Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

В торбата Гели Трипинг носи няколко обрезки от Чичериновите нокти на краката, сивкав косъм, част от чаршаф със следи от негова сперма, всичко това завързано в бяла копринена кърпичка, парче от корен на орхидея и хляб изпечен от жито, в което се е търкаляла гола и мляла в посока обратно на часовниковата стрелка. Бе престанала да пасе нейното стадо жаби на вещерските хълмове и бе предала бялата си вълшебна пръчка на друга ученичка. Тръгнала е да търси нейния самоотвержен Атила. Няколкостотин такива влюбени в Чичерин млади жени обикалят из Зоната, и всички те са хитри като лисици, ала никоя не е толкова упорита като Гели, и никоя от тях не е вещица.

По пладне тя пристига в селска къща, кухня застлана с бяло-сини плочки, претенциозни стари порцеланови чинии окачени като картини, и стол-люлка.

— Имаш ли негова снимка? — Старицата й връчва тенекиена войнишка чиния с остатъците от нейната утринна фермерска закуска[1]. — Ще ти дам заклинание, ако искаш.

— Понякога мога да призовавам лицето му в чаша чай, но тревите и билките трябва да бъдат събирани много внимателно. Аз не съм толкова добра в тази работа.

— Но ти си влюбена. Техническите похвати са просто заместители.

— А защо да не бъдем винаги влюбени?

Двете жени се разглеждат една друга в слънчевата кухня. От стените проблясват застъклени витринки. Зад прозорците жужат пчели. Гели излиза и наточва вода от кладенеца и двете запарват чай от ягодови листа. Но лицето на Чичерин не се появява.

В нощта, когато чернокожите започнаха своя голям поход, Нордхаузен приличаше на митичен град под заплахата от някакво особено разрушение — поглъщане от кристално езеро, лава от небето… за една вечер усещането за защитеност бе изчезнало. Чернокожите, подобно на ракетите в „Мителверке“, бяха придавали на Нордхаузен последователност и цялостност. Сега чернокожите ги няма: Черната Команда и Чичерин се движат в насрещни курсове и Гели е наясно с това. Тя не желае дуели. Нека студентите се дуелират. Нейният посивяващ стоманен варварин й е нужен жив. Непоносима й е мисълта, че може би за последен път го е докоснала и е усетила неговите нашарени от белези и препатили какво ли не ръце.

Отзад я подтиква задрямалият град, а нощите — удивителните нощи на канарчетата в Харц (където птицетърговците инжектират самките на канарчетата с мъжки хормони, за да пеят достатъчно дълго, че да могат да бъдат продадени на завеяните чуждестранни окупатори на Зоната) — изобилстващи с прекалено много заклинания, вещерски съперничества и вещерска груповщина… тя знае, че магьосничеството не се занимава с такива неща. Вещерград, чиито зелени ликове на свещените планини са напълно опасани с бледи кръгове от вързани за колчета козички, се е превърнал в поредната столица, където единственото начинание е администрирането: усещането там е сякаш управляваш музикантския профсъюз, никаква музика, само остъклени тухлени кабинки, плювалници и стайни растения, не са останали никакви практикуващи вещици. Или отиваш в комплекса навръх Брокен с мисълта за бюрократична кариера, или се махаш от там и избираш широкия свят. Има два типа вещици и Гели е от тези, които са избрали Света.

Ето го Светът. Гели е с навити до коленете сиви мъжки панталони и те плющят около бедрата й, когато върви край ръжените ниви… крачи свела глава и често-често отмята коса от очите си. Понякога я застигат войници и я качват на стоп. Тя чува новини за Чичерин, за придвижването на Черната Команда. Даже, ако сметне, че е безопасно, разпитва за Чичерин. Изненадана е от разнообразието на слуховете. Аз не съм единствената, която го обича… но тяхната любов е приятелска разбира се, почтителна и несексуална… Гели е единствената в Зоната, която го обича безусловно и всецяло. Чичерин, известен в някои кръгове като „Червеният Наркоман“, скоро ще бъде отстранен: пратеникът не е кой да е, а най-високопоставеният помощник на Берия[2], собственолично зловещият Н. Рипов.

Глупости, Чичерин вече е мъртъв, не чу ли, мъртъв е от няколко месеца…

… изпратили някой да се представя за него, докато не ликвидират всички от неговата клика…

… не, бил дошъл миналия уикенд в Люнебург, един мой приятел го е виждал преди, няма грешка, той е бил…

… страшно е отслабнал и навсякъде ходи със засилена охрана. Поне дузина мъже. Повечето от тях азиатци…

… в пълен комплект с Юда Искариотски, несъмнено. Нещо не ми се вярва това. Цяла дузина ли? Откъде може да намери, който и да е, толкова много доверени хора? И особено сега, тъй както е набелязан и са му вдигнали мерника…

— Как да е набелязан?

Пътуват на трополящата каросерия на 2½-тонен камион през пищно зелена местност… отзад се надига буря, безмълвно виолетова, с оранжеви прожилки. Гели пие вино в компанията на група противни английски войници, сапьорско отделение, цял ден са разчиствали каналите. Те вонят на креозот, блатна тиня и динамитен амоняк.

— Е, ти знаеш какво е заниманието му.

— Ракетите ли?

— Не бих искал да съм на твоето място, това е всичко.

На хребета на хълм военни геодезисти ремонтират повреден път. Един силует се е навел и гледа през теодолит, друг държи лата. Малко встрани от човека на инструмента, друг инженер стои разперил ръце, върти глава ту към едната ту към другата страна и после ръцете се събират… ако затвориш очи и ръцете са научени да се движат сами, пръстите ти ще се допрат така, че да образуват идеален прав ъгъл, започващ от изходната им точка… Гели наблюдава това незначително действие: то е благочестиво, грациозно, и тя усеща кръста нарисуван от онзи човек върху неговия собствен кръг от видима земя… неволна мандала… за нея това е знак. Човекът й сочи пътя. По-късно същата вечер, тя вижда орел пресичащ небето над блатата, в същата посока. Златиста тъмнина, почти нощ. Районът е самотен и Пан е съвсем близо. Гели е присъствала на достатъчно на брой Съботи и е уверена, че ще се справи — поне тъй мисли. Но какво е едно синьо ухапване по гъза от дявола в сравнение с изригващия с каменен резонанс писък навън, където няма добро или зло, навън в сияйните пространства, където ще я отнесе Пан? А готова ли е тя за нещо толкова реално? Луната е изплувала. Сега Гели седи на същото място, където бе видяла орела, чака, чака да дойде нещо и да я отведе. Чакал ли си някога това? Недоумявал ли си откъде ще дойде то: отвън или отвътре. Най-после, след неуспешните опити да отгатнеш какво може да се случи… от време на време изтриваш отново и отново своя мозък, за да бъде той чист за Посещението… да, не беше ли близо до тук? спомни си не избяга ли от лагера, за да останеш минута насаме с Това, Което усещаше да се размърдва из цялата земя… това беше равноденствието… еднакво дълги зелени пролетни нощи… каньоните се разкриват, вулканичните пукнатини на дъната им изпускат пара, вдъхновяват и ускоряват тропическия живот там като зеленчуци в саксия, изобилен, опияняващо ароматен, благоуханен похлупак… сега ще се роди това обезобразено и обречено същество, този жалък инвалид, човешкото съзнание. Това е Светът малко преди появата на човека. Тъй безмилостно и неумолимо захвърлен жив в непрестанното течение, че хората дори не са успели да го съзрат веднага. Те са привикнали да го виждат само когато е мъртъв, в неподвижни геологически слоеве, превърнат в нефт или въглища вследствие на гнилостните процеси. Като жив той е бил заплаха: имало е Титани, неимоверен подем на живота тъй звънлив и безумен, с такава зелена корона около Земното тяло, че се е наложило да бъде изпратен някакъв грабител преди този живот да разбие на пух и прах Творението. И така ние, осакатените пазители, сме били изпратени, да се множим и властваме. Божии грабители. Ние. Контрареволюционери. Нашата мисия е да поощряваме смъртта. Ние сме уникални сред Живите Същества с начина, по който убиваме, с начина, по който умираме. За тази цел е трябвало да се потрудим, исторически и в личен план. Да организираме и изграждаме, — като започваме от нищото и стигаме до настоящото му състояние — противодействие, което да усмирява зеления метеж, почти толкова силно колкото самия живот. Но само почти.

Само почти, защото трябва да отчитаме мащаба на дезертьорството. В своето противоборстващо и простосмъртно пресътворение, всекидневно по няколко същества преминават на страната на Титаните (как е възможно плътта да се търкаля да шурти така и да остава все тъй прекрасна), в подслоните на възпяваната в народните песни Смърт (празни каменни стаи) навън, отначало докрай, и надолу под мрежата, надолу-надолу до самия бунт.

Там долу много надълбоко Титаните се размърдват сред пронизително резкия отглас. Те са всичките скрити тайнствени присъствия, които би трябвало да са невидими за нас — боговете на вятъра, боговете на планинските върхове, боговете на залеза — и ние криво-ляво се самозалъгваме и самообуздаваме да не гледаме по-нататък, обаче немалко от нас извръщат очи натам, оставят Своите електрически гласове в здрача на градските покрайнини и навлизат в непрестанно отгърнатата мантия на нашата сомнамбулска нощна разходка и…

Внезапно изскача Пан, — непоносимо красив лик, прекрасен Змей, спираловидните му пръстени плющят като дъгоцветен камшик в небето — и появата му предизвиква истински неподправен ужас…

Не се връщай у дома късно вечер през пусти местности. Не влизай в гората по тъмно или дори късно следобед, защото той ще те хване. Не сядай така под дървото с опряна в кората му буза. На такава лунна светлина е невъзможно да видят дали сега си мъж или жена. Косата ти се разпилява, сребристо бяла. Тялото ти под сивата тъкан е толкова очевидно уязвимо, толкова обречено на израждане, отново и отново. Ами ако той внезапно се пробуди и види, че те няма? Сега той е непрекъснато еднакъв, наяве или насън, и изобщо не излиза от единствения свой сън, вече няма разлики между световете: те се уеднаквяват за него, сливат се. Танац и Маргерита навярно са били последните връзки на Готфрид с миналото. Може би затова те продължиха толкова дълго, той искаше да се държи за своето отчаяние, имаше нужда от тях… но когато им обръща внимание сега, той вече не се вижда с тях толкова често. Те също губят тази реалност, която бяха донесли със себе си тук, както и Готфрид отдавна е изгубил цялата си реалност, предал я е на Блицеро. Сега момчето се движи от образ на образ, от стая в стая, понякога изваден от действието, понякога част от него… каквото трябва да прави, прави го. Денят има своя логика, свои потребности, и му е невъзможно да го промени, да го отхвърли или да живее извън него. Той е безпомощен, той е надеждно приютен.

Въпрос на време е, няколко седмици, и всичко ще приключи, Германия ще е загубила Войната. Ежедневните обязаности продължават. Момчето не може да си представи какво има да се случва след окончателната капитулация. Ако го разделят от Блицеро, как ще вървят дните?

Ще умре ли Блицеро не моля те не позволявай да умира… (Обаче той ще предаде Богу дух.)

— Ти ще ме надживееш — шепне Блицеро. Пред него е коленичил Готфрид, с кучешки нашийник. Двамата са униформени. Отдавна не са обличали женски дрехи. Тази вечер е особено важно и двамата да бъдат мъже. — Ах, тъй самодоволен си, никаквец такъв…

Това е само поредната игра, нали, поредният предлог за бичуване? Готфрид мълчи. Когато Блицеро иска отговор от него, ще му каже. В повечето случаи той иска само да приказва, и обикновено това продължава с часове. Преди никой не е разговарял с Готфрид, не и по този начин. Баща му изричаше само заповеди, обвинения, категорични присъди. Майка му беше емоционална, от нея се изливаше към Готфрид пълноводна река от любов, безсилие и прикрит ужас, обаче никога не бяха приказвали истински. А настоящият разговор е много повече от истински… той съзнава, че е длъжен да удържи и запази всяка дума, че не трябва да бъде изгубена нито една. Словата на Блицеро бяха станали скъпоценни за него. Той разбира, че Блицеро иска да даде, без да очаква нищо в замяна, да пожертва това, което обича. Готфрид вярва, че съществува за Блицеро, даже и ако всички други са престанали, и че в новото царство, което прекосяват сега, той и Блицеро са единствените живи обитатели. Това ли бе очаквал Готфрид да го завладее и погълне? Семето на Блицеро, разпръснато сред отровения компост в червата му… това е прахосничество, да, безсмислие… но… тъй както в съвкуплението си мъжът и жената биват разтърсени из основи в тяхното приближаване до вратите на живота, не беше ли почувствал и Готфрид нещо повече, благоговейно повече от тези взаимни уговорки относно проникването, начина, събличането без никаква страст, нетрайните като змийска кожа прозрачни чорапи, специалните белезници и вериги по поръчка, символизиращи залегналата дълбоко в душата му робска подчиненост… всичко се бе превърнало в театър, когато той доближи вратите на онова Друго Царство, почувства някъде вътре в себе си гигантските бели муцуни, отблъскващите го вледенени до бяло неразгадаеми зверове, тананикането на земната кора и мантия за някаква загадка тъй недоловима за слабия му слух… а трябва още да има и от тези, от любовниците, чиито гениталии са посветени на лайната, на завършеците, на отчаяните нощи на улицата, когато връзката се развива без възможност за какъвто и да е индивидуален контрол, продължава докрай или прекъсва, сборище на жертви — от проявления на смърт и на живот поравно — или на присъда да останеш сам още една нощ… Трябва ли да се отречем от всички тях, изобщо да не ги споменаваме?

При всяко свое наближаване на Другото Царство, приеман отново и отново в него, Готфрид може единствено да продължава опитите си да бъде отворен, да разхлаби своя душевен сфинктер…

— А понякога сънувам, че откривам края на Света. Установявам, че има край. Моята тинтява винаги е знаела това. Но ми струваше толкова много.

— Америка е била краят на Света. Послание към Европа, с размерите на континент, неизбежно. Европа била намерила място за нейното Царство на Смъртта, тази особена Смърт, изобретена от Запада. Диваците са имали техните пустинни области, техните Калахарита, и толкова мъгливи езера, че не можели да видят отсрещните им брегове. Но Европа е навлязла по-дълбоко: в маниакалност, пристрастеност към наркотици, далеч от всякакви дивашки непорочности. Америка е била подарък от невидимите сили, път към завръщането. Но Европа е отказала този дар. Това не е бил Първородният Грях на Европа, най-новото определение за което е Съвременен Анализ, но се получава така, че Последващият Грях е по-трудно да бъде изкупен.

Европа отишла в Африка, Азия, Индианска Америка, Океания и установила своя порядък на Анализ и Смърт. Убивала и променяла онова, което не можела да използва. С течение на времето колониите на смъртта ставали достатъчно силни, за да се освободят. Но имперският порив за властване, мисията да разпространява смъртта, неговата структура, не отслабвали и не спирали. Понастоящем се намираме в последната фаза. Американската Смърт е дошла да окупира Европа. Да имперства тя се е научила от старата метрополия. Но сега ни е останала само структурата и нито едно от дъгоцветните пера, нито златна арматура, нито епически преходи през пресъхнали лугави морета. Диваците от другите континенти са покварени, но все пак дават сериозен отпор в името на живота и въпреки всичко продължават напред… докато Смъртта и Европа са разделени както винаги и любовта им все още не е консумирана. Тук Смъртта само управлява. Така и не се е съединила в любовта с…

— Приключил ли е цикълът, ще започне ли нов? Луната ли ще бъде нашата нова Периферия, нашето ново Царство на Смъртта? Сънувам една голяма стъклена сфера, куха, отстояща много нависоко и много далеч… Колонистите са привикнали да живеят без въздух, вътре в нея и навън е вакуум… Подразбира се, че хората никога няма да се приберат обратно… всички те са мъже. Има начини за връщане, но толкова сложни, толкова зависими от езика, че присъствието обратно на Земята е само временно и никога „реално“… проходите там са опасни, вероятностите за падане са тъй бляскави и дълбоки… Притеглянето господства по целия път до студеното кълбо и винаги има опасност от падане. Вътре в колонията шепата мъже имат отблъскващ нездрав вид, живи по-скоро като спомени, няма какво да пипнеш по тях… само далечните им образи, черно-бели зърнести кинокадри, на сломявани от дългата поредица леденостудени години там в белите географски ширини, в празната колония, навестявани много рядко само от случайни посетители, като мен…

— Бих искал да мога да възстановя всичко от съня си. Онези хора някога са изживели трагичен ден: възход, огън, поражение, кръв. Събитията от онзи ден в далечното минало ги бяха обрекли на вечно изгнание… не, те всъщност не бяха истински астронавти. Там те искаха да проникват между световете, да падат и се преобръщат, да се разпростират и въртят на криволичещи пътешествия през сиянието, през зимните междупланетни нощи… те мечтаеха за срещи със себеподобни, за космическа акробатика на трапец, изпълнявана в усамотение, в стерилна грациозност, в абсолютна сигурност, че никой няма да ги наблюдава, че любимите им хора са били изгубени завинаги…

— При опитите за стиковане, на което те възлагаха големи надежди, разминаванията неизменно възлизаха на трилиони тъмни километри и дълги години ледена тишина. Но аз исках да те върна към историята. Помня, че ти шепнешком ме приспиваше с разкази за това как някога ще заживеем на Луната… преодолял ли си вече това увлечение? Пораснал си много, възмъжал си. Усещаш ли с тялото си колко дълбоко и сериозно съм те заразил с моето умиране? Така ми бе предопределено: мисля, че на всички ни е предопределено. Бащите са преносители на вируса на Смъртта, а синовете са инфектираните… и за да укрепне инфекцията, Смъртта в своята изобретателност се е изхитрила да направи бащата и сина красиви един за друг тъй както Животът е създал мъжа и жената… ах Готфрид твоята красота радва взора ми, но аз умирам… искам да се справя с това колкото е възможно по-честно, а твоето безсмъртие къса сърцето ми. Нима не разбираш защо мога да пожелая унищожението на тази, о-о, на тази глупава чистота в очите ти… когато те виждам сутрин и вечер в строя, толкова открит, толкова готов да приемеш в себе си моята болест и да я подслониш, да я приютиш в твоята малоценна, невежествена любов…

— Твоята любов. — Той кима няколко пъти. Но прегради, неумолими, прозрачни като лед и безизходни като еднопосочното движение на европейското време изолират отвъд думите и отстраняват прекалено опасно очите му, необратимо наранени и отчуждени от автентичния Готфрид, далеч от слабите, чезнещи аромати на истинския дъх…

— Искам да избягам, да се отскубна от този цикъл на инфекция и смърт. Искам да бъда приет от любовта: тъй цялостно, че ти и аз и смъртта и живота да се съберем в едно, да се слеем неразделимо в сиянието на това, в което ще се превърнем…

Готфрид коленичи, вцепенен, чака. Блицеро гледа в него. Сериозно: момчето никога не е виждало лицето му по-бледо. Пронизващ пролетен вятър блъска брезента на палатката им. Наближава залез. След малко Блицеро трябва да излезе и да приеме вечерните рапорти. Ръцете му лежат върху поднос от столовата, до купчинка фасове. Късогледите му вещерски очи навярно за първи път гледат през дебелите стъкла право в Готфрид, който не може да се извърне. Той съзнава някак смътно, че трябва да вземе решение… че Блицеро очаква нещо от него… но решенията винаги са били вземани от Блицеро. Защо той пита тъй ненадейно…

В този миг всичко замира и се уравновесява. Все още достатъчно неоспоримите коридори на рутината, продължават да ни закрилят и следват през времето… навън чакат железните ракети… родилният крясък на най-последната пролет раздира дъждовните саксонски километри, банкетите край пътищата са обсипани с пликове от последни писма, зъбчати колела с изронени зъби, блокирали лагери, и вече ухаещи на плесен и кал прогнили чорапи и фланели. Ако в този продухван от вятъра момент все още има надежда тук за Готфрид, значи има надежда и другаде. Самата сцена трябва да бъде тълкувана като гадателна карта: какво ще настъпи[3]. Каквото и да е станало впоследствие с изобразените на нея фигури (грубо нарисувани с мръсно бяло, армейско сиво, пестеливо като скица върху разрушена стена), то се е запазило, въпреки че няма наименование и, подобно на Глупака, няма утвърдено място и назначение в колодата[4]

Бележки

[1] Фермерска закуска — 4 картофа, 4 резена бекон, 3 яйца, 3 лъжици мляко, 1 чаена чаша шунка на кубчета, 2 домата, щипка сол, 1 лъжица кълцан лук — т.е. скромна. — Б.пр.

[2] Лаврентий Берия (1899–1953) — съветски офицер и политик, началник на съветските тайни служби и апарата на милицията. Известен е като тясно приближен на Сталин, отговорен за извършването на множество репресии и политически убийства, особено по времето на Втората световна война и след нея. — Б.пр.

[3] Десетата и последна карта изтеглена от колодата при гадаенето на Таро. Тя е кулминацията на всички влияния тълкувани и изяснени чрез предишните девет карти. — Б.пр.

[4] Като нулева карта (нула или отрицание) в Голямата Аркана при картите Таро, поредното място на Глупака е спорно. Някои ръководства по Таро поставят картата на Глупака на първо място (като двойник на Магьосника), други — на последно или предпоследно (между №20 Страшният Съд и №21 Светът). Според традиционните обяснения, Глупакът олицетворява плътта и осезаемия живот. — Б.пр.