Томас Пинчън
Гравитационна дъга (51)

□ □ □ □ □ □ □

Ето я добрата фрау, надвесена над Слотроп от подножието на леглото: окото й е блестящо и дръзко като на папагал, голямата му бяла изпъкналост е силно издадена напред като закрепена върху конзола от старчески чепати ръце и крака, черна забрадка покрива високата челна завъртулка на прическата помпадур в траур за всичките нейни ханзейски покойници, под люшкащи се железни флоти и балтийски вълни, заоблени като корабен кил и сиви, мъртви под флотите от вълни, под морските прерии…

След това кракът на Герхард фон Гьол побутва Слотроп не съвсем нежно. Слънцето е изгряло и момичетата ги няма. На палубата начумереният Ото действа с метлата и парцала, чисти вчерашните лайна от шимпанзетата. Свинемюнде.

Пресни яйца и кафе в кабината, захващай се — Скачачът както винаги енергичен и весел. — До 15 минути ние трябва да отплаваме.

— Я стига с това „ние“, приятел.

— Но аз имам нужда от помощта ти. — Тази сутрин Скачачът е натъкмен с идеално скроен костюм от фин туид, много изискан, тежкарски…

— А Нериш имаше нужда от помощта ти.

— Ти не знаеш какво говориш. — Очите му са стоманени и явно никога не губят. Смехът му, озаглавен „Снизходително с глупаците“, е средноевропейски и нерадостен.

— Добре де, добре. Колко искаш?

— Всяко нещо си има цена, нали? — Но в случая той не проявява никакво благородство, не, просто току-що му е хрумнала неговата собствена цена и се налага да вмъкне пауза в разговора, да му даде секунда-две за малко въздух и развитие.

— Всичко.

— За какво става дума?

— Дребно пиратство. Ще свиеш един пакет за мен, а аз ще те прикрия. — Поглежда демонстративно театрално часовника си.

— Добре, уреди ми уволнение и ще дойда с теб.

— Какво? Уволнение ли? За теб? Ха! Ха! Ха!

— Трябва по-често да се смееш, Скачача. Много симпатичен ставаш, когато се смееш.

Какво по-точно уволнение, Слотроп? Може би почетно? А, ха, ха! Ха! Ха! — Скачачът, подобно на Хитлер, лесно бива гъделичкан от това, което немците наричат Schadenfreude^[1], чувството на радост при нечие чуждо нещастие.

Не се занасяй, говоря сериозно.

Разбира се, че говориш сериозно, Слотроп! — Още кикот.

Слотроп изчаква, наблюдава, пие сурово яйце, въпреки че тази сутрин се чувства всякакъв, но не и хитър.

— Нериш трябваше да тръгне заедно с мен днес. А сега не мога да се отърва от теб. Ха! Ха! Къде искаш да бъде доставен този, ха!, този уволнителен билет?

— В Куксхафен. — Напоследък Слотроп често е бил осеняван от неясната фантазия, че опитва да се свърже в Куксхафен с хората от „Операция Бумеранг“^[2], за да разбере дали ще му помогнат да се измъкне. Те изглежда са единствената останала връзка с Ракетата. Той вече знае, че нищо няма да излезе от тази работа. Все пак двамата със Скачача си уговарят среща.

— Ще чакаш в клуб „Пуци“ на пътя за Дорум^[3]. Местните дилъри ще могат да ти кажат къде е.

Значи отново в морето. Покрай мократа прегръдка на пристанищата, навътре в Балтика, вълна след вълна и под дъждовни облаци изливащи завеса след завеса проливен дъжд, поклаща се веселата пиратска барка и навлиза във вече бурния, озлобен и все по-влошаващ се ден. Скачачът стои извън кабината, крещи и надвиква бурното море, което прехвърля носа и залива палубите.

— Накъде отиват?

— Ако курсът им е към Копенхаген, — обветреното лице на фрау Гнаб, чиито очи и уста са окръжени от мрежа постоянни бръчици от усмивките, сияе като слънце, — значи имат не повече от два часа преднина.

Видимостта тази сутрин е съвсем слаба и брегът на Узедом не може да бъде съзрян. Скачачът приближава Слотроп, който стои до перилата, гледа в нищото и вдъхва плътната миризма на сивото време.

— С него всичко е наред, Слотроп. Той е бивал и в по-тежки ситуации. Преди два месеца в Берлин попаднахме на засада, точно пред „Чикаго“. Той премина под кръстосания огън на три шмайзера, за да предложи сделка на нашите конкуренти. Без драскотина.

— Скачач, той водеше престрелка едва ли не с половината съветска армия там.

— Те няма да го убият, защото са разбрали кой е той. Нериш работеше по насочването, беше най-добрият инженер на Шилинг, и знае за интегриращите вериги повече от всеки друг, когото ще могат да намерят извън Гармиш^[4] сега. Руснаците предлагат фантастични заплати, много по-високи отколкото дават американците, и ще му позволят да остане в Германия, да работи в Пенемюнде или в Мителверке, както преди. Той дори може да избяга, ако иска, ние разполагаме с отлични връзки за целта…

— Ами ако вече са го застреляли.

— Не. Не би трябвало.

— Хайде стига, Скачач, това не ти е като на кино.

— Засега все още не е. Е, може би донякъде. Забавлявай се, докато можеш. Някой ден, когато лентата ще съумява да се върти достатъчно бързо, оборудването стане джобен формат, почти безтегловно и на достъпни за народа цени, а софитите и операторските кранове ненужни, тогава… тогава… — Сега отдясно на борд виждаме митичния остров Рюген^[5]. Неговите варовикови скали са по-ярки от небето. Мараня е надвиснала над лиманите и сред зелените дъбрави. По плажовете бавно се носят перленосиви парцали мъгла.

Нашият капитан, госпожа Гнаб, държи курс към Грайфсвалдер Боден^[6], за да претърси лиманите за нейната плячка. След час (комични сола на фагот съпровождат близки кадри в едър план на старата отстъпница, която се тъпче от бидон с някакво ужасно ферментирало лоботомично пюре, оригва се и изтрива уста с ръкав) безплодно издирване, нашите съвременни пирати се насочват отново в открито море и продължават покрай източния бряг на острова.

Капе ситен дъжд. Ото изважда изпод мушамата си термос с гореща супа. По небето стремително се носят дрипави облаци в десетки оттенъци на сивото. Ръсени от дъжда отминават исполински замъглени каменни грамади, отвесни скали, реки в дълбоки сиво-зелени клисури, и остри бели варовикови върхове — това са Stubbenkammer^[7], Königsdtuhl^[8] и накрая отляво на борд, нос Аркона^[9], където вълните се разбиват в основата на скалите и отгоре вятърът развява короните на белостеблените дървета… Древните славяни са издигнали тук храм на Световид, техния бог на плодородието и войната. Симпатягата Световид се подвизавал под множество псевдоними! Триглавият Триглав, петглавият Поревит, СЕДМО-ликият Ругевит!^[10] Разкажете това на вашия началник, когато следващия път ви смъмри, че „седите на два стола“ тоест работите по съвместителство! А сега, докато отляво на борд Аркона се отдалечава зад кърмата…

— Ето го — провиква се Ото от покрива на кабината.

Там някъде далеч много далеч иззад Висов Клинкен (бял варовиков ключ, с който днес Провидението изследва отделенията на Слотроповото сърце), едва забележим в дъжда се полюшва мъничък призрачно бял кораб…

— Дай местоположението му — госпожа Гнаб хваща щурвала и здраво опира крака. — Трябва да ги прихванем. Курс към сблъсък! — Разтреперан, Ото се свива до секстанта.

Дръж, Слотроп.

„Люгер“? Кутия с патрони? Какво…

— Пристигна тази сутрин заедно с яйцата.

— Ти не си споменавал…

— Той вероятно е леко обезпокоен. Но е реалист. Ние с приятелката ти Грета го познаваме отдавна, още от онова време във Варшава.

— Скачач, кажи ми сега, що за кораб е това? — Скачачът му подава някакъв бинокъл. С изящни златни букви зад позлатения чакал на призрачно белия нос, е изписано добре познатото му име — О… Кей — опитва се да гледа през дъжда в очите на Скачача — ти знаеше, че съм бил там, на борда. Сега опитваш да ме изиграеш, така ли е?

— Кога си бил на онзи кораб?

— Хайде стига…

— Виж какво, Нериш трябваше да отиде за пакета днес. Не ти. Ние дори не те познавахме. Защо трябва във всяко нещо да ти се привижда някакъв заговор? Аз не контролирам руснаците и не съм им го предал…

— Днес ще ми се правиш на съвсем невинен, така ли?

— Стига сте се дърлели, идиоти такива, — крещи госпожа Гнаб, — и готови за действие!

„Анубис“ се поклаща лениво и призрачно, и не става по-ясен, докато го приближават. Скачачът изважда от кабината мегафон и реве:

— Добър ден, Прокаловски, разрешете да се качим на борда. — Отговорът е изстрел. Скачачът се пльосва на палубата, с почукваща в жълт разлив мушама, лежи по гръб с обърнат нагоре мегафон, чиято фуния насочва дъжда право в устата му. — Тогава ще се качим без разрешение. — Прави знак на Слотроп — Подготви се за завладяване. — Към госпожа Гнаб: — Ще трябва да ги натупаме.

Добре, но — само един поглед към злобната усмивка озарила лицето на майката на Ото и става ясно, че днес тя не участва в този рейс за пари — кога ще ги ударя на таран?

В морето, насаме с „Анубис“, неприятно изпотяване започва да мъчи Слотроп. Служещият като фон зелен скалист бряг на Рюген се надига и снижава под силния вятър. Зонннгг, още един изстрел рикошира с чаткане от корпуса.

На таран — заповядва Скачачът.

Бурята връхлита не на шега. Тананикайки през зъби ликуващата госпожа Гнаб завърта щурвала, спиците фъркат замъглено, носът на лодката се извива и насочва право в средата. Белият борд на „Анубис“ устремно приближава, нима госпожа Гнаб ще го пробива като хартиен обръч в цирка? Лица зад илюминаторите, готвачка бели картофи пред кухнята, подпийнал в редингот спи на мократа от дъжда палуба и се пързаля по нея при всяко поклащане на кораба… ах, да, да, огромна синьоцветна купа с настъргани картофи до лакътя й, илюминатор, боядисани в бяло чугунени цветя оформящи спираловидно пълзящо растение, лека миризма на зеле и парцал за миене на съдове изпод мивката, широкият колан-фльонга на престилката е обхванал плътно и удобно нейните бъбречета и панделката отпред е нежно отпусната върху бедрата, и да, малкият, о да, ето идва малкият… ах… ето брам-бум-голям, ето идва МАЛКИЯТ-АХ-ОТО! блъска лодката си в „Анубис“, и смразяващо ужасно пронизително Ото-о-о…

— Изчакай така. — Скачачът е на крака.

Прокаловски прави завой и увеличава скоростта. Госпожа Гнаб отново догонва яхтата откъм десния борд, подскача и се лашка насам-натам в килватерната струя. Ото раздава щърбави железни абордажни куки, служили добре още в Ханзейската епоха, но запазили напълно функционалността си, докато същевременно Мути включва на пълен напред. На „Анубис“ под навесите са излезли влюбени двойки, за да наблюдават забавлението, сочат, смеят се, ръкомахат весело. Момичета с голи гърди поръсени от дъждовни капки пращат въздушни целувки, а оркестърът изпълнява аранжировката на Гай Ломбардо на „Тичам между капките дъждовни“^[11].

Нагоре по хлъзгавата стълба се изкачва осоления и пиратстващ Слотроп, понесъл своята абордажна кука, отпуснал въжето, и наблюдава този Ото: засилване, мятане като ласо, фър-р-р и дрън-н-н. Скачачът и Ото едновременно хвърлят куките към носа и кърмата и се издърпват, докато двата съда се блъскат, отскачат, блъскат… но деликатно бялата „Анубис“ вече е забавила ход, отпуснала се е, позволила е… Ото завързва въжето около предните клинове и резбования парапет на яхтата, после изтичва на кърмата, гуменките му пръскат, зад него остават сребристи следи, мигновено отмивани от дъжда, и там повтаря завързването. Между двата съда реве новосъздадена река, пенесто бяла и яростно устремена назад. Скачачът вече е на главната палуба на яхтата. Слотроп затъква „люгера“ под колана и стъпва на борда след него.

С класическо гангстерско леко помръдване на главата Скачачът му дава знак да се качи на мостика. Слотроп се промъква през сграбчващи го ръце, поздравления на развален руски и валма алкохолен дъх, леко заобикаля и стига до стълбата откъм левия борд, покатерва я и тихо излиза на мостика. Но Прокаловски просто седи на капитанския стол с килната назад фуражка и пуши една от американските цигари на Скачача, а самият Скачач в момента точно е стигнал до кулминацията на немски виц със скатологична тематика от пребогатия му репертоар.

— Какво става тук, по дяволите, Герхард — размахва палец Прокаловски. — И за теб също ли работи Червената Армия?

— Здрасти отново, Антоний. — Трите сребърни звезди на всеки от пагоните му потрепват приветствено, обаче ответната реакция не е положителна.

— Не ви познавам. — Към Скачача: — Добре де. Той е в машинното отделение. Към десния борд, надолу, зад генератора — което за Слотроп е знак да тръгва. В подножието на стълбата вижда Стефания, която идва по коридора.

— Здравейте. Съжалявам, че се срещаме отново при такива обстоятелства.

— Здравейте, аз съм Стефания, — усмивката й е бърза докато тя минава край него и мигновено се затваря, като с капак. — На следващата палуба горе има пиене, приятно прекарване — и вече е излязла навън, на дъжда. Какво става тук?

Слотроп се спуска в един люк, пълзи надолу към машинното отделение. Някъде над него бият три камбанки поред бавно, малко приглушено, с леко ехо. Късно е… късно. Той си припомня къде се намира. Тъкмо когато стъпва на палубата, всички светлини угасват. Вентилатори надават кратък вой и затихват неподвижни. Машинното отделение е още една палуба по-надолу. Ще трябва ли да прави това на тъмно?

— Не мога — почти изкрещява.

— Можеш — отвръща глас току до ухото му. Той усеща дъха на този глас. Следва отсечен тежък професионален удар в тила му. Светлина се превърта в лупинг през непрогледния мрак. Лявата му ръка е вцепенена. — Ще ти оставя другата — шепне гласът — за да можеш да се спуснеш долу в машинното отделение.

— Чакай — чувства се сякаш острия връх на танцувална обувка, дошъл незнайно откъде, е покръжил за секунда и нежно е погалил мекото му подбрадие, а после е ударил нагоре, и захлопнатите му зъби прехапват езика.

Болката е ужасна. Той усеща вкуса на кръв в устата. Пот около очите му.

— Тръгвай веднага — когато той се поколебава, бива ощипан отзад по шията. О, как боли… Слотроп улавя стълбата, поразен от нощна слепота, разплакан… И тогава му идва на ум за „люгера“, но още преди да успее да го извади, бива поразен от яростен ритник някъде между бедрото и слабините. Пистолетът пада на стоманената палуба. Слотроп е коленичил и опипва с ръка, когато обувката леко натиска пръстите му. — Нали помниш, че ще имаш нужда от тази ръка, за да се държиш за стълбата? Помниш ли? — След което обувката е вдигната, само за да го изрита под мишницата. — Ставай, ставай.

Слотроп намира опипом пътя към следващата стълба и започва да се спуска мъчително, вдървено едноръко. Усеща как стоманения отвор на люка се надига около него.

— Изобщо не опитвай да се върнеш, преди да свършиш каквото трябва.

— Танац? — езикът на Слотроп го боли много. Името излиза тежко, изфъфлено. Тишина.

— Моритури? — Няма отговор. Слотроп придвижва крак до едно стъпало нагоре.

— Не, не! Още съм тук.

Слотроп слиза надолу разтреперан, люк подир люк, ръката му е настръхнала. Как ще може да се спусне? Как ще може да се изкачи? Опитва да се съсредоточи върху болката. Най-после стъпалата му опират стоманената плоча. Слепота. Придвижва се към десния борд, като на всяка крачка блъска високи до пищялите ръбове и остри издатини… Не искам да… как мога да… се протегна назад и надолу… голи ръце… ами ако…

Внезапно скимтене вдясно, нещо механично, той скача, поема много студен дъх през зъби, нервните окончания по гърба и ръцете му потрепват бързо… достига някаква цилиндрична преграда… това може да е генераторът… навежда се и започва… Ръката му мачка корава тафта. Той я отдръпва, опитва се да стане, удря глава в нещо остро… иска да допълзи обратно до стълбата, но вече е изгубил напълно ориентация… прикляка завъртайки се в кръг, бавно… нека да свършва некадасвършва… Но ръцете му, които дращят по палубата, се връщат към хлъзгав атлаз.

— Не. — Да: телени мъжки и женски копчета. Той чупи нокът в опит да се освободи от тях, но те продължават… дантела, която се движи, играе, по змийски уверено, оплита се, пристяга всеки пръст…

Не… — Слотроп се надига до приклекнало положение и опира в нещо, увиснало от тавана. Пред лицето му се поклащат леденостудени слабички бедра във влажна коприна. Миришат на море. Извръща се, но веднага по бузите го шибват дълги мокри коси. Сега, накъдето и да се обърне… студени гърди… дълбоката цепка между бузите на дупето й, парфюм и лайна и воня на саламура… и смрад на… на…

Когато лампите светват отново, Слотроп е на колене, диша предпазливо. Знае, че ще трябва да отвори очи. Сега отсекът е изпълнен с приглушена светлина — с гибелни възможности за светлина — тъй както човешкото тяло в особено тъжни периоди усеща своите действителни шансове за болка: истинска и ужасна и почти на границата на търпимостта… Увитият в кафява хартия пакет е на пет сантиметра от коляното му, пъхнат зад генератора. Но вниманието му е привлечено от онова, което се клатушка мъртвешки бяло и алено в края на периферното му зрение… а и тъй празни ли са колкото изглеждат стълбите обратно за нагоре и навън?

Скачачът се е върнал на лодката на госпожа Гнаб с бутилка шампанско, любезно подарено от „Анубис“, развива блестящите телчета и изстрелва тапата в прощален салют. Ръцете на Слотроп треперят и той разлива почти всичко. Антоний и Стефания наблюдават от мостика, докато двата съда се раздалечават и балтийското небе се отразява от очите им. Нейната платинено руса коса в нишки от пяна, скулите й скулптирана мъгла… облак-мъж, мъгла-съпруга, смаляват се, сдържани, безмълвни, обратно в сърцето на бурята.

Госпожата взема курс на юг, паралелно с другия бряг на Рюген, в проливите край издатината Буг. Свечерява се, а бурята не отслабва.

— Ще се отбием в Щралзунд. — Когато маслената лампа в кабината се полюшва по нашареното й с бръчки лице се редуват тревистозелена сянка и жълта светлина.

Слотроп решава да слезе там. И ще се отправи към въпросния Куксхафен.

— Скачач, смяташ ли, че ще успееш навреме да ми осигуриш тези документи?

— Нищо не мога да гарантирам — отвръща Герхард фон Гьол.

На кея в Щралзунд, под уличната лампа и дъжда те се сбогуват. Госпожа Гнаб целува Слотроп, а Ото му подарява пакет „лъки страйк“. Скачачът откъсва поглед от своята зелена тетрадка и кима auf Wiedersehen^[12] над пенснето. Слотроп се отдалечава по мостчето към мокрия пристанищен площад, привикналите му към морето крака опитват да балансират люлеенето, което е оставил на лодката, покрай мачти и рангоути^[13] и изопнати въжета на кранове, край бригада докери на нощна смяна разтоварващи скриптящи шаланди^[14] върху дървени платформи, край приведени сиви коне целуващи безтревни камъни… сбогуванията в джобовете сгряват празните му ръце…