Томас Пинчън
Гравитационна дъга (12)

□ □ □ □ □ □ □ □

В Германия, докато финалът наближава, безкрайните стени са изписани с WAS TUST DU FÜR DIE FRONT, FÜR DEN SIEG? WAS HAST DU HEUTE FÜR DEUTSCHLAND GETAN?^[1] С лед са изписани стените в „Бялото Видение“. Ледени графити в навъсения ден глазират теракотата и тухлите с цвят на тъмнееща кръв, като че сградата е архитектурен документ или излязъл от употреба стар прибор с отдавна забравено предназначение, и трябва да бъде предпазена от въздействието на природните стихии под някаква кожа от прозрачна музейна пластмаса. Лед с различна дебелина, вълнист, помътнял, легенда, която да бъде разшифрована от повелителите на зимата, районните ледоведи, и обсъждана в техните научни списания. По-нагоре, към морето, снегът се събира като светлина по всички наветрени первази на древното абатство, чийто покрив отдавна е бил разрушен по маниакалния каприз на Хенри VІІІ^[2], а стените с техните лишени от светии издънени прозорци са оставени да смекчават поривите на соления вятър, докато годишните времена оцветяват тревясалия под с едри мазки, последователно от зелено в бледо жълто, а после в снежнобяло. Това е единственият изглед от паладианската къща с колони в навъсената сумрачна низина: към Абатството или към спокойните обширно изпъстрени стръмни планински склонове. Изглед към морето няма, въпреки че в определени дни и приливи то се усеща и подушва, а заедно с него и цялото ти долно родословие. В 1925 година избягалият от „Бялото Видение“ пациент Редж Ле Фройд препуснал през покрайнините на града, изкачил скалата, застанал поклащайки се в самия й край с потрепваща от вятъра коса и болнична манта, и чезнещи отляво и отдясно с леко полюляване в солената омара километри южно крайбрежие, белезникав варовик, вълноломи, пристани и крайморски улици. След него, начело на тълпа любопитни зяпачи, притичал полицаят Стъгълс.

— Не скачай! — вика полицаят.

— Дори не съм и помислял — Ле Фройд продължава да зяпа към морето.

— Тогава какво правиш тук, а?

— Исках да погледам морето — обяснява Ле Фройд. — Никога не го бях виждал. Аз съм негов кръвен роднина.

— Аха — хитрият Стъгълс междувременно пристъпва бдително към него. — Значи гостуваш на роднините, а? Колко мило.

— Чувам Повелителя на морето — удивен извисява глас Ле Фройд.

— Господи Боже! И как се казва той? — Двамата с мокри лица се надвикват с вятъра.

— О, не знам — крещи Ле Фройд — Кое ще е подходящо име според теб?

— Бърт — предлага полицаят, опитвайки да си припомни дали трябва с дясната ръка да стисне ръката на Ле Фройд над лакътя или с лявата да…

Ле Фройд се обръща и едва сега вижда полицая и тълпата. Очите му се закръгляват, погледът му омеква.

— Бърт^[3] е хубаво име — проговаря той и прекрачва заднешком в празното пространство.

Това е всичко, което гражданите на Ик Реджис са получили от „Бялото Видение“ под формата на успокоителна помощ: от многогодишните летни наблюдения върху наплива на порозовели или луничасали от слънцето туристи от Брайтън, Флотсам и Джетсам^[4], които отмятат всеки ден радиоистория по броя на излъчените песни, слънчевите залези над крайморската улица, смените на блендите на обектива в съответствие с морската светлина, ту рязко притъмняло ту спокойно озарено небе, на аспирините преди лягане и само едно-единствено развлечение чак до избухването на настоящата война — скокът на Ле Фройд.

След разгрома на Полша изведнъж по всяко време на нощта към „Бялото Видение“ започнаха да прииждат министерски кортежи, беззвучни като стражеви платноходи, с добре заглушени ауспуси — безхромни черни машини, които блестяха ако имаше звездна светлина, а през останалото време с удоволствие играеха ролята на маскировката на лице, което всеки момент ще си го припомниш, но със самия акт на досещане го отместваш все по-настрана и то заглъхва някъде много далеч… След падането на Париж, на скалата бе установена радиопредавателна станция с насочени към Континента строго охранявани антени, а наземните им линии загадъчно разтеглени назад през хълмовете и дюните чак до къщата, денонощно охранявана от кучета, които биваха подлъгвани, преднамерено мамени, бичувани и лишавани от храна с цел стимулиране на рефлекс да разкъсват всеки приближил се човек. Да не би някой от Много Висшите да се бе извисил още повече, тоест съвсем да е изкуфял? Да деморализират Германския Звяр ли опитваха Нашите, излъчвайки за него всевъзможни произволни объркани мисли на безумци, да нарекат ли в негова чест, също в традицията положена от полицая Стъгълс в онзи знаменателен ден, дълбините, едва зърнатите? Отговорът е да, всичко гореописано, и даже повече.

Питайте ги в „Бялото Видение“ за генералния план на сладкодумния Майрън Грънтон^[5] от ББС, чийто гладък и мек като топен карамел глас дълги години е излизал от протритото червено-кафяво букле на радиоговорителите и е прониквал в сънищата на англичаните, в замъглените старчески куфалници и разсеяните детски глави… Принуден е бил да отлага своя план, отначало използвал само словото, не разполагал с тъй необходимите му данни, изобщо нямал подкрепа, и опитвал по всевъзможни начини да установи връзка с германската душа, разпити на военнопленници, инструкции на МВнР, братя Грим^[6], собствени туристически спомени (младежки проблясъци на безсъние през епохата на Дос^[7], осветените от слънцето яркозелени лозя покриващи южните склонове на Рейнската долина, задимените нощи, тапицираните с камгарни тъкани столични кабарета, дълги жартиери с дантели като редици карамфили, копринени чорапи всеки от тях поотделно подсилен от дълга изящна кръстосана светлинна щриховка…) Но в края на краищата идват американците, а заедно с тях институцията позната като ВКСЕК^[8] и удивително количество пари.

Проектът е озаглавен „Операция Черно крило“. Да-а, каква прецизна структура, подготвяна от пет години. Никой не може да си припише изцяло заслугата за нейното изграждане, дори не и Грънтон. Генерал Айзенхауер беше този, който формулира направляващите указания, идеята за „стратегия на истината“. Нещо „реално“, все наблягаше Айк^[9]: просто една кука в надупчената екзекуционна стена на войната, на която да окачим сюжета. Пирата Прентис от АСО бе донесъл първите достоверни сведения, че в германската програма за създаване на секретно оръжие действително по някакъв начин участват реални африканци от племето хереро, от бившата немска колония Югозападна Африка. Вдъхновен от тази информация една вечер Майрън Грънтон напълно импровизирано бе излъчил в ефира пасажа, който намери място в първата директива на Черното крило: „Някога Германия се отнасяла към своите африканци като строг по любящ пастрок и ги е наказвала, когато се налагало, често и със смърт. Помните ли? Но това е било отдавна и далеч в Югозападна Африка, а оттогава е минало едно поколение. Сега хереросите живеят в дома на техния пастрок. Може би вие, слушатели, сте виждали този хереро. Сега той стои буден след обявения полицейски час, невидим и, защитен от нощта с неговия цвят на кожата, наблюдава своя спящ пастрок. За какво мислят всички те? Къде са хереросите тази вечер? Какво правят в момента вашите чернокожи тайни деца?“ Черното крило даже бе изнамерило един американец, лейтенант Слотроп, готов да се подложи на лека наркоза, за да помогне да бъдат осветлени расовите проблеми в неговата страна. Едно безценно допълнително измерение. Към края, когато започнаха да пристигат повече данни за боевия дух в чужбина, янките-социолози с планшети и поскърцващи нови непромокаеми високи обувки или галоши посещават омекотените от снега освободени развалини, за да изравят трюфелите на истината, възникващи, както предполагали древните хора, по време на буря, точно в мига, когато удря мълнията — един познат от американската АПП^[10] бе успял да прекара контрабанда няколко екземпляра и да ги предостави на „Бялото Видение“. Изобщо бе неясно кой е предложил названието „Schwarzkommando“^[11]. Майрън Грънтон бе изразил предпочитание към „Wütende Heer“^[12], бандата фучащи из небесната пустош духове, устремени в бесен лов, начело със знаменития Вотан, но впоследствие призна, че това по-скоро е северен мит. В Бавария ефективността може да бъде неудовлетворителна.

Всички те обсъждат американска ерес наречена ефективност, а в „Бялото Видение“ като че ли прекалено много. Обикновено най-гръмогласен е г-н Пойнтсман, който използва в качеството на муниции предоставените му от Роджър Мексико статистически данни. До времето на съюзническия десант в Нормандия персоналният безнадежден сезон на Пойнтсман беше напълно в разгара си. Най-после той бе разбрал, че големите континентални клещи все пак ще донесат успех. Че тази война, тази Държава, чийто гражданин бе започнал да се чувства, ще бъде разтурена и създадена отново като мир и че в професионален план той едва ли ще получи нещо от нея. Финансиране получават всякакви радари, вълшебни торпеда, самолети и ракети, а къде е Пойнтсман в цялата тази схема? Той бе имал своя кратък ръководен момент и това бе всичко: неговата Лаборатория за абреакционни изследвания (ЛАИ), набързо изловените и подсигурени за нуждите му десетина подчинени, дресьор на кучета от едно вариете, един-двама студенти ветеринарна медицина, и дори големия удар, бежанецът д-р Поркиевич, който бе работил със самия Павлов в Колтушския институт, още преди чистките и съпътстващите ги процеси. Общо екипът на ЛАИ получава, претегля, класифицира по тип Хипократов темперамент^[13], затваря в клетки и незабавно провежда експерименти с около дузина нови кучета седмично. Понастоящем всички колеги-съсобственици на Книгата, — тоест всички останали от първоначалните седем — работят в болници обслужващи изтощените и контузените от битките от другата страна на Канала и късметлиите да бъдат ранени от бомби или ракети от наша страна. През тези дни на тежки Фау бомбардировки те имат възможността да засвидетелстват повече абреакции, отколкото докторите от предишните времена едва ли са видели за няколко живота, и непрекъснато да предлагат нови теми и насоки за изследвания. АПП^[14] скъпернически отпуска мижаво ручейче пари, надолу през зарешетеното корпоративно прозорче отчаяно шумоли хартия, колкото да свързват двата края, достатъчно, за да остава ЛАИ една колония на столичната война, ала недостатъчно за независима държавност… Статистиците на Мексико записват за ЛАИ брой на капките слюнка, живо тегло, електрическо напрежение, ниво на звук, метрономни амплитуди, дозировки на бромид, брой на отрязани сетивни нерви, процент на отстранена мозъчна тъкан, дати и часове на вцепеняване, оглушаване, ослепяване, кастрация. Подкрепа идва даже от Сектор Пси, свободна и податлива на манипулации колония, без каквито и да са граждански домогвания.

Старият бригаден генерал Пудинг се разбира достатъчно добре с тази банда спиритисти, понеже и той има забежки в същата посока. Обаче Нед Пойнтсман с неговите непрекъснати машинации за повече пари — Пудинг може само да го наблюдава слисан и да полага усилия да бъде любезен. Не е толкова висок като баща си и определено не е толкова представителен на вид. Бащата беше военен лекар в полка на Тъндър Прод^[15] и бе получил шрапнел в бедрото при Полигон Уд край Зоннебеке^[16], седем часа лежал безмълвен там, преди те, без нито дума преди, в оная кал, оная кошмарна воня, да, Полигон Уд… или не беше ли това — кой беше рижият младеж дето спеше с шапка на главата? ах-х-х, преди те да се върнат. А Полигон Уд… но като че ли нещо ми се губи. Повалени дървета, мъртви, сивогладки, шарките-на-дървесните-линии-се-извиват-спираловидно-като-замръзнал-дим… рижият… гръм… няма смисъл, никакъв смисъл, обречено положение, още един загинал и още един, о Господи…

Възрастта на стария бригаден генерал е неопределена, въпреки че би трябвало да наближава осемдесетте, възстановен в звание в 1940 г., запратен в ново пространство не само за бойното поле, — където фронтовата линия ежедневно и ежечасно се мени като клуп, като озарените в златиста светлина граници на съзнанието (въпреки че може би не трябва чак толкова да залитаме към зловещото, точно като тях… значи „като клуп“ звучи по-прецизно) — но и за самата Военна държава, за нейната структура. Пудинг се улавя, че недоумява, понякога гласно и в присъствието на подчинени, кой ли негов враг го мрази чак толкова, та му е издействал назначението в Политическа Пропаганда. Такива случаи предполагат съвместни действия, и все пак твърде често удивителна несъгласуваност, с други определени военни сфери, колонии на този Град Майка, нанесени на картата навсякъде, където предметът на дейност е систематизираната смърт: функциите на АПП се припокриват с тези на Министерство на информацията, на Европейската служба на ББС, на Дирекция Специални Операции, на Министерството на икономическата борба, и на Отдел Политическо разузнаване към МВнР във Фицморис Хаус^[17]. Между другите. Когато дойдоха американците трябваше да бъде направена връзка и съгласуване с техните УСС, УВИ^[18] и Управлението за психологическа война към сухопътните войски. Скоро бе създаден обединеният ОПП^[19] към ВКСЕК^[20], докладващ пряко на Айзенхауер, а за обединение на всичко това — Лондонският Съвет по Координация на Пропагандата, който не притежава абсолютно никаква реална власт.

Кой може да се оправи сред този претрупан лабиринт от инициали, стрелки плътни и пунктирани, квадратчета големи и малки, имена напечатани и запаметени? Не и Ърнест Пудинг — това е работа за Новите Момчета с техните зелени антенки улавящи годните за употреба властови еманации, те са компетентни относно американската политика (добре запознати с разликата между Изпълнителите на Новия Курс^[21] от УВИ и богатите републиканци от източните щати зад УСС) и притежават мозъчни досиета за латентности^[22], слабости, чаепитийни привички и ерогенни зони за всички, всички, които след време могат да се окажат полезни.

Ърнест Пудинг бе възпитан да вярва в буквалната Йерархична Стълбица, тъй както свещениците от предишните векове са вярвали в Стълбицата на Мирозданието^[23]. По-новите геометрии го объркват и смущават. Най-големият му триумф на бойното поле бе настъпил в 1917 година сред обгазената армагедонова мръсотия на Ипърския триъгълник, където частта под негово командване бе отвоювала ивица ничия крайречна земя максимум 40 метра в дълбочина, със загуби само на 70% от личния състав. Пенсионираха го около началото на Голямата депресия и той се усамоти в кабинета на празната къща в Девон, заобиколен от снимки на стари бойни другари, чиито погледи успешно отбягваха неговия, за да се отдаде със забележително ревностна преданост на комбинаторен анализ^[24], любимото развлечение на пенсионирани армейски офицери.

Хрумна му да насочи своето хоби към европейското равновесие на силите, поради чиято дълготрайна патология някога, сред фландърския кошмар, бе страдал дълбоко, без никаква надежда за пробуждане. Предприе написването на титанично политологическо изследване, озаглавено Какво може да се случи в европейската политика. Започна с Англия, естествено. „Първо — пишеше той — в началото, както изглежда: Рамзи Макдоналд може да умре.“ Докато Пудинг анализираше произтичащите междупартийни разпределения на силите и вероятните размествания на министерските постове, Рамзи Макдоналд вече беше умрял^[25]. „Няма да смогна — усети се той, че мърмори в началото на всеки ден, пристъпвайки към работа. — Всичко се променя, изплъзва ми се. О, хитроумна задача, много хитроумна.“

Когато промените стигнаха дотам, че върху Англия започнаха да падат германски бомби, бригаден генерал Пудинг заряза тази индивидуална мания и предложи услугите си на своята родина. Ако бе знаел навремето, че това ще означава „Бялото Видение“… не че бе очаквал боево назначение, нали, обаче не споменаха ли нещо за разузнавателна работа? А в действителност той завари изоставена психиатрична клиника, няколко останали за спомен душевноболни, многобройна глутница крадени кучета, различни клики на спиритисти, водевилни артисти и конферансиета, радисти, куеисти, успенскисти, скинърити, лоботомийни фанатици, екзалтирани привърженици на Дейл Карнеги^[26]. Пламването на войната бе избило от главите на всички тях любимите им интриги, сплетни и мании, обречени на различни степени на провал, ако мирът бе продължил повече. Понастоящем обаче надеждите им са устремени към бригаден генерал Пудинг и възможностите за финансиране: повече упования, отколкото предвоенното време, тази изостанала провинция, изобщо е предлагало. В отговор Пудинг може само да възприеме донякъде старозаветен стил на поведение към всички, включително и кучетата, оставайки междувременно тайно недоумяващ и оскърбен от това, което според него било предателство сред висшите членове на Генералния Щаб.

Отразената от снега светлина прониква през високите разделени на малки квадрати прозорци, денят е сумрачен, само тук-там в някои кафяви канцеларии е включено осветлението. Младшият офицерски състав шифрова съобщения, експериментатори със завързани очи обявяват в скрити микрофони догадки за различни Зенер карти^[27]: „Вълни… Вълни… Кръст… Звезда…“ А долу в студения сутерен застанал под високоговорителя, някой от Сектор Пси ги записва на магнетофон. Секретарки с вълнени шалове и гумени галоши треперят от проникващия през множеството пролуки в стените на лудницата зимен студ, а клавиатурите на пишещите им машини потракват като бисерните им зъби. Мод Чилкс, която отзад изглежда съвсем като Маргот Аскуит на снимката направена от Сесил Бийтън^[28], седи и мечтае за кифла и чаша чай.

В крилото с ЛАИ^[29] откраднатите кучета спят, почесват се, припомнят призрачните миризми на хора, които навярно са ги обичали, слушат вибраторите и метрономите на Нед Пойнтсман, без да изпускат слюнки. Затворените жалузи пропускат съвсем слаба светлина отвън. Зад дебелия наблюдателен прозорец сноват лаборанти, но престилките им, подводно зеленикави през стъклото, се развяват по-бавно и по-неясно… Лабораторията е обхваната от вцепенение или захлупена от филцово затъмнение. Нагласеният на 80 удара в секунда метроном отеква с дървено ехо и привързаното към тестовия стенд Куче Ваня започва да слюнкоотделя. Всички други звуци са безмилостно заглушени: гредите укрепващи стените на лабораторията прикрити в пълни с пясък стаи, слама, чували с пясък, униформи на покойници обемащи пространствата между стените с избити прозорци… където местните ненормалници седяха, гледаха навъсено, вдишваха азотен окис, кикотеха се, ридаеха при преходите от ми мажорен акорд към сол диез миньорен, сега представляват пустини с кубична форма, пясъчни стаи, и тук в лабораторията зад херметично затворените железни врати господства метрономът.

Проводоканалът на подчелюстната жлеза на Кучето Ваня отдавна беше изведен през един разрез, пришит под брадата му и отвежда слюнката навън към събирателна фуния, прикрепена там с традиционния оранжев павловски маджун от колофон, железен оксид и пчелен восък. По блестяща тръбичка вакуумът засмуква секрецията и тя избутва надясно колонка светлочервено масло по протежение на ска̀ла, разграфена на „капки“ — условна мерителна единица, вероятно неравностойна на действително падналите капки през 1905 година в Санкт Петербург. Но за тази лаборатория, за Кучето Ваня и за нагласения на 80 удара в секунда метроном, броят на капките е неизменно предсказуем.

Сега, когато Кучето Ваня е преминало към тъй наречената „приравнителна“ първа преходна фаза, между него и външния свят е опъната почти незабележима мембрана. Вътре и вън остават точно както са били, но разделящата ги повърхност — мозъчната кора на Кучето Ваня — се променя по най-различни начини и това е наистина странното на тези преходни, трансгранични събития. Вече е без значение колко високо тиктака метрономът. По-силният дразнител вече не предизвиква по-силна реакция. Броят на течащите или падащи капки е същият. Идва лаборантът и премества метронома в най-далечния ъгъл на това звукоизолирано помещение. Затваря го в кутия, която пъха под възглавница с машинно бродиран надпис „Спомени от Брайтън“, обаче слюноотделянето не намалява… след това изважда метронома и го пуска през микрофон с усилвател, така че всеки удар прорязва стаята като вик, но броят на капките не нараства. Прозрачната слюнка неизменно побутва червената линийка само до същата чертичка, отбелязваща същия брой капки…

Уебли Силвърнейл и Роло Гроуст се измъкват крадешком в коридора, надничат в чужди кабинети, търсят годни за пушене фасове, които да задигнат. Точно сега повечето кабинети са празни: целият персонал, разполагащ с търпение или достатъчно мазохизъм за тази цел, преминава през едно ритуалче с изкуфяващия бригаден генерал.

— Тоя дъртак просто срам няма — Геза Розавьолги, още един бежанец (и яростен антисъветчик, което създава определено напрежение с ЛАИ) вдига с весело отчаяние ръце нагоре към бригаден генерал Пудинг, и мелодичните игриви унгарски цигански интонации звънтят като дайрета из цялата стая, насърчават и ободряват по един или друг начин всички, освен самия възрастен бригаден генерал, който продължава несвързано да дърдори от амвона на това, което отдавна, в маниакалните години на XVІІІ век е било нечий частен параклис, а сега е стартова площадка за „Ежеседмичните инструктажи“, възможно най-изумителен порой от глупави старчески брътвежи, служебна параноя, слухове за Войната, предполагащи, или не, нарушаване на секретността, спомени от Фландрия… небесните сандъци за въглища се сгромолясват върху теб с рев… барабанният огън е толкова млечносияен във вечерта на неговия рожден ден… мокрите плоскости на бомбените кратери с километри наред отразяват едно мрачно есенно небе… както Хейг с неговото пищно остроумие е коментирал веднъж в офицерската трапезария отказа на лейтенант Сасун да воюва^[30]… артилеристи през пролетта с техните развяващи се зелени одежди… крайпътни банкети осеяни с разлагащи се грозни трупове на коне точно преди оранжево-розов изгрев… дванайсетте спици на колелото на заседнало оръдие — часовник от кал, зодиак от кал, задръстен с пресъхнала напукана кал, на слънце демонстрираща своите многобройни оттенъци на кафявото. Фландърската кал се напластяваше в коагулирано-напукани на повърхността буци с мека като желе консистенция на струпани човешки лайна, през които бяха прекарани дъсчени пътеки, окопи и пронизани от снаряди километри лайна във всички посоки, без дори нито един жалък обгорен пън от дърво — и тук развеселеният стар празнословец опитва да разтресе катедрата от черешово дърво, сякаш това е било най-неприятната част от кошмара на Пасхенделе, това отсъствие на вертикални преимущества… И дърдори ли, дърдори неспирно, рецепти за приготвяне на вкусно цвекло по стотици различни начини, или такива бостански невероятности като Тиквената Изненада на Ърнест Пудинг^[31] — да, нещо садистично има в рецептите с „Изненада“ в заглавието, ако човек е гладен той просто иска да яде нали, а не да бъде Изненадван, просто иска да отхапе (въздишка) от добрия стар познайник картофа и да бъде общо взето уверен, че в него ще има само картоф, а не да налапа някоя прекалено хитроумна „Изненада!“ с настъргано индийско орехче или кашесто недопечено клисаво тесто, оцветено в пурпурно от сока от нар или нещо друго… обаче точно такива съмнителни шеги обича да разправя бригадният генерал Пудинг: как се бил подсмихвал, когато нищо неподозиращите гости на вечеря разрязват неговата прословута Жаба В Дупката^[32], ножовете им проникват през достопочтеното йоркширско тесто и стигат до — пфу! какво е това? май е зеленчуково кюфте, от цвекло? кюфте пълнено с настъргано цвекло? или може би днес е пълнено с пюре от силно вонящ на море океански копър (купува го веднъж седмично от все същия дебел син на рибния търговец, който запъхтян се изкачва с велосипед нагоре по тебеширено бялата скала) — нито едно от тези странни, твърде странни зеленчукови кюфтета изобщо не прилича на обикновена „Жаба“, а по-скоро на картинно описаните в хумористични стихчета уродливи и почти безчувствени твари, с които младежите от „Кингс Роуд“^[33] си имат работа — Пудинг разполага с хиляди такива рецепти и най-безсрамно ги споделя с колектива на РИБИ^[34], придружени, по-късно при ежеседмичния монолог, от едно-две стихчета, осем такта от „Какво предпочиташ: да бъдеш полковник с орел на рамото или редник с пиленце на коляното?“^[35] и по-нататък евентуално следва премногословно изброяване на безбройните негови трудности с финансирането, всички без изключение започнали доста преди появата дори на дружината от Илектра Хаус^[36]… епистоларни битки, които бе водил с критиците на Хейг на страниците на „Таймс“…

И всички седят там, пред безкрайно високите затъмнени и разграфени с олово прозорци, позволяват му да дърдори несмислените глупости, спотаени в един ъгъл кучкарите си предават бележки и приведени един към друг шепнат (заговорничат, заговорничат, наяве и насън те никога не спират), хората от Сектор Пси преминават до отсрещната стена — сякаш тук имаме нещо като парламент… години наред всеки заема своята единствена и неповторима персонална пейка под лек ъгъл към бълнуванията на червендалестия и изпъстрен с цирозни петна бригаден генерал Пудинг — а другите вероизповедания в изгнание са разпръснати между тези две крила: баланс на силите, ако изобщо съществуват такива в „Бялото видение“.

Според д-р Розавьолги това е напълно възможно, стига колегите „да изиграят картите си правилно“. Сега единственият спорен въпрос и задача е оцеляването — преминаването през страховитата граница на Деня на победата в Европа и навлизането в бляскавата и нова Следвоенна епоха с ненакърнени сетива и спомени. Недопустимо е РИБИ да рухне под ударите на чука заедно с останалото блеещо стадо. Трябва да се появи, и то много скоро, човек способен да ги обедини във фаланга, в съсредоточен, фокусиран светлинен лъч, някой предводител или достатъчно силна програма, за да изкарат неизвестно колко послевоенни години. Д-р Розавьолги общо взето предпочита силна програма пред силен водач. Може би защото годината е 1945^[37]. В тези дни битуваше мнението, че зад Войната — всичката смърт, зверства и разруха — стои принципът на Фюрера. Но ако изтъкнатите личности могат да бъдат заменени с абстракциите на властта, ако разработените от корпорациите методики могат да бъдат приложени, ще бъдат ли народите в състояние да живеят разумно? Една от най-заветните следвоенни надежди: че не трябва да има място за такава ужасна болест като харизматичното обаяние… че то трябва да бъде осмислено^[38] докато все още разполагаме с време и средства.

Не е ли поставено на карта именно това за д-р Розавьолги тук в този последен проект съсредоточен върху личността на лейтенант Слотроп? Всички психологически тестове в досието на обекта на експеримента, чак до гимназиалните му години, свидетелстват за един болен индивид. „Рози“ стоварва юмрук върху папката за по-голяма убедителност. Работната маса се разтърсва.

— Напри-мер: неговият Много-про-филен пер-сона-лен въп-рос-ник Мине-сота е ужас-но не-симет-ричен, винаги в пол-за на психо-патич-ното, на нез-драво-слов-ното.

Обаче преподобният д-р Пол де ла Нуи не е привърженик на МПВМ:

— Рози, има ли ска̀ли за измерване на междуличностните особености? — Орловият нос кълве ли кълве настойчиво, очите са сведени в пресметлива кротост. — Общочовешки ценности? Доверие, честност, любов? Извини ме за софистиката, но случайно да има някаква религиозна ска̀ла?

Нищо подобно, падре: МПВМ е бил разработен около 1943 година. В самата среда на Войната. Според Пол де ла Нуи по-човечни са Изследване на ценностите от Олпорт и Върнън и подобреният през 1935 г. от Фланаган Регистър на Бернройтер^[39], т.е. предвоенните тестове. МПВМ всъщност проверява само ще излезе ли от даден човек добър войник или не.

— В наши дни има голямо търсене на войници, преподобни докторе — мърмори г-н Пойнтсман.

— Надявам се само, че няма да отдаваме прекалено голямо значение на резултатите му от МПВМ. Този тест ми се струва твърде едностранчив. Той не отчита обширни сфери от човешката личност.

— Точно затова сега ние пред-лагаме да дадем на Слот-роп съвсем раз-личен вид тест — скача Розавьолги. — Сега ние разра-ботваме специал-но за него тъй наре-чения „проективен“ тест. Най-извест-ният при-мер от този тип е тес-тът на Роршах^[40] с масти-лените петна. Спо-ред основ-ната теория, когато бъде подло-жен на въздей-ствието на неструкту-риран драз-нител, нап-ример някое безфор-мено петно от прежи-вявания, подопит-ният субект ще се опита да наложи някак-ва струк-тура върху него. Начи-нът, по който той под-хожда към струк-турира-нето на пет-ното, ще отра-зява него-вите нуж-ди, него-вите надеж-ди, ще ни даде напът-ствията към него-вите съни-ща, фан-тазии, към най-дълбоките кът-чета от него-вото съз-на-ние. — Веждите му неудържимо играят нагоре-надолу, жестикулацията на ръцете му е удивително изящна, плавна и напомня (най-вероятно е обмислена и може ли някой да обвини Рози, че опитва да се възползва от положението) тази на неговия знаменит сънародник^[41], въпреки че ги има неизбежните странични въздействия: например сътрудници, които твърдят, че го забелязали да пълзи с главата надолу по северната фасада на „Бялото видение“. — Така че ние сме напъл-но съглас-ни, пре-_подобни_ док-торе. При това поло-жение всеки тест от разновид-ността на МПВМ ще бъде не-адек-ватен. Това е струк-тури-ран драз-нител. Подопит-ният субект може да лъже, съзна-телно, или да прик-рива несъз-нателно. Но с проектив-ната мето-дика, каквото и да прави той, съзна-телно или без-, нищо няма да ни поп-речи да научим това, което искаме да знаем. Ние контро-лираме поло-жението. Той не може нищо да нап-рави.

— Държа да отбележа, че това май не е силната ти страна, Пойнтсман — усмихва се д-р Аарон Троустър — Твоите дразнители са предимно от типа на структурираните, нали?

— Да предположим, че намирам в това определено безсрамно очарование.

— Хайде да не предполагаме. Само не ме уверявай, че ще държиш изящната си павловистка ръчичка далеч от това.

— Е, след като вече повдигна въпроса, не съвсем, Троустър, не съвсем. Освен това случайно ние замисляме един извънредно структуриран дразнител. Същият, който предизвика интереса ни от самото начало. Искаме да подложим Слотроп на въздействието на германската ракета…

Орнаментираният гипсов таван над главите им изобилства с живописвани методистки варианти на Христовото Царство: лъвове прегърнати с агнета, сочни плодове необуздано и обилно разпръснати по ръцете и около краката на джентълмени и дами, момци и доячки. И всички до един с обезпокоителни странни изражения. Мъничките създания са злобно усмихнати, а по-свирепите зверове имат упоен или невъзмутим вид и като че ли присъстващите изобщо не се гледат в очите. А в „Бялото видение“ не само таваните са ексцентрични. Всичко там определено е класически пример за „безразсъдство“. Складът за провизии е проектиран като миниатюрен арабски харем, по причини, за които днес можем само да гадаем, и е целият в коприна, дърворезби и шпионки. Една от библиотеките известно време е служила като импровизирана локва, подът й е бил издълбан на метър дълбочина и запълнен догоре с кал, в която Глостършърски петнисти свине да лудуват на воля, да грухтят и се разхлаждат през лятото, да кокорят очички към лавиците отрупани с подшити с канаваца книги и да се питат дали стават за ядене. В тази сграда буржоазно-вигската ексцентричност стига до възможно най-нездравословни крайности. Стаите са триъгълни, сферични или вградени в лабиринти. Във всички посоки от стените се пулят и хилят етюди и портрети, изобразяващи рядко срещани генетични екстравагантности. Клозетите са изрисувани с фрески, на които Клайв и неговите слонове мачкат французите край Пласи^[42], фонтани изобразяват Саломе с главата на Йоан^[43] (от устата, носа и ушите шурти вода), подови мозайки демонстрират различни варианти на Homo Monstrosus^[44], любопитно увлечение от онези времена — повтарящи се във всички посоки циклопи, хуманоидни жирафи и кентаври. Навред арки, изкуствени пещери, гипсови композиции от цветя, стени обвити с протрито кадифе или брокат. На най-невероятни места стърчат балкони с надвиснали връз тях водоливници-химери, чиито зъби са изподрасквали неприятно главите на множество новодошли. Дори и в най-проливните дъждове тези чудовища успяват да пуснат само няколко капки вода, понеже захранващите ги водосточни тръби са излезли от строя преди векове, пълзят напукани над покривни плочи и под корнизи, край нацепени пиластри, висящи купидончета, всички подове застлани с теракота, кулички, грубо одялани фуги, псевдо-италиански колони, застрашително стърчащи минарета, наклонени криви комини — двойка наблюдатели, колкото и близо да стоят един до друг, от известно разстояние ще виждат съвсем различни здания^[45] сред тази оргия на самоизявата, при която всеки следващ собственик бе добавял по нещо свое чак до реквизицията на сградата за нуждите на настоящата Война. Дървета с корони подкастрени в разнообразни странни форми обрамчват донякъде алеята, водеща към сградата, преди да отстъпят място на лиственици и брястове, които по-нататък в своето вяло безмълвие по застлания с чакъл път и в сенките под тунела от въздишащи растения смаляват и разтварят патици, бутилки, охлюви и стипълчейз-жокеи. Часовоят, тъмна фигура с бял портупей стърчи в караулна стойка осветен от твоите маскировъчно затъмнени фарове и се налага да спреш пред него. От гората те наблюдават кучета — направлявани, контролирани и смъртоносни. След малко с настъпването на вечерта, започват да прехвърчат студени снежинки.