Томас Пинчън
Гравитационна дъга (71)

□ □ □ □ □ □ □

Енциан упорито тласка своята чисто нова ракета в нощта. В дъжд, гъста мъгла, преди караулът да я покрие с брезент, блестящата кожа на ракетата се превръща пред очите ти в тъмна шиста. Може би все пак ще я боядисат черна, точно преди изстрелването.

Това е 00001, втората в нейната поредица.

Руските високоговорители отвъд Елба са те приканвали. Американски слухове са долитали до вечерните огньове и на фона на твоите надежди са призовавали жълтите американски пустини, червенокожите индианци, синьото небе, зеления кактус. Какво изпитваше към старата ракета? Не сега, когато тя ти дава сигурна работа, а преди, помниш ли още как ги издърпвахте на ръце, онази сутрин бяхте дванайсетина, почетен караул при обичайната среща на вашите тела с нейната инерция… лицата на всички ви потънали в сплотена всеотдайност, вълнообразно преливащите нюанси на индивидуалността се заглаждат и смекчават, смекчават, всяка приливна вълна идва малко по-разфокусирана докато накрая всичко се слива в неразличими оттенъци на облак, цялата ненавист и цялата любов изтрити за краткото разстояние, на което трябваше да бутате Ракетата по зимния бряг на канала, застаряващи мъже, пешовете на шинелите плющят по кончовите на ботушите, белите фонтанчета на дъха ви кипят поривисто като вълните зад вас… Къде ще отидете всички вие? В кои империи, в кои пустини? Вие галехте нейното жестоко тяло, мръзнехте през ръкавиците, заедно тук вие, дванайсетте, приемахте вашата тежка борба, без да се срамувате или спотайвате, бяхте влюбени в нея, на този балтийски бряг, вероятно не в Пенемюнде, всеки случай не в официалното Пенемюнде… ала някога, преди много години… момчета с бели ризи и тъмни елечета и кепета… на някой плаж, детски курорт, когато бяхме значително по-млади… при Изпитателен Стенд VІІ, най-после, чийто образ вие не можехте да изоставите: как мирише вятърът на сол и смърт, приглушеният грохот на зимния прибой, предчувствието за дъжд в тила ти раздвижва късо подстриганата коса… При Изпитателен Стенд VІІ, святото място.

Но сега всички младежи са зрели мъже и сцената е почти обезцветена… те бутат и натискат в посока към яркото слънце, което ги блъска в лицата, те присвиват очи, озъбват се в усмивки, тук светлината блести много силно, като на сутрешната смяна в „Сименс“, и сражаващите се високо на стената кентаври^[1], часовникът без цифри, скриптене на велосипеди, обедни пакети и кутии и сведените лица на тежко влачещи крака покорни потоци мъже и жени към зейналите тъмни отвори… сцената наподобява дагеротип на ранния Ракетен Град заснет в 1856 година от един отдавна забравен фотограф, всъщност това е снимката, която го е убила: умрял седмица по-късно от живачно отравяне, след като вдишвал парите на нагрятия метал в своето студио… е, той бил редовен консуматор на живачни пари в умерени дози, смятал, че са полезни за мозъка му и навярно това обяснява снимки като „Ракетният Град“: тя дава поглед от топографски невъзможна за Германия височина към церемониалния Град, очаквано съставен от четири части, всички линии, затъмнявания, щриховки и ретуширания, архитектурни и човешки, са свръхестествено прецизни, градът е застроен във формата на мандала като село на хереросите, над него има великолепно небе, все едно мрамор пресъздаден в стихия от грамадни бели талази и светлина като от нажежен метал… в различни части на града изглежда се извършва строителство или събаряне на сгради, тук всичко е променливо, можем да видим отделните капчици пот по загорелите шии на работниците, които се завират във влажните мазета… торба цимент се е скъсала и отделните прашинки висят на светлината… Градът ще се променя винаги, нови следи от гуми в праха, нови цигарени бандероли в боклука… конструктивните промени на Ракетата създават нови маршрути за доставка, нови жилищни условия, отразени в интензивността на движението наблюдавано от тази необичайна височина, даже има съставени таблици на Функциите, които могат да възникнат, от такива промени на Града до видоизменения на Ракетата: всъщност само продължение на методиката, посредством която Констанс Бабингтън-Смит и колегите й от базата на британските ВВС в Медмънам още в 1943 година откриват Ракетата на въздушни фоторазузнавателни снимки на Пенемюнде^[2].

Но спомни си обичаше ли я. Ако отговорът е да, как си я обичал. И колко много. Все пак ти имаш навика да питаш „колко много“, свикнал си да измерваш, да сравняваш резултатите от измерванията, да ги вкарваш в уравнения, за да разбереш още колко повече, колко много, колко много, когато… и тук във вашето общо стремление към морето изпитайте колкото ви се иска от онази загадъчна двусмислена любов, която също е перчене, срам, инженерна геополитика — „сфери на влияние“ видоизменени в тороиди^[3] с параболично напречно сечение, за далекобойност на Ракетата…

… не, както може би сме предполагали, ограничена отдолу от линията на Земята, от която тя „се издига“ и от Земята, която тя „удря“, Не Обаче Ти Никога Не Си Мислел Това Разбира Се Тя Започва Далеч По-Дълбоко Под Земята И Продължава Безкрайно Навътре В Земята и ни е позволено да видим само върха, необуздания яростен пробив през повърхността, идващ от другия безмълвен свят (реактивен самолет преминава звуковата бариера, а няколко години по-късно космически кораб надминава скоростта на светлината) Запомни, Че Тази Седмица Паролата В Зоната Е: ПО-БЪРЗО ОТ СКОРОСТТА НА СВЕТЛИНАТА Ускоряваш Драматично Глас — Линейни Изключения Се Правят Само В Случай На Оплаквания За Горните Дихателни Пътища, разбери, във всеки „край“ се извършва огромен пренос на енергия: пробив нагоре в този свят, контролирано горене и отново пробив надолу, неконтролирана експлозия… тази несиметричност води до предположението, че някакво етероподобно присъствие преминава през времето, тъй както Етерът прекосява пространството. Презумпцията за Вакуум във времето пораждаше вероятността да ни изолира един от друг. Но пренасящото ни от свят в свят море на Етера може да ни върне целостта, да ни покаже една по-приветлива и по-добросърдечна вселена…

И тъй, да, да, това тук е схоластика, Ракетно-Държавна космология… и Ракетата действително е начело, сред другите, покрай тези явни змийски кълба, които в дъгоцветна светлина и стоманени тетанически гърчове^[4] блъскат с камшични удари над земната повърхност… край тези бури, тези излизащи от дълбоката земна гръд явления, за които изобщо не ни е било споменавано… край тях, през свирепата ярост, до един прономериран космос, приятно старомоден и облицован с махагонова ламперия, викториански тип Мозъчна Война, както между кватерниона и векторния анализ през 1880-те *2 — носталгията по Етера и по големите подови часовници с махала и каменни анкърни тежести, детайли от сребро и ситно назъбен месинг и филигранни елегантно функционални форми. Тоналността, естествено, е в сепия. Но Ракетата е длъжна да бъде много неща едновременно, трябва да отговаря на изобилие от различни очертания в сънищата на онези, които я докосват — в сражение, в тунел, на хартия — тя трябва да преживее ереси, блестяща и непоколебима… а еретици винаги ще има: Гностици довеяни от поривите на вятъра и огъня и приютени в тронните зали на Ракетата… Кабалисти, които изучават буква по буква Ракетата все едно това е Тората^[5], нитове, горивна камера и месингова дюза-разпръсквач, обсебили са нейния текст, за да разместват думите и да ги съчетават в нови непрестанно разкриващи се откровения… Манихейци, които виждат две Ракети, добра и лоша, и на свещена идиолалия^[6] хорово пророкуват появата на Изначалните Близнаци (някои твърдят, че имената им са Енциан и Блицеро), за добрата Ракета дето ще ни отнесе към звездите, за лошата Ракета проектирана за самоубийството на Света, и за вечната борба между двете.^[7]

Но тези еретици ще бъдат издирени и с гибелта на всеки от тях властта на тишината ще се разраства… всички те ще бъдат заловени. Всекиму ще бъде предназначена отделна индивидуална Ракета. В насочващата й глава ще бъдат заложени ЕЕГ^[8] на еретика, амплитудните върхове и шепоти на пулса му, призрачния цъфтеж на неговото персонално инфрачервено излъчване, всяка Ракета ще разпознава своя избраник, ще го дебне и преследва из нашия Свят като напасла се с марихуана безмълвна ловна хрътка, блестяща и насочена от небето в гърба му, вихрено атакуваща и стремително връхлитаща, негов пазител и палач…

Задачите са, както следва: (1) Да извършат транспортирането по релси, които могат внезапно да прекъснат на речен бряг или в овъглено вагоноремонтно депо, по шосета, за чиито дори непавирани спомагателни пътища сега патрулират руски, британски и американски войски във все по-ожесточена окупация, страхът от наближаващата зима държи будни войниците нощем и ги кара по-старателно да спазват устава, да се изпъват в стойка „Мирно“ която са пренебрегвали през лятото, по-внимателно да проверяват документите сега, когато дървета и храсти започват да променят цветовете си, много километри степна лавандула силно избледнява, и нощите настъпват по-скоро; (2) Непременно да излизат навън на дъждовете през началните дни на зодия Дева: заради децата, които въпреки изричните заповеди са стояли на закрито по време на пътуването и сега кашлят, имат температура, подсмърчат цяла нощ, тъничките им прегракнали гласове едва-едва се чуват изпод огромните униформени куртки; (3) Да им запарват чай от копър, ранилист, калинка, слънчоглед, слез^[9], и да крадат, когато и откъдето е възможно, сулфаниламиди и пеницилин; (4) Да избягват да вдигат прах на пътя по пладне, когато слънцето отново е изсушило коловозите и короните на дърветата; (5) Винаги да спят сред полето; (6) Да крият ракетните отсеци в купите сено, зад единствената стена на изтърбушеното вагонно депо, между плачещите върби до речните корита; (7) Да се разпръскват при всяка тревога или често напосоки, просто така за упражнение, да се спускат плавно като мрежа по проломите на Харц, да спят в сухи остъклени помещения на изоставени курорти (официална болка, официална смърт наблюдават цяла нощ от порцелановите очи на статуите), да окопават нощния стан, вдишвайки аромата на борови иглички смачкани от ботуши и нарязани от сапьорски лопатки…; (8) Да вярват непреклонно, че сега това не е поход, не е преселение, не е борба, а наистина Съдба, ракетата 00001 се плъзга като добре смазано бутало в цилиндъра на подготвената за нея още миналата пролет железопътна система, пътят само привидно е разрушен, внимателно е обработен от Войната със специални бомбардировъчни методи и техники, за да може да приема тази възможно най-неинтригуваща машинария, Ракетата — Ракетата, тази най-ужасяващо могъща бомбардировка…

Ракетата 00001 е транспортирана разглобена, на отсеци — бойна глава, насочване, резервоари с гориво и окислител, опашна секция. Ако всичките стигнат до стартовата площадка, ракетата ще трябва да бъде сглобявана направо там.

— Покажи ми обществото, което никога не е казвало: „А съм изградено сред хората, за да защитавам всеки от вас от насилие и да ви приютявам, когато сте в беда“, но Енциан, има ли някаква защита? какво ще ни защити от това? — Кристиян върви до Енциан сред ливадите над лагера и сочи с ръка надолу към жълто-сивата камуфлажна мрежа, през която и двамата, надарени неизвестно как само за това единствено пътуване с рентгеново зрение, могат да виждат…

Енциан и младият му спътник някак постепенно бяха привикнали с тези дълги разходки. Нищо преднамерено от страна и на двамата. Така ли се осъществява на дело приемствеността? Подозрения глождят и двамата. Но вече ги няма старите неловки мълчания. Няма съперничество.

— Тя идва като Разкриваща Тайните Богиня и носи Откровение. Показва ни, че никое общество не може и никога не е можело да защитава, и всичко това са глупости, хартиени щитове… — Той е длъжен да сподели с Кристиян всичко, което знае, всичко, което подозира или е сънувал. Без да твърди, че всичко това е истина. Обаче не трябва да пази нищо само за себе си. Той не притежава нищо свое, което да държи само за себе си. — Те са ни лъгали. Те не могат да предотвратяват умирането ни и затова Те ни лъжат за смъртта. Всеобща система от лъжи. Какво са ни давали изобщо Те в замяна за доверието, любовта… Фактически Те казват „любов“, която се предполага, че ние Им дължим? Могат ли Те да ни предпазят от настинка? от въшките, от самотата? от каквото и да е? Преди Ракетата ние продължавахме да вярваме, защото искахме да Им вярваме. Но Ракетата е способна да достигне от небето до всяка точка. Никъде не е безопасно. Повече не можем да Им вярваме. Не и ако все още сме нормални здравомислещи хора и обичаме истината.

— Ние сме здравомислещи — кима Кристиян. — И обичаме истината. — Той не поглежда към Енциан и не очаква потвърждение.

— Да.

— Тогава… в отсъствието на вяра…

Една дъждовна вечер керванът им спира за нощуване в изоставена изследователска станция, където немците, малко преди края на Войната са конструирали звуково огледало на смъртта^[10]. Из цялата равнина са разположени в шахматен ред високи бетонни параболоиди, бели и монолитни. Идеята била да задействат експлозия непосредствено пред параболоида, право към фокалната му точка. Тогава бетонното огледало ще отрази идеална ударна вълна и тя ще помете всичко по пътя си. Хиляди кучета, морски свинчета и крави били експериментално взривени и били натрупани купища графики, онагледяващи данните за смъртността. Но проектът се оказал много шум за нищо. Ефективност имало само на къси разстояния и тя бързо намалявала до точка, когато необходимото количество експлозиви можело да бъде доставено до целта по някакъв друг начин. Мъгла, вятър, едва забележими неравности или дънери по терена, и най-малкото отклонение от идеалните условия можело да изкриви смъртоносната форма на ударната вълна и да я осуети. Но все пак Енциан е способен да си представи война и място, където това огледало ще намери приложение:

— … пустиня. Подмамваш неприятеля в пустинята. В Калахари. Изчакваш да затихне вятъра.

— Кому е притрябвало да воюва за някаква пустиня? — интересува се Катье. Тя е навлякла зелен дъждобран, който изглежда прекалено голям дори за Енциан.

— Във — Кристиян е клекнал и гледа нагоре в бледата извивка на отражателя, в чиято основа те стоят, за да се подслонят от дъжда, и пушат предавайки цигара от ръка на ръка, отделени за малко от останалите в кервана, — а не „за“. Той каза „в пустинята“.

Уточниш ли Текстовете веднага щом са изречени, това ти спестява проблемите по-късно.

— Благодаря — казва полковник Енциан.

На стотина метра от тях, сгушено в друг бял параболоид, ги наблюдава дебело момче със сива танкистка куртка. От джоба й надничат две мъхнати блестящи очички. Това са дебелият Лудвиг и неговата изгубена лемингка Урсула, той все пак я е намерил най-после, въпреки всичко. От седмица те се мъкнат покрай кервана, едва-едва отвън пределите на видимостта, ден след ден са крачили наред с африканците… между дърветата по върховете на насипите, край огньовете вечер Лудвиг е там, наблюдава… събира доказателства или елементи от уравнение… едно момче и неговата лемингка тръгнали да разглеждат Зоната. Виждал е предимно много дъвка и много хуйове на чужденци. Как иначе може да преживее сега в Зоната едно свободно момче? Урсула е спасена и е в добро състояние. На Лудвиг е била отредена съдба по-лоша от смъртта и той е установил, че тя е обменяема. Следователно не всички леминги скачат от скалите и не всички деца са предпазени от уютния грях на лесната печалба. Да очакваш нещо повече или по-малко от Зоната значи да се опълчиш срещу условията на Сътворението.

Когато пътува начело на своя отряд, Енциан има навика да се отвлича в мечти, независимо дали шофьорът дърдори или мълчи. В нощи, когато фаровете не светят, мъглата е достатъчно груба, за да пада или от време на време да се мята като влажен копринен шал в лицето, в кабината и навън еднаква температура и тъмнина, такива равновесия му позволяват да се унася на границата на пробуждането, с ръце и крака вдигнати като бръмбар, опрени в леко пружиниращото стъкло и повърхностното напрежение между двете нива, да се залепват за него, милваните от съня длани и стъпала придобиват свръхчувствителност, обхваща го скромна нехоризонтална дрямка. Моторът на крадения камион е звукоизолиран с овързани около капака стари дюшеци. Хенрик Заека шофира поглеждайки често-често към температурния датчик. Наричат го „Заека“ защото винаги предава погрешно съобщенията, както в старата херероска приказка. Тъй отмират преклоненията.

На пътя изскача фигура и бавно върти в кръг фенерче. Енциан отваря слюденото прозорче подава глава в плътната мъгла и подвиква „по-бързо от скоростта на светлината“. Фигурата му дава знак да продължават. Но с крайчеца на очите, поглеждайки обратно през рамо, Енциан вижда, че на светлината от фенерчето дъждът лепне по черното лице на големи мазни капки, полепва като вода върху черен грим, а не като по кожата на хереро…

— Ще можем ли тук да обърнем назад? — Банкетът на пътя е коварен и двамата знаят това. Отзад в посоката на стана им, тътнеща оранжево-розова светлина озарява линията на полегатите низини.

— По дяволите — Хенрик Заека превключва на заден, изчаква заповедите на Енциан докато обръщат бавно в обратна посока. Човекът с фенерчето може да е бил единственият патрул, струпване на неприятелски войски едва ли има с километри наред. Но…

— Ето там. — Проснато тяло край пътя. Това е Мечислав Омузире, тежко ранен в главата. — Вдигнете го, хайде. — Качват го на каросерията на мъркащия на празен ход камион и го покриват с половин брезентово платнище. Няма време да огледат колко тежка е раната. Черноликият караул е изчезнал безследно. От посоката, накъдето се връщат, долита тракането на пушечна стрелба.

— Обратно там ли отиваме?

— Да си чувал минохвъргачки?

— От онази насам ли? Не.

— Андреас сигурно я е обезвредил.

— О, те ще се справят, Нгуарореруе. Аз се безпокоя за нас.

Орутиене мъртъв. Окандио, Екори и Омузире ранени, Екори много сериозно. Неприятелите са бели хора.

— Колко са?

— Дузина, може би.

— Не можем да разчитаме на обезопасен лагер, — синьо-бялата светлина от фенерчето капе върху треперещата карта и очертава елипси и параболи, — чак до Брауншвайг. Ако той все още стои там. — Дъждът плющи шумно по картата.

— Къде е жп линията? — намесва се Кристиян. И получава заинтригуван поглед от Андреас. Това е взаимно. В последно време има много любопитство. Железопътната линия е на десет-единайсет километра северозападно.

Хората идват и изтърсват техните вещи до ремаркето с Ракетата. Отсичат фиданки, всеки удар на брадва отеква високо и стига надалеч… строят шаси, пъхат вързопи с дрехи, тенджери и чайници тук-там под дългия брезент между колела от извити фиданки, за да имитират детайли от ракетата.

— Всички участници в заблуждаващата операция да се съберат при полевата кухня — вика Андреас и рови в джобовете си за списъка на участниците.

Керванът-примамка ще тръгне на север, без да променя много посоката, а останалите ще завият на изток, обратно към руската армия. Ако приближат достатъчно, тогава британците и американците евентуално ще се въздържат от резки предислокации. Навярно ще бъде възможно да минат по границата, все едно се плъзгат по периферията на гръмотевична буря… чак до края, между армиите на Изтока и Запада.

Андреас е седнал, размахва крака и удря с пети в задния капак на каросерията бонг… бонг… обявява отпътуване. Енциан поглежда скептично нагоре към него. Андреас иска да каже нещо. Най-после:

— Значи Кристиян тръгва с теб, а?

— Да, какво? — Примигва под обсипаните с дъждовни капки вежди. — О, за Бога, Андреас.

— Е? Участниците в заблуждаващата операция би трябвало да оцелеят също, нали?

— Слушай, вземи го с теб, ако искаш.

— Аз исках само да разбера, — свива рамене Андреас, — какво е било решено.

— Можеше да ме попиташ. Нищо не било „решено“.

— Може би не от теб. Това е твоята игра. Мислиш, че тя ще те опази. Но за нас тя е неприложима. Ние трябва да знаем какво ще става в действителност.

Енциан коленичи и започва да повдига тежкия железен заден капак. Наясно е колко фалшиво изглежда това. Кой ще повярва, че дълбоко в себе си той иска да бъде с тях, там, където огромното Смирение не спи, и в болки и страдания ще умира тази нощ из цялата Зона? да бъде с обичните му прокълнати и онеправдани, съзнавайки, че винаги ще бъде непознат, чужденец… Над главата тракат вериги. Когато края на капака се изравнява с брадата му, Енциан поглежда Андреас нагоре право в очите. Ръцете му са изопнати неподвижно. Лактите го болят. Това е жертвоприношение. Иска му се да попита: Още колко други са ме отписали? Има ли съдба, която не разкриват само на мен? Но привичките му упорстват, те имат свой собствен живот. Той се изправя с усилие, безмълвно, повдига мъртвия товар и го затръшва на място. Двамата заедно пъхат застопоряващите болтове във всеки ъгъл.

— Ще се видим там — маха с ръка Енциан и се обръща. Гълта таблетка германски дезоксиефедрин, после захапва плочка дъвка. От стимуланта зъбите му скриптят и дъвчат с поскърцване дъвката, тази техника на дъвчене бе изнамерена от жените през последната Война, за да не плачат. Не че му е до плач за раздялата. Той иска да плаче за себе си: за това, което, трябва да вярват всички те, ще се случи с него. Колкото повече вярват, толкова по-силна е надеждата. Неговият народ ще го унищожи, ако му се удаде тази възможност…

Жвак, жвак, хмм, добър вечер дами, отлично се справяш с връзването Любица, жвак, как е главата Мечислав, онези сигурно са останали много изненадани да видят, че куршумите отскачат, а! Хе-хе жвак, жвак, ’бър вечер „Радистче“ (Озоханде), има ли нещо от Хамбург за течния кислород, проклетия Оуруру трябва по-скоро да се свърже с нас-ру, ’щото ако почнем да се спотайваме и да чакаме докато той-ру… о, мамицата му, това пък кой е…

А това е самият Жозеф Омбинди, предводителят на Празните. Но преди усмивката му да секне, за няколко секунди Енциан имаше усещането, че това е призракът на Орутиене.

— Казват, че детето на Окандио също било убито.

— Не е вярно. — Жвак.

— Тя беше първият ми опит да предотвратя раждане.

— Значи твоята убийствена заинтересованост към нея продължава — жвак, жвак. Енциан знае, че работата не е в това, но присъствието на Омбинди го дразни.

— Самоубийството е свобода достъпна даже за най-отчаяните. Но ти отказваш тази свобода на цял народ.

— Хайде да не намесваме идеологията. Кажи дали твоят приятел Оуруру ще оправи и подготви течнокислородния генератор. Или в Хамбург ще ме очаква някоя весела изненада.

— Добре де, ще карам без идеология. Ти, полковник Нгуарореруе, си готов да откажеш на твоя народ една свобода, на която дори самия ти се радваш — И отново се усмихва, съвсем като призрака на човека, който бе загинал тази вечер. Човърка, ръчка, търси болното място, какво? какво? иска да попита: какво, полковник? и тогава забелязва умората в лицето на Енциан и разбира, че това не е хитруване или номер. — Свобода, — шепне с усмивка, любовна песен под черното небе, чиито краища са очертани в наситено оранжево, реклама пълна с типично катарски ужас от затварянето на душите в телата на новородените, — свобода, от която ти можеш скоро да се възползваш. Аз чувам как душата ти говори насън. Познавам те по-добре от всеки друг.

Жвак, жвак, о, нали трябваше да му дам разписанието за караулните смени. О, какъв съм глупак. Да, той може да избере, която нощ пожелае…

— Ти си жертва на халюцинации, Омбинди, — влагайки в интонацията си достатъчно паника, така че дори да не подейства, да прозвучи обидно. — Аз прожектирам моя личен самоубийствен импулс, а на екрана излиза образ, който прилича на теб. По-грозно нещо не съм сънувал. — В продължение на цели 30 секунди отправя към него Специалната Космонавтска Усмивка и само след 10 секунди Омбинди вече шари насам-натам с очи, поти се, стиска устни, свежда поглед, извръща се, гледа назад, но Енциан продължава неотстъпно, тази вечер няма да има пощада народе мой, Специалната Космонавтска Усмивка оцветява всичко в радиус от два километра във всевъзможни багри на дълбоко замразен сладолед. А СЕГА, след като всички сме в настроение, какво ще кажеш Джуро все пак да сложим капаците на акумулаторите? Точно така, имам рентгеново зрение, виждам направо през брезента, можеш да го отбележиш като поредното чудо… е, Власта, ти ще поемеш следващата радиовахта, да не ти пука какво пише в графика, ако съдим по журнала, с Хамбург ние имаме само шаблонен радиообмен и аз искам да знам защо, искам да знам какво се излъчва, когато дежурят хората на Омбинди… на командната честота на кервана връзката е само на НВ^[11] от точки и тирета, не се чуват издайнически гласове. Но операторите се кълнат, че могат да различават почерка на предаващия. Енциан разполага с Власта, една от най-добрите операторки и тя отлично имитира почерците на повечето от хората на Омбинди. Упражнявала се е, за всеки случай.

Останалите, които от самото начало са недоумявали дали Енциан изобщо някога ще предприеме действия против Омбинди, сега разбират всичко по изражението и походката му… И тъй, само по леките му докосвания по периферията на кепето, сигнализиращи Планът Е Такъв И Такъв, тихо без грубости и насилие, хората на Омбинди са отстранени от всякакви дежурства тази вечер, макар и да разполагат с тяхното оръжие и муниции. Никой не им го е отнемал. Няма причина. Сега Енциан е толкова уязвим както винаги, тоест много.

Дебелото момче Лудвиг е бяла светулка в мъглата. Той играе на разузнавач за огромна бяла армия, разположена винаги на другия му фланг и готова само при една негова дума да връхлети от хълма и да стъпче черните в калта. Но Лудвиг никога няма да я призове. Той предпочита да придружава отстрани кервана, да остава невидим. Не може да лови клиенти там долу, при черните. Тяхното пътешествие не включва него. Те са тръгнали в определена посока. Лудвиг усеща, че трябва да върви с тях, но отделно, като непознат, ни повече ни по-малко на благоволението на Зоната…