Томас Пинчън
Гравитационна дъга (45)

□ □ □ □ □ □ □ □

По средата на стълбата нагоре, Слотроп бива стреснат от комплект лъскави зъби, сияещи срещу него от тъмния люк.

— Аз наблюдавах. Надявам се нямате нищо против — Изглежда отново е същият този японец, който се представя сега като мичман втори ранг Моритури, от японския имперски флот.

— Да-а, аз… — защо Слотроп провлачва думите така? — видях, че наблюдавате… и снощи също, господин…

— Мислите, че съм воайор. Да, мислите го. Обаче не е така. Тоест, няма тръпка. Обаче, когато наблюдавам хората, се чувствам по-малко самотен.

— А-а-а, страхотно, мичман… защо просто… не се присъедините? Те винаги търсят… компания.

— О, божичко, — пуска едно от тези широки многостенни типично японски ухилвания, — тогава ще се чувствам още по-самотен.

На кърмата под навеси на оранжеви и червени райета вече са наредени маси и столове. Слотроп и Моритури са там сами, ако не броим няколко момичета по бански от две части, излезли да хванат малко слънце, преди то да залезе. Напред по курса на кораба се трупат кълбести буреносни облаци. В далечината отеква гръмотевица. Въздухът се пробужда.

Стюард донася кафе, сметана, овесена каша и свежи портокали. Слотроп гледа подозрително овесената каша.

— Аз ще я взема — мичман Моритури хваща паничката с каша.

— О, разбира се. — Слотроп забелязва, че японецът притежава освен всичко друго и широки гъсти засукани мустаци. — Аха, аха. Браво на вас. Почитател на овесената каша! Срамота. Прикрит англофил, да, изчервявате се — сочи с пръст и крещи ха, ха, ха.

— Разобличихте ме. Да, да. Шест години съм бил на грешната страна.

— Не опитахте ли да избягате?

— И да разбера какви в действителност сте вие хората? О, божичко. Какво ще стане ако „фил“ се промени на „фоб“? На коя страна ще бъда аз? — Той хихика и изплюва семка от портокал извън борда. Изглежда е минал няколкоседмично обучение в Камикадзе Школа някъде там на Формоза, но го обявили за непригоден. Изобщо без да му дават обяснение защо точно. Нещо свързано с възгледите му. — Просто отношението ми не беше добро — въздиша той. — Затова ме върнаха отново тук, през Русия и Швейцария. Сега обаче по линия на Министерството на пропагандата. — По цели дни седял и гледал съюзническите кинохроники, търсел какво може да бъде изтеглено и използвано за нуждите на тяхната пропаганда, така че Оста да бъде представена в благоприятна светлина, а противната страна в негативна. — Всичко, което знам за Великобритания идва от суровия материал взет от тези кинохроники.

— Изглежда немските филми са изкривили също и други възгледи тук.

— Имате предвид и тези на Маргерита. За ваше сведение, така се запознахме с нея! Чрез един общ приятел в „Уфа“. Аз бях на почивка в Бад Карма, точно преди германците да нахлуят в Полша. В градчето, където вие се присъединихте към нас. Балнеоложки курорт. Видях как падате във водата. После се покатерихте на борда. Гледах също как Маргерита ви наблюдава. Моля да не се обиждате, Слотроп, но засега смятам, че ще е по-добре, ако стоите далеч от нея.

— Изобщо не се обиждам. Усещам, че става нещо злокобно. — И разказва на Моритури за инцидента в „Спруделхоф“ и за бягството на Маргерита от привидението в черно.

Мичманът кима мрачно и засуква половината си мустак, който остава насочен като сабя към едното око.

— Тя не ви ли е казала какво стана там? Божичко, Джак, добре ще е да знаете…

Разказът на мичман Моритури

Войните често омаловажават значението на непосредствено предшестващите ги дни. Хвърлите ли поглед назад, ще видите толкова много брожение и критичност. Но сме си изградили условния рефлекс да забравяме. Така че да придаваме на войната повече важност, да, но все пак… не е ли по-лесно да разгадаем скрития механизъм в тези дни водещи до събитието? Съществуват приготовления, някои дейности трябва да бъдат ускорени… и често краищата се повдигат леко за миг и ние виждаме неща, които не би трябвало да виждаме…

Опитвали да разубедят Маргерита от пътуването до Холивуд. Тя заминала и там се провалила. Когато се върнала, Роло бил налице, за да предотврати най-лошото. Цял месец криел острите предмети, държал Маргерита на приземния етаж, далеч от всякакви химически вещества, което за нея означавало съвсем малко сън. Задрямвала и се пробуждала в истерия. Бояла се да заспи. Страхувала се, че няма да знае как да се събуди.

Роло не се отличавал с особена съобразителност. Бил добронамерен, обаче след месец в нейно присъствие, разбрал, че повече не може да търпи. Наистина всички били изненадани, че е издържал толкова дълго. Грета била предадена на Зигмунд, неизлекувана, но общо взето състоянието й не било влошено.

При Зигмунд проблемът бил в тогавашното негово местожителство: продухван от течение уродлив замък с назъбени стени, с изглед към студено езерце в Баварските Алпи. Част от него вероятно датирала още от падането на Рим. Ето къде я отвел Зигмунд.

Тя си внушила, неизвестно как и защо, че е отчасти еврейка. По онова време, както всеки знае, положението в Германия беше много лошо. Маргерита ужасно се страхувала, че ще бъде „разкрита“. Във всеки въздушен навей проникнал през някой от хилядите отдушници на тая съборетина й се счувало Гестапо. По цели нощи Зигмунд я убеждавал, че няма от какво да се страхува. В своите опити да я успокои, той не бил по-успешен от Роло. Горе-долу по това време започнали да се проявяват нейните симптоми.

Колкото и психогенни да са били тези болежки, тикове, обриви и пристъпи за повръщане, страданието й е било истинско. От Берлин пристигали посред нощ акупунктуристи с обвити в кадифе кутии пълни със златни игли. В замъка на Зигмунд непрекъснато влизали-излизали баптисти от Америка, виенски психотерапевти, индийски религиозни аскети, а на килима пред камината спели кабаретни хипнотизатори и колумбийски знахари. Нищо не помагало. Зигмунд се разтревожил и скоро бил готов също като Маргерита, да халюцинира. Вероятно тя е предложила да отидат в Бад Карма. В онова лято градчето било известно с неговата лечебна кал, гореща и мазна със следи от радий, бълбукаща, смолисточерна кал. Ах. Всеки, който е страдал от подобно неразположение, може да си представи надеждата на Маргерита. Тази кал ще изцели каквото ти дойде наум. Къде са били всички тези хора онова лято преди Войната? Сънували са. През лятото, когато мичман Моритури пристигнал в Бад Карма, балнеолечебните курорти били препълнени с лунатици. В посолството нямало работа за него. Предложили му да вземе отпуск до септември. Би трябвало да е наясно, че нещо се крои, но той само отишъл да прекара отпуска в Бад Карма, по цял ден да пие „Пилзнер Уркел“ в кафенето при езерото в Павилион Парк. Той бил чужденец, половината време пиян, глупаво бирено пиянство, и почти не говорел техния език. Но това, което виждал навярно е ставало из цяла Германия. Предумишлено безумие.

Маргерита и Зигмунд вървели по същите засенчени с магнолии пътеки, седели на същите столове с колелца на концертите с патриотична музика… когато валял дъжд си убивали времето с игра на карти в някой от салоните на техния спахотел. Вечер наблюдавали фойерверките: фонтани, ракети пръскащи искри, жълти лъчисти звезди високо над Полша. Такъв илюзорно-мечтателен сезон… Нито един курортист не успявал да разшифрова тенденциите на огньовете. Просто весело играещи светлини, нервни като потрепващите от око на око фантазии, галещи кожата като ветрилата от щраусови пера отпреди половин век.

Кога за първи път Зигмунд е забелязал нейните отсъствия, или кога те се превърнали за него в нещо излизащо извън привичното? Тя винаги му поднасяла правдоподобни случки: консултация с лекар, непредвидена среща със стара приятелка, задрямване във ваната с кал, а времето летяло тъй бързо. Вероятно тази необичайна сънливост най-после събудила подозренията му, защото той помнел на какво изпитание го била подложила докато били на юг. Съобщенията в местните вестници за изчезнали деца едва ли са го впечатлявали, не и тогава. Зигмунд четял само заглавията и то много рядко, само колкото да запълва някои възникнали паузи.

Моритури често ги виждал. При среща кимали, разменяли „хайл Хитлер“ и на мичмана било позволявано четири-пет минути да упражнява своя немски. С изключение на бармани и келнери, те били единствените хора, с които той разговарял. На тенис кортовете, на опашката край помпата за минерална вода под прохладната колонада, на водните състезания, битката с цветя и венецианския карнавал, Зигмунд и Маргерита оставали почти непроменени, той с неговата… Моритури я възприемал като неговата Американска Усмивка, обхванала кехлибарения мундщук на угасналата му лула… и главата му наподобяваща украшение за коледна елха от плът… колко отдавна е било… тя с нейните жълти слънчеви очила и шапки а-ла Грета Гарбо. Променяли се само цветята всеки ден: грамофончета, цветове бадем, напръстник. С течение на времето Моритури започнал нетърпеливо да очаква тези ежедневни срещи. Жена му и дъщерите му били на другия край на света, той бил изгнаник в страна, която го озадачавала и угнетявала. Жадувал за мимолетната учтивост на посетителите на зоологическата градина, искал да чува думите от туристическия пътеводител. Съзнавал, че се е блещил в отговор на погледите им, с любопитство равно на тяхното. Всички те го очаровали с европейското си лустро: натруфените с бели пера стари дами възлегнали на отворени шезлонги, ветераните от Голямата война киснещи като невъзмутими хипопотами в стоманените вани, женствените им секретари дърдорещи пискливо като маймуни из централната улица на курорта, докато отдалеч иззад сводовете от липи и кестени долитало нестихващото бучене на въглеродния двуокис в кипящия извор, от чийто разтвор с бълбукане изригвали големи потрепващи кълба… обаче най-силно го очаровали Зигмунд и Маргерита.

— Там те двамата изглеждаха точно толкова чужденци, колкото и аз. Нали всички ние имаме антени, настроени така, че да разпознаваме своите…

Един предиобед случайно пред Инхалаториума срещнал Зигмунд, сам, обвита в туид статуя, изглеждал сякаш се бил изгубил, нямало къде да отиде, а и не желаел. Тогава съвсем непланирано те се заговорили. Моментът бил подходящ. После тръгнали да се разхождат сред тълпите болнави чужденци, и Зигмунд разказвал за своите неприятности с Грета, за нейния въображаем еврейски произход, за отсъствията й. Предния ден я бил хванал в лъжа. Тя се върнала много късно. Ръцете й не спирали да треперят ситно. Той бил започнал да забелязва някои неща. Обувките й със засъхнали бучици черна кал. Един шев на роклята й силно разхлабен, почти скъсан, въпреки че напоследък Грета слабеела. Обаче той нямал смелостта да поиска откровено изяснение от нея.

И тогава Моритури, — който четял вестници и за когото от укротените газове в питейната зала изникнала като чудовище връзката, но нямал думи, на немски или какъвто и де е друг език, за да обясни на Зигмунд, — Биреният Мичман Моритури започнал да я следи. Грета изобщо не се оглеждала, но знаела, че той върви по петите й. На ежеседмичния бал в централния павилион на курорта той почувствал за първи път резервираност между всички тях. Маргерита, чиито очи бил свикнал да вижда само закрити от слънчеви очила, а сега били открити, незащитени и пламтели страховито, не сваляла втренчен поглед от него. Павилионният оркестър изпълнявал потпури от Веселата вдовица и Тайната на Сузана, демодирана музика, и все пак, след години, откъси от нея по радиото догонвали Моритури на улицата и неизменно му връщали неписания вкус от онази вечер, когато тримата стояли на ръба на бездната, с неподдаваща се на измерване дълбочина… някакво напълно непознато нему последно повторение на 1930-те години на Европа… което за Моритури представлявало също и особена стая, следобеден салон: обилно гримирани около очите кльощави момичета в дълги вечерни рокли, мъжете с гладко избръснати лица, излъскани като филмови звезди… музиката там не била оперетна, а танцова, изискана, успокоителна, леко „модерна“, елегантно потапяща се в съвременните мелодични тенденции… стая на горния етаж с проникваща предзалезна светлина, дебели пухкави килими, гласове, в чиито речи няма нищо грубо, неприятно или сложно, осведомени и снизходителни усмивки. Тази сутрин се бил събудил в меко легло и предвкусвал вечер в кабаре, където щяло да има танци под съпровода на популярни любовни песни изпълнявани в също такъв маниерно-лустросан стил. Неговият следобеден салон с възпрените сълзи, цигарения дим и предпазливите изблици на чувства, е бил междинна спирка всред комфортната сутрин и комфортната вечер: това е била Европа, окаденият погражданен страх от смъртта, а най-опасни от всичко били проницателните очи на Маргерита, тази пропусната тяхна среща в централния павилион, черни очи измежду купчините скъпоценности и десетките клюмащи стари генерали, и долитащото отвън тътнещо бълбукане на калния извор, което запълвало паузите в музикалните изпълнения, тъй както и машините щели скоро да изпълнят небето.

На другата вечер Моритури я сподирил за последен път. По утъпканите пътеки, под привичните дървесни корони, покрай германското езерце със златни рибки напомнящо му за родния дом, през игрището за голф, където последните за деня беломустакати мъже едва-едва преодолявали неравностите и препятствията на терена, сиянието на залеза огрявало прислужниците им изправени в алегорична стойка „мирно“, а саковете със стърчащи от тях снопове от стикове за голф очертавали фашистки силуети…^[1] Същата вечер Бад Карма бил захлупен от мъртвешки блед и яростен сумрак: хоризонтът се превърнал в библейска напаст. Грета била облечена изцяло в черно, шапка с воал покриващ по-голямата част от прическата й, преметната през рамо чантичка на дълга каишка. Докато изборът на местоназначения се свеждал до едно, докато Моритури попадал на клопки, които нощта почвала да му залага, пророчеството нахлуло в него като речния вятър: къде е била тя по време на отсъствията й, по какъв начин децата посочвани в тези вестникарски заглавия са били…

Стигнали до брега на черното кално блато: това старо като света подземно присъствие, отчасти включено към балнеоложкия курорт и наименувано… За жертвоприношение било подбрано едно момче, останало, след като всички други заминали. Косата му била студен сняг. Моритури успявал да дочуе само откъслеци от разговора им. Отначало момчето не се страхувало от нея. Може и да не я е разпознало от сънищата си. Това е щяло да бъде единствената му надежда. Обаче германските му надзиратели не допуснали подобно нещо. Униформеният Моритури стоял наблизо, чакал и разкопчавал мундира, за да има свобода на движение, въпреки че не желаел да се движи. Всички присъстващи явно повтаряли това прекъснато преди време театрално действие… Тя започнала да повишава тон, а момчето — да трепери.

Прекалено дълго си бил заточен. — Звучно шляпване в мрака — Ела у дома, с мен — извикала тя — да се върнем при твоя народ. — Той понечил да избяга, но ръката й, в ръкавица като щипец, замахнала и сграбчила лакътя му. — Чифутско лайнарче! Не се опитвай да ми избягаш.

Не… — ала в самия край тонът вече е повишен и звучи като провокативен въпрос.

И ти също знаеш коя съм аз. Моят дом е формата на Светлината — с предизвикателно тежък идиш изговор тя подема фарсова пародия, неестествено театрална и фалшива — Аз бродя из цялата Диаспора в търсене на заблудени деца. Аз съм Израил. Аз съм Шехина^[2], царица, дъщеря, невеста и майка Божия. И аз ще те върна, теб, отломъкът от разбит съд^[3], дори ако се наложи да те издърпам за малкото ти обрязано пишле…

Не-е…

И тогава мичман Моритури извършил единствената известна героична постъпка в своята кариера. Тя дори не е отразена в неговото досие. Маргерита подхванала съпротивляващото се момче, една ръкавица заопипвала между краката му. Моритури се втурнал напред. За момент тримата се поклащали, хванати здраво. Сива нацистка скулптурна група: названието й вероятно е било „Семейството“. Нито помен от древногръцкия застинал покой: не, те се движели. Смисълът не бил в безсмъртието. Именно това ги отличавало. Не било възможно оцеляване ако сетивата не си го извоюват — наследяването било изключено. Обречени, като авантюрата на Д’Анунцио във Фиуме^[4] и като Райха, подобно на жалките същества, от които в този момент момчето се изтръгнало и побягнало в глъбините на вечерта.

Маргерита рухнала на края на голямото тъмно блато. Докато тя плачела, Моритури стоял на колене до нея. Ужасно изживяване. Това, което го е завело там, което е разбрало и тъй машинално се е намесило, сега било потънало в сън. Отново надделели неговите условни рефлекси, неговата езикова, подредена и неизменна същност. Той коленичел разтреперан, по-уплашен от когато и да е било в живота си. Обратно в балнеокурорта го завела тя.

Същата нощ Грета и Зигмунд напуснали Бад Карма. Момчето навярно е било прекалено уплашено, светлината съвсем слаба, а Моритури може да е имал влиятелни защитници, защото Бог знае, че той бил на открито и достатъчно видим там, но полиция не дошла.

Изобщо не съм мислил да ходя при тях. Дълбоко в себе си знаех, че тя е извършила убийство. Вие може да ме порицаете за това. Но аз видях на какво и на кого би трябвало да я предам. Нали разбирате, все едно бе дали ще бъдат официалните власти или не.

Следващият ден бил 1 септември^[5]. И тайнствено изчезване на деца вече било невъзможно.

 

 

Утрото бе притъмняло. Дъждът пръска и под навеса. Купичката с овесена каша пред Моритури така и бе останала недокосната. Слотроп се поти, загледан в ярките остатъци от портокал.

Слушайте, ами какво ще стане с Бианка? — задейства се неговият съобразителен мозък. — Ще бъде ли тя в безопасност с тази Грета, как мислите?

Засуква широките гъсти мустаци.

— Какво имате пред вид? Да не би да ме питате „Може ли да бъде спасена?“

— О, привет японски приятелю, хайде стига…

— Слушайте, от какво ще можете да я спасите? — Очите му изтръгват Слотроп от душевния комфорт. Дъждът вече барабани по навесите, излива се от краищата им като прозрачна дантела.

— Но, чакайте малко. О, по дяволите, онази жена вчера при централния извор…

— Да. Не забравяйте, че и Грета също ви видя, когато излизахте от реката. Сега си представете всевъзможните фолклорни легенди за радиоактивността, битуващи в съзнанието на тези хора, тези пътешественици от един балнеоложки курорт на друг, сезон след сезон. Това е благодат, Божа милост. Това е светената вода на Лурд^[6]. Загадъчната радиация, която изцелява толкова много болести… може ли тя да се окаже върховният лек?

— ’Кво…

— Наблюдавах лицето й, докато вие се изкатервахте на борда. Аз бях с нея на периферията на една радиоактивна нощ. Зная какво е видяла Грета този път. Едно от онези деца… отлично запазено, подхранвано от калта, от радия, то израствало все по-високо и по-силно, а бавните и лепкави подземни течения лениво го влачели из преизподнята, година след година, докато най-после, вече възмъжало, то стигнало до реката, изплувало от нейното черно сияние, за да я открие изново, Шекина, невеста, царица, дъщеря. И майка. Майчински ласкава и грижовна като предпазваща кал и светеща уранова смола…

Внезапно почти над главите им тътнещ гръм разпуква ослепително яйце от грохот. Някъде извътре на самия трясък Слотроп бе промърморил:

— Не се шегувайте.

— Ще рискувате ли да научите какво е станало?

Кой е този, о, това е някакъв японски мичман разбира се, дето ме гледа така. Но къде са ръцете на Бианка, беззащитната й устица…

Ами, нали след ден-два ще стигнем до Свинемюнде? — говори, за да не… Стани от масата, смотан гъз такъв…

Ще продължим плаването и това е. Накрая вече няма значение.

— Слушайте, вие имате деца, как можете да говорите така? Това ли е всичко, което искате, просто да „продължим плаването“?

— Щом ме питате, ще ви кажа. Искам да видя, че войната в Тихия океан завършва, за да мога да се върна у дома. Точно сега е дъждовният сезон, бай-ю, когато зреят сливите. Искам само да бъда с Мичико и нашите момичета, а стигна ли там, никога повече да не напускам Хирошима. Мисля, че ще ви хареса там. Градът е на остров Хоншу, на брега на Вътрешното море, много красив, на площ идеален, достатъчно голям за градски забавления и достатъчно малък за необходимото на човека спокойствие. Но тези хора не се връщат, те, както виждате, напускат домовете си…

Ала един от възлите, придържащи натежалия от дъжда платнен навес, вече е разхлабен, белите върви се развързват бързо и се развяват на вятъра. Навесът се превръща в провиснал тунел, излива дъждовна вода върху Слотроп и Моритури и те офейкват под палубата. Там ги разделя един от друг тълпа току-що станали гуляйджии. Сега единствената мисъл в главата на Слотроп е да се добере до Бианка. В края на един коридор, зад дузина безизразни лица, той забелязва Стефания с бяла жилетка и панталон, която му дава знак. Минават пет минути докато успее да си пробие път до нея, през което време се е сдобил с коктейл „Бренди Александър“^[7], шарена конусовидна хартиена шапка, залепена на гърба му бележка призоваваща на долнопомеранско наречие всеки, който я прочете да удари един шут на Слотроп, петна от червило в три оттенъка на пурпура и предвидливо запалена от някой черна италианска maduro^[8].

— Може да изглеждате като душата на веселбата, но пред мен това не минава — приветства го Стефания. — Под тази весела маска се крие лицето на Йона^[9].

— Имате предвид, а-а-а…

— Имам предвид Маргерита. Заключила се е в тоалетната. В истерия. Никой не може да я изведе оттам.

— И вие разчитате на мен. А къде е Танац?

— Танац е изчезнал, Бианка също.

— О, мамка му.

— Маргерита смята, че вие сте я опропастили.

— Не съм аз.

Слотроп й предава в сбита форма разказа на Моритури. Част от самоувереността й, от живостта й се изпарява. Тя гризе нокти.

— Да, имаше някои слухове. Преди да изчезне, Зигмунд разкри само толкова, колкото да подразни въображението на хората, обаче не съобщи никакви подробности. Стилът му беше такъв. Слушайте, Слотроп. Мислите ли, че някаква опасност заплашва Бианка?

— Ще опитам да разбера. — В този момент го прекъсва внезапен ритник по задника.

— Нямаш късмет — изграчва нечий глас зад тях. — Аз съм единственият човек на борда, който чете долнопомерански.

— Нямате късмет — кима Стефания.

— Желанието ми бе само за безплатно извозване до Свинемюнде.

Но, както казва Стефания:

— Безплатно извозване има само до ада. А междувременно започвайте да отработвате таксата за настоящия транспорт. Отивайте да видите Маргерита.

— Искате от мен да… хайде стига.

— Тук не ни трябват нещастни произшествия.

Това е едно от дисциплинарните правила на корабния устав. Нищо лошо не трябва да се случва. Добре тогава, Слотроп учтиво пъха остатъка от пурата между зъбите на мадам Прокаловска и я оставя да пуфти с юмруци забити дълбоко в джобовете на жилетката. Бианка я няма в машинното отделение. Той обикаля из осветяваното от пулсиращи лампи помещение, сред уплътнени и опаковани в азбест грамади, два-три пъти се изгаря допирайки места с опадала топлоизолация, наднича в слабо осветени ниши и засенчени ъгли, и се пита достатъчно добре ли е изолиран. Наоколо само машини и шум. Тръгва към стълбата. Там го очаква червен парцал… не, това е роклята й, все още с мокро петно от собствената му сперма на подгъва… гръмогласната влажност го е запазила там. Той се навежда, взема роклята, вдишва миризмата на Бианка. Аз съм дете, знам как да се крия, мога да скрия и теб.

— Бианка — вика той, — покажи се Бианка.

До вратата на тоалетната, Слотроп заварва сборище аристократични безделници и пияници, задръстили целия коридор със захвърлени бутилки и стъклария, и насядала в кръг група непоправими потребители на кокаин, а от върха на инкрустиран с рубини златен кинжал нагоре, сред гъсталаци от косми в ноздрите, политат кристални птици^[10]. Слотроп си пробива път и, облегнат на вратата, повиква Маргерита.

— Махай се.

— Няма нужда да излизаш. Само ме пусни вътре.

— Знам кой си ти.

— Моля те.

— Те действат много хитро, като те изпращат вместо горкия Макс. Но този път номерът няма да мине.

— Аз приключих с Тях. Кълна се. Имам нужда от теб, Грета. — Глупости. За какво ми е притрябвала.

— Значи Те ще те убият. Махай се.

— Аз зная къде е Бианка.

— Какво си й направил?

— Аз само… ще ме пуснеш ли вътре?

След цяла минута тишина, тя го пропуска. Двама-трима веселяци опитват да се вмъкнат, но Слотроп затръшва вратата и я заключва отново. Грета е само по черна риза. Високо по бедрата й като мазки от черна боя се вият тъмни къдрици коса. Лицето й е много бледо, състарено, напрегнато.

— Къде е тя?

— Крие се.

— От мен ли?

— От Тях.

Бърз поглед към него. Прекалено много огледала, самобръсначки, ножици, светлини. Прекалено много белота.

— Но ти си един от Тях.

— Стига вече, много добре знаеш, че не съм.

— Си. Ти излезе от реката.

— Ами това е защото бях паднал в нея, Грета.

— Значи Те са те блъснали.

Слотроп гледа как тя нервно играе с къдрици от косата си. „Анубис“ е започнал леко поклащане, но възникващото в Слотроп гадене идва от главата, а не от стомаха му. Грета начева да говори и същевременно вълни от позиви за повръщане една след друга връхлитат Слотроп и го изпълват: гаденето настъпва като лъскаво черно кално свлачище…