Томас Пинчън
Гравитационна дъга (46)

□ □ □ □ □ □ □ □

На мъжете винаги им е било лесно да идват и да й разпореждат коя да бъде. Другите момичета от нейното поколение израстваха подпитвайки „Коя съм аз?“ За тях това бе въпрос изпълнен с болка и вътрешна борба. А Гретел дори не го възприемаше като въпрос. Тя ползваше толкова много самоличности, че просто не знаеше какво да ги прави. Някои от тези Гретели представляваха само груби повърхностни скици, други бяха по-задълбочени. Много от тях притежават невероятни дарби, антигравитация, пророчески сънища… аленеещи на въздуха ореоли от замъглени образи окръжават лицата им: самата светлина плаче с истински сълзи, ридае престорено артистично, докато бива насочена през механичните градове, метеоритните стени обвити в небесен въздух, всяка вдлъбнатина и очна кухина празна като кост, и чезнещата сянка що я обгръща отвсякъде с черно сияние… или я задържа във втренчени пози, дълги вечерни рокли, пискюл и алхимичен символ, воали се развяват от кожени подшлемници, концентрично подплатени като каска на колоездач, с разпукваща се кула и обсидианова волута^[1], със задвижващи ремъци и ролки, със странни прелети на дирижабли, които се провират под арки, тържествено, покрай покривни вентилационни кулички и гигантски плавници в градската мъгла…

В Weisse Sandwüste von Neumexiko^[2] тя играеше ролята на каубойка. Първо я попитаха „Можеш ли да яздиш?“ и тя бе отговорила „Разбира се“. Кон бе виждала само от крайпътна канавка по време на война, обаче тази работа й бе нужна. Когато настъпи моментът да се качи, тя дори не помисли да се уплаши от притиснатото между бедрата й животно. Конят беше американски, казваше се Змей. Обучен или не, той сигурно е могъл да избяга с нея, дори да я убие. Но Гретел и този жребец пламтящи с огъня на Стрелеца^[3], лудуваха елегантно по екрана, и усмивката не слизаше от лицето й.

Ето един захвърлен от нея воал, тънка бяла пяна, разяждаща утайка от една скорошна нощ в Берлин.

— Докато ти спеше, аз се изнизах от къщата. Излязох боса на улицата. Намерих един труп. На мъж. Едноседмична сива брада и стар сив костюм…

Трупът лежеше неподвижен и много блед зад някаква стена. Тя се изпъна до него, обви го с ръце. Имаше скреж. Тялото се изтърколи към нея и бръчките останаха замръзнали в тъканта на костюма. Тя усещаше брадясалото му лице да се отърква в бузата й. Миризмата не бе по-неприятна от тази на студено месо от хладилника. Прегърнала трупа тя остана да лежи чак до сутринта.

— Кажи ми как е на твоята земя? — Какво я събуди? Тропот на ботуши по улицата, ранноутринен парен екскаватор. Тя едва чува собствения си уморен шепот.

— Ние живеем много надълбоко под черната кал — отвръща трупът.

Въпреки че крайниците му не се поддаваха лесно на раздвижване като на кукла, Гретел можеше да го накара да говори и мисли каквото тя пожелаеше.

За момент тя се запита, негласно, дали собственият й податлив разум ще бъде осезаем по същия начин под пръстите на Тези, които…

М-м-м, уютно е тук долу. От време на време можеш да доловиш нещо от Тях, отзвук от далечен тътен, загатнат силует на някаква експлозия, преминал през земята над главите ни и стигнал чак до тук… но нищо в непосредствена близост. Толкова е тъмно, че всяко нещо свети. Ние притежаваме способността да летим. Няма секс. Но има фантазии и то дори много от тези, които свързвахме със секса… с които някога променяхме неговата енергия…

В ролята на шеметната дебютираща млада красавица, Лоте Люстиг, предрешена като чистачка, се озовава, по време на едно наводнение насред буйна река, във вана заедно с богатия плейбой Макс Шлепциг. Мечтата на всяко момиче. Филмът се казваше Jugend Herauf! (закачлив каламбур с популярната по онова време фраза „Juden heraus!“, разбира се)^[4]. В действителност сцените във ваната бяха снимани само със задна проекция^[5] — двамата с Макс изобщо не бяха влизали в реката с ваната, всичко правеха дубльори, а в окончателното копие тази сцена е оцеляла само като далечен силно замътнен план. Фигурите са затъмнени и деформирани, наподобяват маймуни и някак странно осветени, сякаш цялата сцена е била гравирана върху тъмен метал, като олово. Дубльорката на Грета в действителност беше един италиански каскадьор, Блацо, с дълга руса перука. Известно време двамата имаха романтична връзка. Но Грета отказваше да спи с него, ако той не бе сложил онази перука!

По реката плющи дъжд: чува се приближаването на бързеите, все още невидимо, но реално и неизбежно. И двамата дубльори изпитват особен гъделичкащ страх, че може би наистина са изгубили ориентация и на брега зад изящния сиви върбов филигран няма никаква камера… целият снимачен екип, звукооператори, сценични работници, осветители са заминали… или изобщо не са пристигали… и какво е това, току-що е довлечено от течението, което блъска нашата снежнобяла мидена черупка? и какъв беше този глух звук, тъй силен и тъй безмълвен?

Бианка обикновено е сребриста или напълно безцветна: заснемана хиляди пъти, филтрирана през стъкло, уголемявана и смалявана от виолетово оцветените сияещите повърхности на двойни и тройни „Протар“, „Шнайдер Ангулон“, „Фойт-лендер Колинеар“, „Щайнхайл Ортостигмат“ и „Гундлах Търнер-Райх“ от 1895 година^[6]. На Грета всеки път й се привижда душата на дъщеря й, една неизчерпаема душа… Този шал на единственото й дете, подпъхнат на талията, непрекъснато се измъква и развява уязвим от вятъра. Разбира се, наричайки я продължение на майчината личност, със сигурност предизвикваш възможно най-язвителен сарказъм. Но от време на време на Грета й се удава да види в други деца Бианка, призрачна като при двойна експонация… определено да, напълно определено в Готфрид, младият избраник и любимец на капитан Блицеро.

— Свали ми презрамките за малко. Достатъчно тъмно ли е? Гледай. Танац каза, че те светели. И че ги бил запаметил всичките, наизуст. Много са бели днес, нали? Х-м-м. Дълги и бели, като паяжини. На задника ми има също. И по вътрешната страна на бедрата… — После, многократно, когато кървенето й спираше и Грета вече бе намазана със спирт от него, Танац сядаше, тя полагаше глава на коленете му и той проследяваше белезите по гърба й тъй както циганка гледа на ръка. Белегът на живота, белегът на сърцето. Мистичен кръст^[7]. Какви съдби, предопределения и фантазии! Танац биваше тъй въодушевен, след бичуванията. Толкова завладян от идеята, че непременно ще преодолеят трудностите, ще успеят, ще избягат. И обикновено заспиваше преди настървението и надеждата да са го изоставили напълно. Тя го обичаше най-много в такива моменти, преди да заспи, когато гърбът й пламтеше, малката му глава натежаваше на гърдите й, а през нощта върху нея безмълвно, клетка по клетка, се изопват белези. Тя се чувстваше почти невредима…

В обхваналата я безпомощност да се освободи, всеки удар на камшика, всяка атака й носеше по едно видение, само едно, за всеки отделен връх на болката. Окото на върха на пирамидата^[8]. Жертвеният град, с фигури в ръждивокафяви одежди. Тъмната жена, чакаща в края на улицата. Надвисналият над Германия закачулен лик на скърбящата Дания. Алените въглени пронизващи нощта. Бианка в костюм на испанска танцьорка гали дулото на револвер…

Край ракетна площадка в боровата гора, Танац и Гретел откриха стар, от доста време неизползван път. Тук-там сред зеления храсталак се виждаха отломки от някогашната настилка. Струваше им се, че ако следват пътя, ще стигнат до град, станция или аванпост… абсолютно неясно бе какво ще намерят там. Но щеше да бъде отдавна изоставено.

Бяха се хванали за ръка. Танац носеше старо зелено велурено сако с кръпки на лактите. Гретел беше с нейното палто от камилска вълна и бяла забрадка. На места борови иглички бяха засипали толкова дебело стария път, че заглушаваха стъпките им.

Стигнаха до свлачище, отдавна заличило пътя. Чакъл разсипваше сивота по склона към река, която те чуваха, ала не виждаха. Там бе увиснал стар автомобил „ханомаг-щорм“^[9], с носа надолу, едната му врата зейнала от удара. Лавандулово-сивата метална конструкция бе напълно оголена, като скелет на елен. Невидимата сила извършила това бе някъде в гората. Страх ги бе да приближават развалината и я заобиколиха, за да минат по-далеч от разпиляното натрошено стъкло, от неумолимата тленност в сенките на предната седалка.

Малко по навътре между дърветата се забелязваха останки от къщи. Светлината вече отстъпваше, макар и да бе още сутрин, и гората се сгъстяваше. По средата на пътя се извисяваха гигантски купчини фъшкии, пресни, цопнати усукано като отделни съставни плитки на въже, тъмни и омотани. Какво ли същество ги бе пльокнало там?

В същия момент тя и Танац едновременно осъзнаха, че сигурно вече от часове бродеха сред руините на голям град, не древни руини, а разгромени през техния живот. Пред тях пътеката се извиваше навътре сред дърветата. Но сега между тях и каквото и да бе скрито там, зад завоя, имаше нещо: невидимо, неосезаемо… някакво наблюдаващо устройство. И то казваше: „Нито крачка повече. Това е всичко. Нито крачка повече. Връщайте се веднага.“

Невъзможно бе да продължат по-нататък. И двамата бяха ужасени. Обърнаха се, усещайки го с гърбовете, и бързо се отдалечиха.

Когато се върнаха на ракетната площадка, завариха Блицеро в последния стадий на безумието. Кората на дърветата около студената поляна бе напълно обелена и в резултат от ракетните изстрелвания стъблата им сълзяха с мъниста смола.

— Той би могъл да ни изгони, ако пожелаеше. Блицеро беше местно божество^[10]. Нямаше да му е нужен никакъв документ, дори парче хартия. Но той искаше всички да останем. Даде ни най-доброто, легла, храна, пиене, наркотици. Планираха нещо свързано с момчето Готфрид, това бе очевидно като първия за деня мирис на смола в онези синкаво-мъгливи утрини. Обаче Блицеро не споделяше нищо с нас.

— Преместихме се на Люнебургското Поле. Там имаше петролни залежи и почерняла земя. Над главите ни в ромбовидни формации летяха „ябоси“^[11], тръгнали на лов за нас. Блицеро бе продължил своето развитие и се бе превърнал в друго животно… върколак… но в очите му не бе останало нищо човешко: ден след ден те избледняваха и биваха заместени от сиви бразди, червени капиляри очертаващи нечовешки мрежи. Острови: съсирени острови в морето. Понякога даже топографските линии се събираха в една пресечна точка. „Това е картата на моята прародина“, — представи си крясък толкова тих, че преминава почти в шепот — „това е царството на Божеството Блицеро. Бяла земя.“ Внезапно разбрах, че сега той виждаше света като разделен на митически области: със свои географски карти, истински планини, реки и цветове. Той не просто минаваше през Германия. Това беше негово лично пространство. Но той ни вземаше със себе си! Путката ми набъбваше от кръв при опасността, при вероятността да бъдем унищожени, от възхитителното неведение кога ще настъпи изтреблението, защото времето и пространството принадлежаха на Блицеро… Той не прибягваше към пътищата, не пресичаше мостове или низини. Ние плавахме из Долна Саксония, от остров към остров. Всяка ракетна площадка беше нов остров сред бялото море. В центъра на всеки остров се издигаше връх… това позицията на самата Ракета ли беше? Моментът на излитането? Кой ще се окаже последният, родният остров?

— Все забравям да питам Танац какво е станало с Готфрид. На Танац му бе разрешено да остане при батареята. Мен обаче ме взеха: заедно със самия Блицеро ме откараха с кола „испано сюиза“ през сивата мъгла и природа, до един нефтохимически завод, който от дни сякаш ни преследваше неотстъпно като колело на хоризонта, струпани заедно изпотрошени черни кули в далечината, непрестанно горящ пламък на върха на тръба. Това беше Замъкът^[12]: Блицеро погледна натам, готвейки се да проговори, и аз казах: „Замъкът“. Устата се усмихна бързо, но разсеяно, окръжените от бръчки вълчи очи бяха се отправили, дори отвъд пределите на тези дресирани питомни телепатични мигове за домашно ползване, някъде към техния животински север и упорството на недостъпна за въображението ми безпощадна периферия на смъртта, непримирими клетки с едва-едва мъждукаща светлинка вътре в тях, преживяващи само от лед или дори без него. Той ме наричаше Катье. „Ще видиш, че номерът ти няма да мине отново. Този път няма да мине, Катье.“ Не се уплаших. За мен бе разбираемо такова безумие или халюцинациите на дълбоката старост. Отпуснал вертикално надолу крила сребристият щъркел летеше в нашата въздушна струя, с едва-едва приведени клюн и чело, изпънати назад леко увиснали крака, и тилен сноп пера с формата на пруски възел^[13]: върху блестящите му повърхности пробягваха бързи черни спирали на лимузини и щабни коли по алеята към главната кантора. В края на паркинга видях двуместен лек самолет. Лицата на седящите в него ми се сториха познати. Известни ми бяха от филмите, там бяха импозантността и властта, те бяха важни хора, но разпознах само един: генералният директор Смарагд, от Леверкузен. Възрастен мъж с бастун, всеизвестен медиум преди Войната, а изглежда дори и сега. „Грета — усмихна се той, опипвайки за ръката ми. — Ах, ето че всички сме тук.“ Но другите не откликнаха на чара му. Всички очакваха Блицеро. Среща на благородници в Замъка. Те влязоха в заседателната зала. С мен остана асистентът Дроне, високо чело, прошарена коса, непрекъснато бърникаше нещо по вратовръзката си. Беше гледал всички мои филми. Преместихме се между съоръженията. Виждах ги през прозорците на заседателната зала, седнали около кръгла конферентна маса, в чийто център имаше нещо. Сиво, пластмасово, светлината играеше по повърхностите му. „Какво е това?“ — попитах кокетно Дроне, който ме отведе настрана, за да не ни чуват другите. — „Мисля, че е за Ф-Агрегата“ — прошепна той.

— „Еф“ ли? — чуди се Слотроп. — Сигурна ли си, че е било Ф-Агрегат?

— Беше някаква буква.

— Не е ли „Ч“?

— Добре де, „Ч“. С думите, които измисляха, те бяха като деца на прага на овладяването на езика. Онова нещо ми изглеждаше като ектоплазма^[14], придобила осезаем вид върху масата, под въздействието тяхната обща воля. Устните им не помръдваха. Провеждаха сеанс. Тогава разбрах, че Блицеро ме е прекарал през една граница. Най-после ме бе впръснал в неговото лично пространство, без никакъв болезнен спазъм. Бях свободна. Зад мен в коридора се бяха струпали мъже и преграждаха пътя ми обратно. Ръката на Дроне се потеше върху ръкава ми. Той беше любител на пластмасите. Почукваше с нокът по голяма прозрачна африканска маска и наостряше уши: „Чувате ли? Тъй звъни истинският полистирол…“ и в моя чест се прехласваше по един тежък бокал от метилмета-крилат, копие на Светия граал… Стояхме до реакторна кула. Миришеше силно на разтворител. От екструдера в основата на кулата със съскане излизаха прозрачни пръти от някаква пластмаса и навлизаха в охладителни канали или в модулатор. Горещината просто затискаше помещението. Помислих за нещо много дълбоко, черно, лепкаво и гъсто, което захранва този завод. Отвън забръмчаха мотори на коли. Всички ли си тръгваха? Защо бях там аз? Около мен се виеха безкрайни пластмасови змии. Ерекциите на моите придружители напираха да изпълзят през отворите в дрехите им. Можех да правя каквото искам. Блестящо черно и дълбоко. Коленичих и започнах да разкопчавам панталоните на Дроне. Но други двама ме хванаха за ръцете и ме замъкнаха в съседен склад. Останалите ги последваха или влязоха през други врати. Ред след ред огромни дълги стиролови или винилови завеси във всички възможни цветове, матови и прозирни висяха от тавана и пламтяха като северното сияние. Усещах, че някъде зад тях има публика, която очаква нещо да започне. Дроне и мъжете ме проснаха върху надуваем пластмасов дюшек. Накъдето и да се оглеждах, виждах отчетливо разпадане на въздуха или на светлината. Някой каза „бутадиен“ а на мен ми се счу було, тлен… Бяхме обгърнати от призрачна белота, окръжаваше ни шумолене и почукване на пластмаса. Взеха ми дрехите и ме облякоха в екзотичен костюм от някакъв черен полимер, много пристегнат в талията и отворен в чатала. Чувствах го като жив върху мен. „Хич не помисляйте за кожа или атлаз — потръпна Дроне. — Това е Имиполекс, материалът на бъдещето.“ Не мога да опиша неговия аромат или какъв беше на опип, удоволствието и разкоша. Още в момента, когато докосна зърната на гърдите ми, те се издуха и сякаш молеха да бъдат захапани. Исках да го усетя върху путката ми. Никакви дрехи, нито преди нито след това, не са ме възбуждали тъй както Имиполексът. Обещаха ми сутиени, комбинезони, дълги чорапи, рокли от същия материал. Дроне бе препасал гигантски имиполексов пенис върху своя. Аз потърках лице в него, тъй възхитителен беше… Между стъпалата ми зееше бездна. През главата ми лудешки се надпреварваха вече неразличими предмети, вещи, спомени. Порой. Аз изхвърлях всичко това в някаква празнота… От темето ми бликаха яркоцветни спираловидни халюцинации… дрънкулки, забавни реплики от диалог, предмети на изкуството… Аз ги пусках всичките. Нищо не задържах. Това ли беше „подчинението“, да освобождавам всички тях?

— Нямам представа колко дълго са ме държали там. Спях, събуждах се. Появяваха се и изчезваха мъже. Времето бе изгубило смисъл. Една сутрин се озовах извън вратите на завода, гола, на дъжда. Там нямаше никаква растителност. Нещо беше изхвърлено там под формата на огромно ветрило в продължение на много километри. Някакви катранести отпадъци. На ракетната площадка трябваше да се връщам пеша. Всички бяха заминали. Танац ми бе оставил бележка, молеше ме да опитам да стигна до Свинемюнде. Очевидно нещо бе станало на ракетната площадка. На тази поляна цареше тишина, каквато само веднъж бях усещала преди. Веднъж, в Мексико. В годината, когато бях в Америка. Бяхме навлезли много дълбоко в джунглата. Стигнахме до голяма каменна стълба, обрасла с пълзящи растения, покрита с гъби и многовековна гнилоч. Другите я изкатериха до върха, но аз не можах. Там беше същото като онзи ден с Танац в боровата гора. Усещах очакващото ме там горе безмълвие. То не очакваше тях, а мен, единствено мен… моето лично безмълвие…