Томас Пинчън
Гравитационна дъга (42)

□ □ □ □ □ □ □

Опразнен от хора, интериорът е стоманено сив. Когато е пълен, той е зелен, успокоително отровно зелен. Слънцето влиза през илюминаторите на по-високите надстройки („Безцеремонният“ прави крен с постоянен ъгъл от 23° 27’), а по-ниско разположените помещения са обзаведени със стоманени мивки. В края на всяка тоалетна има кътчета за кафе и ръчно задвижвани кинематоскопи, прожектиращи еротични сценки. На апаратите предназначени за войниците, заснетите жени са по-възрастни, не толкова ефектни и съвсем не изглеждат като тевтонки. Истински надарените и расово по-златисти екземпляри се полагат на офицерите, естествено. Нацистки фанатизъм в действие.

Безцеремонният представлява резултат от друг вид фанатизъм, типичен за специалистите. Този морски съд е Клозетен Кораб, триумф на германската мания за подразделяне. „Ако домът е от органичен произход“, — твърдяха хитрите ранни апологети на Клозетния Кораб, — „и семейството живее в къщата, семейството също има органичен произход, домът е външен видим знак, нали разбирате“, — зад техните тъмни очила и под сивите им съвсем къси подстрижки „четка“, без да вярват на нито една своя дума, младеещи и все още неузрели за параноя Макиавелиевци, — „и ако тоалетната е част от къщата, значи къщата е органична, тоест натурална! ха, ха“, — пеят, гълчат, сочат към едрия белолик инженер, със сресана на път по средата и зализана назад руса коса, който се черви забил поглед в колената, сред озъбените добродушни усмивки на своите колеги-технолози, защото насмалко не бил забравил този довод (самият Алберт Шпеер в сив костюм с тебеширени петна по ръкавите стои най-отзад облегнат на стената с ръце на хълбоците, изглежда досущ като американския актьор от каубойски филми Хенри Фонда и вече е забравил, че къщата е органична, и никой не сочи към него, ЧНСП^[1]). — „За германския военноморски флот Клозетният Кораб съответства на тоалетната в къщата. Защото флотът е органичен, всички знаем това, ха, ха!“ — [смях, Всеобщ или може би Почтителен]. Безцеремонният бил гласен за флагман на цяла ескадра Клозетни Кораби. Но квотите за стомана бяха напълно отклонени от флота, в полза на програмата за ракетата А4. Изглежда необичайно, ала не забравяйте, че Ракетният Комитет по онова време вече бе оглавяван от Дегенколб^[2], който разполагаше с властта и желанието без никакви затруднения да пренебрегва разграниченията между различните родове войски. Тъй че, уважаеми колекционери на стари военни кораби, „Безцеремонният“ е единствен по рода си и уникален и ако играете на пазара, добре ще е да побързате, защото от „ДИ“^[3] вече идваха на сгледа. Добре че болшевиките не успяха да се вредят, нали, Чарлс? А Чарлс междувременно води в клипборда си на пръв поглед старателни бележки, но в действителност записва своите наблюдения на разиграващата се сцена, като например: Всички ме гледат, или Лейтенант Ринсо замисля да ме убие, и разбира се изпитаното и безотказно Той също е един от тях и някоя вечер ще му видя сметката, а Стив, колегата на Чарлс, вече е забравил за руснаците, прекратил е проучването на един изравнителен вентил и се вторачва в този Чарлс, не може човек сам да избира проучвателния екип, не и ако току-що е излязъл от гимназията, и ето ме тук на гъза на географията, момче за всичко и прислужник на този… що за птица е той, педераст ли е? А какво съм аз, тогава? Какво иска „ДИ“ да бъда аз? Не е ли това някакъв неопределен вид фирмено наказание, или дори, мили Боже, вечно изгнание? Аз съм кадрови служител, те могат да ме забутат тук за 20 години и никой да не разбере и само ще ме отписват като режийни разноски. Шийла! Как да кажа на Шийла? Ние сме сгодени. Ето снимката й (коса накъдрена като ситни морски вълни, спуска се надолу а ла Рита Хейуърт, очи, които, ако снимката е цветна, ще имат жълти клепачи с розови ръбчета, и уста като хлебче за хотдог върху рекламно табло). Заведох я на Бъф-фълоу Баю^[4]

Да полудуваме малко решихме,

Големият стар речен комар и аз

Да видиш само какво направи!

Напъха си главата

на момичето под полата.

Ухили се и после

Нещата загрубяха на Бъфълоу Баю

Задръж малко, ах ти, стар речен комар,

А така, хайде сега! Ята, ята, та, та, та

Да полудуваме малко решихме,

Хайде сега всички!

О, нали знаеш, когато си младо и здраво и примерно посещаващо църквата момче, сигурно е много прискърбно внезапно да бъдеш нападнат от рой такива тексаски комари, това може да те върне с 20 години назад. [А „всички“ в случая означава Клозетен Кораб пълен с весели жизнерадостни младоци от Скенектеди, които, — нагласени с очила с рогови рамки и високи войнишки обувки, — припяват на този речитатив]. Ами че тук обикалят точно такива като теб момчета, може и да си видял някое от тях на улицата и да не си му обърнал внимание, мозъкът му е като на невръстно дете, само защото им е паднал на комарите и те са извършили тяхната гнусна пакост. А ние зарязахме инсектицидите и-и-и бомбардирахме речните ръкави с цитронела и какво? нищо. Те се размножават по-бързо отколкото ние успяваме да ги трепем и ще си подвием опашките и ще ги оставим да си живуркат там около Бъфълоу Баю, където гаджето ми Шийла ще-не ще трябва да гледа отвратителното поведение на тия… гадинки, нима ще им позволим дори просто да съществуват?

…_И_

Нещата загрубяха на Бъфълоу Баю

Задръж малко, ах ти, стар речен комар,

Егати, егати…

Задръж малко, ах ти, стар речен комар!

Абе, просто да се чудиш кой от тия двамата е по-шантав параноик. Стив определено е предостатъчно нагъл да злослови по такъв начин за Чарлс. Измежду веселите надписи, оставени от гостуващите математици:

нещо от тоя сорт, навират се там, обикалят сега из тясното и извито като наденица отходно място, младежи/старчоци двама на брой, стъпките им заглъхват и вече не звънят по наклонената стоманена палуба, силуетите им стават все по-прозрачни, докато вече съвсем не се виждат. Само празното помещение тук, S-образните спици на еротичните кинематоскопи, а успоредните редици огледала се отразяват една друга, кадър след кадър, отново по крива с много голям радиус. Тази отсечка от кривата е смятана до самия й край за част от пространството на „Безцеремонният“. С други думи доста голям кораб, който плава със собствено право на преминаване. „Моралният дух на екипажа“ — шепнеха лисиците на съвещанията в Министерството — „разни моряшки суеверия. Огледала на връх полунощ. Наясно сме с това нали?“

Офицерските тоалетни на свой ред са тапицирани с червено кадифе. Декорът съответства на предписанията на Ръководството за безопасност от 1930-те. Тоест, стените са изцяло окичени с фотографити, снимки от Ужасяващи Катастрофи и Злополуки в Историята на Германския Военноморски Флот. Сблъсъци на кораби, експлозии на корабни муниционни складове, потопяване на подводници, напълно подходяща обстановка за офицер, който опитва да се пребори със запека. Лисиците явно са били доста заети. Командващите офицери получават цели апартаменти, личен душ или вградена в пода вана, маникюристка (предимно доброволки от СНД^[5]), сауна, кушетка за масаж. Обаче за компенсация всички прегради и тавани са облепени с огромни фотографии на Хитлер като участник в различни забавни игри. А тоалетната хартия! Тя е покрита, квадрат след квадрат, с карикатури на Чърчил, Айзенхауер, Рузвелт, Чан Кай Ши, а винаги на разположение има даже и специален щабен карикатурист, който за постоянно търсещите нещо по-необичайно ценители, може по поръчка да прави илюстрации върху бели листове. От радиокабината предаваха по високоговорителите откъси от произведенията на Вагнер и Хуго Волф^[6]. Цигарите бяха безплатни. Хубав беше животът на борда на Клозетния Кораб „Безцеремонният“, когато той курсираше между Свинемюнде и Хелголанд^[7], вредом, където имаше нужда от него, камуфлиран в оттенъците на сивото в стил „начало на века“ с несиметрични ъгли образувани от рязко контрастиращи зигзаговидни диагонални ивици, които връхлитат към теб от средата на корпуса така, че не можеш да определиш в каква посока плава той. Екипажът на кораба живее в единични каюти, всеки човек притежава свой ключ и гардероб, преградите са украсени с библиотечни рафтове и плакатни снимки на момичета… а има даже и едностранни огледала така, че да седиш на спокойствие, с пишка увиснала към леденостудената морска вода в легена, да слушаш Народния Радиоприемник VE-301 и да наблюдаваш отминаващия следобед, забързаното потропване на краката и шума от разговорите, играта на карти в груповите тоалетни, търгаши покачени на тронове от истински порцелан да приемат посетители, някои от тях строени в колона проточена чак извън отсека (кротки, тихи и делови опашки, като в банка), клозетни юристи дават съвети, влизат/излизат всевъзможни посетители, подводничарите се свиват прегърбени и ежесекундно гледат с нервни тикове в тавана, моряците от разрушителите лудеят край улеите (гигантски улеи! по протежение на цялата напречна подпалубна греда на кораба, даже, според легендата, стигащи чак до огледалното пространство, достатъчно големи, за да се наместят над тях 40–50 хемороидни гъзове един до друг, докато отдолу бучи неспирна река от бързо струяща солена вода), любимото им развлечение е застанали над горната част на течението да палят стиски тоалетна хартия и да хвърлят пламтящите жълти топки във водата и злорадо се кискат, докато един след друг клечащите скачат с вопли от дупките, хванати за опърлените гъзове и вдишват вонята на изгоряло срамно окосмяване. А и самият екипаж на „Безцеремонният“ не пропуска от време на време да подхвърля груби шеги. Незабравимо ще остане как в 1943 година в разгара на Птомаиновата Епидемия^[8], корабните монтьори Хьопман и Кройс включили отходния тръбопровод към вентилацията система на каютата на старши помощник-командира. Той, като стар и опитен Клозетнокорабен служител, само се изсмял добродушно на остроумната лудория и преместил Хьопман и Кройс на един ледоразбивач, където тази двойка Лайнотехнически механици започнала да издига из цялата Арктика ледено-снежни монолити, смътно напомнящи по форма големи лайна. От време на време върху дрейфуващи на юг ледени късове се появява някой от тях в цялото си призрачно величие и предизвиква всеобщо възхищение.

Готин кораб, готин екипаж, Весела Коледа и да се залавяме за работа. Хорст Ахтфаден, бивш служител на „Elektromechanische Werke“^[9] в Карлсхаген (още едно официално име на изпитвателната станция в Пенемюнде), изобщо няма никакво време за военноморска носталгия. Преследван от научнотехнически шпиони от три-четири държави, той бе извадил злощастния късмет да бъде избран от Черната Команда, която, доколкото му бе известно, сега представляваше отделна самостоятелна държава. Бяха го въдворили в „Главата на Вожда“. Откакто го бяха интернирали тук, Хорст Ахтфаден бе гледал сластолюбивата Герда и нейната Кожена Боа да изпълняват един и същи номер 178 пъти (бе задръстил касичката и намерил начин да мине без нея) и тръпката бе угаснала. Какво искат те? Защо са завзели един изоставен кораб насред Килския канал?^[10] И защо британците бездействат по този въпрос?

А ти погледни от малко по-различен ъгъл на положението, Ахтфаден. Този Клозетен Кораб представлява всичко на всичко една аеродинамична тръба. Ако тензорният анализ^[11] улеснява измерването на турбулентността, значи би следвало да е приложим и при изучаването на историята. Би трябвало да съществуват точки на пресичане на орбитите, критични точки… би трябвало да има свръхпроизводни на буйния неутолимо пълноструен поток, подлежащи на приравняване към нулата и тези критични точки да бъдат намерени… 1904 година е била една такава точка… в 1904 година адмирал Рождественски преплава със своя флот половината океан, за да разкъса обсадата на Порт Артур, благодарение на което на този свят се появява твоят настоящ поробител Енциан, това е годината, когато немците почти унищожават хереросите, внушила на Енциан някои странни идеи за оцеляване, годината, когато хората от Американското Управление за Контрол на Храните и Медикаментите постановяват отстраняването на кокаина от кока-колата, дало ни едно алкохолизирано и жадуващо смъртта поколение на янки, идеално екипирани за водене на ІІ Световна война, годината, когато Лудвиг Прандъл представя теорията за граничния слой^[12], дала тласък на развитието на аеродинамиката в резултат от което ти се появяваш тук, точно сега. 1904 година, Ахтфаден. Ха, ха! Ето това е една шега, много по-смешна от всякакви опърлени задници. И е полезна за теб. Не става да плаваш срещу течението, във всеки случай не и при сегашното разпределение, можеш само да го прономероваш и да страдаш, приятелю Хорст. Или, ако съумееш да се откъснеш от Герда и нейната кожена боа, ето ти една идея — за себе си открий коефициент без измерение. Нали помниш, че се намираш в аеродинамична тръба? Ти си специалист по аеродинамика. Тъй че…

Коефициенти, да, да… неутешимият Ахтфаден се друсва на алената тоалетна в самия край на редицата. Той разбира от коефициенти. Някога в Аахен той и колегите му прекарваха известно време в предната наблюдателница: изглед към страната на варварите през прозорчето на Херман и Визелсбергер^[13]. Ужасяващи компресии, ромбовидни сенки се извиват като змии. Затягащото приспособление често се оказваше по-голямо от самия модел — просто необходимостта да бъде измерено нещо пречеше на наблюдението. Точно това би трябвало да бъде насочващото указание. По онова време никой не пишеше за свръхзвуковата струя. Тя бе окръжена от митове и неподправен примитивен ужас. Професор Вагнер^[14] от Дармщат предсказваше, че при скорости над 5 Маха въздухът ще се втечни. И ако честотите на надлъжното люлеене и на бордовото клатене се изравнят, резонансът ще предизвика много силни вибрации на ракетата. Тя ще започне да се усуква спираловидно, докато се самоунищожи. Наричахме го „лунно движение“. А спираловидните инверсионни следи ги бяхме кръстили „Тирбушони“. Това бе от ужас. Раираните сенки танцуваха. В Пенемюнде подлаганият на изпитания участък беше с размери 40×40 см, горе-долу колкото страница от вестник-таблоид. „Те отправят молитви не само за насъщния хляб — бе казал Щреземан^[15] — но и за насъщната илюзия“. А ние, наблюдаващите през дебелото стъкло, имахме нашия Ежедневен Насъщен Душевен Потрес — единственият вестник, който повечето от нас четяха.

Ти встъпваш в длъжност — току-що си дошъл тук, в сърцето, в самия център на Пенемюнде, хей, как се развличате вие тука? Помъкнал твоя провинциален куфар с няколко ризи, екземпляр от Handbuch^[16], а може би и от Lehrbuch der Ballistik^[17] на Кранц. Наизустил си Акерет, Буземан, фон Карман и Мур, някои доклади от „Конгреса Волта“^[18]. Но ужасът ще остане. Това е по-бързо от звука, от думите, които тя изговаряше от другия край на тъй слънчевата стая, по-бързо от джазбанда по радиото, когато не можеш да заспиш, по-бързо от дрезгавите „хайл“ долитащи измежду пребледнелите изобретатели и пълните с администратори галерии на горния етаж… Гомерийците^[19] подсвиркват от високите проломи (страховити водопади, урви и подсвирквания през бездната право надолу към миниатюрното селце, лежащо с векове и километри по-ниско…), а ти оставаш след другите сам на кърмата на ВПС^[20] кораба, далеч от първомайските танци около украсения с цветя стълб на бялата палуба, от пълните с бира и песни загорели тела, от прикритите с плажни костюми шкембета, и от планините около Чипуда до теб долита староиспански, който се изразява в подсвирквания, а не с говор… Гомера е последното парче земя докоснато от Колумб преди Америка. Чувал ли ги е и той също, в онази последна нощ? Имало ли е някакво послание за него в словата им? Или предупреждение? Успял ли е да разбере тези далновидни козари в мрака, сред канарския джел и мириката, придобили мъртвешки зелена окраска от багрите на последния европейски залез?

Тъй като в аеродинамиката първоначално всичко е само на хартия, тази дисциплина използва безразмерни коефициенти, съотношения на едно към друго: сантиметри, грамове и секунди, елегантно взаимоунищожаващи се отгоре и отдолу. Което позволява използването на модели, организирането на въздушния поток така, че да измерваме интересуващите ни показатели и подреждането на резултатите от изпитанията в аеродинамичната тръба по възходяща линия чак до действителността, избягвайки сблъсъка с прекалено много неизвестни величини, защото тези коефициенти са приложими за всички размери. По традиция те биват наричани в чест на определени личности — Рейнолдс, Прандъл, Пекле, Нуселт, Мах^[21] — и тук възниква въпросът, защо да няма и число на Ахфаден? Какви са шансовете за такова признание?

Много слаби. Параметрите се развъждат като крайезерни комари, по-бързо отколкото той може да ги изтреби. Глад, компромиси, пари, параноя, памет, удобство, усещане за вина. Все пак при Ахфаден чувството за вина е със знак минус, макар и в Зоната да е усилено търсена и предлагана стока. Скоро лентяйстващи емигранти-хрантутници от целия свят ще плъпнат из Хайделберг на специализация по усещане за вина. Барове и ресторанти ще предлагат храна и напитки специално за ентусиасти на усещането за вина. Концлагери ще бъдат превръщани в туристически атракции, ще нахлуват тълпи окичени с фотоапарати чужденци, гъделичкани и треперещи от чувство за вина. За съжаление тук не е подходящо място за Ахфаден, който свива рамена към всички свои отражения в разпрострените по левия и десен борд огледала — той бе работил по ракетата само дотогава, когато въздухът стана толкова разреден, че вече нямаше значение. А какви ги е вършила после ракетата, това изобщо не бе негова отговорност. Питайте Вайхенщелер, питайте Флаум и Фибел, които се занимаваха с връщането на ракетата в атмосферата. Питайте хората от отдел Насочване, те я насочваха натам, накъдето тя летеше…

— Не ти ли се струва леко маниакално да раздробяваш профила на полета на сегменти на отговорност? — изрича го високо на глас, обърнат към всички Ахфаденови лица и гърбове. — Беше полукуршум, полустрела. Изискването не беше наше, а нейно, на ракетата. Това е. Може да си използвал пушка, радио, пишеща машина. Някои пишещи машини в Уайтхол и Пентагона са убили повече цивилни, отколкото нашата мъничка А4 би могла се надява, че ще успее. Ти си или абсолютно сам, на четири очи насаме с твоята собствена смърт, или замесен в по-сериозно начинание и причастен към чуждата смърт. Не сме ли едно, всички ние? Какво избираш? — това вече е Фарингер, провира се с решително бръмчене през филтрите на паметта, — малката количка или голямата? — лудият Фарингер, единственият от Пенемюндския клуб, който отказа да носи прикачена на лентата на шапката си специалната значка с фазаново перо, защото не можеше да си наложи да убива, когото вечер често го виждаха да седи в поза лотос вторачен в залязващото слънце, а също и първият човек от Пенемюнде да падне в ръцете на СС, един следобед го отведоха в мъглата, лабораторната му престилка се развяваше като бяло знаме, след малко затъмнена от черните униформи, кожа и метал на охраняващите го. Остави няколко благовонни пръчици, екземпляр от Chinesische Blatter fìir Wissenschaft und Kunst^[22], снимки на съпруга и деца, за чието съществуване никой не бе знаел… какво бе Пенемюнде? негова планина, негова килия, негов пост? Беше ли намерил той своя път без угризения на съвестта и чувство за вина, модерна вина?

— Atmen… atmen *… означава не само дишам, но и Божията душа, Божието дихание… — доколкото помни Ахтфаден, това е един от малкото на брой пъти, когато са разговаряли насаме, пряко — atmen е автентичен истински арийски глагол. А сега ми обясня за скоростта на реактивната струя.

— Какво искаш да знаеш? 1981 метра в секунда.

— Кажи ми как се променя.

— Остава почти постоянна в продължение на цялото изгаряне.

— Но все пак относителната скорост на въздуха се променя драстично, нали? От нула до Мах 6. Не можеш ли да разбереш какво става?

— Не, Фарингер.

— Ракетата създава своя собствена много силна въздушна струя… Без ракета и атмосфера няма въздушна струя… но в дифузера, дихание… яростно и пламтящо… непрекъснато струи с една и съща неизменна скорост… наистина ли не разбираш?

Безсмислици някакви. Или пък е непонятен за Ахтфаден коан^[23], съвършената абстрактна главоблъсканица, която би могла да го изведе до някакъв миг на прозрение… почти толкова прекрасен както:

— Какво лети?

— Los!^[24]

Извиращите от Васеркрупе реки Улстер и Хакне криволичат в различни картографски форми, зелени долини и планини, а от четиримата оставени от него да събират белите амортизационни шнурове, само един гледа нагоре засенчил с длан очите си — Берт Фибел? но от тази наблюдателна позиция има ли някакво значение името? Ахтфаден тръгва да търси гръмотевичната буря, — отдолу и през трясъка на мълниите звучи в маршов такт в главата му — която скоро връхлита сивите скали вдясно, зигзагите на светкавиците блъскат до синьо всички планини, светлина изпълва за малко пилотската кабина… на самия край. Точно тук, на границата, въздухът ще се издигне. Следваш края на бурята, вече с други сетива, усещането за полет, което е разположено навсякъде и никъде, изпълва всичките ти нерви… докато оставаш винаги точно на края между прекрасните низини и безумието на Донар^[25], то няма да ти изневери, независимо какво е летателното средство, този неспирен порив напред… към свободата ли? Никой ли не осъзнава какво представлява заробващата гравитация, докато не достигне границата на бурята?

Няма време за разгадаване на главоблъсканици. Черната Команда идва. Ахтфаден е пропилял прекалено много време с похотливата Герда, със спомените. Ето ги, трополят по стълбите и дърдорят бързо-бързо тяхното угабуга, което той дори не може да разгадае, това тук е някаква езикова пустиня и Ахтфаден е уплашен. Какво искат? Защо не го оставят на мира, нали я имат тяхната победа, за какво им е притрябвал клетия Ахтфаден?

Нужен им е Черния Агрегат. Когато Енциан действително произнася гласно това, думите вече са излишни. Вече са там в неговата осанка, в линията на устата му. Другите са струпани зад него, с пушки през рамо, половин дузина африкански лица, задръстили огледалата с тяхната чернота, и очите им, в които има вишневочервено и бяло със синкав оттенък и ясно очертани капиляри.

— На мен ми беше възложена само част от него. Нищо особено, обикновена работа. Наистина.

— Аеродинамиката не е обикновено нещо — Енциан е спокоен, мрачно сериозен.

— Там имаше и други хора от отдела на Геснер. Конструктори-механици. Аз винаги работех извън цеха на професор-доктор Курцвег.

— Кои бяха другите?

— Не помня.

— Така значи.

— Не ме бийте. Защо ми е да крия? Истина ви казвам. Държаха ни отделно. Никого не познавах в Нордхаузен. Само няколко души от моя работен сектор. Кълна се. Хората, които отговаряха за Черния Агрегат ми бяха напълно непознати. До първия ден, когато всички се срещнахме с майор Вайсман, не бях виждал никой от тях. Истински имена изобщо не се използваха. На всички ни бяха дадени кодови прозвища. Някой казваше, че били взети от филмови герои. Другите аеродинамици бяха „Шпьори“ и „Хаваш“^[26]. Мене ме наричаха „Венк“.

— В какво се състоеше работата ви?

— Контрол на теглото. От мен искаха само да премествам ЦТ^[27] за едно устройство с определено тегло. Самото тегло бе строго засекретено. Четиридесет и няколко килограма. 45? 46?

— Номерата на позициите — ръмжи Андреас иззад рамото на Енциан.

— Не ги помня. Бяха в опашната част. Помня, че натоварването беше асиметрично на надлъжната ос. Насочено към стабилизатор ІІІ, който регулира ъгъла на рискаене…

— Знаем това.

— Следва да говорите с „Хаваш“ или „Шпьори“. Би трябвало те да са разработвали онази задача. Говорете с хората от „Насочване“. — Да ме пита човек защо го казах…

— Защо го каза?

— Не, не, не съм работил по тези задачи, това е всичко, насочване, бойна глава, двигател… питайте тях. Питайте другите.

— Ти имаше предвид нещо друго. Кой работеше по насочването?

— Нали ви казах, никого не знам по име. — Това става в последните дни, в прашасалия ресторант на самообслужване. Машините в съседните зали, които някога денонощно блъскаха немилостиво по тъпанчетата на ушите като тежки длета, сега мълчат. От стените на товарните платформи, между застъклените прозорци се пулят римските цифри на контролните часовници. От конзолите над главите им на черни гумирани кабели се поклащат телефонни розетки, над всяко бюро виси съответстващия му съединител, всички бюра са абсолютно празни, покрити с тънък слой поръсена от тавана фино разпрашена сол, няма телефони за включване, няма вече думи за казване… Лицето на приятеля му отсреща, изпитото и безсънно лице, с почти изчезнали устни, сега прекалено заострено, който някога бе повръщал бира върху походните ботуши на Ахтфаден, сега шепне: „Не можех да тръгна с фон Браун… само не и при американците, там всичко ще продължава по същия начин… Аз искам наистина да приключа, това е всичко… довиждане «Венк».“

— Да го напъхаме в отходния канал — предлага Андреас. Всички са тъй черни, тъй самоуверени.

Изглежда аз съм последният… някой вече със сигурност го е хванал натясно… какво могат да направят тези африканци с едно име… всеки може да им го съобщи…

— Той ми беше приятел. Познавахме се още от преди войната, от Дармщат.

— Ние няма да му причиним зло. И на теб няма да ти направим нищо лошо. Искаме Черния Агрегат.

— Нериш. Клаус Нериш. — Нов параметър за неговия самокоефициент: предателство.

Докато напуска Безцеремонният, Ахтфаден чува зад гърба си металически радиоглас, накъсван от смущения сякаш предаван от друг свят. „Полковник Енциан. М’окаманга. М’окаманга. М’окаманга.^[28]“ В думата има настойчивост и сериозност. В сумрака Ахтфаден стои край канала, сред стоманени останки от кораби и старци, и чака указания накъде да тръгне. Но къде е сега електрическият глас, който ще го призове някога?