Томас Пинчън
Гравитационна дъга (59)

□ □ □ □ □ □ □

Ако онзи Лайл Бланд не бил станал масон, той сигурно е щял да продължава със своите подлярски номера. Точно както има на този свят организации функциониращи като предприятия в полза на несправедливостта, така вероятно и съществуват подходящи механизми спомагащи за уравновесяването на нещата поне от време на време. Не съвсем под формата на предприятие, но поне във въртележката на живота. За Лайл Бланд масоните в тази въртележка се оказали именно един от тези механизми във всеобщия танц.

Представете си неговите терзания: има толкова много пари, че не знае какво да прави с тях. Обаче не викайте „Дай ги на мен!“ Той ви ги е дал, но по заобиколни начини, които можете да разкриете само с добре организирана система за издирване. О, дал ви ги е и още как. Човекът се е настанил и пуснал въдиците си в американското ежедневие още в 1919 г. чрез Института Бланд и Фондацията Бланд. Кой мислите, че е зарегистрирал патента за онзи карбуратор 42 км/л. бензин, а?, няма как да не сте чували историята, — може дори да сте се кискали заедно с платените антрополози, които го кръстили Мита за Автомобилната Епоха или някаква подобна тъпотия — е, оказва се, че патентът е съвсем истински и напълно в ред, и Лайл Бланд е човекът, развързал кесия тогава за онези академични продажници, които се подсмихвали и лъжели с авторитетен тон. Или какво ще кажете за великолепната рекламна кампания от 1930^-те години за Тревата Убиец^[1], кой мислите е действал рамо-до-рамо (или, както биха се изразили някои малко по-груби личности, на-кур-в-устата) с ФБР, по тази разработка? А да не забравяме и всички онези вицове за-човек-отива-при-доктора-с-оплакване-че-не-му-става-кура? Пуснати от Бланд, разбира се, — половин дузина основни варианти, след проведените от него обстойни изследвания за Националния Научноизследователски Съвет, които показали, че неприемливите 36% от мъжката работна сила не обръщали достатъчно внимание на хуйовете си — това говорело за наличието на недостатъчна генитална маниакалност и съответно подкопавало ефективността на органите извършващи действителната работа.

Всъщност, психологическите изследвания се превърнали в специалитет на Бланд. Неговото проучване на подсъзнателното в Америка в началото на Депресията е смятано за класическо, и по всеобщо признание е повишило достоверността на „избирането“ на Рузвелт в 1932 година. Въпреки че много колеги на Бланд смятали показната ненавист към ФДР^[2] за полезна, самият Бланд не криел, че е твърде доволен от ФДР и не желаел да позира като негов отрицател. За него ФДР бил правилният човек: Харвард, връзки с притежатели на наследствено благосъстояние и новобогаташи, стоки за широко потребление и продажби на дребно, Хариман и Уайнбърг^[3] — случващ се за първи път американски синтез, отворил пътя за някои огромни възможности, всичките групирани под определението „контрол“, което изглеждало една такава кодова дума, повече в съответствие със стремежите на Бланд и другите. След година Бланд станал член на Консултативния Съвет по Въпросите на Бизнеса основан от Суоп от „Дженерал Илектрик“, чиито идеи по въпросите на „контрола“ били много близки до тези на Валтер Ратенау от германския клон на „Дженерал Илектрик“. Каквото и да е правил Суоп, правил го е потайно. Никой не е виждал досиетата от архива на КСВБ^[4]. А и Бланд не желаел да споделя с никого съдържанието им.

След I Световна война той се сприятелил с хората от кабинета на Попечителя на Чуждестранното Имущество^[5]. Тяхната работа била да се разпореждат с конфискуваните германски капиталовложения в САЩ. Там били намесени много пари от Средния запад на САЩ и именно това въвлякло Бланд в Голямото Флиперно Усложнение и съответно в Масонството. Изглежда посредством нещо наречено Химическата Фондация — имената-паравани по онова време били много стилни — ПЧИ съвместно с американското представителство на берлинската фирма Багрила & Оцветители & Бои „Глитериус“ били продали на Бланд няколко от ранните патенти на Ласло Джамф. След няколко години, в 1925^-та, в процеса на своето основаване, СИ „Фарбен“ изкупува обратно 50% от американското поделение на „Глитериус“ от Бланд, който използвал своята част от акциите като фирма притежателка на патенти. Бланд получил пари, ценни книжа, и контролен пакет акции от берлинското поделение на „Глитериус“, управлявано от евреина Пфлаумбаум, да да, същият Пфлаумбаум, за когото Пьоклер работил, докато сградата изгоряла и се озовал на улицата отново. (Разбира се, имало хора, които виждали в тази катастрофа ръката на Бланд, въпреки че евреинът бил обвинен и преебан от съдилищата, бил наложен запор на имуществото му докато фалирал и, когато му дошло времето, бил изпратен на изток заедно с много други от неговата раса. Ще трябва също да покажем някаква зацепка между Бланд и хората от Разпределение на филми Уфа, които онази вечер били изпратили Пьоклер да лепи афиши на Райникендорф за неговата съдбоносна среща с Курт Мондауген и Дружеството за Космически Полети — да не говорим за отделните връзки за Ахтфаден, Нериш и другите хора около Черния Агрегат — преди да получим достойна за името си параноична структура. Уви, към 1945 година състоянието на техниката изобщо не даваше възможност за такова възстановяване на данни. Но дори и да бе позволявало, Бланд и неговите приемници и правоприемници са можели да докарват с камиони програмисти, с чиято помощ изходящата информация да се окаже напълно безвредна. Хората като Слотроп проявяващи голям интерес към разкриване на истината, били захвърлени назад, в сънища, психически проблясъци, предзнаменования, криптография и наркоепистемологии: всички те танцували върху терен от ужаси, противоречия и нелепости.)

След пожара у Плаумбаум, силовите линии между Бланд и неговите германски колеги трябвало да бъдат предоговорени. Това се проточило няколко години. По време на Депресията, Бланд се озовал в Сейнт Луис, на разговор с някой си Алфонсо Трейси, випускник от Принстън 1906 г., член на Сейнт Луис Кънтри Клуб, навлизащ широкомащабно в бизнеса с нефтохимикали. Потръпващата от вълнение г-жа Трейси сновяла из къщата с разноцветни материи и наръчи цветя, в подготовка за ежегодния Бал на Забуления Пророк, г-н Трейси бил обезпокоен от появата на някакви личности от Чикаго, с раирани костюми, двуцветни обувки и филцови шапки, които говорели с отсечен акцент, като автомати.

— О, колко ми трябва човек, дето наистина разбира от електроника — пъшкал Трейси. — Какво да ги правя тия жабари? Цялата партида беше с некачествени стоки и сега те не искат да си я вземат обратно. Само да им се опъна малко и ще ме убият. Ще изнасилят Мейбъл, някоя тъмна вечер ще отидат в Принстън и ще кастрират момчето ми! Знаеш ли какво мисля, Лайл? Това е заговор!

Вендети, бронирани ръкавици обшити със скъпоценни камъни, фини отрови се просмукват в този благоприличен изискан салон с портрета на Хърбърт Хувър на пианото, розовите тонове на купата от „Ниман Маркъс“, мебелировка в стил Баухаус като алабастрови плочки сред градски макет (очакваш изпод бюрцето да изскачат миниатюрни влакчета и безкрайна композиция от цистернички и хладилни вагончета да прекосява низините на пепелносивия килим…). Издълженото лице на Алфонсо Трейси, с дълбоки бразди от двете страни на носа и покрай линията на мустаците, посърнало от грижи, трийсет години без истинска усмивка (Вече даже Лаурел и Харди не ме развеселяват!), сковано от страх в неговото кресло. Как може Лайл Бланд да не се трогва?

— Знам точно човека, който ти трябва — казва той, докосвайки съчувствено ръката на Трейси. Винаги е хубаво да имаш на разположение инженер. Веднъж този бе проектирал за прохождащото ФБР някакви първокласни устройства за електронно проследяване, по договор спечелен от Института Бланд преди няколко години и наел за подизпълнител „Сименс“ от Германия. — Утре ще го докарам тука с експреса „Сребърната Жила“. Няма проблем, Ал.

— Хайде, ела да видиш — въздъхва Трейси. Качват се на „пакарда“ и отиват до зеленото крайречно градче Мауторган, щата Мисури, представляващо жп гара, дъбилна фабрика, няколко паянтови къщи и над всичко в околността се извишава гигантска масонска зала, без нито един прозорец на целия масивен монолит. След продължително бърникане и туткане на вратата, най-после на Бланд е разрешено да влезе, превеждат го през кадифени билярдни зали, претрупани полирани игрални сепарета, хромирани барплотове и меки спални, и стигат до обширен складов сектор в дъното на сградата, претъпкан с пинбол-флипер автомати по десет един върху друг, Бланд никога през живота си не е виждал толкова много флипери струпани на едно място, „Ой момчета“, „Голям шлем“, „Световна серия“, „Късметлии Линди“, докъдето стига погледа.

— И всички до една са преебани — меланхолично отбелязва Трейси. — Виж я тази. — Става дума за „Фоли Бержер“: четирицветни красавици играят канкан по целия корпус на машината, някак случайно нулите съвпадат с очи, зърна на гърди и путки, тази е от по-пикантните игри тук, донякъде враждебна към момичетата, но всичко е на шега! — Имаш ли 5 цента? — Чъннгг, дзънка топчето и пропуска съвсем за малко дупка даваща много точки, хммм изглежда тук има някаква трайна деформация, удря се в една мигалка за 1000 точки, но върху нея се отчитат само 50 — Виждаш ли? — крещи Трейси докато топчето лети като камък надолу към дъното и няма абсолютно никакъв шанс да бъде подхванато от лостчето, дзъннн, то се размахва в обратната шибана посока, и на таблото светва ТИЛТ^[6].

— Тилт ли? — почесва глава Бланд. — Ами че ти дори не…

Всичките са такива — Трейси е готов да заплаче от негодувание. — Опитай сега ти.

Второто топче дори не успява да се изтърколи от улея и Бланд бива удостоен с нов „Тилт“, отново, без да е казана нито дума на английски език. Третото топче съумява някак да заседне до един соленоид и (помощпомощ, врещи то с пронизителен от болка глас, ой, удря ме ток…) дзън дзън дзън, гонгове и цифрите подскачат върху таблото, 400 000, 675 000 дрънн милион! най-високият и най-велик резултат на „Фоли Бержер“ в световната история и продължава още да расте, нещастната сферична душа се блъска в соленоида, предизвикващ ужас със своите изопвания и свивания (да, те са напълно разумни същества от астероида Кацпил^[7] дето обикаля на подчертано елиптична орбита, тоест прелетял е около земята само веднъж много отдавна, почти се е прибрал в неговия неясен зърнесто мъглив Край и никой не знае къде е Кацпил сега или кога ще се върне, ако изобщо се върне. Това е познатият конфликт между завръщане и еднократно появяване. Ако Кацпил е имал достатъчно енергия, за да напусне гравитационното поле на слънцето, значи е обрекъл тези добродушни закръглени същества на вечно изгнание, без никакъв шанс да се съберат отново у дома, предопределено им е да бъдат замаскирани като сачмени лагери, като стоманени кълбенца в хиляди игри на топчета — да им бъдат добре познати великите палци от Киокук и Пуялуп, Ойстър Бей, Ингълуд — Дани Д’Алесандро и Елмър Фъргюсън, Пиуи Бренан и Флаш Уомак… къде са те сега? къде мислиш, че са? Всички са били взети войници, някои са загинали на остров Иво Джима, други са били осакатени от гангрена в заснежените гори на Арден и при първия преглед на оръжието, техните придобили войнишка рутина палци се огъват назад в детството, изпотеното кутре се изплъзва от зареждащото лостче на винтовката „M-1“, палецът натиска подавателя, който все още е дълбоко в задната част на цевта, затворът шшОК! удря палеца, о мамка му, да, боли, и сбогом на още един легендарен и непобедим палец, връща се завинаги в лятната прах, торбите с поскърцващо стъкло, големолапи ловджийски кучета, миризмата на стоманени пързалки нагрети от слънцето на детските площадки), и ето сега идват канкан момичетата, „Фоли-Бержерските“ менади, действат уверено, широките им начервосани усмивки обгръщат припламващите модулатори, от подразбиращите се в конструкцията на тази машина високоговорители връхлита някакъв Офенбахов танц галоп, дълги крака с жартиери се подмятат високо над терзанията на този печален неспирен сферичен беглец, всички негови другари в улея засвидетелстват с вибрации своята загриженост и обич, съпреживяват неговата болка, но са безпомощни, без пружина те са инертни и трудноподвижни, без ръката на блъскащия, без проблемите с мъжествеността на пияния, без вакуумните часове на един сив капак и празна кутия за храна, те са необходими, за да разчертават своите схеми по протежение на виещите се нагоре серпантини, дълбоките дупки с техните обещания за почивка, които само те изритват залитащи навън, винаги на благоволението на гравитацията, и от време на време откриваш миниатюрни плитки каналчета останали от други пробези, велики пробези (дванайсет героични минути във Вирджиния Бийч^[8], на Четвърти Юли 1927, един пиян моряк, чийто кораб бил потънал в залива Лейте^[9]… изхвърлен извън таблото, първото ти триизмерно пътешествие винаги е най-хубавото, а след приземяването обратно долу, положението вече не е същото, и всеки път, когато минаваш сравнително близо край микровдлъбнатинката получена вследствие на твоето падане, ентусиазиран ускоряваш стремително… изтрезнял, донякъде, и отправил поглед към сърцето на соленоида, съзрял магнитния змей и енергията в нейната голота, гледал достатъчно дълго, за да се промени и върне от сгърчените силови линии на тази бездна някаква близост с властта, с вледенените пущинаци на навеки разединилата ги душа — вижте в лондонската галерия „Тейт“ портрета на Майкъл Фарадей, който Галопа Мъкър Мафик веднъж бе съзерцавал, за да запълни един унил следобед без женска компания и бе недоумявал как човешките очи могат да пламтят тъй зловещо, тъй просветено сред залите на страха и незримото…), но ето гласовете на кокетките свидетелки на убийството стават по-резки и по-пронизителни като острие на нож, музиката сменя тоналността, по-висока и по-висока, обгърнатите от волани задници се въртят още по-яростно, полите всеки път се отмятат още по-червени и по-тъмни, покриват все повече полето, завихрят се до кръв, до финала на пещта, а как Момчето Кацпил ще се измъкне от нея?

И, просто невероятно, тъкмо когато положението става възможно най-напечено, Провидението предизвиква късо съединение — статататах! светлините гаснат и оставят само вече притъмняващо червено зарево върху обръснатите лица на двамата играчи, страхливо свити пред опустошителния танец на путките, соленоидът подскача няколко пъти и утихва, освободеното хромирано топче се изтърколва травматизирано обратно към успокоителното присъствие на приятелите си.

— Всичките ли са тъй безконтролни?

— О, как ме прекараха! — стене Алфонсо Трейси.

— На едни дал, на други взел — утешава го Бланд, и в този момент получаваме припев от „Честити дни за черния пазар“ от Герхард фон Гьол, със съответните корекции за време, място и цвят:

Винаги ще има още един долар,

Така или иначе!

Ако те хванат да дремеш,

Събуди се, с росата по тревата

И можеш да им натириш носовете —

Можеш да спечелиш още един долар,

Трето око на онази пирамида,

Заслушай се, момче

То само ти намига и пее: „Хич да не ти пука!“

 

Има ли желание, работата става,

Е, не всеки ден,

Но ако имаш пипе в главата

Тези среднощни влакове,

Няма да отнесат мечтите ти с вятъра, хей —

 

Само подхвърли още един долар,

Ези или тура е все едно

Можеш да изгубиш битката, но

Тази любима Война продължава все така, нали,

Просто следвай онзи долар и оху-боху (тра-та-та-а)!

Сега всичките торбесто панталонести аутфилдери^[10], пехотинци в какѝ униформи, вече поуспокоените канканкьорки и дори още по-умиротворените къпещи се гиздавелки, каубои и индианци от лавките за цигари, дрипльовци от сергиите с ябълки, професионални танцови партньори и кинозвезди, картоиграчи-мошеници, облещени негри, клоуни, дебелаци, кривогледи пияници под стълбовете на уличните лампи, въздушни асове, капитани на яхти, белокожи ловци на сафари и негроидни маймуни, главни готвачи с високи готварски шапки, евреи-сарафи, селяндури стискащи здраво стомнички домашна ракия, котки кучета и мишки от комиксите, професионални боксьори и алпинисти, прочути радиоговорители, джуджета, уроди от циркови представления десет-номера-за-вечер, влакови скитници, танцьори-маратонци, суинг-оркестри, светски лъвове и лъвици, състезателни коне и жокеи, платени танцови партньори, състезателни пилоти от Индианаполис, моряци-отпускари и полинезийки с поли от трева, жилести олимпийски бегачи, финансови магнати носещи чували изрисувани с доларови знаци, всички се присъединяват към грандиозен втори хоров припев, всички табла на флиперите примигват, синьо, жълто и червено с леко киселинен оттенък, лостчетата се размахват и преобръщат, дрънчат звънци, от флиперните касички се изсипват монети за по-ентусиазираните играчи, всеки звук и всяко движение точно на своето място в сложния ансамбъл.

Извън храма, представители на организацията от Чикаго дебнат, играят мора^[11], пият канадски уискита от сребърни манерчици, смазват и почистват пистолети калибър 9,65 мм и поведението им в общо черти отговаря на техния отвратителен професионален манталитет, папска неразгадаемост във всяка мрачна челюст и всеки идеално изгладен ръб на панталоните. Не е ясно дали някъде в дървените кантонерки не съществува папка с комплект истински хелиографски копия на чертежите, показващи как точно са били пренаредени електрическите схеми на всички тези флипери — предумишлено имитирана произволност — или е възникнало наистина случайно, запазвайки поне вярата ни в неподвластната Им засега Неизправност… вярата, че всяка машина, поотделно, се е повредила просто неволно, след хилядите нощи в крайпътни ресторантчета, апокалиптични гръмотевични бури в Уайоминг връхлитащи непокритите глави, амфетамини на бензиностанциите, смъдящият под клепачите тютюнев дим, самоубийствени опити за налучкване на някакъв изход от лайната, които те заливат непрестанно цяла година… нима играчите, навеки чужди един на друг, индивидуално и поотделно са разбалансирали всяка от тези долнокачествени машини? повярвайте: те са ругали облети в пот, ритали, блъскали, крещели, удряли, губели завинаги душевното равновесие — нечуто от вас еднократно Непостоянство, неосъзнаваща себе си хармония, мълчание угоднически запълнено в енциклопедичните статии с названия на учреждения, инициали, ораторстващи делегати и дефицити, така че да ни попречи да ги намерим отново… но за момента, благодарение на организираната от Мафията и Масонството сложна театрална суетня, действието е съсредоточено тук, в дъното на Мауторганския храм, с цел предизвикване на елегантен хаос и съответно неутрализиране изобретателността на ангажирания от Бланд сребърнолетящ експерт Берт Фибел.

Когато за последен път видяхме Фибел, той закачваше, опъваше и направляваше осигурителните въжета за Хорст Ахтфаден още по времето на планеризма. Фибел остана на земята и изпрати приятеля си за Пенемюнде — изпратил го? проява на излишна и не напълно оправдана параноя — при добро желание можете да кажете, че го е насочил към Казуса със забъркването на Бланд и с Ахтфаден също. Фибел е работил в „Сименс“ още когато фирмата е била поделение на тръста „Стинес“. Покрай конструкторската работа той действал като разузнавач за „Стинес“. Освен това фактически все още е верен на „Обединени стоманодобивни заводи“, въпреки че сега работи в завода на „Дженерал Илектрик“ в Питсвил, щата Масачузетс. За Бланд е изгодно да има агент в Бъркшър, познайте защо? Да, точно така! За да държи под око юношата Слотроп, ето затова. Почти десет години след приключването на първоначалното споразумение, за СИ „Фарбен“ все още е по-лесно да ангажира както преди Лайл Бланд като подизпълнител за наблюдението на младия Слотроп.

Фибел, този немчуга с непроницаема физиономия, е гений на соленоидите и превключвателите. Дори само размишленията за това по какъв начин всички тези машини са се „разлепили“, както казват тук, биват възприемани като престъпно разхищение на време: той е вглъбен в разните му цветови кодове и редове на свързване, миризмата на колофон се просмуква полека-лека в билярдните зали и кръчмите, той промърморва от време на време also^[12], и докато разбереш какво става, вече е поправил и пуснал в действие повечето от тях. И бъди сигурен, че в Мауторган, щата Мисури, има множество доволни Масони.

В отплата за извършеното от него добро дело, Лайл Бланд, за когото това няма абсолютно никакво значение, е приет за Масон. В братството на свободните зидари той намира добро отношение и разбирателство, всевъзможни разтухи предназначени да му напомнят за неговата мъжественост, и дори много полезни бизнес контакти. Що се отнася до останалото, всичко е тъй потайно, както в Консултативния Съвет по Въпросите на Бизнеса. Не-Масоните общо взето са в неведение Какво Става, макар че от време на време по нещо изскача, разкрива се, отново скача обратно с кикот, и те оставя само с незначителни подробности и множество Ужасни Подозрения. Например, някои от американските Праотци-Основатели са били Масони. Според една доста разпространена теория, САЩ са били и продължават да бъдат гигантски масонски заговор под върховния контрол на групата известна като „Илюминати“^[13]. Трудно е да гледаш дълго в странното самотно око увенчаващо пирамидата на всяка доларова банкнота и да не повярваш поне малко в тези приказки. Прекалено много на брой европейски анархисти през ХІХ век — Бакунин, Прудон, Саверио Фриша^[14] — са били Масони, за да бъде това чисто съвпадение. Когато нищо друго не успее да заинтригува любителите на световните конспирации, — не твърдим, че до един са католици, — те винаги могат да разчитат на Масоните за няколко приятни гъделичкащи тръпки и малко празни приказки. В една от най-добрите класически Необикновени Масонски Истории доктор Ливингстън (жив камък? о да)^[15] попада в туземно селце, дори не и в сърцето, а в подсъзнанието на Най-Черната Африка, никога не е виждал това място и племе: огньове в тишината, неразгадаеми погледи, Ливингстън приближава в лек тръс селския вожд и му показва тайния масонския знак, вождът го разпознава, широко усмихнат отвръща със същия знак и разпорежда да бъдат оказани всички възможни братски почести и гостоприемство на белия пришълец. Добре ще е да си припомним, че д-р Ливингстън, също като Вернер фон Браун, е бил роден около Есенното Равноденствие, тъй че му се е налагало да противостои срещу целия свят от тази възможно най-необикновена от всички странни зодиакални точки… Желателно е да вземем предвид откъде произхождат тези Масонски Тайнства първоначално. (Направете справка с Ишмаел Рийд^[16], който знае за това много повече, отколкото ще откриете тук.)

А също, никога не трябва да забравяме и прославения мизурийски масон Хари Труман, заел своя пост благодарение на нечия смърт: в същия този август 1945 г. той слага контролен пръст точно върху атомния клитор на госпожица Инола Гей и се готви да погъделичка 100 000 жълтурчета и да ги превърне в нещо, което ще се отложи като фина парна утайка от сбръчкани пръжки върху разтопените камънаци на техния град на брега на Вътрешно Японско Море *…

Когато Бланд се присъединява към тях, Масоните вече отдавна са дегенерирали в най-обикновен бизнесменски клуб. Жалка картинка. С течение на вековете всевъзможните делови начинания са атрофирали определени нервни окончания, сетивни рецептори и области от човешкия мозък, така че за повечето участници, тогавашните ритуали са били не повече, а може би дори по-малко, от кух маскарад. Впрочем не за всички. От време на време изниквал по някой, желаещ завръщането към тези отживелици. Лайл Бланд се оказал такъв човек.

Магията на тези масонски ритуали е древна. И в онези години е била действена. С течение на времето преминали към използването й като представление и средство за обединяване само на светските аспекти на властта, и тя започнала да губи от своето съдържание и жизненост. Но думите, телодвиженията и всичките ритуални действия са били предавани повече или по-малко точно през хилядолетията посредством мрачните опити за обяснение и оправдание на Словото, тъй че магията все още е налице, макар и в латентно състояние, дремеща, и за нейното препотвърждаване и укрепване е необходимо само да бъде заинтригувана подходящата чувствителна глава.

След такива сбирки Бланд се връщал у дома в Бикън Хил^[17] късно вечер и не можел да заспи. Лягал на дивана в кабинета, без да мисли за нещо определено, и идвал на себе си изненадан и разтърсен, с тежко блъскащо сърце, уверен, че току-що е бил някъде, обаче не помнел как е минало времето. В ехтящия коридор отеквали ударите на стария часовник в стил американски ампир. Кръглото огледало-медалион, предавано от поколения Бландовци, събирало в живачното си езерце образи, срещу които Лайл не можел да се реши да застане лице в лице. В друга стая жена му, религиозна и страдаща от разширени вени, пъшкала насън. Какво ставало с него?

Вечерта след следващата сбирка, у дома, легнал по гръб на привичния диван, с „Уолстрийт Джърнал“, където нямало нищо ново за него, Лайл Бланд се издигнал вън от собственото си тяло, на около 30 сантиметра, с лицето нагоре, осъзнал къде е и гааах! буфф обратно долу. Останал да лежи така, обхванат от по-силен ужас от когато и да е било, дори по-силен от тогава в Белоската гора^[18] — не толкова защото бил излязъл от тялото си, а понеже знаел, че това е само първата крачка. Следващата щяла да бъде да се претърколи във въздуха и да погледне надолу. Старата магия го била открила. Той се отправял на път и знаел, че нищо не може да го спре.

За да извърши претърколването му били необходими месец-два. Когато се случило, той го усетил не толкова в пространството, колкото в своята лична история. Необратимо. Онзи Бланд, който се бил върнал, за да извърши своето повторно обединение с неподвижния бял съд, видян от него докато отдавна-отдавна преди много хиляди години лежал с корема нагоре на дивана, вече бил променен завинаги.

Скоро той прекарвал повечето време на дивана, а на „Стейт Стрийт“^[19] почти не се мяркал. Жена му, която изобщо не оспорвала нищо, сновяла неуверено из стаите, обсъждала само домакински въпроси, понякога, ако Бланд се намирал в своето тяло, получавала отговор, но в повечето случаи не. Пред вратата, без предварително предупреждение по телефона, започнали да се появяват чудновати на вид хора. Жалки отрепки, гушави, сакати, хъхрещи чужденци с тъмна и мазна кожа, ечемици по клепачите, гнили зъби, кисти, гледащи втренчено или, още по-лошо, със Странни Разсеяни Усмивки. Жена му ги пускала в къщата, всички, и вратата на кабинета се затваряла тихо пред лицето й. Тя чувала само шепот, според нея на някакъв чужд език. Тези хора обучавали мъжа й на методите за плаване по море.

Случвали се, макар и рядко, в географското пространство, пътешествия на север към последните ледени стени по много сини, студени огнено сини морета, изпълнени с плаващи ледове. Нашата преценка била фатално грешна, обръщали сме повече внимание на Пири, Нансен^[20] и подобните им, които се завръщали, и нещо по-лошо, въпреки че експедициите им били несполучливи, сме определяли постигнатото от тях като „успех“. Те се проваляли, защото се завръщали при славата и хвалебствията. Скърбели сме само за сър Джон Франклин и Саломон Андре^[21]: оплаквали сме оставените от тях каменни пирамиди и костите им и сред жалката замръзнала смет сме пропускали известията за техните победи. А когато сме разполагали с техника, позволяваща ни да извършваме лесно такива пътешествия, нашето празнословие вече отдавна ни е било лишило от способността да различаваме победата от поражението.

Какво е открил Андре сред полярното безмълвие: какво би трябвало да сме чули?

Бланд, засега чирак в масонството, все още не се е отърсил от предразположението към халюциниране. Той знае къде се намира в момента, но след своето завръщане си въобразява, че е пътешествал под историята: че историята е разумът на Земята и съдържа много дълбоко залегнали исторически пластове, подобни на въглищните и нефтени слоеве в Земното тяло. Чужденците седят в неговата гостна, съскат недоволни от него, оставят противни следи от мастен секрет върху всичко докоснато от тях, опитват да преведат Бланд през тази фаза и явно са отвратени от това, което според тях са вкусовете и склонностите на един безделничещ простак. След завръщането си той дърдори несвързано за откритите от него там присъствия, на членове на някакво астрално „Сдружение на Интереси“, чиито цели — както всъщност намеква Ратенау чрез медиума Петер Закса — се простират отвъд представите за мирското добро и зло: подобни различия са безсмислени там…

— Даа, даа — гледат го втренчено всички — но тогава защо непрекъснато повтаряте „дух и тяло“? Защо правите такова разграничение?

Защото след всички тези години, когато е възприемал Земята като голяма тъпа скала, му е трудно да превъзмогне чудото на откритието, че тя е живо същество, а сега установява, че тя има тяло и душа, и Бланд отново се чувства като дете, знае, теоретично не би трябвало да се привързва, но все пак силно милее за своето усещане за чудо и преоткриването му, дори с такова голямо закъснение, макар и да е наясно, че скоро ще трябва да се отрече от него… Да открие, че Гравитацията, приемана за абсолютна даденост, всъщност е нещо свръхестествено, месианско, екстрасензорно в духа-тяло на Земята… приютила в своя свят център отпадъците от човешкия род, събраните, опаковани, видоизменени, пренаредени и наново сплетени молекули, за да бъдат поети отново от често забелязваните от Бланд в неговите странствания катранени Кабалисти от другата страна, които да ги вземат изварени, кондензирани, разнищени, разяснени до последната промяна на полезната магия, и столетия по-късно след изсмукването им, все още да откриват нови молекулярни фрагменти, да ги съединяват и отново съединяват в нова синтетика…

— Хич да не ви интересуват, те не са по-добри от Клипот^[22], черупките на мъртвите, и няма защо да си губите времето с тях…

Другите от нас, неподбрани за просвещение, оставени вън от Земята на милостта на една Гравитация, която едва наскоро се бяхме научили да установяваме и измерваме, трябва да продължим да се блъскаме слепешком вътре в челнолобната ни вяра в Симпатичните Съответствия, с надеждата, че на всяка извлечена от Земната душа пси-синтетика, тук ще отговаря една общо взето елементарна и материална озаглавена молекула — която се върти и мята безкрайно сред пластмасовите дреболии, открива във всяка от тях По-Дълбок Смисъл и опитва да ги наниже вкупом заедно като членове на степенен ред с очакването да се съсредоточат в страховитата и потайна Функция^[23], чието име, подобно на разместените имена на Бога, не трябва да бъде изричано… пластмасови саксофонни платици звуци с неестествен тембър, тубичка шампоан образ на самоличността, награда от десертно блокче „Кракър Джак“ еднократно развлечение, домакински електроуреди аеродинамично оформление за ветровете на познанието, детски шишенца успокоение, месни полуфабрикати замаскирано клане, найлонови калъфи от химическо чистене задушени деца, градински маркучи безкрайно поливане на пустинята… но може да ги сближи, в тяхното гладко постоянство и натрапеното ни пренебрежение… да ги проумее, да открие най-нищожната частица истина сред толкова много имитации, сред толкова много боклуци…

Бланд имал късмета да остане незасегнат от това. Една вечер той събрал цялото си семейство около дивана в кабинета. Лайл Младши дошъл от Хюстън разтърсван от началния стадий на грип, прихванат от контакта с един свят, където климатизирането на въздуха не е толкова крайно необходимо за живота. Клара дошла с кола от Бенингтън, а Бъди с местния влак от Кеймбридж.

— Както знаете — обявил Бланд — в последно време предприемах някои малки пътешествия. — Той бил със семпла бяла блуза и държал червена роза^[24]. Изглеждал, както всички се съгласили впоследствие, призрачен: кожата и очите му излъчвали рядко срещана яснота, освен в някой пролетни дни, на определени географски ширини, малко преди залез-слънце. — Установих, — продължил той, — че при всяко мое отсъствие съм стигал по-далеч и по-далеч. Тази вечер отпътувам завинаги. Тоест, няма да се връщам. Ето защо исках да се сбогувам и да ви уверя, че ще бъдете обезпечени. — Той бил посетил своя приятел Кулидж („Лютия“) Шорт от юридическата фирма „Салитиери, Пуър, Наш, Де Брутъс и Шорт“ на „Стейт Стрийт“ и се уверил, че семейните финанси са в идеален ред. — Искам да знаете, че обичам всички вас. Ако можех щях да остана тук, но се налага да поема на път. Надявам се, че ще ме разберете.

Един след друг всички от семейството приближавали да се сбогуват. Когато приключили с обятията, целувките и ръкостисканията, Бланд се отпуснал в последната прегръдка на дивана и затворил очи с почти незабележима усмивка… След малко усетил, че започва да се издига. Наблюдаващите го не били на едно мнение кога точно станало това. Около 9:30 Бъди си тръгнал, за да гледа Невестата на Франкенщайн, а госпожа Бланд покрила безметежния лик с прашна басмена завеса, подарък от една братовчедка, която изобщо не разбирала нейния вкус.