Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity’s Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2020 г.)
Форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Томас Пинчън

Заглавие: Гравитационна дъга

Преводач: Красимир Желязков

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Коректор: NomaD

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13338

История

  1. — Добавяне

□ □ □ □ □ □ □

Най-многообичният от всички народи е този, който ще оцелее не по-дълго от вас и мен, в съвместното движение, подвластно на смъртта и времето: импровизираното приключение.

Решения на Конференцията за Дебелото Кърмаче

Север? Кой изследовател е бил насочван някога на север? Това, което трябва да търсиш, е на юг, онези силно мургави туземци, нали? За опасности и рисковани начинания те изпращат на запад, за проникновения — на изток. Но какво има на север?

Маршрутът за бягство на Анубис.

Киргизката Светлина.

Страната на мъртвите хереро.

Мичман Моритури, Карол Евънтир, Томас Гуенхидуи и Роджър Мексико седят край маса на тухлената тераса на „Дебелото Кърмаче“, хотел на брега на едно синьо езерце в Холщайн. Водата искри на слънцето. Покривите на къщите са червени, островърхите кули са бели. Всичко е миниатюрно, спретнато, пасторално спокойно, подчинено на началото и края на сезоните. Открояващи се дървени X-ве върху затворени врати. Есента идва. Мучи крава. Доячката се изпърдява в гюма, който изкънтява с лек звън, а гъските крякат или съскат. Четиримата пратеници със специални мисии пият разредено мозелско вино и беседват за мандали.

Ракетата беше изстрелвана на юг, на запад, на изток. Обаче не и на север, засега не. При изстрелването на юг към Антверпен, пеленгът беше около 173º. На изток, по време на изпитанията в Пенемюнде, с пеленг 072º. При изстрелването на запад, към Лондон, пеленгът беше около 260º. Ако изчисляваме с успоредни линеали, недостигащият (или, ако предпочитате, „сумарният“) пеленг излиза някъде около 354º. Това ще бъде изстрелването предпоставено от всички други, фантомно изстрелване, което, според логиката на мандалите или вече е било извършено при най-строга секретност, или ще бъде осъществено.

И тъй, участниците в Конференцията за Дебелото Кърмаче, както ще бъде известна впоследствие, седят около карта със своите инструменти, цигари и предположения. Не се подсмихвайте иронично. Това е един от великите умозаключителни моменти на следвоенното разузнаване. Роджър Мексико предлага позиционна числова система, за да бъдат направени векторните дължини пропорционални на действителния брой на изстрелванията по протежение на всеки вектор. Томас Гуенхидуи, неизменно чувствителен за събитията в географското пространство, иска да бъдат взети предвид изстрелванията от Близна през 1944 година, (също в източна посока), което ще изтегли стрелката на север от 354º и още по-близо до истинския север, ако бъдат включени и изстрелванията от Валхерен и Ставерен към Лондон и Норич.

Интуицията и фактите — и, може би, остатъците от неподлежащ на цивилизация ужас, притаен в нас, във всеки от нас, — указват истинският север. Каква по-добра посока, накъдето да бъде изстреляна 00000?

Ала бедата е там, че не сме сигурни каква изобщо е ползата от пеленга, пък бил той и някакъв митично-симетричен пеленг, ако по начало не знаем откъде е била изстреляна Ракетата? Имаме опасно положение като острие на бръснач дълго 280 км, преминаващо от изток на запад през сипаничавото лице на Зоната, и то неспирно снове, натрапчиво, подскачащо, невротично, блестящо, непоносимо, неуморно…

И тъй, Под Знака На Дебелото Кърмаче. Полюшваща се цветна фотография на отвратително дебело лигаво бебе. В единия наподобяващ пихтиесто кюфте юмрук Дебелото Кърмаче стиска свински джолан, от който капе мас (извинявайте, прасета, нищо лично), другата ръка е протегнало към една човешка Майчина Цицка, появила се отляво в картината, погледът му е прикован в приближаващата гърда, устата му е отворена — ликуващо изражение, нетърпеливи остри зъби, в изцъклените му очи се чете М-М-М КЛЬОПАЧКА хамхаммлясмлясхам. Дебелото Кърмаче, 23-та карта от Голямата Аркана на Зоната…[1]

Роджър клони към предположението, че това е снимка на Джереми като дете. А Всезнайкото Джереми е простил на Джесика забежката й с Роджър. Той също е имал едно-две залитания и разбира, нали е широко скроен, все пак Войната е свалила някои бариери и, тъй да се каже, е позанижила викторианските морални норми (приказка поднесена от същите шегаджии, които са измислили знаменития Поливинилхлориден Шлифер)… а какво е това, Роджър, той като че опитва да те впечатли, а? клепачите му образуват високи силно извити полумесеци, когато се накланя напред (обаче е по-дребен от Роджър) стиснал чашата, посмуква от възможно най-пошлата Лула, която Роджър е виждал през живота си, възстановка от корен на изтравниче на главата на Уинстън Чърчил вместо огнище на лулата, като не е пропуснат нито един детайл, даже стърчащата от устата пура с пробита дупчица, за да излиза от нея част от дима… намират се във войнишка кръчма в Куксхафен, бивш открит склад за флотски отпадъци, и самотните войници мечтаят и пият сред всичките корабни вехтории, не на същото ниво като нормалните улични кафенета, не, някои посетители са яхнали наклонени люкове или се поклащат в импровизирани люлки, стърчат от наблюдателни платформи или стрелкови гнезда, седят над халбите бира сред вериги, макари, такелаж, стабилизатори, чугунени фитинги. Вечер е. На масите са поставени фенери. Леки нощни вълнички затихват върху бреговия чакъл. Над езерото се носи закъснялото крякане на гъски и патици.

— Обач’ ш’ни удари ли нас, Джереми, ’зобщо няк’га, тебе и мене, ет’ т’ва е в’проса… — Още от появяването си Мексико бе започнал да ломоти тези негови силно конфузни пророчески двусмислия, както на обед днес в клуба.

— Ааъъ, ’кво да ме удари, друже? — Цял ден само това „друже“.

— Ник’га ли не си усещал, че нещо иска д’те удари, Джереми?

— Да ме удари ли? — Той е пиян. И побъркан. Ясно е, че не трябва да го оставям близо до Джесика, тия математици са като обоистите, това като че ли им уврежда мозъка…

Аха-а, но, веднъж месечно, Джереми, дори Джереми, сънува: за комарджийски дълг… непрекъснато пристигат всевъзможни събирачи на дългове… той не помни колко дължи, нито от кого е загубил, даже и на какво са играли не помни. Усеща, че зад тези пратеници стои могъща организация. Нейните заплахи са винаги недоизречени, за да може Джереми да довърши… всеки път през празнината е нахлувал ужас, ясен чист ужас…

Добре, добре. Върху Джереми вече е налетяла другата безпогрешна проверка — на предварително определено място в парк, изскачат двама безделничещи клоуни в работни костюми, с изцяло гримирани в бяло лица, и започват да се пердашат с гигантски (двуметрови) пенокаучукови пениси, изкусно моделирани, в естествени цветове. Тези луксозни фалоси се оказват сполучливо капиталовложение. Роджър и морякът Бодайн (когато последният е в града) привличат по-многобройни зрители от концертите на ДЕБА[2]. Това е прекрасен източник на дребни пари — тълпи се събират в покрайнините на северногерманските села да погледат как двамата шутове се налагат. Тук-там над покривите на къщите стърчат хамбари, повечето от тях празни, и протягат ръцете на своите дървени скелета нагоре към следобедното небе. Войници, цивилни и деца. Много смях пада.

Изглежда хората се смеят, когато им бъде напомнено за Титаните и Бащите. Не е чак тъй забавно колкото торта в лицето, но поне е толкова, а дори и по-истинско и непокварено.

Да, гигантските пенокаучукови хуйове ще останат тук като част от арсенала…

А Джесика — с много по-къса, по-тъмна коса и по-различно очертана уста, по-ярко червило, пишещата й машина се извисява сред купчина писма като несъкрушим фронт между тях — каза тъй:

— Ние ще се оженим. Опитваме много сериозно да имаме дете.

Изведнъж, внезапно между Земното Притегляне и Роджър остава единствено анусът му.

— Хич не ми пука. Ако искаш, можеш да родиш дете от него. Аз ще ви обичам и двете, само ела при мен, Джес, моля те… ти си ми нужна…

Тя натиска червеното лостче на нейния вътрешен телефон. В далечината издрънчава звънец.

— Охрана. — Гласът й е пределно неумолим, думата още продължава да отеква във въздуха, а през замрежената врата на смърдящата на приливно мочурище полукръгла кантора от гофрирана ламарина вече влизат мрачните полицаи. Охрана. Нейният вълшебен свят, нейното заклинание против зли духове.

— Джес… — по дяволите, нима ще се разплаче? Той усеща, че риданието нараства, като оргазъм…

И кой го спасява (или се намесва във и прекъсва неговия оргазъм)? Ами да, самият Джереми. Идва другарчето Бобър и отпраща полицаите, които навъсено озъбени се връщат да мастурбират над комикса „Престъплението не си заслужава разноските“[3] и мечтателно да се любуват в караулката на откъснати от списания портрети на Джей Едгар Хувър или да замислят всевъзможни бели, а участниците в романтичния триъгълник съвсем неочаквано ще обядват заедно в Клуба. Обяд заедно? Това да не е някаква идиотщина в стил Ноел Кауърд[4]? В последната минута Джесика е обхваната от неопределено привидно женско неразположение, за което и двамата мъже предполагат, че е утринно гадене; Роджър си внушава, че тя ще направи възможно най-злобното нещо, което й хрумне, а Джереми го приема като прелестно интимничко ехо-о-здрасти-как-си, за изненадани от срещата мъже. И тъй двамата остават сами, за да обсъдят накратко Операция Бумеранг, британската програма за сглобяване на няколко А4 и изстрелването им към Северно море. За какво друго могат да говорят?

— Защо? — непрекъснато повтаря Роджър, в опит да вбеси Джереми. — Защо искате да ги сглобявате и изстрелвате?

— Нали сме ги пленили? Какво друго може да прави човек с ракетите?

— Но защо?

— Защо ли? По дяволите, явно за да видим как са направени и какво ще стане. Джесика казва, че ти си… ааъъ… математик, а?

— Малка сигма („σ“) умножено по „Р“ от „s“ разделено на малка сигма („σ“) е равно на единица върху корен квадратен от две пи („2π“), умножено по експонента минус „s“ на квадрат („s²“), разделено на две малка сигма на квадрат(„2σ²“).[5]

— Мили Боже — Засмива се Джереми и набързо оглежда помещението.

— Наша стара народна поговорка.

Джереми знае как да се справи с положението. Роджър е поканен на вечеря, неофициално празненство за близки приятели в дома на Щефан Утгардалоки[6], бивш член на управлението на завода на „Круп“ тук в Куксхафен.

— Разбира се, можеш да доведеш и компаньонка, — жегва го ентусиазираният Бобър, — тук е пълно с хубави момичета от военното интендантство и няма да ти е много трудно да…

— Неофициално, дневен костюм ли значи, а? — прекъсва го Роджър. Жалко, че няма такъв. Изгледите да бъде арестуван тази вечер са значителни. Празненство, на което присъстват (а) представител на Операция „Бумеранг“ и (б) директор от „Круп“, трябва непременно да включва (в) поне един добре осведомен за корпоративните сплетни, който да е чул за Уринопускателиния Инцидент в кабинета на Клайв Мосмун. О, ако може само Роджър да знае какво в действителност имат предвид Бобъра и неговите приятели!

Той взема със себе си моряка Бодайн, който се е договорил да му изпратят от Зоната на Панамския Канал (там шлюзовите работници ги носят като униформи, в удивителни тропико-папагалски цветови съчетания от жълто, зелено, бледо лилаво, алено червено) зуут костюм с невероятни размери: арматура от телени закачалки укрепва и подсилва заострените ревери, защото стърчат прекалено много извън останалата част от костюма, под атлазената риза, бледолилаво на лилаво, гиздавият моряк даже носи корсет пристягащ кръста му до изящните 105 сантиметра, за да позволи драстичното вталяване на сакото, което след това разперено надолу от обемни по метър петорни фустанелоподобни плохи се спуска като широка пола до коленете на Бодайн и покрива изцяло задника му. Панталонът му е пристегнат с колан току под мишниците и в глезените се стеснява до двайсет сантиметра, така че, за да го обуе, трябва да отвори добре прикрити ципове от двете страни на крачолите. Целият костюм е син, не костюмено тъмносин, не, а истински СИН, сигнално син. Моментално бива забелязван, където и да се появи. На събирания той просто не оставя на мира периферното зрение и прави невъзможен благоприличния салонен разговор. Това е костюм принуждаващ те или да размишляваш върху най-съществени въпроси като например неговия цвят, или да осъзнаваш своята безсъдържателност. С други думи, пагубна дреха.

— Само двамата ли ше бъдем, а партньорче? — пита Бодайн. — Няма ли да е малко опасничко, а?

— Слушай, — Роджър пуска болезнена усмивка при току-що хрумналата му мисъл, — дори няма да можем да вземем онези големи каучукови хуйове. Довечера ще си използваме мозъците!

— В такъв случай ще изпратя мотоциклета в „При Пуци“ да подберат от там един боен екип и…

— Знаеш ли какво? Ти си изгубил усета за приключения. Да-а. Преди не беше такъв.

— Виж ’кво, приятел, — произнася го на Флотски Диалект, прател, — хайде, прател. Постави се на мое място, в мойте обувки.

— Може, стига да не бяха… с този… оттенък на жълтото.

— Аз съм просто един скромен младеж, — мургавият воин на морските глъбини почесва с вроговени пръсти чатала си в търсене на неуловим рак, накъдря издуващите се дипли и плата на панталона, — луничаво момче от Албърт Лий, Минесота, на 69-то шосе, където ограничението на скоростта е да караш колкото можеш по-бързо цяла нощ, и опитвам да се стабилизирам тука в Зоната, още преди да навърша 10 години бях само едно луничавото момче и пъхах безопасна игла в една тапа вместо жичка за контактен проводник и по цели нощи слушах гласовете от източното до западното крайбрежие и да ти кажа прател, нито един от тях изобщо не е препоръчвал да се намесвам в някоя гангстерска война. А ти можеш да бъдеш предоволен, че все още си шантаво наивен. Родж, ч’ай само и ще видиш първото европейско гангстерско нападение, те обичат да стрелят по три пъти, в главата, корема и сърцето. Загряваш ли, в корема? А тука стомахът не е второкласен орган, прател, ша знаш, че т’ва е една хубава идея, малко нещо есенна, за да я имаш предвид.

— Бодайн, ти нали дезертира? Това е смъртна присъда, нали?

— Глей с’а, т’ва мога да го оправя. Но аз съм само едно винтче. И не смятай, че аз знам всичко. Единственото, дето знам, е моя занаят. Мога да ти покажа как се пречиства кокаина и как се взема проба за анализ, мога да опипам скъпоценен камък и по температурата му да определя дали е фалшив, подправеният камък поглъща по-малко топлина от тебе, или както са казвали древните търговци „стъклото е калпав вампир“, и-и-и мога да разпознавам фалшивите мангизи тъй лесно като да открия буквата Е в таблицата на очния лекар, имам може би най-добрата зрителна памет в Зоната… — и докато монологът му продължава, Роджър го замъква, както е със зуут костюма, на пищното празненство на „Круп“.

Още с влизането им, първото, което Бодайн забелязва, е свирещия тази вечер струнен квартет. Втората цигулка се оказва Густав Шлабоне, честият нежелан партньор по друсане на „Киселината“ Бумер, или „Капитан Ужас“ както гальовно и напълно основателно е известен на Мястото, а на виолата е съучастникът на Густав в докарването до поголовно самоубийствено униние на всички в радиус от 100 метра, където и да се появят двамата (Фред и Филис, кой чука на вратата ви и хихика?) самият Андре Омнопон с пухкавите мустаци а ла Рилке и татуирано на корема Прасето Свинчо (което напоследък става адски „шик“: даже във Вътрешната Зона американските тийнейджърки масово го смятат за потресаващо). Тази вечер Густав и Андре са Вътрешните Гласове. Което е твърде странно, защото в програмата е обозначен забранения квартет Опус 76 на Хайдн, тъй наречения „Казу“ Квартет в Сол бемол минор, получил названието си от частта Largo, cantabile e mesto[7], в която от Вътрешните Гласове се изисква да свирят на казу вместо на техните обичайни инструменти, създавайки по този начин уникални за музикалната литература проблеми с динамиката на виолончелото и първата цигулка.

— Всъщност, на някои места трябва да преминавате от spiccato на détaché[8], — бързо ломоти Бодайн докато отвежда някаква корпоративна съпруга в другия край на залата до масата за безплатна кльопачка, отрупана с рачешки ордьоври и сандвичи с месо от петел — по-леко с лъка, по-малко контакт със струните във високата част на лъка, нали разбирате, по-меко, и освен това има около хиляда завишени преходи от ppp[9] към fff[10], но само един, прословутият Единствен, е обратен…

В действителност една от причините за забраната на произведението е това внезапно пагубно затихване на fff до ppp. Това е докосването на блуждаещата звукова сянка, Слънчевият Brennschluss[11]. Те не искат вие да слушате прекалено много такава музика, във всеки случай не и в интерпретацията на Хайдн (странна поведенческа грешка на дълбокоуважавания композитор): виолончело, цигулка, виола и дискантови казу се веселят заедно в звуците на една мелодия наподобяващи песента „Виж ме как танцувам полка“ от филма Доктор Джекил и господин Хайд, когато внезапно по средата на непълен такт двете казута замлъкват съвсем, а Външните Гласове започват да бръмчат нещо силно немелодично, представляващо според традицията двама Селски Идиоти от XVІІІ век, които вибрират с долните си устни. Един срещу друг и един на друг. Това пицикато на малоумниците продължава 20 такта, 40 такта, а средния управленски персонал на „Круп“ поскърцва в кадифените столове с извити крака, бибубу-бибубу нещо май не ми прилича на Хайдн, мамче! Представители от „Импириал Кемикъл Индъстрийз“ и „Дженерал Илектрик“ извиват глави в опит да прочетат на светлината на свещите програмките, грижливо написани лично от другарката на Утгардалоки в живота, фрау Утгардалоки, името й е всеобща загадка (от което Щефан е имал само полза, защото в нейно присъствие всички се държат боязливо и предпазливо). Тя е русият и мъртъв образ и подобие на майка ти: ако някога си я виждал, окарикатурена в ковано злато, прекалено хлътнали и деформирани бузи, прекалено тъмни вежди, склери на очите прекалено бели, и в начина, по който Те са разкривили лицето й, въплъщава някакво нулево безпристрастие, което накрая преминава в истинска злоба и тогава разпознаваш изражението: тук на този фестивал на „Круп“ мислено присъства Налин Слотроп точно преди първото й мартини. А също и синът й Тайрън, но само защото сега, краят на август, т.е. началото на зодия Дева, той вече се е превърнал в оскубан албатрос. Какво ти оскубан — направо одран! Разпръснат из цялата Зона. Много е съмнително дали ще може да бъде „намерен“ отново, в общоприетия смисъл на „безспорно разпознат и задържан“. Само пера… излишни или възстановими органи, „които, ако не беше отсъствието на каквато да е враждебност, бихме се поблазнили да класифицираме като «Феномен на хидрата»[12]…“ — описан от Наташа Раум[13] в статията й „Зони на неопределеност в анатомията на албатросите“, Протоколи на Международното Дружество на Изповядващите Възторг към Нозологията[14] на Албатроса, зима 1936 година, превъзходно списание, онази зима те даже изпратиха кореспондент в Испания, за да отрази събитието, има броеве посветени изцяло на анализите на световните икономики, всички определено свързани с проблемите на Нозологията на Албатроса: може ли да бъде отнесен тъй нареченият „Нощен Червей“ към Псевдо-Голдстрасиановата Група, или, понеже симптомите са почти еднакви, не е ли по-правилно да бъде смятан за по-коварна форма на Хебдомериазис на Моп[15]?

Е, ако Противодействащите Сили са били наясно какво се крие зад тези категории, те могат да бъдат в по-добро положение да обезоръжат, обезпенисят и разглобят Човека. Но те не знаят. Всъщност знаят, обаче не си го признават. Тъжно, но факт. В присъствието на големи парични суми, Противодействието, както всички нас, е шизоидно и колебливо и това е жестоката истина. В мозъците на всички нас, Човекът има филиали, неговият корпоративен символ е бял албатрос, всеки местен представител има прикритие, известно като Егото и тяхната мисия в този свят е Кофти Работа. Ние знаем какво става и позволяваме то да продължава. Докато можем да ги виждаме, да се вторачваме от време на време в тях, в тези свръхбогаташи. Докато те ни разрешават, макар и рядко, да хвърлим по един кратък поглед. Ние имаме нужда от това. А колко често и при какви условия… те си знаят… Ние трябва да четем повече статии в популярните списания от рода на Вечерта, Когато Роджър и Бобъра Се Сбиха Заради Джесика, Докато Тя Плачеше В Обятията На Круп, и да ни текат лигите над всяка размазана снимка…

Роджър навярно е мечтал цяла минута за потните термидорски[16] вечери: западналите Противодействащи Сили, блестящите бивши бунтари, подозирани донякъде, но все още радващи се на официална неприкосновеност и коварна любов, достойни да бъдат запечатани на снимка, където и да отидат… обречени любими уроди.

Те ще ни използват. Ние ще помогнем за узаконяването Им, обаче Те всъщност нямат нужда от него, то е още една премиална добавка за Тях, хубава, но не основна…

О, да, Те няма ли да постъпят точно така? Ще доведат Роджър сега, в меко казано неподходящо време и място тук в лоното на Опозицията, докато първата в живота му истинска любов не я сдържа да се върне у дома и да поеме още една порция от спермата на Джереми, за да изпълнят дневната норма — посред всичко това Роджър трябва да си зададе пряко (о, майната му) интересния въпрос: кое е по-лошо, да продължи да живее като Техен любимец или да умре? Това е въпрос, който той изобщо не е предполагал, че някога ще се запита сериозно. Беше дошъл изненадващо, но сега не може да бъде прогонен, той наистина трябва да реши и достатъчно скоро, приемливо скоро да усети как ужас сковава вътрешностите му. Ужас, който не може да бъде прогонен с мисли. Той трябва да избира между живота и смъртта. Да го остави за известно време на изчакване не е компромис, а решение да живее, според Техните условия…

Призракът на виолата, с естествени кафяви жилки и полупрозрачен, с въздишки се присъединява и оттегля от другите Гласове. Преливащата енергия е непрекъснато в движение. Сред музикалните фрази обикалят едва доловими извисявания, наречени от немците „дихателни паузи“, които обединяват нотите или подготвят промени в гръмкостта. Тази вечер навярно поради изпълнението на Густав и Андре, но след известно време слушателят наистина започва да чува паузите, а не нотите, и гъдел завладява ушите му, подобен на непроизволния очен гъдел при продължително разглеждане на разузнавателна карта, докато бомбените кратери зейват и се превръщат в кексчета бухнали извън формичката, или планинските хребети се сгъват в долини, море и земя мъждукат отвъд живачно-сребристия бряг — ето тъй танцуват тишините от този квартет. И-и-и почакайте да се включат и казутата!

Това е музикалният съпровод на следващото по-нататък. Заговорът против Роджър е бил замислен с трепетно и шеметно ликуване. Морякът Бодайн е неочаквана премия. Отиването на вечерята се превръща в жреческа процесия с потайни жестове и споразумения. Съдейки по пълното с relevés, poissons, entremets[17] меню, вечерята ще бъде много пищна и претенциозна.

— ’Кво е т’ва „Überraschungbraten“ тука? — морякът Бодайн пита съседката си отдясно Констанс Фламп, репортерка с развлечена сиво-зелена униформа, цапната в устата и любимка на всеки американски войник от Иво Джима до Сен Ло.

— Ами че точно това, което пише, моряче — отвръща „командоската Кони“. — На немски означава „печено с изненада“.

— Аха, загрях — обявява Бодайн.

Тя, вероятно неволно, направи някакъв знак с очи, може би, Пойнтсман, съществува едно такова нещо като рефлекс на добротата (колко ли младежи е виждала да загиват от ’42 насам?), който от време на време, също отвъд Нулата, избягва угасяването… Бодайн устремява поглед към далечния край на масата, през корпоративни зъби, лакирани нокти, монограмирани прибори за ядене, и едва сега забелязва каменна барбекю пещ с два чугунени шиша за ръчни действия. Прислужници в предвоенни ливреи деловито полагат в нея хартия (предимно стари директиви на ВКСЕК), чамови цепеници и въглища, разкошни черни буци с размери на юмрук, за такива някога бреговете на каналите са били осеяни с трупове, някога по време на Инфлацията, когато това е било смятано за толкова смъртоносно скъпо нещо, представяш ли си… До пещта Юстус се кани да запали тънка свещ, Гретхен изящно полива горивните материали с армейски ксилол от доковете, морякът Бодайн наблюдава обърнатата наопаки към пода глава на Роджър придържана от четири или шест ръце, устните са отделени от зъбите и венците белеят и придобиват цвета на череп, а една от прислужниците в класическа униформа атлаз-и-дантели, палава, напълно подходяща за подлагане на мъчения девойка, почиства зъбите на Роджър с американска паста, старателно изтърква никотиновите петна и зъбния камък. Очите на Роджър изразяват такава болка и молба… Наоколо гостите шушукат. „Колко оригинално, Щефан е помислил даже и за пача!“ „Аз пък умирам от нетърпение да пусна зъби на някой друг орган…“ кискане, ускорен тежък дъх, а какви са тези много сини и тесни панталони целите изподрани… а какво е изцапотило сакото така, а какво там червенее на шиша и се покрива с глазирана мазна корица, върти се, чие лице ще се завърти към… ами че това е…

— Няма кетчуп, няма кетчуп — косматото синьо сако възбудено сред шишенца с оцет и зехтин и подноси — изглежда, че е… ебати, Родж, що за място е това — крещи изкосо надолу през седем вражески лица — ей, прател, да се намира там при тебе кетчуп?

Кетчуп е кодова дума, ясно ли е…

— Много странно, — отвръща Роджър, който ясно е видял съвсем същото в пещта за барбекю, — аз тъкмо щях да те питам същото!

Двамата се усмихват глупашки един на друг. Отбелязваме за протокола, че аурите им са зелени. Сериозно. Още от зимата на ’42 година, в конвоя през бурята в Северния Атлантик, навсякъде из кораба се търкалят тонове 127-милиметрови снаряди, германската вълча глутница отляво и отдясно невидимо потопява на поразия другите кораби, в боеви постове в оръдейна кула №51 се чува как Папи Ход разказва анекдоти за корабокрушения, наистина смешни, и всички в разчета се хващат истерично за коремите, задъхани, — оттогава насам морякът Бодайн никога не е бил обхващан от тъй силен екстаз при откриващата се пред него неминуема възможност за смърт.

— Яка трапеза сте спретнали, а — вика Бодайн — ’Но’о готина кльопачка!

Разговорите са почти замрели. Вежливо любопитни лица се обръщат към него. Пламъци лумват в пещта за барбекю. Това не са „чувствителни пламъци“[18], но ако бяха такива те нямаше да открият присъствието на бригаден генерал Пудинг. Сега той е член на Противодействащите Сили, благодарение на благосклонността на Карол Ивентир. Точно така, благосклонността. Сеансите с Пудинг са не по-малко тягостно уморителни от някогашните Ежеседмични Оперативки в „Бялото Видение“. Сега Пудинг дърдори повече отколкото приживе. Участниците са започнали да хленчат: „Ще се отървем ли изобщо някога от него?“ Но именно благодарение на пристрастието на Пудинг към кулинарните лудории е била разработена следващата по-долу отвратителна военна хитрост.

— О, не съм сигурен, — преувеличено небрежно се включва Роджър, — защото изглежда в менюто няма сополена супа.

— Аха. Не бих отказал малко пудинг с пепелянки. ’Кво мислиш, дали имат тука от него?

— Не. Обаче може да им се намира суфле със струпеи, — крещи Роджър, — и с менструален мармалад!

— Аз пък съм набелязал хей ония задушен заек със запържени зародишчета — предлага Бодайн — Или ’кво ще кажеш към него малко салата със съсирена слуз?

— Ако обичате — шепне от другия края на масата глас с неопределена полова принадлежност.

— Можем да съставим по-добро меню от това, — размахва менюто Роджър. — Да започнем с разядки с развалени раци, или, да речем, с някакви хитри сандвичета със сперма, красиво аранжирани, разбира се… или-и-и скрофулозни сарделки! М-м-м, да, намазани с майонеза от машинно масло? а най-отгоре с парче сочна насрана наденичка…

— Аха, разбирам, — отбелязва командос Кони, — трябва да бъде алитеративно[19]. Какво ще кажете за… пелмени с плацента?

— Ние правим супите, миличка — заявява морякът Бодайн — тъй че нека да предложа клизмено консоме или бактериален бульон.

Крем супа от кастрирани катерички — отзовава се Кони.

— Точно така.

Стрептококова салата — продължава Роджър, — с мънички черешовочервени кубчета желирана абортна аспида, натопени във фин смегмен сос.

Чуват се звуци на благовъзпитано-давещо се прокашляне и един регионален управляващ по продажбите от ИХП[20], напуска забързан, след като е повърнал дълъг полумесец бежов бълвоч с някакви бучици, който плисва през цялата ширина на паркета. Всички около масата надигат салфетки към лицата си. Оставят приборите, среброто звънти по белите полета, и отново загадъчно колебание, същото както в кабинета на Клайв Мосмун…

А ние продължаваме през фондю с фурда (умело пуснатите мехурчета анален газ бавно изплуват в гъстата мазнокашкавалена лепкава полутечнота, мняъмм, вкусно), понички с пепелна пяна, венерически въшки в сос от смегма…

Едното казу млъква.

— Гангренозни гофрети! — крещи Густав.

— Палачинки с пикочен петмез и сладък сироп — добавя Андре Омнопон, Густав подновява свиренето, а междувременно Другите Гласове спират объркани.

— И намазани с конфитюр от калцирана карантия — мърмори виолончелистът, който също няма нищо против да се позабавлява малко.

— Фрикасе с фъшкии — Кони възторжено тропа с лъжицата, — хемороиден хайвер!

Фрау Утгардалоки скача на крака, преобръща поднос с кюфтенца от калинки — моля за извинение, в действителност това са поширани яйца — бяга от стаята с трагически хлипания. Нейният метално изискан съпруг също става и я последва, отправяйки през рамо мъжествени погледи, обещаващи сигурна смърт на размирниците. През увисналата покривка на масата се процежда дискретна воня на повръщано. Нервният смях отдавна е изтънял до клеветнически шепот.

— По ваш избор: гулаш с гъсеници или някаква превъзходна кремавобяла прокажена пита — леко монотонно припява Бодайн „про-ка-же-на [тонът е с една трета по-нисък] пи-та“ — закачливо нахъсва противящите се, размахва им пръст, хайде младички разбойници, повръщайте хубаво за добрия зуут-костюмар…

— Пържолки с пърхотена поливка! — крещи Хулиганът Роджър.

Джесика ридае увиснала на лакътя на нейния джентълмен Джереми, който сковано я отвежда завинаги навън и клати глава от безразсъдството на Роджър. И какво, изпитва ли болка Роджър, поне за секунда? Да, и още как! Ти също би изпитал болка. Можеш дори да изразиш съмнение в стойността на собствената си кауза. Но изпускащите пара фини фиденца трябва да бъдат сервирани с масло, сополени сливици на скара и каша от кюртирани кученца, да бъдат пльокнати в паниците на едно подсмърчащо и хленчещо поколение от бъдещи изпълнителни директори, крем-пити с пълнеж от пубисни перуки да бъдат разнесени по терасите, нашарени от аленото небе или втвърдяващи се от есента.

— Пъпчасали пирожки!

— И пръдлива плазма!

— И путка-плакия!

Лейди Мнемозина Глууб има някакъв припадък, тъй силен, че огърлицата й се разкъсва и перлите започват да потракват върху копринената покривка на масата. Царува всеобща загуба на апетит, а да не говорим за неприкритата морска болест. Пламъците в пещта-барбекю са угаснали. Тази вечер няма мазнина за захранването им. Между спазмите от жълта жлъчна пяна излизаща от носа му, сър Ханибал Грънт-Гобинет заплашва да повдигне този въпрос в Парламента. „Ще се видим с вас двамата в «Скръбс»[21] пък ако ще да пукна!“ Е, защо не…

С леко несигурна танцова стъпка Бодайн излиза навън и размахва широкопола гангстерската шапка. Чао-чао, момчета. Единственият все още седнал гост е Констанс Фламп, която продължава да бълва гръмогласно нови десертни предложения: „Торта с тения и тахтаби! Какавидени курабии! Гноясали глисти с грозде!“ Утре ще я нахокат здравата. Целият под е осеян с блестящи локвички от различни течности, съвсем като водни миражи в Шестото Преддверие на Трона[22]. Густав и останалите от квартета са зарязали Хайдн и всички последват Роджър и Бодайн навън, а струнните инструменти и казутата акомпанират на Отвратителния Дует:

О, дайте ми от онова акне ала-мод,

Толкоз много ядох, че ще експлодирам!

Можеш цяла нощ да кльопаш, прател,

Сополени сливици на скара,

И динена дрисня…

— Трябва да споделя нещо с вас — бързо шепне Густав. — Чувствам се просто ужасно при мисълта, че няма да искате такива като мен. С други думи… аз бях щурмовак. Много отдавна. Нали знаете, като Хорст Весел.

— И ’кво от т’ва? — смее се Бодайн. — Аз пък може да съм бил младши детектив при Мелвин Първис[23].

— Какво?

— Разследвах „Пост тоустис“[24].

— Какъв е той? — Германецът наистина мисли, че „Пост тоустис“ е името на американски фюрер, леко приличащ на Том Микс[25] или на някой друг също толкова мъжествен на вид каубой.

Последният чернокож прислужник отваря последната врата за навън и към бягството. Бягство довечера.

— Диария с дърдонки и вафлички с вагинален вазелин, джентълмени — кима той. И едва сега забелязваш наченките на зазоряването и виждаш усмивка.

Бележки

[1] В Главните Козове (или Големите Аркани) на стандартната колода (карти) Таро има 22 карти. Този допълнителен символ изглежда аналогичен на 13-тия Дом в традиционния зодиак. — Б.пр.

[2] Дружество „Естрада“ за Британската Армия — британският организатор на представления и развлечения за британските войници в чужбина. — Б.пр.

[3] Комикс от Леверет Стоун Глийсън (1898–1971) излизал от 1942 до 1955 г., в 126 броя. Това е първият комикс специално предназначен за възрастни читатели. — Б.пр.

[4] Ноъл Пиърс Кауърд (1899 — 1973) е английски драматург, романист, актьор, композитор и режисьор. Майстор на „добре направени“ салонни комедии с остроумни диалози, изпълнени с ирония и чувство за хумор. Автор на стотици песни. — Б.пр.

[5] В статистиката това е уравнението за „нормално“ или „Гаусово“ разпределение, което дава „нормална“ графика с форма на камбана и функцията на плътност на вероятността за нормално разпределена случайна променлива със средна условна изходна точка и стандартно отклонение малка сигма (σ). Но в случая имаме „Р от s разделено на малка сигма (σ)“ — указание, че нещата не са напълно нормални. — Б.пр.

[6] Тевтонският бог Утгардалоки е гигант и олицетворение на злото в тевтонската митология. — Б.пр.

[7] Опус 76 от Йозеф Хайдн (1732–1809) е серия от 6 квартета (1799) посветени на граф Ердьоди. Петият квартет в Ре мажор е поредица от свободни вариации по средата на които има бавна тъжна песен (Largo, cantabile e mesto /итал./ — бавно, напевно и печално). Тази средна част е написана във Фа диез мажор. Авторовата въображаема „забранена“ част за казу е „в Сол бемол минор“. — Б.пр.

[8] Движения на лъка на цигулка. Spiccato (итал.) е т.нар. „захвърляне“, при което лъкът удря леко струните на инструмента и отскача от тях. Détaché (фр.) е продължително непрекъснато движение на лъка по струните. — Б.пр.

[9] Piano, pianissimo (итал.) — пиано, пианисимо — тихо, много тихо. — Б.пр.

[10] Forte, fortissimo (итал.) — форте, фортисимо — силно, много силно. — Б.пр.

[11] Brennschluss (нем. ракет.) — в случая: угасване (на слънцето). При изстрелването на ракета — спиране подаването на гориво и съответно на горенето, изключване (прекратяване работата) на двигател. — Б.пр.

[12] Феномен на хидрата (нем.) — назован по името на чудовището от древногръцката митология. Херакъл завоюва своето безсмъртие като извършва 12 подвига, вторият от които е бил да убие Лернейската хидра, чудовище с тяло на змия и 9 драконови глави. При отсичането на всяка от тези глави израствали две нови. — Б.пр.

[13] Raum (нем.) — (космическо) пространство, космос. — Б.пр.

[14] Нозология (от гръцки: νόσος, nosos, „болест“ и λόγος „логос“) — учение за болестите, за тяхната класификация и номенклатура. — Б.пр.

[15] „Нощен Червей“… Псевдо-Голдстрасиановата Група… Хебдомериазис на Моп — въображаеми болести. Хебдомериазис (произлиза от „hebdoma“/лат./ — седем) и означава всякаква патология, която се проявява през първата седмица от живота. — Б.пр.

[16] Термидор е единадесетият месец от календара на Френската революция, отговарящ на периода от 19 юли до 17 август. На осми Термидор от втората година на революцията (27 юли 1794) са били арестувани Робеспиер и Сен-Жуст и на следващия ден екзекутирани. — Б.пр.

[17] Пикантни сосове, риби, леки ястия след печеното (фр.). — Б.пр.

[18] Наречен тъй, защото такъв пламък служи като проверка срещу измами — смята се, че той ще открие истинското физическо движение в стаята, а не духовното. — Б.пр.

[19] От алитерация — набуквяне, т.е. стилна фигура, при която в стих или проза се повтарят еднакви или сходни звуци в началото, по средата или в края на думите за по-голяма музикалност и изразителност (Рано Радка ранила). — Б.пр.

[20] Имперска Химическа Промишленост. — Б.пр.

[21] Т.е. лондонският затвор „Уормуд Скръбс“. — Б.пр.

[22] Мер е особен вид светлина, две светлинни полета, въртящи се едновременно в противоположни посоки. Тези полета се активират, когато човек прилага определени дихателни техники. Ка означава дух — това е индивидуалното съзнание на всеки човек. Ба означава тяло — това е начинът, по който всеки индивид възприема реалността. При хората Ба обикновено се свързва с тялото или физическия свят. На арабски език терминът Меркаба означава превозно средство, а на иврит — колесница. В Йезекиил 1:46-26 думата Меркаба е използвана за описването на колесницата на Бог, теглена от четири Херувима, всеки от които има четири крила и четири лица. Меркаба това е светлинно поле, въртящо се обратно по часовниковата стрелка, което се генерира от въртенето на определени геометрични фигури, и това поле влияе на душата и тялото, дава възможност на съзнанието, тялото и духа да достигнат и навлязат в други измерения или форми на живот. Шестото преддверие в Меркаба мистицизмът е предпоследна спирка при изкачването до божествения трон и е пазено от архангелите Кацпил и Домиел. То представлява върховното изпитание на вярата на мистика. — Б.пр.

[23] Мелвин Хорас Първис II (1903–1960) — специален агент ръководещ чикагския филиал на ФБР. Става широко известен с преследването и залавянето на прословути банкови обирджии като Бейби Фейс Нелсън, Джон Дилинджър и Прити Бой Флойд, а също и с използването на жестоки методи за изтезание за изтръгването на информация от заловените престъпници. — Б.пр.

[24] През 1935 г. „Дженерал Фудс Къмпани“ произвеждаща корнфлейкс марка „Пост тоустис“ започва да слага в кутиите с корнфлейкс за пазара имитации на полицейски значки и токи за колани като подаръци за купувачите на корнфлейкс марка „Пост тоустис“. — Б.пр.

[25] Том Микс (1880–1940) — американски филмов актьор снимал се в периода от 1909–1935 г. в 291 филма от тях 160 уестърни. — Б.пр.