Виежбицка (Wierzbicka 1996), като опира своите хипотези на едно обширно изследване на различни езици, твърди убедително, че съществуват общи за всички култури primes. Това са понятия като Аз, Някой, Нещо, Този, Друг, Едно, Две, Много, Мнозина, Мисля, Искам, Чувствам, Казвам, Правя, Случвам се, Добър, Лош, Малък, Голям, Кога, Преди, След, Къде, Под, Не, Няколко, Жив, Далече, Близо, Ако и Тогава (моят списък е непълен). Интересният аспект в това предложение е, че то се опитва да намери решение чрез тези примитиви на всяка друга възможна дефиниция.

Все пак, преди да започна да използвам някои идеи на Виежбицка, искам да изясня, че приемам тези primes с цялата полагаща им се предпазливост. Да се каже, че тези понятия са изходни, не означава да се допусне непременно (1) че те са филогенетично примитивни и следователно вродени: те могат да бъдат примитивни само за единичния индивид, докато други индивиди тръгват от друг и различен опит (например за човек, който се е родил сляп, виждането няма да бъде примитивен опит); (2) че са универсални (макар че не виждам никаква очевидна причина, за да го отричам; но трябва да се разграничава теоретичната хипотеза за тяхната универсалност от емпиричното установяване, че съществуват точни термини за тях във всички известни езици); (3) че те не са интерпретируеми поради факта, че са примитивни.

Точка (3) е слабо място в аргументацията на Виежбицка. Тази заблуда се ражда от факта, че по традиция се приемат като неинтерпретируеми семантичните примитиви, за които споменах в предния параграф, предполагаемите признаци като ЧОВЕШКИ или ВЪЗРАСТЕН, които в семантиките „на признаци“ би трябвало да съставляват неделимите по-нататък атоми на значението. Но тези, които Виежбицка нарича primes, не са от такова естество — макар че авторката понякога ги третира тъй, сякаш са. Те не са постулати на значение, а са елементи на един първичен опит. Да се каже, че детето има първичен опит за млякото (поради което се предполага, че като расте, знае точно какво е то), не означава ни най-малко, че при поискване детето не може да интерпретира съдържанието на „мляко“ (вж. в 3.7.2. какво прави едно дете, когато от него се поиска да интерпретира думата „вода“). Може да се предположи, че тези, които са изразени с думите „виждам“ и „чувам“, са подобни първични опити, но и едно дете е способно да ги интерпретира (като се позовава на различни органи).

Именно защото не признава това, Виежбицка реагира енергично на становището на Гудман (Goodman 1951: 57), според което „това, че даден термин е недефинируем, не е причината той да бъде избиран като примитив; по-скоро това, че даден термин е избран за примитив за дадена система, е причината той да бъде недефинируем… По принцип термините, възприемани като примитиви в дадена система, са лесно дефинируеми в някоя друга система. Не съществуват абсолютни примитиви“. Още Уилкинс ни показваше, че е възможно чрез една пространствена и непропозиционална когнитивна схема да се интерпретира както високото, така и ниското, както „към“, така и „под“ или „вътре“ (срв. Eco 1993, 2.8.3).^[23]

След като това особено мнение е изяснено, Виежбицка тръгва от една критика, която можем да споделим, както срещу така наречените речникови дефиниции, така и срещу енциклопедичните дефиниции. Нека вземем за пример мишката (Wierzbicka 1996: 340 и следв.). Ако дефиницията на термина „мишка“ трябва да ни позволи да идентифицираме референта или във всеки случай да си представим мислено мишка (така както Монтесума е трябвало да си представи какво е кон), очевидно е, че една тясно речникова дефиниция като „бозайник, гризач“ (която се опира върху taxa в натуралистичните класификации) не е достатъчна. Но ето че се оказва недостатъчна и дефиницията, която ни предлага Британската енциклопедия и която тръгва от една зоологическа класификация, уточнява зоните, където мишката живее, разказва подробно как се размножава, какъв е социалният й живот, какви са отношенията й с човека и с домашната среда и т.н. Човек, който не е виждал никога мишка, никога няма да успее да я идентифицира въз основа на това обстойно и организирано множество от данни.

На тези две дефиниции Виежбицка противопоставя своята folk дефиниция, която съдържа изключително само примитивни термини. Дефиницията заема две страници и се състои от items от следния тип:

Хората ги наричат Мишки — Хората смятат, че всичките са от един и същи тип — Защото идват от създания от същия тип — Хората мислят, че живеят по места, където живеят хора — Защото искат да ядат нещата, които хората си държат за ядене — Хората не искат те да живеят там […]

Човек би могъл да държи една мишка в ръка — (мнозина не искат да ги държат в ръка). Те са сивкави или кафеникави — Виждат се лесно — (някои създания от този тип са бели) […]

Имат къси крака — Затова, когато се движат, не се виждат краката, които се движат, и изглежда, че цялото им тяло докосва земята […]

Главата изглежда неотделена от тялото — Цялото тяло изглежда като нещо малко с дълга и тънка опашка без косми — Предната част на главата е с изострена форма — И има малко твърди косми, които растат от двете страни — Имат две кръгли уши на върха на главата — Имат малки остри зъбки, с които хапят.

Тази folk дефиниция напомня за идеята на Кант, че схемата за кучето трябва да съдържа инструкции, за да си представим фигурата на едно куче. Ако се направи една от онези колективни игри, при които някой описва словесно рисунка, а друг трябва да успее да я възпроизведе (измервайки същевременно словесните способности на първия субект и способностите за визуализация на втория), играта може да се окаже успешна и вероятно вторият субект би могъл да отговори на описанието-стимул, предложено от Виежбицка, рисувайки изображение като това на Фигура 3.1.

Фигура 3.1

Но изображението е само интерпретационният output на словесната дефиниция или е първичен и съставен елемент от нея? С други думи, част ли е от нашето НС за мишката и тази морфологична схема? Една добра енциклопедия би трябвало да включи в дългата и задоволителна научна дефиниция на мишката и рисунката или снимката на една мишка. Виежбицка не си прави труда да ни каже дали енциклопедията, която е ползвала, съдържа такава рисунка или снимка и дали евентуално е лошо това, че не се показва рисунка или снимка. Това невнимание не е случайно: обяснението ще се намери на стр. 332, където се твърди, че езикът не може да отрази невронното представяне на цвета, защото то е частно, докато езикът „отразява концептуализацията“. Ето че докато се опитваме да притиснем отблизо понятието за семиозисните примитиви, които би трябвало да предхождат самите процеси на категоризация, стигаме дотам да ги разпознаваме само доколкото могат да се изразят с (общи) словесни термини, така както семиозисният примитив за „нещо“ неслучайно се отразява графично като НЕЩО, т.е. сякаш е семантичен примитив, тясно обвързан с използването на словесния език.^[24]

Бележки

[23] Тъй като смята, че изразеното от местоимението „Аз“ понятие е едно от неговите „primes“ — и ми се струва разумно да се допусне, че усещането на собствената субективност като противопоставена на останалата част от света е такова, но проличава, че е такова едва в даден стадий от онтогенезиса, — Wierzbicka (1996: 37) счита, че тази идея, доколкото е универсална, обща за всички култури, не може да бъде интерпретирана. Затова за становището, че „Аз“ може да се интерпретира като: „местоимението се отнася до или денотира изобщо субекта на акта на изказването“, Виежбицка изнамира като отричащо го доказателство факта, че при това положение изказването: „аз не съм съгласен с този, който говори“, би трябвало да бъде преведено като: „този, който говори, не е съгласен с този, който говори“. Резултатът очевидно би бил абсурден, но подобно изказване подразбира един по същество глупав говорещ. В действителност изказването трябва да се интерпретира като: „субектът на този акт на изказване не е съгласен със субекта на акта на изказване, за който се прави референция“. ↑

[24] Затрудненията, свързани с това отъждествяване на значение и пропозиция или изказан словесно маркер, възникват не само когато трябва да се интерпретират видими обекти и истински или предполагаеми мисловни образи, но също когато трябва да се интерпретират хипоикони, т.е. картини и рисунки. Нека посочим като пример Езиците на изкуството от Nelson Goodman (1968). Книгата експлоатира натрупания опит на един философ на езика, за да се постарае да узакони съществуването на визуални езици, и се опитва да изгради адекватни семиотични категории, както това става в откъсите за „образците“ и „примерите“ или за различието между автографни изкуства и алографни изкуства. И все пак Гудман остава свързан с една пропозиционална (и словесна) идея за денотацията. Когато се пита дали една картина в сива тоналност, която изобразява пейзаж и която определено денотира пейзаж, денотира свойството сивота, или е денотирана от предиката „сиво“, дали даден червен обект е пример за свойството червен цвят, или пример за предиката „червено“ (в който случай възниква въпросът дали е пример за предиката „rouge“ за един французин), или дали е пример за денотата на същия този предикат, Гудман се опитва само да направи едно явление на визуална комуникация годно да бъде отразено с езикови термини, но не казва нищо за онази означаваща функция, която (да предположим) придобива в даден филм червеният предмет за този, който е присъствал малко преди това на кървава сцена. Гудман прави тънки разграничения между една man-picture и една picture of a man и си поставя многообразни проблеми относно денотативните модалности на една картина, която представя едновременно Херцога и Херцогинята на Уелингтън. Тази картина според него едновременно денотира двойката, частично денотира Херцога, като цяло е twoperson-picture, а частично е man-picture, но не представя Херцога като двама души и т.н. Подобни въпроси могат да възникнат само ако картината се разбира като еквивалент на поредица от изказвания. Но този, който гледа портрета (освен в крайния случай, при който картината се използва за историко-документални или указателни цели), не изразява своя опит по подобен начин. По-добре е да се види как Calabrese (1981) установява пластични означаващи на преимуществено визуални означаеми. Включените в случая категории — отвъд проблематиката за тяхната прилика — са примерно опозиции във връзка с формата на изображението, разположението на ръцете, връзката между фигура и пространство-фон, насочеността на погледа и оттам връзката между един портрет, който показва, че знае, че е гледан от зрителя, и друг портрет, в който фигурата гледа нещо, но не гледа зрителя, и т.н. Портретът не ми казва само, че виждам една man-picture, нито че това, което виждам, е Уелингтънският херцог (между другото това ми е казано от надписа на рамката, а не от изображението): той ми казва също дали този мъж е симпатичен, в добро здравословно състояние, тъжен, вдъхващ безпокойство. Да се каже словесно, че усмивката на Джокондата е „двусмислена“ или „смущаваща“, е бедна интерпретация на това, което ми казва изображението. Но бих могъл да установя (модифицирайки Леонардовата творба на компютър) кои са минималните черти, които правят тази усмивка смущаваща и които, ако бъдат променени, ще превърнат усмивката в подхилване или в безизразна гримаса. Тези преимуществено визуални черти са възлови и за интерпретацията на портрета като референция за лице или за състояние на нещата. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Умберто Еко Кант и птицечовката (37)

Метаданни

Данни

Кант и птицечовката

Информация

История

Сваляне / Връзки

3.4.3. Семиозисни примитиви и вербализация

Умберто Еко
Кант и птицечовката (37)