Томас Пинчън
Гравитационна дъга (14)

□ □ □ □ □ □ □

Тайно от нея, камерата безмълвно следи дългокраките й целеустремени движения напосоки из стаите, юношески широките й леко прегърбени плещи, определено нехоландската й прическа изтеглена нагоре със стара патинирана сребърна корона в елегантно подобие на кок, светлорусата й коса втвърдена от вчерашното ново накъдряне в стотици заврънкулки, сияещи през тъмния филигран. Този следобед блендата е възможно най-широко отворена, включени са допълнителни волфрамови лампи, с години не е имало толкова дъждовен ден, от време на време далеч от изток и юг до къщурката долитат ракетни експлозии и блъскат, ала не в запотените прозорци, а по вратите с бавно три-четирикратно разтърсване, като зажаднели за компания окаяни привидения, молещи да бъдат пуснати вътре само за минутка, петимни за кратко подобие на близост… Тя е сама в къщата, ако не броим тайния оператор и Осби Фийл, който е в кухнята и извършва нещо загадъчно с реколта гъби набрани от покрива. Те имат блестящи червено-оранжеви чашки с изпъкнали петънца от сиво-бяло було. От време на време геометрията на нейното неспокойствие я кара да поглежда към отворената врата на кухнята и неговата нескопосана момчешка суетня около Amanita muscaria^[1] защото именно тази своеобразна разновидност на отровната „ангел-унищожител“ е привлякла вниманието на Осби или това, което при него минава за внимание) и да отправя към него кратка усмивка, замислена от нейна страна като приятелска, но според Осби ужасно многоопитна, проницателна, изтънчена, порочна. Първото холандско момиче, с които изобщо е говорил и той с изненада установява, че тя не е с дървени обувки, а с високи токчета и е поразен до почти тотално изкуфяване от нейния толкова изискан и (както предполага) континентален стил, интелектът личащ под светлите ресници или зад тъмните очила, които тя обикновено слага на улицата, зад следите от пухкавост и широките трапчинки от двете страни на устата й. (Отблизо се вижда, че макар и почти идеална, кожата й е леко напудрена и докосната с руж, миглите слабо потъмнени, извивката на веждите е фино коригирана с две-три празни фоликули…)

Какво ли може да замисля младият Осби? Той издълбава внимателно вътрешността на всяка алена гъбена чашка и накълцва останалото. Изпъдени елфи тичат по покрива и ломотят несвързано. Сега той разполага с нарастваща купчина оранжево-сиви гъби, които хвърля с шепи в тенджера с вряща вода, сваля от печката покритата с жълта пяна къкреща предишна партида сгъстена каша и я пасира допълнително в миксера на Пирата. После разстила гъбената каша върху тенекиен лист за печене. Отваря фурната, изважда с азбестови държалки друг лист покрит с тъмен спечен прах и го заменя с току-що приготвения. С чукало стрива в хавана запечената маса и я изсипва в стара тенекиена кутия от бисквити „Хънтли & Палмърс“, а оставя само достатъчно количество, за да го свие изкусно в лакрична цигарена хартийка „Ризла“, запалва я и вдъхва неговия дим.

Обаче тя случайно бе погледнала тъкмо в момента, когато Осби отваряше кънтящата фурна. Камерата не зафиксира никаква промяна в изражението й, но защо стои тъй неподвижно тя до вратата? сякаш този кадър трябваше да бъде спрян и разтеглен до такъв продължителен миг на току-що нанесено и помътняло злато, микроскопично замаскирана невинност, леко свит лакът, ръка опряна в стената с разперени пръсти върху оранжевия тапет, сякаш докосва собствената си кожа, замечтано умислен допир… Навън почти замръзналият силициев порой на безспирния дъжд плющи бавно разяждащ и безутешен в средновековните прозорци и скрива като димна завеса далечния речен бряг. Този град с всичките негови пронизани от бомби километри: тази безкрайно объркана жертва… кожа от проблясващи покривни плочи, почернели от сажди тухли, заливани високо около всички светещи или тъмни прозорци и милионите други отвърстия, беззащитни пред сумрака на този зимен ден. Дъждът мие, мокри, с песен запълва канавките, градът го приема и се надига с необхватно свиване на раменете… Фурната е затворена отново със скърцане и металически звучно хлопване, но за нея тя никога няма да се затвори. Днес Катье прекалено често бе позирала пред огледалата, знае, че гримът и прическата й са безупречни, възхитена е от роклята, която й бяха донесли от модното ателие „Харви Никълс“, прозрачен креп спускащ се от подпълнените рамена надолу към дълбоката гънка между гърдите й, плътен какаов оттенък известен в тази страна като „негърски“, половин дузина метри от тази изпредена и преточена изящна коприна, омотани около талията и спускащи се на меки плисета към колената й. Операторът е доволен от неочаквания ефект на толкова много диплещ се креп, особено когато Катье минава пред прозорец и проникващата вътре дъждовна светлина само за няколко кратки притваряния на диафрагмата променя тъканта и я превръща в непрогледно стъкло, пропито с тъмносив въглен, древно и помътняло от капризите на времето, рокля, лице, коса, ръце, стройни глезени, всичко се е превърнато в стъкло и глазура, за замрялото целулоидно мигновение — полупрозрачният пазител на дъжда, разтърсван цял ден от близки и далечни ракетни експлозии, устремен надолу, тъмна и гибелна е зад Катье земята, която при преминаване на кадрите я очертава.

В зърнатите в огледалото образи Катье долавя също и задоволството на оператора, но знае това, което той не може да види: че вътре в себе си, обгърната от елегантната лъскава повърхност на скъпа материя и мъртви клетки, тя е само поквара и пепел, угнетително и непоносимо, както никой от тях не би могъл да предположи, нейното място е в Пещта… в Der Kinderofen^[2]… в паметта й нахлуват зъбите му, дълги, ужасяващи, прошарени с ярко кафяви загнивания, докато той изрича тези думи, жълтите зъби на капитан Блицеро, мрежата от зацапани пукнатини, и Катье е засмукана обратно от нощния му дъх, в тъмната фурна на него самия, сред неизменно лъкатушният шепот на разрухата… На първо място, преди която и да е друга негова черта, тя помни зъбите му, които щяха да бъдат най-пряко облагодетелствани от Пещта: от това, което е предвидено за нея и Готфрид^[3]. Той никога не го бе изричал недвусмислено като открита заплаха, нито го бе насочвал пряко към някой от тях, а с вечерните гости говореше по-скоро през нейните дисциплинирани гладки бедра, или надолу по протежение на покорния гръбнак на Готфрид („оста Рим-Берлин“, както го нарече в онази нощ, когато дойде италианецът, всички се бяха разположили на кръглото легло, и капитан Блицеро го начука във вирнатия гъз на Готфрид и същевременно италианецът — в хубавичката му уста), а същата вечер безучастната и само пасивна Катье, завързана, със запушена уста и изкуствени мигли, изпълняваше ролята на жива възглавница за сивеещите парфюмирани къдри на италианеца (рози и тлъстина току пред гранясване)… всяка произнесена дума затворено цвете, способно да се разлиства и разкрива безпределно (което й напомня математическа функция готова специално за нея да се отвори и разцъфти в степенен ред без общ член^[4], безкрайна, заплашителна, макар и никога съвсем изненадваща)… неговата фраза Падре Игнасио се раздипля в испански инквизитор, черна мантия, мургав орлов нос, задушаваща миризма на тамян + изповедник/палач + Катье и Готфрид коленичили един до друг в тъмната изповедалня + коленичили деца от старите приказки, с измръзнали и наболяващи колена, пред Пещта, нашепват й тайни, що не могат да споделят с никой друг + параноидалната мания за вещици на капитан Блицеро подозиращ и тях двамата, въпреки членството на Катье в ХНСД^[5] + Пещта като слушателка/отмъстителка + Катье на колене пред Блицеро нагизден в женски дрехи от черно кадифе и боти с конични токове, пенисът му натъпкан и притиснат в кожен бандаж с телесен цвят, върху който е закрепил фалшива путка и самурена лонна перука и двете ръчно изработени в Берлин от скандално известната Мадам Офир, изкуствени срамни устни и ярко морав клитор отлети от — Мадам низкопоклонно молеше за извинение, изтъквайки като оправдание военновременния дефицит — синтетична гума и миполам, новият поливинилхлорид… от изглеждащото съвсем като истинско розово влажно лоно стърчат миниатюрни остриета от неръждаема стомана, стотици, в които коленичилата Катье е задължена да изпонарязва устни и език и след това да изрисува с кървави целувки абстракции по златистия негрундиран гръб на „брат“ й Готфрид. Брат по игра, по робство… тя изобщо не го бе виждала, преди да отиде в реквизираната къща край стартовите площадки, скрити в гората и парковите насаждения на този заселен клин от малки имения и ферми, простиращ се на изток от столичния кралски град между два широки отводнени участъка полдер в посока към Васенаар^[6] — обаче неговото лице онзи първи път на проникващата през огромния западен прозорец на гостната есенна светлина, когато той стоеше на колене гол, ако не броим украсения с кабари нашийник и, подканван от изкрещяваните заповеди на капитан Блицеро, мастурбираше с метрономно отсечени движения, цялата му светла кожа следобедно изпъстрена в лъчезарно синтетично оранжево, което тя никога дотогава не бе свързвала с кожа, стърчащият му като монолит от кръв пенис, чийто хрипливо примляскващ отвор се чува ясно в застланата с килими тишина, и лицето му надигнато, ала не и към тях, а сякаш към нещо на тавана или на небето, в неговите представи вероятно символизирано от тавана, очите сведени, в което състояние той изглежда остава повечето време — лицето му, извърнато нагоре, напрегнато докато той се празни, е тъй близо до това, което тя е виждала цял живот в огледала, нейният собствен изискано претенциозен поглед на манекен, че тя затаява дъх, за миг усеща ускорения бумтеж на сърцето си, преди да обърне точно такъв поглед към Блицеро. Той е очарован. „Вероятно ще те подстрижа съвсем късо — казва й, а после се усмихва на Готфрид. — А него може би ще го накарам да си пусне дълга коса.“ Унижението ще бъде полезно за момчето всяка сутрин в казармата, докато стои в строя заедно с останалите от неговата батарея до Стартова Площадка 3, където някога с тътен са препускали коне пред очите на губещите залаганията обезумели мирновременни редовни посетители на хиподрума, и при всяка инспекция му откриват провинения обаче покровителството на неговия капитан го пази от армейски дисциплинарни наказания. В замяна на това, между изстрелванията, денем или нощем, недоспал, във възможно най-неподходящи часове, той изтърпява персоналното бичуване на капитана. Но отряза ли Блицеро също и нейната коса? Тя не помни вече. Знае, че един-два пъти обличаше униформите на Готфрид (вдигаше косата си, да, пъхаше я под фуражката му), спокойно минаваше за негов двойник, прекарваше нощите „в клетката“, тъй като Блицеро бе определил правилата, а Готфрид бе задължен да носи нейните копринени чорапи, нейната дантелена престилка и шапчица, всичкия този атлаз и муселин с ленти. Но после винаги трябваше да се връща в клетката. Такова е положението. Техният капитан не позволява никакво съмнение относно кой, братът или сестрата, в действителност е прислужницата и кой е гъската за угояване.

Доколко сериозно участва в играта тя? В една завладяна страна, в собствената окупирана страна, е по-добре, предполага тя, да се включи в някаква привидно организирана разновидност на онова, което навън тече денонощно без формалности или благопристойни ограничения, екзекуциите без следствие и съд, мъченията, побоите, хитрините, параноята, срама… въпреки че помежду си те никога не обсъждат открито това, изглежда между Катье, Готфрид и капитан Блицеро е постигнато някакво споразумение, че тази древна северна форма, добре позната и удобна за тях древна северна форма — изгубените деца, горската вещица в шоколадената къщурка, пленничеството, угояването, Пещта — ще бъде защитната им практика, убежището им, съпоставено с непоносимите за тях неща отвън: Войната, абсолютната власт на случайността, собственото им окаяно положение тук, насред…

Не е безопасно, дори вътре, в къщата… почти всеки ден някоя ракета отказва запалване или аварира. В края на октомври недалеч от това имение една рухна обратно, експлодира, изби 12 души от наземното обслужване, потроши всички стъкла в радиус от стотици метри, включително и западния прозорец на гостната, където Катье бе видяла за първи път нейния златист брат по игра. Според официалните слухове, избухнали само горивото и окислителят. Но капитан Блицеро с трепетно — а според нея с нихилистично — удоволствие отбеляза, че аматоловият заряд^[7] в бойната глава също е експлодирал и съответно ги бе превърнал в мишена наравно със стартовата площадка… Че всички те били обречени. Къщата е разположена западно от хиподрума Дуиндигт, в обратната посока от Лондон, ала всъщност безопасно местоположение няма — ракетите често пощръкляват, въртят се произволно, вият кошмарно в небето, обръщат се на 360° и падат според капризите на собственото безумие, толкова недостижимо и, с известни опасения, неизлечимо. Когато му дойде времето, стопаните им ще ги унищожат, по радиото, посред конвулсиите им. Изстрелванията на ракетите се редуват с английските въздушни нападения и бомбардировки. Привечер ниско над тъмното море с рев долитат „спитфайъри“, колебливо шарят градските прожектори, високо в небето над мокрите железни скамейки в парковете е увиснало затихналото бръмчене на сирените, зенитните оръдия пухтят търсейки цел, а бомбите падат в гората, в полдера, сред мочурливите низини, където се предполага, че са разквартирувани ракетните батареи.

Това прибавя към играта обертон, леко променящ музикалния тембър. Катье е тази, която в някой неопределен бъдещ момент обезателно ще бутне Вещицата в Пещта, предназначена за Готфрид. Ето защо капитанът не трябва да изключва вероятността Катье да е британска шпионка или от холандската съпротива. Независимо от всички усилия на германците, в Главното Командване на Кралските ВВС все още продължават като непрекъснат поток да пристигат от Холандия разузнавателни данни, свидетелстващи за разгръщане на военни части, снабдителни маршрути, или подсказващи в кой тъмнозелен гъсталак може да се крие ракетна платформа А4: данните се променят ежечасно, толкова високоманеврени са ракетите и спомагателното им оборудване. Обаче на „спитфайърите“ обикновено им е достатъчна някоя електростанция, склад за течен кислород или квартирата на командир на батарея… ето това е любопитният въпрос. Няма ли да почувства Катье някой ден, че задължението й е отменено и недействително и да повика и насочи английските изтребители-бомбардировачи точно към тази къща, към затвора на нейната игра, въпреки че това ще означава смърт? Капитан Блицеро не може да бъде сигурен. Тази душевна борба според него е донякъде очарователна. Досието на Катье при хората на Мюсерт^[8] несъмнено е безупречно, приписват й разобличаването на поне три укриващи се еврейски семейства, най-предано ходи на партийните събрания, служи в курорта на Луфтвафе край Шевенинген^[9], където началството я хвали за бодрия дух и изпълнителността, не клинчи от работа. Не използва, както много от тях, партийния фанатизъм, за да прикрива липсата на способности. Може би само един загатнат сигнал: предаността й е някак равнодушна, студена. Сякаш има свои причини да членува в Партията. Жена с математическо образование и със своите основания… „Желай Промяната — казвал е Рилке. — О, нека те вдъхновява Пламъкът!“^[10] На лавъра, на славея, на ветровете^[11]… да я пожелаеш, да й се отдадеш, да я приемеш, да попаднеш в пламъка й, който нараства и изпълва всички сетива и… да не обичаш, защото вече е невъзможно да действаш… но безпомощно да се намираш в състояние на любов…

Ала не и Катье: тя не се навира като нощна пеперуда в пламъка. Блицеро е принуден да стигне до извода, че тя изпитва скрита боязън от Промяната, и вместо нея предпочита само дребнаво да поправя маловажни неща, украшения и тоалети, като не стига по-далеч от политическата травестия, не само с дрехите на Готфрид, но дори и с традиционната мазохистка униформа, костюмчето на френска камериерка крайно неподходящо за нейната висока фигура и дългокрака походка, русата й коса, търсещите й крилоподобни рамена — тя играе само на това… играе на забавление.

Той не може нищо да направи. Насред умиращия Райх, с неизпълними заповеди деградиращи до хартиено безсилие, Катье му е нужна тъй много, Готфрид му е нужен, кожени ремъци и бичове, истински и осезаеми във все още чувстващите му ръце, нейните викове, червените белези по задника на момчето, устите им, неговият пенис, пръстите на ръцете и краката, през цялата зима това са неща сигурни, на тях може да разчита, той не може да го изрази аргументирано, обаче дълбоко в душата си вярва, може би вече само привидно, единствено в тази от всички приказки и легенди, вярва, че тази омагьосана къща в гората ще бъде запазена, че нито една бомба няма да падне върху нея случайно, това може да стане само в резултат от предателство, само ако Катье действително насочва и кани англичаните, знае, че тя не би могла да го направи: че по някакво вълшебство, под костния резонанс на която и да е дума, британското въздушно нападение е единствената забранена разновидност на всички възможни блъскания отзад в желязното и последно безвъзвратно лято на Пещта. Тя ще дойде, да, ще дойде неговата Съдба… не по този път, но ще дойде… Und nicht einmal sein Schritt klingt aus dem tonlosen Los^[12]… От цялата поезия на Рилке той обича най-много именно тази Десета Елегия, и усеща как горчивото пиво на Копнежа започва да пощипва някъде вътре зад очите и синусите му при спомена за който и да е откъс от… наскоро умрелият младеж прегръща своята Жалост, своето последно свързващо звено, в този момент отхвърля навеки даже нейното не напълно човешко докосване, изкачва съвсем сам, гибелно сам, високо и все по-високо планините на първобитното Страдание, а над главата му просветляват неистови далечни съзвездия… И стъпките му не изкънтяват ни веднъж от беззвучната Съдба… Блицеро е този, който изкачва планината, изкачва я почти 20 години, от времето, когато още не бе приел пламъка на Райха, още от Югозападна Африка… сам. Каквато и плът да имаше там за засищане на Вещицата, канибала и магьосника, с каквито и успешни инструменти за Страдание да бе разполагал, той беше сам, сам. Той даже не познава Вещицата, неспособен е да проумее глада, който определя него/нея, а само в моменти на слабост е озадачен как гладът може да съществува съвместно в същото тяло, както и той самият. Атлет и неговите умения, отделни съзнания… Поне младият Раухандел^[13] бе казал така… колко години преди войната… Блицеро бе наблюдавал своя млад приятел (дори още тогава вече тъй явно тъй покъртително обречен на някаква форма на Източен Фронт) в бара и на улицата, пременен в някакъв отеснял или лошо скроен костюм и полуразпаднали се обувки: колко елегантно откликваше на футболната топка, която шегаджиите изненадващо му подхвърляха веднага щом го разпознаеха — безсмъртните финтове! онзи импровизиран шут, тъй невъзможно нагоре, с такава съвършена парабола, топката се издига на километри, за да прелети точно между двата фалически високи електрически стълбове пред кинотеатър „Уфа“ на Фридрихщрасе… бе способен да държи топката на главата си цели квартали, с километри, с часове, а краката му изразителни като поезия… Обаче само поклащаше глава в желанието си да бъде добро момче, когато го питат, а в действителност бе неспособен да отвърне — „Просто… просто така става… мускулите от само себе си…“ — и после да припомни думите на неговия стар треньор — „Това е мускулно“, с очарователна усмивка и само с това свое действие той вече е мобилизиран за военна служба, вече е пушечно месо, бледата светлина на бара облизваща решетката на обръснатата му глава — „рефлекси, нали разбираш… Това не съм аз… Просто рефлексите.“ Кога измежду онези дни бе започнала промяната в Блицеро, от похот в истинска жалост, безмълвна като удивлението на Раухандел от собствения му талант? Толкова много от тези Рауханделовци бе виждал, особено от ’39-та година насам, нали бе приютявал все същите тайнствени гости, непознати хора, често не по-странни от умението винаги да бъдат там, където не падат бомби… „желае ли Промяната“ някой от тях, от този суров материал? Наясно ли са изобщо те? Много е съмнително… Само рефлексите им по стотици хиляди наведнъж, биват използвани от други хора, от кралски пеперуди, които Пламъкът е вдъхновил. Блицеро отдавна бе изгубил всякаква невинност в това отношение. И тъй, неговата Съдба е Пещта: а заблудените деца, които не проумяват нищо и не променят нищо, освен униформите и личните карти, ще оцелеят и процъфтяват още дълго след газовете и пепелта от него, след като той излети през комина. Така, така. Вандефогелец^[14] на планините на Страданието. Това продължава прекалено много, Блицеро бе избрал играта само заради края, който тя ще му донесе, нали? твърде стар е вече, гриповете го държат все по-дълго, стомахът често го боли силно по цял ден, зрението му отслабва с всеки следващ преглед, прекалено „практичен“ е, за да предпочете геройска или дори обикновена войнишка смърт. Сега единственото му желание е да се отърве от зимата, да се пъхне на гопло в Пещта, в нейната тъмнина, в нейното стоманено скривалище, и зад него като стеснен правоъгълник от кухненска светлина да остане вратата, която с гонгов кънтеж се затваря завинаги. Останалото е любовна игра, прелюдия към акта.

Обаче не му е все едно, безпокои се за децата и за техните подбуди повече, отколкото би трябвало и това го озадачава. Стига до заключението, че те търсят свобода, желаят я тъй силно колкото настойчив е и неговият стремеж към Пещта, а подобна своенравност му тежи, угнетява го… и мислено той се връща отново и отново към запуснатия и нелеп образ на онова, което е било къщурка в гората, но вече деградирало до трохи и захарни петна, от него е останала само неукротимата черна Пещ и двете деца, чийто връх на прелестна енергия е преминал, гладът отново е започнал, и те се загубват в зелената пустота на дърветата… Къде ще отидат те, къде ще се подслонят през идущите нощи? Детското нехайство… и гражданският парадокс на тази тяхна Малка Държава, имаща за основа същата тази Пещ, която трябва да я унищожи… „“

Но всеки истински бог е длъжен да бъде едновременно организатор и разрушител. Допреди неговото пътуване до Югозападна Африка израсналият и възпитан в християнска среда Блицеро се затрудняваше да разбере това: до неговото африканско завоевание. Сред смъкващата кожата жар на пустинята Калахари, под широко разпростряното крайбрежно небе, огън и вода, той се учеше. Момчето-хереро, отдавна изтерзано от мисионерите внушили му ужас от християнските грехове, призраците на чакали, яки европейски хиени, които го преследват, за да изядат душата му, безценния червей обитаващ неговия гръбначен стълб, сега опитваше да затвори в клетки своите стари богове, да ги впримчи в капана на думите, да ги пожертва, диви и парализирани, на този високоерудиран бял човек, който изглеждаше тъй влюбен в говоримия и писмен език. Когато се качи на парахода за Югозападна Африка, носеше в чантата наскоро отпечатаните „Дуински елегии“, подарък връчен от майка му пред трапа, миризмата на прясно печатарско мастило замайваше нощите му, докато старият товарен кораб пореше водите на тропик след тропик… а съзвездията, като новите звезди над земята на Страданието^[15], ставаха съвсем непознати и земните сезони се обръщаха наопаки… и той слезе на брега от една високоноса дървена лодка, същата, която 20 години по-рано бе докарала синьопанталонестите войници от железния рейд, за да потушат голямото Въстание на хереросите. За да открие далеч във вътрешността на страната, високо на една пресечена планинска верига разпростряна между Намиб и Калахари, своя верен туземец, своето нощно цвете.

Опърлена от слънцето непроходима скална пустош… много километри виещи се наникъде каньони, дъната им посипани с бял пясък, който с удължаването на следобедите се оцветяваше в студено кралско синьо… Ние прави Нджамби Карунга сега, омухона^[16]… шепот иззад горящите глогови клони, където германецът пропъжда с неговата тъничка книжка натрупалите се около огъня енергии. Вайсман се оглежда разтревожено. На момчето му се ебе, но то използва херерското название на бога^[17]. Необичайни тръпки побиват белия човек. Подобно на Рейнското Мисионерско Общество, развратило това момче, Вайсман придава голямо значение на светотатството. Особено тук в пустинята, заобиколен от опасности, които той не може да се застави да назове дори в града, дори посред бял ден, очакващи със свити крила и опрени в студения пясък бутове… В тази вечер Вайсман усеща силата на всяка отделна дума: словата са на едно премигване само от тяхното значение. Опасността да наебе момчето, докато святото Име още не е заглъхнало го изпълва с похот до безумие, похот в лицето — маската — на мигновеното правосъдие иззад огъня… но за момчето Нджамби Карунга е онова, което става, когато се съвкупяват, и това е всичко: Бог е създател и унищожител, слънце и мрак, всичките двойки от противоположности събрани заедно, включително бяло и черно, мъжко и женско… и в своята невинност то става дете на Нджамби Карунга (каквито са и всички други от неговия изоставен от бога род, неумолимо, далеч отвъд пределите на тяхната история), тук натиснато от европейската пот, ребра, коремни мускули, хуй (мускулите на момчето остават свирепо напрегнати вероятно с часове, сякаш то има намерението да убива, обаче нито дума, само преминаващите над телата им дълги, спазматични, дебели отрязъци от нощта).

Какво направих от него? Капитан Блицеро знае, че в този момент африканецът е насред Германия, в планините Харц^[18], и че ако тази зима Пещта се затвори зад него, какво пък, те вече са казали довиждане за последен път. Приведен над пулта той седи в маскировъчно боядисания фургон за контрол на изстрелванията. Сержантите на контролното табло и на волана са излезли да пушат и той е сам в пункта за управление на изстрелванията. В зацапания перископ, кълбеста мъгла навън се отделя от светлата зона на скрежа обгърнала изправената и призрачна ракета, там, където става презареждането на резервоара с течен кислород. Дърветата се сгъстяват: над главата се вижда само квадратче небе, колкото да проследи излитането на ракетата. Стартовата площадка — бетонна плоча върху стоманени ленти — е разположена на място обозначено от три дървета набелязани така, че да триангулират точния пеленг, на 260° спрямо Лондон. Маркировката представлява груба мандала, червен кръг с дебел черен кръст в средата, в него се разпознава древния слънчев диск, от който според преданията ранните християни са отчупили свастиката с цел да замаскират техния незаконен символ. В дървото, точно в центъра на кръста, са забити два гвоздея. До единия изписан с боя маркировъчен знак, по-западния, са надраскани в кората с върха на щик думите IN HOC SIGNO VINGES^[19]. Никой в батареята не признава да го е направил. Може това да е дело на Съпротивата. Но заповед за заличаването му нямаше. Около стартовата площадка примигват бледо жълти плоскости на пънове, свежи трески и дървени стърготини се объркват с опадали преди време листа. Миризмата, детска, всепроникваща, е примесена с алкохол и нафта. Очаква се дъжд, може би още днес и сняг. Суетят се нервно разчетите, сиво-зелени. Проблясващи черни каучукови кабели се вият към гората и свързват наземното оборудване с холандската електромрежа на 380 волта. Очакване…

Кой знае защо в тези дни му е все по-трудно да запомня. Обхванатото в призмите мръсно замъгление, ритуалът, ежедневното повторение извършващо се в тези току-що разчистени триъгълници сред гората, е заело мястото на това, което е представлявало безцелна разходка на паметта, безобиден набор от образи. Със зачестяването на изстрелванията, приятно прекарваното време с Катье и Готфрид ставаше все по-малко и по-ценно. Въпреки че момчето е зачислено в неговото подразделение, капитан Блицеро го вижда много рядко през дежурствата им — проблясък на злато, който помага на контрольорите да измерят километрите до радиопредавателната станция, потрепващата от вятъра лъскавина на косата му изчезва сред дърветата…

Каква странна противоположност на африканеца — цветен негатив, в жълто и синьо. Капитанът в някакъв сантиментален прилив на емоции, някакво предчувствие, бе кръстил своето африканче „Енциан“, на описаната от Рилке планинска тинтява със северни цветове, донесена в низините под формата на чисто слово:

Bringt doch der Wanderer auch vom Hange des Bergrands

nicht eine Hand voll Erde ins Tal, die alle unsägliche, sondern

ein erworbenes Wort, reines, den gelben und blaun Enzian.^[20]

— Омухона… Виж ме. Аз съм червен и кафяв… черен, омухона…

— Миличък, това е другата половина на земята, долното полукълбо. В Германия ти щеше да бъдеш жълт и син. — Огледална метафизика. Възхищава се от своята въображаема елегантност, от своите претенциозни симетрии… И все пак защо да обсипва с празни приказки безплодната изсъхнала планина, пладнешката горещина, дивото цвете, от което тъй безкрайно дълго пиеше… защо да прахосва тези думи по жълтото слънце, по миража и синеещите ледени сенки в клисурите, освен ако това не е пророкуване, стигащо отвъд целия предкатастрофален синдром, отвъд изпълненото с ужас макар и повърхностно съзерцание на приближаващата негова ранна старост, колкото и неосъществима да е вероятността за някакво „обезпечение“: там отвъд нещо се надига, раздвижва, винаги отдолу, винаги изпреварващо думите му, значи нещо способно да види настъпващите ужасни времена, ужасни поне колкото тази зима и обликът възприет понастоящем от Войната, форма правеща неизбежно очертанието на едно последно парче от пъзела: тази игра на Пещ с русокосия и синеок юноша и безмълвната двойничка Катье (кое беше нейното подобие в Югозападна Африка? кое така и останало невидяно от него черно момиче, винаги скрито под ослепителното слънце, сред дрезгавия и саждив грохот на среднощните влакове, плеяда от тъмни звезди, които никой, никакъв анти-Рилке не бе назовал…), но в 1944 година вече бе твърде късно, за да има някакво значение. Всички тези симетрии бяха предвоенен разкош. За него не оставаше какво да пророкува.

Определено не и внезапното й оттегляне от играта. Единственият непредвиден от него вариант, навярно защото така и не бе видял черното момиче. Може би черното момиче е гений на решенията относно самите решения: да прекатури шахматната дъска, да застреля съдията. Но след раняването и трошенето, какво ще стане с държавицата на Пещта? Ще може ли да бъде ремонтирана тя? Вероятно нова по-подходяща форма… стрелецът с лък и неговият син, и пронизването на ябълката… да, и самата Война като цар-тиранин… все още може да бъде спасена играта, нали?, закърпена и ролите да бъдат преразпределени, няма смисъл да бързат за навън, където…

От своята клетка Готфрид следи как тя се измъква от веригите и излиза. Рус и слаб, космите по краката му се виждат само на слънчева светлина и то като тъничка почти безтегловна златиста мрежа, клепачите му вече се набръчкват в причудливи младежки/старчески плетеници, завъртулки, очите са в рядко срещано синьо, което в определени дни, в съответствие с времето, е твърде много за тези бадемови ресни и прелива, капе, сълзи и осветява с девствена синева цялото лице на момчето, удавническо синьо, девствено синьо, пропило тъй ненаситно варосаните стени на средиземноморски улици, из които спокойно обикаляхме с велосипеди в пладнините на стария мир… Той не може да я спре. Ако капитанът го попита, ще разкаже какво е видял. Готфрид я бе виждал и преди да се измъква, а има и слухове, че тя е от Съпротивата, че върти любов с пилот на „щука“, с когото се е запознала в Шевенинген… Но тя сигурно обича и капитан Блицеро. Готфрид се смята за пасивен очевидец. С дързък ужас, сякаш наблюдаваше стремителното приближаване на завой, в който навлиза за първи път с овладяно приплъзване, и увеличава скоростта до последния възможен момент, той бе изчаквал да бъде застигнат от своята настояща възраст и повиквателната за войник, вземи ме, неговата единствена молитва преди лягане, вземи ме. Опасността, от която според него има нужда, засега е въображаема: от нещата, с които той се шегува и флиртува, смъртта не е реален изход, героят винаги изскача от епицентъра на взрива с изпоцапано и опушено лице, но усмихнат: експлозията е само промяна и шум, просване зад някое укритие. Готфрид още не е виждал труп, не и отблизо. От къщи му пишат от време на време за загинали приятели, той е наблюдавал в далечината как натоварват дълги провиснали брезентови чували в отровената сивота на камионите и фаровете им прорязват мъглата… но когато ракетите аварират и опитват да паднат обратно върху теб, който си ги изстрелвал, и дузина от вас клечат натъпкани като сардели в прорязаните окопи, чакат, целите в увонена на пот вълна, напрегнати от едва сдържан смях и мислиш само: ех, каква история мога да разкажа в столовата, и да напиша на мама… Тези ракети са негови домашни зверчета, криво-ляво опитомени, обикновено доста немирни, дори склонни да се върнат към предишното диво състояние. Той ги обича, както би обичал коне или танкове „тигър“, ако бъде преназначен да служи другаде.

Тук Готфрид се чувства приет, на своето място, наистина като у дома. Без Войната на какво би могъл да се надява? Но да участва в тази авантюра… Ако не си кадърен да пееш Зигфрид, поне можеш да държиш копие.^[21] На кой планински склон, от чие загоряло и обожавано лице бе чул това? Помни само бялата стръмнина, отрупаните с облаци пухкави ливади… Сега той учи занаят, обслужва ракетите, а когато Войната свърши, ще учи за инженер. Наясно е, че Блицеро ще загине или ще замине, и той самият ще излезе от клетката. Но свързва това с края на Войната, а не с Пещта. Знае, както всеки друг, че затворените деца винаги биват освобождавани в момента на най-голяма опасност. Ебането, соленото парче на уморения и често безсилен пенис на капитана натикван в неговата покорна уста, жилещите бичувания, отражението на лицето му, когато целува ботушите на капитана, чийто блясък е нашарен и разяден от лагерна грес, смазочно масло и разлят при зареждането спирт, затъмнява лицето му до неузнаваемост — всичко това е необходимо, и придава специфичен характер на пленничеството му, което иначе едва ли би се различавало от казармения тормоз, от казармените издевателства. Срам го е, че описаните подробности са му толкова приятни: от произнесеното с уверен тон обръщение кучка Готфрид получава ерекция, която никакво усилие на волята не е в състояние да свали и го е страх, че ако не бъде наистина порицан и прокълнат, значи е полудял. Цялата батарея е наясно с уговорката помежду им: въпреки че те все още се подчиняват на капитана, то е изписано на лицата им, усеща в треперенето на стоманените рулетки, излива се върху неговия поднос в столовата, блъска го с лакът в десния ръкав при всяко равнение на ракетния разчет. В последно време често му се присънва една много бледа жена, която мечтае за него, желае го, винаги мълчаливо, но абсолютната увереност в очите й… неговата благоговейно зловеща убеденост, че тя — известна на всички знаменитост — го познава и съвсем не й е нужно да го заговаря, достатъчно е да му даде знак с изражението си, и нощем той се буди разтреперан, а умореното лице на капитана отстои на няколко сантиметра измачкана сребриста коприна, изнуреният му взор вперен в неговите очи, бакенбардите, в които той внезапно изпитва желание да отърка буза, разхлипан в стремежа си да опише каква е била тя, как го е гледала…

Капитанът я е виждал, разбира се. Кой ли не е? Неговата представа за утеха е да каже на детето:

— Тя е истинска. Тук нямаш думата, нищо не можеш да направиш. Разбери, че тя иска да те притежава. Няма смисъл да се будиш с викове и да ме безпокоиш по този начин.

— Но ако тя се върне…

— Подчини се, Готфрид. Отстъпи, зарежи всичко. Виж къде ще те заведе тя. Припомни си първия път, когато те наебах. Колко стегнат и тесен беше. Докато не разбра, че ще се изпразня в теб. Розичката ти направо разцъфтя. В този момент ти вече нямаше какво да губиш, дори и невинността на устните ти…

Но момчето продължава да плаче. Катье няма да му помогне. Тя навярно спи. При нея нищо не е сигурно. Той иска да бъде неин приятел, но двамата почти не си говорят. Тя е хладна, тайнствена, той понякога я ревнува, а друг път — обикновено когато иска да я ебе и не успява, поради някой хитър номер на капитана — е убеден, че я обича безнадеждно. За разлика от капитана, той никога не гледа на нея като на предана сестра, която ще го освободи от клетката. Готфрид сънува това освобождение, но като мрачен чужд Процес извън клетката, който ще се случи, независимо от желанието им. Независимо дали ще си отиде тя или ще остане. Затова когато Катье се отказва веднъж завинаги от играта, той мълчи.

Блицеро я проклина. Запраща калъп за обувка в едно скъпоценно платно на Терборх^[22]. На запад, в Haagsche Bosch^[23] падат бомби. Навън духа вятър и накъдря повърхността на декоративните езерца. Ръмжат щабни коли и се отдалечават по обрамчената с букове дълга алея. Полумесецът блести сред замъглени облаци, тъмната му половина е с цвета на старо месо. Блицеро заповядва на всички да слязат в укритието, мазе пълно с отлежал джин в кафяви глинени бутилки, щайги с луковици от анемония. Курвата е поднесла неговата батарея на прицела на англичаните, нападението може да започне след минута! Всички седят, пият отлежал джин, белят пити сирене. Разказват истории, повечето смешни, отпреди Войната. На разсъмване всички са пияни и спят. Целият под е нашарен с восък, като окапали листа. Не се чуват „спитфайъри“. Но по-късно същата сутрин Стартова Площадка 3 е предислоцирана и реквизираната къща е изоставена. А от момичето нито следа. Натъкмена с ботушите на Готфрид и развлечената, дълга до глезените, с един размер по-широка стара рокля от черно моаре, е преминала на английските позиции, на онази издатина, където голямата въздушнодесантна авантюра е затънала за цялата зима. Последният й маскарад. От тук нататък тя ще бъде Катье. Единственият й неуреден дълг е към капитан Прентис. Всички други — Пит, Вим, Барабанчикът, Индианецът — са я зарязали. Изоставили са я, все едно че е мъртва. Или това е предупреждение за нея, че…

— Извинявай, няма да стане, трябва ни този патрон, — горестно шепне Вим под кея в Шевенинг докато по дъските над главите им трополят множество обути в парцали крака, а лицето му е в непроницаема за нейния поглед сянка. — Нужен ни е всеки шибан патрон, който можем да намерим. Нужна ни е тишина. Не можем да отделим човек, за да се отървем от трупа. И без това пропилях цели пет минути с теб… — И той запълва и довършва последната им среща с технически подробности, в които тя вече не може да участва.

Когато Катье се оглежда, Вим го няма вече, избягал е по партизански безшумно и тя е безсилна да свърже неговото изчезване със спомена за тялото му, какво беше то за известно време миналата година под прохладния плюш в онези дни, когато мускулите му още не бяха наедрели и нямаше белези по рамото и бедрото — непричастен наивник, когото най-после бяха импулсирали да преодолее собствените си ограничения, но тя го бе обичала и преди това… трябва да го е обичала…

За тях сега Катье няма абсолютно никакво значение. Нужна им е Стартова Площадка 3. Всичко останало тя им бе дала, обаче продължаваше да изнамира причини, за да не посочи точното разположение на ракетната инсталация на капитана и вече се натрупват твърде уместни съмнения в обосноваността на тези причини. Вярно е, че стартовата площадка често сменя местоположението си. Но по-близо до командването вземащо отговорни решения Катье едва ли би могла да бъде настанена: нейното безпристрастно лице на прислужница се надвесваше над техните ракии и пури, ниските маси застлани с военни карти нашарени с кафеени кръгчета, кремавите листове хартия с виолетови печати като насинена плът. Вим и другите бяха вложили време и живот — три еврейски семейства депортирани на изток — но я чакай, за месеците прекарани в Шевенинген, тя е компенсирала дори с излишък това, нали? Те бяха деца, невротични, самотни, пилоти и наземни екипажи, всички приказливи, и тя бе прехвърлила през Северно море кой знае колко топчета най-секретни фотокопия, нали, номера на ескадрили, пунктове за дозареждане, методики за преодоляване на бързото въртене и радиуси на завоите, радиоканали, сектори, схеми на движение — не е ли така? Какво повече искат? Тя задава въпроса напълно сериозно, сякаш между информацията и човешкия живот съществува реален коефициент на преизчисляване. Е, колкото и да е странно, наистина съществува. Записан в Ръководството, регистрирано в архива на Военно министерство. И да не забравяме, че истинското Предназначение и Функция на Войната е покупко-продажбата. Насилието и убийствата представляват своего рода саморегулация и могат да бъдат поверени на непрофесионалисти. Масовостта на военновременната смърт е полезна по много начини. Тя служи като зрелище и отвлича вниманието от действителния ход на Войната. Предоставя първична информация за включване в историческите анали, така че обучението на децата по История да представлява поредност от насилия, битка след битка, за да бъдат по-добре подготвени те за света на възрастните. Най-доброто обяснение е, че масовата смърт е стимул за обикновените незначителни хора, да опитат да докопат парче от тази Баница, докато са още живи и могат да го излапат. Истинската война е тържество на пазарите. Навсякъде изникват пазари за органични продукти, внимателно определяни от професионалистите като „черни“. Окупационни ваучери, лири стерлинги, райхсмарки все още са в обращение — строги като класически балет — в техните стерилни мраморни зали. Но тук навън, долу сред хората излизат наяве по-истинските валути. Например, евреите могат да бъдат разменяеми и търгувани. Във всяко едно отношение разменяеми, както цигари, путка или шоколадчета „Хърши“. Освен това у евреите е заложен елемент на вина, предпоставка за бъдещо изнудване, работещ, както може и да се очаква, в полза на професионалистите. И следователно Катье отправя крясъци в една тишина, в едно Северно море от надежди, а „Пирата“ Прентис, комуто тя е известна от случайни срещи и бързи разминавания — на градски площади, които все успяват да изглеждат като задушаващо клаустрофобични казармени фасади, под сенчестия иглолистен аромат от невъзможно стръмни стълби, на платноход до импрегниран дървен кей и наблюдаващи го отгоре кехлибарени котешки очи, в стар жилищен блок с дъжд на двора и прашна стая с разхвърляни из нея разглобена до коленните шарнири масивна старовремска картечница „шварцлозе“ и маслена помпа — и всеки път я бе виждал като лице, чието място би трябвало да бъде при други по-добре познати му хора, на предела на всяко рисковано начинание, сега, застанал срещу това неуместно на подобно място лице, на фона на необхватно небе с бързо движещи се високи и бухнали морски облаци, той долавя опасност в нейната самота, осъзнава, че до срещата край вятърната мелница „Ангелът“^[24] изобщо не е чувал името й…

Тя му разказва защо е общо взето сама, защо не може да се върне и лицето й е някъде другаде, изрисувано върху платно, окачено заедно с другите оцелели, там в къщата край „Дуиндигт“^[25] единствено като присъствала свидетелка на играта на Пещ — вековете отминават като лилавите облаци, затъмняващи неосезаемо тънък слой лак между нея и Пирата, даряват й тъй необходимия й щит на безметежност, на класическа неуместност…

— Но къде ще отидеш?

И двамата са с ръце в джобовете и увити стегнато в шалове, а оставените след отлива блестящо черни камъни са в очакване като надпис в сън, който ще придобие смисъл след малко отпечатан тук по протежение на брега, но още сега всеки отделен фрагмент е тъй удивително ясен…

— Не зная. Ще ми препоръчаш ли някое хубаво място?

— В „Бялото видение“ — предложи Пирата.

— „Бялото видение“, там е добре — съгласи се тя и прекрачи в пустотата…

— Осби, да не съм изперкал?

Снежна вечер, пет ракетни бомби от обед насам, късно е, двамата треперят в кухнята на светлината на свещи, Осби Фийл гениалният домашен идиот е до такава степен погълнат от своята вечерна среща с някакво индийско орехче, щото въпросът звучи напълно уместно, а в един тъмен ъгъл флегматично клечи белезникавата циментова Юнгфрау, съдейки по всичко, обидена.

— Разбира се, разбира се — отвръща Осби с плавно движение на пръстите и китката, имитиращо начина, по който Бела Лугоши подава чаша вино с опиат на някакъв глупав непълнолетен актьор в „Белият зомби“, първият и в известен смисъл последният филм, който Осби е видял в живота си, класиран в неговия Списък на Най-добрите и Вечни Филми наравно с „Уроди“, „Синът на Франкенщайн“, „Полет до Рио“ и може би „Дъмбо“^[26], който снощи бе ходил да гледа в киното на Оксфорд Стрийт, обаче насред прожекцията бе забелязал, че вместо да държи вълшебно перо, дебеличкото хоботче на дългомиглестото слонче обвива киселата зелено-червендалеста физиономия на г-н Ърнст Бивин, и реши, че ще бъде по-благоразумно да се извини и напусне залата. — Не, — тъй като Пирата междувременно е изтълкувал погрешно думите на Осби, — не „ти си изперкал, разбира се, Пират“, аз изобщо нямах предвид това…

— А какво тогава? — пита Пирата, след като мълчанието на Осби продължава повече от минута.

— ’Кво? — отзовава се Осби.

Ами това, че Пирата има някои съмнения. Непрекъснато си напомня, че сега Катье избягва каквото и да е споменаване на къщата в гората. Тя е надниквала вътре, поразглеждала е и навън, но кристалните стъкла на истината са пречупвали всички нейни доловими думи, — често до сълзи — и Пирата не разбира напълно казаното, а още по-малко е в състояние да прави догадки относно самия блестящ кристал. Всъщност, защо е избягала тя от Стартова Площадка 3? Изобщо никой не ти казва защо. Но понякога, по време на затишие или критичен момент, на участниците в играта ще бъде напомнено каква е истинската игра и след това ще им бъде невъзможно да продължават в същия дух… И няма нужда подсещането да бъде внезапно или прекалено ефектно, може да бъде по-деликатно, и независимо от резултата, броя на наблюдателите, колективното им желание и наложените от тях или от Федерациите наказания, бавно пробуждащият се играч — може би с характерното за Катье грубо свиване на раменете и резки крачки на млада отшелница — ще изтърси „ебал съм му майката“ и ще излезе от играта, ще се откаже веднъж завинаги…

— Добре де — продължава той сам, докато Осби вглъбен с усмивка на унесено равнодушен към всичко наркоман прокарва ръка по грапавата топчесто-релефна повърхност на чувствените женствени извивки на алпийския масив в ъгъла, той и извисяващият се леден връх и тъмносинята нощ… — значи това е временна слабост на характера, приумица. Като да мъкнеш проклетата „Мендоса“^[27]. — Всички други във Фирмата използват автомати „Стен“. Леката картечница „Мендоса“ тежи три пъти колкото „Стен“, а в последно време никой не е виждал 7-милиметрови мексикански патрони „маузер“, дори и на Портобело Роуд^[28]: тя не притежава величествената Гаражна Простота или скорострелност на „Стен“, но въпреки всичко Пирата я обича (да, в наши дни това най-вероятно може да бъде определено като любов) — нали разбираш, тук работата е в размяната, нали? — носталгията по нейния затвор с пряко действие от типа на „Луис“^[29], възможността да извадиш цевта за секунда (да си опитвал някога да свалиш дулото от „Стен“?) и наличието на двуглав ударник в случай че единия се повреди… — Нима ще се оставя да ме спре разликата в теглото? Това е моя приумица, за мен теглото няма значение, иначе как щях да измъкна онова момиче, а?

— Аз не съм ви подчинена. — Статуя във виненочервено релефно кадифе от шията до китките и надолу до петите, и откога наблюдава тя от сенките, джентълмени?

— О, подчинена си и още как — срамежливо отвръща Пирата.

— Щастливата двойка! — внезапно измучава Осби, взема нова щипка нещо с вид на настъргано индийско орехче и облещва очи до бяло, като цвета на миниатюрната планина. Киха гръмогласно из кухнята и с изумление установява, че обхваща тези двама в едно зрително поле. Лицето на Пирата потъмнява от смущение, а на Катье остава непроменено, наполовина озарено от светлината от съседната стая, наполовина в тъмносиви раирани сенки.

— Значи трябваше да те оставя там, а? — И когато тя само свива нетърпеливо устни. — Или мислиш, че някой тук е бил длъжен да те издърпа?

— Не. — Загря най-после. Пирата бе задал въпроса само защото в него се зараждаше мрачно подозрение, че Някой Тук може да означава произволен брой хора. Но за Катье дългът е нещо, което трябва да бъде изтрито. Нейният упорит стар порок е, че тя иска да кръстосва морета, да свързва страни, между които е невъзможен какъвто и да е обменен курс. На среднохоландски са пели нейните предци:

ic heb u liever dan en everswîn,

al waert van finen goude ghewracht,^[30]

за любовта несъизмерима със злато, златен телец, дори в този случай със златен глиган. Но в средата на XVII век вече не били останали никакви златни свине, а само от тленна плът като на Франс ван дер Гроов, още един прародител, който отплавал за Мавриций с пълен трюм от тези живи глигани и пропилял тринайсет години да мъкне своята аркебуза през абаносовите гори, да броди из блатата и потоците застинала лава и, по необясними за него причини, методично да изтребва местните дронтове^[31]. Холандските свине се погрижили за яйцата и по-младите птици. Франс подпирал дулото на ченгела, старателно се прицелвал от 10 или 20 метра в родителите им, натискал спусъка бавно с взор фокусиран в сменящата перушината си уродлива грозотия, докато съвсем близо, захванат от челюстите на серпантината вече се придвижвал надолу разцъфналият в червено напоен с вино фитил — и неговата жар върху бузата била „като мое лично малко светило и разпоредник на моята Поличба…“ както пишел у дома на по-големия си брат Хендрик, — а той откривал притуления с другата ръка запалителен барут, върху подсипа светвал внезапен блясък и пробягвал през запалителния отвор, трясъкът на изстрела отеквал от стръмните скали, а откатът блъскал приклада в рамото му (отначало кожата там се изприщвала и ожулвала, а по-нататък след първото лято вече била втвърдена и вроговена). И глупавата тромава птица, неприспособена да лети нито да тича дори бавно, за какво изобщо стават?, неспособна даже да определи къде дебне нейния убиец, бивала разкъсана сред шуртяща кръв и хрипливо издъхвала…

В Холандия братът прочитал бегло доставените наведнъж за няколко години писма, избелели, сбръчкани, нашарени с петна от морска сол, и почти нищо не разбирал от тях, само не го стърпявало да прекара деня както обикновено в градината и парника с неговите лалета (всеобща лудост за онова време), особено с наречения на настоящата му любовница нов сорт: кървавочервени с фино вплетени виолетови жилки… „Всички наскоро пристигнали носят чисто новия мускет… но аз не се отказвам от моята стара аркебуза с фитил… все пак за такъв тромав дивеч заслужавам тромаво оръжие, нали?“ Обаче Франс не проявявал никакво желание да обяснява какво го задържа там сред зимните циклони и го кара да затъква цевта на аркебузата с парцалчета от вехта униформа след оловните куршуми, брадясал, обгорял от слънцето, и мръсен, освен в случаите, когато валял дъжд или изкачвал планините, където кратерите на стари вулкани събирали в чашите си синя като небето дъждовна вода в устремено нагоре приношение.

Той оставял застреляните дронтове да гният, нетърпима била за него мисълта да яде от месото им. Обикновено ловувал сам. Но често, след няколко поредни месеци такова самотно занимание, уединението започвало да го променя, да преобразува неговите възприятия и усещания — назъбените планински хребети на ярка дневна светлина припламвали право пред очите му в причудливи шафрановобагрени и струящи индигови окраски, небето се превръщало в негов стъклен дом, целият остров ставал негова лале-мания. Гласовете — неговият на терзан от безсънието човек, на южните звезди скупчени прекалено нагъсто, за да бъдат съзвездия, изобилстващи с очертания на лица и митически твари още по-невероятни и от дронтовете — изричали хорово думите на спящите, поединично и по двойки. Ритмите и тембрите били холандски, обаче наяве звучали напълно безсмислено. Според него те го предупреждавали… мъмрели го ядосано, че не може да ги разбере. Веднъж седял цял ден вторачен в едно яйце на дронт сред туфа трева. Мястото било прекалено отдалечено, за да бъде намерено от някое търсещо храна прасе. Той очаквал дращене, първата тъмна чертица, която да се превърне в напукана мрежица по тебеширено бялата повърхност: нещо да се появи. Стиснатият в стоманените змийски зъби на серпантината конопен фитил, готов да бъде запален, огънчето му готово да потъне като слънце в чернобарутното море и да унищожи младенеца, да превърне яйцето от светлина в яйце от мрак още в първата минута на удивено проглеждане, още докато южните пасати раздвижват и охлаждат влажния пух на пиленцето… Франс поправял мерника час по час и навярно именно тогава е видял, ако изобщо е забелязал, че оръжието създава ос, равна по мощ на земната, ос между него самия и тази жертва, все още цяла и невредима в яйцето, чиято родова верига не трябва да бъде прекъсвана за по-дълго от едно примигване на всемирната светлина. Така и останали, безмълвното яйце и побърканият холандец и свързалата ги завинаги аркебуза, като поместени в рамка, бляскаво неподвижни сякаш изобразени в картина на Вермеер. Движело се единствено слънцето: от зенита надолу и отвъд кривозъбите планински хребети най-после и към Индийския океан, към смолисточерната нощ. Яйцето не помръдвало, не потрепвало, стояло все още неизлюпено. Трябвало е да го гръмне на място: Франс разбрал, че птицата ще се излюпи още преди разсъмване. Но цикълът бил завършен. Той се изправил с поскърцващи от болка стави на коленете и бедрата, глава кънтяща от разпорежданията на неговите бълнувачи, които напявали монотонно и дърдорели настойчиво един през друг, вдигнал аркебузата на дясното рамо и просто се отдалечил куцукайки.

Когато самотата започвала да го вкарва в подобни обстоятелства той често се връщал в едно от селищата и присъединявал към някоя ловна дружинка. Обхванати от всеобща пиянска студентска истерия те се отдавали на среднощни буйства и стреляли по всеки и всичко — по върхове на дървета, по облаци и прилепи писукащи в недоловима за човешкото ухо честота. Пасатите духали нагоре по планината и охлаждали нощната им пот, половината небе осветено в кървавочервено от вулкана, под краката им тътнеж толкова плътен колкото недоловимо високи били гласовете на прилепите, и всички тези хора вмъкнати в междинния спектър, хванати в честотния капан на собствените им гласове и думи.

Това неистово войнство, съставено изцяло от неудачници, олицетворявало една Богоизбрана раса. Колонията, авантюрата отмирала като абаносовите дървета на острова, почти оголен вследствие на приложената от тях поголовна сеч, и като нещастните биологически видове напълно премахнати от лицето на земята. В 1681 година Didus ineptus^[32] ще изчезне, в 1710 година същото ще стане и с последните заселници на Мавриций. Тукашното начинание ще продължи общо взето един човешки живот.

Според някои това било разбираемо. Те виждали препъващите се птици, сътворени тъй нескопосано, щото в тях прозирало вмешателството на Сатаната, толкова грозни и деформирани, въплъщение на аргумент против Божието сътворение. Явявал ли се е остров Мавриций някаква първа отровна струйка процедена през защитните диги на земята? Християните трябвало да я възпрат и задържат още там или да изгинат във втори Потоп, пратен този път не от Бога, а от Дявола. За тези хора самото зареждане на мускетите с куршуми представлявало едно благочестиво дело с лесно обясним символизъм.

Но ако били избрани да отидат на Мавриций, защо са били избрани също да претърпят неуспех и да напуснат острова? Избор ли е било това или недомислие? Избраници ли са били те или изоставени от Бога и обречени както дронтовете?

Франс не би могъл да знае, че освен няколко други екземпляра на остров Реюнион, това били единствените дронтове в цялата Вселена и че той помага за унищожаването на цяла животинска порода. Но мащабите и безумието на изтреблението от време на време прониквали до съзнанието му и тревожели сърцето му. „Ако тази порода не представляваше такова извращение — пишел Франс — тя има добри шансове да бъде изгодно развъждана и да изхранва нашето потомство. Не ми се удава да ги мразя тъй силно както някои хора правят тук. Но сега какво може да спре тази касапница? Твърде късно е… Навярно, да речем по-приятен на вид клюн, по-гъсто оперение, умение да лети, макар и на съвсем кратки разстояния… подробности от Божия замисъл. Или ако бяхме намерили диваци на острова, външният вид на тези птици едва ли би ни изглеждал по-странен от този на североамериканската дива пуйка. Уви, трагедията на въпросните птици се изразява в това, че представляват господстващата форма на живот на Мавриций, която обаче не притежава речеви способности.“

Точно така, напълно правилно. Отсъствието на говорим език означавало невъзможност дронтовете да бъдат приобщени към онова, което техните закръглени и лененокоси нашественици наричали Спасение. Но Франс, по-самотен от всички при изгрев-слънце, най-после станал неволно свидетел на чудото: Дарът на Речта… Покръстване на Дронтовете. Строени с хиляди на брега, зад гърбовете им сияен профил на риф щръкнал над водата, чието бучене е единственият утринен звук, спокойни вулкани, безветрие, есенен изгрев разпръсква над всички лъскава като стъкло плътна светлина… те са надошли от гнездата и подслоните, от ручеите извиращи от пастта на тунелите от лава, от островчетата разхвърляни като отломки край северния бряг, от неочакваните водопади и опустошените тропически гори, където ръждясват брадви, грубо скованите улеи гният и се разпадат на вятъра, от мокрите утрини под сенките на планински пънове, те осъществили с тромаво клатушкане поклонническото пътешествие до това сборище: да получат благословия, да бъдат приети и подслонени… „Ибо те са Божии твари и притежават умението на смисления разговор и потвърждават, че единствено в Неговото Слово ще постигнат вечен живот…“ И очите на дронтовете се овлажняват от щастливи сълзи. Сега всички са братя, те и хората, които са ги преследвали и убивали, братя во Христе, во младенеца, до когото те седят в мечтите си, гнездят в Неговите ясли, укротили и пригладили перушината си, лицезреят милия му образ цяла нощ…

Ето такава е най-чистата форма на европейски авантюризъм. За какво е било всичко това, съкрушителното море, гангренозните зими и гладните пролети, нашето безмилостно преследване на неверниците, среднощните стълкновения със Звяра, превръщането на потта ни в лед и сълзите ни в белезникави снежинки, ако не за моменти като този: малките новопокръстени преливат извън зрителното ни поле, толкова кротки, толкова доверчиви — как могат да се свиват гушите им от страх, как да бъде нададен малодушния вопъл в присъствието на нашата сабя, нашата тъй необходима сабя? Вече благословени и с опростени грехове, сега те ще ни хранят, техните благословени останки и гремки ще наторяват нивите ни. Да сме изричали пред тях думата „Спасение“? Нима сме имали предвид едно безкрайно жителство в Града? Вечен живот? Да бъде ли възстановен този рай земен, да им бъде ли върнат техният остров, такъв какъвто е бил преди? Вероятно. Непрекъснато в мислите му били малките братя, причислявани сред нашите благословии. Всъщност, ако те ни спасяват от глад на този свят, значи в отвъдния свят в царството Христово нашето спасение би трябвало да бъде в еднаква степен неразривно свързано. Иначе дронтовете ще бъдат само такива, каквито изглеждат в илюзорната светлина на този свят, тоест само наши жертви. Господ не може да бъде толкова жесток.

Франс е в състояние да приема и двата варианта, — чудото и ловът продължаващ повече години, отколкото той помни, — като действителни, равностойни възможности. И в двата накрая дронтовете умират. Но що се отнася до вярата… той може да приема за истина само единствената стоманена реалност на оръжието, което носи. „Той е знаел, че мускетът ще бъде по-лек, а ударникът, кремъчният затвор и стоманата ще способстват за по-сигурно възпламеняване на заряда, но изпитвал носталгия по аркебузата… нямал нищо против допълнителната тежест, това било негова приумица…“

Пирата и Осби Фийл се облягат на по̀кривния парапет, разкошен залез отвъд импозантно виещата се змия на реката и над цялото й протежение, безброй фабрики, апартаменти, паркове, опушени тъмносиви фронтони и върхове на кули, пламтящото небе търкаля надолу по километри хлътнали улици, хаотично разхвърляни покриви и криволичещата Темза огромно тъмнооранжево ярко петно, за да напомня на посетителя за неговата тленна мимолетност тук, да запечата или да опразни всички врати и прозорци за очите му, които търсят само поне малко компания, две-три думи на улицата, преди да се изкачи и навлезе в преситения с аромат на сапун въздух на стаята под наем и квадратите от коралов залез по паркета — самопогълнала се древна светлина, попивана и изразходвана като гориво в размереното зимно всесъжение, по-отдалечените форми сред тънките лъчи или пластовете дим, представляващи сега образцови пепелни руини на самите себе си, пронизаните за миг от слънцето по-близки прозорци изобщо не отразяват, а поглъщат същата унищожителна светлина, това ускорено притъмняване, което не съдържа обещание за завръщане, светлина що оцветява в ръждиво правителствените коли по тротоарите, лакира последните лица забързани край магазините в студа, сякаш най-после е заревала някаква огромна сирена, светлина преобразяваща много улици в замръзнали неизследвани канали и изпълвана от лондонските скорци кръжащи с милиони около обгърнати в мъгла каменни пиедестали, над пустеещи площади и възвишена колективна дрямка. На радарните монитори те летят в кръгове, концентрични кръгове. Радиометристите ги наричат „ангели“.

— Той те преследва — Осби пафка цигара със стрита червена мухоморка.

— Да, но това е последното нещо, което искам да предполагам — Пирата раздразнено обхожда в залеза краищата на по̀кривната градина. — Другото е предостатъчно лошо…

— А тогава какво мислиш за нея.

— Смятам, че някой може да я използва — решил това вчера на гара Чаринг Крос, когато тя тръгваше за „Бялото видение“. — Непредвиден дивидент за някого.

— Знаеш ли какво кроят те?

Само това, че са замислили нещо с участието на гигантски октопод. Обаче никой тук в Лондон няма представа точно какво. Дори „Бялото видение“ е обхванато от внезапна суетня и объркващо неведение относно причината. Забелязали са Майрън Грънтон да отправя не особено приятелски погледи към Роджър Мексико. Зуавът се е върнал в своята част в Северна Африка, отново под знамето с лотарингския кръст и всичко, което германците могат да счетат за зловещо в неговата чернота, е заснето на филмова лента, измъкнато от него с ласкателства или принудително от самия Герхард фон Гьол, някога близък приятел, а сега все още равен на Ланг, Пабст и Любич^[33], в последно време замесен в делата на неопределен брой правителства в изгнание, валутни колебания, създаването и разтурването на удивителна мрежа от пазарни операции възникващи и изчезващи по целия воюващ континент, още докато пожарникарските свирки пищят насам-натам из улиците и огнените стихии отнасят кислорода нагоре в небето и клиентите се търкалят задушени като дървеници в присъствието на „флит“^[34]… но търговията не е отнела нищо от Усета на фон Гьол: в последно време той е дори още по-чувствителен от всякога. В тези първи филмирани епизоди негърът се размотава в униформа на СС сред ракетни модели от летви и платно и транспортно-пусковата установка (неизменно заснети през борове или сняг, от далечни ракурси, за да не бъде разкрито английското местонахождение на външните снимки), останалите с правдоподобно почернени лица, ангажирани за деня, целият готов за веселба разчет, г-н Пойнтсман, Мексико, Едуин Трийкъл и Роло Гроуст, постоянният представител на ЛАИ^[35] неврохирургът Аарон Троустър, всички в ролите на чернокожи ракетчици от въображаемата Черна Команда — дори Майрън Грънтон в роля без думи, замъглен статист, както и всички останали. Хронометражът на филма е 3 минути и 25 секунди и съдържа дванайсет кадъра. На лентата ще й сложат малко плесен, ще я пуснат на феротипия^[36] и така състарена тя ще бъде изпратена в Холандия, за да стане част от „останките“ от фалшивата стартова ракетна площадка в Rijkswijksche Bosch^[37]. После холандската съпротива ще „нападне“ тази площадка, ще създаде голяма суматоха, ще остави фалшиви следи от автомобилни гуми ще разпръсне боклуци свидетелстващи за припряно оттегляне. Каросерията на един военен камион ще бъде изтърбушена от „коктейли Молотов“: сред пепелта, обгорените униформи и почернелите полуразтопени бутилки от джин ще бъдат открити фрагменти от старателно подправени документи на Черната Команда и ролка с филм, само 3 минути и 25 секунди. С безизразна физиономия фон Гьол обявява това за свое най-велико постижение.

„И действително, съдейки по развитието на събитията — пише изтъкнатият филмов критик Мичъл Притифейс — много трудно може да бъде оспорена една такава оценка, макар и поради съвсем различни причини, отколкото фон Гьол би могъл да предположи или дори да предвиди от своята ексцентрична субективна гледна точка.“

В резултат от нередовното финансиране, в „Бялото видение“ има само една прожекционна машина. Всеки ден около обед, след като персоналът за операция „Черно крило“ е изгледал филмовия материал с тяхното фалшиво африканско ракетно поделение, идва Уебли Силвърнейл и отнася прожекционната машина през мразовитите коридори с протрити изподраскани дъски в крилото на ЛАИ, в задната стая, където октоподът Григорий мрачно изпуска слуз в своя резервоар.

В другите помещения кучетата вият, лаят пронизително от болка, скимтят умолително за дразнител, който не идва и няма да дойде, а снегът продължава да се вихри, невидими татуировъчни игли се забиват в безучастните стъкла на прозорците зад зелените жалузи. Ролката е сложена, осветлението изключено и вниманието на Григорий е насочено към екрана, където един образ вече ходи. Камерата следи дългокраките й целеустремени движения напосоки из стаите, юношески широките й леко прегърбени плещи, определено нехоландската й прическа изтеглена нагоре със стара патинирана сребърна корона в елегантно подобие на кок…