Умберто Еко
Кант и птицечовката (3)

1.1. Семиотиката и Нещото

Защо семиотиката би трябвало да се занимава с това Нещо? Защото един от нейните проблеми (също и със сигурност) е да каже дали и как използваме знаци, за да посочим нещо (и по този въпрос е писано много). Но не смятам, че семиотиката може да избегне един друг проблем: какво е онова нещо, което ни подтиква да произвеждаме знаци?

Всяка философия на езика е изправена не само пред един terminus ad quem, но и пред един terminus a quo. Тя трябва да се запита не само: „Какво посочваме, когато говорим, и с каква достоверност?“ (проблем, който определено заслужава внимание); но и също: „Какво ни кара да говорим?“.

Този въпрос, поставен филогенетически, в последна сметка е забравеният през модерната епоха проблем за произхода на езика, разглеждан поне от Епикур насам. Но ако проблемът може да бъде избегнат филогенетически (като се изтъкне отсъствието на археологически находки), то онтогенетически не може да се игнорира. Дори опитът ни от всекидневието може да ни предостави елементи — може би неточни, но в известен смисъл осезаеми, — за да си отговорим на въпроса: „Ама защо бях подтикнат да кажа нещо?“.

Структуралната семиотика не си е поставяла никога този проблем (с изключение на Йелмслев, както ще видим): различните езици се изследват — доколкото са вече създадени (и поддаващи се на анализ в синхронен план) системи — в момента, когато носителите им се изразяват, изказват, посочват, искат, заповядват. Останалото спада към продукцията на речта (parole), но мотивациите, поради които се говори, са психологически, а не езикови. Аналитичната философия е удовлетворена от своето понятие за истина (което не гледа как стоят фактически нещата, а какво би трябвало да се заключи, ако дадено изказване се приеме за вярно), но не поставя въпроса за нашата предезикова връзка с нещата. С други думи, изказването „снегът е бял“ е вярно, ако снегът е бял, но как се разбира (и се стига до увереност), че снегът е бял — отговорът на този въпрос е от компетенцията на теорията на възприятието или оптиката.

Единственият, който превръща този проблем в основа на своята теория — семиотична, когнитивна и едновременно с това метафизична, — определено е Пърс. Един Динамичен обект ни кара да произведем representamen^[1]; той произвежда в едно квази-съзнание един Непосредствен обект, който може да се изрази на свой ред чрез една потенциално безкрайна серия от интерпретанти; и понякога чрез навика (ит. abito, англ. habit), изработен в хода на процеса на интерпретацията, ние се връщаме към Динамичния обект и правим различни неща с него. Разбира се, тъй като трябва пак да тръгнем от Динамичния обект, към който сме се върнали, ние се оказваме отново на изходната точка, трябва да го преназовем чрез друг representamen и в известен смисъл Динамичният обект остава винаги Нещо само по себе си, винаги присъстващо и неуловимо, освен по пътя именно на семиозиса.

И все пак Динамичният обект е това, което ни кара да произвеждаме семиозис. Произвеждаме знаци, защото има нещо, което изисква да бъде казано. Не особено философски, но с точност бихме могли да кажем, че Динамичният обект е „Нещо-което-нисритва“^[6] и ни казва: „Говори!“; или: „Говори за мен!“; или също: „Вземи ме предвид!“.

Сред видовете знаково производство познаваме индексалните знаци — това или онова в словесния език, насочен показалец, стрелка в езика на жестовете или на изображенията (вж. Еко 1975, 3.6); но има едно явление, което трябва да възприемаме като предсемиотично или протосемиотично (в смисъл че е сигнал, който дава начало на семиотичния процес, като го пуска в ход) и което ще наречем първична индексалност или първично задействане на вниманието (Пърс говореше за внимание като способност да се насочи мисълта към един обект, да се внимава за един елемент, като се пренебрегва друг).^[7] Първична индексалност е налице, когато в плътната материя на усещанията, които ни бомбардират, внезапно подбираме нещо, което изолираме на общия фон, решавайки, че искаме да говорим за него (другояче казано, докато живеем, заобиколени от светлинни, термични, допирни, интероцептивни усещания, едно-единствено от тях привлича нашето внимание и едва след това казваме, че е студено или че ни боли кракът); първична индексалност е налице, когато привличаме вниманието на някого не непременно за да му говорим, но дори само за да му покажем нещо, което ще трябва да стане знак, пример, и го дърпаме за ръкава, обръщаме-главата-му-натам.

В най-елементарното от семиотичните отношения — в радикалния превод, който е илюстриран от Куайн (Quine 1960: 2), — преди да разбера какво название туземецът дава на бягащия заек (или на всяко друго нещо, което той вижда там, където аз виждам и разбирам „бягащ заек“), преди да го питам: „Какво е това?“ — с един колеблив въпросителен жест, докато може би по неразбираем за него начин посочвам с пръст пространствено-времевото събитие, което ме интересува, — за да направя така, че той да ми отговори с прочутото и енигматично гавагай (gavagai), преди всичко това има един момент, когато аз привличам неговото внимание върху даденото пространствено-времево събитие. Ще викна, ще го хвана за рамото, ако е обърнат с гръб, ще направя нещо, за да забележи това, което съм решил да забележа аз.

Това фиксиране на моето или на чуждото внимание върху нещо е условие за всеки бъдещ семиозис, то предхожда дори онзи акт на внимание (вече семиотичен, вече ефект на мисълта), поради който решавам, че нещо е важно, любопитно, интригуващо и трябва да бъде обяснено чрез хипотеза. Идва дори преди любопитството, дори преди възприемането на обекта като обект. Това е все още неосъзнатото решение, поради което в магмата на опита си откривам нещо, с което трябва да се съобразя.

Това, че след като се разработи теория на познанието, въпросното нещо става Динамичен обект, ноумен, все още сурова материя на една интуиция, неосветена засега от категориалното — това идва по-късно. В началото има нещо, та дори то да е само моето събудено внимание; или дори само моето заспало внимание, в готовност, в полудрямка. Не първичният акт на вниманието дефинира нещото, а нещото събужда вниманието, дори самото внимание в готовност вече е част (и свидетелство) за това нещо.

Ето причините, поради които семиотиката не може да не разсъждава за това нещо, което (за да направим връзката с всички онези, които през вековете са се измъчвали с тези въпроси) решаваме да наричаме Битие.