Умберто Еко
Кант и птицечовката (96)

6.11. Още за огледалата^[22]

Какво е огледалото в обикновения смисъл на термина? Това е гладка, вдлъбната или изпъкнала повърхност, която е способна да отразява падащите върху нея светлинни лъчи. Гладкото огледало осигурява виртуален образ, изправен, обърнат (или симетричен), огледален (с еднаква големина като отразения обект), без така наречените хроматични отклонения. Изпъкналото огледало осигурява виртуални образи, изправени, обърнати и умалени. Вдлъбнатото огледало е такава повърхнина, че (а) когато обектът се намира между фокуса и зрителя, осигурява виртуални образи, изправени, обърнати, увеличени; (б) когато обектът смени положението си, от безкрая до съвпадението с фокусната точка, дава реални, преобърнати образи, увеличени или умалени според случая, в различни точки от пространството, които могат да бъдат наблюдавани с човешко око и да бъдат вкарани в екран. Параболичните, елипсовидните, сферичните или цилиндричните огледала не се използват във всекидневието, а са свързани по-скоро с посещаването на криви огледала и с различни оптични спектакли.^[23]

В Еко (1985) посочих, че е странна и почти истински „идеалистична“ потвърдената в оптическите изследвания идея, че огледалният образ е преобърнат, т.е. „обратно симетричен“. Наивното становище, че огледалото поставя дясната страна на мястото на лявата и обратното, е толкова дълбоко вкоренено, че някои са изказвали удивлението си, че огледалата заменят само дясното с лявото, но не и горното с долното. Нека размислим за миг: ако пред едно огледало аз съм с впечатлението, че то заменя дясната страна с лявата, защото в образа изглежда, че нося часовника на дясната си ръка, по същата причина, ако гледам закачено на тавана огледало, би трябвало да мисля, че то заменя горната страна с долната, защото долу виждам главата си, а горе — краката си.

Но въпросът е там, че вертикалните огледала също не обръщат и не променят посоките. Ако изразим схематично огледалното явление, ще забележим, че при него не се наблюдават явления от типа „камера обскура“ (Фигура 6.5): при огледалното отражение нито един лъч не се кръстосва (Фигура 6.6).

Фигури 6.5 и 6.6

Огледалото отразява нашето дясно точно където е дясната ни страна, и прави така и с лявата ни страна. Ние сме тези, които се отъждествяваме с човека, когото виждаме в огледалото, или мислим, че е друг човек, който стои пред нас, и се учудваме, че носи часовника си на дясната китка (или държи сабя в лявата си ръка). Но ние не сме този виртуален човек, който е в огледалото. Достатъчно е да не „влезем“ в огледалото и няма да страдаме от тази илюзия. Факт е, че всички ние успяваме сутринта в банята да използваме огледалото, за да се срешем, без да се държим като хора с некоординирани движения. Знаем как да използваме огледалото и знаем, че кичурът коса над дясното ни ухо е вдясно (макар че за човека в огледалото, ако съществуваше, би бил вляво). На перцептивно и двигателно равнище ние интерпретираме правилно огледалния образ като това, което е, но на плоскостта на концептуалната рефлексия все още не успяваме да отделим напълно физическото явление от илюзиите, които то подхранва в нещо като разминаване между перцепция и съждение. Ние използваме огледалния образ правилно, но говорим за него погрешно (докато за връзката земя-Слънце говорим астрономически правилно, въпреки че я възприемаме погрешно, сякаш Слънцето се движи).

Това определено е един много любопитен факт: идеята, че огледалата обръщат лявото вдясно, е прастаро убеждение, още от времето на Лукреций и Кант, и се поддържа и до днес.^[24] При това положение би трябвало да се замислим за следното: когато някой стои зад мен, неговата дясна страна е до моята дясна страна, а лявата му страна — до моята лява страна; но ако той се завърти и застане пред мен, неговата дясна страна ще бъде там, където е моята лява страна, и обратното (и ще носи часовника на противоположната страна спрямо мен). Поради което би трябвало да се заключи, че хората са тези, които се обръщат, а не огледалните образи, и че именно този прастар навик да виждаме как хората се обръщат ни подтиква да виждаме като обърнат и огледалния образ (ако го разглеждаме като човек).

Казвам това, за да обясня, че огледалата ни карат да си губим ума. Но ако не си загубим ума, би трябвало да заключим, че в огледалото няма преобръщане, а абсолютно съответствие, както когато натискам попивателната хартия върху лист. Това, че после не успявам да прочета това, което остава отпечатано на попивателната хартия, е свързано с моите навици за четене, а не с огледалността (Леонардо да Винчи, който е имал други навици за писане и четене, не е имал този проблем). Но аз бих могъл да прочета това, което се е отпечатало върху попивателната, използвайки огледала, т.е. прибягвайки към огледалния образ на един огледален образ. Същото ми се случва, ако стоя пред огледало, държейки в ръка корицата на книга: в огледалото не успявам да прочета заглавието, но ако имам две огледала под ъгъл, както се случва често в банята, може да видя отразен в едно от двете огледала (по-лесно в едното, отколкото в другото според ракурса) един трети образ, в който буквите на заглавието се появяват такива, каквито са, когато гледам пряко книгата (и между другото, там се виждам наистина с часовник на лявата ръка). Този трети образ наистина е обърнат образ на огледалния образ (който сам по себе си не обръща нищо).

Ние използваме правилно огледалата, защото сме възприели за тях правила за катоптрично взаимодействие. Използваме ги правилно, когато знаем, че стоим пред огледало. Когато не знаем това, може да се получат недоразумения или заблуди. Но когато знаем, ние тръгваме винаги от принципа, че огледалото ни казва истината. То не „превежда“, не интерпретира, а регистрира това, което стига до него така, както стига до него. Затова ние се доверяваме на огледалата по същия начин, по който при нормални обстоятелства се доверяваме на перцептивните си органи. Доверяваме се на огледалата, по същия начин, по който се доверяваме на очилата и на телескопите, защото също като очилата и телескопите огледалата са протези.

Огледалата определено са екстензивни и интрузивни протези в най-чист вид, в смисъл че ни позволяват примерно да гледаме с тях там, където окото не може да стигне; позволяват ни да гледаме лицето си и дори очите си; позволяват ни да видим какво става зад гърба ни. Като се тръгне от този принцип, впоследствие с огледалата могат да се постигнат доста комплексни интрузивни ефекти: например с тоалетните огледала под ъгъл, който ни позволява да видим профила си, или с фризьорските огледала en abîme. Някои огледала са и чудотворни протези, защото възпроизвеждат лицето ни увеличено, а други са деформиращи протези; със сложни комбинации от огледала могат да се създават илюзии, докато се стигне и до въздействащия катоптричен театър във филма „Дамата от Шанхай“ (1948 г.) на Орсън Уелс. Чрез поредици от огледала, разположени под подходящ ъгъл, нашите интрузивни възможности могат да се разширяват (мога да изградя системи от огледала, които ми позволяват да виждам какво става в съседната стая, въпреки че очите ми не гледат към вратата), огледалата могат да се използват като канали, за да се пренасят — или по-точно, за да се проектират — светлинни стимули (примерно различните възможни системи за сигнализация, чийто далечен предтеча е просветващото на слънцето стъкълце)… Но за всичко това съм говорил в Еко 1985. Тук за момента ни интересуват само простите огледала, тези, които използваме във всекидневието, и за тях смятам да говоря като за предсемиозисно явление.

Разбира се, ако „интерпретирам“ моя образ в огледалото и си направя извода, че остарявам (или че съм на преклонна възраст), аз вече се намирам в една по-комплексна фаза на семиозис. И същото може да се каже в случая с онзи „стадий на огледалото“, в който Лакан вижда момента на въвеждане на символното. Но фактът, че детето трябва да се учи да използва огледалото, не означава (както смятат някои), че огледалото не е първичен опит. Детето трябва да учи всичко, включително как да използва очите и ръцете си, трябва да му дадем време. Само че магията на огледалата е такава, че за мнозина е трудно да приемат твърде баналния опит, който упорито предлагам: аз възнамерявам да говоря за огледалния образ така, както го използвам всекидневно в банята, когато се гледам примерно в огледалото, за да си оправя вратовръзката — и в тази фаза вече няма „ликуващо себеоткриване“ и все още няма друга интерпретация освен перцептивната интерпретация, която ще започне и ако гледам някого пред себе си.

Нормалното огледало е протеза, която не заблуждава. Всички други протези — доколкото поставят нещо между органа, чиито възможности разширяват или преувеличават, и това, което „докосват“ — могат да ни тласнат към перцептивни заблуди: вървейки с обувки, преценяваме неточно свойствата на терена, дрехите ни информират неточно за външната температура, с клещите може да помислим, че сме хванали нещо, което всъщност ни е убягнало. Но с огледалото ние сме сигурни, че то ни показва нещата такива, каквито са, дори когато се гледаме в огледалото и не бихме желали да бъдем такива, каквито се виждаме.

Естествено изключвам случаите на запотени огледала, на заблуда, която се дължи на наша грешка (както когато мислим, че виждаме някой, който върви към нас, а всъщност това е нашият отразен образ), на недоразумение, поради което мислим за огледало една празна рамка, зад която някой имитира нашите движения (както става в един филм на Братята Маркс). Но при нормални обстоятелства ние използваме огледалата с увереността, че те не лъжат.

Правим това, защото сме научили, че огледалната протеза дава на окото същите стимули, които то би получило, ако се намираше пред нас (евентуално на върха на показалеца, който протягаме към лицето си). В този смисъл ние сме сигурни, че огледалото ни осигурява абсолютния двойник на стимулното поле. Ако иконичният знак (в смисъла на хипоикона) наистина е образ, който притежава всички (поне визуални) свойства на представяния обект, то огледалният образ трябва да е иконичният знак в най-чист вид, т.е. той е единствената външна за разума ни икона, за която наистина имаме опит. Но тази икона в чист вид не изразява друго освен себе си.

И все пак тя не е и Firstness в смисъла на Пърс, защото, докато гледаме, ние съзнаваме, че сме изправени пред даден факт: в най-добрия случай тя е Firstness, свързана с една Secondness, доколкото поставя в необходима и пряка връзка отразяващото и отразяваното. Но все още не е знак. При условие, разбира се, че приемем, че за да дефинираме един знак като такъв, трябва да се придържаме към следните критерии:

(1) Знакът е нещо, което изразява нещо друго в негово отсъствие. Докато при огледалния образ има присъствие на обекта, който се отразява.

(2) Знакът е материално различен от нещото, на което е знак, в противен случай би могло да се каже, че аз съм знак на самия себе си. Докато огледалният образ, както видяхме, е абсолютен двойник на същите онези стимули, които окото ни би получило, ако обектът се намира пред него.

(2) В знака планът на израза се различава по субстанция и форма и самата форма би могла да се транспонира в друга субстанция. Докато чрез огледалото аз пренасям в най-добрия случай една и съща светлинна субстанция (преобръщайки я) върху насрещната огледална повърхнина.

(4) За да има знак, трябва да може да се създаде знакова проява в съответствие на даден тип. Докато при огледалния образ съжителстват тип и проява.

(5) Знакът може да се използва, за да се лъже или за да се твърди(погрешно, макар и непреднамерено) нещо, което не е вярно. Докато огледалният образ не лъже никога. Знакът може да се използва за лъжа, защото аз мога да произведа знак, дори ако обектът не съществува (мога да назовавам химери и да изобразявам еднорози), докато огледалният образ се произвежда само пред обекта.

Огледалният образ няма индексална стойност. Той не е индекс на факта, че сме пред огледалото, защото нямаме нужда от това (евентуално може да бъде симптом отсъствието на образа на отразяваното, но само за невидимия човек или за вампирите); той не е индекс на факта, че имаме примерно петно на носа: доколкото огледалото е протеза, ние виждаме петното така, както бихме го видели, ако то беше, да речем, върху ръката ни.

Огледалният образ не е и отпечатък (освен в смисъла, в който усещането, метафорично погледнато, е „отпечатък“ на усетеното): отпечатъците са такива, защото ни казват нещо, когато съществуват като материални следи в отсъствие на отпечатващото ги, и едва тогава стават семиозисно явление. Следата, която краката ми оставят по земята, е отпечатък в очите на моя преследвач, но не и за мен: аз не се интересувам от факта, че моите крака всеки път, когато стъпят на земята, отпечатват нещо — освен ако (да допуснем, че съм пиян) се обръщам назад, за да проверявам по отпечатъците от стъпки дали съм вървял по права линия. Ако имах очи на стъпалата си, бих могъл да виждам моите отпечатъци в мига, в който ги правя, и бих могъл да ги интерпретирам, за да правя инференции за формата на краката си. Но с огледалото не става и това: достатъчно е да насоча стъпалото си към отразяващата повърхност и ще го видя, каквото е, без да трябва да правя каквито и да било инференции.

Сонесон (Sonesson 1989: 63, цитирайки Maldonado 1974: 228 и следв.) заявява, че огледалният образ може да е „hard icon“, каквито са записите на рентгенова плака, оставеният от ръка знак върху стената на праисторическа пещера. Но това са именно отпечатъци (срв. Трактат по обща семиотика 3.6.2), при които субстанцията на израза (камък, пясък, филм) няма нищо общо с материята, от която е съставен обектът, и при които от няколко черти (обикновено профили) се стига до инференциална реконструкция на възможния отпечатал се обект. Освен това тези отпечатъци естествено продължават да съществуват и след като обектът ги е създал, и следователно могат да бъдат фалшифицирани — нещо, което не може да стане при огледалния образ.

И накрая отпечатъкът е знак, доколкото е по същество израз, който препраща към дадено съдържание, и съдържанието е винаги общо. Когато Робинзон вижда отпечатъка върху пясъка, той не казва „Оттук е минал Петкан“, а „Оттук е минало едно човешко същество“. По същия начин ловецът, който преследва елен, или следотърсачът, който върви по оставените от господин X следи, в началото виждат отпечатъците на един елен и на един човек (по-точно на една обувка) и чак след инференцията се убеждават, че става дума за онзи елен или за онзи човек X.^[25]

Естествено би могло да се възрази, че обектите се използват като онагледяващи знаци (показвам овчарско куче или телефон, за да кажа, че овчарските кучета или телефоните са неща, които са такива и такива, срв. Трактат по обща семиотика 3.6.3). В процесите на онагледяване се избира даден обект като пример, който препраща към всички обекти от категорията, но обектът се използва като онагледяващ знак именно защото е преди всичко обект. Аз мога да се гледам в огледалото, за да кажа на самия себе си, че човешките същества са по принцип като мен, но също толкова основателно бих могъл да гледам телефона си върху масата, за да си кажа, че обикновено всички телефони са такива. И следователно огледалният образ за пореден път е протеза, която позволява на мен или на други хора да видим един обект, който може да бъде избран за онагледяващ знак.^[26]

Следователно образът, който виждаме в огледалото, не е знак, както не е знак и увеличеният образ, който виждаме в телескопа, или образът, който виждаме в перископа.^[27]

Може би по-скоро очарованието от огледалото, на което човечеството е подвластно още от времето на Нарцис, поражда мечта за един знак, който би притежавал същите свойства като огледалния образ. Огледалният опит може да обясни появата (в семиотичен смисъл) на понятието за иконичен знак (като хипоикона), но не се обяснява от него.

Но тогава, ако тръгнем по този път, именно от прастарото очарование от огледалата се ражда идеята за едно познание, което трябва да е пълно (направо „огледално“) съответствие между нещото и интелекта. Оттук се ражда идеята за индексите: огледалното съответствие казва „това“ и „тук“ и сочи към мен, който се гледам, в момента, в който се гледам. Оттук се ражда и идеята за един знак, който е лишен от значение и препраща пряко към своя референт: огледалният образ наистина е пример за едно „абсолютно собствено име“, неговото обозначаване наистина е от строгите обозначавания. Той устоява на всичко контрафактуално. Не мога да изпитам съмнението, че това, което виждам в огледалото, дори да изгуби всички свои свойства, не е вече това, което виждам в огледалото. Но това са метафори — които, казани от поетите, могат да бъдат прекрасни. Свойствената на огледалния образ характеристика е, че е само огледален образ, той е един primum или поне в нашата вселена не съществува нищо, на което да може да се оприличи.^[28]