Умберто Еко
Кант и птицечовката (13)

1.11. Смисълът на „континуума“

Възможно е да съществуват и сфери на битието, за които не сме в състояние да говорим. Изглежда странно, тъй като битието се проявява винаги и само в езика, но нека го допуснем — защото нищо не пречи човечеството да изработи един ден езици, различни от известните нам. Но нека се придържаме към онези „сфери“ на битието, за които говорим обикновено, и нека разгледаме това наше говорене в светлината не на дадена метафизика, а на дадена семиотика — тази на Йелмслев. Ние използваме знаци като изрази, за да изразяваме дадено съдържание, и това съдържание се „нарязва“ и организира в различни форми от различните култури (и езици). От какво и с какво се нарязва? От една аморфна маса — аморфна, преди езикът да е извършил в нея своите вивисекции, — която ще наречем континуум на съдържанието: всичко, което може да се възприеме с опита, всичко изказуемо, всичко мислимо, или ако предпочитате — безкрайният хоризонт на това, което е, е било и ще бъде, както по необходимост, така по случайност. Изглежда тъй, сякаш преди дадена култура да го е организирала езиково във форма на съдържанието, този континуум е всичко и нищо и следователно убягва на всякакво определение. И въпреки това учените и преводачите винаги са се затруднявали от факта, че Йелмслев го нарича на датски mening, което неизбежно се превежда със „смисъл“ (не непременно в смисъла на „значение“, а в смисъла на „посока“^[1], в същия смисъл, в който в града има улици с разрешена или забранена посока на движение).

Какво означава това, че има смисъл преди каквото и да било смислено разчленяване, извършено от човешкото познание? В даден момент Йелмслев дава да се разбере, че от „смисъла“ зависи фактът, че различни изрази като вали, piove, il pleut, it rains се отнасят всичките до едно и също явление. Все едно да се каже, че в магмата на континуума има линии на резистентност и на възможностите за движение, като нишки в дървесината или в мрамора, които позволяват да се реже по-лесно в дадена посока вместо в друга. Това е като за вола или телето: в различните култури те се разрязват на парчета по различни начини, поради което названията на някои ястия невинаги са лесно преводими от един език на друг. И все пак би било много трудно да си представим парче, в което да имаме едновременно муцуна и опашка.

Ако континуумът има линии на тенденция, колкото и да са непредвидими и необясними те, не може да се изкаже всичко, което искаме да изкажем. Битието може и да няма смисъл, но има смисли; може би не задължителни смисли, но със сигурност забранени смисли. Има неща, които не могат да се изкажат.

Няма значение дали тези неща са били изказани някога. Впоследствие ние, тъй да се каже, „сме си блъснали главата“ в някаква очевидност, която ни е убедила, че не може вече да се изкаже това, което по-рано е било изказано.

Трябва да се избегне едно възможно недоразумение. Когато говорим за опит с нещо, който ни задължава да признаваме линиите на тенденция и на резистентност и да формулираме закони, с това не претендираме ни най-малко, че тези закони представят адекватно линиите на резистентност. С други думи, ако вървя по пътека в гората и се натъкна на канара, която ми препречва пътя, аз, разбира се, трябва да се отклоня вдясно или вляво (или трябва да реша да се върна назад), но това не ме успокоява ни най-малко, че взетото решение ще ми помогне да опозная по-добре гората. Просто инцидентът прекъсва един мой проект и ме кара да измисля друг. Да се твърди, че има линии на резистентност, все още не означава, че се твърди като Пърс, че има универсални закони, действащи в природата. Хипотезата за универсалните закони (или хипотезата за един специфичен закон) е само един от начините, по които се реагира при появата на резистентност. Но Хабермас, когато търси сърцевината на критиката на Пърс към Кантовото нещо в себе си, подчертава, че проблемът на Пърс не е да каже, че нещо (скрито зад привидностите, които биха желали да го отразят) има като огледалото обратна страна, която не може да бъде отразена, една страна, която сме почти сигурни, че ще открием някой ден, стига да успеем да заобиколим фигурата, която виждаме: проблемът на Пърс е, че реалността налага ограничения на нашето познание само в смисъл, че отхвърля погрешните интерпретации (Habermas 1995: 251).

Да се заявява, че съществуват линии на резистентност, означава само, че макар и да се явява като ефект на езика, битието не е такова в смисъла, че езикът го изгражда свободно. Дори тези, които заявяват, че битието е чист Хаос и следователно се поддава на всякакво говорене за него, би трябвало да изключат поне, че то е строг Ред. Езикът не изгражда битието ex novo: той му задава въпроси, намирайки винаги и по някакъв начин нещо вече дадено (макар че да е „вече дадено“, не означава, че нещото е вече завършено и цялостно). Дори ако битието е проядено от молци, пак ще има тъкан, чиято основа и вътък, разстроени от безкрайните дупчици, които са ги разяли, ще съществуват с някакво упорство.

Това „вече дадено“ са именно линиите на резистентност. Появата на тези Резистентности е най-близкото нещо, което може да се намери — преди всяка Първа философия или теология, — до идеята за Бога или за Закона. Разбира се, това е един Бог, който се появява (ако и когато се появи) като чисто Отрицание, чиста Граница, чисто „Не“ — това, за което езикът не трябва или не може да говори. В този смисъл той е нещо много различно от Бога на религиите-откровения или взема от него само най-строгите черти на единствен Бог на Забраната, неспособен да каже дори: „Растете и се множете!“, а само зает да повтаря: „Не яж плода на това дърво!“.

От друга страна, нещо проявява резистентност дори спрямо Бога на религиите-откровения. Дори Бог поставя предели на самия себе си. Нека си припомним „Quaestio Quodlibetalis“, където Тома от Аквино се пита utrum Deus possit reparare virginis ruinam, т.е. дали Бог може да поправи загубата на девствеността на девицата. Отговорът на Тома от Аквино е ясен: ако въпросът се отнася до духовни неща, Бог, разбира се, може да поправи допуснатия грях и да опрости грешницата; ако става дума за физически неща, Бог може с чудо да възстанови физическата девственост на девойката; но ако въпросът е логически и космологически, тогава дори Бог не може да направи така, че това, което е било, да не е било. Нека друг решава дали тази необходимост е била наложена свободно от Бог или е част от самата му божествена същност. Във всеки случай, доколкото е налице, дори Богът на Тома от Аквино е ограничен от нея.