Томас Пинчън
Гравитационна дъга (33)

□ □ □ □ □ □ □ □

Малко преди разсъмване. Трийсетина метра по-надолу се носи белезникава облачна пелена, разпростряна на запад докъдето виждат очите. Слотроп и асистент-вещицата Гели Трипинг стоят на връх Брокен, средоточието на германското зло, на трийсет километра север-североизточно от „Мителверке“, и очакват изгрева на слънцето. Въпреки че 30 април^[1] бе дошъл и отминал, и тази палава двойка е закъсняла с близо месец, около тях все още има разпръснати следи и останки от последната Черна Събота^[2]: празни бутилки от „военновременна бира“^[3], дантелено бельо, гилзи от патрони, раздрани червени атлазени знамена със свастики, игли за татуиране и пръски синьо мастило.

— Каква е била целта на всичко това? — чуди се Слотроп.

— За целувката на дявола^[4], разбира се.

Гели се сгушва под мишницата му, ах-ти-дърт-глупак, а Слотроп се чувства малко простоват и ограничен, заради неосведомеността си. Но от друга страна той почти нищо не знае за вещиците, въпреки че в неговото семейство бе имало една истинска Салемска Вещица, една от последните присъединили се към многобройните редици на sus. per coll.^[5], и назад през съвкуплението на вековете няколко от тях бяха увиснали на родословното дърво на Слотропови. Това е Ейми Спру, фамилна отстъпница, 23-годишна се заплеснала по антиномианизма^[6] и хукнала да обикаля като обезумяла из целия Бъркшър, изпреварвайки с 200 години Шантавата Су Дънам^[7], която крадяла бебета, яздела крави по здрач, извършвала жертвоприношения с кокошки на планината Снод. Както можете да си представите, зложелателството спрямо кокошките е било доста силно. Крави и бебета винаги се връщали непокътнати, неизвестно защо. Ейми Спру не била злобна вещица като съперницата на невръстната скоклива Дороти^[8].

Тръгна тя към Роуд Айланд, да търси убежище

И реши пътьом да се отбие в Сейлъм,

Но хората там нито обноските й харесаха нито усмивката й

Така че тя изобщо не видя залива Нарангасет…

Арестували я за вещерство и я осъдили на смърт. Още една луда родственица на Слотроп. Ако изобщо я споменаваха, то беше със свиване на раменете, всъщност твърде отдалечено във времето събитие, за да бъде окачествено като Семеен Позор, по-скоро е любопитна случка. Докато израстваше, Слотроп така и не бе успял да си изясни какво да мисли за нея. През 1930^-те отношението към вещиците съвсем не беше справедливо. Изобразяваха ги като грозни дърти магьосници, които ти подвикват „миличък“, с две думи: нездравословна компания. Киното не го бе подготвило за тази тевтонска разновидност на вещиците. Немските вещици например имат по шест пръста на краката и путките им са напълно обезкосмени. Поне така изглеждат вещиците на крайстълбищните стенописи в някогашната нацистка радиокула тук на Брокен, а правителствено санкционирани фрески едва ли са мястото, където да търсите безотговорни фантасмагории, нали? Но според Гели обезкосмените путки водят началото си от нарисуваните от фон Байрос жени^[9].

— Ти просто не искаш да обръснеш твоята — злорадства Слотроп. — Ха! Ха! И това ми било вещица!

— Ще ти покажа нещо — отбелязва Гели, което очевидно е поводът двамата да будуват в този безбожен час, един до друг хванати за ръце, съвсем неподвижни, докато слънцето започва да разчиства хоризонта. — Гледай сега — шепне Гели: — ето там.

Слънчевата светлина бие почти хоризонтално в гърбовете им и върху далечния облачен фронт постепенно се появяват две гигантски сенки по протежение на много километри, отвъд Клаустрал-Целтерфелд, отвъд Зеезен, над предполагаемото русло на река Лайне и се простират в посока към Везер^[10]…

— Божичко — малко нервно подхваща Слотроп, — това е Привидението. — Край Грейлок в Бъркшър се наблюдава същото явление. По тези места явлението е известно като Brockengespenst^[11].

Сенки на богове. Слотроп вдига ръка. Пръстите му се превръщат в градове, бицепсите в провинции, вдига ръка, естествено. Нали това се очаква от него? Ръката-сянка повлича след себе си дъги в своето придвижване на изток, за да улови Гьотинген. Това не са обикновени сенки, а триизмерни, проектирани върху германското разсъмване, да, и на Титаните им се е налагало да живеят на тези планини или под тях… Изумително несъразмерни. Никога няма да бъдат отнесени от река. Никога няма да гледат към хоризонта и да им хрумне, че той може да продължи във вечността. Няма дървета, на които да се покатериш, не те очакват дълги пътешествия… остават само техните дълбоки отпечатъци, кухи черупки прострени над мъглите, в които потъват хора…

Лени изхвърля нагоре изправен крак, като танцьорка, и накланя глава встрани. Слотроп вдига среден пръст на запад, неудържимият пръст затъмнява пет километра облаци в секунда. Гели сграбчва кура на Слотроп, а той се навежда да захапе цицата й. Гигантските им сенки танцуват на пода на цялото видимо небе. Той заравя ръка под роклята й. Тя вдига крак и го преплита с неговия. Привиденията се размиват на вълни, от червено до индигово синьо, огромни по краищата. Там под облаците всичко е застинало и изгубено, като Атлантида.

Но природното явление „привидението на връх Брокен“ е обуздано от крехката граница на разсъмването и скоро сенките се завръщат смалени при своите притежатели.

— Слушай, този Чичерин някога да е…

— Чичерин е прекалено ангажиран, за да се занимава с такива неща.

— Аха, аз пък съм някакъв търтей, а?

— Ти си различен.

— Е-е-е… значи и той трябва да се увери в това.

Тя го поглежда с любопитство, ала не пита защо. Зъбите й спират върху долната устна и warum (вар-р-р-ъ-м^[12], звуци издавани от Пластмасовия човек) се върти в капана на устата й. Още по-добре. Слотроп не знае защо. Ако някой иска да проведе разпит, няма смисъл да се обръща към Слотроп за помощ. Снощи двамата с Гели глупашки се бяха натъкнали на патрул на Черната Команда до входа на старата шахта. Цял час хереросите го бомбардираха с въпроси. О, да, просто обикаляме насам-натам, нали, търсим нещо така по-особено, по-странно, от, както му казваме „човешки интерес“, прекрасно разбира се, ние винаги се интересуваме какво кроите вие… Гели се кискаше в тъмнината. Те май я познаваха. Не я питаха нищо.

Когато по-късно Слотроп повдига въпроса, тя няма обяснение какво има между Чичерин и африканците, но каквото и да е то, и двете страни действат с много хъс.

— Омраза, точно така — заявява тя. — Глупаво, много глупаво. Войната свърши. Тук не е намесена политика или „еби си майката, приятелче“, а отдавнашна, чиста, лична вражда.

— С Енциан ли?

— Тъй мисля.

Установяват, че връх Брокен е завзет от американски и руски войски. Планината лежи върху бъдещата граница на съветската окупационна зона. Току зад светлината на огъня стърчат развалините, тухли и мазилка, на радиопредавателя и туристически хотел. Само два взвода тук. По-висок чин от сержант няма. Всички офицери са долу в Бад Харцбург, Халберщад, уютно настанени, пият или ебат на поразия. Тук горе на Брокен определено се долавя атмосферата на негодувание, но момчетата харесват Гели и понасят Слотроп, и което е най-късметлийското, изглежда никой не е свързан с артилерията.

Обаче безопасността е временна. Майор Марви скърца със зъби из цялата Харц, хвърля в инфарктно състояние хиляди канарчета, които падат на жълти ята от дърветата с коремчетата нагоре, акомпанирани от крясъците му Хванете тоя английски мухльо, хич не ми пука колко хора ще трябват за това, искам цяла дивизия, чуваш ли ме, момче? Въпрос на време е той отново да улови следата. Майорът е откачил. Слотроп е леко смахнат, но чак пък толкова не, това преследване от страна на Марви е просто нездравословно. Възможно ли е… ами да, тази мисъл определено му бе хрумвала… Марви да е в сговор с онези ролс-ройсовски „апаши“, които преследваха Слотроп в Цюрих. Връзките между тях сигурно са безгранични. Марви е приятел с хората от „Дженерал Илектрик“ а това значи капитали от Морган^[13], в Харвардския университет също има вложени пари от Морган и вероятно някъде има преплитане на интереси с Лайл Бланд… кои са те, а?, и защо им е дотрябвал Слотроп? Сега той знае със сигурност, че един от тях е безумният нацистки учен Цвитер. А симпатичният възрастен професор Глимпф просто е изчаквал в „Мителверке“, за всеки случай, ако се появи Слотроп. Господи! Ако Слотроп не беше се добрал обратно по тъмно до Нордхаузен в къщата на Гели, те положително щяха да го затворят, да го пребият, а може би и убият.

Преди да тръгнат надолу по планината, двамата успяват да изкрънкат от часовоите шест цигари и няколко хранителни порциона. Един приятел на приятеля на Гели, фанатик на тема полети с балон на име Шнорп, който живее във ферма в долината Голдене Ауе, се готвел за полет към Берлин.

— Но аз не искам да ходя в Берлин.

— Миличък, ти искаш там, където го няма Марви.

Шнорп сияе, достатъчно отзивчив е за компанията, току-що се е върнал от местната гарнизонна лавка с камара плоски бели кутии в ръцете: стока, която смята да откара в Берлин.

— Няма страшно — уверява той Слотроп, — не се безпокой. Това пътуване съм го правил стотици пъти. На никого не му пука за някакъв си балон.

Той отвежда Слотроп в задния двор на къщата, всъщност леко наклонена зелена ливада, посред която до голяма купчина ярко жълта и червена коприна стои ракитена гондола.

— Бягството ще бъде наистина дискретно — промърморва Слотроп.

От ябълковата градина изскача тайфа деца, за да им помогнат да пренесат тенекиени туби с етилов спирт до гондолата. Следобедното слънце разхвърля всички сенки нагоре по склона. От запад подухва вятър. Слотроп дава от своята „зипо“ огънче на Шнорп да запали горелката, а в това време децата оправят гънките на аеростата. Шнорп усилва дюзата, докато тя започва да бълва с монотонно фучене пламък встрани и в отвора на големия аеростат. Видимите в про̀света деца се разпокъсват на пулсиращи топлинни вълни. Балонът започва бавна да се издува.

— Не ме забравяй — надвиква Гели фученето на горелката — До следващата ни среща…

Слотроп и Шнорп се покатерват в гондолата. Балонът се издига малко над земята и вятърът го подхваща. Раздвижват се. Гели и децата придържат от всички страни гондолата за перилата, аеростатът още не е напълно прав, но набира скорост, придърпва ги и краката им едва успяват ги удържат, те се кискат и викат. Слотроп гледа много да не се пречка на Шнорп, който има грижата пламъкът от горелката да бъде насочен точно в отвора на аеростата и придържащите въжета на гондолата да не се оплитат. Най-после аеростатът се разлюлява вертикално и вътрешността му пламва в необуздано виещи се талази жълто-алена горещина. Членовете на наземната команда отпадат един след друг и махат на прощаване. Последна остава Гели в бяла рокля, коса сплетена зад ушите на плитки, с нежна брадичка и уста, а големите й сериозни очи не се отделят от Слотроп чак до момента, когато наистина трябва да отпусне ръце. Тя коленичи на тревата, изпраща му въздушна целувка. Слотроп усеща как сърцето му, неуправляемо, се преизпълва с любов и издига бързо като балон. Колкото по-дълго пребивава той в Зоната, толкова повече време му отнема да си напомни, я стига си се правил на мухльо. Как въздейства това място на мозъка му?

Балонът прелита високо над гъста елова гора. Гели и децата се смаляват до сенчести щрихи върху зелената поляна. Хълмовете се отдалечават и позаглаждат. Скоро, поглеждайки назад, Слотроп може да види Нордхаузен: катедралата, кметството, църквата Свети Блазиус… квартала без покриви, където бе открил Гели…

Шнорп го побутва с лакът и сочи. Скоро Слотроп различава долу колона от четири мръснозелени коли, движещи се бързо сред прахоляка към фермата. Както изглежда това са Майките на Марви. А Слотроп виси под тази шарена плажна топка. Е, какво пък…

— Несполука все нося аз — крещи Слотроп след малко. Балонът вече е поел устойчив курс на североизток и двамата с вдигнати яки се сгушват по-близо до спиртния пламък, а температурната разлика между продухваните им от вятъра гърбове и топлината отпред навярно достига 50º. — Трябваше веднага да те предупредя. Ти изобщо не ме познаваш, а ето че летим право към съветската зона.

Шнорп, чиято коса стърчи на всички страни като слама, по немски замислено криви горната си устна:

— Няма никакви зони — отбелязва той, с което повтаря думите на Гели. — Няма никакви зони, освен Зоната.

Минута по-късно Слотроп вече е започнал да проверява донесените от Шнорп кутии. Те наброяват дузина и всяка от тях съдържа дебела торта със златист яйчен крем, която в Берлин струва щури пари.

— Уха-а — ликуващо мучи Слотроп, — егати! Сигурно халюцинирам, — и тем подобни възторжени тийнейджърски словоизлияния.

— Трябва да имаш карта за хранителни порциони от гарнизонната лавка. — Търговски номер. Пазари се.

— Сега не мога да си позволя даже карта за бандаж на мравка — отвръща откровено Слотроп.

— Е, ще разделя с теб ето тази торта — обявява Шнорп след известно време, — защото май започнах да огладнявам.

— Много, много гот!

Та Слотроп нагъва с удоволствие тортата! ближе крем от пръстите си, когато случайно забелязва далеч в небето в посока към Нордхаузен, някакъв странен въздушен обект с размера на точка.

— Хм-м-м…

Шнорп се оглежда.

— Kot!^[14] — Той изважда отнякъде месингов телескоп и го опира, блестящ, на парапета — Kot, Kot, без опознавателни знаци.

— Интересна работа.

Двамата наблюдават как от въздуха — толкова син, че можеш да го вземеш в ръка, да го разтъркаш и пръстите ти да посинеят, — точката постепенно нараства и се превръща в ръждясал стар разузнавателен самолет. Минута по-късно чуват двигателя, който ръмжи и пращи. После буквално пред очите им самолетът прави вираж и захожда към целта.

Вятърът между двата въздухоплавателни съда носи едва доловимата песен на Фуриите:

А пък нашият Макбател,

Бе влюбен в един усилвател

Обаче два-три пъти даде накъсо той

Целия в брадавици остави нашия герой

И направи пожар в спалнята

Ja, ja, ja, ja! В Прусия не ближат путета!

Самолетът прелетява само на два метра край тях и се издига показвайки корема си. Това е едно готвещо се да ражда чудовище. От малък люк наднича червена муцуна с кожен шлем и очила.

— Ах ти, гадняр английски — прелитайки край тях — с’а ш’ти го поднесем твоя гъз на тепсия.

Без да се замисля Слотроп вдига една торта.

— Еби си майката! — Запраща тортата, перфектен изстрел, самолетът бавно се изнизва край тях и пляс, тя шляпва Марви право в лицето. Да-а, точно така. Лапи в ръкавици размазват кашата. Появява се розовият език на майора. Яйчен крем лети из вятъра, жълти капки се точат на издължени дъги към земята. Люкът се затваря, разузнавателният самолет се приплъзва край тях, бавно завива, описва кръг и поема назад. Шнорп и Слотроп хващат по торта, в очакване.

— Моторът му е без капак — забелязал е Шнорп, — и значи ще се целим точно там. — Сега те гледат корпуса на самолета отгоре. Кабината му е претъпкана с просмукани с бира американци, които пеят:

Имаше младеж на име Ритер,

Дето спеше с един трансмитер,

От това му се сбръчка хуя

А после окапа в чорапа му

Ядоса го много, о алилуя.

Разстоянието е стотина метра и приближават бързо. Шнорп хваща ръката на Слотроп и сочи към десния борд. Провидението се е изхитрило да сложи на пътя им един голям бял стръмен облачен масив и вятърът ги носи на пълна скорост право в него; клокочещата твар протяга бели пипала и подканва побързай… побързай… и ето балонът навлиза в нейната мокра и ледена закрила…

— Сега те ще ни чакат.

— Няма — Шнорп слага ръка на ухото, — те са изключили мотора. Тук вътре са, заедно с нас. — Пашкулената тишина продължава минута-два, но разбира се:

Нашият приятел Химелтор

Гъзоонождаше един сервомотор

Но скоро му израсна рог

Точно на върха на кура

И той си нае медиатор

Шнорп бърника горелката и нагажда сиво-розовия ореол на пламъка, опитва да го направи по-незабележим, но без да губят височина. Носят се без ориентир вътре в тяхното собствено мъждиво кълбо от светлина. Оголени гранитни скални върхове, удрят слепешком нагоре като юмруци в облака в опит да попаднат на балона. Самолетът е някъде там със свое направление и скорост. Балонът не може да предприеме никакво действие, безсилен е. Тук балансираните решения са изгубили всякакъв смисъл. Облакът ги притиска, задушава. И се кондензира в едри капки върху тортите. Внезапно, хрипливо и неизтрезняло:

Един младеж от Дикейтър

Спеше с ТК генератор,

И курът и ташаците му

Се замразяваха мигновено

А пък анусът му — след минута-две.

Разпръсват се мъгливите завеси и разкриват американците, които планират на не повече от десет метра и малко по-бързо от балона.

— Сега! — изкрещява Шнорп и запраща една торта в открития мотор. Слотроп пропуска целта и тортата му се разплясква върху цялото стъкло пред пилота. А междувременно Шнорп е започнал да хвърля торби с баласт по мотора и една от тях се заклещва между два от цилиндрите. Изненаданите американци безпорядъчно опипват за пистолети, гранати, картечници или каквото артилеристите обикновено носят със себе си като леко въоръжение. Но вече се отминали и мъглата притваря своята завеса. Прозвучават няколко единични изстрела.

— По дяволите, човече, ами ако ударят аеростата?…

— Ш-ш-ш-т. Мисля, че улучихме кабела от стартовия генератор. — Някъде в средата на облака се долавя недоволното ръмжене на отказващ да се запали мотор. Отчаяно скърцат лостови предавки.

— Ах, мамицата му! — Приглушен вик, отдалечен. Пресекливият вой затихва и след малко настъпва тишина. Шнорп лежи по гръб, нагъва с шумно мляскане торта и се смее нерадостно. Половината от неговата стока е била изхвърлена и Слотроп се чувства леко виновен.

— Не, не. Няма защо да се тревожиш. Това е като в зората на търговските отношения. Отново се връщаме към онова време. Втора възможност. Пътищата са дълги и опасни. Някои загуби при транспортирането са неизбежни. Имал си някакъв бегъл поглед върху търговията в първобитното общество.

След няколко минути облаците се разсейват и балонът лети спокойно под слънцето, от вантите капе вода, аеростатът все още блести от облачната влага. Самолетът на Марви не се вижда никакъв. Шнорп регулира пламъка от горелката. Започват да се издигат.

Малко преди залез-слънце Шнорп потъва в дълбок размисъл:

— Гледай. Можеш да видиш края й. На тази географска ширина земната сянка прекосява Германия с около 1100 километра в час, това е скоростта на реактивния самолет. — Облачната пелена се е разпаднала на мъгливи облаченца с цвета на варени скариди. Балонът лети бавно над селски пейзаж, чиито зелени правоъгълници сумракът вече силно потъмнява: нишката на рекичка припламва от късното слънце, сложно-ъгловатият план на още един град без покриви.

Залезът е жълто-червен, като балона. Меката сфера поляга връз хоризонта като праскова на порцеланова чиния.

— Колкото по-далеч на юг отиваме — продължава Шнорп — толкова по-бързо лети сянката, докато стигне екватора: хиляди километри в час. Направо фантастика. Някъде над южна Франция тя преодолява скоростта на звука, примерно около географската ширина на Каркасон.

Вятърът продължава да ги тласка все по-бързо, на север-североизток.

— Южна Франция — хрумва му на Слотроп. — Да. Точно там аз преминах на свръхзвукова скорост…