Умберто Еко
Кант и птицечовката (68)

4.7.1. Значение на термините и смисъл на текстовете

Някои правят заключението, че ако значението подлежи на договаряне, то вече не е от никаква полза за обясняването на начина, по който го разбираме.

Има два начина, по които може да се избегне да се говори за значение. Първият се изразява в твърдението (така постъпва например Marconi 1997: 4), че за значението не може да се говори, защото е елемент, за който не се знае къде се намира, докато може да се говори за лексикални компетентности, които са „семейства от умения“. Но в този случай, струва ми се, за да се установи, че тези лексикални компетентности съществуват, може да се прибегне само до едно поведенческо доказателство: това, че говорещите споделят едни и същи компетентности, би трябвало да се докаже от факта, че те се разбират, когато говорят за нещо, правейки едни и същи инференции от едни и същи предпоставки, или когато назовават нещо, активирайки това, което нарекох акт на сполучлива референция. Е да, но по какво се различава това доказателство за съществуването на общи компетентности от онова, което смятам за интерпретативно доказателство за общественото съществуване на дадено съдържание (или значение), което на свой ред доказва частното съществуване на когнитивни типове? Нека припомним, че за Пърс и дадено поведение в ход може да бъде разглеждано като динамичен интерпретант (фактът, че при командата „Мирно!“ всички войници застават в дадена поза, е възможен интерпретант на словесната заповед). Следователно да се говори за значения като съдържание не води до никакво постулиране на неуловими същности, или поне не повече, отколкото това става с понятията за лексикални компетентности или умения.

Вторият начин се състои в твърдението, че разбирането на езика става просто като се припишат на събеседника вярвания, които могат да съвпаднат или да не съвпаднат с нашите. Аз имам обаче впечатлението, че въвеждането на вярването не прогонва призрака на значението (и на КТ, който изразява) поне в смисъла на съдържание, както го разбирам аз тук. Ще цитирам един пример на Дейвидсън (Davidson 1984: 279): ако мине лодка тип ketch и някой до мен каже: „Гледай каква хубава лодка тип yawl!“, аз ще допусна (1) или че той е възприел като мен мачтите на лодката и е сгрешил само при употребата на езиковия термин поради най-обикновен лапсус; (2) или че той не знае съдържанието на думата yawl; (3) или че е допуснал перцептивна грешка. Но във всички тези случаи трябва да постулирам, че той познава типовете лодки толкова, колкото и аз, и че асоциира към тези типове един термин, който изразява съответното НС, в противен случай не бих могъл дори да предположа, че той (1) просто се е объркал в употребата на думите, (2) бърка значението на думите, (3) греши при асоциирането на дадена проява към една идея за лодка, която има някъде (и с други думи, взема светулките за фенери). Ако не се допуска, че двамата събеседници трябва по някакъв начин да споделят една, макар и асистематична, система от директории и файлове, взаимодействието не е възможно. Може, подтикван от принцип на най-великодушна добронамереност, да припиша на другия една организация на директориите, която е различна от моята, и да се опитам да се приспособя към нея. Ако това означава да се съпоставят „вярвания“ — добре. Но тогава става дума просто за един терминологичен въпрос. Дървото на директориите и това, което би трябвало да бъде записано във файловете, се постулира като онази — макар и идиосинкратична — организация на съдържанието, която други наричат „значение“.

Смятам, че в тези дискусии отсъства едно разграничение, което много семиотични теории са направили отдавна, макар че признавам, че е трудно да се постигне споразумение по смисъла, който трябва да се влага в термините. Понятието „значение“ е вътрешно за една семиотична система: трябва да се признае, че в дадена семиотична система съществува едно значение, прикачено към един термин. Понятието „смисъл“ обаче е вътрешно за изказванията, или по-точно казано, за текстовете. Мисля, че никой не отказва да признае, че съществува едно доста стабилно значение на думата „куче“ (дотолкова, че може дори — краен акт на семиотично безразсъдство — да се допусне, че тя е синоним на cane, dog, chien, perro или Hund), и все пак същата дума може да придобие различен смисъл в рамките на различни изказвания (например в случаите на метафорична употреба).^[22]

Препоръчвам да не се мисли за строг паралелизъм с направеното от Фреге разграничение между Sinn и Bedeutung. Във всеки случай ми се струва очевидно, че речникът може да отреди значение на термина X и въпреки това същият термин в рамките на различни изказвания да може да придобива различен смисъл (ако не друго, то в най-баналния смисъл на термина, поради което изразът „Този папа е корумпиран“, произнесен от антиклерикал по адрес на папа Александър VI, може да има различен смисъл от същия израз, произнесен за папа Йоан XXIII от прелат традиционалист).

И така, очевидно е, че за да се определи смисълът на дадено изказване, трябва да се прибегне многократно до принципа на добронамереност. А същото това правило не е в сила, когато става дума за значението на даден термин.

Твърдението, че това, че се разбираме, е ефект от безкрайни преговори (и от прояви на добронамереност, за да можем да разберем вярванията на другите или широтата на тяхната компетентност), се отнася до разбирането на изказвания, т.е. на текстове.^[23] Но не означава, че понятието значение може да се елиминира, размивайки старата и достопочтена семантика в синтаксиса, от една страна, и в прагматиката, от друга страна.

Твърдението, че значението се договаря, не означава, че договорът се ражда от нищото. Напротив, дори от юридическа гледна точка, договорите са възможни именно защото предварително съществуват договорни правила. Продажбата е договор: ако А продаде една къща на Б, след договора къщата ще бъде дефинирана като собственост на Б и никога няма да бъде такава, ако го няма договорът за продажба; но за да може да се направи договорът, трябва А и Б да са съгласни по НС на продажбата. А и Б могат да се договарят и за съдържанието на „къща“ (Б би могъл да каже на А, че това, което се опитва да му продаде, не е къща, а плевня, съборетина, обор, небостъргач, наколно жилище, развалина, в която не може да се живее). Но и в този случай А и Б ще тръгнат от едно общо понятие за артефакт, предназначен първоначално за подслон на живи същества или на предмети, и ако не могат да имат едно регулирано понятие, което да им позволи най-малкото да различат това, което би могло да бъде дефинирано като къща, от това, което би могло да бъде дефинирано като дърво, те няма да успеят дори да започнат процеса на договаряне.^[24]

Да се дефинира значението на термина „продажба“, е различно от това да се каже в какъв смисъл аз трябва да интерпретирам израза „Ти си се продал на неприятелите“.

Едно е да се каже, че не могат да се определят точни правила за премахването на многозначността на изказването (защото всичко зависи от вярванията на всеки човек), и друго е да се каже, че значенията на термините в даден език, които в някаква степен трябва да бъдат обществени, все пак са подлежащи на договаряне, и то не само при преминаването от един език към друг, но и в рамките на един и същи език според различните пертинентности.

Значенията (доколкото са съдържания) могат винаги да бъдат установени, макар че варират, втвърдяват се, за някои говорещи дори се свиват до степен почти да им пречат да говорят по адекватен начин или да разпознават нещо. Но не виждам никаква причина, поради която една договорна визия за смисъла на изказванията да трябва да изключва възможността да има, от една страна, линии на тенденция, които обвързват нашите когнитивни типове, и от друга страна, езикови конвенции, които регистрират тези „обвързаности“ и осигуряват основата за по-нататъшни интерпретации — и договаряния.^[25]

Сигурно е, че ако аз, седнал в колата до шофьора, го подканя с думите: „Минавай, светофарът е син“, шофьорът ще разбере веднага, че съм искал да кажа „зелен“ (ще помисли, че съм далтонист или че съм направил неволна грешка). Нима това става, защото значението на думите не е важно и той ме разбира само защото ми приписва вярване, сходно с неговото? И какво ще стане, ако аз кажа в този момент: „Минавай, защото 7 е просто число“? Ще си помисли, че тъй като съм като него, имам предвид пак зеления светофар? Или силата на думите, независимо от ситуацията, ще го принуди да се опита да разбере какво съм искал да му съобщя, може би с подразбиране, защото със сигурност съм изказал забележка, която е свързана с математиката, а не с движението по пътищата?