Умберто Еко
Кант и птицечовката (104)

Приложение 1: за денотацията^[1]

 

Семиолози, лингвисти и философи на езика се натъкват често на термина „денотация“. Денотацията (заедно с конотацията) се смята ту за свойство, ту за функция (1) на отделни термини, (2) на декларативни пропозиции, (3) на номинални фрази или конкретни описания. Във всеки от тези случаи трябва да се реши дали денотацията има нещо общо със значението, с референта или с референцията. Какво се разбира под „денотация“: това, което е значението на термина, или назованото нещо и — в случая с пропозициите — това, за което се говори?

Когато денотацията се разглежда като екстенсия, конотацията става еквивалентна на интенсията, т.е. на значението, противопоставено на референцията. Ако, напротив, денотацията се разглежда като интенсия, тогава конотацията става един вид добавено и по-нататъшно значение, зависимо от първото.

Тези разминавания между различните лингвистични или философски парадигми са толкова големи, че Гийч (Geach 1962: 65) предлага терминът „денотация“ да бъде „изваден от обръщение като текущо философско парично средство“, защото този термин само създава „една печална история, изпълнена с неразбирателство“.

В структуралната лингвистика денотацията е свързана с означаемото. Такъв е случаят при Йелмслев (Hjelmslev 1943), според когото различието между денотативна семиотика и конотативна семиотика се крие в обстоятелството, че първата е семиотика, чийто план на израза не е семиотика, докато втората е семиотика, чийто план на израза е семиотика. Но денотативната връзка се отнася до корелацията между формата на израза и формата на съдържанието и един израз не може да денотира една субстанция на съдържанието. Барт (Barthes 1964) също разработва своята позиция въз основа на идеите на Йелмслев и достига до един напълно интенсионален подход към проблема за денотацията, при който между едно означаващо и едно означаемо от първа степен (или от нулева степен) винаги съществува денотативна връзка.

В рамките на компонентния анализ терминът „денотация“ се използва, за да се посочи смисловата връзка, която се изразява чрез даден лексикален термин — както примерно чрез термина „чичо“ се изразява връзката „брат на бащата или на майката“ (вж. например Leach 1974: 238).

По друг начин стоят нещата в рамките на аналитичната философия, където, след като се приема разграничението на Фреге между Sinn и Bedeutung, денотацията преминава от смисъла към референцията. Вярно, всеизвестно е, че терминът, изглежда, се употребява неточно от Фреге, доколкото в немската философска лексика той се възприема като „значение“, докато за „референция“, „денотация“ или „обозначаване“ обикновено се използва терминът Bezeichnung. Нека посочим например Хусерл (Husserl 1970), където се казва, че един знак означава (bedeutet) дадено значение и обозначава (bezeichnet) дадено нещо. Но дори онези, които се опитват да елиминират породеното от един такъв термин като Bedeutung двусмислие, използват като преводни еквиваленти думите „референт“ или „денотация“ (Dummett 1973: 5).

В „On denoting“ на Ръсел (Russell 1905) денотацията (denotation) се различава от значението (meaning) и тази насока е следвана от цялата англосаксонска традиция (вж. например Ogden и Richards 1923). Морис (Morris 1946) твърди, че когато в експеримента на Павлов кучето реагира на звънец, храната е denotatum на звънеца, а условието, че може да се яде, е significatum на звънеца.

Ако терминът се възприеме така, даден израз денотира както индивидите, така и класа от индивиди, на който е име, и конотира свойствата, въз основа на които тези индивиди са разпознаваеми като членове на въпросния клас. В този смисъл Карнап (Carnap 1955) заменя двойката денотация/конотация с двойката екстенсия/интенсия.

Лайънс (Lyons 1977, I, 7) предлага терминът „денотация“ да се използва по неутрален начин по средата между екстенсията и интенсията: така че да е допустимо да се каже, че думата „куче“ денотира класа на кучетата (или може би някой типичен член или екземпляр от този клас), докато думата „кучешки“ денотира свойството, което трябва да се разпознае, за да се приложи правилно изразът. Но това предложение е половинчата мярка, тъй като не премахва многозначността на термина.

Ситуацията обаче е още по-сложна. Дори в случаите, когато е възможно да се установи, че денотацията означава екстенсия, един израз може да денотира (1) клас от индивиди, (2) действително съществуващ индивид, (3) всеки член от един клас от индивиди, (4) истинната стойност, която се съдържа в дадена утвърдителна пропозиция (така че във всяка от тези сфери т.нар. denotatum на дадена пропозиция е това, за което се говори или фактът, че p е това, за което се говори).

Доколкото ми е известно, терминът „денотация“ е бил използван за първи път с експлицитен екстенсионален смисъл от Джон Стюарт Мил (Mill 1843, I, 2,5): „думата «бяло» денотира всички бели неща като снега, хартията, морската пяна и т.н. и подразбира или — за да използваме терминологията на схоластиците — конотира атрибута белота“.

Пърс вероятно е първият, който си дава сметка, че в това решение има нещо, което куца. Той несъмнено използва термина „денотация“ винаги в екстенсионален смисъл. Например говори за „пряката референция на един символ към неговия обект или денотация“ (СР 1.559); за повторението на даден Рематичен Индексален Sinsign, доколкото то е повлияно от „реалната камила, която денотира“ (2.261); за знак, който трябва да денотира даден индивидуален елемент и трябва да означава дадена характеристика (2.293); за общ термин, който „денотира всяко нещо, което притежава характеристиката, която означава“ (2.434); за денотативна или индексална функция на всяко твърдение (5.429); за знаци, които са обозначителни, денотативни или индексални, като показателните местоимения или като показалеца, които „насочват брутално очните ябълки на интерпретатора към въпросния обект“ (8.350). Но Пърс не смята за подходящо да противопостави конотацията на денотацията.

Колкото до конотацията, според Пърс (и с право) Мил не се придържа — както заявява, че ще постъпи — към традиционната употреба на термина в схоластиката. Схоластиците (поне до XIV век) не използват термина „конотация“ като противопоставен на термина „денотация“, а като добавъчна форма на означаване: „Без сянка на съмнение най-добрите учени, занимаващи се с логика през XIV, XV и XVI век, са на мнение, че терминът «конотация» се използва през въпросния период изключително само в смисъл на второ значение, т.е. (едва ли не) в смисъл на елемент (като «баща», «по-блестящ» и т.н.), свързан с корелата на обекта, който денотира първоначално… Господин Мил въпреки това е сметнал, че има правото да го отрече само въз основа на своя авторитет, без да цитира нито един откъс от който и да е автор от тази епоха“ (СР 2.393).

В СР 2.431 и по-нататък се отбелязва, че през Средните векове най-обичайната опозиция е тази между „означавам“ и „назовавам“. После се отбелязва, че Мил използва на мястото на „означавам“ термина „конотирам“ и затова употребява „денотирам“ в смисъл на „обозначавам“, „назовавам“ или „правя референция“. Освен това Пърс припомня онзи откъс от Джон от Солсбъри (Metalogicus II, 20), където се казва, че „nominantur singularia sed universalia significantur“, заключавайки, че за жалост точното значение на думата „означавам“ по времето на Джон от Солсбъри никога не е било истински разисквано, нито преди него, нито след него, и дори постепенно се е приплъзнало към значението на думата „денотирам“ (СР 2.434).

В тази дискусия Пърс, от една страна, разбира ясно, че в даден момент „означавам“ се измества частично от една интенсионална в една екстенсионална парадигма, но не стига дотам да признае, че през следващите векове терминът ще запази предимно интенсионалния си смисъл. От друга страна, Пърс приема категорията на денотацията като екстенсионална категория (и разисква съчинението на Мил само с оглед на въпроса за конотацията), без да признава открито, че именно терминът „денотирам“, който в началото се използва като нещо междинно на екстенсия и интенсия, накрая (с Мил) става екстенсионална категория.

Аристотел

Още от Платон — но със сигурност по много по-недвусмислен начин от Аристотел нататък — става ясно, че като се изказва дума (или се произвеждат друг тип знаци), се разбира или се означава дадена мисъл или душевна страст и се назовава или се прави референция към нещо по същия начин, както, като се изкаже пропозиция, може да се изрази или обозначи една сложна мисъл, или да се твърди, че се говори за дадено извън езиково състояние на нещата.

В прочутия откъс 16а (и следв.) от книгата За интерпретацията Аристотел очертава — непряко, но достатъчно ясно — един семиотичен триъгълник, в който думите са свързани в едната посока с понятията (или с душевните страсти) и в другата посока — с нещата. Аристотел казва, че думите са „символи“ на страстите, където под символ той разбира един условен и произволен елемент. Но както ще видим по-нататък, вярно е, че той твърди също, че думите могат да бъдат разглеждани като симптоми (sēmeia) на страстите, но го казва в смисъл, че всеки словесен изказ може преди всичко да е симптом на факта, че изказващият се има нещо наум. Душевните страсти пък са привидности или икони (образи) на нещата. Но според теорията на Аристотел нещата се познават чрез душевните страсти, без да има пряка връзка между символи и неща. За да покаже тази символична връзка, Аристотел не използва думата sēmainen (която би могла да се преведе почти като абсолютен еквивалент на „означавам“), но използва този глагол по много други поводи, за да посочва връзката между думи и понятия.

 

 

Аристотел твърди (както и Платон), че отделните термини не казват нищо относно нещото, за което се говори, а че те просто означават дадена мисъл. Изказванията и сложните изрази пък означават ясно дадена мисъл, но само един специфичен тип изказвания (утвърдителното изказване или пропозиция) изразяват едно вярно или невярно състояние на нещата. Аристотел не заявява, че твърденията означават това, което е вярно или невярно, а по-скоро, че казват (глаголът е legein), че дадено нещо А принадлежи (глаголът е yparkein) към дадено нещо Б.

Така от самото начало се сблъскваме с три въпросителни, които ще бъдат разисквани нашироко през цялото Средновековие: (1) дали знаците на първо място означават понятията (и само чрез посредничеството на понятията могат да правят референция към нещата) или дали могат вместо това да означават, обозначават или денотират нещата; (2) каква е разликата между това да се прави референция към един клас от индивиди и да се прави референция към конкретен индивид; (3) каква е разликата между корелацията знаци-понятия-индивидуални неща и корелацията между изказвания-пропозиционално съдържание-извънезиково състояние на нещата.

Точка (1) е подложена много скоро на обсъждане (поне от Анселм от Аоста нататък) под формата на опозиция между „означавам“ и „назовавам“ или „наричам“; точка (2) вероятно е поставена на обсъждане за първи път от Пиетро Испански чрез разграничението между suppositio naturalis и suppositio accidentalis; точка (3) се разглежда по различни начини от Боеций нататък, но докато в средите на коментаторите на Аристотел дебатът върху връзката на означаване продължава независимо от дебата за верните и неверните твърдения, то за много граматици и за теоретиците на т.нар. suppositio двете теми се преплитат значително до момента, в който стават напълно взаимозаменяеми с Бейкън и Окам.

Съдбата на такива термини като denotatio и designatio е свързана на свой ред с историята на опозицията significatio/nominatio. Изглежда, че дълго време (най-малкото до XIV век) тези термини се използват понякога в интенсионален смисъл, а друг път — в екстенсионален смисъл. Става дума за термини, които съществуват в латинската лексика от времето на класическия латински език, и то с много значения. Нека кажем, че едно от многобройните им значения е „знак съм на нещо“, „замествам нещо“ — независимо дали това нещо е понятие или предмет. В случая с термина designatio етимологията е очебийна, а в случая с denotatio трябва да се има предвид, че терминът nota има смисъл на знак, token, символ, нещо, което препраща към нещо друго (вж. също Lyons 1968: 9). Според Майеру (Maierú 1972: 394) терминът symbolon на Аристотел се е превеждал обикновено с думата nota: „nota vero est quae rem quamquam designat. Quo fit ut omne nomen nota sit“ (Боеций, In Top. Cic. PL 64, 1111b).

Следователно важно е да се установи (1) какво се случва с термина significatio; (2) кога терминът denotatio (заедно с designatio) се явява свързан със significatio и кога се противопоставя на significatio.

Колкото до термина denotatio, интересно е да се регистрира неговата поява в едно от следните три значения: (1) силен интенсионален смисъл (денотацията е във връзка със значението); (2) силен екстенсионален смисъл (денотацията е във връзка с нещата или със състоянието на нещата); (3) слаб смисъл (денотацията е по средата между интенсия и екстенсия с добри основания да се предпочете интенсията).

Ще видим по какъв начин поне до XIV век преобладаващ се оказва слабият смисъл.

Боеций

В средновековната традиция от Св. Августин нататък до XIII век възможността да се прави референция за нещата винаги е опосредствана чрез значението. Significatio е способността, която има думата да предизвика дадена мисъл в главата на слушателя и следователно чрез думата може да се осъществи референциален акт за нещата. За Св. Августин „signum est enim res praeter speciem, quam ingerit sensibus, aliud aliquid ex se faciens in cogitationem venire“ (De doctrina christiana II, 1,1) и означаването е действието, което знакът осъществява в мисълта.

 

 

Боеций е наследник на една класическа традиция, която вече е въвела термина propositio, за да посочва с него комплексните изрази, които установяват верността или неверността на нещата. Все още е невъзможно да се установи дали под термина „пропозиция“ се разбира изразът или съответното съдържание, но е ясно, че понятията „вярно“ и „невярно“ са свързани с пропозициите, а не с единичните термини. Боеций твърди, че единичните термини означават съответното понятие или универсалното, и възприема глагола significare (означавам) — както също, макар и по-рядко, глагола designare (обозначавам) — в интенсионален смисъл. Думите са конвенционални инструменти, които служат, за да се изказват мислите (sensa или sententias) (в De int. I). Думите не обозначават res subiectae, а passiones animae. За обозначаваното нещо може да се каже най-многото, че е подставено на собственото си понятие (significationi supposita или suppositum, вж. De Rijk 1967: 180–181).^[2]

Терминът „appellatio“ на Анселм от Аоста

По-ясно разграничение между значение и референция се прави от Анселм от Аоста в съчинението De Grammatico чрез теорията за т.нар. appellatio. Като разработва Аристотеловата теория за паронимите, Анселм излага идеята, че когато наричаме даден човек граматик, ние използваме думата паронимично. Думата означава пак качеството да си граматик, но се използва с референция към специфичен човек. Затова, за да посочва референцията, Анселм използва термина appellatio, а за да посочва значението, използва термина significatio: „satis mihi probasti grammaticum non significare hominem… Ante dicebas grammaticum significare hominem scientem grammaticam… (sed)… sufficienter probatum est grammaticum non esse appellativum grammaticae sed hominis, nec esse significativum hominis sed grammaticae“ (4.30 и следв.).

Подобно разграничение между „означавам“ и „назовавам“ се прави и от Абелар.

Абелар

Често се подчертава, че в съчиненията на Абелар не е възможно да се открие фиксирана веднъж завинаги логическа терминология, тъй като той често използва едни и същи термини с различни значения. Въпреки това Абелар е първият автор, у когото разграничението между интенсионалните и екстенсионалните аспекти на семантиката се поставя грижливо (по същество, макар и не винаги от терминологична гледна точка). Вярно е, че той говори безразборно за significatio de rebus и significatio de intellectibus, но също толкова вярно е, че той смята, че главният смисъл на термина significatio е интенсионален, следвайки философската традиция на Св. Августин, според която „означавам“ значи „constituere“ (създавам) или „generare“ (пораждам) мисловно понятие.

В съчинението си Ingredientibus (изд. Geyer: 307) Абелар ясно заявява, че планът на мисълта е необходимият посредник между нещата и понятията. Както казва Беонио-Брокиери (Beonio-Brochieri 1969: 37), significatio intellectuum не е само привилегирована significatio, но е и единствената допустима семантична функция на едно име, единствената, която един диалектик трябва да има предвид, като разглежда речта.

Ако вземем предвид различните контексти, в които термини като „означавам“, „обозначавам“, „денотирам“, „назовавам“, „наричам“ се съпоставят един с друг, можем да заявим, че Абелар използва термина „означавам“, за да посочи породения в главата на слушателя intellectus, а термина „назовавам“, за да посочи референциалната функция, и — поне в някои страници на Диалектиката, но с безспорна очевидност — използва термините „обозначавам“ и „денотирам“, за да посочи връзката между дадена дума и нейната дефиниция или sententia (доколкото sententia е „енциклопедичното“ значение на термина, чиято дефиниция представлява специфична речникова селекция, способна да премахне двузначността на значението на самия термин).^[3]

 

Ex hominis enim vocabulo tantum animal rationale mortale concipimus, non etiam Socratem intelligimus. Sed fortasse ex adiunctione signi quod est omnis, cum scilicet dicitur omnis homo, Socratem quoque in homine intelligimus secundum vocabuli nominationem, non secundum vocis intelligentiam. Neque enim homo in se proprietatem Socratis tenet, sed simplicem animalis rationalis mortalis naturam ex ipso concipimus; non itaque homo proprie Socratem demonstrat, sed nominat (Диалектика V, I, 6).

 

Следователно Абелар използва термина „денотирам“ със силен интенсионален смисъл. Де Райк (De Rijk 1970: 1 iv) заявява, че за Абелар обозначаването е семантичната връзка между даден термин и извънезиковия обект (силен екстенсионален смисъл), а Нухелманс (Nuchelmans 1973: 140) поставя на една и съща плоскост „денотирам“ и „назовавам“. И наистина в много пасажи терминът „обозначавам“ се среща със силен екстенсионален смисъл и това сякаш потвърждава подобен прочит. Нека посочим за пример откъса в Диалектика (I, III, 2, 1), в който Абелар спори с привържениците на идеята, че синкатегорематичните термини не създават понятия, а могат само да се прилагат към някои res subiectae. Следователно в този откъс Абелар говори за възможно обозначаване на нещата, и по-специално, изглежда, че използва термина „обозначавам“, за да посочи първия акт на даване на име на нещата (като един вид кръщаване, при което има тясна връзка на обозначаване между този, който дава името, и нещото, което получава името): нека посочим като пример и израза в Диалектика (I, III, 1, 3) „ad res designandas imposite“. Но вярно е също така, че в други откъси (например в Диалектика I, III, 3, 1) „обозначавам“ и „денотирам“ сякаш не са с еднакво значение, и в отделни случаи (например в Диалектика I, II, 3, 9 и I, III, 3, 1) „обозначавам“ подсказва интенсионална интерпретация.

Вече изтъкнах, че не само терминологията на Абелар често пъти е противоречива, но и че „обозначавам“ и „денотирам“ до този момент имат определено слабо дефиниран статус. Но има два контекста (Диалектика I, III, 1, 1), където обозначаването е връзката между име и съответната дефиниция и където денотацията се обвързва недвусмислено със смисъла (или sententia) на даден израз. Противопоставяйки се на онези, които твърдят, че нещата, на които се дава „vox“, са пряко означавани от същата тази „vox“, Абелар подчертава тук, че имената означават „ea sola quae in voce denotantur atque in sententia ipsius tenentur“, и добавя: „manifestum est eos (= Garmundus) velle vocabula non omnia illa significare quae nominant, sed ea tantum quae definite designant, ut animal substantiam animatam sensibilem aut ut album albedinem quae semper in ipsis denotantur“.

По друг начин казано, думите не означават всички неща, които са в състояние да назоват, а само това, което обозначават чрез дадена дефиниция, така както „животно“ означава жива, надарена със сетива субстанция и това е точно това, което е денотирано от (или във) думата.

Очевидно е, че както обозначаването, така и денотацията определено запазват един силен интенсионален смисъл и че се свеждат до връзката между един израз и неговото съответно дефиниционно съдържание.

Означаването няма нищо общо с даването на име на нещата, доколкото продължава да e валидна nominatis rebus destructis, така че да прави възможно разбирането на значението на nulla rosa est (Ingredientibus, изд. Geyer: 309).

Един друг важен аспект в типологията на Абелар е разграничението между две конкретни значения на термина „означаване“, които и до днес са много неясни. Спейд (Spade1988: 188 и следв.) доказва, че за схоластиците терминът significatio не е равностоен на термина „значение“: „даден термин означава това, което успее да извика в мисълта на някого“ (и това несъмнено е смисълът, така както се разбира от Св. Августин), и следователно по този начин „за разлика от значението, означаването е един вид причинна връзка“. Ето защо през Средните векове, а и в цялата Аристотелова традиция, значението (независимо дали е мисловен корелат, семантично съдържание, интенсия, или каквато и да е форма на ноематична, идейна или културна даденост) не се представя с термина significatio, а с термина sententia или с definitio.

Вярно е, че в средновековната традиция можем да срещнем термина „означавам“ било като „constituere intellectus“, било като „significare speciem“ (което изглежда по-близко до едно некаузално понятие за означаване), но това разграничение, изглежда, се очертава ясно чак у Абелар: дадена дума significat (означава) по каузален начин нещо за мисълта, докато същата дума бива обвързана чрез обозначаването и/или денотацията към дадено значение, т.е. към дадена sententia или дефиниция.

За да обобщим изложената дотук дискусия, можем да кажем, че това, което Абелар теоретизира, не е семиотичен триъгълник, а нещо като тризъбец, според който дадено „vox“ (1) significat intellectus, (2) designat vel denotat sententiam vel definitionem, и (3) nominat vel appellat res.

Тома от Аквино

Същата насока следва Тома от Аквино, който остава изцяло верен на позициите на Аристотел. В коментара си към книгата За интерпретацията, след като разграничава първата operatio intellectus (перцепция или simplex apprehensio) от втората („scilicet de enunciatione affirmativa et negativa“), той дефинира interpretatio като „vox significativa quae per se allud significat, sive complexa sive incomplexa“ (Proemium 3). Но веднага след това коригира гледната точка, казвайки, че съществителните имена и глаголите са „принципи“ на интерпретацията, решавайки да нарича интерпретация само т.нар. oratio, т.е. цялата пропозиция „in qua verum et falsum inveniuntur“.

Така че на това място Тома от Аквино използва термина significare (означавам) за съществителните имена и глаголите (I, ii, 14) и за онези „думи“, които означават нещо по природен начин като примерно охкането на болния и издаваните от животните звуци: „Non enim potest esse quod significent immediate ipsas res, ut ex ipso modo significandi apparet: significat enim hoc nome homo naturam humanam in abstractione a singularibus. Unde non potest esse quod significet immediate hominem singularem… Ideo necesse fuit Aristoteli dicere quod voces significant intellectus conceptiones immediate et eis mediantibus res“ (I, ii, 15).

След това заявява, че името означава своята дефиниция (I, ii, 20). Вярно е, че Тома от Аквино, дори когато говори за съединение и разделение, т.е. за утвърждение и отрицание, казва, че първото significat… coniunctionem, а второто significat… rerum separationem (I, iii, 26), но е очевидно, че и тук (където езикът прави референция за това, за което се или не се говори) това, което е означавано, е операция на мисълта. Единствено мисълта, чиито операции са означавани, може да бъде дефинирана като вярна или невярна спрямо действителното състояние на нещата: „intellectus dicitur verum secundum quod conformatur rei“ (I, iii, 28). Даден израз не може да бъде нито верен, нито неверен, единствено знакът означава (significant) вярна или невярна операция на мисълта: „unde haec vox, homo est asinus, est vere vox et vere signum; sed quia est signum falsi, ideo dicitur falsa (I, iii, 31)… Nomina significant aliquid, scilicet quosdam conceptus simplices, licet rerum compositarum“ (I, iii, 34).

Означаването е толкова далеч от референцията, че когато в дадена пропозиция се използва глагол (примерно в „Този човек е бял“), глаголът не означава състояние на нещата: в най-добрия случай той е знак (в смисъл на симптом), че нещо е предикат на друго нещо, и накрая, че по някакъв начин се посочва дадено състояние на нещата (I, v, 60): „(Aristoteles) dixerat quod verbum non significat si est res vel non est… quia nullum verbum est significativum esse rei vel non esse“ (I, v, 69). Глаголът est означава compositio. „Oratio vero significat intellectum compositum“ (I, vi, 75).

От друга страна, терминът „денотирам“ с всички свои форми се среща в лексиката на Тома от Аквино 105 пъти (към които се прибавят два случая на употреба на термина denotatio), но изглежда, че Тома от Аквино не го използва нито веднъж в силен екстенсионален смисъл: с други думи, той не използва нито веднъж термина, за да твърди, че дадена пропозиция денотира дадено състояние на нещата или че даден термин денотира дадено нещо.

Предлогът per („чрез“) „denotat causam instrumentalem“ (IV Sent., 1.1.4). „Locutus est denotat eumdem esse actorem veteris et novi testamenti“ („Super I ad Hebraeos“ 1, 1; където не смятам, че „denotat“ трябва да се разбира в смисъл „изразява екстенсионално“, а по-скоро в смисъл „показва“, „подсказва“, „означава ни, че“. Другаде Тома от Аквино заявява, че „praedicatio per causam potest… exponi per propositionem denotantem habitudinem causae“ (I Sent. 30.1.1). Или: „Dicitur Christus sine additione, ad denotandum quod oleo invisibili unctus est“ (Super Ev. Matthaei 1.4).

Във всички тези случаи и в другите подобни случаи терминът denotatio винаги се използва в най-слабия смисъл. Понякога се употребява в смисъл на: „означава метафорично или символично, че…“. Можем да посочим като пример коментара в In Job 10, където се заявява, че лъвът означава Йов („in denotatione Job rugitus leonis“). Единственият двойствен пасаж, който съм намерил, е този в III Sent. 7.3.2, където се казва: „Similiter est falsa: Filius Dei est praedestinatus, cum non ponatur aliquid respectu cujus possit antecessio denotari“. Но в светлината на тези твърдения може да се заяви, че това, което се разисква в случая от Тома от Аквино, е мисловната операция, която води до разбирането на една времева последователност.

Зараждането на идеята за супозицията

Следователно е очевидно, че автори като Боеций, Абелар или Тома от Аквино, свързани повече с проблема за означаването, отколкото с проблема за номинацията, са се интересували предимно от психологическите и онтологичните аспекти на езика. Днес бихме казали, че тяхната семантика е била ориентирана към един когнитивен подход. Интересно е обаче да се подчертае, че някои съвременни учени, заинтересувани от преоткриването на първите средновековни разработки от една модерна логическа семантика, схващат целия въпрос за означаването като много щекотлив проблем, който нарушава чистотата на екстенсионалния подход, така както изглежда установен веднъж завинаги от теорията за супозицията.^[4]

В най-зрялата си формулировка, супозицията е ролята, която даден термин придобива, след като бъде включен в пропозиция, така че да може да прави референция за извънезиковия контекст. Но пътят, който трябва да се измине от първите смътни понятия за suppositum до най-разработените теории като тази на Окам, е дълъг и заплетен и историята му е разказана в Де Райк (De Rijk) 1967 и 1982.

Би било интересно да се проследи стъпка по стъпка как се заражда една различна представа за връзката между термина и нещото, за което се отнася терминът, и как понятието за означаване (като връзка между думи и понятия, или видове, универсалии, дефиниции) става все по-маловажно. Нека дадем като пример посочения от Де Райк (De Rijk 1982: 161 и следв.) факт, че за последователите на Присциан имената означават едновременно субстанция и качество, като второто безспорно представя универсалната природа на нещото, а първото представя индивидуалното нещо: „така още през XII век намираме глагола supponere като еквивалент на significare substantiam, т.е. означаване на индивидуалното нещо“ (пак там: 164). Но също толкова вярно е, че автори като Гийом от Конш настояват, че имената не означават субстанция и качество, нито действително съществуване, а само универсална природа (пак там: 168), и че през целия XII век се запазва разграничението между означаване (на понятия и видове) и номинация (денотация на конкретни индивидуални неща — вж. например Ars Meliduna).

Същевременно е очевидно, че в сферата на логиката и на граматиката когнитивният подход отстъпва пред екстенсионалния и че „в следващите фази в центъра на всеобщия интерес се поставя действителното значение на даден термин и следователно референцията и денотацията стават много по-важни от твърде абстрактното понятие за означаване. Това, което даден термин означава на първо място, е конкретният обект, към който терминът може да бъде правилно приложен“ (De Rijk 1982: 167).

Въпреки това тази нова гледна точка не се изразява често с термини като denotatio, които продължават да витаят в една по-скоро неясна смислова сфера.^[5] Пиетро Испански използва например термина denotari само в един откъс (Tractatus VII, 68), където заявява, че в израза „sedentem possibile est ambulare“ („седналият може да върви“) това, което е денотирано, не е едновременността на седенето и на вървенето, а едновременността на седенето и на притежаването на възможността (potentia) за вървене. За пореден път е трудно да се установи дали терминът „денотирам“ има интенсионална или екстенсионална функция. Освен това Пиетро Испански разбира термина „означавам“ в много широк смисъл, тъй като (Tractatus VI, 2) „significatio termini, prout hic sumitur, est rei per vocem secundum placitum representatio“, и не е възможно да се определи дали това res се разглежда като индивидуално нещо, или като универсално (De Rijk 1982: 169).

От друга страна, Пиетро Испански въвежда истинска екстенсионална теория просто разработвайки понятието за suppositio, отделно от понятието за означаване (вж. също Ponzio 1983: 134–135, с интересна препратка към Пърс, СР 5.320): „Suppositio vero est acceptio termini substantivi pro aliquo. Differunt autem suppositio et significatio, quia significatio est per impositionem vocis ad rem significandam, suppositio vero est acceptio ipsius termini iam significantis rem pro aliquo… Quare significatio prior est suppositione“ (Tractatus VI, 3).

В теорията на Пиетро Испански обаче има разлика между екстенсионалното изразяване на класа и екстенсионалното изразяване на индивида. В първия случай сме изправени пред природна супозиция, а във втория — пред акцидентна супозиция (пак там, 4). Следвайки тази идея, Пиетро Испански прави разлика между suppositio и appellatio: „differt autem appellatio a suppositione et a significatione, quia appellatio est tantum de re existente, sed significatio et suppositio tam de re existente quam non existente“ (пак там, X, 1).

Де Райк заявява (1982: 169), че „природната супозиция на Пиетро Испански е точно денотативният елемент на означаването“. Разбира се, може да се твърди, че homo (човек) означава дадена универсална природа и supponit (предполага) всички (възможни) съществуващи хора или класа на хората. Но Пиетро Испански не казва, че homo означава всички съществуващи хора или че ги денотира, въпреки че като цяло въпросът не се променя по същество.

Следователно можем само да констатираме, че до този стадий на размишлението терминологичният пейзаж, пред който сме изправени, е по-скоро размит, доколкото всеки от термините, които разгледахме дотук, покрива най-малкото две различни области (с изключение на „денотация“ и „обозначаване“, които са още по-неустановени в терминологично отношение), както показва и следната схема:

 

 

Целият въпрос се променя и от терминологична гледна точка с Уилям от Шерууд, който „за разлика от Пиетро Испански и от по-голямата част от логиците на XIII век… отъждествява означаващия характер на термина с референцията, която се прави само за действително съществуващите неща“ (De Rijk 1982: 170–171).

Такава ще бъде позицията на Роджър Бейкън, за когото означаването става денотационно в съвременния екстенсионален смисъл на термина — макар че Бейкън не използва никога термина denotatio.

Бейкън

В De Signis (изд. Fedborg и др., 1978, оттук нататък DS, и с потвърждения по същество в други съчинения на същия автор като Compendium studii teologiae) Бейкън прави една по-скоро комплексна класификация на знаците, в която има редица елементи от семиотичен интерес. Тази класификация вече беше разисквана в Еко и др. (Eco ed altri 1989), където се доказа, че Бейкън използва термините significare, significatio и significatum в смисъл, коренно различен от традиционния.

В DS II, 2 Бейкън заявява, че „signum autem est illud quod oblatum sensui vel intellectui aliquid designat ipsi intellectui“. Дефиниция от този род би могла да се стори сходна с тази на Св. Августин — при условие че това designat на Бейкън се постави на мястото на faciens in cogitationem venire на Св. Августин. Използвайки този израз, Бейкън е много далеч от съвременната употреба на термина, но е последователен спрямо традицията на времето си, в която — както установихме — designare означава нещо, свързано със значението, а не с референцията. Може да се отбележи обаче, че за Св. Августин знакът произвежда нещо в мисълта, докато за Бейкън знакът показва нещо (вероятно извън мисълта) на мисълта.^[6]

И наистина е така: според Бейкън знаците не се отнасят до своя референт чрез посредничеството на един мисловен вид, а се посочват пряко или са дадени, за да направят непосредствена референция за даден обект. Няма никакво значение дали този обект е индивид (конкретно нещо) или вид, чувство или душевна страст. Важното е, че между знака и обекта, който знакът назовава, няма никакво мисловно посредничество. С други думи, ще видим, че Бейкън използва термина significare в изключително екстенсионален смисъл.

Трябва да припомним обаче, че Бейкън разграничава природните знаци (физически симптоми и икони) от знаците, които са ordinata ab anima et ex intentione animae, т.е. знаците, които са произвеждани от човешко същество с някакво намерение. В групата на signa ordinata ab anima са думите и другите визуални знаци от конвенционален тип като знака circulus vini, който винарните използват като своя емблема, и дори изложените на витрините стоки, тъй като те означават, че други елементи от същия клас се продават вътре в магазина. Във всички тези случаи Бейкън говори за impositio, т.е. за конвенционален акт, чрез който даден елемент трябва да бъде име на нещо друго. Ясно е, че за Бейкън конвенционалността не съвпада с произволността: стоките, които са изложени на витрината, са избрани конвенционално, но не произволно (те действат като един вид метонимия — част за цялото). Circulus vini също се обозначава като знак по конвенционален, но не и произволен начин, тъй като в действителност посочва обръчите на бъчвите и следователно действа като синекдоха и метонимия едновременно, представяйки една част от бъчвата, която съдържа готовото за продан вино.

Но в DS повечето примери са извлечени от устната реч и ето защо, ако искаме да следваме линията на разсъждение на Бейкън, е по-добре да не се отдалечаваме много от това, което вероятно е главният пример за една система от конвенционални и необосновани (произволни) знаци.

Бейкън обаче не е толкова наивен, та да твърди, че думите означават изключително само индивидуалните и конкретните неща. Той заявява, че те назовават обектите, но тези обекти могат да имат и мисловно пространство. Действително знаците могат да назовават и несъществуващи неща, „non entia sicut infinitum, vacuum et chimaera, ipsum nichil sive pure non ens“ (DS II, 2, 19; но вж. също II, 3, 27 и V, 162). Което означава, че дори когато думите означават видовете, това става, защото те посочват екстенсионално даден клас от мисловни обекти. Връзката пак е екстенсионална и коректността на референцията се гарантира само от действителното присъствие на означавания обект. Една дума наистина означава, ако и само ако обектът, който означава, е това, за което се говори.

Вярно е, че Бейкън казва (DS I, 1) „non enim sequitur: «signum in actu est, ergo res significata est», quia non entia possunt significari per voces sicut et entia“, но тази позиция не може да бъде сведена до позицията на Абелар, който заявява, че и един израз като nulla rosa est означава нещо.

В случая с Абелар rosa има значение, тъй като името означава понятието за нещото, макар и нещото да не съществува или да е престанало да съществува. Позицията на Бейкън е различна: за него, когато се каже „има роза“ (когато дадена роза съществува), значението на думата е дадено от действителната, от конкретната роза. Ако се направи същото твърдение, когато не съществува никаква роза, тогава думата rosa не се отнася до действителната роза, а до представата за предполагаемата роза, която говорещият има в мисълта си. Съществуват два различни референта и един и същ звук rosa е проява на два различни лексикални типа.

Този пасаж е толкова важен, че трябва да се проследи внимателно. Бейкън заявява, че „vox significativa ad placitum potest imponi… omnibus rebus extra animam et in anima“, и приема, че могат да се назовават конвенционално както мисловни същности, така и не-съществуващи неща, но набляга на факта, че не може чрез една и съща дума „vox“ да се означава както единичният обект, така и видът. Ако, за да назовем даден вид (или която и да е друга интелектуална същност), възнамеряваме да използваме същата дума, която вече сме използвали, за да назовем съответното нещо, трябва да има втора импозиция: „sed sic duplex impositio et duplex significatio, et aequivocatio, et haec omina fieri possunt, quia voces sunt ad placitum nostrum imponendas“ (DS, V, 162).

По този начин Бейкън иска да изясни, че когато се каже homo currit (човекът тича), думата homo не се използва в същия смисъл като в израза homo est animal (човекът е животно). В първия случай референтът е индивид, а във втория е вид. Следователно има две двойствени модалности на употреба на един и същи израз. Когато клиентът вижда знака circulus vini, който във винарната рекламира виното, и когато има вино, тогава circulus vini наистина означава действително вино. Но ако няма вино и клиентът е въведен в заблуждение от един знак, който се отнася до нещо, различно от онова, за което е станало въпрос, тогава референтът на знака е идеята или представата за виното, която се е оформила (по погрешка) в главата на клиента.

За онези, които знаят, че вино няма, circulus vini е загубил своята способност за означаване в същия смисъл, в който, когато използваме едни и същи думи, за да говорим за минали или бъдещи неща, ние ги употребяваме в същия смисъл, както когато посочваме действителни и налични неща. Евентуално, когато говорим за Сократ, правейки референция за един покойник, и изразяваме мнението си за него, в действителност ние използваме израза „Сократ“ с нов смисъл. Думата „recipit aliam significationem per transsumptionem“ и се използва двойствено спрямо смисъла, който е имала по времето на живия Сократ (DS IV, 2, 147). „Corrupta re cui facta est impositio, non remanebit vox significativa“ (DS IV, R, 147). Езиковият термин остава, но (както казва Бейкън в началото на DS I, 1) остава само като субстанция, която е лишена от ratio или от онази семантична връзка, която от дадена материална проява прави дума. По същия начин, когато умре синът, това, което остава от бащата, е substantia, а не relatio paternitatis (DS I, 1, 38).

Когато говорим за единични неща, „certum est inquirenti quod facta impositione soli rei extra animam, impossibile est (quod) vox significet speciem rei tamquam signum datum ab anima et significativum a placitum, quia vox significativa ad placitum non significat nisi per impositionem et institutione“, докато връзката между мисловния вид и нещото (както е знаела и аристотеловската традиция) е психологическа и не пряко семиотична. Бейкън отрича, че видовете могат да бъдат знаци на нещата, но те са такива иконично: те са природни знаци, а не знаци ordinata ab anima. По този начин „concessum est vocem soli rei imponi et non speciei“ (DS V, 163). Както вече изтъкнахме, когато решим да използваме един и същи термин, за да назоваваме видовете, ние сме изправени пред второ impositio. Следователно Бейкън разбива окончателно формулирания от Платон нататък семиотичен триъгълник, според който връзката между думи и референти се опосредства от идеята, от понятието или от дефиницията. На това място лявата страна на триъгълника (т.е. връзката между думи и значения) се свежда до едно явление, което е само симптоматично:

 

 

Другаде (срв. Еко и др. 1989) вече разисквах за това, че Бейкън се усъмнява в предложения от Боеций превод на пасажа 16а от книгата За интерпретацията, където както symbolon, така и sēmeion се превеждат с думата nota. Бейкън проверява в оригиналния текст и разбира, че думите са преди всичко само в симптоматична връзка с душевните страсти. Затова той интерпретира (DS V, 166) откъса от Аристотел от своята гледна точка: думите са по същество в симптоматична връзка с видовете и в най-добрия случай могат да означават тези видове само замествайки ги (secunda impositio), докато единствената истинска връзка на означаване е тази между думите и референтите. Той се абстрахира от факта, че за Аристотел думите са, така да се каже, симптоми на видовете спрямо дадена времева последователност, но във всички случаи означават видовете до такава степен, че можем да разберем назованите неща само чрез посредничеството на вече познатите видове.

За Аристотел — и за средновековната традиция отпреди Бейкън изобщо — екстенсията е функция на интенсията и за да се установи дали нещо е това, за което се говори, трябва преди всичко да се разбере значението на изказаната фраза. За Бейкън обаче единственото значение на изказаната фраза е фактът, че референтът е това, за което се говори.

Това, от което Бейкън се интересува най-силно, е екстенсионалният аспект на целия въпрос и именно по тази причина в неговия трактат връзката между думите и това, за което се говори, придобива централно място, докато връзката между думите и тяхното значение става в най-добрия случай подвид на референциалната връзка. Така можем да разберем защо в рамките на неговата терминология влаганият в термина significatio смисъл се подлага на толкова радикална промяна. Преди Бейкън nominantur singularia sed universalia significantur, с Бейкън и след него significantur singularia или поне significantur res (макар че дадено res може да бъде и клас, чувство, вид).

Дънс Скот и Модистите

Дънс Скот и Модистите (граматици) от своя страна са вид разклонение, което определено се раздвоява между екстенсионалната и интенсионалната позиция и вероятно би трябвало да стане предмет на по-нататъшни изследвания.

При Модистите се натъкваме на измъчена диалектика между modi significandi и modi essendi. Ламбертини (в Eco ed altri 1989) доказа, че тази позиция е по-скоро двусмислена не само в оригиналните текстове, но и в рамките на съвременните интерпретации.

В съчиненията на Скот също се срещат противоречиви твърдения. Например в подкрепа на екстенсионалното гледище: „verbum autem exterius est signum rei et not intellectionis“ (Ordinatio I, 27, 1). Или в подкрепа на интенсионалното гледище: „significare est alicuius intellectum constituere“ (Quaestiones in Perihermeneias II, 541a). Но има и откъси, които сякаш поддържат компромисна интерпретация: „facta transmutatione in re, secundum quod existit non fit transmutatione in significatione vocis, cuius causa ponitur, quia res non significantur ut existit sed ut intelligitur per ipsam speciem intelligibilem. Concedendum quod destructo signato destruitur signum, sed licet res destruitur ut existit non tamen res ut intelligatur nec ut est signata destruitur“ (Quaestiones in Perihermeneias III, 545 и следв.).

Затова някои автори поставят Скот сред екстенсионалистите (вж. Nuchelmans 1973: 196; той смята, че според Скот знакът означава неща, а не понятия — има се предвид коментарът върху Сентенциите, Opus Oxoniense I, 27, 3, 19), а други като Хайдегер (Heidegger 1916, в първата по-достоверна част от текста, посветена на истинския Скот, а не на Томас от Ерфурт) намират, че Скот се доближава значително до едно феноменологично гледище за значението като за мисловен обект.^[7]

Окам

Много се е спорило по въпроса дали екстенсионалистката теория на Окам е или не е толкова експлицитна и пряка, колкото изглежда на пръв поглед. И действително, ако разгледаме четирите значения на significare, които предлага Окам (Summa I, 33), само първото от тях има ярко изразен екстенсионален смисъл. Само в това първо значение термините действително губят способността си да означават, когато обектът, за който се отнасят, не съществува. Въпреки това не можем да сме напълно сигурни, че Окам е използвал significare и denotari (в страдателен залог) изключително само в екстенсионален смисъл (вж. относно significare Boehner 1958 и относно denotari Marmo 1984), но няма съмнение, че в много откъси той е използвал двата термина с това значение.

Това, което се случва с Окам — и което вече се случи с Бейкън, — е, че той окончателно преобръща семиотичния триъгълник. Думите не са преди всичко свързани с понятията и следователно благодарение на мисловното посредничество — с нещата: думите са наложени пряко на нещата и на състоянието на нещата; по същия начин и понятията се отнасят пряко към нещата.

Като се стига до този стадий, семиотичният триъгълник придобива следната форма: в него има пряка връзка между понятието и нещото, тъй като понятията са природните знаци, които означават нещата, и има пряка връзка между думите и онези неща, на които те налагат име, докато връзката между думи и понятия е напълно пренебрегната (срв. Tabarroni в Eco ed altri 1989; срв. също Boehner 1958: 221).

Окам е запознат с твърдението на Боеций, според което думите означават понятия, но поддържа, че това трябва да бъде разбирано, в смисъл че „voces sunt signa secundario significantia illa quae per passiones animae primario importantur“, където е ясно, че illa са нещата, а не понятията. Думите означават същите неща, които са означавани от понятията, но не означават понятията (Summa logicae I, 1). Освен това има един по-скоро смущаващ текст, където Окам казва, че видът може да бъде само знак, който ни позволява да си спомним нещо, което вече сме познали като индивидуална същност (Quaest. в II Sent. Reportatio, 12-13; вж. също Табарони в Еко и др. 1989): „Item repraesentatum debet esse prius cognitum; aliter repraesentans nunquam duceret in cognitionem repraesentati tamquam in simile. Exemplum: statua Herculis nunquam duceret me in cognitionem Herculis nisi prium vidissem Herculem; nec aliter possem scire utrum statua sit sibi similis aut non. Sed secundum ponentes speciem, species esr aliquid praevium omni actui intelligendi objectum, igitur non potest poni propter repraesentationem objecti“.

 

 

Този текст приема за всепризнат факта, че ние не сме способни, тръгвайки от една икона (образ), да си представим нещо, което до този момент не ни е било известно. Подобна постановка изглежда в противоречие с нашия опит, тъй като хората използват картини или рисунки, за да си представят характеристиките на хора, животни или неща, които до този момент не са познавали. Тази позиция може да се тълкува в светлината на културната история като пример за естетически релативизъм: въпреки че живее през XIV век, Окам познава главно романската или ранната готическа иконография, в която статуите не възпроизвеждат индивидите по реалистичен начин, а представят универсални типове. На портала в Моасак или в Шартър със сигурност е възможно да се разпознаят Светецът, Пророкът, Човешкото същество, но със сигурност не може да се разпознае индивидът X или Y. Окам никога не е влизал в контакт с реализма на римските скулптури и с портретистиката на следващите столетия.

Но все пак съществува едно епистемологично обяснение, което оправдава подобно смущаващо изявление. Ако единственият знак за индивидуалните неща е понятието и ако материалният израз (независимо дали е дума или образ) е само симптом на вътрешния образ, тогава без една предварителна notitia intuitiva за обекта, материалният израз не може да означава нищо. Думите или образите нито създават, нито пораждат нещо в главата на слушателя или зрителя (както можеше да стане в семиотиката на Св. Августин), след като в тази глава не съществува единственият възможен знак на установената емпирично реалност, т.е. мисловният знак. Без мисловния знак външният израз става симптом на една празна мисъл. Преобръщането на семиотичния триъгълник, което за Бейкън е завършек на един дълго съзрявал дебат, за Окам е неотменна начална точка.

Има убедителни доказателства за факта, че Окам е използвал термина significare (означавам) и в интенсионален смисъл (Boehner 1958 и Marmo 1984, с дискусия върху всички онези случаи, при които пропозициите запазват все пак своето значение, независимо дали са верни или неверни). Тук обаче аз нямам намерение да разисквам семиотиката на Окам, а неговата семиотична терминология. Очевидно е, че той използва supponere в екстенсионален смисъл, тъй като suppositio има, „quando terminus stat in propositione pro aliquo“ (Summa I, 62). Също толкова очевидно е обаче, че Окам многократно поставя наравно significare (в първото значение на термина) и supponere: „aliquid significare, vel supponere vel stare pro aliquo“ (пак там: 1, 4). (Вж. също Pinborg 1972: 5).

Но Окам използва израза denotari в контекста на пропозициите и на супозициите. Например: „terminus supponi pro illo, de quo vel de pronomine demonstrare ipsum, per propositionem denotatur praedicatum praedicari, si suppones sit subjectum“ (пак там: I, 72). Ако терминът е субектът на дадена пропозиция, тогава нещото, за което терминът поддържа suppositio, е това нещо, за което пропозицията денотира, че предикатът е предициран.

В homo est albus и двата термина предполагат едно и също нещо и от цялата пропозиция се денотира, че в случая едно и също нещо е както човек, така и бял: „denotatur in tali propositione, quod illud, pro quo subjectum supponit, sit illud, pro quo praedicatum supponi“ (Exp. in Porph. I, 72). Чрез пропозицията един significatum е денотиран и този significatum е дадено състояние на нещата: „veritas et falsitas sunt quaedum praedicabilia de propositione importantia, quod est ita vel non est ita a parte significati, sicut denotatur per propositionem, quae est signum“ (Expositio in Periherm., proem.). По същия начин denotari се използва, за да се посочи това, чието съществуване се доказва чрез заключението на един силогизъм: „propter quam ita est a parte rei sicut denotatur esse per conclusionem demonstrationis“ (Summa III, ii, 23; вж. също Moody 1935: 6, 3). „Sicut per istam Homo est animal denotatur quod Sortes vere est animal. Per istam autem homo est nomen denotatur quod haec vox homo est nomen… Similiter per istam album est animal, denotatur quod illa res, quae est alba, sit animal, ita quod haec sit vera: Hoc est animal, demonstrando illam rem, quae est alba et propter hoc pro illa re subjectum supponit… Nam per istam: Sortes est albus denotatur, quod Sortes est illa res, quae habet albedinem… Et ideo si in ista Hic est angelus, subjectum et praedicatum supponunt pro eodem, propositio est vera. Et ideo non denotatur, quod hic habeat angelitatem… sed denotatur, quod hic si vere angelus… Similiter etiam per tales propositiones: Sortes est homo, Sortes est animal… denotatur quod Sortes vere est homo et vere est animal… Denotatur quod est aliqua res, pro qua stat vel supponit hoc praedicatum homo et hoc praedicatum animal“ (Summa II, 2).^[8]

Многократната употреба на страдателния залог в текста подсказва, че пропозицията не денотира дадено състояние на нещата: по-скоро чрез пропозицията дадено състояние на нещата бива денотирано. Така е спорно дали denotatio е връзка между една пропозиция и това, за което се говори, или между една пропозиция и това, което се разбира, че е нещото, за което се говори (вж. Marmo 1984). Чрез пропозицията нещо бива денотирано, дори ако това нещо не предполага нищо (Summa I, 72).

Във всеки случай, като се има предвид, че (1) супозицията е екстенсионална категория и думата „денотация“ се появява много често, обвързана със споменаване на супозицията, и че (2) вероятно пропозицията не денотира непременно своята истинна стойност, но поне денотира някому, че нещо е или не е това, за което се говори^[9], може да се предположи, че примерът на Окам е поощрил някои да използват термина denotatio в екстенсионален контекст.

Благодарение на радикалното изместване на значението на significare у Бейкън и Окам, терминът denotare вече е готов да бъде разглеждан екстенсионално. Любопитно е да се отбележи, че ако разглеждаме Бейкън и Окам, тази терминологична революция засяга на първо място термина significatio (повличайки с него само вторично термина denotatio). Но от времето на Боеций терминът significatio вече е толкова тясно обвързван със значението, че успява, тъй да се каже, да отблъсква по-смело атаките на екстенсионалната гледна точка, дотолкова, че и през следващите векове терминът significatio ще се среща отново употребяван в интенсионален смисъл (например у Лок). Истинно-условната семантика има повече успех, тъй като си присвоява термина с по-неясен сематичен статут — denotatio.

И обратното: когнитивистката традиция не следва тази посока и използва термина „денотация“ във връзка със значението.^[10] Въпреки това след Мил намираме все по-често термина „денотация“ с екстенсионална употреба.

Хобс и Мил

Има ли основание да се смята, че Мил е заимствал от Окам идеята да използва denotatio като технически термин? Има действително редица причини да се счита, че Мил е разработил своята Система на логиката, имайки предвид традицията на Окам:

(1) Въпреки че обръща значително внимание на интенсионалните аспекти на езика, Мил развива една теория за денотацията на термините, като изказва становище, много сходно с това, което се изказва от теорията за супозицията на Окам. Например: „за дадено име може само да се каже, че изразява — или е име на — нещата, за които може да бъде предикат“

(1843, II, v).

(2) Мил заимства от схоластиците (както казва самият той в II, v) термина „конотация“ и за да направи разграничение между конотационните и неконотационните термини, заявява, че вторите се дефинират като „абсолютни“ термини. Гаргани (Gargani 1971: 95) свързва тази терминология с разграничението у Окам между конотационни и абсолютни термини.

(3) Мил използва significare, следвайки традицията на Окам, поне що се отнася до първия смисъл, който философът дава на термина. „Неконотативният термин е термин, който означава само един субект или само един атрибут. Конотативният термин е термин, който денотира един субект или предполага един атрибут“ (II, v). След като денотативната функция (от гледна точка на Мил) се упражнява на първо място от неконотативни термини, става очевидно, че Мил поставя знак за равенство между significare и denotare. Например: „името… означава субектите пряко, а атрибутите — косвено; то денотира субектите и предполага или подразбира или — както ще видим по-нататък — конотира атрибутите… Сами по себе си имената на обекти, които не конотират нищо, са собствени имена; а те, строго погледнато, нямат никакво значение“ (пак там, v).

(4) Може да се предположи, че Мил възприема denotare като по-технически и по-малко предубеден термин от significare заради неговото етимологическо противопоставяне на connotare.

Въпреки това ние заявихме, че Окам в най-добрия случай е повлиял върху — но съвсем не е поощрявал — екстенсионалната употреба на denotare. Тогава, в историята на естествената еволюция на този термин, къде може да потърсим липсващата брънка?

Вероятно ще трябва да се обърнем към съчинението на Хобс De corpore I, което е по-известно като Computatio sive logica. Всепризнато е, че Хобс е бил под решаващото влияние на Окам така, както Мил е бил под влиянието на Хобс. И наистина, Мил започва своя размисъл върху собствените имена с подробно изложение на позициите на Хобс. Хобс обаче следва Окам по отношение на теориите на универсалиите и на пропозициите, но същевременно разработва една различна теория за означаването. И действително за Хобс съществува ясно разграничение между „означавам“ (т.е. изразявам становищата на говорещия в хода на даден акт на комуникация) и „назовавам“ (в класическия смисъл на appellare или supponere — срв. Hungerland и Vick 1981).

Мил разбира, че за Хобс имената са преди всичко имена на идеите, които имаме за нещата, но същевременно намира у Хобс доказателството за факта, че „имената трябва винаги да бъдат произнасяни…, както имената на нещата сами по себе си“ (1843: II, i) и че „всички имена са имена на нещо, което е реално или имагинерно… Едно общо име обикновено се дефинира като име, което може да бъде достоверно изказано с един и същи смисъл от всекиго за един неопределен брой неща“ (пак там: II, iii).

В тези откъси Мил се доближава до Хобс с тази второстепенна разлика, че нарича общи онези имена, които Хобс нарича универсални. Но Мил използва significare — както вече установихме — не в смисъла на Хобс, а в този на Окам, и там, където Хобс употребява significare, Мил предпочита да използва connotare. Тъй като е силно заинтересуван от конотацията, без да си дава сметка, че идеята му за конотацията не е толкова далечна от означаването при Хобс, Мил смята, че Хобс привилегирова номинацията (денотацията на Мил) спрямо означаването (конотацията на Мил). Мил заявява, че Хобс — като номиналистите изобщо — „обръща малко или не обръща никакво внимание на конотацията на думите и търси тяхното значение само в това, което те денотират“ (пак там: v).

Този определено любопитен прочит на Хобс ала Бертранд Ръсел се дължи на факта, че Мил интерпретира Хобс така, като че ли той е праволинеен последовател на Окам. Но ако Мил смята Хобс за окамианец, тогава на какво основание му приписва идеята, че имената денотират? Мил твърди, че Хобс използва nominare вместо denotare (пак там: v), но трябва да си е давал сметка, че Хобс (в De corpore I) използва denotare най-малко в четири случая — пет в английския превод, който е ползвал вероятно Мил, тъй като цитира произведението на Хобс със заглавие Computation or logic.

Що се отнася до разликата между абстрактни и конкретни имена, Хобс казва, че „abstractum est quod in re supposita existentem nominis concreti causam denotat, ut esse corpus, esse mobile… et similia… Nomina autem abstracta causam nominis concreti denotant, non ipsam rem“ (De corpore I, iii, 3). Трябва да се подчертае, че за Хобс абстрактните имена действително денотират една причина, но тази причина не е даденост: тя е критерият, който предопределя употребата на даден израз (вж. Gragani 1971: 86; Hungerland и Vick 1981: 21). Мил преработва текста на Хобс така: конкретното име е име, което замества нещо; абстрактното име е име, което замества атрибут на нещо (1843: II, v) — където заместване е онова sta pro aliquo, което използва Окам. Мил добавя също така, че употребата на думи като „конкретен“ и „абстрактен“ трябва да се разбира в смисъла, който дават на тези думи схоластиците.

Вероятно Мил извлича от откъса на Хобс идеята, че ако абстрактните имена не денотират нещо, то конкретните имена със сигурност денотират нещо. И наистина за Хобс „concretum est quod rei alicujus quae existere supponitur nomen est, ideoquo quandoque suppositum, quandoque subjectum, graece ypokeimenon appellatur“ и два реда по-горе той пише, че в пропозицията corpus est mobile „quandoque rem ipsam cogitamus utroque nomine designatam“ (De Corpore I, iii, 3). Така терминът designare се появява в един контекст, в който, от една страна, е свързан с понятието за супозиция и от друга страна, е свързан с понятието за денотация.

След като конкретните имена могат да бъдат свойствени както на единичните неща, така и на множествата от индивиди, може да се каже, че ако съществува разработено понятие за денотация у Хобс, то е още по средата на пътя между suppositio naturalis и suppositio accidentalis на Пиетро Испански. По тази причина се изтъква (Hungerland и Vick 1981: 51 и следв.), че със сигурност denotare не притежава за Хобс същия смисъл, който терминът има днес в съвременната философия на езика, доколкото не се прилага само към логическите собствени имена, но и към имената на класовете и дори на несъществуващите неща. Но Мил приема точно тази гледна точка и по тази причина може би е разбирал екстенсионално термина denotare на Хобс.

В De corpore (I, ii, 7) Хобс заявява, че „homo quemlibet e multis hominibus, philosophus quemlibet e multis philosophis denotat propter omnium similitudinem“. Така денотацията засяга отново всеки индивид, който е част от едно множество от единични индивиди, доколкото homo и philosophicus са конкретни имена от един клас. В De corpore (I, vi, 112) Хобс казва освен това, че думите са полезни за доказателствата чрез силогизми, тъй като благодарение на тях „unumquodque universale singularium rerum conceptus denotat infinitarum“. Думите денотират понятията, но само тези за единичните неща. Мил тълкува тази позиция в определено екстенсионален смисъл. Общото име обикновено се дефинира като име, което може да бъде достоверно изказано с един и същи смисъл от всекиго за един неопределен брой неща. В De corpore (I, ii, 12) се изтъква накрая, че името parabola може да денотира както алегорията, така и геометричната фигура, и не става ясно дали тук Хобс има предвид significat или nominat.

В заключение:

(1) Хобс използва най-малко три пъти denotare по начин, при който надделява екстенсионалната интерпретация, и в контексти, които напомнят за употребата на significare и supponere от Окам.

(2) Въпреки че не използва denotare като технически термин, Хобс го използва редовно и по такъв начин, че да не може да се тълкува като синоним на significare, както посочват много убедително Хунгерланд и Вик (Hungerland и Vick 1981: 153).

(3) Може да се предположи, че Хобс е тръгнал в тази посока под влияние на двойствената алтернатива, предложена от denotari, на която се натъкваме както в Окам, така и при някои логици от номиналистката традиция.

(4) Мил не обръща внимание на теорията за означаването на Хобс и чете Computatio sive logica така, сякаш принадлежи към философско течение, вдъхновено изцяло от Окам.

(5) Може да се предположи, че Мил под влиянието на употребата на denotare у Хобс е решил да противопостави денотацията (вместо номинацията) на конотацията.

Това, разбира се, са само хипотези. Да се разкаже цялата история на това, което се е случило наистина между Окам и Хобс и между Хобс и Мил, е нещо, което надхвърля възможностите на едно индивидуално изследване. Моята надежда е, че тази студия ще стимулира по-нататъшни проучвания на темата, които ще установят дали случайно между Окам и Мил е имало други представители на теорията за denotatio.

Заключения

В историята на тези философски термини очевидно има нещо, което е със съществена семиотична и философска пертинентност. Малоуни (Maloney 1983: 145) отбелязва, че се наблюдава странно противоречие или поне известно разминаване между епистемологията на Бейкън и неговата семантика. От гледна точка на познанието, ние сме в състояние да разпознаем нещо чрез неговия вид и не сме в състояние да назовем нещо, ако не го познаваме; следователно, когато произнасяме една vox significativa, ние правим това, защото имаме нещо наум. Но от семиотична гледна точка става обратното или поне нещо различно по същество: ние прилагаме пряко думата към нещото, без да има каквото и да било посредничество на мисловния образ, на понятието или на вида.

Това е парадоксът на всяка семантика, която се интересува от връзката между едно изказване и неговите условия за истинност. Една истинно-функционална семантика, разбира се, не е заинтересувана да докаже, че изказването е вярно, а да узнае какво би се случило, ако е вярно. И все пак от Бейкън насам до Тарски, вместо да се разглежда какво означава това „да се узнае какво би се случило, ако изказването е вярно“ и вместо да се задава въпросът как стига до това разбиране (проблем, който повлича след себе си когнитивни въпроси), вниманието се насочва в последна сметка върху пряката връзка между изказването и дадено състояние на света. Ако, напротив, съсредоточим вниманието си върху това „узнаване“, ще трябва да кажем чрез какви мисловни операции или благодарение на какви семантични структури сме в състояние да разбираме какво би се случило, ако p е това, за което се говори. Така би трябвало да потърсим разликата между узнаване или вярване, че p е това, за което се говори, и факта, че p е това, за което се говори. Но ако изучаваме само формалната връзка между пропозициите и това, за което се допуска (поради предпочитанието към семантична формализация), че се говори, това как и защо се „узнава“ е дадено като подразбиращо се (или, както се казва, като „интуитивно“).

По този начин историята на премеждията на денотацията (както и фактът, че нейният статут все още не е еднозначно установен) става симптом на безкрайната диалектика между един когнитивен подход и един истинно-функционален подход.