Томас Пинчън
Гравитационна дъга (7)

□ □ □ □ □ □ □

Набелязаната жертва тази вечер, чието име ще бъде Владимир (или Сергей, Иля, Николай, в зависимост от прищявката на доктора), се прокрадва внимателно към входа за мазето. Този назъбен по краищата отвор би трябвало да води към нещо дълбоко и безопасно. Жертвата пази спомен или рефлекс: как е избягала в подобна тъмнина от един миришещ на въглищен дим ирландски сетер, който напада мигновено… веднъж от група деца, а наскоро от внезапен взрив на светлинно-звукови сигнали, от паднала зидария, която я бе ударила по левия бут (и досега го боли, има нужда от още близане). Но днешната заплаха е нещо ново: не толкова свирепа, а систематично почти недоловимо прокрадване, с което жертвата не е свикнала. Животът тук е по-непосредствен и агресивен.

Вали. Вятърът едва полъхва. Той носи твърде странна миризма за жертвата, която никога в живота си не е приближавала лаборатория.

Миризмата е на етер и идва от г-н Едуард У. А. Пойнтсман ЧКХК^[1]. Кучето притичва зад развалините от стената и само върхът на опашката му се разклаща, а докторът попада с единия крак в гостоприемното бяло гърло на тоалетна чиния, която, съсредоточен върху своята плячка, не е забелязал. Той се навежда, неловко, сковано, издърпва тоалетната чиния от позатрупалите я отломки, мърмори проклятия против всички небрежни хора на света, имайки предвид не специално себе си, а собствениците на този съсипан апартамент (ако не са загинали при експлозията) или онзи, неуспелият да спаси тоалетната чиния, която изглежда наистина се е заклещила доста здраво…

Г-н Пойнтсман влачи крак по разнебитеното стълбище, замахва тихо, за да не изплаши кучето, и рита основата на колоната от опушен дъб подпираща перилата. Тоалетната чиния само изтраква в отговор, а дървото се разтриса. Подигравка, но нищо. Той сяда на стъпалата, водещи към открито небе, и опитва да свали проклетото нещо от крака си. То не иска да се разхлаби. Докторът чува как невидимото куче почуквайки тихо с нокти намира убежище в мазето. Дори ръката му не може да влезе в тази отвратителна тоалетна чиния, за да развърже връзките на шибаната обувка…

Твърдо решен да не се поддава на паника, г-н Пойнтсман нагласява прозорчето на плетения подшлемник да прилепва плътно и леко да го гъделичка малко под носа, става и зачаква кръвта да се източи, надигне отново, забълбука по милионите нейни разклонения в дъждовната нощ и процеди до изравняване — после с накуцване и потракване тръгва обратно към автомобила, за да получи там помощ от младия Мексико, който, надява се докторът, не е забравил да вземе преносимия електрическия фенер…

Роджър и Джесика бяха открили Пойнтсман малко по-рано да се спотайва в края на улица с еднакви къщи. Фау-бомбата, причинила опустошенията, из които той обикаляше, бе разрушила наскоро четири къщи, точно четири, прецизно като изрязани със скалпел. Усеща се меко ухание на преждевременно отсечена строителна дървесина и напластена от дъжда пепел. Опънати са въжета и на входа на една незасегната къща непосредствено до развалините, безмълвно стои облегнат часовой. Ако той и докторът са успели да разменят дума-две преди, никой от тях не го показва сега. Джесика забелязва две очи с неопределен цвят, които гледат заплашително през отвора на плетената шапка и това й напомня за древен рицар с шлем. С каква твар е дошъл тук да се сражава тази вечер за своя крал? Развалините го подкрепят, издигнати полегато в голяма купчина останки от задни стени, решетки от безразборно стърчащи летви — дъски от подови настилки, мебели, стъкло, парчета зидария, проточени разпарцаливени тапети, разцепени и строшени тавански греди: продължително оплитано женско гнездо, разпиляно на отделни сламки и отново захвърлено на този вятър и този мрак. В развалините просветва месингов крак от легло, около който е увит нечий сутиен, бял, предвоенна изработка от атлаз и дантели, просто така усукан и изоставен… За миг, в замайване, което Джесика не може да овладее, цялата събрана в сърцето й жалост се устремява към него, като към изхвърлено на улицата и забравено кученце. Роджър е отворил багажника. Мъжете ровят в него, изваждат голяма брезентова торба, манерка с етер, кучешка свирка. Джесика знае, че не трябва да плаче: че сълзите й няма да подтикнат очите с неопределен поглед в отвора на плетената шапка да търсят по старателно техния Звяр. Но горкичкият загубен фин сутиен… чака своята стопанка в нощта, на дъжда, чака стаята отново да бъде построена около него.

Вечерта е изпълнена със ситен дъжд и мирише на мокро куче. Пойнтсман изглежда бе отишъл някъде за малко.

— Явно съм си загубила ума. В този момент би трябвало да съм прегърната някъде с Бобъра и да гледам как той пали лулата си, а аз седя тук с този прислужник или какъвто е там, с този спиритист или статистик. Какъв си ти всъщност?

— Да се прегръщаш ли? — Роджър е готов да вика. — Да се прегръщаш?

— Мексико. — Докторът е, въздиша, кракът му е надянат на тоалетна чиния, а плетеният подшлемник е накривен.

— Здравейте. Не ви ли пречи да ходите? Според мен ви затруднява и то много… елате тук, първо го пъхнете във вратата, ето така, и, аха, отлично — притваря вратата и я заклещва около глезена на Пойнтсман, тоалетната чиния вече заема седалката на Роджър, който се настанява почти изцяло в скута на Джесика, — а сега колкото можете по-силно дръпнете крака.

Мърморейки наум самоволен младок и глупав подигравчия, докторът се оттласква на свободния крак, изсумтява, а тоалетната чиния се обръща напред-назад. Роджър държи вратата и внимателно се взира там, където стъпалото изчезва от погледа.

— Ако имахме малко вазелин, щяхме да… нещо хлъзгаво. Чакайте! Стойте тук, Пойнтсман, не мърдайте, ето сега ще решим въпроса… — Още докато Пойнтсман произнася: „Няма време, Мексико, то ще избяга, ще избяга“, импулсивният младеж се пъха под колата и почва да търси затварящия винт на картера. — Имате право. — Става на крака отново, напипва в джоба на сакото фенерчето. — Аз ще го изгоня, а вие ще чакате с мрежата. Ще можете ли да се движите нормално? Ще бъде неприятно ако паднете точно когато то изскочи навън.

— За Бога, не го подплашвайте, Мексико — Пойнтсман топурка подир него сред развалините. — Тук не е Кения или някоя друга подобна страна. За нас е важно кучето да е в състояние възможно най-близо до норматива, нали разбирате?

Норматив ли? Какъв норматив?

— Роджър^[2] — отзовава се Роджър, примигвайки „късо-дълго-късо“ с фенерчето.

— Джесика — мърмори Джесика, пристъпвайки на пръсти след тях.

— Ела, мой човек — примамва Роджър. — Тук имам едно шишенце с етер специално за теб — отваря манерката, размахва я във входа на избата, после включва фенерчето. Кучето наднича иззад стара ръждясала бебешка количка, с висящ оплезен език и силно недоверчива физиономия. — Я-а-а, ами че това е г-жа Нусбаум! — ахва Роджър, точно както бе чувал да възкликва Фред Алън^[3] всяка сряда вечер по Би Би Си.

— А ти Лæши^[4] ли ошакваше? — отвръща кучето.

— Хайде, приятелче, докато се усетиш и ще приключим. — Роджър подхваща внимателно спускане по стълбището и надушва все по-осезателно сгъстяването на етерните изпарения. — Пойнтсман иска само да преброи колко капки слюнка изпускаш и това е всичко. Ще ти направи лек разрез на бузката и ще пъхне там една хубава стъклена тръбичка. Няма какво толкова да се тревожиш, нали? И от време на време ще разклаща един звънец. Това е вълнуващият лабораторен свят, много ще ти хареса. — Етерът като че ли започва да го упоява. Той опитва да запуши манерката, пристъпва надолу, кракът му пропада в дупка. Залита настрана, опипва, търси за какво да се хване и задържи. Капачката отхвръква от манерката и изчезва завинаги сред боклуците и отломките на дъното на разрушената къща.

— Гъбата, Мексико, забравихте гъбата! — крещи някъде над главата му Пойнтсман. Надолу полита нещо кръгло бледо, поресто, изцяло в дупки и започва да снове в обсега на лъча на фенерчето и извън него.

— Брей, че скоклива чудесия. — Роджър прави неуспешен опит да хване гъбата с две ръце и разпръсква обилно етер наоколо. Най-после я засича с лъч, а кучето го наблюдава иззад бебешката количка, леко смутено. — Ха! — излива етер, за да напои гъбата и лек хлад обгръща ръцете му, докато манерката се изпразва. Хваща мократа гъба с два пръста, тръгва с поклащане към кучето и междувременно насочва лъча на фенерчето изпод брадата си, за да подчертае вампирската гримаса, която според него разкривява лицето му. — Моментът… на истината! — Втурва се напред. Кучето отскача настрани, профучава край него към изхода, а Роджър продължава с гъбата в ръка и с главата напред право в детската количка, която се разпада под тежестта му. Някъде отдалеч горе, неясно чува хленча на доктора:

— Ще ни избяга, Мексико, побързайте.

— Бързам. — Стиснал в ръка гъбата, Роджър се освобождава от бебешката количка, сваля я от себе си тъй, сякаш съблича риза, с доволно високо атлетическо умение, както му се струва.

— Мексико-о-о — жаловито.

— Добре де. — Роджър изкачва слепешката купчината нагоре и стига навън, където вижда как докторът, с вдигната и разперена мрежа, прегражда пътя на кучето. А дъждът упорито полива тази драматична жива картина. Роджър прави кръг, за да могат двамата с Пойнтсман да приклещят животното, което вече е спряло, с раздалечени лапи и озъбено, до парче от все още държаща се изправена задна стена. Между тях с ръце в джобовете чака Джесика, пуши и наблюдава.

— Хей, вие — ръмжи часовоят. — Идиоти такива. Стойте по-далеч от тая стена, защото нищо не я държи.

— Имате ли цигари? — пита Джесика.

— То ще избяга — вика Роджър.

— За Бога, Мексико, сега по-бавно.

Крачка по крачка двамата се изкачват опипом по крехкото равновесие на развалините. Това е система от лостове, която всеки момент може да ги катурне в унищожително срутване. Двамата доближават тяхното набелязано жертвено псе, което върти бързо глава, внимателно се вглежда ту в доктора, ту в Роджър, ръмжи нерешително и отмерено размахваната му опашка пляска по двете страни на ъгъла, където са го заклещили.

Докато Роджър, с фенерчето, отстъпва леко назад, кучето — някаква негова защитна верига или инстинкт за самосъхранение — си припомня другата светлина проблясвала изотзад в последните дни, светлина, придружаваща чудовищния взрив, изпълнила го впоследствие от главата до опашката с толкова много болка и студ. Светлината отзад сигнализира смърт/готови за скок хора с мрежи, а те могат да бъдат избегнати…

— Гъбата — крещи докторът.

Роджър се хвърля към кучето, което вече е побягнало в посоката на Пойнтсман и към улицата, докато същевременно докторът, с отчаяно изпъшкване, размахва крак с надянатата тоалетна чиния, пропуска, инерцията го повлича и завърта в пълен кръг, а мрежата се разперва като радарна антена. Роджър, чийто нос е запълнен с етер, не може да прекъсне своя скок и, докато Пойнтсман прави ново завъртане, връхлита върху него и получава болезнен удар в бедрото от тоалетната чиния. Двамата падат и се заплитат в мрежата, която ги покрива изцяло. Строшени греди скърцат, парчета мокра от дъжда мазилка падат. Над тях неукрепената стена започва да се поклаща.

— Махайте се оттам — крещи часовоят.

Но усилията на заплетената в мрежата двоица да се отдалечи, само разклащат стената още повече.

— Трябва да го хванем — трепери докторът.

Роджър търси очите му, за да види дали той говори сериозно, обаче отворът на подшлемника сега показва само едно бяло ухо и кичур коса.

— Да се изтъркаляме — предлага Роджър.

Двамата съумяват да се претърколят няколко метра надолу към улицата, докато в това време част от стената пада на другата страна. Успяват да се върнат при Джесика, без да причинят повече поражения.

— То избяга надолу по улицата — съобщава Джесика, помагайки им да се измъкнат от мрежата.

— Нищо — въздъхва докторът. — Вече няма значение.

— Не е късно, има още време — от Роджър.

— Не, не. Оставете.

— А къде ще търсите друго куче?

Отново са на път, Роджър шофира, Джесика е между тях, а тоалетната чиния стърчи от полузатворената врата, когато идва отговорът:

— Може би това е знак. Може би трябва да разширя специализацията.

Роджър го поглежда бързо. Замълчи, Мексико. Няма защо да гадаеш какво означава това. В края на краищата докторът не му е началник, и двамата са подчинени на стария Бригадир^[5] в „Бялото видение“ на равни начала, доколкото му е известно. Но понякога — Роджър поглежда отново над тъмния облечен във вълна бюст на Джесика към плетения подшлемник, към открития нос и очи — му се струва, чу докторът иска от него нещо повече от добра воля и сътрудничество. Иска него. Тъй както човек иска някой хубав екземпляр куче…

В такъв случай защо е тук Роджър, защо помага в още една кражба на куче? Какъв непознат е приютил в себе си, толкова безумен…

— Ще се приберете ли тази вечер, докторе? Защото трябва да откарам младата дама.

— Не, ще остана там. А вие можете да се върнете с колата. Трябва да говоря с доктор Спектро.

Сега приближават дълга тухлена импровизация, викторианска парафраза на нещо, в далечното минало обикновено увенчавано с готически катедрали, но породено тогава не от нуждата да бъде осъществено и превъзмогнато създаването на подходящи смешения за достигането на някакъв върховен Бог, а по-скоро вследствие объркване на целта, от съмнение в действителното местоположение на Бога (или, за отделни индивиди, в самото Му съществувание), възникнало от жестоката мрежа на непреодолими чувствени мигновения и съответно помислите на строителите били насочени не към някакъв връх, а обратно към страха, към най-обикновеното просто бягство накъдето им видят очите, от всичко, което уличните екскременти, копторите без прозорци, промишленото задимяване, гъсталаците от подскачащи нагоре-надолу задвижващи кожени ремъци и упоритите неспирно прииждащи държави в сянка на плъхове и мухи са им внушавали относно шансовете за пощада в онази година. Мръсното тухлено протежение е известно като БСВИОЛЗДЧДС, тоест Болница Света Вероника с Истинския Образ за Лечение на Заболявания на Дебелото Черво и Дихателната Система, а един от нейните обитатели е доктор Кевин Спектро, невролог и случаен павловист.

Спектро е един от първоначалните седем собственици на Книгата^[6], и ако попитате г-н Пойнтсман коя Книга, ще получите в отговор само подхилкване. Тя, тази загадъчна Книга ежеседмично обикаля сред нейните съсобственици, и сега, умозаключава Роджър, е настъпила седмицата на Спектро, когато той може да бъде навестяван по всяко време. През полагаемите се на Пойнтсман седмици и други хора са идвали по същия начин посред нощ в „Бялото видение“, и Роджър бе дочувал разпаления им заговорническия шепот из коридорите, енергичния тропот на токовете им, като бални обувки по мрамор, нарушаващ човешкия покой, изобщо не затихващ дори с отдалечаването им, гласът и стъпките на Пойнтсман винаги по-отчетливи от другите. Как ли ще звучи сега с надянатата на крака му тоалетна чиния?

Роджър и Джесика стоварват доктора пред един страничен вход, където той се слива с тъмнината и след него остават само капещ от стрехите дъжд и заврънкулки и тирета от неразгадаем надпис на трегера.

Те завиват на юг. Светлинките на контролното табло блестят топло. Фаровете шарят из дъждовното небе. Тесният автомобил подскача по пътищата. Джесика се унася в сън, кожената седалка поскърцва, когато тя се свива на кълбо. Чистачките отмятат дъжда в ритмична ярка дъга. Минава два часа през нощта, време е за Дома.