Томас Пинчън
Гравитационна дъга (18)

□ □ □ □ □ □ □

Тези дни на явления ангелски и официални изявления, Карол Ивънтир се чувства жертва на своята анормална дарба. Както Нора Додсън-Трък я бе нарекла веднъж, неговата „великолепна слабост“. Проявила се бе в късна фаза от живота му: той беше на 35 години, когато от другия свят, една сутрин на северния бряг на Темза, в интервала между два пастелни щриха на уличния художник, от сьомгово-розово преминаващо до наситено еленово-кафяво, и двайсетина източени човешки фигури, парцаливо тъжни в далечината, преплетени с железните конструкции и речните изпарения, внезапно някой заговори посредством Ивънтир, толкова тихо, че Нора не сполучи да долови почти нищо, дори чия точно душа го бе завладяла и се бе възползвала от него. Не успя тогава. Една част бе на немски език и тя бе запомнила някои от думите. Щеше да пита съпруга си, когото трябваше да срещне същия следобед в Съри — обаче закъсня, всичките сенки, мъже и жени, кучета, комини, силно издължени и черни, проснати върху безкрайната поляна, и тя, поръсена с охра, едва забележима от късното следобедно слънце, очертана като ветрило в края на воала си — пастел с такъв цвят извади тя от дървената кутия на уличния художник, завъртя се бързо и плавно, докосвайки земята само с върха на обувката и мекото жълто тебеширче, което се трошеше върху плоскостта, и без да вдига ръка нарисува голяма петолъчна звезда върху паважа, малко по-нагоре по течението на реката от недружелюбното подобие на Лойд Джордж в светлолилаво и морско зелено: издърпа Ивънтир за ръката да застане вътре в централния петоъгълник^[1], високо над главите им чайки образуваха ридаеща диадема, след това пристъпи и тя в петоъгълника, инстинктивно, по майчински, както правеше с всеки, когото обичаше. Беше нарисувала своя петоъгълник напълно сериозно, не на шега. Човек не може да бъде в пълна безопасност, винаги дебне бедствие някакво…

Беше ли усетил как тя, дори още тогава, бе започнала да се отдръпва… беше ли повикал през Стената контрольора^[2], като възпиращо действие? Неговото пробуждане задълбочаваше чувствата й, неговият неадресирано доброжелателен поглед беше като светлина в периферията на вечерта, когато в продължение на може би десет опасни минути нищо не помага: слагаш си очилата, включваш осветлението, сядаш до западния прозорец, и тя все така продължава да се изплъзва, ти все така продължаваш да губиш светлината и навярно този път завинаги… времето е напълно подходящо за обучение по капитулация, обучение да се приглушаваш като светлината, или като определен тип музика. Тази капитулация е единствената му дарба. Карол Ивънтир не помни нищо след това. Понякога, нарядко, може да има дразнещи, не думи, а смислови ореоли около думите, които устата му очевидно е изрекла и те се задържат, — ако изобщо остават, — само за миг, като сънища, не могат да бъдат възпрени или развити и след малко изчезват. Роло Гроуст бе изследвал безброй пъти с електроенцефалограф Ивънтир откакто той бе дошъл в Бялото Видение, и всичко е нормално като за възрастен човек, с изключение на може би един-два пъти някой заблуден 50-миливолтов разряд около слепоочния лоб, десния или левия, всъщност без определена последователност — през всичките тези години сред разните наблюдатели възникваха спорове, подобни на тези за марсианските канали — Аарон Троустър се кълне, че е видял очертания на бавни делта-вълни, излизащи от лявата челна кост и подозира наличието на тумор, миналото лято Едуин Трикъл бе отбелязал „редуване на потиснати епилептични разряди и делта-вълни, и което е странно, много по-бавни от обичайните три за секунда“^[3], въпреки че, по всеобщо признание, Трикъл бил прекарал цялата предишна нощ в Лондон, на пиянски гуляй заедно с Алън Ламплайтър и неговата комарджийска компания. Не бе минала и седмица, когато ракетната бомба предостави на Ламплайтър удобен случай: да открие на другата страна Ивънтир и да докаже, че това, което говорят за него, е истина, че той се явява допирна точка и връзка между светове, екстрасенс. Ламплайтър бе предложил залог при съотношение 5 към 2. Но засега мълчи: ацетатно-металните дискове или печатните преписи на стенограмите не съдържат нищо по-различно от информацията за която и да е произволна дузина други личности…

Навремето те бяха надошли чак от Бристолския институт, за да се пулят, замерват и непрекъснато да изразяват съмнение в уродите от Сектор Пси. Тук е изтъкнатият психометрист Роналд Черикоук, леко шарещи очи, ръцете раздалечени на отмерени 2,5 см са обхванали опакована в кафяво кутия съдържаща надеждно укрити някои сувенири от началото на Войната, тъмнокафява вратовръзка, счупена автоматична писалка „шефър“, матирало пенсне от бяло злато, всичко това собственост на полковника от ВВС „Тупаника“ Сейнт Блез, разквартируван далеч на север от Лондон… и този Черикоук, нормален на вид младеж, може би леко възпълен, сега започва да декламира с бръмчащо като струг мидландско наречие подробната биография на полковника, тревогите свързани с оплешивяването му, ентусиазмът към мултфилмите за Патока Доналд, инцидентът по време на бомбардировката на Любек^[4], за който знаеха само той и поддържащия пилот от неговата двойка, вече покойник, и се бяха договорили да не го споменават в рапорта — нямаше нарушение на правилата за безопасност: впоследствие самият Сейнт Блез наистина бе потвърдил, усмихнат с леко зяпнала уста, ами че те сигурно се шегуват с мен, а сега ми кажи как го правиш? Наистина, как успява да го направи Черикоук? Как им се удава на всички тях? Как Маргарет Куотъртон, отстояща на километри разстояние, съумява да записва на дискове и жични магнетофони гласове и да ги репродуцира, без да говори или да има физически допир до оборудването? И що за оратори започват да се събират сега? Откъде произхождат петцифрените групи, записвани вече няколко седмици от капелана и щатен автоматист^[5] преподобния д-р Пол дьо ла Нюи, предизвикващи всеобщото злокобно усещане, че никой в Лондон не знае как да ги разшифрова? Какво означават неотдавнашните сънища на Едуин Трикъл, че лети, особено ако бъдат съпоставени по време със сънищата на Нора Додсън-Трък, че пада? Какво бива нагнетявано повсеместно между тях, така че всеки поотделно по свой собствен уродлив начин може да го потвърди, ала не словесно, даже не и на учрежденския жаргон? Небесни вихри, променливи кармически ветрове. Онези души от другата страна на допирната точка и връзка, които наричаме мъртъвци, стават все по-неспокойни и уклончиви. Даже контрольорът на Карол Ивънтир, обикновено невъзмутимият и саркастичен Питър Сакса, който го бе открил един ден много отдавна на северния бряг на Темза и оттогава насам го намира всеки път, когато трябва да бъдат предавани съобщения, даже Сакса вече започва да нервничи…

Напоследък, като че всички настроени на една и съща ефирна X Програма, нови разновидности на анормалността излизат наяве в „Бялото видение“, по всяко време на деня и нощта, безмълвни, облещени, с надеждата да бъдат обгрижени, понесли машинки от черен метал и курабийки от цветно стъкло, изпадащи във внезапен разюздан транс, в непрекъснато и неконтролируемо движение изчакват само подходящия активиращ въпрос, за да почнат да дърдорят със скорост 200 думи в минута за своите необикновени, ужасяващи способности. Атака. Какво да кажем за Гавин Трефойл, чиято дарба все още дори няма название? (Роло Гроуст иска да я нарече автохроматизъм.) Гавин, най-младият тук, само на 17 години, може някак си да метаболизира по желание една от съдържащите се в тялото му аминокиселини — тирозин^[6]. В резултат от това се получава меланин, кафяво-черният пигмент отговорен за цвета на човешката кожа. Гавин може също да потиска този метаболизъм вероятно като променя нивото на фенилаланин^[7] в своята кръв. Което означава, че той може да променя цвета си от възможно най-мъртвешко блед албино до много тъмно моравочерен. Ако се съсредоточи той е в състояние да поддържа даден оттенък и цвят със седмици на всякакво ниво. Обикновено е разсеян или забравя и постепенно се възвръща към своето състояние на покой, луничавата бледност на червенокосите. Но можете да си представите колко полезен бе той на Герхард фон Гьол по време на снимките на материала за „Черната команда“: с негова помощ бяха спестени буквално часове за гримиране и подготовка на осветление, защото той изпълняваше ролята на променлив рефлектор. Роло Гроуст предлага най-изчерпателното обяснение как постига това Гавин Трефойл, но неговата теория е безнадеждно неопределена: известно ни е, че меланоцитите, т.е. кожните клетки, които изработват меланин, са били някога във всеки от нас, в ранния стадий на ембрионално развитие, част от централната нервна система. Но в процеса на растеж на зародиша и все по-ясно обособяване на тъканите, някои от тези нервни клетки се отдалечават от бъдещата ЦНС, мигрират в посока навън към кожата, за да се превърнат в меланоцити. Те запазват първоначалните си разклонени като дървесна корона форми, аксонът и дендритите на типичната нервна клетка^[8]. Обаче на този етап дендритите предават не електрически сигнали, а кожен пигмент. Роло Гроуст вярва в съществуването на някакво засега още неоткрито звено, някаква оцеляла клетъчна памет, която ретроколонийно ще продължава да реагира на посланията идващи от мозъчната метрополия. Послания, които младият Трефойл може и да не осъзнава. „Това е част — пише Роло у дома в Ланкашър на стария д-р Гроуст, осъществявайки своето изтънчено отмъщение за разказваните в детството му приказки за Зеленозъбата Джени^[9], която го очаквала в мочурищата, за да го удави, — част от една отдавнашна и потайна драма, за която човешкото тяло служи само като съвкупност от дълбоко иносказателни, често загадъчни театрални програми, сякаш поддаващото се на измерванията ни тяло е късче от тази програма, намерена навън на улицата, край великолепен каменен театър, в който нямаме достъп. Отказаните ни словесни извивки и фойерверки! знаменитата Сцена, по-тъмна дори от обичайния мрак на г-н Тайрън Гътри^[10]… Позлата и огледала, червено кадифе, ред след ред ложи също изцяло в сянка, докато някъде долу в онзи дълбок сценичен отвор, по-дълбок от известните ни геометрии, гласовете изричат тайни, които никога не са били споделяни с нас…“

„— Трябва да архивираме всичко, което излиза от ЦНС, нали разбирате. След известно време това става ужасно досадно. Повечето от архивираното е напълно безсмислено и ненужно. Обаче не се знае кога ще им потрябва нещо. Посред нощ или в разгара на ултравиолетовата бомбардировка, за тях няма значение.“

„— А успявате ли изобщо да извадите нещо повече, което да покажете… по-горе, на Външното Ниво?“

(Продължителна пауза, през която по-възрастната оперативна служителка гледа втренчено и напълно открито, а по лицето й минават няколко промени — развеселеност, съжаление, безпокойство — докато момъкът заговаря отново.)

„— Извинявам се, не исках да…“

„— (Рязко) Длъжна съм да ви го съобщя, рано или късно, в рамките на инструктажа.“

„— Какво да ми съобщите?“

„— Само това, което ми бе казано веднъж. Ние го предаваме, от едно поколение на следващото. (За нея няма достатъчно приемлива работа, в която да намери прибежище. Усещаме, че това все още не се е превърнало в рутинна дейност за нея. Сега от благоприличие тя опитва да говори тихо, почти спокойно.) Всички ние се издигаме до Външното Ниво, младежо. Някои от нас веднага, други не толкова бързо. Но рано или късно всеки тук бива принуден да стигне до Епидермиса. Без изключения.“

„— Принуден…“

„— Съжалявам.“

„— Обаче не е ли… Аз мислех, че това е само… ами, едно ниво. Място, което посещаваш. Не е ли…“

„— Чудноват, необичаен пейзаж, о да, и аз също… странни образования, поглед към Външното Сияние. Но това сме всички ние, да. Милиони от нас, превърнати в контактно-съединителна повърхност, вроговени, безчувствени, безгласни.“

„— О, Божичко! (Пауза, през която той опитва да проумее чутото и след това панически го отхвърля.) Не! Защо говорите по този начин? Как така не можете да усетите спомена, паметта? стремежа… ние сме заточеници, ние имаме Родина! (Събеседницата му отвръща с мълчание.) Там вътре! А не горе при контактно-съединителна повърхност. Вътре в ЦНС!“

„— (Тихо) Такава е широко разпространената представа. Паднали искри. Отломки от съдове разбити при Сътворението^[11]. И един прекрасен ден, някак, преди края, всички ще се съберат за завръщане в Родината. В последния момент пристига вестител от Кралството. Но уверявам ви, няма такова известие, няма такава Родина, а само милиони последни моменти… и нищо повече. Нашата история е сбор от последни моменти.“

Тя прекосява сложно конфигурираната стая с нейните гъвкаво-меки животински кожи, натъркани с лимон повърхности от тиково дърво, виещи се нагоре къдрици тамянов дим, блестящи оптически прибори, централноазиатски килими с избелели златисти и червени шарки, висящи конструкции от ковано желязо с ажурно очертани ребра, прекосява почти безкрайно авансцената и яде портокал ходом, делче след възкисело делче, а тафтената рокля се развява свободно на красиви вълни, от силно разширените с подплънки рамена се спускат бухнали ръкави събрани в дълги стегнати маншети с копчета, всичко в някаква безименна пръстена тоналност — зелено като жив плет, глинено кафяво, с мъничко окисление, полъх от есента — светлината от уличните лампи прониква през стъбла на филодендрон и разделни листа, задържана в плен на последното усилие на залеза, струи безметежно жълта върху ажурните стоманени токи на почти безцветните в своята огледалност лачени обувки, плъзга се по бедрата, продължава на ивици по високите токове и оставя меко цитрусово сияние там, където ги докосва, а те я отхвърлят, като целувка на мазохист. Подир стъпките й вълнените ресни на килима се устремяват към тавана, очертанията на подметките и токовете изчезват със забележима бавнота. Някъде далеч през града, от изток-югоизток отеква глухо единична ракетна експлозия. Светлината покрай обувките й се приплъзва и спира като следобедно улично движение. Тя забавя крачки, припомняйки си нещо: военната рокля се разлюлява, многохилядните гъсто сбити копринени нишки треперят, когато студената светлина се плъзга и отдръпва и отново докосва беззащитните им гърбове. В стаята се сгъстяват ароматите на горящ мускус и сандалово дърво, на кожа и разлято уиски.

А той, пасивен като изпаднал в екстаз, позволява на красотата й: да проникне в него или да го избягва, в зависимост от нейното желание. Как да бъде той нещо друго освен кротък получател, запълващ мълчанията? Всичките радиуси в стаята й принадлежат, бледо целофанови и пращящо допирателни, когато тя се завърта на осите на токовете и устремно като копие започва да се връща назад по стъпките си. Нима я обича вече почти десет години? Неправдоподобно. Тази ценителка на „великолепните слабости“, подтиквана не от някаква страст, дори не и от флегматично въжделение, а от вакуум: от отсъствието на човешка надежда. Тя внушава страх. Някой я бе нарекъл еротична нихилистка… всеки от тях, Черикоук, Пол дьо ла Нюи, дори предположително младият Трефойл, даже, както бе чувал, Маргарет Куотъртон, всеки от тях използван за идеологията на Нулата… за да направи благородния отказ на Нора многократно по величав. Защото… ако тя наистина го обича: ако всичките й думи, това десетилетие на разговори и стаи означава нещо… ако го обича и въпреки това го отхвърли, ако в качеството му на губеща страна при залозите 5 към 2 тя отрече неговата дарба, ако откаже това, което е разпръснато във всяка негова клетка… тогава…

Ако го обича. Той е прекалено пасивен, няма дързостта да пъхне ръка, да я награби, както бе опитал Черикоук… Разбира се, Черикоук е особняк. Смее се прекалено често. Не безцелно, а с насоченост към нещо, което според него може и всеки друг да види. Всички ние гледаме някаква изкривена кинохроника, лъчът от прожекционния апарат пада млечно бял, уплътнен от дима на лули, пури, цигари „Абдула“ и „Удбайн“… осветените профили на военнослужещи и млади дами съставляват перифериите на облаците: мъжествения креп на пилотка се врязва напред в затъмнения кинотеатър, блестящата закръгленост на облечен в коприна крак пропъхнат лениво с обърнати навътре пръсти между две седалки на предния ред, рязко очертаните сенки на кадифени тюрбани и перестите мигли под тях. Сред нерешителните и разгорещените от страст двойки в тези нощи, усмихнатият Роналд Черикоук търпи своята самота, деликатен, сприхав, разтеглящ дъвка от пролуките си, в чудновата мушама от възможно най-неустойчива пластмаса… От всичките великолепни слабаци в нейната колекция, именно той предприема най-опасните пътешествия дълбоко в нейната пустота, в търсене на сърце, чиито ритми призовава. Навярно това я удивлява, тъй безсърдечната Нора, коленичилият Черикоук рови в нейните коприни, между пръстите му протичат вихровите потоци на древната история — жълто-зелени, изумрудени, бледолилави шалове, фуркети, брошки, преливащо цветни скорпиони (нейната зодия) в трискелионови^[12] златни обкови, токи от обувки, счупени седефени ветрила и театрални програми, закопчалки на жартиери, тъмни, гладки предаскетични чорапи… ето го приседнал на непривикналите си колене, ръцете му плават, обръщат се, търсят внимателно нейното минало в молекулярните следи толкова неясни сред изобилието от предмети, движението им се извършва посредством ръцете му, тя е очарована да отказва, и прикрива неговите попадения (близо, често точно в целта) умело сякаш това е някаква салонна комедия…

Черикоук се забърква тук в опасна игра. Той често мисли, че целият обем на информацията протичаща през пръстите му ще го изтощи и пренасити… тя изглежда твърдо решена да го залее с историята си и причинената от нея болка и острието на тази болка, винаги и неизменно току-що наточено, се врязва в надеждите му, във всички техни надежди. Той я уважава: знае, че в действителност много малко от това е женска превзетост. Тя неведнъж е обръщала лице към Външното Сияние и просто не е виждала нищо там. И така всеки път тя бе побирала в себе си по малко повече от Нулата. Нужна е смелост, в най-лошия случай съвсем незначителна самоизмама: Черикоук е принуден да й се възхищава, макар и да не приема нейните безжизнени прахосничества и призивите й за ден на окончателно равнодушие, а не за ден на гнева… За себе си той знае точно толкова, колкото истина е способна тя да приеме. Той получава излъчвания, впечатления… викът в камъка… екскрементални целувки пришити незабележимо напреки платката на стара риза… предателство, един доносчик, когото чувството за вина някога ще докара до рак на гърлото, звънти като дневна светлина през междупръстията и набраздяванията на дълга опърпана италианска ръкавица… В онази Цветница ангелът на „Тупаника“ Сейнт Блез, на километри извън какъвто и да е опознавателен обхват, набира височина над Любек, а под краката му отровнозелени куполи, натрапчив напречен поток от червени керемиди устремени нагоре-надолу по хилядите островърхи покриви, докато бомбардировачите захождат на виражи и пикират, Балтика вече изгубена зад димната завеса от запалителните бомби, а ето го него, Ангелът: ледени кристали със свистене отлитат от задните ръбове на опасно заострените назад крила, които се разтварят при навлизането в нова бяла бездна… Радиомълчанието е нарушено за половин минута, през която е проведен следния диалог:

Сейнт Блез: Парад на Уроди Две, видя ли това, край.

Поддържащ пилот: Тук е Парад на Уроди Две — потвърждавам.

Сейнт Блез: Добре.

Изглежда никой друг от изпълняващите бойната задача не бе говорил по радиовръзката. След бомбардировката Сейн Блез провери оборудването на завърналите се в базата и не откри нищо нередно: всичките детекторни кристали бяха настроени на съответната честота, никакви колебания на напрежението в електрозахранващите агрегати, както и предполагаше — но други пилоти си припомниха, че за кратките моменти, през които бе продължило това явление, от слушалките били изчезнали дори атмосферните смущения. Някои може да са чули високо пеене, като вятър в мачти и ванти, креватни пружини или параболични антени на зимуващи в докове кораби… но само „Тупаника“ и неговия поддържащ пилот бяха видели този феномен, докато кръстосваха небето пред километричните огнени висини на лицето му, около издигащите се до безкрай очи, които се въртяха следвайки летежа им, с червени като въглени ириси изсветляващи през жълто до бяло, докато „Тупаника“ и поддържащият пилот, пренебрегвайки всякакви конкретни атакуващи схеми, безразборно хвърляха бомбите, а капризният „норденов“ механизъм за насочването им, край чийто въртящ се окуляр хвърчаха безброй капки пот, бе сериозно объркан от тяхната необявена потребност да наберат височина и се откажат от нападение срещу земята, заради удар по небесата…

Полковник Сейнт Блез не включи описание на този ангел в служебния разбор на полетите, тъй като чиновничката от ЖССА^[13], която го разпитваше беше известна в базата като възможно най-неприятната и педантично строга церберка (тя беше наклепала Блоуит на психиатрите за неговата Валкирия с цветовете на дъгата^[14] над Пенемюнде, и Крифам за яркосините гномове дето се разпръсваха като паячета от крилата на неговия „тайфун“ и плавно кацаха в горите край Хага на парашутчета със същия цвят). Но по дяволите, това не беше облак. Слуховете за Ангела тръгнаха неофициално през двете седмици от подпалването на Любек до хитлеровата заповед за „внушаващи ужас актове на възмездие“, тоест оръжието Фау-2. Въпреки че полковникът не бе особено ентусиазиран от тази идея, на Роналд Черикоук бе разрешено да проучи определени аспекти на случилото се по време на полета. Така се разбра за Ангела.

След това Карол Евънтир опита да се свърже с Терънс Овърбейби, поддържащият пилот на Сейнт Блез. Бил атакуван от ято „месершмити“ и нямало как да се измъкне. Входящата информация беше объркваща. Питър Сакса внушаваше, че в действителност съществуват множество приложими варианти на Ангела. В сравнение с някои други варианти, този на Овърбейби не беше толкова достъпен. Има проблеми с нивата, и със Страшния съд по смисъла на Таро… Това е част от бурята, която сега вилнее сред всички тях, от двете страни на Смъртта. Общо взето неприятно. От своя страна Евънтир е склонен да се чувства съвсем като жертва и даже малко обиден. Петер Захза от своя страна, учудващо, излиза от ролята и затъва в носталгия по живота, по стария мир, по Ваймарския декаданс^[15], който го бе хранил и подпомагал дейността му. Прекъснат насилствено в 1930 г. от удар с полицейска палка по време на уличните безредици на „Нойкьолн“^[16], както си припомня той прочувствено сега, вечери на лъснато с восък тъмно дърво, дим от пури, дами с украшения от резбован нефрит, велур, масло от дамаска роза, най-новите ъгловати пастелни картини по стените, най-новите наркотици в множество чекмедженца на масите. Повече от каквато и да е обикновена „Окръжност“, почти всяка вечер разцъфваха цели мандали^[17]: всякакви обществени прослойки, всички столични квартали, обърнати надолу длани над онзи прословут фурнир от червено дърво, докосвайки го само с кутретата. Масата на Закса беше като дълбоко горско езеро. Под повърхността му нещо се въртеше, плъзгаше, започваше да изплува… Една нощ на Валтер Аш („телец“) му се яви толкова необичайно видение, че му бяха нужни три „йеропона“ (250 мг.) за да се посъвземе, но сънят като че не бързаше да го хване. Всички те бяха застанали в неравни редици наподобяващи строени атлети и го наблюдаваха, Вимпе, човекът на СИ Фарбениндустри^[18] който случайно държеше йеропона се бе вторачил в Заргнер, цивилен аташиран към Генералния Щаб, до него лейтенант Вайсман наскоро пристигнал от Югозападна Африка и доведения от него адютант-хереро, който се блещеше, опулен към всички тях, към всичко… а зад тях шумоляща плетеница, искрящи пайети и лъскави тебеширено бели копринени чорапи, черно-бял грим в изискано гъгнива тревога, широко зяпнали очи, ах… Всяко наблюдавано от Валтер Аш лице представляваше сцена от куклен театър: на всяка сцена се разиграваше отделно представление.

… видимо хубави ръце да отпуснати и китките чак до мускулния релаксант дихателна недостатъчност…

… същото… същото… лицето ми в огледалото е бяло три, три и половина-четири ход на Часовете тиктака часовник, не, не мога да вляза там не няма достатъчно светлина няма достатъчно не аааххх…

… театър нищо, но Валтер наистина виж главата фалшив ъгъл трябва да хване светлина добра запълваща светлина да хвърли малко жълт гел^[19]…

(Пневматична играчка-жабка скача върху лист от лилия, който се разтреперва: под повърхността се спотайва ужас… скорошно пленничество… но сега той е оставил водата да го носи над главата на това, което ще го върне обратно… очите му са непроницаеми…)

… mba rara m’eroto ondyoz… mbe mu munine m’oruroto ayo u n’omuinyo^[20]… (още по-отзад има усукана прежда или канап, огромна паяжина, изместване на животинска кожа и мускули в здравата хватка на нещо, което идва, за да води борба в най-дълбока нощ… и впечатлението също, че си бил навестен от мъртвите, след това отвратителното усещане, че те не са тъй дружелюбни както изглеждаха… той се бе събудил, плакал, настоявал за обяснение, ала никой изобщо не му бе казал нещо заслужаващо доверие. Мъртвите бяха говорили с него, бяха дошли и седнали, споделяли неговото мляко, бяха разказвали истории за предци или за духове от другата страна на велда^[21] — защото от тяхната страна времето и пространството нямат смисъл, там всичко е слято).

— Има социологии, които дори не сме започнали да изследваме — Едуин Трикъл, коса стърчаща във всички посоки, опитва да запали лула пълна с жалки остатъци, окапали есенни листа, парчета канап, фасове. — Например социологията на нашия кръг. Сектор Пси, ДПИ^[22], възрастните дами в Олтринхам, които опитват да призоват Дявола, всички ние от тази страна, нали разбираш, представляваме само половината от историята.

— По-внимателно с това „ние“ — Днес стотици неща дразнят Роджър Мексико: хи-квадрати отказващи да се групират^[23], изчезнали учебници, отсъствието на Джесика…

— Безсмислено е, освен ако не вземем предвид и онези, които са преминали към другата страна. Ние поддържаме връзка с тях, нали? Посредством специалисти като Евънтир и техните контрольори там. Но всички заедно образуваме единна субкултура, тъй да се каже медиумно-психическа общност.

— Лично аз не бих го казал по този начин — сухо заявява Мексико, — но да, предполагам, че някой трябва да я изследва.

— Има хора, например тези херероси, които ежедневно общуват с техните предци. Мъртвите са също толкова истински колкото живите. Как да ги разбереш, ако не подхождаш еднакво научно към групите, които стоят и от двете страни на стената на смъртта?

И все пак според Евънтир това не е социалното взаимодействие, на което се надява Трикъл. От неговата страна няма памет, няма автобиография. Налага му се да чете за това от чужди записки, да слуша грамофонни плочи. Което означава, че трябва да се доверява на другите. Това е усложнено обществено устройство. Принуден е да основава главната част от своя живот на неподкупността на хора, на които е било възложено да действат като граница и разделителна линия между него самия и онова, което се предполага, че той е. Евънтир съзнава колко близък е с намиращия се на другата страна Захза, обаче не помни, а като християнин и западноевропеец вярващ в първенството на „съзнателното аз“ и спомените му, е бил възпитан да приема всичко останало като аномалии или дреболии, и съответно е угрижен, сериозно обезпокоен…

Стенограмите представляват документи отнасящи се в еднаква степен до Петер Захза и до свързваните от него души. Те описват с подробности неговата натрапчива любов към Лени Пьоклер, съпругата на един млад инженер-химик, също активистка на ГКП^[24], която сновяла между 12^-ти район и сеансите на Захза. Всяко нейно вечерно посещение го докарвало почти до плач при вида на пленническата й зависимост. В зацапаните й с грим очи Петер Захса съзирал неподправена омраза към начина на живот, който тя не желаела да отхвърли: нелюбим съпруг, недостатъчно обичано дете внушаващо й неотслабващи угризения на съвестта.

Съпругът Франц бил във връзка с АОТС^[25], твърде неясна, за да бъде разгадана от Захса, и това издигало идеологически прегради, които нито един от двамата не разполагал с достатъчно енергия да преодолее. Тя ходела на митинги, а Франц се явявал в ракетния център Райникендорф^[26], като преди това изпивал чая си рано сутрин в стая претъпкана с начумерени жени, според него очакващи с нетърпение оттеглянето му: промъкнали се на разсъмване през дворовете около берлинските коптори те носели вързопи с листовки, раници пълни с книги или политически вестници…