Умберто Еко
Кант и птицечовката (12)

1.10. Резистентността на битието

Както обикновено, метафорите са ефикасни, но рисковани. Като говоря за „твърдо ядро“, аз не си представям нещо твърдо и осезаемо, нещо като „ядка“, до която можем да стигнем, отхапвайки парченца от битието. Това, за което говоря, не е Законът на законите. Нека се опитаме по-скоро да установим линии на резистентност, които, макар и подвижни и променливи, биха предизвикали блокиране на речта, така че въпреки отсъствието на каквото и да било предхождащо правило, в речта се появява призракът, съмнението за анаколут или блокиране от афазия.

Това, че битието поставя предели на речта, чрез която се установяваме в неговия хоризонт, не е отрицание на херменевтичната дейност, а е по-скоро условие за нея. Ако приемем, че за битието може да се каже всичко, приключението с непрекъснатото поставяне на въпроса за битието би загубило всякакъв смисъл. Би било достатъчно да говорим за него, както дойде. Непрекъснатото поставяне на въпроса за битието изглежда разумно и човешко именно защото се приема, че съществува една Граница.

Можем само да се съгласим с Хайдегер: проблемът за битието се поставя само за онзи, който е захвърлен в Човешкото битие, в Dasein — от което е част нашата нагласа да долавяме, че нещо съществува, и да говорим за него. И в нашето Човешко битие ние срещаме един фундаментален Предел (Граница), който може да бъде изказан от езика предварително (и следователно само предсказан) по единединствен начин и отвъд който се потъва в мълчание: това е съзнанието за Смъртта.

Принудени сме да постулираме, че битието — поне за нас — поставя граници, защото живеем не само в хоризонта на съществуващите неща, но и в хоризонта на онази граница, която е битие-към-смъртта. За битието или не говорим, зашеметени от неговото присъствие, или щом заговорим за него, включваме сред първите твърдения, които свикваме да възприемаме като модел за всяка сигурна предпоставка, твърдението: „всички хора са смъртни“. Научаваме го от родителите си много рано, веднага след като проговорим и формулираме първите „защо?“.

Тъй като говорим за битието, знаейки, че поне една граница съществува, не можем да не продължим да си задаваме въпроси, за да проверим дали случайно не съществуват и други граници. Така както не вярваме на този, който вече ни е излъгал поне веднъж, така и не вярваме на обещанието за безграничност на този, който ни се е явил, противопоставяйки ни веднага една граница.

И като продължаваме нататък, много скоро откриваме други граници в хоризонта на съществуващите неща, които сме назовали. Научаваме от опит, че природата има, изглежда, стабилни тенденции. Не е нужно да мислим за неясни и сложни закони като тези за универсалната гравитация, а за по-прости и близки закони като изгрева и залеза на слънцето, гравитацията, обективното съществуване на видовете. Универсалиите може и да са фикция и болест на мисълта, но след като идентифицираме като видове едно куче и една котка, веднага научаваме, че от две кучета ще се роди куче, но от куче и котка няма да се роди нищо — и дори да се роди, би било неспособно да се възпроизвежда. Това все още не означава, че е представена някаква реалност (бих казал „дарвинистка“ реалност) на родовете и видовете. Това само подсказва, че да се говори чрез generalia, може и да е ефект на нашето penuria nominum, но това, което ни е подтикнало да измислим общи термини (чиято екстенсия можем винаги да преразгледаме и коригираме), е нещо резистентно. Неприемливо е възражението, че биотехнологията би могла един ден да обезсмисли тези линии на тенденция: фактът, че за да бъдат обезсмислени, е нужна технология (която по дефиниция променя природните ограничения), означава, че природните ограничения съществуват.

Част от една друга сфера на битието са Възможните светове. В двусмисления хоризонт на битието нещата биха могли да се развият другояче и нищо не изключва възможността да съществува един свят, където не съществуват тези граници между видовете, където границите са различни или дори не съществуват — т.е. свят, в който няма естествени родове и където от кръстоската на камила с локомотив може да се роди квадратен корен. И все пак, ако мога да мисля за възможен свят, в който са в сила само неевклидови геометрии, единственият начин, по който мога да мисля за една неевклидова геометрия, е, като определя нейните правила и — следователно — нейните граници.