Умберто Еко
Кант и птицечовката (71)

Можем ли да правим референция за всички котки?

На първо място, за да можем да се разбираме в рамките на тези много частични бележки, трябва да изясня в какъв смисъл ще използвам термина „референция“.

Смятам да изключа една „разширена“ употреба на термина^[1] и ми се струва уместно (включително в светлината на предните статии) да огранича понятието референция до случаите, които най-точно биха могли да се нарекат може би случаи на обозначаване, а именно: до изказванията, които споменават конкретни индивиди, групи от индивиди, факти или поредици от специфични факти, в специфични моменти във времето и пространството. Ще използвам оттук нататък общото понятие „индивид“ и за конкретни пространствено-времеви сегменти като 25 април 1945 г. и ще се придържам към златното правило, според което nominantur singularia sed universalia significantur.

Препращам към Приложение 1 за изтерзаната история на термини като denotatio и designatio, които са придобивали различен смисъл в течение на вековете, но мисля, че може да се приеме вече утвърдената употреба, според която общите термини „денотират“ свойства на класове или родове, докато единичните термини или изразите, които предават точни сегменти от време-пространството, „обозначават“ индивиди (срв. например Quine 1995: 32–33).

Затова смятам, че се извършват референциални актове в случаите, когато се използват обозначителни изказвания като „погледни тази птицечовка“, „иди да вземеш препарираната птицечовка, която оставих върху масата“, „птицечовката от зоологическата градина в Сидни е умряла“, и смятам, че изказвания от типа: „птицечовките са бозайници“ или „птицечовките снасят яйца“ не се отнасят до индивиди, а са изказвания за някои свойства, които се присъждат на родове, видове или класове от индивиди. За да се опра пак на компютърния пример, който дадох в 4.2., в този случай аз говоря не толкова за птицечовки, колкото за начина, по който е организирано нашето дърво от директории (или това на зоолозите). Не става дума да се направи референция за индивид или група от индивиди, а да се изкаже отново едно културно правило, да се формулира едно семиотично, а не фактуално изказване^[2], да се утвърди начинът, по който нашата култура е дефинирала дадено понятие. Дефинирането на дадено понятие означава да се изработи една единица съдържание, която съответства именно на значението или на част от значението на съответния термин. Да се каже, че „се прави референция“ за значения е най-малкото един странен начин да се използва думата „референция“.

Когато казвам, че Колдуел през 1884 г. е видял една птицечовка в момента, когато снася яйца, аз посочвам един индивид x (Колдуел), който в едно време y (1884 г.) е разгледал една индивидуална птицечовка (коя точно, аз не знам, но той знае и със сигурност е била онази птицечовка там, а не някоя друга, и предполагам, че е била женска), откривайки, че снася яйцевидни предмети s₁, s₂,…..s_n (аз не знам колко, но той със сигурност го е знаел и именно за тези предмети се отнася изказването, а не за други).

Ако за някои автори има случаи на референция към същности, които ще наричам quiddità, аз тук бих желал да се занимавам само с обозначаване на haecceitates. Естествено, разбирам quidditas в схоластичния смисъл на термина като самата същност, видяна, доколкото е познаваема и дефинируема. Ще цитирам Тома от Аквино, който впрочем само препредава думите на Авероес (De ente et essentia III): „Socrates nihil aliud est quam animalitas et rationalitas, quae sunt quidditas ejus“. В този контекст наблягам на факта, че може да се обозначава Сократ, но не може да се обозначава неговата quiddità, и поставям под съмнение, че е допустимо да се каже, че се прави референция към тази quiddità на Сократ. Ако включа в играта понятието haecceitas (на Скот, а не на Тома от Аквино), ще поставя естествено под съмнение, че Сократ не е nihil aliud освен своята quiddità. И действително Тома от Аквино също е знаел добре, че за да се говори за Сократ като за индивид, трябва да се прибегне към един principium individuationis, който е материя signata quantitate. Тъй като тук не се занимавам нито с история на средновековната философия, нито с изповядване на неотомизъм или неоскотизъм, ще използвам свободно понятието haecceitas като неповторима характеристика на индивидите (независимо дали зависи от материя signata quantitate, или от който и да е друг принцип на индивидуализация — като например генетична наследственост или поредица от детерминации на гражданското състояние).

Приемам понятието индивид в най-интуитивния му смисъл, така както го използваме във всекидневния език. Ние обикновено смятаме не само че има неповторими обекти, за които е немислимо да има копие или дубликат (например дъщеря ми или град Гренобъл), но че дори при групи от обекти, в които всеки е дубликат на другия (например листовете от купчина хартия), е възможно винаги да се избере един от тези листове и да се реши, че макар да има всички свойства на останалите, той е този лист, дори ако единственият белег на индивидуалност, който мога да допусна у него, е, че става дума за листа, който държа в ръка в този момент. Но този лист е толкова индивидуален, че ако го изгоря, аз съм изгорил този, а не друг.

В този смисъл ми се струва, че средновековното понятие за materia signata quantitate не е различно от идеята за принципа на индивидуализация, постановен примерно от Крипке (Kripke 1972: 109): „ако един материален обект произлиза от някакъв фрагмент материя, тогава той не би могъл да произлиза от никоя друга материя“. Тази идея, че индивидът има една haecceitas, няма все още нищо общо с идеята, че човекът или водата (изобщо) имат същност, макар че тези два проблема в съвременните каузални теории за референцията често вървят ръка за ръка. Това в най-добрия случай е добро основание да се прави разграничение между обозначаване (на индивиди) и денотация (на родове).

Аз уточних обаче, че възнамерявам да използвам термина „референция“ не само за обозначаването на индивиди (в най-широкия смисъл на термина, поради което и „25 април 1945 г.“ е пространствено-времеви сегмент, който може да се индивидуализира, и „убийството на Юлий Цезар“ е един определено индивидуален факт), но и за групи от индивиди. Под „групи от индивиди, за които може да се прави референция“ (разбирайки под това и общи пространствено-времеви сегменти като „Тридесетте години“), трябва да се разбира едно такова множество от индивиди, което или вече е било преброено, или е имало възможност да се преброи, или би могло да се преброи някой ден (така че всеки единичен индивид би могъл да бъде разграничен).

Референции за „първия загинал във Втората световна война“ или за „първите заселници в Австралия“ определено са доста смътни: и все пак, когато се използват подобни референции, се предполага, че е теоретично възможно някой ден (или е било възможно в миналото) да се установи за кои индивиди става дума, ако не по друга причина, то поне поради факта, че те със сигурност са съществували.

Да се реши дали едно изказване обозначава индивиди или класове — това зависи не от граматичната му форма (въз основа на нея могат да се построят безброй дръзки примери и контрапримери, без никога да се стигне до окончателно решение), а от намерението на адресанта и от предположенията на адресата. Затова е нужен един първи договор, за да се реши дали изказването има референциална функция или не.

Понякога разграничението е много лесно: „този бастун е дълъг един метър“ обозначава със сигурност някакъв индивидуален бастун, докато „един метър е равен на 3,2802 фута“ изразява закон или конвенция. Но в други случаи се изисква по-обмислено решение. Ако Ирод преди раждането на Исус беше казал на Иродиада, че мрази всички деца, тя вероятно щеше да разбере, че Ирод не прави референция за конкретни деца, а изразява непоносимостта си към децата изобщо. Когато обаче Ирод заповядва на хората си да избият всички деца в Галилея, със заповедта си той иска да обозначи всички деца, родени в рамките на годината, на точно определено място, едно по едно (впрочем те могат да се идентифицират именно благодарение на преброяването, което е завършило току-що).^[3]

Има обаче един пункт, който трябва да се изясни, макар че би трябвало да е ясен още от времето на Платон и Аристотел. Изолираните термини не изказват нищо (те имат най-многото някакво значение): истината и лъжата се изричат само в изказването или в съответстващата му пропозиция. Да, но да се прави референция не е същото като да се изказва истина или лъжа (ще видим, че могат да се извършват референциални актове и без да се е решило дали това, за което се прави референция, е вярно или не), но със сигурност, ако се прави референция винаги и само за индивиди, се прави референция за състоянията на един (който е да е) свят. И за да се направи това, трябва да се формулира изказване. Ако кажа „котка“, аз не правя референция за нищо. Правя референция винаги и само за „една котка“ или за „някои котки“, локализирани или локализируеми във времето и в пространството. Когато казваме обаче, че може да се прави референция за generalia, ние подсказваме, че референцията е нещо, което се прави с изолираните термини. Често се случва да се чуят много достойни за уважение хора, които твърдят, че думата „котка“ е референция за котките или за същността на котките. По изложените по-горе причини това за мен е погрешен начин да се постави проблемът и аз ще се въздържам от подобно нещо.

Думата „котка“ означава или денотира, ако предпочитате, същността на котката (или съответното НС, или МС) винаги и във всякакви случаи, извън всякакъв контекст, и затова нейната означаваща или денотативна сила принадлежи към лексикалния тип. Самата дума обаче обозначава дадена котка единствено в контекста на формулираното изказване, където се появяват уточнения за мястото и времето и затова функцията на обозначаването се изпълнява от проявата. Изказването от типа „котките са бозайници“ изразява мисъл, в какъвто и контекст да се появи, дори ако се намери в бутилка (и впрочем може да се реши във всички случаи дали е вярно или невярно), докато изказването от типа „в кухнята има котка“ прави референция за едно X, локализирано в пространството и времето, и ако се намери написано на бележка в бутилка, губи всякаква референциална ефикасност. Макар че може да се предположи, че е било референциален акт, вече не може да се докаже дали на мястото и в момента, когато е било формулирано, е било вярно или невярно (срв. Ducrot 1995: 303–305).

След като изяснихме условията, при които може да се следи дискусията, която следва, нека продължим нататък.