще е да… — Почти в същата секунда върхът на дървото се разцепва напълно и с рязко скърцане и свистене, вихрушка тъмни клони и иглички понася надолу сякаш раздробения на хиляди падащи остри частици Слотроп, който отскача от клон на клон и опитва да задържи лилавия чаршаф над главата си като парашут. У-ф-ф. Н-н-х-х. По средата на сгромолясването към земята, почти на нивото на терасата, той случайно поглежда надолу и вижда там множество униформени старши офицери и пухкави дами в бели батистени рокли и окичени с цветя шапки. Те играят крокет. Съдейки по всичко Слотроп ще се приземи някъде сред тях. Той затваря очи и опитва да си представи тропически остров, обезопасена стая, където такова нещо не би могло да се случи. Отваря ги миг преди се блъсне в земята. В тишината, преди още да успее да констатира някаква болка, прокънтява силно тракане от удар на дърво по дърво. Ярко жълта раирана топка се изтърколва с подскоци на около сантиметър от носа на Слотроп и изчезва, последвана секунда по-късно от гръмки поздравления, възторжени дами, звуци от идващи към него стъпки. Изглежда той, у-у-х-х, малко е понавехнал гърба си, обаче не изпитва особено желание да се размърда. След малко небето бива закрито от лицата на някакъв генерал и Теди Блоут, с любопитство втренчени в него.

— Слотроп — установява Блоут, — и е увит в лилав чаршаф.

— Какво е това, младежо, костюмирано театрално представление, а? — пита генералът, до когото застават две дами, с усмивки отправени към Слотроп или някъде през него.

— На кого говорите, генерале?

— На този нахалник с тогата, който лежи между мен и следващата вратичка — отвръща генералът.

— Ах, колко необичайно, Роуина — обръща се към своята придружителка. — Да виждаш тук някакъв „нахалник с тога“?

— Божичко, не, Джуъл — отвръща игривата Роуина. — Мисля, че генералът е подпийнал. — Дамите започват да се кискат.

— Ако генералът е вземал всички свои решения в такова състояние — задъхва се Джуъл, — лондонският Странд ще бъде затрупан с кисело зеле! — Двете пищят от смях, много високо и неприятно дълго.

— И вместо… вместо Джуъл, — двете лица вече са придобили цвета на удушена роза, — името ти ще бъде Брун хил да!^[11] — Те се притискат отчаяно една в друга, като на живот и смърт. Слотроп гледа кръвнишки този спектакъл, допълнен вече с още няколко десетки статисти.

— Ами-и-и, някой ми задигна всичките дрехи и тъкмо бях тръгнал да се оплача на администрацията…

— Но вместо това реши да се загърнеш в лилав чаршаф и да се катериш по дървото — кима генералът. — Е, бих казал, че ще можем да ти намерим някоя дрешка. Блоут, вие двамата с този човек сте почти на един ръст, нали?

— О — крокетен чук преметнат през рамо, поза като за рекламна снимка на „Килгор“ или „Къртис“, престорено любезна усмивка към Слотроп, — имам някъде една излишна униформа. Хайде, Слотроп. Добре си, нали? Нямаш нищо строшено, нали?

— Ням-м-м-мам — увит в неговия одрипавял чаршаф и подпомаган да стъпи на крака от загрижени крокетьори, Слотроп излиза от тревната площ куцукайки след Блоут и влиза в казиното. Първо се отбиват в стаята на Слотроп. Заварват я идеално почистена, напълно опразнена, готова за нови гости.

— Хей! — Слотроп издърпва празни чекмеджета, празни като барабани: всички негови дрехи са изчезнали, включително и хавайската му риза. Какво става, по дяволите. Пъшкайки той претършува бюрото. Празно. Шкафовете празни. Отпусните документи, личната карта, всичко е взето. Гръбните му мускули пулсират от болка. — Какво е това, мамка му? — Отива до вратата да провери отново номера на стаята, сега вече всичко е проформа. Той знае. Най-много се тревожи за ризата от Хоган.

— Първо облечи нещо прилично — тонът на Блоут е преизпълнен с погнуса типична за директор на училище. В стаята нахлуват двама подофицери помъкнали куфари. Спират ухилени пред Слотроп.

— Хей, приятел, нещо си объркал фронтовете — вика единият.

— Стига бе. Прояви малко уважение — смее се другият. — Това е Лорънс Арабски!

— Мамицата му — ругае Слотроп. Не може дори ръката си да вдигне, камо ли да я размаха. Двамата отиват в стаята на Блоут, където окомплектоват една униформа. — Слушай, къде е Мъкър-Мафик тази сутрин? — хрумва му на Слотроп да попита.

— Нямам представа, наистина. Сигурно е излязъл с неговото момиче, или момичета. А ти къде си бил?

Но Слотроп вече се оглежда, усилващ се анален страх го обхваща със закъснение, по врата и лицето му избиват капчици пот и потичат като ручейчета. Опитва да намери в тази стая, която Галопа споделя с Блоут, някаква следа от своя приятел. Мъхесто сако, тъмно син костюм на райета, каквото и да е… Нищо.

— Галопа да не се е преместил, а?

— Може да се е нанесъл при Франсоаз или при онази, как й беше името. Дори може да се е върнал в Лондон по-рано, аз не съм бюро за търсене на изчезнали хора.

— Ти си негов приятел… — С нагло свиване на рамената Блоут поглежда Слотроп в очите, за първи път откакто се познават. — Какво, не си ли му приятел? А какъв си тогава?

Отговорът е във втренчения поглед на Блоут, замъглената стая вече става осмислена, в нея няма нищо ваканционно, само униформи шити на „Севил Роу“ по поръчка^[12], сребърни четки за коса и бръснач, подредени под прави ъгли, блестящ шип на осмоъгълна поставка, на който е надупчено снопче, около сантиметър и половина дебело, старателно подравнени пелюрени листа в пастелни тонове… значи филиал на Военното министерство на Ривиерата. Слотроп отмества поглед настрана.

— Ще отида да го потърся — смотолевя той, отстъпвайки през вратата, а униформата му стяга много на кръста и се издува като балон около задника му. Трябва да се примириш, приятел, още дълго време ще бъде така…

Започва от бара, където разговаряха снощи. Той е празен с изключение на един полковник с огромни засукани мустаци и фуражка, който седи вдървено и надуто пред нещо голямо, газирано и съскащо, мътно и гарнирано с бяла хризантема.

— В Сандхърст не са ли те учили да отдаваш чест? — крещи офицерът. — Това смотано ПЗКО^[13] сигурно е пълно с нацисти. — След мигновено колебание Слотроп козирува. Никакъв барман наоколо. Не помни какво е… — Е?

— Всъщност, аз съм а-а-а-американец, а униформата я взех назаем само и, ами-и, търсех един лейтенант, по-точно лейтенант Мъкър-Мафик…

— Ти си какво? — реве полковникът, и междувременно къса със зъби листенца от хризантемата. — Що за нацистка тъпотия е това, а?

— Ами-и, благодаря ви — Слотроп напуска бара заднешком, козирувайки отново.

— Просто невероятно! — следва го ехото по коридорите към игрална зала „Химлер“. — Нацист!

Тук са кънтящите простори от червен махагон, зелено сукно, висящи халки от тъмнокафяво кадифе, напуснати по време на обедното затишие. На масите лежат ветрилообразно аранжирани дългоръки лопатки за събиране на пари. Сребърни звънчета с абаносови дръжки са обърнати с отворите надолу върху червено-кафявия фурнир. Около масите акуратно са подредени празни кресла в стил Ампир. Обаче някои са по-високи от другите. Това вече определено не са повърхностни и видими признаци за игра на случайността. Тук е налице друго начинание, по-истинско от онова и не толкова състрадателно и систематично укривано от хора като Слотроп. Кой седи на по-високите столове? Имат ли Те имена? Какво лежи на Техните гладки сукнени повърхности?

Жълто-розова светлина се процежда отгоре. Фрески красят цялата огромна зала: закръглени богове и богини, лебеди и пастирки в пастелни цветове, покрита с влага зеленина, развяващи се шарфове… Навсякъде спираловидни позлатени гирлянди, висят от корнизи, полилеи, колони, рамки на прозорци… Под покривните прозорци лъскаво светлее изподраскан паркет… От тавана са провесени дълги вериги с куки на края стигащи на около метър и половина от масите. Какво окачват на тези куки?

За минута натъкменият в английската униформа Слотроп остава насаме с характерните белези на един порядък, чието присъствие между незначителните остатъци от пробуждането съвсем наскоро бе започнал да подозира.

Тук сред кафявите сенки и яркокремавата светлина за един кратък момент може да е започнала да се оформя някаква златиста смътно кореноподобна или човекоподобна фигура^[14]. Скоро и с твърде неприятно усещане той ще осъзнае, че в действителност всичко в тази зала има съвсем различно предназначение. И за Тях представлява нещо, които никога не е означавало за нас. Никога. Два типа битие, на вид еднакви… но, но…

О, необясним е СВЕТЪТ ТАМ!

Подобно на сън заблуден в мозъка ти!

Подскача като шут из Забраненото Крило,

Очаква трептенето на светлината…

Е, кой изобщо е казал, че няма път натам,

Кой изобщо е казал, че не си могъл да опиташ?

Ако разбереш, че малко ще те заболи,

Можеш винаги да се върнеш отново, защото

„Довиждане“ за теб е дума непозната.

Защо тук? Защо трябва пъстроцветните краища на това, което почти го е затрупало да се вълнуват най-интензивно тук в тази щедро закодирана зала? Кажете защо пристъпването тук трябва да бъде почти като навлизане в самото Запретено — ето ги същите дълги помещения, зали на стар паралич и злокобна спиртоварна, на кондензати и утайки от забравени разложения, които не смееш да помиришеш, стаи пълни с прави сивопернати статуи с разперени крила, неясни лица в праха — стаи изпълнени с прах, която замъглява формите на обитателите около ъглите и още по-надълбоко, ще се напластява върху черните им официални ревери, ще омекоти до захарна пудра белите им лица, белите нагръдници на ризите им, бижута и рокли, бели ръце движещи се с почти недоловима за окото бързина… за каква игра раздават Те карти? Какви хипнотизаторски движения на ръцете са това, тъй замъглени, толкова стари и съвършени?

— Майната му — прошепва Слотроп. Единственото познато му заклинание и общо взето универсално за всякакви случаи при това. Хилядите миниатюрни рококо повърхности разсейват шепота му. Може пък да се промъкне тук през нощта — не, не през нощта, а някога по друго време, с кофа и четка — и да напише МАЙНАТА ВИ в балончето излизащо от устата на една от онези мънички розови пастирки там…

Той се оттегля заднешком към вратата, сякаш половината, неговата коремна половина, е поразена от величествено сияние: отстъпва, но с лице към страховитото и същевременно желано Присъствие.

Навън Слотроп тръгва към кея, сред търсачи на забавления, пикиращи бели птици и непрестанно пръскащи от небето лайна на чайки. Както си вървя решително и дръзко през Булонския лес…^[15] И по рефлекс отдава чест на всеки срещнат униформен, не му трябват неприятности, опитва се да бъде невидим… и всеки път отпуска ръка още по-нелепо от преди. От морето стремително се носят облаци. И тук ни следа от Галопа.

Призраци на рибари, стъклодухачи, търговци на кожи, проповедници-ренегати, планински патриарси и долинни политикани отстъпват лавинообразно от Слотроп, чак до 1630 година, когато губернаторът Уинтроп пристига в Америка с „Арбела“, флагмански кораб на една голяма пуританска флотилия, на който първият американски Слотроп бил помощник-готвач или нещо подобно — ето, „Арбела“ и цялата й флотилия се връщат в разгънат строй, вятърът ги засмуква отново на изток, изпитите с хлътнали бузи и кривогледи от напрежението Божии създания наведени през пределите на неизвестността към дълбоките черни падини и благоволението на зъби, твърде различни от млечните кътници на херувими, докато старите кораби се отдалечават от Бостънското пристанище и продължават обратно през Атлантика, чиито течения и големи вълни прииждат надигат се и отпускат наопаки… изкупление за всеки помощник-готвач имал някога късмета при изненадващите резки наклони на палубата да се хързулва и пада, когато яхнията за нощната вахта се засмуква от само себе си от настилката и от възмутените обувки на по-избраните, плъзга се като фонтан назад в калайдисания котел, а помощник-готвачът става олюлявайки се, и бълвочът, на който се е подхлъзнал, руква обратно в повърналата го уста…^[16] Фокус мокус препаратус! Тайрън Слотроп отново е англичанин! Обаче това съвсем не прилича на изкуплението, което въпросните Те имат предвид…

Той е на широка павирана крайморска улица с палми, които сега придобиват грубозърнеста черна окраска щом облаците започват да закриват слънцето. Галопа го няма и на брега, а и момичетата също. Слотроп сяда на една ниска стена, размахва крака, наблюдава облачния фронт, тъмносив, мръсно виолетов, прииждащ откъм морето на вълни и талази. Въздухът около него захладнява. Той потреперва. Какво правят Те?

Връща се към казиното тъкмо когато големи кръгли дъждовни капки, гъсти като мед, започват да пльокат в огромни звезди върху паважа, подканвайки го да погледне в бележките към текста за деня, където обясненията ще му разтълкуват всичко. Той не смята да поглежда там. Никой изобщо не е казвал, че денят трябва да бъде преценяван и да бъде търсен някакъв смисъл в него привечер. Слотроп просто тича. Дъждът се усилва в мокро кресчендо. От крачките му се разплискват изящни водни цветове и всеки от тях увисва за секунда във въздуха зад неговото бягство. Наистина бягство. Влиза нашарен, на точки от дъжда, захваща неистово търсене из огромното неработещо смълчано казино, като започва отново със същия опушен и просмукан от изпаренията на контрабандни напитки бар, преминава през малката театрална зала, където тази вечер ще има представление на съкратения вариант на L’Inutil Precauzione (мнимата опера, с която Розина от Севилския бръснар опитва да заблуди нейния опекун^[17]), влиза в нейното артистично фоайе, където момичета, копринено ято момичета, но не и трите, които Слотроп най-много иска да види, тупират коси, оправят жартиери, лепят изкуствени мигли, усмихват се на Слотроп. Никоя от тях не е виждала Гислен, Ивон и Франсоаз. В друга стая оркестърът репетира игрива тарантела от Росини. Всичките дървени духови инструменти свирят фалшиво с около половин тон. Слотроп внезапно разбира защо е заобиколен от жени, които се прекарали голяма част от живота си във военно време и окупация, и всеки ден пред очите им са изчезвали хора… да, в едни или други от тези очи той открива старото европейско състрадание, поглед, който той ще се научи да разпознава много преди да изгуби своята невинност и да стане един от тях…

И така Слотроп се носи из ярко осветените и хаотично оживени игрални зали, ресторанта и малките му частни спътници, нарушава тет-а-тет уединения, сблъсква се с келнери, и накъдето да погледне вижда само непознати. И ако ти е нужно съдействие, е, аз ще помагам… Гласовете, музиката, размесването на картите стават все по-шумни, по-угнетителни, и най-после той отново е в игрална зала „Химлер“, препълнена сега, искрят бижута, лъщи кожа, спиците на рулетката се въртят почти невидими, и тук го удря пресищането, всичките тези игри, прекалено много, прекалено много игри: гъгнивият натрапчив глас на невидимо крупие, messieurs, mesdames, les jeux sont faits^[18], идващ от Забраненото Крило внезапно го заговаря направо, затова че цял ден Слотроп бил играел срещу невидимото Казино, навярно все пак е залагал своята душа — ужасен той се обръща, изскача отново на дъжда навън, където електрическите огньове от казиното, лумнали с пълна възпламеняваща мощ се отразяват със заслепяващ блясък от лъскавия паваж. Вдигнал яка, с нахлупена до ушите фуражка на Блоут, повтаря през минута мамка му, разтреперан, с болки в гърба от онова падане от дървото, той се препъва напред в дъжда. Изпитва усещането, че ще се разплаче. Как всичко това се обърна тъй бързо срещу него? Приятелите му, стари и нови, всичко до последното листче хартия и последната дреха свързващо го с това, което е бил, просто е заличено, изчезнало. Как е възможно да приема охотно и благосклонно възникналото положение? Едва доста по-късно, изтощен, хремав, замръзнал и жалък в сковаващата го подгизнала вълнена униформа, той се замисля за Катье.

Връща се в казиното около полунощ, нейният час, топурка бавно и тежко нагоре и оставя мокри стъпки след себе си, шумен като перална машина — спира пред нейната врата, дъждът се оттича на килима, и не смее дори да почука. И нея ли са отвлекли? Кой чака зад вратата и какви механични или свръхестествени средства са донесли Те с Тях? Но Катье го е чула и отваря вратата, а усмивката й е с трапчинки на бузите и укорителна задето Слотроп е толкова мокър.

— Тайрън, липсваше ми.

Той свива рамене, конвулсивно, безпомощно, като опръсква и двамата.

— Това е единственото място, където знаех, че мога да дойда.

Усмивката й бавно се отпуска. И тогава Слотроп плахо пристъпва прага, в невъзможност да определи дали това е врата или висок прозорец и влиза в нейната дълбока стая.